Лий Чайлд
Врагът (23)

23

Форт Ъруин притежаваше достатъчно обширен периметър от пустинята Мохаве, за да наподобява с нужната правдоподобност безкрайните пустини на Близкия изток или — ако се абстрахирахме от жегата и пясъка — необятните степи на Източна Европа. Ето защо сградите на базата отдавна се бяха загубили в далечината, а аз още не бях изминал и една десета от разстоянието до обещания танк „Шеридан“. Около мен беше необозрима пустош, сред която дори хъмърът изглеждаше като микроскопична прашинка. Беше януари и над пясъка още не трептеше мараня, но от сутринта беше порядъчно топло. За охлаждане използвах това, което в казармения фолклор е известно като „климатик тип 2–60“, което означаваше два отворени прозореца и постоянна скорост от шейсет километра в час.

След цял час каране още не бях намерил бараката. Танковото стрелбище сякаш нямаше край. Ъруин беше един от най-големите военни полигони в света. Този факт се виждаше и с просто око. Може би Съветите имаха някъде още по-голям, но това по-скоро би ме изненадало. Сигурно Уилард можеше да хвърли светлина по въпроса. Усмихнах се на себе си и продължих да карам. Преминах някакво било и пред мен се разкри пуста долина. С малка точка на хоризонта. Може би това най-после беше въпросната барака. И с облак прах на седем-осем километра на запад — приличаше на придвижваща се танкова колона.

Придържах се към отъпкания коловоз. Карах точно с шейсет. Зад мен като огромна опашка се вдигаше прах. През прозорците влизаше горещ въздух. Долината беше около пет километра широка. Малката точка на хоризонта се превърна в петънце, после продължи да нараства. След километър и половина различих два отделни силуета. Старият танк отляво и бараката отдясно. След още километър и нещо силуетите станаха три — старият танк отляво, бараката отдясно и хъмърът на Маршъл по средата. Беше паркиран западно от сградата — там, където сутрин падаше сянка. Танковата мишена приличаше на онези пригодени съоръжения, които бях виждал в базата на XII корпус в Германия. Бараката всъщност се оказа проста квадратна постройка от сгуробетонни тухли, с големи продълговати дупки вместо прозорци. Без стъкла. Танкът беше стар М551 „Шеридан“, който представляваше олекотена бойна машина с алуминиева броня, първоначално замислена като разузнавателен бронетранспортьор. Тежеше около четвърт от масата на „Ейбрамс“ и представляваше добър пример за онова, в което хора като подполковник Саймън съзираха бъдещето на сухопътните войски. Аз бях виждал подобни танкове в действие с някои от нашите въздушнопреносими дивизии. Не беше лоша машина, но този екземпляр изглеждаше почти напълно съсипан. Върху него бяха сковани от шперплат фалшиви обшивки, с които наподобяваше съветски танк от предишното поколение. Какъв смисъл имаше да обучаваме наши момчета да стрелят по нещо, което другите ни момчета още ползваха!

Без да се отклонявам от пътя, пуснах хъмъра по инерция и спрях на трийсетина метра южно от бараката. Отворих вратата и излязох на жегата. Може би нямаше повече от двайсет и пет градуса, но след Северна Каролина, Франкфурт и Париж се чувствах като в саудитската пустиня.

Маршъл ме гледаше през една дупка в стената.

Бях го виждал само веднъж, и то не лице в лице. Беше на първи януари, Нова година, пред щаба на Форт Бърд, и то зад тъмните стъкла на черния мъркюри. Тогава го бях преценил като висок, снажен и мургав; после бях проверил в досието му и се бях оказал прав. Висок, едър, със смугла кожа. С гъста, късо подстригана черна коса. Облечен беше с пустинна камуфлажна униформа и леко се беше навел напред, за да наднича през дупката в сгуробетона.

Застанах до моя хъмър. Той безмълвно ме наблюдаваше.

— Маршъл! — извиках аз.

Не отговори.

— Сам ли си?

Никакъв отговор.

— Военна полиция — извиках аз, този път по-силно. — Всички военнослужещи незабавно да излязат от сградата.

Никакъв отговор. Виждах ясно Маршъл през дупката. И той ме виждаше. Сигурно беше сам. Ако имаше още някой, щеше да излезе. Освен Маршъл друг нямаше причина да се бои от мен.

Той се дръпна назад и изчезна. Сякаш се разтвори в мрака вътре. Извадих от джоба си пистолета, който бях взел назаем. Беше нова „Берета М9“. Имах един стар железен принцип: Никога не се доверявай на оръжие, което не си изпитал сам. Заредих патрон в цевта. Звукът от прещракването на затвора отекна рязко в тишината. На запад облакът прах продължаваше да се движи. Беше станал по-голям, явно се приближаваше. Свалих предпазителя на беретата.

— Маршъл! — извиках още веднъж.

Той не отговори. Но от бараката се чу тих глас, после припукване и електростатичен шум като от полева радиостанция. На покрива нямаше антена. Сигурно имаше портативен радиопредавател.

„Кого викаш, Маршъл? — запитах го мислено аз. И отговорих сам на себе си: — Кавалерията може би?“

И в този момент ми хрумна една мисъл. Кавалерията значи. Или може би един брониран полк? Обърнах се и погледнах облака прах, който се приближаваше откъм запад. Изведнъж разбрах какво става. Бях сам, насред пустинята, с доказан убиец. Той беше в тухлена барака, а аз на открито. Имах и партньорка, но тя беше четирийсет и няколко килограма момиче, и то на стотина километра оттук. Докато неговите приятелчета в този момент се задаваха на хоризонта, повикани на помощ със седемдесеттонните си танкове.

Веднага се махнах от пътя. Заобиколих бараката откъм изток. Видях го отново. Преместваше се от дупка на дупка и ме гледаше. Не ме изпускаше от поглед.

— Излез от сградата, майоре! — извиках отново аз.

Известно време той не отговори. Накрая извика:

— Няма да стане.

— Излез навън, майоре — повторих аз. — Знаеш защо съм тук.

Той се дръпна навътре и изчезна в мрака.

— От този момент ти се пише съпротива при арест — извиках аз.

Никакъв отговор. Никакъв звук изобщо. Продължих напред. Заобиколих изцяло постройката. Вече бях откъм северната й страна. Там нямаше дупки в стената. Само една желязна врата. Затворена. Помислих си, че едва ли има ключалка. Какво имаше тук за крадене? Можех да отида до нея и да я отворя. Дали не беше въоръжен? По устав не би трябвало да бъде. Какви врагове би могъл да очаква един наблюдател на огнева позиция? Но пък, от друга страна, умен мъж като Маршъл сигурно би взел известни предохранителни мерки.

Земята около желязната врата беше отъпкана. Разни хора бяха паркирали от двете страни, бяха слизали от колите си и влизали вътре. От това се бяха образували естествени пътечки. Нито една от тях не водеше на север към мен. От вратата всичките завиваха на запад или на изток. Към тази страна на сградата, откъдето падаше сянката сутрин или следобед. Така че аз запристъпвах по открития терен към вратата, докато стигнах на десетина метра от нея и спрях. Позицията ми не беше лоша. Във всеки случай беше за предпочитане пред това да вляза вътре и да се натъкна на изненада. Можех да чакам цял ден. Все пак беше януари. Обедното слънце нямаше да ме изгори. Щях да изчакам Маршъл да се предаде. Или да умре от глад. Аз бях закусил след него. А пък, ако решеше да си проправя път със стрелба, може би щях да успея да го гръмна. Не ми представляваше проблем.

Проблемът беше в дупките в сгуробетона, които служеха за прозорци на останалите три стени. Бяха достатъчно големи, за да се провре през тях човек. Дори едър мъж като Маршъл. Можеше да излезе от западната страна и да се добере до хъмъра си. Или от източната и да задигне моя. Военните автомобили нямат ключ за запалването. Имат големи червени бутони тъкмо за такива случаи, когато някой трябва да се метне на джипа и да отпраши като Уайът Ърп от Додж Сити. А пък аз не можех да наблюдавам едновременно западната и източната страна на бараката. Не и от относително защитена позиция.

Но трябваше ли ми изобщо защитена позиция?

Дали Маршъл беше въоръжен?

Сетих се как да проверя.

Никога не се доверявай на оръжие, което не си изпитал сам.

Прицелих се в центъра на желязната врата и дръпнах спусъка. Беретата работеше. И то твърде добре. Цевта проблесна и изтрещя, оръжието подскочи в ръцете ми, желязната врата отекна като гонг. В средата й се появи лъскав кратер.

Изчаках да заглъхне ехото.

— Маршъл! — извиках аз. — Оказваш съпротива при арест. Затова ще дойда оттатък и ще започна да стрелям през отворите в стената. Или някой куршум ще те убие, или някой рикошет ще те нарани. Ако искаш да престана, просто излез с вдигнати ръце.

Отвътре отново се чу припукване на радиостанция, последвано от електростатичен шум.

Тръгнах да заобикалям бараката откъм запад. Стъпвах бързо, силно приведен. Ако беше въоръжен, щеше да стреля, но нямаше да ме улучи. Ако имах право да избирам убиеца си, без колебание бих се спрял на някой учен специалист по стратегическо планиране. От друга страна, той се бе справил сравнително добре с Карбоун и с Брубейкър. Така че аз разширих леко радиуса, за да мога, ако се наложи, да се скрия зад неговия хъмър. Или зад стария „Шеридан“.

По средата на обиколката спрях и стрелях. Нямаше смисъл да му обещавам нещо и после да наруша обещанието си. Но се целех високо в прозореца, за да може, ако куршумът все пак го удари, преди това да е рикоширал от две стени и от тавана. Така щеше до голяма степен да е загубил кинетичната си енергия и да не го нарани сериозно. Деветмилиметровият патрон „Парабелум“ беше качествен боеприпас, но не притежаваше магически свойства.

Застанах зад предния капак на хъмъра. Облегнах пистолета върху горещия метал. Камуфлажната боя беше грапава, сякаш примесена с пясък. Прицелих се в бараката. Стрелях повторно, като отново се целех високо в прозореца.

— Маршъл! — извиках. — Ако желаеш да се самоубиеш чрез застрелване от полицай, нямам нищо против.

Никакъв отговор. Бях изстрелял общо три патрона. Оставаха ми още дванайсет. Ако беше умен, Маршъл щеше просто да легне на пода и да ме остави да си гърмя. Всички траектории щяха да са стръмно нагоре заради падинката, в която се намирах, и заради издадените первази на прозорците. Можех да се надявам да го раня с някой рикошет от тавана или от стената зад гърба му. Но рикошетите не са билярдни топки и е трудно да се предвиди накъде ще се отплеснат.

Забелязах движение в прозореца.

Беше въоръжен.

И то не с пистолет. Видях как към мен се насочва дулото на тежкокалибрена гладкоцевна пушка. Дулото беше черно. И широко като водосточна тръба. Приличаше на „Итака МАГ–10“. Хубаво оръжие. Ако ви трябва гладкоцевна пушка, трудно ще намерите по-добра. Викаха й „бариерата“, понеже с един изстрел спираше обикновено превозно средство без броня. Залегнах зад двигателя на хъмъра колкото се може по-ниско.

Откъм бараката отново се чу припукване на радиостанция. Отговорът беше съвсем кратък, придружен с много електростатичен шум, и не различих самите думи, но по ритъма и интонацията беше нещо между въпрос и молба от четири срички. Нещо като: Потвърдете! Сякаш от отсрещната страна бяха получили неочаквана команда и искаха да се уверят, че са чули правилно.

Въпросът молба се повтори: Потвърдете! След което отново чух гласа на Маршъл. Едва доловим отговор, също от четири срички. Със струпване на звучни съгласни по средата. Звучеше като: Потвърждавам.

С кого разговаряше и каква команда потвърждаваше?

— Предай се, Маршъл! — извиках аз. — Колко по-дълбоко искаш да затънеш?

Класическа заплаха, използвана при преговори с терористи за оказване на психологически натиск. Само дето беше абсолютно безсмислена. Ако Маршъл ме застреляше, щеше да отиде в затвора за четиристотин години. Ако не ме застреляше, за триста. За него нямаше особена разлика. Всеки рационален човек би пренебрегнал подобен блъф.

И той го пренебрегна. Беше доста рационален. Пренебрегна заплахата и вместо да хвърли оръжието, стреля. Както бих направил и аз на негово място.

Теоретически това бе моментът, който бях очаквал. Стрелбата с тежкокалибрена пушка, която изисква физическо усилие, преди да бъде заредена отново, оставя стрелеца уязвим за известно време след натискането на спусъка. Сега беше мой ред да изляза иззад прикритието си и да отвърна на огъня. Но зашеметяващият ефект от изстрела на грамадното десеткалиброво дуло насреща ми ме забави с около половин секунда. Не бях ударен. Сачмите бяха останали в плътен сноп, насочен към предното колело на хъмъра. Чух как гумата се пръсна и предницата приклекна с около двайсет сантиметра на една страна в пясъка. Около мен се вдигна вихрушка от песъчинки и барутен дим. Когато погледнах към прозореца половин секунда по-късно, цевта на пушката се беше прибрала. Стрелях в горния перваз. Исках остър рикошет, който да го удари вертикално отгоре, най-добре в главата.

Не го улучих. Отвътре чух гласа му:

— Презареждам!

Сигурно лъжеше. Една „Итака МАГ–10“ събира три патрона. Докато той бе изстрелял само един. Сигурно ме чакаше да изляза от прикритието си и да го нападна. При което само да се усмихне и да ме пререже на две със следващия изстрел. Останах на мястото си. За разлика от него не ми се полагаше и презареждане. Бях изстрелял четири, оставаха ми единайсет.

И тогава отново чух радиостанцията. Кратко припукване, малко електростатичен шум, четири кратки срички: Разбрано, край. Изречени бързо и с лекота, като трела на пиано.

Маршъл стреля отново. Видях как голямата цев се появи в прозореца, последва нова мощна експлозия и задницата на хъмъра приклекна с една педя. Като голямо, ударено от куршум животно. Проснах се по лице в пръстта и погледнах отдолу. Той стреляше по гумите. Хъмърът може да се движи със спаднали гуми. Това е част от техническия замисъл. Но не и изобщо без гуми. А десеткалибровата „Итака“ не може просто така да спука гума. Тя направо я премахва. Откъсва я от джантата и я нацепва на ситни парченца, които се пръскат на пет метра наоколо.

Той искаше да извади своя хъмър от строя и да се опита да задигне моя.

Отново се изправих на колене, скрит зад предния капак. Сега бях в по-голяма безопасност отпреди. Голямата машина беше наклонена на една страна до земята и ми осигуряваше солидно метално прикритие. Притиснах се до предния калник, на една линия с блока на двигателя. Така между мен и пушката имаше триста килограма желязо. Замириса на дизел. Някъде имаше прекъсната тръбичка. Дизелът изтичаше бързо. Нямаше гуми, нито гориво в резервоара. Не можех и да напоя ризата си в дизел, да я запаля и да я хвърля в бараката. Нямах кибрит. Освен това дизелът не е така леснозапалим, както бензинът. Просто мазна течност. Трябва да се изпари и да е под високо налягане, за да експлодира. Затова и хъмърът е направен с дизелов двигател. За по-безопасно.

— Сега вече презареждам — обади се Маршъл.

Изчаках. Лъжеше ли, или казваше истината? Може би този път второто. Но това не ме интересуваше. Не бързах за никъде. Беше ми хрумнала по-добра идея. Пропълзях покрай кипнатия резервоар на хъмъра и спрях до задната броня. Надникнах и определих зрителния си ъгъл. На юг виждах своя хъмър. На север имах обзор почти до бараката, но не виждах самата нея. Между тези две точки имаше открито пространство, широко около двайсет и пет метра. Нещо като ничия земя. Маршъл трябваше да го пресече, за да се добере до хъмъра ми. Точно в обсега на моя огън. Сигурно щеше да тича заднишком и същевременно да стреля. Но оръжието му побираше само три патрона. Ако ги използваше пестеливо, това означаваше по един изстрел на всеки осем метра. Ако изгърмеше всички още в началото, докато стигнеше до колата, щеше да е напълно беззащитен. При всяко положение това щеше да е краят му. Имах единайсет патрона тип „Парабелум“, надеждно оръжие, и стоманената задна броня на хъмъра, на която да се подпра.

Усмихнах се.

И зачаках.

В този момент старият „Шеридан“ зад гърба ми се разпадна.

Във въздуха се чу тихо бучене, сякаш към мен се носеше снаряд с размерите на фолксваген костенурка. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как грохналата бойна машина стана на парчета, сякаш я бе блъснал влак. Корпусът подскочи на две педи от земята, шперплатовите обшивки се разхвърчаха на трески, куполът се откъсна от основата си, преобърна се във въздуха като в забавен кадър и глухо тупна на земята на три метра от мен.

Нямаше експлозия. Само могъщ басов тътен, като от огромен гонг при удара на метал в метал. После зловеща тишина.

Погледнах на другата страна, към откритото пространство между мен и хъмъра. Там нямаше никой. Маршъл беше останал в бараката. После над главата ми премина сянка. Видях как във въздуха лети снаряд със същата странна илюзия за забавеност на движението, която се получава при далекобойната артилерия. Снарядът профуча над мен по идеално правилна траектория и се заби в пясъка на петдесетина метра по-нататък. Около мястото на попадението се вдигна облак прах.

Отново нямаше експлозия.

Обстрелваха ме с тренировъчни муниции.

В далечината вече се долавяше свирене на турбини, придружено от едва доловимо тракане на танкови вериги. И приглушен рев на двигатели. Към мен с пълна скорост се задаваше танкова колона. Чу се далечен гръм на голямо оръдие. Известно време нищо. После отново леко бучене във въздуха. И отново остър звук от смачкване и разкъсване на метал. Старият „Шеридан“ бе ударен повторно. Без експлозия. Външно тренировъчният снаряд по нищо не се различава от бойния — същата големина, същата маса, същото количество метателен заряд в гилзата, но в самия снаряд няма експлозив, а голямо парче инертен метал. Нещо като куршум от пистолет, само че дванайсет сантиметра дебел и трийсет дълъг.

Маршъл им бе подал команда да пренесат огъня по нова цел.

Затова са били разменените реплики по радиостанцията. Той бе прекратил заниманията им на осем километра западно от наблюдателния пункт и ги бе извикал насам. Като им бе наредил да обстрелват собствената му позиция. Отначало те не бяха повярвали на ушите си. Оттам и запитването: Потвърдете! Повторено два пъти. На което Маршъл бе отговорил: Потвърждавам.

Той бе променил мишената им, за да прикрие бягството си.

Колко ли танка идваха към мен? Колко ли време ми оставаше? Ако двайсет танка започнеха да обстрелват района, много скоро щяха да ме улучат. Може би до броени минути. Това се разбираше от само себе си. Теорията на вероятностите го гарантираше. А да ме удари снаряд с диаметър дванайсет сантиметра и дължина трийсет, не ми се струваше особено забавно. Дори да не ме улучеше пряко, а да паднеше някъде наблизо, пак нямаше да е добре. Ако едно двайсет и пет килограмово парче метал удареше хъмъра, зад който се криех, щеше да го направи на стружки. Дори без взривен заряд кинетичната енергия на снаряда беше достатъчна, за да се получи този ефект. Все едно до мен да избухнеше ръчна граната.

На север и на запад от мен се чу насечено бум, бум. Две танкови оръдия стреляха в бърза последователност. Бяха се приближили. Снарядите профучаха във въздуха. Единият надхвърли целта, но другият беше прицелен ниско и удари стария „Шеридан“ отстрани в корпуса. Снарядът проби алуминиевата броня, сякаш беше кутийка от бира. Ако подполковник Саймън можеше сега да види отнякъде това, сигурно щеше радикално да промени концепцията си за бъдещето.

Последваха още изстрели. На двойки, бързо един след друг. Припрени двойни залпове. Все без експлозии. Но нечовешката сила на глухите удари в земя и метал беше още по-ужасяваща. Шумът беше като от сблъсък на праисторически чудовища. Като от каменна градушка, от падащи огромни канари. Въздухът съскаше и трепереше от глухия трясък на метал върху метал, сякаш древни великани кръстосваха страховити мечове. Огромни парчета броня се откъсваха от бедния „Шеридан“, превъртаха се във въздуха и се сипеха по земята. От небето се стелеха пясък и прах, изпълваха гърлото и дробовете ми, задавяха ме. Маршъл беше още в бараката.

Бях залегнал зад прикритието на джипа и го чаках с изваден пистолет. Лежах и чаках, насочил беретата към откритото пространство между бараката и хъмъра му. Насилвах ръката си да не трепери. Лежах и гледах в нищото. И чаках. Не разбирах какво става. Маршъл сигурно съзнаваше, че няма време за губене. Той бе поръчал тази градушка от метал. Атакуваше ни танкова колона. Всеки миг здравият хъмър щеше да бъде ударен от снаряд. Единственото средство на Маршъл да се спаси щеше да изчезне пред очите му. Или може би бараката щеше да бъде улучена първа и да се срине върху него. Едното или другото неминуемо щеше да се случи. Какво, по дяволите, чакаше?

Изведнъж се изправих на колене и се облещих срещу бараката. Разбрах какво е намислил Маршъл.

Самоубийство.

Бях му предложил самоубийство чрез застрелване от полицай, но той бе избрал самоубийство с танков снаряд. Беше ме видял още докато идвах и се бе сетил какво го чака. Също като Васел и Кумър, и той бе седял вцепенен от ужас, ден след ден. И накрая аз се бях задал в далечината с хъмъра, съпровождан от облак пустинен прах, идващ право към него. След кратък размисъл той бе решил какво иска и се бе обадил по радиостанцията.

Маршъл искаше да умре, като ме завлече със себе си.

Танковете се чуваха вече доста наблизо. На не повече от осем-деветстотин метра. Ясно различавах скърцането и тракането на веригите им. Движеха се все така бързо. Скоро щяха да се разгънат във ветрило, точно според инструкциите. Щяха да се поклащат и навеждат напред и после пак да застават хоризонтално, готови за стрелба. Зад тях щяха да се вдигат стълбове прах. Накрая щяха да ни обкръжат в правилен полукръг с насочени оръдия, подобно на спици на грамадно колело.

Отново залегнах зад неговия хъмър и оттам погледнах към моя. Ако се затичах към него, Маршъл щеше да ме застреля в гръб. Нямаше съмнение. Положително и той бе забелязал предимствата на двайсет и петте метра открито пространство.

Зачаках.

Чух вече близкото бум на танково оръдие и профучаването на снаряда, станах и хукнах в обратната посока. Последва втори гръм точно в момента, когато първият снаряд попадна в стария танк и го килна на една страна. Миг по-късно вторият се заби в хъмъра на Маршъл и го пръсна на парчета. Спуснах се към северния ъгъл на бараката, претърколих се плътно до основата и се заслушах в свистящите и падащи наоколо парчета метал от напълно разрушения „Шеридан“.

Танковете бяха вече съвсем наблизо. Чувах как ревът на двигателите и воят на трансмисиите им променят височината си с преодоляването на всяка неравност по пътя. И как веригите тракат. Чувах дори тихото виене на хидравличните предавки, които насочваха оръдията.

Скочих. Избърсах праха и мръсотията от очите си. Пристъпих към желязната врата. Малкият кратер от куршума на беретата блестеше на слънцето. Сигурен бях, че в този момент Маршъл стои до западния прозорец и се опитва да различи трупа ми зад останките на хъмъра. Знаех също, че е висок и десняк. Представих си го като мишена. Протегнах лявата си ръка и хванах дръжката на вратата. Зачаках.

Следващите два снаряда бяха изстреляни толкова отблизо, че басовото бум, бум почти се сля с бръмченето във въздуха. Отворих вратата и влязох. Маршъл беше точно насреща ми, с гръб. Гледаше на юг, силуетът му се очертаваше в светлия правоъгълник на прозореца. Прицелих се в дясното му рамо и натиснах спусъка точно в мига, когато един снаряд отнесе покрива на бараката. Изведнъж помещението се изпълни с мазилка, прах и падащи греди, усукани ленти гофрирана ламарина и парчета бетон. Паднах на колене. После по корем. Бях притиснат от рухналия покрив. Маршъл не се виждаше. Надигнах се на лакти и колене и размахах ръце, за да се отърся от нападалите отломки. Прахът се издигаше на спирала, засмукан от въздушното течение. Над главата ми се виждаше синьо небе. Чуваше се грохот на танкови вериги. После се разнесе още едно глухо бум, във въздуха профуча снаряд и предната част на бараката изчезна. Както си стоеше — плътна, здрава, иззидана от масивни тухли, просто в един миг се превърна в сив прах, който се носеше към лицето ми със свръхзвукова скорост. Въздушната вълна след него ме отвя като лист, краката ми се откъснаха от земята и аз се проснах по гръб.

Изправих се отново на лакти и колене и с мъка запълзях напред, като слепешком си проправях път през нападалите покривни греди, буци бетон и парчета смачкана ламарина. Бях като плуг. Като булдозер, който си разчиства пътека през руините. Във въздуха имаше толкова прах, че предметите бяха загубили очертанията си. Виждах само слънчевата светлина. Слънцето беше отпред и светеше в очите ми. Мракът оставаше назад. Продължавах да пълзя.

Намерих пушката. Цевта й беше изкривена. Захвърлих я настрани. Открих Маршъл на пода. Лежеше по гръб, неподвижен. Разринах с ръце боклуците върху него, хванах го за яката и го изправих да седне. Завлякох го до предната стена. Подпрях се с гръб на нея и се плъзнах надолу, докато усетих с гърба си отвора на прозореца. Гърлото ми беше пълно с прах, давех се. Прах имаше и в очите ми. Сграбчих Маршъл за яката, избутах го през прозореца и скочих след него. Повдигнах се на лакти и колене, сграбчих го отново за яката и го помъкнах към хъмъра. Прахът около бараката се беше поразредил. На около триста метра вляво и вдясно от нас се виждаха танкове. Бяха много. Нажеженият метал блестеше на слънцето. Бяха ни обградили. Образували бяха идеален полукръг, дългите цеви на оръдията им бяха насочени право към нас. Едно от дулата проблесна, чу се бум, после свистене във въздуха. Видях как куполът се разтърси от отката на цевта. Видях самия снаряд, който прелетя над главите ни. Чух пукота, когато премина звуковата бариера. Видях как се заби в останките на бараката. Върху гърба ми се посипаха още отломки. Проснах се по очи и зачаках неподвижно в ничията земя.

В този момент чух нов изстрел. Още един танк пусна голям пламък от дулото си, седемдесеттонната грамада се люшна назад от отката, снарядът премина с писък над главите ни. Запълзях отново, сякаш плувах през прахоляка, като влачех Маршъл за яката. Нямах представа какво им бе наредил по радиото. Какви указания им беше дал. Сигурно им беше казал, че се е евакуирал. И да не обръщат внимание на хъмърите. Сигурно затова му бяха поискали потвърждение.

Може би им е било трудно да повярват, че хъмърите са били пожертвани.

Но бях сигурен, че каквото и да ставаше, вече нямаше шанс да прекратят огъня. Те просто не ни виждаха. Около нас се стелеше пелена от прах, а видимостта от един „Ейбрамс“ със затворени люкове и без това не е особено добра. Все едно да гледаш през пазарска торба с малък правоъгълен отвор, изрязан в дъното. Спрях, отупах се от праха, изкашлях се и погледнах напред. Бяхме се приближили до моя хъмър.

Видя ми се в изправност, стъпил на четирите си колела.

Беше невредим.

Засега.

Изправих се и пробягах оставащите три метра, като влачех Маршъл след себе си. Замъкнах го до предната дясна врата, отворих я и го натъпках вътре. После пропълзях през него и скочих зад волана. Ударих с юмрук големия червен бутон и двигателят запали. Включих на скорост и така дадох газ, че вратата се затръшна от ускорението. Включих фаровете, натиснах педала до пода и подкарах право към редицата танкове. Ако можеше сега да ме види, Съмър сигурно щеше да се гордее с мен. От танковете ме деляха около двеста метра. Сто. Избрах внимателно една пролука между два танка и профучах през нея със сто и двайсет километра в час.

 

 

Карах така около два километра, после леко отнех газта. След още километър спрях. Маршъл беше жив, но в безсъзнание. Кървеше обилно. Бях се прицелил доста добре. В рамото си имаше голяма огнестрелна рана с натрошени кости, разкъсани мускули и сухожилия, с входно и изходно отверстие. Имаше и рани от рухването на бараката. Кръвта му беше така измесена с циментов прах, че приличаше на пастет. Изправих го на седалката и го привързах с колана. После разпечатах аптечката, поставих антисептични компреси върху входното и изходното отверстие на рамото и му бих една доза морфин, като не забравих да поставя знак М на челото му със специално включения в комплекта химически молив. Така докторите щяха да знаят какво съм му бил и нямаше да превишат дозата.

След като свърших всичко това, слязох от хъмъра да се пораздвижа на чист въздух. Просто вървях безцелно, като през цялото време плюех и кашлях, и се опитвах да отупам мръсотията от дрехите си. Цялото ми тяло беше натъртено и ме болеше от нападалите отгоре ми парчета бетон. На три километра зад мен танковете продължаваха да стрелят. Сигурно чакаха заповед да прекратят огъня. Помислих си, че по-скоро щяха да свършат боеприпасите, отколкото да дочакат заповедта.

 

 

През целия път на връщане щедро се възползвах от удобствата на климатика „тип 2–60“. Горе-долу по средата на пътя Маршъл дойде на себе си. Видях как брадичката му се повдига от гръдния кош. Погледна напред, после настрани, към мен. Беше натъпкан с морфин и не можеше да си служи с дясната ръка, но аз си казах, че е по-добре да внимавам. Все още беше в състояние да дръпне волана с лявата и да изхвръкнем от пътя. Като нищо щяхме да настъпим някой неексплодирал снаряд. Или пък костенурка. Затова пуснах дясната си ръка от волана и го светнах с опакото между очите. На това му се казваше ръчна анестезия. Той заспа отново и не се събуди, докато не стигнахме в базата.

 

 

Откарах го направо в лазарета. От сестринската стая се обадих на Франц и поисках да му поставят охрана. Изчаках ги да пристигнат и обещах повишения и медали на всички, които допринесяха за неговото явяване жив пред съда. Специално ги инструктирах да го наблюдават да не направи опит за самоубийство. Оставих ги да си вършат работата и подкарах към кабинета на Франц. Дрехите ми бяха изпокъсани и набити с прах, а сигурно и лицето ми не изглеждаше особено добре, защото като ме видя, Франц се засмя.

— Какво, ти с един чиновник ли не можеш да се справиш? — подразни ме той.

— Къде е Съмър? — запитах аз.

— В момента праща телекс на Военната прокуратура. И разговаря с разни хора по телефона.

— Загубих ти беретата — казах аз.

— Къде?

— На такова място, че трябва археолози да я търсят сто години, за да я открият.

— Хъмърът ми поне здрав ли е?

— По-здрав е от тоя на Маршъл.

Намерих чантата си, влязох в една празна стая в офицерското общежитие и дълго стоях под горещия душ. Прехвърлих всички неща от джобовете си в нова камуфлажна униформа и изхвърлих старата. Ако я видеше, сержантът от интендантството едва ли щеше да оспори, че е повредена до степен на неузнаваемост. Седнах на леглото и известно време само вдишвах и издишвах. После станах и тръгнах пеша към кабинета на Франц. Съмър беше при него. Цялата сияеше. В ръцете си държеше нова папка, вече порядъчно пълна с листове.

— На прав път сме — съобщи тя, като ме видя. — От Военна прокуратура потвърдиха, че арестите са оправдани.

— Ти изложи ли им случая?

— Казаха, че ще трябват самопризнания.

Замълчах.

— Утре трябва да се срещнем с прокурора — каза тя. — Във Вашингтон.

— Ти ще се срещнеш с него — рекох аз. — Мен няма да ме има.

— Защо?

Не отговорих.

— Добре ли си? — попита тя.

— Васел и Кумър проговориха ли?

Тя поклати глава.

— Нито дума. Военна прокуратура тази вечер ги прехвърля във Вашингтон. Зачислени са им адвокати.

— Тук има нещо гнило — казах аз.

— Какво?

— Всичко стана толкова лесно. — Помислих малко. — Трябва да се връщаме в Бърд — казах. — Веднага.

 

 

Франц ми зае петдесет долара и ми даде два непопълнени ваучера за пътуване. Аз ги подписах, а Лион Гарбър ги преподписа, макар да се намираше на хиляди километри, чак в Корея. Франц ни закара на летището. С щабна кола, понеже хъмърът му беше изцапан с кръвта на Маршъл. Движението не беше натоварено и стигнахме бързо. Влязохме и аз размених ваучерите срещу две места за първия полет до Вашингтон. Предадох чантата си на багаж. Този път не исках да я нося със себе си. Излетяхме в три следобед. Бяхме прекарали в Калифорния точно осем часа.