Джери Василатос
Изгубените открития (9)

Слънчева светлина

В затъмнената стая Райхенбах решил да проучи отново съдържанието на од в светлината, като този път обърне повече внимание на спектроскопичните й детайли. За да определи кои спектри от слънчевата светлина съдържат най-голямата част от мистериозната од, била използвана голяма призма. В таванската част на замъка била подготвена специална стая с открита стена, за да може да се приема светлината од от всяко небесно тяло.

Голямата стъклена призма била застопорена на метален постамент и проектирала ярки дъги върху ерозиралата от времето тухлена стена. Райхенбах поставил проводници на всяка цветова ивица, по които потоците од от всеки цвят стигали до затъмнената стая поотделно.

Пряката слънчева светлина съдържала най-много от силата од, докато при отразената количеството й било много по-малко. Както и преди, баронът се убедил, че разложената през призмата светлина е студена във виолетовата част на спектъра и неприятно топла в червената. Той обаче разграничил отделни особености в ефектите, получавани от противоположните части на спектъра. Червените дразнения били потушавани от виолетовите и обратно. Райхенбах дал стойности на отделните части от спектъра — негативна за виолетовата и позитивна за червената.

Слънчевата светлина съдържала предимно негативни стойности, докато при лунната повече били позитивните. Полярностите на од били като хранителни вещества и в зависимост от собствения си недостиг, различните хора предпочитали енергията от различните части на спектъра.

Сега вече можело да се разбере какво карало сомнамбулите често да се катерят по тераси, балкони и дори покриви. Те излизали навън по пълнолуние, за да приемат положителни одлъчи, които не им достигали и които се съдържали в лунната светлина. Именно затова те търсели луната дори насън — и това обяснявало странното им поведение.

Страдащите от силни мускулни спазми или нощни страхове се нуждаели от отрицателните од-лъчи на слънчевата светлина. Тяхната хранителна съставка се осигурявала от Слънцето и затова страдащите от спазми се страхували — понякога дори физически — от приближаването на нощта. Това обяснявало техните нощни фобии, треперенето и ужаса им. Тъй като телата им не били в състояние да задържат виолетовите енергии, всеки залез ги изтощавал докрай. Силните спазми и емоциите по нищо не се различавали от онези, наблюдавани при страдащите от недохранване хора. Полярностите од обяснявали много ясно и точно физиологичните симптоми на сомнамбулизма, нощните схващания, нощните страхове и хистериите. С разбирането на енергията од за свързаните с всяко от тези заболявания суеверия просто не оставало място.

Райхенбах разширил проучванията си и започнал да използва площадката на покрива за нова серия проучвания на светлината от небесните тела, да модифицира апаратурата си и монтирал няколко различни по големина метални плочи (с площ около 1 кв.м) от цинк, желязо, сребро, калай, олово и златни листа. Освен това били тествани и няколко необичайни комбинирани материали, сред които и пропито със сяра парче лен с размер колкото металните плочи.

При опитите с всеки материал се използвали различни метални проводници, водещи до затъмненото помещение. Проводниците били много дълги — някои достигали до 12 м. По време на експеримента пациентът трябвало да държи единия му край. Ослепителните слънчеви лъчи облъчвали плочите. Малко след всяка връзка пациентите започвали да правят категорични описания на усещанията си.

От края на проводниците почти до очите им се проточили златисти пламъци, достигащи дължина 30 см. Телата им и цялото помещение се изпълнило със студена енергия од. Пламъкът се олюлявал, когато покоят на въздуха се нарушавал по време на разговор. От това Райхенбах заключил, че въздухът не разпръсква пламъците, а те се влияят от еманациите од, излизащи от устата на пациентите. Тази резонираща реакция подсказвала и за спиращото дъха предположение за предстоящото навлизане на телекомуникациите.

Когато падащите върху плочите слънчеви лъчи били преднамерено прекъсвани и пускани отново, пациентите съобщавали, че пламъците съответно намалявали и се засилвали. Всеки път ефектът от въздействието на светлината върху плочите достигал до пациентите със закъснение от 30 секунди. Баронът разбрал, че при експериментите си трябва да прави постепенни промени, тъй като на силата од й е нужно време, за да се прояви и да бъде усетена.

Баронът позволил на собствената си дъщеря да застане срещу пряката слънчева светлина, хванала в ръка проводника. Всички пациенти видели как от края на жицата се надигнал пламък с дължина около 22 см, като същевременно помещението се изпълнило с приятната хладина на од. Когато дъщерята на Райхенбах отстъпила на сянка, пламъкът намалял и заедно с това всички изпитали мъчителна топлина.