Лий Чайлд
Врагът (15)

15

Аз съм 1960-и набор, което ще рече, че през Лятото на любовта съм бил едва на седем, в края на ефективното американско присъствие във Виетнам съм бил на тринайсет, а при окончателното ни изтегляне оттам — на петнайсет години. Може да се каже, че съм пропуснал основната част от главоболията, които американската армия си е имала с наркотиците. Най-гъстата Розова мъгла ме е подминала. Уловил съм малко от по-късната, вече стабилна фаза. Подобно на много други войници, и аз съм опитвал по малко трева, колкото да си изработя предпочитания към един или друг сорт и източник, но в никакъв случай не в количества, които биха ме поставили на челните места в списъка на американските наркомани. Така че, поне що се отнася до наркотиците, си останах любител. Един от онези, които опитват, тоест купуват, а не продават.

Но като военен полицай съм виждал да се продава доста дрога. Разследвал съм безброй сделки. Някои успешни, други не. Знам кое как става. И ако има нещо, което съм разбрал със стопроцентова сигурност, то е, че когато някоя сделка се провали, в смисъл, че единият от двамата остане проснат на земята, в джобовете на трупа няма нищо. Нито стока, нито пари. Това е толкова просто и ясно. Ако убитият е купувачът, то продавачът си тръгва с всичката налична стока плюс парите на купувача. Ако пък очистят продавача, клиентът придобива цялото налично количество без пари. Така или иначе, едната от страните реализира значителна печалба на цената на два куршума и малко ровене из чужди джобове. Ето защо казах:

— Глупости, Санчес. Това е инсценировка.

— Естествено. Знам го и без да ми кажеш.

— Опита ли се да им го обясниш?

— Смяташ ли, че беше нужно? Те може да са цивилни, но не са глупаци.

— Защо злорадстват тогава?

— Понеже това им развързва ръцете. Ако не са в състояние да разкрият случая, могат да го пишат улична свада между пласьори. Така накисват Брубейкър, а свалят всякаква отговорност от себе си.

— Открили ли са свидетели?

— Нито един.

— Произведени са изстрели — казах аз. — Все някой ги е чул.

— Не и според местните полицаи.

— Уилард ще превърти — рекох аз.

— Това е най-малкият ни проблем.

— Имаш ли алиби?

— Аз ли? Трябва ли да имам?

— Уилард ще се опита да те притисне. Ще използва срещу теб всичко, за което може да се хване, за да му играеш по свирката.

Санчес не отговори веднага. В настъпилата пауза шумът по линията се усили. После отново се чу гласът му.

— Мисля, че няма за какво да се хване — каза той. — Все пак не аз, а градската полиция отправя обвиненията.

— Ти се пази — казах аз.

— Бъди спокоен.

Натиснах копчето и прекъснах връзката. Съмър мислеше. Лицето й беше напрегнато, долните й клепачи потрепваха.

— Какво? — запитах аз.

— Сигурен ли си, че е инсценировка?

— Няма как да не е.

— Е, добре — каза тя. — Хубаво. — Вдигна ръка и я постави върху картата. Кутрето върху Форт Бърд, показалеца върху град Кълъмбия. — Да приемем, че е инсценировка. Очертава се една закономерност. Дрогата и парите в джоба на Брубейкър са същото, което беше клонът в задника на Карбоун и киселото мляко по гърба му. Прекалено старателен опит за отклоняване на следствието. За прикриване на истинския мотив. Това вече не са догадки, а реално установен метод на действие. Извършителят е един и същ. След като е премахнал Карбоун тук, той се е метнал на колата и е потеглил за Кълъмбия, за да очисти и Брубейкър. Такава е последователността на събитията. Всичко си идва на мястото. Часове, разстояния, начинът на мислене.

Погледнах я. Малката й кафява ръка беше разперена върху картата като морска звезда. Върху ноктите си имаше прозрачен лак. Очите й блестяха.

— Защо е изхвърлил лоста? — запитах. — След Карбоун, но преди Брубейкър.

— Предпочитал е с пистолет — каза тя. — Като всеки нормален човек. Само дето тук не е можел да го използва. Вдига много шум. Представи си: изстрели късно вечерта, на километър и половина от щаба на базата, всички щяха да хукнат натам. Докато в града, и то в скапан квартал като онзи, явно е разчитал, че никой няма да обърне внимание. Както впрочем е станало.

— Можел ли е обаче да бъде сигурен?

— Не — каза тя. — Не напълно. Той е определил мястото на срещата, така че поне е знаел къде отива. Но не е можел да знае какво ще намери там. Сигурно е искал да запази лоста като резервно оръжие. Само че лостът е бил покрит с кръв и косми от Карбоун. Бързал е, не е имал време да го почисти. Земята е била замръзнала. Не е имало трева, за да го избърше. Не е можел да го качи така в колата. Вероятно се е притеснявал, че ще го спрат за проверка по пътя. Затова го е захвърлил.

Кимнах. Все пак един стоманен лост не е незаменим.

Пистолетът е далеч по-надеждно оръжие срещу силен и предпазлив противник. Особено в близък бой, например в сляпа уличка. Особено на откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Прозях се. Затворих очи. Откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Отворих ги отново.

— Той е убил Карбоун тук — казах аз. — После се е метнал на колата и е подкарал към Кълъмбия, за да очисти Брубейкър.

— Именно — каза Съмър.

— Но ти смяташ, че вече е бил с кола.

— Именно — повтори тя.

— Тоест смяташ, че убиецът е докарал Карбоун до онова място край пътя, ударил го е с лоста по главата, поставил е трупа, както го заварихме, след което се е върнал в базата. Заключенията ти са доста добри. И мястото, където открихме лоста, ги потвърждава.

— Благодаря — каза тя.

— След което и двамата предположихме, че е паркирал колата и се е прибрал.

— Точно така — кимна тя.

— Само дето последното не е вярно. Защото току-що казахме, че оттам е подкарал право към Кълъмбия. За срещата с Брубейкър. Това са три часа път. Бързал е. Не е имал време за губене.

— Точно така — повтори тя.

— Следователно не е паркирал колата — продължих аз. — Дори не е докосвал спирачката. Вместо това се е насочил право към главния портал. Няма друг начин да се излезе от базата. Убиецът е минал през главния портал, Съмър, и то веднага след като е премахнал Карбоун, тоест някъде между девет и десет вечерта.

— Провери в разпечатката — каза тя. — На бюрото ти е.

Проверихме я заедно. След операция „Справедлива кауза“ в Панама нивото на охраната във военните бази на американска територия бе повишено с една степен, което означаваше, че освен в компютъра всички влизания и излизания през портала се записваха най-подробно в подвързана книга с номерирани страници. Разполагахме с фотокопие от страницата за 4 януари. Сигурен бях, че е автентична, а данните на нея — пълни и точни. Военната полиция може да има много недостатъци, но неумението да води документация не е сред тях.

Съмър взе страницата от ръцете ми и я залепи със скоч до картата. Застанахме един до друг и се зачетохме. Беше разделена на шест графи: дата, час на влизане, час на излизане, номер на превозното средство, пътуващи, причина.

— Трафикът е бил рехав — отбеляза Съмър.

Не казах нищо. Не можех да преценя дали общо деветнайсет преминавания в двете посоки означават рехав трафик. Още не бях свикнал с Форт Бърд, а и отдавна не бях дежурил на портал. Но денят със сигурност изглеждаше спокоен в сравнение с новогодишната нощ.

— Повечето са влизания, хората са се връщали на работа — каза Съмър.

Кимнах. В графата Час на влизане имаше четиринайсет вписвания, които не фигурираха в Час на излизане. Четиринайсет коли бяха влезли, без да излязат повече. Четиринайсет души се бяха върнали от отпуск за празниците. Или от пътувания извън базата по други причини. Аз също фигурирах между тях: 4.1.90, 23:02, Ричър, Дж., м-р, ЗБ. На четвърти януари 1990 г., в единайсет и две минути вечерта, майор Джак Ричър се бе завърнал в базата. От Париж, след като се бе отбил в някогашния кабинет на Гарбър в Рок Крийк. В графата № на превозното средство пишеше: пеша. Сержантката ми, онази с малкото дете, също я имаше в списъка — беше пристигнала от някакъв адрес извън базата, за да застъпи нощна смяна. Часът на пристигане беше отбелязан като девет и трийсет, колата й беше с номера от Северна Каролина.

Четиринайсет влезли без последвало излизане. И пет излезли.

Трима от последните бяха редовни доставчици на продукти. Най-вероятно големи камиони. В една военна база постъпва много храна. Понеже има много гладни гърла. Три камиона дневно ми изглеждаше нормална бройка. Всеки от трите камиона бе вписан като влязъл по някое време в ранния следобед и след това отметнат като излязъл след правдоподобен интервал от час, час и нещо. Последният беше напуснал базата малко преди три.

— През следващите седем часа — нищо. Предпоследното регистрирано излизане беше на самите Васел и Кумър, след вечерята им в офицерския клуб. Бяха напуснали базата през главния портал в 22:01 часа. Като час на влизане бе отбелязано 18:45. Записан беше номерът на служебната им кола от Пентагона, а в графата за причина пишеше: Неофициално гостуване.

Пет излизания. Четири изяснени, оставаше още едно.

Единственото друго лице, напуснало Форт Бърд на 4 януари, бе отметнато по следния начин: 4.1.90, 22:11, Трифонов, С, с-т. В съответната графа беше вписан регистрационен номер от Северна Каролина. Нямаше час на влизане. Нищо в графата за причина. Някакъв сержант на име Трифонов бе прекарал във Форт Бърд целия ден или може би цялата предишна седмица и бе напуснал базата в десет и единайсет минути вечерта. Не беше вписана причина, тъй като нямаше изрично изискване военнослужещите да посочват такава при излизане. Можело е да се предположи, че сержант Трифонов отива да вечеря или да изпие една бира, или да си достави някакъв друг вид развлечение. Причина се иска на влизане във военна база, не на излизане.

Проверихме още веднъж, за да сме сигурни. Същият резултат. Освен генерал Васел и полковник Кумър с техния мъркюри гранд маркиз без шофьор и малко след тях някакъв сержант на име Трифонов с неизвестно каква кола никой друг не бе излизал през портала на четвърти януари, независимо дали пеша или с превозно средство, ако не се брояха трите камиона на доставчиците рано следобед.

— Така — рече Съмър. — Сержант Трифонов значи. Който и да е Трифонов, той е нашият човек.

— Трябва да е той.

Обадих се на портала. Попаднах на същия младеж, който ми беше направил справката за Васел и Кумър. Познах го по гласа. Накарах го да провери в книгата и да ми каже кога точно сержант Трифонов се е върнал в базата, като започне след страницата, от която имахме фотокопие. Обясних му, че може да е станало най-рано около четири и половина сутринта на пети януари. Настана кратка пауза. В слушалката чувах как младежът обръща плътните корави листове на книгата. Работеше бавно и старателно.

— Точно в пет сутринта, сър — каза след малко той. — Тук пише: пети януари, нула-пет-нула-нула, сержант Трифонов, завръщане. — Чух го как прелисти още една страница. — Отметнат е като излязъл в двайсет и два и единайсет предишната вечер.

— Спомняш ли си за него?

— Напусна десетина минути след офицерите от бронетанковите войски, за които вече ме питахте. Доколкото си спомням, бързаше. Не изчака бариерата да се вдигне докрай, ами се промуши под нея.

— С каква кола беше?

— С „Корвет“, струва ми се. Не беше нова, но изглеждаше доста добре.

— Когато се върна, пак ли ти беше на пост?

— Тъй вярно, сър.

— Забеляза ли нещо?

— Нищо необичайно, сър. Разменихме си две приказки, разбира се. Имаше чуждестранен акцент.

— С какво беше облечен?

— С цивилки, сър. Мисля, че с кожено яке. Предположих, че е бил в градски отпуск.

— В момента в базата ли е?

Чух как се обръщат страници. Представих си го как прокарва пръст по редовете след 05:00 на 5 януари.

— Не е отметнат да излиза повторно, сър — каза войникът. — Поне до този момент. Значи е някъде в базата.

— Ясно — казах. — Благодаря. — И затворих телефона.

Съмър ме гледаше очаквателно.

— Върнал се е в пет сутринта — казах аз. — Три и половина часа, след като часовникът на Брубейкър е спрял.

— Пътят оттам дотук е три часа — каза тя.

— В момента бил в базата.

— Кой е той?

Обадих се в щаба. Зададох им същия въпрос. Те ми казаха кой е. Затворих телефона и погледнах Съмър.

— Бил от „Делта“. Българин, избягал от режима. Привлекли са го на служба като инструктор. Знаел неща, които нашите момчета не знаели.

 

 

Станах от бюрото и пристъпих до картата на стената. Поставих върховете на пръстите си върху кабарчетата. Кутрето на Форт Бърд, показалеца на Кълъмбия. Сякаш се опитвах да потвърдя теорията си с допир. Двеста и четирийсет километра. Три часа и дванайсет минути от тук до там, три часа и трийсет и седем минути от там до тук. Пресмятах наум. Средна скорост седемдесет и пет километра в час нататък, шейсет и шест обратно. Нощем, по празни пътища, с „Шевролет Корвет“. Могъл е да го направи, дори да е карал на ръчна спирачка.

— Да пратим ли хора да го арестуват? — запита Съмър.

Поклатих глава.

— Не. Ще ида лично.

— Разумно ли е?

— Може би не. Но не искам тия типове да решат, че съм се уплашил от тях.

Съмър помисли малко.

— Ще дойда с теб — рече тя.

— Добре — казах аз.

 

 

Беше пет следобед, точно трийсет и шест часа, откакто Трифонов се бе върнал в базата. Времето беше студено и мрачно. Взехме оръжие, белезници и найлонови пликове за улики. Отидохме в автопарка на военната полиция и намерихме един хъмър със заварена зад предните седалки решетка, без вътрешни дръжки на задните врати. Както винаги караше Съмър. Паркирахме пред оградата на някогашния затвор, където се помещаваше „Делта“. Часовият ни пусна да влезем пеша. Трябваше да заобиколим главната сграда, докато открием входа на техния сержантски клуб. Спрях се, Съмър застана зад мен.

— Смяташ ли да влизаш? — запита тя.

— Само за минута.

— Сам?

Кимнах.

— Да. После отиваме в оръжейния склад.

— Не е много разумно — каза тя. — По-добре да дойда с теб.

— Защо?

Тя се поколеба.

— Като свидетел, предполагам.

— Свидетел на какво?

— На това, което ще ти направят.

Усмихнах се.

— Много мило.

Бутнах вратата и влязохме. Вътре беше претъпкано с хора. Помещението беше полутъмно и изпълнено с цигарен дим. Още щом ме видяха, всички утихнаха. Тръгнах напред. Те останаха по местата си. Само бавно се извърнаха с лице към мен. Стояха като заковани и ме гледаха. Заобикалях ги един по един. Никой не се отдръпна, за да ми направи път. Докато минавах, леко ме бутаха с рамене. Аз тях също. Висок съм метър и деветдесет и три и тежа сто и пет килограма. Като ме бутат, бутам и аз.

Така прекосих фоайето и влязох в бара. Там се случи същото. Шумът секна мигновено. Хората се обърнаха и ме загледаха. Запроправях си път с бутане. Не се чуваше нищо, освен тежко дишане, поскърцване на подметки по пода и глухо удряне на рамо в рамо. Погледът ми беше прикован в една точка на отсрещната стена. Отнякъде се появи младежът с брадата и тена и ми прегради пътя. В ръката си държеше халба бира. Продължих да се движа направо, той се наведе леко надясно, при което се сблъскахме и половината от бирата му се лисна на линолеума.

— Разля ми питието — каза той.

Спрях се. Погледнах надолу. После в очите му.

— Оближи си го.

Известно време стояхме и се гледахме. После го заобиколих и продължих пътя си. Усетих някакъв сърбеж по гърба си. Знаех, че стои и ме гледа. Само че нямах намерение да се обръщам. В никакъв случай. Освен ако отзад не се чуеше трошене на бутилка в ръба на маса.

Не се чу нищо подобно. Добрах се до отсрещната стена. Протегнах ръка и я пипнах, както плувец докосва басейна в края на всяка дължина. Обърнах се и тръгнах назад. Обратният път не беше по-различен. В помещението цареше мъртва тишина. Леко ускорих крачките. Заразблъсквах по-силно тълпата. Това произведе нужния ефект. Бях на средата на пътя между стената и фоайето, когато тези пред мен започнаха да се отдръпват леко встрани. Правеха ми път.

Реших, че сме си казали каквото трябва. Затова във фоайето започнах да се отклонявам леко от пътя си, за да не ги докосвам. Те разбраха и ми върнаха комплимента. Добрах се до изхода почти като цивилизован човек в нормална гъста тълпа. При вратата спрях. Обърнах се. Огледах най-близките лица, едно по едно, като броях наум: хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди. После им обърнах гръб и излязох на чист въздух.

Съмър я нямаше.

Огледах се и след секунда я видях да излиза от служебния вход на три метра от мен. Сигурно оттам се бе озовала някъде зад бара. Явно бе влязла, за да ми пази гърба.

Тя ме погледна и каза:

— Сега вече знаеш.

— Какво знам? — запитах аз.

— Как се е чувствал първият чернокож в армията. А също и първата жена.

* * *

Заведе ме до стария самолетен хангар, където се намираха оръжейните складове. Пресякохме една бетонна площадка от шест-седем метра и влязохме отстрани през входа за личния състав. Тя явно не се бе шегувала, като разправяше, че вътре има достатъчно желязо за въоръжаване на цяла африканска държава с диктаторски режим. Под ярката светлина на провесените от тавана лампи се виждаше малък парк от специализирани бойни машини, а останалата част от огромното помещение беше задръстена с всевъзможни преносими оръжия. Като видях този арсенал, си казах, че полковник Дейвид Брубейкър е използвал доста добре връзките си в Пентагона.

— Ето там — каза Съмър и тръгна към някакво заградено с телена мрежа пространство, около пет на пет, с ламаринен покрив. Приличаше на казармен кучкарник. Вратата, също от телена мрежа, зееше широко отворена; на халката висеше катинар. Вътре се виждаше висок плот като в банка или поща, а зад него — мъж с камуфлажна униформа. Като ни видя, той не отдаде чест, нито застана мирно. Но не ни и обърна гръб. Просто стоеше и ни гледаше с безразличие — нещо, което беше върхът на куртоазията за член на отряда „Делта“.

— Какво обичате? — запита той, сякаш беше продавач в магазин, а ние клиенти. На стелажите зад гърба му бяха наредени поизтрити от ползване лични огнестрелни оръжия от всякакъв вид. Различих поне пет вида автомати и леки картечници. Също и автоматични пушки М16, А1 и А2. И много пистолети. Някои нови и лъскави, други старички и поочукани. Бяха подредени прилежно, но без излишно престараване. Очевидно беше, че за тези, които ги ползваха, това бяха обикновени оръдия на труда — ни повече, ни по-малко.

На плота пред мъжа лежеше инвентарна книга.

— Тук записваш какво се взема и връща, нали? — запитах.

— Като в охраняем паркинг — каза той. — Правилникът на базата забранява внасяне на лично оръжие в помещенията. — Докато говореше, той поглеждаше към Съмър. Предполагам, че бяха минали веднъж същите въпроси с нея, когато бе дошла да го пита за новия „Хеклер & Кох“ на Карбоун.

— Какъв пистолет ползва сержант Трифонов? — запитах аз.

— Трифонов ли? Той предпочита „Щаер ГБ“.

— Покажи ми го.

Оръжейникът се обърна към стелажа и свали един черен щаер. Подаде ми го, като го държеше за цевта. Изглеждаше смазан и добре поддържан. Аз вече бях извадил найлонов плик и той го пусна вътре. Затворих пластмасовия цип на плика и огледах оръжието през найлона.

— Деветмилиметров — каза Съмър.

Кимнах. Беше хубав пистолет, но с тъжна история. В „Щаер-Даймлер-Пух“ го бяха разработили с надеждата за големи поръчки от австрийската армия, но в последния момент се бе появила конкуренцията с „Глок“ и им бе отмъкнала търга под носа. Така че „Щаер ГБ“ бе осиротял като Пепеляшка. И подобно на нея притежаваше редица отлични качества. Пълнителят му събираше осемнайсет патрона, което беше доста много, но празен тежеше едва килограм и сто грама, което беше доста малко. Можеше да се разглоби и сглоби отново за дванайсет секунди, което беше доста бързо, но най-доброто му качество беше умно измислената система за отвеждане на газовете. Всички автоматични оръжия използват част от силата на барутните газове в патронника, за да приведат механизма в готовност за пореден изстрел, като изхвърлят изстреляната гилза и вкарат на нейно място следващия патрон. Но на практика някои патрони са остарели, с отслабнал заряд или други дефекти и не произвеждат една и съща взривна енергия. Ако такъв нестандартен патрон бъде изстрелян от някои системи пистолети, механизмът само ще изкиха и няма да се зареди за пореден изстрел. Ако пък зарядът е прекалено силен, може да пръсне затвора. Но този щаер беше пригоден да работи еднакво добре с всякакви патрони. Ако аз бях войник от специалните части, принуден да разчита на случайни боеприпаси, задигнати от партизански измет, щях да избера щаера. Така щях да съм сигурен, че всеки патрон в цевта ще гръмне както и когато трябва.

През найлоновия плик натиснах копчето за освобождаване на пълнителя, което се намира зад спусъка, и разтърсих плика, докато пълнителят изпадна от ръкохватката. Беше стандартният пълнител на пистолета, за осемнайсет патрона, но в момента беше зареден с шестнайсет. Дръпнах рамата и изхвърлих патрона от цевта. С него ставаха седемнайсет. Следователно Трифонов бе напуснал базата с деветнайсет патрона — осемнайсет в пълнителя и един в цевта, а се бе върнал със седемнайсет — шестнайсет в пълнителя и един в цевта. Два патрона липсваха.

— Имаш ли телефон? — запитах мъжа.

Той посочи с глава телефонната кабина в ъгъла на хангара, на шест-седем метра от работното му място. Отидох до телефона и набрах номера на моята сержантка. Нямаше я, вместо нея отговори ефрейторът от Луизиана. Жената от нощната смяна сигурно си беше още у дома, във фургона, и приспиваше детето или си вземаше душ, преди да тръгне за работа.

— Свържи ме със Санчес в Джаксън — казах аз. После зачаках, долепил слушалка до ухото си. Мина една минута. После още една.

— Какво има? — чух накрая гласа на Санчес.

— Открили ли са гилзите? — запитах аз.

— Не — отвърна той. — Оня сигурно е почистил след себе си.

— Жалко. Можехме да ги сравним с оръжието, за да го пъхнем на топло.

— Ти си открил убиеца?

— В момента държа пистолета му. „Щаер ГБ“, зареден, с два липсващи патрона.

— Кой е той?

— Ще ти кажа после. Нека и цивилните да се потрудят малко.

— Някой от нашите ли е?

— Да, колкото и тъжно да звучи.

Санчес не каза нищо.

— Открили ли са куршумите? — запитах аз.

— Не — отвърна той.

— Как така? Нали е станало в сляпа уличка? Къде биха могли да отидат? Забили са се в някоя стена, и толкова.

— Ако е така, няма да ни свършат работа. Ще са деформирани до неузнаваемост.

— Те са с цели ризи, няма да са деформирани — казах аз. — Най-малкото бихме могли да ги претеглим.

— Да, но не са ги открили.

— А търсят ли ги?

— Не знам.

— Появиха ли се свидетели?

— Не.

— Откриха ли колата на Брубейкър?

— Не.

— Трябва да е там някъде, Санчес. Той е отишъл с кола, пристигнал е между полунощ и един. Колата му се забелязва лесно. Не се ли опитват да я открият?

— Има нещо, което крият от мен. Усещам го.

— Уилард появявал ли се е?

— Очаквам го всеки момент.

— Кажи му, че случаят „Брубейкър“ е разкрит — рекох аз. — Кажи му още, че си чул, че другият случай изобщо не е бил злополука. Това ще го зарадва много.

Затворих телефона и се върнах в телената клетка. Съмър беше влязла при мъжа и двамата преглеждаха инвентарната книга.

— Погледни — каза ми тя. С двата си показалеца сочеше две отделни вписвания в книгата. Трифонов бе изписал личния си деветмилиметров „Щаер ГБ“ в седем и трийсет вечерта на четвърти януари, а го бе върнал в пет и петнайсет сутринта на пети. Подписът му беше с едри неравни букви. Като българин беше свикнал да пише на кирилица, помислих си, и сега му беше трудно с латиницата.

— Защо го е взел? — запитах аз.

— Не ги питаме — каза оръжейникът. — Просто ги отмятаме в книгата.

 

 

Излязохме от хангара и тръгнахме към спалните помещения. Минахме покрай открит паркинг, на който имаше петдесетина коли. Обикновени войнишки возила, повечето американски, почти нито една вносна. Между тях се виждаха няколко обикновени седана, но повечето бяха пикали и джипове или големи детройтски купета. Някои от последните бяха със спортни ивици през каросерията или изрисувани надлъж с огнени езици; някои бяха с повдигнати задни ресори, хромови джанти и широки гуми с тлъсти, изпъкнали букви. И само един корвет. Яркочервен, паркиран доста встрани, поне през десетина свободни места от най-близката кола.

Отклонихме се от пътя си, за да го огледаме.

Беше на десетина години. Безупречно чист отвън и отвътре. Измит и пастиран през последните ден-два. Калниците бяха чисти и отдолу. Гумите — черни и лъскави. На стената на хангара, само на десетина метра, се виждаше навит черен маркуч. Наведохме се и надникнахме през прозорците. Вътрешността на колата изглеждаше като почистена с памуче, изсмукана с прахосмукачка, напоена с дезинфекционни разтвори. Колата беше двуместна, но отзад имаше поличка за багаж. Неголяма, но достатъчна за стоманен лост, скрит под палто. Съмър приклекна и прокара пръсти по первазите под вратите. Бяха чисти.

— Никакъв прахоляк от пътя — каза тя. — Никаква кръв по седалките.

— Нито кофичка от кисело мляко на пода — допълних аз.

— Почистил я е идеално.

Станахме, минахме през портала и заключихме пистолета на Трифонов в жабката на хъмъра. После влязохме в помещенията на „Делта“.

 

 

Този път не желаех да намесвам помощник-командира. Исках само да изкараме Трифонов оттам, преди някой да е разбрал какво става. Затова минахме през вратата на кухнята, спрях един келнер и му казах да намери Трифонов в столовата и да го повика в кухнята под някакъв претекст. После излязохме на студа и зачакахме. Келнерът се появи след пет минути и каза, че Трифонов го нямало в столовата.

Влязохме обратно и тръгнахме към спалните помещения. Един войник, който излизаше от душовете, ни каза къде да търсим. Минахме покрай празната стаичка на Карбоун. Вътре беше спокойно, всичко си беше на мястото. Стаята на Трифонов беше през три врати по същия коридор. Влязохме, без да чукаме. Вратата беше отворена. Човекът си беше вътре, седнал на тясното войнишко легло, и четеше книга.

Не знаех какво да очаквам. Доколкото ми беше известно, в България нямаше специални части. Във Варшавския договор рядко се срещаха елитни войски. Чехословакия притежаваше една доста добра въздушнопреносима бригада, Полша също имаше своите въздушно — и морскодесантни дивизии. Най-близкият аналог на отряда „Делта“ обаче се намираше в Съветския съюз и се наричаше „Висотники“. Тези бяха корави типове. Извън това в Източна Европа битките се решаваха с численост на живата сила. Хвърли достатъчно пушечно месо срещу врага и ще победиш, стига да приемеш, че две трети от хората ти са допустима загуба. Така и ставаше.

Тогава какъв беше този човек?

Специалните части на НАТО придават особено значение на издръжливостта и тренираността при подбора на хората си. Сред тях има мъже, способни да пробягат осемдесет километра с пълно снаряжение. Те са в състояние да стоят будни цяла седмица и да преодоляват в бърз марш всякакви терени. Затова елитните части на НАТО са съставени от дребни, жилави мъже с физика на маратонски бегачи. Докато този българин беше исполин. Висок поне колкото мен, ако не и повече. Сигурно имаше метър и деветдесет и осем, сто и десет-петнайсет килограма. С обръсната глава. И с едро, изсечено лице, което можеше да мине както за грубовато и жестоко, така и почти за красиво, в зависимост от светлината. В момента тя идваше от една флуоресцентна тръба на тавана и не му правеше особена услуга. Трифонов изглеждаше уморен. Близко разположените му очи гледаха с пронизващ поглед от дълбоките орбити. Беше малко по-възрастен от мен, може би на трийсет и две-три. Ръцете му бяха огромни. Облечен беше с нова камуфлажна униформа, без табелка с името, без отличителни знаци за чин и войскова принадлежност.

— Стани! — изкомандвах аз.

Трифонов остави внимателно книгата на леглото, разтворена и с лицето надолу, сякаш се боеше да не си загуби страницата.

 

 

Сложихме му белезници и го качихме на хъмъра. Той не се противеше. Беше едър, но кротък. Изглежда, се бе примирил със съдбата си. Сякаш съзнаваше, че е било само въпрос на време, докато разните инвентарни и портални книги го издадат.

Закарахме го без инциденти до кабинета ми, наредихме му да седне и разкопчахме за момент белезниците, колкото да приковем дясната му китка към крака на стола. После извадихме нов чифт белезници и направихме същото и с лявата. Китките му бяха дебели колкото глезените на повечето мъже.

Съмър отиде до картата на стената и известно време остана загледана в кабарчетата сякаш за да привлече погледа му натам и да му каже: Знаем всичко.

Аз седнах зад бюрото.

— Как се казваш? — запитах аз. — За протокола.

— Трифонов — отвърна той. Акцентът му беше гърлен и насечен.

— Малко име?

— Слави.

— Слави Трифонов — повторих аз. — Чин?

— В родината си бях полковник — каза той. — Тук съм сержант.

— Откъде си?

— От София — отвърна той. — България.

— Много млад си бил за полковник.

— Бях много добър в това, което вършех.

— А какво вършеше?

Той не отговори.

— Хубава кола имаш — рекох аз.

— Благодаря — отвърна той. — Цял живот съм мечтал за такава.

— Къде ходи с нея през нощта на четвърти?

Не отговори.

— В България няма специални части — казах аз.

— Така е — отвърна той. — Няма.

— Тогава какво си правил там?

— Служих в редовната армия.

— Като какъв?

— Бях офицер за връзка. Тристранна: между българската армия, тайните служби и съветските „Висотники“.

— Квалификация?

— Пет години обучение в ГРУ.

— Какво е това?

Той се усмихна.

— Мисля, че знаете какво е.

Кимнах. Съветското ГРУ е нещо средно между нашата военна полиция и отряда „Делта“. Корави мъже, еднакво готови да насочат яростта си навън и навътре.

— Какво правиш тук? — запитах го аз.

— В Америка ли? — рече той. — Чакам.

— Какво чакаш?

— Края на комунистическата окупация на моята страна. Който ще дойде много скоро, надявам се. И тогава ще се върна. Гордея се с родината си. Тя е прекрасна страна, пълна с прекрасни хора. Аз съм националист.

— Какво преподаваш в „Делта“?

— Неща, които вече са остарели. Как да се борят срещу това, което бях обучен да върша. Само че тази битка вече е приключила, струва ми се. Вие победихте.

— Трябва да ни кажеш къде си бил през нощта на четвърти.

Той мълчеше.

— Защо избяга от комунизма?

— Защото съм патриот.

— Това отскоро ли е?

— Винаги съм бил патриот. Но по едно време стана опасно да не ме разкрият.

— Как се измъкна?

— През Турция. Отидох в една американска база.

— Разкажи ми за нощта на четвърти.

Той пак млъкна.

— Пистолетът ти е у нас — казах аз. — Тази нощ си го взел от оръжейната. Напуснал си базата в десет и единайсет минути и си се върнал в пет сутринта.

Той мълчеше.

— Изстрелял си два патрона.

Той мълчеше.

— Защо си мил колата?

— Защото е хубава. Мия я два пъти седмично. Без изключение. Цял живот съм мечтал за такава кола.

— Бил ли си някога в Канзас?

— Не.

— Е, сега ще идеш. Няма да имаш скоро път към София. Вместо това заминаваш за военния затвор Форт Левънуърт.

— Защо?

— Знаеш защо.

Трифонов не помръдваше. Седеше абсолютно неподвижно. Прегърбен, с китки, приковани към стола под коленете му. Аз също седях и не мърдах. Не знаех как да постъпя. Нашите момчета от „Делта“ са специално обучени да устояват на разпити. Знаех това. Тренирани са да издържат на обработка с психотропни вещества, на побои, насилие над сетивата им и всичко, за което може да се сети човек. Инструкторите им съзнателно ги подлагат на същото, за да свикват. Така че дори не можех да си представя какво е изтърпял Трифонов за пет години обучение в ГРУ. Нищо не можех да му направя. Не че имах особени задръжки да поступам някого при нужда. Но бях сигурен, че този човек няма да каже дума, дори да го разкъсам на парчета.

Затова прибягнах до обичайните средства за разпит. Измама и подкуп.

— Някои хора смятат, че Карбоун е позор за армията — казах аз. — Нали схващаш? Затова може по изключение да проявим разбиране. Ти изпей какво е станало и заминаваш обратно в Турция. Можеш и там да изчакаш, докато стане време да се прибереш в родината и да се правиш на патриот.

— Вие сте убили Карбоун — каза той. — Така говорят хората.

— Грешат обаче — казах аз. — Изобщо не съм бил там. Освен това не съм убил и Брубейкър. Понеже и там не съм бил.

— Нито пък аз — каза той.

Трифонов седеше неподвижен. После изведнъж нещо сякаш му просветна. Очите му започнаха да се движат. Първо наляво, после надясно. Погледът му се спря върху картата на Съмър. Огледа разположението на кабарчетата. Огледа и самата нея. Устните му помръднаха. Видях, че си каза: Карбоун. После и: Брубейкър. Не издаде никакъв звук, но устните му изрекоха точно това.

— Чакайте — каза той.

— Какво да чакам?

— Не!

— Какво не?

— Не, сър!

— Говори, Трифонов!

— Вие си мислите, че имам нещо общо с Карбоун и с Брубейкър?

— А ти си мислиш, че нямаш, така ли?

Той отново се умълча. Заби поглед надолу.

— Говори, Трифонов! — повторих аз.

Той вдигна глава.

— Не съм бил аз.

Седях и го гледах. Наблюдавах лицето му. Вече шест години се занимавах с разпитване на хора и Трифонов беше поне хилядният, който ми казваше не съм бил аз и при това ме гледаше право в очите. Проблемът беше, че част от тези хиляда казваха истината. Вече започвах да си мисля, че самият Трифонов е един от тях. В този човек имаше нещо. Изведнъж ме обзе неприятно предчувствие.

— Ще ти се наложи да го докажеш — рекох аз.

— Не мога.

— Ще трябва да можеш. Или отиваш в пандиза. Те може и да си затворят очите за Карбоун, но Брубейкър няма да ти се размине току-така.

Той мълчеше.

— Да започнем отначало — казах. — Къде беше през нощта на четвърти?

Той само поклати глава.

— Ходил си някъде — казах аз. — Това поне е сигурно. След като не си бил в базата. Отметнали са те на портала. На излизане и на влизане. И си носил пистолет.

Мълчеше и ме гледаше. Аз също. Мълчах и го гледах. Беше изпаднал в онова отчаяно, напрегнато мълчание, което бях виждал толкова пъти преди — мълчание, при което човек се раздира от вътрешен конфликт. Взе да се върти на стола си. Отначало едва доловимо. С резки движения — ту насам, ту натам. Като че се бореше с двама врагове — единият отляво, другият отдясно. Сякаш хем искаше да ми каже къде е бил, хем не можеше. Затова и подскачаше така на стола си, попаднал между пословичната наковалня и пословичния чук.

— През нощта на четвърти януари — подхванах отново аз — извърши ли нещо нередно?

Погледите ни се срещнаха. Хлътналите в орбитите му очи се приковаха в моите.

— Е, добре тогава — казах. — Време е да избираш. Това, което си направил, по-лошо ли е, отколкото ако беше застрелял Брубейкър?

Той не отговори.

— Да не би да си отишъл във Вашингтон и да си изнасилил десетгодишните внучки на президента?

— Не съм — отвърна той.

— Нека ти подскажа нещо. В твоето положение единствено това би било по-страшно, отколкото ако си застрелял Брубейкър.

Той мълчеше.

— Говори!

— Става въпрос за нещо лично — каза той.

— Какво е това лично нещо?

Той не отговори. Съмър въздъхна и се отдръпна от картата. В този момент явно си мислеше, че Трифонов може да е бил някъде, но това някъде не е било Кълъмбия, щата Южна Каролина. Погледна ме с вдигнати вежди. Трифонов отново се размърда на стола си. Белезниците му изтракаха върху металните крака.

— Какво ще стане с мен? — запита той.

— Зависи какво си направил — отвърнах аз.

— Получих едно писмо.

— Да получаваш писма не е престъпление.

— От приятел на мой приятел.

— Разкажи ми за писмото.

— Има един човек в София — започна той.

 

 

И както си седеше, приведен напред и с приковани към краката на стола китки, сержант Трифонов ми разправи историята с писмото. По тона му усетих, че й придава някакво особено значение — на нещо уникално, типично българско, но истината беше, че в историята му нямаше нищо забележително. Всъщност всеки един от нас би могъл да я разкаже.

В София живеел някакъв човек. Човекът имал сестра. Сестрата била гимнастичка, не много известна, която по време на едно турне в Канада избягала от групата и след време се заселила в Щатите. Омъжила се за американец, получила гражданство. Ала съпругът й се оказал негодник. Не след дълго жената започнала да пише на брат си в България. Дълги, тъжни писма. За побои, тормоз, жестокост и самота. Животът й се бил превърнал в ад. Комунистическите цензори пропускали писмата, защото всичко лошо, казано за Америка, било добре дошло. Братът в София имал приятел, който се познавал с група дисиденти. Един от тях измъкнал отнякъде адреса на Трифонов във Форт Бърд, Северна Каролина. Преди да избяга в Турция, самият Трифонов поддържал контакти с дисидентските среди. Приятелят от София накарал брата да напише писмо и го предал на човек, който внасял машинни части от Австрия. При следващото си пътуване човекът пуснал писмото до поискване. Трифонов го получил на втори януари. Името му било изписано с големи букви на кирилица, цялото писмо било покрито с пощенски марки и стикери за Luftpost.

Прочел писмото сам в стаята си. Веднага разбрал какво се иска от него. Времето и пространството, както и обстоятелството, че не познавал подателя, изведнъж се стопили до незначителност пред чувството за лоялност към един сънародник; Трифонов така се разярил, сякаш биели и тормозели собствената му сестра. Жената живеела в Кейп Фиър^[1] и на Трифонов това име му се сторило доста подходящо за нейната ситуация. Проверил на картата къде се намира Кейп Фиър.

Първият му свободен момент след получаване на писмото била вечерта на четвърти януари. Съставил си план за действие и репетирал речта си, която се свеждала до простото житейско правило, че не е за препоръчване да се тормозят българки, които имат приятели наблизо.

— Пазиш ли писмото? — запитах го аз.

Той кимна.

— Но няма да можете да го прочетете, защото е на български.

— С какво беше облечен онази нощ?

— С цивилни дрехи. Не съм глупак.

— Какви точно?

— Кожено яке. Джинси. Риза. Все американски. Единствените цивилни дрехи, които имам.

— Какво му направи?

Той не отговори. Само поклати глава.

— Е, добре — казах аз. — Отиваме в Кейп Фиър.

Без да сваляме белезниците на Трифонов, го качихме в задната част на хъмъра. Съмър седна зад волана. Кейп Фиър се намираше на Атлантическото крайбрежие, на около сто и петдесет километра от базата. Пътуването с хъмъра беше доста уморително. Предположих, че с корвета не би било така. После се сетих, че не съм се качвал на корвет. Дори не познавах човек, който да има такава кола.

Никога не бях ходил в Кейп Фиър. Това беше едно от многото места в Америка, които не бях посещавал. Но бях гледал филма. Само дето не си спомнях къде. Може би в някоя палатка в далечна гореща страна. Черно-бял, с Грегъри Пек и Робърт Мичъм, които нещо не се разбираха помежду си. Не беше лош, доколкото си спомнях, но като цяло ме беше подразнил. Във всеки случай публиката го беше освиркала. Робърт Мичъм трябваше да се разкара още в началото, вместо да се размотава цели деветдесет минути, колкото да запълни времето.

Много преди да стигнем, мръкна. Подминахме пътна табела в покрайнините на Уилмингтън, която възхваляваше градчето като историческа забележителност с живописно старо пристанище, но не можахме да му се насладим, понеже в този момент Трифонов се обади от задната седалка, за да ни каже да завием наляво през някакви блата. Продължихме още известно време в мрака, докато стигнахме до друго отклонение за населено място на име Саутпорт.

— Кейп Фиър е точно срещу Саутпорт — каза Съмър. — Това е остров в океана. Мисля, че има мост.

Но ние се отклонихме много преди брега. Не стигнахме дори до Саутпорт. Докато минавахме покрай някакъв лагер от фургони вдясно от шосето, Трифонов отново се обади от задната седалка и ни каза да отбием. Мястото беше равно и правоъгълно, като изкуствена суша, сякаш някой беше засипал с пръст и заравнил част от блатото, за да се получи правоъгълник с размера на две футболни игрища. Заравненият участък беше опасан от всички страни с отточни канавки. Жици, опънати на дървени стълбове, снабдяваха с електричество стотина фургона, разпръснати из правоъгълника. На светлината на фаровете се виждаше, че някои от фургоните J са луксозни, с двойни разгъващи се корпуси и малки пристройки, дори с цветни градинки и дървени огради. Други бяха съвсем прости и доста очукани. Два-три бяха изпаднали от трупчетата си и изглеждаха изоставени. Макар да се намирахме поне на петнайсетина километра навътре в сушата, морските бури по тези места достигаха надалеч.

— Ето тук — каза Трифонов. — Свийте вдясно.

През участъка минаваше широк черен път, от който вдясно и вляво се отклоняваха по-тесни пътища. Трифонов ни казваше накъде да караме, докато през лабиринта от коловози стигнахме до килнат на една страна лимоненозелен фургон, който бе виждал и по-добри времена. Боята се лющеше на големи парцали, мушамата на покрива се беше нагърчила и прокъсала. Коминчето пушеше, в прозореца се виждаха синкави отблясъци от телевизор.

— Казва се Елена — рече Трифонов.

Оставихме го заключен в хъмъра и почукахме на вратата на Елена. Жената, която ни отвори, можеше да послужи за илюстрация на темата „съпружески тормоз“ в някоя енциклопедия. По лицето си имаше белези от побой, очите й бяха насинени, носът счупен. Бе обгърнала тялото си с ръце, сякаш я боляха ребрата. Беше по тънка рокля, с мъжки обувки. Но току-що се бе изкъпала, а косата й бе сресана старателно назад. Очите й грееха със странен блясък. В тях се четеше спотаена гордост, някакво особено задоволство, че все пак е жива. Тя ни изгледа притеснено, превита под тройното бреме на бедността, страданието и перманентното унижение на новия имигрант.

— Какво обичате? — каза тя. Акцентът й беше като на Трифонов, но гласът й беше по детски писклив и в известен смисъл трогателен.

— Трябва да поговорим — каза кротко Съмър.

— За какво?

— За това, което Слави Трифонов е направил за вас.

— Не е направил нищо — каза тя.

— Но името му ви е познато.

Тя се замисли. После каза:

— Моля, влезте.

Очаквах да заваря вътре хаос — навсякъде празни бутилки, препълнени пепелници, мръсотия и безпорядък. Но фургонът се оказа чист и подреден. Всяко нещо си беше на мястото. Беше малко студено, но се търпеше. При това освен нея нямаше никой друг.

— Съпруга ви няма ли го? — запитах аз.

Жената поклати глава.

— Къде е?

Не отговори.

— Предполагам, че е в болница — обади се Съмър. — Права ли съм?

Елена само вдигна глава и я погледна.

— Мистър Трифонов ви е помогнал — казах аз. — Сега е ваш ред да му помогнете.

Тя мълчеше.

— Ако не е бил при вас, за да направи нещо добро, значи е бил другаде, за да направи нещо лошо. Такава е ситуацията. И аз трябва да знам кое от двете е вярно.

Тя мълчеше.

— Много е важно — настоях аз.

— Ами ако и двете неща са лоши? — каза тя.

— Тези две неща изобщо не могат да се сравняват — казах аз. — Повярвайте ми. Нямат нищо общо. Така че най-добре ми кажете какво точно се случи, става ли?

Тя не отговори веднага. Пристъпих малко по-навътре във фургона. Телевизорът беше настроен на образователна програма. Звукът беше намален. Във въздуха витаеше слаба миризма на почистващи препарати. Съпруга й го нямаше и Елена бе обърнала нова страница в живота си, като се бе хванала за кофата и парцала, и за самообразованието.

— Не знам какво точно се случи — каза тя. — Мистър Трифонов просто дойде и отведе нанякъде съпруга ми.

— Кога?

— Миналата вечер. По-точно около полунощ. Каза, че бил получил писмо от брат ми в София.

Кимнах. Около полунощ значи. Трифонов беше излязъл през портала на Форт Бърд в десет и единайсет минути и бе изминал сто и петдесет километра за час и петдесет минути. Точно с осемдесет километра в час, максималната разрешена скорост за щата. При това с корвет. Погледнах Съмър. Тя кимна. Проста аритметика.

— Колко време беше при вас? — запитах аз.

— Няколко минути. Беше много вежлив. Представи се, кара ми какво е дошъл да направи и защо.

— И това беше всичко?

Елена пак кимна.

— С какво беше облечен?

— С джинси. И кожено яке.

— И с каква кола дойде?

— Не знам как се казва. Ниска, червена. Спортна кола. Вдигаше силен шум с ауспусите си.

— Ясно — казах аз. Кимнах на Съмър и двамата тръгнахме към вратата.

— Съпругът ми ще се върне ли? — запита Елена.

Представих си Слави Трифонов — такъв, какъвто го бях видял първия път. Метър и деветдесет и осем, сто и десет-петнайсет килограма, с обръсната глава. Спомних си големите му ръце с дебели китки, острия пронизващ поглед, петте години в ГРУ.

— Много се съмнявам — казах аз.

* * *

Качихме се в джипа. Съмър запали двигателя. Обърнах се и погледнах Трифонов през металната решетка.

— Къде го остави? — запитах.

— Край шосето за Уилмингтън.

— Кога?

— В три сутринта. Спрях до една телефонна кабина и позвъних в полицията. Не си казах името.

— Три часа си го млатил?

Той кимна бавно.

— Исках да съм сигурен, че ме разбира добре.

Съмър се запровира между фургоните, намери изхода и пое на север по шосето за Уилмингтън. Подминахме туристическата табела на входа на градчето и тръгнахме да търсим болницата. Намерихме я на около половин километър по-нататък. Имаше доста приличен вид. Двуетажна сграда с вход за линейки, с голяма козирка. Съмър паркира на място, запазено за някакъв доктор с индийско име, и двамата слязохме. Отключих задната врата и казах на Трифонов да дойде с нас. Свалих му белезниците и ги сложих в джоба си.

— Как се казва съпругът? — попитах.

— Пикълс — отвърна той.

Тримата влязохме заедно през входа за линейки и аз показах на дежурния диспечер значката си. Истината е, че тя не ми даваше никакви особени привилегии в цивилния свят, но човекът реагира, сякаш от нея произтичаше неограничена власт. Повечето цивилни реагират така, като я видят.

— Рано сутринта на пети януари — казах аз — някъде след три часа е приет пациент.

Човекът отвори шкафа пред себе си и извади две тънки папки.

— Мъж или жена?

— Мъж.

Той върна едната папка на мястото й.

— Безименен пациент — каза той. — Клошар, без документи за самоличност, без здравна застраховка. Твърди, че се казвал Пикълс. Полицаите са го намерили на пътя.

— Това е нашият човек — казах аз.

Той изгледа униформата ми.

— Вашият човек?

— Може да сме в състояние да му платим сметката — казах аз.

Това привлече вниманието му. Човекът погледна замислено папките в шкафа, сякаш си мислеше: А кой ще плати за останалите двеста?

— В реанимацията е — каза той и посочи към асансьора. — На втория етаж.

Тръгнахме към асансьора и тримата. На втория етаж се огледахме и по табелите открихме реанимацията. Сестрата пред вратата ни спря. Показах й значката си и казах:

— Пикълс.

Сестрата посочи с пръст към една отделна стая със затворена врата на отсрещната страна на коридора.

— Пет минути — каза тя. — Човекът е много зле.

Като чу това, Трифонов се усмихна. Пресякохме коридора и отворихме вратата. Светлината беше намалена. На леглото лежеше някакъв мъж. Заспал. Трудно бе да се каже дали е едър или дребен. Не се виждаше много от него. Целият беше в гипс. Двата му крака бяха вдигнати на екстензия, а коленете му бяха омотани в бинт с дренажи. Срещу леглото, на нивото на очите ми, имаше светлинно табло, покрито с рентгенови снимки. Запалих лампата и го погледнах. Отстрани на всяка снимка с флумастер пишеше Пикълс. Имаше снимки на ръцете и краката му, на ребрата, ключиците и таза. Човешкото тяло има повече от двеста основни кости, а на нашия Пикълс май повечето му бяха строшени. Тази година той щеше да се окаже голямо перо в бюджета за рентген на болницата.

Загасих лампата и ритнах два пъти крака на леглото. Мъжът се размърда. Събуди се. Взря се в полумрака и като видя Трифонов, изражението на лицето му беше предостатъчно като алиби. Беше изражение на див, животински ужас.

— Вие двамата чакайте отвън.

Съмър изведе Трифонов, а аз се приближих до горната табла на леглото.

— Как си, тъпо копеле? — запитах го.

Мъжът на име Пикълс беше побелял като вар, изпотен и треперещ в гипсовите си отливки.

— Този е! — каза той. — Дето излезе. Той ми направи това.

— Какво ти направи?

— Простреля ме в краката.

Кимнах. Погледнах бинтовете на коленете му. Пикълс беше прострелян в капачките. Две капачки — два куршума. Два изстреляни патрона.

— Отпред или отстрани?

— Отстрани.

— Отпред е по-зле — казах аз. — Имал си късмет. Не че много го заслужаваш.

— Нищо не съм направил!

— Така ли? Току-що видях жена ти.

— Мръсна българска кучка.

— Не говори така.

— Тя си е виновна! Като не слуша какво й се говори… Мъжът трябва да се слуша. Тъй пише в Библията.

— Я млъквай — казах аз.

— Няма ли да направиш нещо?

— Ще направя — казах аз. — Ти само гледай.

После замахнах с ръка, сякаш гонех муха от чаршафа. Леко забърсах коляното му с кокалчетата си. Той изпищя от болка, а аз станах и тръгнах към вратата. Като излязох, сестрата ме гледаше въпросително.

— Много е зле — казах и си тръгнах.

 

 

Слязохме с асансьора и минахме през главния вход, за да избегнем дежурния диспечер. Стигнахме мълчаливо до хъмъра. Отворих задната врата, но преди Трифонов да се качи, го спрях. Протегнах ръка и се здрависахме.

— Извинявам се — казах аз.

— Ще си имам ли неприятности? — запита той.

— Не и с мен — отвърнах аз. — Ти си мой човек. Но си извадил голям късмет. Можел си да улучиш феморалната артерия. Щял си да го убиеш като нищо. И тогава щеше да загазиш здравата.

Трифонов се усмихна. Беше напълно спокоен.

— Тренирал съм пет години в ГРУ — каза той. — Знам как се убиват хора. Знам и как не се убиват.