Джери Василатос
Изгубените открития (80)

Радиоактивни импулси

Макар че при първите си експерименти Мъри успял да получи няколко киловата „електрическа енергия“, нужни били още много проучвания, за да може минералът да се използва като пълноценен енергиен източник, по време на експериментите си д-р Мъри забелязал, че изключително голямата „електростатична“ енергия се отделя на мощни импулси. Открил, че е в състояние да „изостри“ ефекта във вериги, снабдени с няколко радио настройващи компоненти. Отначало така и не успял да постигне устойчива работа на устройството.

Често от свързващите жици изскачали големи синкави искри. Ефектът бил наблюдаван няколко пъти по време на първите му демонстрации пред публика. Тази електростатична енергия се губела, защото приемникът не бил в състояние да се справи с огромната постъпваща мощност. Тя била потенциал, който можел да бъде овладян при определени условия. Но как да задържи огромната мощност? След като изучил теоретичните трудове на д-р Льо Бон, д-р Мъри смятал, че е открил най-вероятното обяснение на електростатичните импулси.

Ако слънчевата енергия се оприличи на връхлитаща буря, то тя едва ли ще бъде напълно хомогенна. Онова, което на пръв поглед прилича на постоянен поток, може да се окаже при по-подробно разглеждане разрушителна лавина. Съдейки по слънчевата повърхност, по-вероятно изглеждало слънчевите лъчи да се изхвърлят на силни, следващи една след друга експлозии. Активността на минерала и непредсказуемото пулсиране на изпусканата от него енергия биха могли да се обяснят ако се приеме, че върху Земята се изсипват особени лъчи, пристигащи на „пориви“ и „експлозии“. Според собствената му терминология тези лъчи били като „огромни океански вълни“, които Мъри нарекъл „радиоактивни вълни“.

И така, сините искри се появявали, защото гама-лъчите пристигали на непредсказуеми порции. Сега вече Мъри разбирал какво ставало, докато гледал как приемникът му изригва от време на време снопове искри. Отделните импулси били изключително мощни. Всеки съдържал достатъчно енергия, за да задвижи стотици уреди за краткия период на съществуването му. Но като цяло, поради импулсния си характер тази енергия била негодна за приложение. Решението на този проблем било да се намери начин първоначалният изблик да се „разпростре“ във времето. За тази цел д-р Мъри трябвало да създаде нови видове енергийни компоненти.

С тяхна помощ Мъри създал няколко модела приемници COSRAY, при които импулсите се отвеждали към специални кондензатори с помощта на не по-малко специални „плазмени прекъсвачи“. Полученият поток енергия „изтичал“ в тези компоненти. След това системата изхвърляла съдържанието си във всеки следващ етап на отделяне, докато натрупаното количество енергия не ставало прекалено голямо, за да може да се задържа повече. Движението на енергията в обратна посока било спирано от съответните компоненти. Отделяната електростатичната енергия приличала на постоянна мълния.

Д-р Мъри изобретил особена плазмена „лампа“, в която се съдържал минералът. В устройството й има някои подробности, които могат да се разберат най-добре при запознаването с чертежите и. Минералът се поставял върху вътрешната повърхност на метален огнеупорен съд и се задържал с помощта на няколко малки зърна от друг материал. Към конгломерата се прикачвал проводник, чийто извод излизал навън от съда. Компонентът се запълвал с инертен газ и се запечатвал.

Този компонент и всичките му детайли след всеки опит бил изваждан и държан в отделен сейф. Експериментите били изцяло емпирични и се извършвали изключително прецизно. Така постепенно Мъри създал модели, чиято изходна мощност била наистина впечатляваща. Резултатите от работата му били показвани на организирани частни демонстрации. Между 1925 и 1929 г. Мъри направил опити пред стотици квалифицирани специалисти.

В най-мощния си вариант устройството се състояло от множество работещи един след друг компоненти. За „настройването“ на приемника винаги били нужни няколко минути. По-ранните модели изисквали „запалване“, което се осъществявало с помощта на малък генератор на искри. След подходящото настройване енергията потичала незабавно и само след миг лампите светвали в пълната си мощност. Чрез преобразуването на лъчистата енергия д-р Мъри успешно достигал до мощност от 7500 вата. Най-мощните му модели произвеждали по 50 киловата — достатъчно за покриването на нуждите на малка фабрика за един ден.

В няколко случая имало „влияния“ на околната среда, които временно спирали активирането на устройствата. Но след преодоляването на пречките, приемниците започвали да работят по познатия начин в пълен разрез с всички закони на физиката. Резките удари обикновено се отразявали на работата им. Това се дължало на крехката сребърна жица, свързана с шведския камък в специалната метална лампа.

Най-неочаквано се оказало, че по-малкото устройство играело ролята на слънчева обсерватория. Д-р Мъри бил в състояние пряко да наблюдава слънчевата активност. Устройството следвало пулсациите на нашата звезда и произвеждало най-много енергия през деня. Нощем реакциите на слънчевата активност били много слаби. Като се има предвид огромното количество изходна енергия, д-р Мъри в никакъв случай не бил разочарован. Напротив — откритието направо го очаровало.

Скъпоценният минерал станал безценен, когато Мъри открил, че се среща изключително рядко. Сравненията с местни варианти от същия вид за огромна изненада показали, че единствено шведският камък е в състояние да произвежда енергия. Материалът се оказал абсолютен феномен.

За демонстрациите със значително подобрения детектор имало нужда от антена абсорбер. Пулсиращата електростатична енергия се проявявала много по-добре при по-високи антени с по-голяма приемателна площ. Без антена и заземяване не се наблюдавала никаква активност. Тя изчезвала и когато антената била „скъсявана“, докосвана или доближавана. На първите фотографии се вижда голяма външна антена с прикачен към нея приемник. Устройството ставало по-лесно преносимо, когато през помещението се опъвала малка медна антена. По-късно дори тя била заместена от вътрешна медна плоча.

Разбирането на тези изисквания налагало запознаване с по-ранни трудове. Космическите лъчи според Тесла представлявали „ултра материални частици“, които са в състояние да преминават през стъкло. Тесла наблюдавал как тези лъчи буквално потъвали в металите. Този фокусиращ ефект на металите осигурявал капацитивна повърхност, която позволила разстоянието между детектора и антената значително да се увеличи. Детекторната „лампа“ всъщност представлявала запечатан и запълнен с аргон съд. Предполага се, че космическите лъчи се фокусирали от металната му обвивка, също както някои рентгенови лъчи могат да се фокусират от подходящи метални форми. Медната плоча излагала по-голяма част от минерала на околното пространство и така го превръщала в по-ефективен фокус за специфичните стимулиращи космически лъчи.

Единственото нещо, от което Мъри така и не успял да се освободи, било заземяването. Устройството можело да работи само ако е свързано със земята — характеристика, на чието изучаване били хвърлени много усилия. Почти ежедневните демонстрации на Мъри се наблюдавали от множество очевидци. Странната „електрическа машина“ се превърнала в обект на огромен интерес сред научните и корпоративните кръгове в Солт Лейк Сити.

Покритата с копчета махагонова кутия с размерите на настолен радиоприемник генерирала около 7500 вата електрическа енергия. Фотографиите показват, че получената енергия постъпвала към външните устройства чрез два дебели кабела. Изходният капацитет бил достатъчен за пълното захранване на петнадесет двеставатови лампи, както и малка ютия, нагревател и вентилатор.

Мъри неизменно твърдял, че детекторът му улавя радиоактивните излъчвания от слънцето и звездите. Устройството използвало тези излъчвания в степен, която изглеждала невъзможна от гледна точка на законите на физиката. Въпреки тези теоретични несъответствия, историята непрекъснато ни показва, че емпиричното откритие е първостепенно и често може да противоречи на онова, което се смята за „възможно“ от господстващите в момента научни становища.

Изходният ток, особено когато се използвал в електрическите уреди, бил истинска загадка. Токът от приемникът на Мъри можел да накара обикновена електрическа крушка да свети много по-силно от нормалните й показатели. При това жичката на крушката никога не се нажежавала — призрачната бяла светлина се получавала от газовете около нея. Освен това лампите оставали студени на допир. Няколко свидетели по различно време съобщават, че движението в близост до устройството — било то на тяло или просто на ръце, можело да развали настройката му и да накара лампата или съответния уред да „изключи“. Новият приемник на д-р Мъри използвал няколко успоредно свързани „лампи“, представляващи херметически запечатани метални контейнери. За изработването на частите за устройствата се грижел Гейбриъл Мес, много близък приятел на Мъри. По негова поръчка няколко производители в Англия и Германия приготвяли отделните части за лампите. Местният бижутер и часовникар Алфред Бърел запоявал контактите и тънките сребърни жички. Никой друг не бил допускан до тайните на странните метални лампи. В заявката си за патент от 1931 г. д-р Мъри ги нарича „усилватели“.

Усилвателите представлявали изключително деликатни компоненти. Силните вибрации можели да повредят вътрешните контакти на устройството и да го направят неизползваемо. На едно голямо семейно събиране д-р Мъри демонстрирал приемника си, използващ за „абсорбер“ дълъг меден проводник. Някои го попитали какво ще стане, ако докоснат жицата. Д-р Мъри обяснил, че лампите ще изгаснат. А когато го запитали дали допирът ще предизвика токов удар, отговорът му бил отрицателен.

Токовете от приемника предизвиквали странни оптически феномени. Фотографирането на светлина, получена от захранвани от приемника лампи, било много трудно. Големи тъмни петна закривали по-голямата част от подробностите непосредствено над лампите, докато останалите детайли били учудващо контрастни. Този контраст се забелязвал и с просто око. Освен това, тъмните петна имали ясно очертани диаметри и се простирали на около петнадесет сантиметра около лампите.

Този феномен е необичаен, тъй като излъчваната от лампите светлина достигала далеч извън тъмните петна и се регистрирала на фотографиите. Когато снимките се правели на закрито, помещението се изпълвало с мъгливи сивкави области, които сякаш висели във въздуха в близост до хората. И Макар че тези ефекти се улавяли от лентата, с просто око не се забелязвало нищо подобно. Замъгляването би могло да се обясни с невидими дъги от земен източник, разреждащи се във въздуха в близост до приемника. Внимателното проучване показва, че става въпрос точно за такова явление.

Моторите, приспособените към подаваната от приемника енергия, работели на изключително високи обороти. Подобно на лампите, те също оставали студени. Д-р Мъри съобщава, че когато работели на тъмно, около тях можела да се види виолетова корона. Парадоксът се проявява, когато се захранвали нагреватели — при наличието на подходящо съпротивление токът от приемника произвеждал топлина. Д-р Мъри демонстрирал ефекта с обикновени електрически печки, чиито реотани се нажежавали до червено. В редица публични и частни демонстрации било показано, че енергийният приемник е в състояние да захранва обикновени електрически лампи, специално приспособени мотори и нагреватели.

С най-големия си приемник COSRAY д-р Мъри можел да превърне космическите лъчи в петдесет киловата електрическа енергия.

Част от неговото изгубено изкуство, благодарение на което ставало възможно получаването на цялата тази енергия, е и специалното „поетапно“ усилване. Именно благодарение на това разделено на отделни етапи приемане и усилване енергията можела да се овладее, да се поеме от няколко канала едновременно и да се „излъчи“ в постоянен поток.

Д-р Мъри описва многоетапния процес като „малка искра, превърната в лагерен огън“. Лъчистата енергия от космоса се получавала от изключително чист германий, който реагирал през „седем прозоречни честоти“. Германият трябвало да е изключително чист, тъй като примесите (арсениди) поглъщали и блокирали излъчените при фото ядрената реакция електрони. Лабораторните измервания показали нечувания капацитет от един фарад за всяка лампа!

Като изключително талантлив електроинженер, д-р Мъри преправил трансформаторите, за да могат да се справят ефективно с прекомерния волтаж на приемника. Този особен процес на „отстъпване“ включвал едновременно намаляване на импулса и на напрежението. Това се постигало с помощта на последователно действащи трансформатори, които превръщали високото импулсно напрежение в нискочестотен ток. Със сигурност крайният резултат не бил просто потоци от електрони — такъв ток не бил в състояние да задвижи обикновените мотори без съответната преработка, а освен това захранвал уреди с много ампери, без да произвежда топлина.

Нито един професионален учен не е успял да разбере начина на действие на устройството на Мъри само от гледна точка на електричеството. Макар получената от устройството енергия да приличала на електрическа, като цяло ефектите от прилагането й сочели, че е съвсем различна по природа. Физиците непрекъснато карали Мъри да повтаря обяснението на принципите с надеждата да получат повече информация за тайните на устройството. Апаратът, който очевидно работел, представлявал същинска аномалия. Всъщност за мнозина „моментът на истината“ настъпвал едва когато го виждали в действие. Какви щастливци са били онези, които са успели да се срещнат с д-р Мъри и да видят с очите си работата на неговия приемник!

Имало и колеги, които били наистина завладени от откритието. Някои се въздържали да изразят мнението си за устройството и заявили, че работата му може да се дължи на някакъв нов „ефект на батерията“. Според тях не било изключено химичните реакции в детекторната лампа да водят до временни силни излъчвания на енергия. Това можело да се провери единствено при продължително тестване на детектора. Ако действието му действително се дължало на химични процеси, то с течение на времето получаваната енергия щяла постепенно да намалява. Инженерите много настоявали за подобен опит, който задължително трябвало да се проведе в „изолирано“ помещение. Бързо било добавено, че тази възможност, макар и да накърнявала изразените от Льо Бон бомбастични концепции, щяла да си заслужава усилията, ако се окаже вярна.

Подобна обезценяваща критика разкрива странното невежество на така наречените професионалисти, чиято репутация се оказала далеч по-ценна от „момента на истината“. Мъри настоявал, че устройството не разчита на никакви принципи на батерията, а на чувствителността му към вездесъщия „океан от лъчиста енергия“. Разбира се, при всеки такъв опит се правели и други протоколи и отчети. Те били дело на онези, чиито страхове се потвърждавали с всеки следващ успешен експеримент. Те докладвали на началниците си и потвърждавали, че новата технология представлява потенциална и сериозна заплаха.

По време на тези публични опити Мъри търпеливо изпълнявал прищевките на всички учени. Подобреното устройство било отнасяно в пусти райони, далеч отвъд границите на индукция на електропроводите. Поставяли се заземяващите пръчки, издигала се антената и апаратът се настройвал. След като започвала да излъчва енергия, системата се запечатвала и се оставяла да работи сама. Четири, пет, седем дни — нямало значение колко дълго. Апаратът продължавал да работи. Нито веднъж не се споменава за излъчвана от затворения контейнер топлина, както би се случило, ако ставаше въпрос за обикновен електрически ток. Устройството си оставало студено.

Някои академични светила, разбиращи много добре какво означавало това откритие за господстващата теория, започнали да нападат както методите, така и теоретичните постановки на Мъри. При възможност тези професионални комисии биха убедили дори самия откривател, че устройството му „не работи, защото не би трябвало да работи“. Следващата стъпка на учените била да поискат „лично“ да изучат чертежите и материалите. Мъри им предоставил цялата свързана с устройството документация, с изключение на шведския камък. Той се пазел на сигурно място, далеч от ръцете на неминуемите крадци.

Жадуващите да „сложат ръка на джаджата“ учени използвали „параноята“ на Мъри като доказателство, че устройството му е шарлатания. По онова време в Америка главната тема била правителственият монопол и добре координираната серия нападки щяла да разкрие действителните му размери. Асоциацията за електрифициране на селските райони неизменно осуетявала предложенията на Мъри за субсидиране чрез действията на професионалисти, свързани с дейността й. Тези неуспешни опити довели до спирането на развитието и разпространението на новата технология за цели две десетилетия, като същевременно не се поемали никакви ангажименти към изобретателя.

Мъри вече искал единствено да публикува откритията си в специализираните издания и за своя изненада открил, че университетските власти „задължително“ трябвало да „дадат разрешение“ за това. Сега съпротивата била от страна на академичната бюрокрация, която „отказвала да разгледа“ въпроса. Същият човек, който преди поздравявал Мъри за това, че „е постигнал невъзможното“, сега пишел унищожителни писма до агенциите, от които изобретателят се надявал да получи финансова подкрепа. Тези писма пристигали във всяка свързана с производството на електроенергия институция много преди Мъри да се появи с официалните си искания. В тях се твърдяло, че изобретателят „не разполага с научни доказателства за правотата на твърденията си“.

Учените за пореден път проявили самодоволното си високомерие и започнали да си играят с Мъри. Очевидно било изгодно да се докаже, че устройството му всъщност не работи! Физиците, проучили плановете и документацията му, не достигали до категорични заключения. Тези необвързващи изказвания изчерпали търпението на Мъри и той решил да се обърне направо към правителството и да получи изключителни права за серийно производство на моделите си. Щом никой не проявявал интерес към откритието на века, тогава той лично щял да се заеме с разпространението му!

Следващата стъпка била изваждането на патент. През 1931 г.

Мъри решил да затрупа патентното бюро с молби. Основавайки патентите си на няколко различни твърдения, той се надявал поне една от молбите му да бъде удовлетворена. Те обаче се връщали без никакви обяснения — точно според предписанията. Всяка молба носела един и същ печат — „ОТХВЪРЛЕНО“. Като че ли никакво наименование, описание или допълнение не можело да удовлетвори Патентния регистър. След безкрайно много опити с един и същ резултат търпението на Мъри започнало съвсем да се изчерпва и прибягнал до последната възможност. С надеждата да се възползва от думите на онези, които се опитвали да омаловажат откритието му, той отстъпил и написал „последната си молба“. В нея описва устройството си като „нов вид батерия“. Предполагал, че щом като патентните служители не признавали достоверността на предишните му описания, в крайна сметка биха му издали патент за нов вид батерия. Твърдото му решение било да спре да кандидатства повече (подаването на молбите струвало доста), докато стоящите зад всички тези откази не излязат наяве.

Разпространението на революционната му технология срещала съпротива от страна на високопоставени кръгове. Нито едно свързано с научната общност списание не се наемало да публикува описанията му. В резултат на това никой нямало и да чуе за устройството на Мъри. В най-добрия случай никаква информация не трябвало да излиза извън най-приближените до изобретателя. Новото средство за борба се изразявало в изолирането и ограничаването на Мъри в тесните рамки на собствения му град.

Както можело да се очаква, патентното бюро отхвърлило и последната му молба. Очевидно в поведението на служителите му имало нещо повече от простото неразбиране на техническите описания. Мъри бил възпиран съвсем преднамерено. Нямало никаква надежда патентната комисия да признае откритията му. Ситуацията била патова. Производители, инженери, университетски учени, издатели — прекалено много институции вече се били обърнали към патентното бюро със собствените си мнения по въпроса.

От тогава нататък Мъри позволявал неведнъж онези, които отначало смятали, че е измамник, да се запознаят лично с устройството му, но в края на краищата им дотегнало от скептици и критики. Пред очите им се намирало неоспоримо доказателство, а всички професионални експерти изказвали единствено съмнението си в него! Д-р Мъри решил да не си губи времето с тях и се заел с изследвания в нови области. Имало много допълнителни феномени, които щели да бъдат открити при експериментите с шведския камък. Но сега общественият натиск щял да се опитва да разкъса времето му. И не само това.