Лий Чайлд
Врагът (19)

19

Опаковахме си багажа, освободихме стаите в общежитието и минахме да се сбогуваме със Суон. Той ни чакаше с новина.

— Трябва да ви арестувам и двамата — каза Суон.

— Защо?

— За самоотлъчка. Уилард е издал заповед да ви приберем още щом се появите.

— Какво, по целия свят ли?

Суон поклати глава.

— Не, само в тази база. Колата ви е била намерена в „Андрюс“ и Уилард е говорил с транспортните войски. Така че е разбрал накъде пътувате.

— Кога получи телекса?

— Преди час.

— А ние кога си тръгнахме оттук?

— Час преди това.

— И накъде заминахме?

— Нямам представа. Не ми казахте. Помислих си, че се връщате в базата.

— Благодаря ти — казах аз.

— Най-добре наистина не ми казвай накъде тръгвате.

— За Париж — казах аз. — По лична работа.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ех, ако знаех…

— Да повикам ли такси?

— Би било много любезно от твоя страна.

Десет минути по-късно вече седяхме в друг мерцедес на път за там, откъдето бяхме дошли.

 

 

За полета от Франкфурт до Париж имахме избор между две авиокомпании: „Луфтханза“ и „Ер Франс“. Аз лично предпочитах „Ер Франс“. Първо, кафето им беше по-добро, и второ, ако Уилард се захванеше да ни търси по гражданските превозвачи, най-напред щеше да провери в „Луфтханза“. За толкова глупав го смятах.

Разменихме още два от ваучерите срещу две места в икономическа класа за полета в десет. Седнахме в салона до изхода и зачакахме. Бяхме в камуфлажни униформи, но не се набивахме на очи. Цялото летище беше пълно с американски военни. Видях и няколко полицаи от XII корпус, които патрулираха по двойки. Но не се уплаших особено. Предположих, че това е рутинно дежурство в помощ на гражданската полиция. Не бяха тръгнали да търсят нас. Имах чувството, че телексът на Уилард ще отлежава върху бюрото на Суон най-малко час-два.

Качихме се навреме и сложихме чантите си в багажника над седалката. Закопчахме коланите и се настанихме удобно. Освен нас в самолета имаше още поне десетина военни. Париж винаги е бил привлекателно място за американските войници в Германия. Времето си оставаше все така мъгливо. Но не толкова, че да ни забави. Излетяхме навреме, издигнахме се над сивия град и обърнахме нос на югозапад, над пастелни поля и огромни горски масиви. Скоро изпълзяхме над облаците, в обляното от слънце лазурно небе, и земята под нас се загуби.

 

 

Полетът беше кратък. Още не бях допил второто си кафе, когато започнахме да се снишаваме. Съмър пиеше сок. Изглеждаше нервна. Донякъде развълнувана, донякъде разтревожена. Помислих, че това сигурно е първото й пътуване до Париж. Както и първата й самоотлъчка. Усещах, че тя й тежи. Честно казано, и на мен ми тежеше. Самоотлъчката усложняваше нещата. Можеше да минем и без нея. Но не бях изненадан, че Уилард ни е подгонил като самоотлъчили се. Това беше следващият му логичен ход. Сега очаквах да изпрати циркулярно писмо по целия свят: Издирва се еди-кой си.

Кацнахме на „Роаси-Шарл дьо Гол“ и в единайсет и половина вече минавахме по ръкава към терминала. Летището беше претъпкано. На опашката за таксита беше истинска лудница, също като при предишното ми идване с Джо. Затова се отказахме и отидохме на спирката на летищните автобуси. Изчакахме си реда и се качихме. В Париж беше значително по-топло, отколкото във Франкфурт. Подаваше се бледо зимно слънце, а в такива дни градът изглеждаше фантастично.

— Била ли си тук преди? — запитах аз.

— Не, никога — каза Съмър.

— Първите двайсет минути не гледай през прозореца. Можеш да погледнеш, когато минем Периферик.

— Какво е това?

— Околовръстното шосе. Нещо като Белтуей във Вашингтон. Оттам навътре започват хубавите квартали.

— Майка ти там ли живее?

Кимнах.

— Да, на една от най-красивите улици в квартала с посолствата. Близо до Айфеловата кула.

— Направо при нея ли отиваме?

— Не. Чак утре. Днес ще се правим на туристи.

— Защо?

— Ще изчакаме да дойде и брат ми. Не мога да ида сам при нея. Трябва да сме заедно.

Съмър не отговори. Само ме погледна. Автобусът потегли. През цялото време тя гледаше през прозореца. По отражението й в стъклото видях, че е съгласна с мен. Отвъд Периферик наистина беше по-хубаво.

 

 

Слязохме на Плас дьо л’Опера, застанахме един до друг на тротоара и изчакахме останалите пътници да се разотидат. Мислех си, че преди да предприемем каквото и да било, трябва да намерим хотел да си оставим багажа.

Тръгнахме по Рю дьо ла Пе, минахме през площад „Вандом“ и стигнахме до Тюйлери. Оттам завихме надясно и поехме по „Шан-з-Елизе“. Може би на света има и по-хубави места за разходка с хубава жена в някой мързелив ден под бледото зимно слънце, но на мен не ми бяха известни. На Рю Марбьоф свихме вляво и излязохме на Авеню Джордж У точно пред едноименния хотел.

— Това как ти се струва за нощувка? — подхвърлих аз.

— Дали ще ни пуснат да влезем? — запита Съмър.

— Има само един начин да разберем.

Пресякохме улицата и някакъв човек с цилиндър ни отвори вратата. Момичето на рецепцията носеше на ревера си няколко значки с малки знаменца, по едно за всеки език, който говореше. Заговорих я на френски, което я зарадва. Подадох й два ваучера и поисках две стаи. Тя не се поколеба и за миг. Пресегна се и ни подаде ключовете, сякаш й бях платил в злато или с кредитна карта. Такова заведение беше хотел „Джордж V“. Бяха виждали какво ли не.

Стаите, които ни даде многоезичната рецепционистка, гледаха на юг и от двете се виждаше отчасти Айфеловата кула. Едната беше обзаведена в бледосиньо и имаше дневна и баня с размерите на игрище за тенис. Другата, през три врати по същия коридор, беше в жълто и излизаше на балкон с парапет от ковано желязо.

— Ти избирай — казах на Съмър.

— Тази с балкона — отвърна тя.

Пуснахме чантите на пода, изкъпахме се и след петнайсет минути се срещнахме във фоайето. Бях гладен и готов да обядваме, но Съмър имаше други идеи.

— Искам да си купя дрехи — каза тя. — Туристите не обикалят града с камуфлажна униформа.

— Аз правя изключение — отвърнах.

— Веднъж направи изключение от изключението — каза тя. — Отпусни се, поживей малко. Къде да отидем най-напред?

Вдигнах рамене. Човек не може да извърви и двайсет крачки в Париж, без да мине поне покрай три магазина за дрехи. Но в повечето за една дреха ти искат месечната заплата.

— Можем да пробваме в „Бон Марше“ — казах аз.

— Какво е това?

— Универсален магазин — отвърнах. — Буквално означава „евтин пазар“.

— Универсален магазин, който се казва „Евтин пазар“?

— Само като за мен — казах аз.

— Някъде другаде?

— В „Самаритен“ — предложих аз. — Край реката, до Пон Ньоф. На покрива има тераса с прекрасна гледка.

— Да идем там.

Тръгнахме пеша покрай реката. Разстоянието не беше малко, чак до върха на острова Ла Сите. Извървяхме го за повече от час, понеже се спирахме да разглеждаме едно-друго по пътя. Минахме покрай Лувъра. Огледахме малките зелени сергии на художниците, подпрени на крайречната стена.

— Какво значи Пон Ньоф? — запита Съмър.

— Нов мост.

Тя огледа критично древната каменна зидария.

— Това е най-старият мост в Париж — казах аз.

— А защо тогава му викат нов?

— Защото някога е бил нов.

Влязохме на топло в огромния универсален магазин. Като във всички подобни заведения, най-отпред бяха щандовете с козметика, изпълващи въздуха с благоухания. Съмър ме отведе на горния етаж, където бяха дамските дрехи. Седнах на едно удобно кресло и я оставих да разглежда. Тя се забави около половин час. Когато се върна, беше неузнаваема. Черни обувки, черна прилепнала пола, мериносов пуловер в сиво и бяло, сиво вълнено сако. И баретка. Приличаше на кинозвезда. В ръката си стискаше фирмен плик на „Самаритен“ с униформените дрехи и ботуши.

— Твой ред е — каза тя и ме поведе към отдела за мъжка конфекция. Единствените им панталони с 95-сантиметра вътрешна дължина на крачола бяха произведена в Алжир имитация на американски джинси, така че това реши въпроса. Към тях си купих светлосин суичър и черно пухено яке, което на всичко отгоре беше в тон с военните ми ботуши.

— Купи си барета — посъветва ме Съмър и аз си купих барета. Беше черна с кожен хастар. За всичко платих в долари по много изгоден курс. Преоблякох се в пробната. Натъпках униформата в плика на магазина. Погледнах се в огледалото, нахлупих нахакано баретата на челото си и излязох навън.

Съмър не каза нищо.

— А сега на обяд — подканих я аз.

Качихме се в кафе-ресторанта на деветия етаж. Беше студено за терасата, но си намерихме място до прозореца, откъдето гледката беше горе-долу същата. На изток се виждаше „Нотр Дам“, а далеч на юг — кулата Монпарнас. Слънцето още проблясваше през облаците. Страхотен град.

— Как е успял Уилард да открие колата ни? — запита Съмър. — Как изобщо е знаел къде да я търси? Щатите са голяма държава.

— Не я е открил той — отвърнах аз. — Някой му е казал къде е.

— Кой?

— Васел — предположих аз. — Или Кумър. В базата на Дванайсети корпус сержантът на Суон е споменал името ми по телефона. Така че още преди да разкарат Маршъл оттам, са позвънили на Уилард в Рок Крийк и са му казали, че съм в Германия и им досаждам. Питали са го как така ме е пуснал да пътувам. И са му наредили да ме прибере моментално.

— Те не могат да нареждат на един следовател от специалните части къде да ходи!

— Вече могат, чрез Уилард. С него са стари приятели. Току-що се сетих как е станало. Всъщност Суон практически ни го каза, но аз отначало не включих. Уилард има връзки в бронетанковите войски от времето, когато е служил в разузнаването. За кого е работил през всичките тези години, когато е претакал горивото на Съветите и всички останали дивотии? За танкистите, естествено. Там има стари връзки. Затова се беше разпенил толкова, като научи за Креймър. Той пет пари не дава, че армията като цяло може да изпадне в трудно положение. Него го вълнува само какво ще стане с бронетанковите войски.

— Понеже са негови хора.

— Именно. Затова Васел и Кумър побегнаха снощи. За да дадат на Уилард възможност и време да се разправи с нас.

— Уилард знае, че не е подписвал ваучерите ни.

Кимнах.

— Това поне е сигурно.

— Здравата сме загазили. Хем самоотлъчка, хем крадени ваучери.

— Ще се оправим.

— Как точно?

— Като разкрием убиеца.

— А смяташ ли, че ще го разкрием?

Не отговорих.

* * *

След обяда минахме на другия бряг на реката и по заобиколен маршрут се върнахме в хотела. Със спортните си дрехи, понесли в ръце пликовете от „Самаритен“, приличахме на туристи. Липсваше ни само фотоапарат. Зяпахме по витрините на булевард „Сен Жермен“, разгледахме Люксембургската градина, Инвалидите и Екол Милитер. После тръгнахме по Авеню Боске, като минахме на петдесет метра зад жилищната сграда на майка ми. Не казах нищо на Съмър. Тя щеше да ме накара да се отбия, за да я видя. Пресякохме отново Сена по Пон д’Алма и пихме кафе в едно бистро на Авеню Ню Йорк. После полека се заизкачвахме по хълма към хотела.

— Време е за следобедна почивка — каза Съмър. — После ще вечеряме.

Радвах се, че ще подремна. Бях доста уморен. Проснах се на леглото в бледосинята стая и след минута съм заспал.

Съмър ме събуди след два часа, като ми позвъни по телефона от стаята си. Искаше да ме пита дали знам някакви ресторанти в града. Париж е пълен с ресторанти, но аз бях облечен като идиот, а в джоба си имах по-малко от трийсет долара. Затова предложих едно заведение на Рю Верне. Там, доколкото знаех, пускаха по джинси и суичър, без да те гледат накриво и без да ти смъкнат кожата от гърба.

Срещнахме се във фоайето. Съмър изглеждаше все така ослепително. Прилепналата пола и вълненото сако й стояха точно толкова добре вечерта, колкото и през деня. Беше свалила баретата. Аз пък бях с моята. Тръгнахме към „Шан-з-Елизе“. Както си вървяхме, Съмър направи нещо неочаквано: хвана ме за ръка. Беше тъмно и около нас се разхождаха и други двойки, така че сигурно й се бе видяло естествено. На мен също. Толкова естествено, че близо минута не си дадох сметка какво е направила. Или че в постъпката й може да има нещо нередно. На нея явно също й е била нужна минута, за да осъзнае това, защото ме погледна притеснено и издърпа ръката си.

— Извинявай — каза тя.

— Няма за какво — отвърнах аз. — Стана ми приятно.

— Беше неволно — каза тя.

Продължихме да крачим и свихме по Рю Верне. Намерихме ресторанта. Беше ранна януарска вечер и съдържателят веднага ни настани на ъглова маса. На масата имаше вазичка с цветя и запалена свещ. Поръчахме си кана вода и гарафа червено вино, докато решим какво ни се яде.

— Тук си като у дома си — каза ми Съмър.

— Не точно — отвърнах аз. — Аз никъде не съм си у дома.

— Говориш доста добре френски.

— Също и английски. Което не значи, че в Северна Каролина съм си у дома.

— Но някои места ти харесват повече от други.

Кимнах.

— Тук не е лошо.

— Правиш ли планове за бъдещето?

— Ти си като брат ми. Той все ме кара да правя планове.

— Нещата се променят.

— Винаги ще има нужда от полицаи — казах аз.

— Полицаи със склонност към самоотлъчка?

— Трябва само да открием убиеца — казах аз. — Или на мисис Креймър, или на Карбоун. Или може би на Брубейкър. Имаме три възможности.

Тя не отговори.

— Спокойно — казах аз. — Четирийсет и осем часа сме извън света. Нека да се радваме на живота. Ако се тормозим, доникъде няма да стигнем. Намираме се в Париж.

Съмър кимна. Наблюдавах лицето й. Усетих как се опитва да потисне мрачните си мисли. Очите й блестяха изразително на пламъка на свещта. Като да виждаха бедите пред нея, струпани на купчини, като кашони в склад. Усетих и как се мъчи да се промуши покрай тях, като дете, бързащо да се скрие в онова тихо, безопасно местенце в дъното на гардероба.

— Пий си виното — казах аз. — Забавлявай се.

Ръката ми лежеше неподвижно върху масата. Съмър се пресегна и леко я стисна, после вдигна чашата си.

— Северна Каролина няма да ни избяга — каза тя.

 

 

И двамата си поръчахме по три ястия от менюто. После в продължение на три часа ядохме, без да бързаме. Гледахме да не говорим за работа. Насочвахме разговора към лични теми. Аз й разправих за Джо, после съвсем бегло и за майка ми. Тя пък ми разказа за семейството си — за многото си братя и сестри, за безбройните си братовчеди, така че бързо забравих кой кой е. През цялото време гледах лицето й на светлината на свещта. Цветът на кожата й беше забъркан от медно червеникаво и абаносово черно. Очите й бяха като въглени. Челюстта й беше деликатна, като от фин порцелан. Изглеждаше абсурдно дребничка и крехка за военнослужещ. Но после се сетих за значките й на стрелец. Бяха повече от моите.

— Ще ме запознаеш ли с майка си? — попита тя.

— Стига да искаш — отвърнах. — Но е много болна.

— Не беше ли само със счупен крак?

Поклатих глава.

— Има рак.

— Много ли е сериозно?

— По-сериозно не би могло да бъде.

Съмър кимна.

— Така и предположих. Изглеждаш разстроен още откакто се върна предишния път.

— Така ли?

— Няма как да не ти се отрази.

Кимнах отново.

— Повече, отколкото бях предполагал.

— Защо, не се ли разбирахте?

— Разбирахме се много добре. Но човек рано или късно умира. По принцип тези неща не бива да ни изненадват.

— Може би не бива да идвам. Няма да е удобно. Вървете само двамата с Джо.

— Тя обича да се среща с нови хора.

— Може да не се чувства добре.

— Ще видим. Сигурно ще поиска да я заведем на обяд.

— А как изглежда?

— Ужасно — казах аз.

— Тогава едва ли ще иска да се среща с нови хора.

Известно време седяхме мълчаливо. Келнерът ни донесе сметката. Двамата си преброихме парите, платихме наполовина и оставихме приличен бакшиш. На връщане към хотела вървяхме, хванати за ръце. Този път вече ни изглеждаше съвсем нормално. Бяхме сами, двамата, сред едно море от неприятности — някои общи, други лични. Човекът с цилиндъра ни отвори вратата и ни пожела „Bonne nuite“. Качихме се с асансьора, един до друг, без да се докосваме. Когато стигнахме на етажа, Съмър трябваше да тръгне наляво, аз надясно. Беше неловко. И двамата мълчахме. Виждах, че на нея й се иска да дойде с мен, а пък на мен страшно ми се искаше да тръгна с нея. Представих си стаята й — жълтите стени, аромата на парфюм. Леглото. Представих си как сваля пуловера си през глава. Как разкопчава ципа на новата си пола и я оставя да се свлече на пода. Сигурно беше с копринена подплата. Представих си дори лекото прошумоляване.

Знаех, че не е редно. Но вече и без това се бяхме самоотлъчили. Бяхме се накиснали здравата. Така че това щеше да ни донесе утеха и радост.

— И така, утре в колко часа? — запита тя.

— За мен по-рано — отвърнах аз. — Трябва да бъда на летището в шест.

— Ще дойде с теб. Да ти правя компания.

— Благодаря.

— Няма защо.

Стояхме и се гледахме.

— Ще трябва да станем около четири — каза тя.

— Там някъде — казах аз. — Около четири.

Стояхме и се гледахме.

— Е, тогава лека нощ — каза тя.

— Приятни сънища — отвърнах аз.

Обърнах се и закрачих надясно по коридора, без да поглеждам назад. Чух как вратата й се отвори и затвори секунда след моята.

 

 

Беше единайсет, когато си легнах, но не ми се спеше. Около час лежах и гледах в тавана. През прозореца влизаше светлината на града — студена, жълтеникава и призрачна. Виждаха се и отблясъци от празничната украса на Айфеловата кула, които примигваха в златисто. Нито бавно, нито бързо — просто ритмично и неумолимо. Всяка секунда шарките на гипсовия таван се променяха. Някъде на съседна улица се чу скърцане на спирачки, после по-наблизо лай на куче, после самотни стъпки по тротоара под прозорците, далечен автомобилен клаксон. Постепенно градът утихна и тишината ме притисна отвсякъде. Тишината виеше в ушите ми като полицейска сирена. Вдигнах ръка и в тъмното погледнах часовника си. Беше полунощ. Свалих ръката си върху завивката и изведнъж ме обзе такава самота, че останах без дъх.

Светнах лампата и се претърколих по леглото до телефона. На малка табелка над бутоните за набиране бяха написани указания. За да изберете друга хотелска стая, натиснете три плюс номера на стаята. Натиснах три и набрах съответния номер. Тя отговори на първото позвъняване.

— Будна ли си? — запитах аз.

— Да — отвърна тя.

— Искаш ли компания?

— Да — отвърна тя.

Нахлузих джинсите и суичъра и закрачих бос по коридора. Почуках на вратата й. Тя отвори, пресегна се, хвана ме за ръката и ме издърпа вътре. Беше напълно облечена, както я бях оставил. По пуловер и черна пола. Още на прага ме целуна и аз отвърнах на целувката й. Вратата тихо се затвори зад нас. Чух тихото просъскване на затварящата пружина и щракването на бравата. Тръгнахме към леглото.

Тя беше с тъмночервено бельо. От коприна или може би сатен. Парфюмът й се усещаше навсякъде. И в стаята, и по тялото й. Беше дребничка и крехка, и пъргава, и силна. През прозореца влизаше същата жълтеникава светлина на града, но този път ме обливаше с топлина, даваше ми сили. И по нейния таван се виждаха отблясъци от Айфеловата кула. Изравнихме нашия ритъм с техния — бавен, неумолим. След това се обърнахме с гръб към прозореца и легнахме плътно един до друг, изтощени и задъхани, притиснати и смълчани, сякаш не разбирахме какво точно сме направили.

Спал съм около час и се събудих в същата поза. Имах силното усещане, че нещо съм изгубил и нещо съм спечелил, но и в двата случая не знаех какво. Съмър спеше, сгушена в извивката на тялото ми. Ухаеше на хубаво. Беше топла, едновременно крехка и силна, и безметежно спокойна. Дишаше бавно. Лявата ми ръка беше под раменете й, дясната я обгръщаше през кръста. Нейната лява ръка, полусвита в юмрук, си почиваше в дланта ми.

Извърнах глава и се загледах в играта на светлините по тавана. Далеч навън, може би на километър и нещо, се чу едва доловим шум от мотоциклет. Сигурно беше от другата страна на Триумфалната арка. После излая куче. Иначе градът беше съвсем тих. Два милиона души спяха едновременно. Джо беше във въздуха, някъде по северноатлантическия коридор, и вероятно наближаваше Исландия. Не можех да си представя какво прави майка ми. Затворих очи и отново се опитах да заспя.

 

 

Будилникът в главата ми се задейства точно в четири. Съмър още спеше. Измъкнах полека ръката си изпод нея, разтрих рамото си, за да раздвижа кръвта, тихо станах от леглото и тръгнах бос към банята. После нахлузих джинсите и суичъра и събудих Съмър с целувка.

— Ставай и действай, лейтенант — казах аз.

Тя протегна ръце високо над главата си и изви гръбнак като котка. Чаршафът се смъкна до кръста й.

— Добро утро — каза тя.

Отново я целунах.

— Париж ми харесва — заяви тя. — Поживях си.

— Аз също.

— И то добре си поживях.

— Чакам те след половин час във фоайето.

Върнах се в своята стая и позвъних на румсървиса за кафе. Докато пристигне, вече се бях избръснал и си бях взел душ. После облякох чиста камуфлажна униформа, налях си първата за деня чаша и погледнах часовника. Четири и двайсет сутринта в Париж, което означаваше десет и двайсет вечерта на Източното крайбрежие или доста след края на работното време. На Западното крайбрежие пък беше едва седем и двайсет — достатъчно рано, за да може някой усърден служител все още да седи на бюрото си. Пак прочетох указанията на табелката и натиснах девет за външна линия. Набрах единствения телефонен номер, който знаех наизуст — този на централата в Рок Крийк, Вирджиния. Операторът отговори на първото позвъняване.

— Тук Ричър — казах аз. — Трябва ми номерът на командира на военната полиция във Форт Ъруин.

— Сър — каза човекът, — има издадена заповед от полковник Уилард да се завърнете незабавно в базата.

— Ще се върна когато мога. А междувременно ми трябва този номер.

— Сър, къде сте сега?

— В един публичен дом в Сидни, Австралия — казах аз. — Дай ми номера.

И той ми го даде. Повторих го наум, натиснах отново девятка и го набрах. Сержантът на Калвин Франц отговори на второто позвъняване.

— Търся Франц — казах аз.

Линията припука и аз се приготвих за дълго чакане, когато Франц отговори.

— Искам да ми направиш една услуга — казах аз.

— Каква например?

— При теб в момента има един тип от Дванайсети корпус на име Маршъл. Познаваш ли го?

— Не.

— Искам да го задържиш, докато дойда. Много е важно.

— Не мога да спра някого да си тръгне от базата, освен ако не го арестувам.

— Кажи му само, че съм се обадил от Берлин. Това ще свърши работа. Докато си мисли, че съм в Германия, няма да мръдне оттам.

— Защо?

— Защото така му е наредено.

— Той познава ли те?

— Не лично.

— В такъв случай се получава малко неудобно. Не мога просто да ида при него и да му кажа: виж какво, не ме познаваш, но един друг човек, когото също не познаваш, ми каза да ти предам, че е в Берлин.

— Подходи по-деликатно — казах аз. — Кажи му, че съм те помолил да му зададеш един въпрос, понеже аз лично не мога да дойда.

— Какъв въпрос да му задам?

— Попитай го дали при погребението на Креймър е бил на „Арлингтън“. И какво е правил през останалата част от деня. Защо не е закарал Васел и Кумър в Северна Каролина. Каква причина са му изложили, за да шофират сами.

— Дотук са четири въпроса.

— Както и да е. Гледай само да остане с впечатление, че му ги задаваш от мое име, понеже не смятам да идвам до Калифорния.

— Къде бих могъл да се свържа с теб?

Погледнах телефона и му продиктувах номера.

— Но това е във Франция — каза той. — Не в Германия.

— Маршъл обаче не бива да го знае. Ще бъда на този номер по-късно.

— Кога идваш в Калифорния?

— До четирийсет и осем часа, надявам се.

— Добре — каза той. — Нещо друго?

— Да — казах аз. — Позвъни от мое име във Форт Бърд и кажи на сержантката ми да се поинтересува от биографиите на генерал Васел и полковник Кумър. По-конкретно искам да знам дали някой от тях има връзка с градче на име Сперивил в щата Вирджиния. Да е роден или израсъл там, или нещо подобно, достатъчно, за да знае за наличието на определен магазин в този град. Кажи й да ме изчака с отговора, докато я открия.

— Добре — повтори той. — Това ли е всичко?

— Не. Кажи й също да се свърже с детектив Кларк в Грийн Вали и да го помоли да й прати по факса резултатите от разпитите на съседите в нощта на Нова година. Тя знае за какво става дума.

— Добре, че поне тя знае — каза Франц и замълча, явно записваше. — Е, има ли още нещо? — запита накрая той.

— Засега толкова — казах аз и затворих.

Слязох във фоайето с около пет минути закъснение. Съмър ме чакаше. Беше се оправила много по-бързо от мен. Но пък тя нямаше нужда да се бръсне, да пие кафе рано сутрин или да води телефонни разговори. Също като мен, и тя се бе преоблякла в камуфлажна униформа. При това бе успяла да си лъсне ботушите или някой й ги бе лъснал. Блестяха.

Нямахме пари за такси до летището. Затова тръгнахме пеша в сутрешния здрач към Плас дьо л’Опера, за да хванем автобуса. Беше по-малко претъпкан от предишния път, но това не го правеше по-удобен. Покрай нас се занизаха моментни образи от спящия град, после пресякохме Периферик и навлязохме в унилите парижки предградия.

 

 

Пристигнахме на „Роаси-Шарл дьо Гол“ малко преди шест. И този път летището беше пълно с хора. Имах чувството, че големите международни летища функционират в някакви свои часови пояси — може да са по-оживени в шест сутринта, отколкото в два на обяд. Навсякъде имаше тълпи от хора. Още хора слизаха или се качваха на коли и автобуси, пристигащи пътници със зачервени очи влачеха колички с багаж. Сякаш целият свят беше тръгнал да се преселва.

На монитора полетът на Джо беше отбелязан като пристигнал. Тръгнахме към изходите от митницата. Заехме места сред гъстата тълпа посрещачи. Предположих, че Джо ще е един от първите, които ще се появят. Той никога не предаваше багажа си и излизаше винаги бързо. Нямаше излишно време за губене.

Последните пътници от предишния полет се изнизваха един по един. Повечето бяха семейства с малки деца или хора с много багаж. Посрещачите ги поглеждаха с надежда, виждаха, че не са тези, които чакат, и извръщаха глави. Известно време ги наблюдавах. Беше ми любопитен езикът на тялото — как самите движения изразяват моментен интерес, после разочарование и безразличие.

Закъснелите от предишния полет бяха застигнати от първите пътници от полета на Джо. Излязоха забързани бизнесмени, размахали куфарчета и пътни чанти. И млади жени с високи токчета и тъмни очила, луксозно облечени. Фотомодели? Актриси? Проститутки? Имаше и държавни служители, французи и американци. Познаваха се отдалеч. Сериозни и елегантни, много от тях с очила, но палтата, костюмите и обувките им не бяха от най-високо качество. Може би някои бяха дребни дипломати. Все пак полетът пристигаше от Вашингтон.

Джо излезе дванайсети по ред. Беше със същото палто, с което го бях видял и предишния път, но с друг костюм и вратовръзка. Изглеждаше добре. Крачеше бързо и носеше черна кожена пътна чанта. Стърчеше с една глава над всички останали. Като излезе от митницата, той се спря и огледа салона.

— Много си приличате — каза Съмър.

— Но аз съм по-симпатичен — отвърнах.

Джо ме видя веднага, понеже и аз стърчах с една глава над околните. Посочих му едно спокойно местенце встрани. Той си проби път през тълпата и застана там. Заобиколихме и отидохме при него.

— Лейтенант Съмър — каза той, — много ми е приятно да се запозная с вас.

Не го бях забелязал да поглежда към табелката с името на куртката й, където пишеше: Съмър, Армия на САЩ. Сигурно я беше запомнил по име и чин от предишните ни разговори.

— Добре ли си? — запитах го аз.

— Уморен съм — отвърна той.

— Искаш ли да закусим?

— Хайде първо да стигнем до града.

Опашката за таксита беше километрична и едва се влачеше. Тръгнахме право към спирката на автобусите. Изпуснахме един и се оказахме първи на опашката за следващия. Той дойде след десетина минути. Докато чакахме, Джо разпита Съмър за първата й визита в Париж. Тя му разправи всичко с най-големи подробности, като премълча само събитията от последната нощ. Стоях на бордюра с гръб към уличното движение, загледан в небето на изток. Зазоряваше се бързо. Скоро щеше да настъпи още един слънчев ден. Беше десети януари, първият по-топъл и приятен ден от новото десетилетие.

Качихме се на автобуса и седнахме един до друг на тройната седалка срещу мястото за багаж. Съмър в средата, Джо от дясната й страна, аз от лявата. Седалките бяха тесни и неудобни. От пластмаса. Без достатъчно място за краката. Коленете на Джо бяха вдигнати едва ли не до ушите му, главата му се люлееше в такт с поклащането на автобуса. Изглеждаше пребледнял. Помислих си, че не беше много редно от моя страна да го кача на автобус след нощен полет през Атлантика, и чак ми стана съвестно. Но, от друга страна, и аз бях висок колкото него. Имах същите проблеми с теснотията. При това не можеше да се каже, че съм спал много повече от него. На всичко отгоре бях останал без пари. Пък и си казах, че за човек като Джо би било по-приятно да се тъпче в автобуса, отколкото да стърчи цял час на опашка за такси.

Той сякаш се поободри, след като пресякохме Периферик и навлязохме в градоустройственото великолепие на Осман^[1]. Слънцето вече се издигаше доста над хоризонта и градът беше окъпан в мека светлина с цвят на злато и мед. Кафенетата бяха отворени и пълни с хора, тълпи минувачи крачеха по тротоарите с отмерена стъпка, понесли сандвичи и сутрешните вестници. Работната седмица в Парияс е ограничена със закон на 35 часа, така че разглезените парижани са свикнали да прекарват останалите 133 в приятно безделие. Само като ги гледах, и си почивах.

Слязохме на познатото ни вече място на Плас дьо л’Опера. Поехме на юг по същия път, по който бяхме вървели само преди седмица. Пресякохме реката по Пон дьо ла Конкорд, завихме на запад към Ке д’Орсе, после на юг по Авеню Рап. Стигнахме чак до Рю дьо л’Юниверсите, откъдето се виждаше Айфеловата кула, и там Съмър се спря.

— Ще отида да разгледам кулата — каза тя. — А вие, момчета, вървете при майка си.

Джо ме погледна. Знае ли? — питаха очите му. Кимнах. Знае.

— Благодаря ви лейтенант — рече той. — Ще минем да я навестим. Ако има сили, може да дойдете с нас да обядваме навън.

— Обадете ми се в хотела — каза тя.

— Ще успееш ли да го намериш? — попитах аз.

Тя се обърна и посочи с пръст.

— По авенюто, после по моста, нагоре по хълма и вляво. Почти по права линия.

Усмихнах се. Съмър имаше добро чувство за ориентация. Джо ни изгледа озадачен. Той я бе видял накъде сочи и знаеше какво се намира там.

— „Джордж V“? — запита той.

— Защо не? — отвърнах аз.

— С грошовете на армията?

— Може и така да се каже.

— Изумително!

Съмър се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и се здрависа с Джо. Останахме на място, огрени от бледото зимно слънце, и я изпратихме с поглед, докато крачеше към основите на кулата сред рехавата върволица от подранили туристи. Отдалеч се виждаха амбулантните търговци на сувенири, които подреждаха сергиите си. Постепенно дребната фигура на Съмър се смали съвсем.

— Много е симпатична — каза Джо. — Откъде я намери?

— Беше във Форт Бърд — отвърнах аз.

— Разбра ли какво става там?

— Успях да стигна донякъде.

— Надявам се. Вече близо две седмици, откакто те преместиха.

— Спомняш ли си оня тип, за когото те питах? Оня Уилард? Той е служил в бронетанковите, нали така?

Джо кимна.

— Сигурен съм, че е бил на тяхно пряко подчинение. Подавал е данните от изчисленията си направо на разузнаването.

— А спомняш ли си някакви имена?

— В бронетанковите войски ли? Не. Не му обръщах много внимание. Това, с което се занимаваше Уилард, ми се струваше доста шантаво и не ме засягаше особено.

— Чувал ли си за един тип на име Маршъл?

— Не си спомням — отвърна Джо.

Замълчах. Джо се обърна и погледна назад по булеварда. Загърна се с палтото си и вдигна лице към зимното слънце.

— Да вървим — каза той.

— Кога за последен път си й се обаждал?

— Завчера. После беше твой ред.

Тръгнахме един до друг по авенюто, като изравнихме крачка с безгрижно разхождащите се минувачи.

— Не искаш ли първо да закусим? — попитах аз. — Няма смисъл да я будим.

— Болногледачката ще ни отвори.

Минахме покрай пощата. Отпред, напреко на тротоара, имаше катастрофирала кола със смачкан преден калник и спаднала гума. Явно беше изоставена. Слязохме на платното, за да я заобиколим. На трийсетина метра по-нататък, паркиран на втора линия успоредно на бордюра, се виждаше голям черен автомобил.

Автомобилът веднага привлече погледа ни.

— Un corbillard — каза Джо.

Катафалка.

Стояхме на платното и я гледахме. Опитахме се да определим пред коя сграда чака. Фронталната перспектива ни затрудняваше. Погледнах нагоре, към корнизите на покривите. Най-близо до нас беше една варовикова фасада в стил „Бел епок“ на седем етажа. Следваше по-ниската шестетажна сграда на майка ми. От корниза на покрива мислено спуснах вертикална линия до входа. Катафалката беше паркирана точно срещу него.

Затичахме се.

На тротоара беше застанал мъж с черен копринен цилиндър. Входната врата откъм улицата беше отворена. Погледнахме мъжа с цилиндъра и през вратата влязохме във вътрешния двор. Портиерката стоеше на вратата на стаичката си. В ръката си държеше носна кърпичка, а очите й бяха налети със сълзи. Изобщо не ни забеляза, когато минахме покрай нея и тръгнахме към асансьора. Натиснахме бутона за петия етаж. Асансьорът едва се влачеше.

Вратата на апартамента зееше отворена. Вътре се виждаха мъже с черни сака. Трима. Влязохме. Мъжете с черните саката се отдръпнаха мълчаливо да минем. От кухнята излезе момичето със светлите очи. Беше пребледняло. Като ни видя, се спря за миг, после тръгна към нас да ни посрещне.

— Какво има? — каза Джо.

Тя не отговори.

— Кога? — запитах аз.

— Тази нощ — отвърна тя. — Не се мъчи никак.

Мъжете със саката може би се досетиха кои сме и безшумно се отдръпнаха в коридора. Движеха се, без да издават звук. Джо пристъпи напред, олюля се и приседна на канапето. Аз останах на мястото си. Краката ми бяха като приковани към пода.

— Кога? — запитах повторно.

— Точно в полунощ — отвърна момичето. — Кротко, в съня си.

Затворих очи. След минута ги отворих. Момичето беше още там и погледите ни се срещнаха.

— Вие с нея ли бяхте?

Тя кимна.

— През цялото време.

— А имаше ли лекар?

— Беше го отпратила.

— Какво точно стана?

— Каза, че се чувства по-добре. Легна си в единайсет. Спа около час, после престана да диша.

Вдигнах поглед към тавана.

— Имаше ли болки?

— Към края не.

— И ви е казала, че се чувства добре, нали?

— Бяха й свършили дните. И преди съм виждала хора да умират.

Аз я погледнах, после извърнах глава.

— Искате ли да я видите? — попита момичето.

— Джо? — казах аз. Той поклати глава. Остана на канапето. Аз пристъпих към спалнята. До леглото върху две тапицирани с плюш подпори беше положен махагонов ковчег. Празен, подплатен с бяла коприна. Майка ми беше още на леглото, завита с чаршафи. Главата й почиваше кротко върху възглавницата, ръцете й бяха кръстосани на гърдите над чаршафа. Очите й бяха затворени. Чертите й бяха изменени до неузнаваемост.

Веднъж Съмър ме бе попитала: Разстройваш ли се при вида на мъртъвци?

Не, бях й отговорил аз.

Защо?

Не знам, бях казал.

Когато баща ми почина, не видях трупа. Бях командирован някъде. Той беше умрял от инфаркт. В болницата бяха направили всичко възможно, но случаят поначало си беше безнадежден. Аз бях пристигнал едва за погребението и още същата вечер бях отлетял обратно.

Погребение, казах си.

Джо ще се заеме с това.

В продължение на пет безкрайни минути стоях край леглото на майка ми с широко отворени сухи очи. После се обърнах и отидох в дневната. Там отново беше пълно с хора. Носачите на ковчега се бяха върнали. До Джо имаше някакъв старец. Седеше сковано, а от двете му страни бяха подпрени патерици. Беше с рядка побеляла коса, облечен в плътен черен костюм с малка лентичка на ревера. В червено, бяло и синьо. Може би старецът беше кавалер на Военния кръст или на Ордена на Съпротивата. Върху костеливите си колене крепеше картонена кутия, привързана с червен канап.

— Това е мосю Ламоние — каза Джо. — Приятел на семейството.

Старецът грабна патериците и понечи да се изправи, за да се здрависа с мен, но аз му направих знак да не става и пристъпих към него. Беше поне на седемдесет и пет, може би на осемдесет. Сух, жилав и сравнително висок за французин.

— Вие сте този, на когото тя викаше Ричър — каза той.

Кимнах.

— Същият. Защо не ви помня?

— Не сме се виждали, но познавах отдавна майка ви.

— Благодаря ви, че сте дошли.

— И аз ви благодаря — каза той.

Виж ти, помислих си.

— Какво има в кутията? — попитах.

— Все неща, които тя отказваше да държи вкъщи — отвърна старецът. — Но които според мен трябва да бъдат предадени на синовете й в този момент.

Той ми подаде кутията, сякаш беше някакъв свещен товар. Взех я и я сложих под мишница. Не беше нито тежка, нито лека. Казах си, че вътре сигурно има книга. Може би някой стар, подвързан с кожа дневник. И други неща.

— Джо — казах аз, — хайде да идем да закусим.

 

 

Закрачихме бързо по тротоара, без посока. Свихме по Рю Сен Доминик и подминахме двете кафенета в края на Рю дьо л’Експозисион. Пресякохме на червено Авеню Боске и свърнахме наслуки в Рю Жан Нико. Джо се спря пред една будка, на която пишеше Tabac, и си купи цигари. Ако можех, сигурно щях да се усмихна. Улицата носеше името на човека, открил никотина.

Двамата запалихме още на тротоара и с цигарите влязохме в първото кафене, което ни се изпречи. Бяхме вървели достатъчно. Време беше за разговор.

— Не трябваше да ме чакаш — каза Джо. — Трябваше да отидеш сам, да я видиш за последно.

— Усетих, че нещо става — казах аз. — Снощи около полунощ имах някакво предчувствие.

— Можеше да си с нея.

— Късно е вече.

— Аз нямаше да имам нищо против.

— Да, но тя щеше да има.

— Трябваше да останем повече миналата седмица.

— Тя не искаше да оставаме, Джо. Това не влизаше в плана й. Тя ни беше майка, но преди всичко беше човек и имаше право на усамотение.

Той се умълча. Келнерът ни донесе кафе и кроасани. Изглежда, усети настроението ни и побърза да се отдалечи.

— Ще се погрижиш ли за погребението? — запитах аз.

Джо кимна.

— Ще го направим след четири дни. Можеш ли да останеш?

— Не — казах аз. — Но ще се върна.

— Е, добре — рече той. — Аз ще остана около седмица. Ще трябва да намеря завещанието й. Вероятно ще се наложи да продадем апартамента. Освен ако ти не го искаш.

— Не, не го искам. А ти?

— Не виждам как бих могъл да го използвам.

— Нямаше да е редно, ако бях отишъл сам — казах аз.

Джо не отговори.

— Миналата седмица се видяхме — казах аз. — Бяхме заедно тримата. Беше чудесно.

— Мислиш ли?

— Забавлявахме се. Така, както тя пожела. Затова събра сили. Затова ни предложи да идем в „Полидор“. Не че беше гладна, не че хапна нещо.

В отговор той само сви рамене. Изпихме кафето в мълчание. Опитах един кроасан. Не беше лош, но нямах апетит. Върнах го в панерчето.

— Това е животът — каза Джо. — Толкова е объркан. Човек живее, да кажем, шейсет години, през които прави какво ли не, вижда какво ли не, чувства какво ли не и изведнъж всичко свършва. Сякаш не е било.

— Ние никога няма да я забравим.

— Да, но ние помним само части от нея. Онези части, които тя си бе избрала да сподели с нас. Върхът на айсберга. За останалото си е знаела само тя. Затова него го няма. От днес нататък то вече не съществува.

Изпушихме мълчаливо по още една цигара. После тръгнахме обратно, бавно и полека, с изранени, но странно успокоени души.

 

 

Когато се върнахме, ковчегът вече беше в катафалката пред входа. Сигурно в асансьора го бяха изправили. Портиерката беше излязла на тротоара и стоеше до стареца с трицветната лентичка. Болногледачката беше застанала малко по-встрани. Носачите стояха чинно, сплели пръсти пред коремите си, вперили поглед в земята.

— Ще я откарат в depot mortuaire — каза болногледачката.

В погребалното бюро.

— Добре — каза Джо.

Не останах повече. Сбогувах се с болногледачката и с портиерката, подадох ръка на стареца. Кимнах на Джо, обърнах се и тръгнах по авенюто. Нито веднъж не погледнах назад. Пресякох Сена при Пон дьо л’Алма и по Авеню Джордж V се върнах в хотела. Взех асансьора и се качих в стаята си. Под мишницата си още носех кутията на стареца. Пуснах я на леглото и известно време стоях неподвижно, докато реша какво да правя.

 

 

В тази поза ме завари звънът на телефона след двайсетина минути. Беше Франц от Форт Ъруин в Калифорния. Трябваше да си каже два пъти името, понеже отначало не се сетих кой е.

— Говорих с Маршъл — каза той.

— С кого?

— С твоя човек от Дванайсети корпус.

Не казах нищо.

— Добре ли си? — запита той.

— Извинявай. Нищо ми няма. Значи си говорил с Маршъл.

— Бил е на погребението на Креймър. Закарал е Васел и Кумър дотам и ги е върнал. Твърди, че после не ги е возил повече, защото следобед имал важни срещи в Пентагона.

— Но?

— Но аз не му вярвам. Той е техен слуга. Ако Васел и Кумър му наредят да ги вози, ще ги вози и никакви срещи няма да го отърват.

— Е, и?

— И като си представих какво щеше да ме правиш, ако не бях проверил, взех, че проверих.

— И какво?

— Въпросните срещи сигурно са били пред огледалото в банята, защото никой друг не го е виждал.

— Че какво е правил тогава?

— Не знам. Но няма съмнение, че е правил нещо. Отговорите му бяха прекалено гладки и безупречни. А това все пак е било преди шест дни. Кой, по дяволите, помни какво точно е правил преди шест дни? Но тоя тип твърдеше, че помни.

— Ти каза ли му, че съм в Германия?

— Той очевидно знаеше вече.

— Каза ли му, че ще остана там повече време?

— Той сякаш и не очаква да се появиш скоро в Калифорния.

— Тия са стари дружки с Уилард — казах аз. — Той им е обещал да не ме допуска близо до тях. За него Сто и десета специална е нещо като частна преторианска гвардия на бронетанковите войски.

— Между другото, лично проверих биографиите на Васел и Кумър, понеже ти ме заинтригува. Така и не открих да са имали нещо общо с град Сперивил, щата Вирджиния.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Васел е от Мисисипи, а Кумър от Илиной. Нито един от двамата не е живял или служил близо до Сперивил.

Няколко секунди не казах нищо.

— Женени ли са? — запитах накрая.

— Дали са женени? Да, и двамата имат жени и деца. Но и жените им нямат роднини в Сперивил.

— Хубаво — казах аз.

— И какво ще правиш сега?

— Тръгвам за Калифорния.

 

 

Затворих телефона и отидох до стаята на Съмър. Почуках на вратата и зачаках. Тя отвори. Беше се върнала от разходката.

— Починала е тази нощ — казах аз.

— Знам — отвърна тя. — Преди малко ми се обади брат ти. Искаше да провери как си.

— Добре съм.

— Много съжалявам.

Вдигнах рамене.

— Уж тези неща не бива да ни изненадват.

— Кога е станало?

— В полунощ. Изведнъж е спряла да диша, сякаш просто се е отказала да живее.

— Много ми е съвестно. Може би вчера трябваше да отидеш да я видиш, вместо цял ден да си с мен. И за какво ни беше това идиотско пазаруване?

— Нали я видях преди седмица! Прекарахме си страхотно! По-добре да я запомня така.

— На нейно място щях да се радвам на всяка минута, прекарана със синовете ми.

— Човек никога не знае кога трябва да е последната среща — казах аз. — Можех да отида вчера следобед, да кажем. Сега щеше да ме е яд, че не е било вечерта. Ако бях отишъл вечерта, сега щях да се укорявам, че не съм останал до полунощ.

— Ти беше с мен в полунощ. Сега и за това ми е съвестно.

— А не бива — казах аз. — Майка ми не би ти се разсърдила. Все пак беше французойка. Ако знаеше, че съм имал избор, да бъда с теб или с нея, щеше да се радва, че съм останал с теб.

— Казваш го само за успокоение.

— Е, може би не беше с чак такива широки възгледи. Но за нея винаги е било най-важно ние да сме щастливи.

— Дали не се е отказала от живота, защото се е чувствала самотна?

Поклатих глава.

— Напротив. Тя искаше да остане сама, за да може да умре на спокойствие.

Съмър не каза нищо.

— Тръгваме — казах аз. — Чака ни нощен полет.

— До Калифорния ли?

— Първо до Източното крайбрежие. Искам да проверя някои неща.

— Какви неща?

Не отговорих. Щеше да ми се изсмее, а в момента не ми беше до смях.

 

 

Съмър си опакова багажа и дойде с мен в стаята ми. Седнах на леглото и взех в ръце кутията от мосю Ламоние.

— Какво е това? — попита тя.

— Един старец я донесе. Каза, че в нея има нещо, което трябвало да остане при синовете й.

— И какво е то?

— Не знам.

— Ами отвори я тогава.

Побутнах кутията към нея.

— Ти я отвори.

Гледах как тънките й изящни пръсти се суетят със стегнатия стар възел. Безцветният лак на ноктите й проблясваше на светлината от прозореца. Тя успя да развърже канапа и повдигна капака. Кутията беше плитка, от дебел картон, какъвто рядко се среща в наше време. Вътре имаше три неща. Едното беше по-малка кутийка, като от бижута. Също картонена, облепена с тъмносиня хартия с водни знаци. Освен това имаше някаква книга. И резачка за сирене. Най-обикновено парче стоманена тел с дръжки от тъмно дърво в двата края. Такива уреди могат да се видят във френските магазини за сирене. Само че в случая нещо не беше наред. Вместо тънка и остра тел между дръжките беше опъната струна от пиано. Цялата нагърчена и ръждясала, сякаш бе прекарала дълги години в кутията.

— Какво е това? — запита Съмър.

— Прилича ми на гарота — отвърнах аз.

— Книгата е на френски — каза тя. — Не разбирам какво пише.

Подаде ми я. Беше с тънка хартиена обложка. Не роман. По-скоро нещо като мемоари. Ъглите на страниците бяха оръфани от четене, хартията беше пожълтяла и миришеше на мухъл. Заглавието беше нещо за железници. След титулната страница беше отпечатана карта на френската железопътна мрежа от 30-те години. В първа глава се описваше как всички главни линии от Северна Франция се събирали в Париж и оттам отново се разклонявали в различни посоки южно от града. За да се стигне от която и да било точка на север до която и да било точка на юг, трябвало да се мине през столицата. В това имаше логика. Франция е сравнително малка държава с един огромен град по средата. Много други страни са постъпвали по същия начин. Столицата винаги е била в центъра на мрежата.

Прелистих книгата до края. На задната прегъвка на обложката имаше снимка на автора. От снимката ме гледаше един подмладен с четирийсет години мосю Ламоние. Едва го познах. Отдолу пишеше, че е изгубил и двата си крака в битките през май 1940-а. Спомних си как седеше сковано на канапето на майка ми. Спомних си и двете му патерици. Сигурно беше с протези. Това, което бях взел за костеливи колене, най-вероятно са били сложни механични стави. В текста под снимката се казваше, че е построил Le Chemin de Fer Humain — Човешката железница. За това бил награден с Медала на Съпротивата от президента Шарл дьо Гол, с Кръста на крал Джордж от англичаните и с Орден за доблестна служба от американците.

— Какво има? — попита Съмър.

— Нашият нов познат май ще се окаже герой от Съпротивата — казах аз.

— И какво общо има това с майка ти?

— Изглежда, с Ламоние навремето са били влюбени един в друг.

— И сега той иска двамата с Джо да разберете това? Какъв велик човек е бил? Не ти ли се струва малко егоистично тъкмо в този момент?

Прочетох още малко. Като повечето книги на френски, и тази беше написана в минало историческо време — странна граматическа конструкция, използвана само в писмената реч и доста трудна за разбиране от чужденците. Пък и самата история не беше особено интригуваща, поне в началото. В нея с досадни подробности се описваше как влаковете, пристигащи от север, стоварвали пътниците си на Гар дю Нор и ако те искали да продължат на юг, трябвало да прекосят цял Париж пеша, с автобус, метро или такси до друга крайна гара, Гар д’Остерлиц или Гар дю Лион, за да хванат влака в съответната посока.

— В книгата се разправя за нещо, наречено човешки влак — казах аз. — Само дето засега става дума главно за влакове, а не за човеци.

Подадох книгата на Съмър и тя я разлисти.

— Надписана е — каза тя и ми показа първата страница. На нея имаше избледнял надпис със синьо мастило, с дребен, равен почерк: A Beatrice de Pierre. — Майка ти Беатрис ли се казваше? — запита тя.

— Не — отвърнах аз. — Казваше се Жозефин. Първо Жозефин Мутие, по-късно Жозефин Ричър.

Съмър ми подаде обратно книгата.

— Мисля, че съм чувала за човешката железница — каза тя. — Беше нещо, свързано с Втората световна война. Как били спасявани екипажите на бомбардировачи, свалени над Холандия и Белгия. Местни бойци от Съпротивата ги вземали под своя закрила и ги превеждали на юг до испанската граница. Оттам можели да се върнат в родината си и отново да се включат във войната. Това било важно, понеже имало недостиг на обучени летци и екипажи. А и спасявало свалените от години в лагери за военнопленници.

— Ето защо са медалите на Ламоние — казах аз. — По един от всяка съюзническа държава.

Оставих книгата на леглото и се замислих как да си опаковам багажа. Реших да изхвърля джинсите, черното яке и суичъра. Не ми трябваха. Не ги исках. После погледнах отново книгата и чак тогава забелязах, че ръбовете на някои страници са различни от останалите. Отворих я. Вътре имаше няколко гланцови листа с черно-бели снимки. Повечето бяха портретни фотографии, отпечатани по шест на страница. Останалите изобразяваха моменти от съпротивителното движение. На някои се виждаха съюзнически пилоти, скрити в осветени със свещи мазета; групички плахо оглеждащи се мъже с взети назаем селски дрехи, пристъпващи един по един по горски пътеки; планински водачи сред заснежените склонове на Пиренеите. На една от снимките имаше двама мъже, а между тях — младо момиче, почти дете. Момичето държеше двамата мъже за ръцете и усмихнато ги водеше по някаква градска улица. Градът почти сигурно беше Париж. Надписът под снимката гласеше: Beatrice de service a ses travaux. Беатрис изпълнява своя дълг. Въпросната Беатрис едва ли имаше тринайсет години.

Бях почти сигурен, че това е майка ми.

Върнах се назад до страниците с портретни фотографии и я открих на някаква училищна снимка. На нея изглеждаше около шестнайсетгодишна. Надписът този път гласеше: Beatrice en 1947. Беатрис през 1947. Запрелиствах книгата напред-назад и постепенно сглобих тезата в разказа на Ламоние. Пред човешката железница стояли два основни тактически проблема. Сред тях не било самото откриване на свалените пилоти, които буквално падали от небето с дузини всяка безлунна нощ. Ако бойците от Съпротивата успеели да се доберат първи до тях, пилотите имали шанс. Ако Вермахтът ги изпреварел, отивали право в лагер. Било въпрос на чист късмет. Ако попаднели при Съпротивата, веднага се намирали скривалища, униформите им се заменяли с някаква правдоподобна дегизировка, получавали фалшиви документи, купували им се билети за влака, куриер ги придружавал до Париж и оттам поемали за родината.

Поне така било по план.

Първият тактически проблем била възможността за случайна проверка в самия влак, някъде през първата отсечка до Париж. Пилотите били главно руси младежи от селските щати на Америка или рижи, червендалести шотландци, които по нищо не приличали на мургавите, свити, гладуващи французи от годините на войната. Те се забелязвали отдалеч. Не говорели езика. Затова били измислени всевъзможни хитрости. Престрували се на заспали, на болни, на глухонеми. Куриерите говорели вместо тях.

Вторият тактически проблем било преминаването през Париж. Градът гъмжал от германци. Навсякъде имало пропускателни пунктове. Един объркан, несръчен рус чужденец се набивал в очи отдалеч. По улиците не се движели никакви частни коли. Дори такси било трудно да се намери. Нямало бензин. Групички само от мъже лесно ставали обект на проверки. Ето защо за куриери се използвали главно жени. После на Ламоние му хрумнала идеята да привлече за целта и едно съвсем младо момиче, негова позната. Тя посрещала пилотите на Гар дю Нор и ги превеждала по парижките улици до Гар дю Лион. По пътя подскачала и се смеела, държала ги за ръце и така изглеждало, че са нейни по-големи братя или вуйчовци, дошли на гости от провинцията. С детинското си държание тя обезоръжавала часовите и прекарвала съюзническите пилоти през пропускателните пунктове като призраци. Тогава била на тринайсет години.

Всеки по веригата си имал кодово име. Нейното било Беатрис. Ламоние бил известен като Пиер.

Извадих тъмносинята картонена кутийка за бижута. Отворих я. Вътре имаше медал. La Medaille de la Resistance. Медалът на Съпротивата. Беше златен, окачен на красива панделка в червено, бяло и синьо. Обърнах го. От задната страна с красиви букви беше гравирано име: Жозефин Мутие. Моята майка.

— Тя не ти ли беше казала? — запита Съмър.

Поклатих глава.

— Никога. Нито дума.

Погледнах отново в кутията. Каква ли, по дяволите, беше тази гарота?

— Обади се на Джо — казах аз. — Кажи му, че идвам. Да повика Ламоние.

 

 

След петнайсет минути бяхме вече в апартамента. Ламоние беше там и ни чакаше. Може би изобщо не си бе тръгвал. Подадох кутията на Джо и му казах да види какво има вътре. Той се оказа по-съобразителен от мен, понеже започна направо с медала. Името на гърба му подсказа за какво става дума. После отвори книгата и разпозна Ламоние в портрета на автора. Прегледа набързо текста. Видя снимките. Погледна ме.

— Мама споменавала ли е това пред теб? — запита той.

— Никога. А пред теб?

— Никога.

Погледнах Ламоние.

— Каква е тази гарота?

Той не отговори.

— Кажете ни — настоях аз.

— Разкриха я — каза той. — Издал я беше неин съученик. Неприятен хлапак, син на колаборационисти. Започнал да я плаши и да се заканва какво ще направи.

— И какво направил?

— Отначало нищо. Това още повече я изплаши. После й направил неприлични предложения като цена за мълчанието си. Естествено, майка ви му отказала. Тогава той се заканил, че ще я издаде. Нямала избор, освен да се престори, че приема. Разбрали се да се срещнат късно една нощ под Пон дез Енвалид. Тя трябвало да избяга от къщи. Но първо взела резачката за сирене на майка си. Сменила тънката тел със струна от пианото на баща си. Мисля, че беше сол под до от средна октава. Години по-късно струната още липсваше. Срещнала се с момчето и го удушила.

— Какво?! — каза Джо.

— Удушила го.

— Та тя е била на тринайсет години!

Ламоние кимна.

— На тази възраст разликите във физическата сила между момчета и момичета не са големи.

— Майка ми е била на тринайсет години и е убила някого?!

— Бяха тежки времена.

— Как точно е станало?

— С гаротата. Както си била намислила. Това е лесно за ползване оръжие. Трябва само кураж и решителност. После с оригиналната тел за рязане на сирене прикачила тежести към колана му и го бутнала в Сена. Момчето вече го нямало и майка ти се спасила. Спасила и Човешкия влак.

 

Джо го гледаше невярващо.

— И вие допуснахте тя да направи това?

Ламоние сви рамене. Беше изразителен, галски жест, все едно го бе направила майка ми.

— Аз изобщо не знаех — каза той. — Каза ми едва после. Предполагам, че първият ми инстинкт щеше да бъде да й забраня. Но нямаше да се справя сам. Бях без крака. Нямаше да успея да сляза под моста, нямаше да мога да се бия. При нас членуваше един човек, когото изпращахме да извършва убийства, но тази нощ имаше задача. Доколкото си спомням, в Белгия. Не можехме да го чакаме да се върне. Така че, като си помисля, ако ни беше попитала, най-вероятно щяхме да й разрешим. Бяха тежки времена, а ние вършехме важна работа.

— Това наистина ли се е случило?

— Знам със сигурност, че е истина. Рибите прояли колана му и трупът изплува след няколко дни. Прекарахме една напрегната седмица, но накрая нищо не се случи.

— Колко време е работила за вас?

— През цялата четирийсет и трета — отвърна той. — Беше невероятно добра. Но в един момент лицето й стана прекалено известно. Отначало то беше нейната закрила, толкова младо и невинно. Кой би могъл да заподозре девойка с такова лице? Но постепенно то се превърна в недостатък. Кучетата го бяха запомнили. Все пак колко братя, братовчеди и вуйчовци може да има едно младо момиче? Така че се принудих да я отстраня.

— Вие ли я вербувахте?

— Тя дойде при нас като доброволка. Не ме остави на мира, докато не й разреших да помага.

— Колко души е спасила?

— Осемдесет — каза старецът. — Беше най-добрият парижки куриер, направо феноменална. Ако я бяха разкрили, дори не ми се мисли какво щеше да стане. В продължение на цяла година тя живя в непрекъснат страх, но нито веднъж не се огъна и не ме предаде.

В стаята настана тишина.

— А вие как започнахте? — запитах аз.

— Бях инвалид от войната — каза Ламоние. — Един от многото. Немците не ни искаха дори за заложници, защото трябваше да се грижат за нас. Не ставахме за трудов лагер. Затова ни оставиха в Париж. Но аз исках да върша нещо. Не можех да се бия. Но можех да организирам. За това не трябва физическа сила. Знаех, че един добре обучен екипаж на бомбардировач струва теглото си в злато. Затова реших да им помагам да избягат в родината си.

— Как е могла майка ми цял живот да не спомене това?

Старецът отново сви рамене. Този път някак уморено, неуверено, объркано, сякаш след толкова години самият той не знаеше отговора.

— По много причини, мисля — каза той. — През четирийсет и пета Франция беше страна, раздирана от конфликти. Мнозина бяха участвали в Съпротивата, други бяха станали колаборационисти, трети не бяха нито едното, нито другото. Повечето от французите предпочитаха да започнат на чисто. А и според мен тя се срамуваше, че е убила онова момче. То тежеше на съвестта й. Уверявах я, че не е имала избор. Че не е било доброволен акт. Казвах й, че е постъпила правилно. Но тя предпочиташе да забрави. Трябваше да й се моля, за да приеме медала.

И тримата — Джо, Съмър и аз — не казахме нищо. Мълчахме и слушахме.

— Исках поне синовете й да знаят — каза старецът.

 

 

Двамата със Съмър се върнахме в хотела, без да пророним дума. Чувствах се като човек, внезапно узнал, че е осиновено дете. Ти не си този, за когото те мислех. През целия си живот бях вярвал, че съм това, което съм, благодарение на баща си, професионалния морски пехотинец. Сега изведнъж почувствах у себе си и други гени. Баща ми не бе убил врага на тринайсетгодишна възраст. Но майка ми беше. Тя бе преживяла ужасни времена и бе направила необходимото. В този момент усетих, че ми липсва повече, отколкото ми се струваше възможно. И разбрах, че ще ми липсва вечно. И се почувствах празен отвътре. Бях загубил нещо, което не бях подозирал, че имам.

 

 

Свалихме чантите си във фоайето и отидохме на рецепцията да освободим стаите. Върнахме ключовете и многоезичната рецепционистка ни отпечата дълга и подробна сметка.

От мен се искаше да я подпиша. Още щом я видях, разбрах, че съм загазил. Хотелът беше безобразно скъп. Бях се надявал, че армията ще си затвори очите пред подправените ваучери, ако се върнех с резултат. Но вече не бях толкова сигурен. Цените в „Джордж V“ щяха да ги вбесят. На всичко отгоре ни принуждаваха да платим за две нощи, макар да бяхме преспали само една, понеже освобождавахме стаите със закъснение. Кафето, което си бях поръчал от румсървиса, струваше колкото основно ястие в някое бистро. Телефонният ми разговор с Рок Крийк — колкото богат обяд в скъп ресторант. Разговорът ми с Франц в Калифорния — колкото вечеря от пет блюда с бутилка вино. Позвъняването на Съмър до Джо в апартамента на майка ни, на по-малко от километър и половина от хотела, бе под две минути и струваше колкото сутрешното ми кафе. Освен това ни бяха таксували и за входящите разговори. Едното позвъняване беше от Франц за мен, а другото от Джо за Съмър, когато я бе попитал дали съм добре. Тази братска загриженост щеше да струва на американското правителство пет долара. Беше най-ужасната хотелска сметка, която някога бях виждал.

Многоезичната рецепционистка я разпечата в два екземпляра. Аз се подписах на единия, тя сгъна другия и го сложи в плик със златната емблема на „Джордж V“. За ваша информация, каза тя. За военния трибунал, добавих наум. Сложих сметката в джоба на куртката си. Извадих я оттам шест часа по-късно, когато най-после разбрах кой какво бе направил, кому, защо и как.