Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джери Василатос. Изгубените открития

ИК „Бард“, София, 2004

Редактор: Саша Попова

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне

Глава 7
Електрически летящи машини. Томас Таунсенд Браун

Дупки в пространството

За омаяните свидетели, видели загадъчните и блестящи „въздушни кораби“ през 90-те години на XIX век, кухото пространство като че ли разкривало нови тайни и възможности за човечеството. Цялата нация се взирала в нощното небе с надеждата да види странните апарати, корабите от „друг свят“. Случаите на наблюдения преминали през цялата страна много преди пресата да успее да всее в душите на по-податливите паника и да предизвика масови истерии. Това бил единственият случай, в който се наблюдавали масово неидентифицирани летящи обекти — не с помощта на помощни средства, а пряко и в продължение на много време.

Жителите на градчетата и фермите на все още аграрна Америка били дълбоко объркани от видяното. Имало контакт, но с кого или с какво? Първите въздушни кораби приличали на призраци. Макар и с неизменна цилиндрична форма, те често изглеждали полупрозрачни и с неясни детайли. А тишината, с която се движели, още повече смайвала случайните очевидци.

Твърдите геометрични форми от непромокаеми тъкани постепенно придобивали други странни атрибути. Подобно на видение, което изплува от мъглата и очертанията му се избистрят бавно и постепенно, въздушните кораби „започнали“ да се разпознават като някакви странни транспортни средства. Разноцветни светлини, мигащи светлини, прожектори, турбини, звуци (звуците се появявали, след като обектите бивали видени от големи групи хора) и неясни „човешки образи“.

 

Гледащите в небето били щастливи свидетели на новото бързо приближаващо утро, в което символите от мечтите махали приветствено на бъдещето. Умовете на американците внезапно били изпълнени с едно ново откровение. Книгите и вестниците се напълнили с истории за отвличания от въздуха. Жителите на градчетата споделяли видяното през нощта. Местните вестници публикували новина след новина. Мислите на всички се обърнали от земята към звездите в търсене на знак за странните машини. „Загадъчните посетители“, прелитащи безмълвно нощем над полетата на Средния запад, смътно се свързвали с отдавна забравеното минало и изгубения свят. В тях имало нещо приказно. И същевременно напълно осезаемо.

Дали представлявали въплъщение на безумните планове на някой изобретател, или са призраци от колективния свят на символите? Наблюдавани в небето на Калифорния, Ню Мексико, Тексас, Небраска, Айова, Омаха, Канзас, Мисури, Уисконсин, Мичиган, Илинойс, Охайо, Делауеър и Ню Йорк, тези първи въздушни кораби били предвестници на ново движение в морето на мечтите. Скоро към него щяло да се присъедини и изкуството, за да създаде физически устройства, наподобяващи първите „въздушни кораби призраци“.

Сякаш за тях не съществували никакви граници и пречки. Немските имигранти били виждали „демоничните двигатели“ в родината си от 1860 до 80-те години на XIX век. Защо сякаш са решили да ги преследват през Атлантика? Какво представлявали и защо привличали вниманието към себе си? Какво означавали тези пътешественици? Преминаващите над домовете на хората кораби можели да бъдат описани с голяма точност. Всички имали формата на пура и били дълги тридесет метра, а може би и повече. Още по-ясно се виждали в случаите, когато „се реели отгоре на височина шестстотин стъпки“. Имало и такива, които се приближавали много до земята, а мнозина очевидци твърдели, че са виждали как корабите кацат.

Докато първите наблюдения (1890–1892) приличали на мечти и предизвиквали интерес, повечето хора започвали все повече да се плашат от появата им в „разгара на сезона“ (1893–1896). Странните им форми изглеждали някак си „враждебни“, макар че от корабите не произлизала никакви заплаха. Хората постепенно започнали да ги възприемат като коварна „инвазия“ срещу собствения им свят. Уплашени, че от небето ще се стоварят злонамерени безлики орди и ще започнат да сеят злини, собствениците на ферми започнали да се въоръжават.

Много от първите наблюдения на въздушни кораби останали в досиетата на паранормалните явления. В тях намираме сведения за загадъчни персонажи с неизвестен произход, говорещи непознати езици и притежаващи необичайни способности. Страховете сякаш се потвърждавали, когато някой тайнствен въздушен посетител се появявал безмълвно по време на нощните бдения. Постепенно изниквайки от сенките, тези загадъчни същества били забелязвани от огромен брой хора. Някои от тях говорели странни езици, представляващи смес от познати наречия. В един случай чертите на посетителя изглеждали „ориенталски“. Непознатите приличали на хора, но дългите им дрехи нямали нищо общо с познатия свят и изглеждали някак си футуристично. Определено „изглеждали различно“. Езиците им били неразпознаваеми. Приближавали се достатъчно, за да установят контакт.

Бързото приближаване към фигурите водело до незабавното им оттегляне и излитане. Пришълците сякаш можели да се дематери — ализират и да се появяват високо във въздуха за секунди! Стремежът им да останат недосегаеми карал обикновените хора да смятат, че се случва нещо свръхестествено. „Загадъчните посетители“ запазвали любопитната и неясна дистанция от хората, които вдъхновявали. „Те“ сякаш се страхували да се срещат отблизо с простосмъртните, сякаш контактът ще ги лиши от силите им.

По-късните наблюдения на въздушни кораби (1895–1899) били коренно различни. Някои фермери и занаятчии се опитали да ги доближат и ги описвали като „съдове с формата на кану“. Често били осветени със „зеленикава или синкава“ светлина. Под големия им купол имало много кръгли прозорци, през които надничали развълнувани лица. В някои случаи имало нещо като перки, които се въртели бавно и спомагали за рязкото им издигане и отстъпление.

В един случай загадъчните нощни посетители отмъкнали говедо, завързано за врата с нещо, приличащо на метално въже. След това червеният кораб отлетял към хълмовете на хоризонта. Някои от „по-късните загадъчни въздушни кораби“ увисвали на едно или друго място и участвали в приятелски разговори. Въздушните кораби станали „дирижабли“ и мистерията като че ли намерила решението си.

На повечето хора им станало ясно, че зад целия този феномен стоят „изобретатели“. Немски изобретатели! Дирижаблите започнали да се появяват навсякъде. Имената като „Аустерлиц“, „Еделман“, „Тилман“, „Долбер“, „Никсън“ и „Шьотлер“ като че ли отговаряли на въпросите, задавани от уплашените имигранти от Германия. Но тези хора виждали корабите призраци и по-рано — аномалия, на която нямало разумен отговор.

Въпреки това повечето хора напълно се уверили, че цялата история всъщност се дължи на неясните наблюдения, тайни общества, измами, сензационни публикации и така нататък. При някои от последните случаи наистина се наблюдавали кораби на тайни въздухоплавателни „клубове“. Първите дирижабли били разработени съвместно от дизайнери и финансисти. Има няколко съобщения за подобни начинания. Устройствата били огромни, използвали водород и през нощта си служели с мощни прожектори, чиито лампи били пълни с осмий.

Изобретателят, чието име било Уилсън, излязъл да се срещне със заинтригуваните зрители. В приятелски разговор той разкрил тайните на разработките си и разказал, че е от „малко мирно градче в Айова“. Да, американец е, родил се в Гошен, Ню Йорк. Корабът се захранвал от електрическа система, използваща „силно кондензирано“ електричество. Уилсън добавил, че се е заел с построяването на още пет летящи машини като тази тук.

Преди да си тръгне, той помолил шерифа да поздрави от негово име местния пътуващ съдия, когото познавал по име. Помолил само за няколко кофи вода „за двигателя“, след което се прибрал в машината. Издигнал се във въздуха под овациите на десетките зрители и отлетял в историята, за да не се върне никога повече. Дирижаблите и другите подобни летящи машини вече се превръщали в истинска революция за Патентния регистър — два типични примера са патент 565805 на Чарлс Абът Смит (1896) и патент 580941 на Хенри Хайнц (1897).

Изследователите, занимаващи се с многобройните загадъчни наблюдения на въздушни обекти, отбелязват, че пътуването по въздуха бързо се превърнало в хит за младите инженери по цял свят. Оттогава светът станал свидетел на нова ера на дръзки експерименти, в които изобретателите играели игрите си пред обърнатите нагоре очи на стъписаните наблюдатели. Появявали се все по-красиви модели — първо на чертожните маси, а не след дълго — и в небето.

Цилиндричните балони се поставяли в мрежи или платнища и се закрепвали здраво към „добре проветрявана“ гондола. Някои от моделите били наистина много компактни и ефективни. Всички двигатели, перки и кормила се управлявали от лостове и колела. Проблемите на маневреността във въздуха били решени от един блестящ дребен човек, същински майстор в областта. Алберто Сантос Дюмон, плейбоят на въздухоплавателите, използвал изработения по лично негов проект дирижабъл, за да омайва красавиците по бреговете на Сена.

Той се спускал от облаците заедно с прислужника си, като не забравял да се запаси с шампанско и лакомства за евентуалното похождение. С позволението на гувернантката красавицата заемала мястото на прислужника и прекрасният мосю Дюмон отлитал с новото си съкровище. Нищо друго не приличало толкова много на приказка. Приетият от обществото въздухоплавател не знаел какво означава отказ. Да откажеш на Сантос Дюмон, означавало да откажеш честта на най-високопоставена личност. Богат, привлекателен и с добри обноски, пиратът на парижкото небе с копринения си шал ежедневно се появявал над Елисейските полета.

Заедно с по-авантюристичните си обожателки Дюмон кръстосвал небето на Париж. Никоя от припадащите от вълнение госпожици не можела след това да каже, че нито един мъж не я е карал да „полети“. След определеното време Дюмон приземявал апарата си с увереността и лекотата на артистичен любовник. Госпожиците се връщали при очарованите си и отстъпчиви гувернантки, а мястото на натъжената хубавица отново се заемало от прислужника. Целували се ръце, а от време на време се подарявала и по някоя роза.

Дюмон спазвал безупречно уговорените срокове. „Ръчният часовник“, изработен специално за случая от приятеля му Картие, вече станал последният писък на модата в Париж. Въздушни кораби, странни покрити със стъкло инструменти, очила, ръчни часовници, пищни мустаци и специални пилотски костюми дребният мъж със сериозно лице представлявал комична и същевременно драматична гледка. Надарени с умението да усещат бъдещето, жените непрекъснато се въртели около него. И наистина, Дюмон си остава исторически пример за странната въздушна галантност.

Алберто Сантос Дюмон с право си е спечелил възхищението на обществото в първите дни на летателните апарати. Проявите му представяли въздухоплаването в очите на публиката като смес от наука, изкуство й спорт. На едно изложение той успял да прокара апарата си около и под Айфеловата кула. Фотографиите, запечатали събитието, са наистина поразителни. Странният дребен летящ човек владеел до съвършенство изкуството на управление на дирижабъл и всички мечтатели трябва да му бъдат благодарни. Да живее Сантос Дюмон!

Огромната армия въздухоплаватели, опитващи се донякъде да подражават на Дюмон, разбудили мистерията на въздушните кораби за повечето озадачени наблюдатели с грандиозните си представления. Забравени били приличащите на привидения неясни форми, носещи се в небето като миражи. Независимо че ерата на балоните е отминала, развитието на дирижаблите е свързано с една от най-мистериозните и обсебващи тайни.

Историята е за един възрастен немски господин на име Делшау. Той е един от първите и забравени изследователи на въздушните феномени, запазил сведения за всички наблюдавани въздушни кораби от 1850 г. насетне. Човекът не се разделял с дневниците си чак докато не се споминал на преклонната възраст от деветдесет и две години. По-късно записките му били открити от един изследовател (Наваро) по време на едно авиационно изложение. В бележниците имало рисунки и изрезки с изображения на дирижабли от средата на XIX век. На многобройните и редки изрезки се виждали какви ли не странни модели. Прекалено огромни, за да бъдат използвани наистина, те като че ли представлявали опит за сублимиране на привиденията.

Имало данни, че Делшау бил член на тайно общество, което (както показали по-нататъшните изследвания върху странния диалект, който използвал в дневниците си) във всяко едно отношение приличало на описаните в романите на Жул Берн. Според изследователя ядрото на този вероятно първи в историята аероклуб образували шестдесет учени и изобретатели. Преводът на дневниците показва, че създадените модели били изпробвани в Германия в средата на века, а по-късно въздушните кораби се появили и в Калифорния.

Това странно съобщение би могло да обясни всички наблюдения на въздушни обекти в Германия и Америка, ако нямаше някои важни подробности. При внимателно проучване на текста се забелязват значителни несъответствия между описанията и самите модели. Моделите приличали повече на ракети и балоните им били прекалено малки, за да могат да издигнат посочените в текста тежести. Някои смятат, че описаният от Делшау НТ газ (неутрализиращ тежестта газ) е с все още непознат състав и може би е бил получен чрез дестилация на редки минерали или чрез някакъв електрически процес. Тези странни обяснения са приемливи за мнозината, които са запознати с подобни открития от миналото.

Въпреки всичко, има и едно друго, макар и обвито в по-зловещ чар обяснение, което изглежда още по-близко до реалността на наблюдаваните въздушни кораби, както и на самия Делшау. Самотният фантазьор пише като мистик, притежаващ огромна и могъща тайна. По-необичайните обяснения на европейските и американските наблюдения вероятно могат да се открият в това, че наблюденията „следвали“ Делшау навсякъде, където отивал. Никога не трябва да се казва, че мечтите и виденията, овладели достатъчно надарените хора, не могат да се материализират.