Джери Василатос
Изгубените открития (2)

Сомнамбули

Научната любознателност станала причина барон фон Райхенбах да се заеме със сериозно изучаване на една група болести, носеща наименованието „неврастении“. Може би той е първият, насочил вниманието си към т.нар. „психосоматични“ заболявания. Сомнамбулизмът, нощните схващания, кошмарите и хистерията били до голяма степен непонятни страдания. Всички те направо го втрещявали. По всичко изглеждало, че към тях били предразположени само определена група „чувствителни“ или „нервни“ индивиди. Загадъчната природа на заболяванията и особено на ходенето насън по онова време будела неистов страх у хората. Във всяка класа, етническа или религиозна група имало заболели и болестта сякаш изобщо не подбирала безпомощните си жертви. Но зад външното проявление на тези необичайни заболявания Райхенбах заподозрял съществуването на нещо неистина необичайно.

Повечето лекари и специалисти били също толкова безпомощни пред странните болести, колкото и самите пациенти. Нямало надеждна теория, позволяваща да се повдигне завесата на неизвестното и при късмет да се открие причината за болестта и съответния лек. Повечето се придържали към свързаните с болестта широко разпространени суеверия и не дръзвали да припарват до „леговището“ й. Райхенбах обаче не се поддавал на суеверни страхове и необосновани фантазии. Макар и да подозирал, че с болестта е свързано нещо необичайно, той очаквал да намери някаква нова сила, някаква неоткрита досега естествена причина за възникването и. Ето защо се заел с проблема дръзко и без никакви предразсъдъци.

Симптомите на „ходенето насън“ били добре познати и всявали ужас у неуките селяни. Имайки предвид цикличното проявяване на феномена (обикновено при пълнолуние), Райхенбах се опитал да подходи научно към него. „Сомнамбулизмът“, какъвто е научният термин, представлява състояние, в което спящият внезапно става (без да се събужда) и започва да се движи до момента, в който не се събуди. Докато се намира в плен на този странен пристъп, сомнамбулът може да се движи и по первази на сгради, и по покриви дори. Изпаднал изцяло в транс, болният не си дава абсолютно никаква сметка за опасното положение, в което се намира. Без да осъзнават къде ги е отвело заболяването им, мнозина сомнамбули загивали (и продължават да загиват) при трагични инциденти.

Уплашените свидетели виждали, че повечето от жертвите се движели с отворени очи. Понякога болните говорят несвързано и ръкомахат, сякаш са в съзнание. Докато се намират в това състояние, те не могат да бъдат събудени. Сякаш са се озовали в някакъв друг свят, в който водят паралелен живот. Когато са подвластни на тази странна магия, никакъв шум не е в състояние да ги накара да излязат от подобното на транс състояние. Оставащи в плен на сили, не — подвластни на човешкото познание от онова време, малцина успявали да се отскубнат от жестоката хватка на болестта до края на живота си. Животът им бил съсипан от заболяване, чието име дори не смеели да произнесат, и минавал в страх и изолация.

Първите симптоми на тази кататонична хватка, от която се ужасявали родителите на всички малки деца, били силните мускулни схващания. Заболяването прогресивно се влошавало с напредването на възрастта и децата бивали поглъщани в света на сомнамбулизма с плашеща бързина. В крайна сметка жертвите умирали при някое ужасно и необичайно произшествие по време на ходене насън. Тъй като телата им се намират в странно състояние на мускулна кататония, сомнамбулите са в състояние да получат тежки наранявания и да не изпитат никаква болка до момента на събуждането си. Множество случаи на ходене насън в отдалечени на големи разстояния места изглеждали странно свързани с определени нощи от месеца.

Нещата ставали особено сериозни по време на пълнолуние. Тогава сомнамбулите вдигали ръце към небесното светило, сякаш в отговор на някакви спиритуалистични послания. Тези почти езически жестове към луната били източник на суеверни страхове относно феномена. Именно тогава цели села можели да научат за съществуването на сомнамбул сред тях. Затова родителите така внимавали да държат своите измъчвани от болестта чеда под ключ, независимо от възрастта им.

Често страдащите от сомнамбулизъм могат да бъдат изведени от състоянието си от най-неподозирани дразнители, като в същото време убождане с игла например не е в състояние да им окаже никакво въздействие. Неочакван приглушен шум — и болният „идва на себе си“, често овладян от истеричен страх и шок от ставащото с него. Представете си да заспите най-спокойно и изведнъж да отворите очи и да откриете, че се намирате на покрива на къщата ви! Налагало се множество страдащи от сомнамбулизъм деца да бъдат заключвани в спалните си през нощта от изтормозените им родители, които се състарявали преждевременно от напрежението и непрестанните тревоги. При повечето тежки случаи страдащите от това забавление не били в състояние да си намерят постоянна работа, нито да изпълняват брачните си задължения. Мнозина линеели зад четирите стени на домовете си. Жертви. Неясни и злощастни съдби.

Има и други, страдащи от нощни страхове и хистерии на емоционална основа, често проявяващи се по залез-слънце или при пълнолуние. Смятани за ненормални и свързани със спиритизма, от страдащите от нощни фобии и сомнамбулите се страхували като от хора, обладани от окултни сили. Повечето неуки хора се опасявали, че подобно състояние е заразно зло. Семействата, в които имало сомнамбули, били отбягвани. Наричани от повечето хора „лунатици“, страдащите се смятали за прокълнати, за белег на злото и за знак за някакво извършено и неизповядано злокобно дело. На много семейства, в които имало подобни жертви, бил отказван достъп до църквата. Постепенно откъсвани от останалото общество, тези семейства линеели в принудително уединение.

Съдейки по симптомите и странната „лунна връзка“, Райхенбах смятал, че болестите са отговор на някакви фундаментални природни сили. Други негови колеги не били склонни да рискуват репутацията си с изявления по въпроса. Академичните умове не желаели да изучават тези специфични заболявания или т.нар. „окултни сили“ поради отдавна и здраво установени предразсъдъци. Нещо повече опитали се да оспорят методите му за събиране на данни и заявили, че при изучаването на хистериите не могат да получат никакви точни количествени резултати. А при липса на такива, трудът му би бил безсмислен.

Ясно било, че подобни състояния не можели никога да бъдат изучени без човешки субект в качеството си на наблюдател. Райхенбах гледал на този човешки субект като на лаборатория — свят, в който действат енергиите на възприятието. Нямало друг начин да се изучават подобни феномени. До изобретяването на принципно нови уреди за измерване, ролята на лаборатория можел да играе единствено човекът наблюдател. Това ново научно становище — прехвърляне от количественото към качественото — привлякло критичното внимание на специалистите.

Новият качествен подход към естествените явления постепенно щял да разкрие един забравен свят, в който можели да се видят просмукващите се във всичко енергии. Много учени виждали в това опасно „връщане към суеверието и невежеството“, но баронът по-късно щял да заяви, че в основата си природата е съставена от „всепроникващите енергии на опита“. Според него тяхното въздействие върху наблюдателите е толкова силно, че количествените методи не са в състояние да разкрият съществуването им.

Единствено човешкият организъм в качеството си на детектор и лаборатория можел да послужи най-добре като чувствителен индикатор за неуловимите по друг начин „мистериозни сили“. Психичните сили не можели все още да се измерват пряко с помощта на лабораторни методи. Райхенбах твърдо вярвал, че развитието на науката рано или късно ще доведе до изработването на някакви материални детектори на тези тайнствени енергии — инструменти, имитиращи реакцията на жив организъм. По-късно, когато случайно било открито взаимодействието между отделни вещества и човешките енергии, били изработени и въведени в употреба някои подобни устройства, носещи имената на своите изобретатели (Тор, Жоаре, Босе, Павлита, Майнке, Ханкс).

Твърдо решен да открие истинската причина за сомнамбулизма и свързаната с него хистерия, Райхенбах събрал сведения за буквално стотици случаи от района. Повечето хора се страхували да говорят за състоянието на близките си. Барон Райхенбах направил първата си стъпка в новата научна територия, когато му се случило лично да наблюдава феномена. Задачата налагала създаването на социологически профил, придружен от нова философска обосновка и примери. Самите данни изискват повторна философска интерпретация, докато не се разработят задоволителни модели за решаване на проблема. Само прозорлив ум е в състояние да види последиците, които скоро щели да се разкрият при изучаването на многобройните случаи. Освен това, преди да се направят някакви категорични твърдения, събирането на нужните данни изисквало посещения и разговори със стотици, а може би и хиляди семейства.

Съчувствието му към страдащите имало в подкрепа внушителен научен арсенал. Фон Райхенбах можел да види странната причина зад външно ужасяващата гледка. В крайна сметка изследването би могло да доведе до намирането на някакво лечение. Малцина била отхвърлили силното му уверено и благожелателно присъствие. Едва ли са много учените, споделящи с такава лекота истинските мотиви на изследването си. Спечелването на доверието на „чувствителните“ пациенти е първата реална стъпка в осигуряването на сведения за едно по-голямо начинание. Макар и на възраст, родителите доста бързо казвали на барона кога и при какви точно обстоятелства собствените им деца проявили сомнамбулизъм за първи път.

За да разбере истински повечето от характерните черти на тези заболявания, баронът проучвал страдащите от заболяването с дълбоко лични въпроси. В този случай той изпреварил психоанализата на Зигмунд Фройд. Въпреки продължителните си и конфиденциални разговори със сомнамбулите, той забелязал, че това не води до подобряване на състоянието им. Разговорите не премахвали симптомите и не помагали на жертвите „да се изправят срещу страховете си“. Не, баронът продължавал да вярва, че за този странен вид болести има дълбока и неразпозната естествена причина.

Щом случаите започнали да стават все по-малко информативни и все по-психологически, фон Райхенбах започнал да разбира тежестта на онова, което по-късно щяло да бъде наречено „емоционално заболяване“. Баронът разбрал, че макар и емоциите да са провокирани от болестта, самите те не са в основата на състоянието. След като събрал и проучил хиляди случаи, барон Фон Райхенбах открил някои любопитни черти, които винаги се проявявали у страдащите от нощни хистерии и сомнамбулизъм. Когато се заел да изучи случаите още по-задълбочено, устойчивото проявление на тези феномени наистина го шокирало. Срещало се постоянно.

Родителите разказвали, че нощните мускулни схващания, страховете и ходенето насън се появявали още когато децата им били съвсем малки. В повечето случаи с напредването на възрастта симптомите постепенно изчезвали. Страховете, мускулните схващания и сомнамбулизмът винаги следвали определени лунни фази и достигали максимума си по време на пълнолуние. Засегнатите били по правило по-възрастни. Броят на децата бил нищожен и те били прекалено малки, за да имат някаква представа за свързаните с луната суеверия или за плашещите езически фантазии. Изразът на хистерията или сомнамбулизма у тях не е отговор на атмосферата на страх в семействата им, а естествена реакция на някакво естествено външно влияние.

Наблюдателният и проницателен барон забелязал, че повечето от посетените от него семейства по принцип не били особено суеверни, нито пък кой знае колко религиозни, и не изпитвали религиозен страх от „лунатичните“ влияния. Макар някои да прибягвали до старите народни фолклорни практики на екзорсизъм, магия и носене на талисмани, повечето просто се отказвали да търсят бърз лек за тежкото си положение. Родителите на ходещите насън деца били измъчени от грижи, мълчаливо страдащи хора.