Матю Райли
Шестте свещени камъка (8)

Китай 5 декември 2007

5 дни преди първия краен срок

Планината Съчуан

5 декември 2007,17:35

Горе-долу по същото време, когато Зоуи и близнаците наблюдаваха удивителното светлинно шоу край Стоунхендж, Джак и Магьосника се носеха над дивите зъбери на планините в Централен Китай в пътническото отделение на откраднатия хеликоптер „Хайнд“. Бяха съвсем наясно, че значителна част от Китайската народна армия — някъде 1,2 милиона души — в този момент се вдига по тревога някъде там долу с единствената задача да ги издири и залови.

С тях бяха Стреч, Астро, Ятагана, Лешояда и раненият Танк Танака.

Скай Монстър бе отлетял с „Халикарнас“ на юг, през границата с Бирма, и сега търпеливо чакаше указания за изваждането на групата.

— Абсолютно важно е да се сдобием с Философския камък — каза Магьосника на Джак в един момент, когато бяха останали сами в отделението. Беше изгладел и дъвчеше, докато се преобличаше.

— И аз останах с това усещане, след като прочетох жежките ти — съгласи се Джак. — Значи сега отиваме там. И това е причината, поради която ни трябваше хеликоптерът.

Джак разказа на Магьосника за срещата в Дубай и за новата коалиция от нации, която сега им помагаше в мисията сред тях Америка и Саудитска Арабия, — но най-вече какво бяха успели да разберат от проучването на Магьосника.

— Трябва да знам повече, Макс — завърши той. — Бележките ти са добри, но от тях е невъзможно да се досетим за всичко.

— Да, да…

— Например онази част, където споменаваш, че Бенбен и Философският камък имат централно значение за всичко. Добре, но защо?

Магьосника рязко вдигна глава.

— Божичко, Джак, нали не си взел със себе си Огнения камък? Не можем да позволил на враговете ни да притежават едновременно него и камъка на Лао Дзъ.

— Не, не съм го взел — отговори Джак. — У Зоуи е. А тя замина за Стоунхендж с камъка, близнаците и децата.

— Свързал си се с близнаците? О, чудесно! — каза Магьосника и въздъхна облекчено. — И Стоунхендж. Стоунхендж и Са-Бенбен. Но почакай, то трябва да се направи по време на изплуването на Тива…

— Погрижил съм се да стане.

Магьосника се загледа в пространството и се усмихна.

— Какво не бих дал да съм там и да го видя. Радвам се, че си се досетил за това.

— Не бях аз. Трябва да благодарим на приятеля на Лили — Алби.

— А, Алби. Умно момче. И толкова верен приятел на Лили. Нещата стават все по-трудни и тя ще има нужда от приятели като него… — Гласът на Магьосника заглъхна и погледът му се замъгли от безмерна тъга.

Джак огледа белезите от изтезания по измъченото лице на възрастния мъж, синините, порязванията, засъхналата по брадата му кръв. Всичко говореше, че Магьосника е оцелял след опасно премеждие в затвора.

— О, Джак — проговори отново Магьосника, — ситуацията е бедствена. Почти отчайваща. Несравнима е с нищо, което сме преживявали.

— Разкажи.

— Светът е достигнал критична фаза в съществуването си. Намираме се в повратна точка, точка на изпитание, момент, когато Земята или ще се обнови, или ще загине. Завъртането на Тартар беше само началото, само първата стъпка в несравнимо по-голяма драма.

— Появата на Тъмното слънце? — подсказа му Джак.

— Появата на Тъмното слънце е само част от надвисналата трагедия. В нашия свят има много необяснени неща, Джак, и с появата на полето с нулева енергия, на тази Тъмна звезда, много от тях ще разкрият истинската цел на съществуването си. Голямата пирамида и нейният Пирамидион са просто началото. Стоунхендж… Наска… Великденският остров. Всичко ще се сглоби в едно с появата на Тъмното слънце. Древните неща ще се слеят. Но най-голямата опасност — онова, от което трябва най-много да се страхуваме, — както винаги е самият човек.

— Защо?

— Нека се върна малко назад — каза Магьосника.

Извади от бележките си лист и показа на него чертеж, който Джак вече бе виждал:

— Това е общоприетият символ за Великата машина — каза Магьосника. — Сега, както правилно си разбрал от бележките ми, Машината е просто нашата планета. Както показва скицата, на шест места по планетата има шест подземни светилища, с пирамидална форма, но обърнати, гигантски и сочещи надолу, към центъра на земята. Забележи шестте сочещи надолу пирамиди и обърни внимание на белите правоъгълни стълбчета във върховете им… Макар Машината на този чертеж да е обикновена двуизмерна рисунка, представи си я в три измерения, като шестте върха се намират точно под повърхността на Земята и са пръснати по сферичната планета. Ето така… — И той начерта груба скица.

— Във всяко от тези места трябва да бъде сложен пречистен Стълб, като самите стълбове представляват нешлифовани диаманти с форма на паралелепипед, чието местонахождение общо взето ни е неизвестно.

— Не съвсем — поправи го Джак. — Работим по въпроса.

— О… добре. Нека сега обясня за Камъните на Рамзес и уникалната им роля в това предизвикателство. Наричаме ги Рамзесови, но точното им наименование би трябвало да е пътеводни: Шестте пътеводни камъка на Тъмния близнак на Ра. Защото когато всеки от тях влезе в контакт със заредения от Слънцето Са-Бенбен, те ще ни разкрият нещо за тази Машина… Например, когато Са-Бенбен бъде сложен на върха на пътеводния камък, който се намира в Стоунхендж, това ще ни покаже местонахожденията на шестте Върха. Дали това вече се е случило при Стоунхендж — не знам. Но искрено се надявам Зоуи вече да знае.

— А Философският камък? — попита Джак.

Магьосника отново разрови бележките си и извади друга картина:

— Това е издълбано изображение на Камъка на Лао Дзъ — обясни Магьосника, — известен още под името Философски. Обърни внимание на пирамидиона, който се рее отгоре, и на вдлъбнатината в него… За да се пречисти Стълб, са нужни три неща: Са-Бенбен, Философският камък и един от Стълбовете. Стълбът се поставя във вдлъбнатината на Философския камък, капакът се затваря и върху него се поставя зареденият Са-Бенбен. Това пречиства Стълба и той става готов за поставяне в един от шестте върха.

— Поради което Са-Бенбен и Философският камък са с ключово значение за всичко — довърши Джак.

— Именно. Следващият по важност Камък на Рамзес е Жертвеният камък на майте: събран със Са-Бенбен, той ще ни съобщи астрономическите дати, към които Стълбовете трябва да са на местата си във върховете. Аз вече знам, че поставянето на шестте Стълба е разделено в два различни периода — първите два трябва да бъдат на местата си горе-долу до края на следващата седмица, а останалите четири трябва да се сложат по-късно, приблизително след три месеца, преди равноденствието на 20 март 2008, когато Тъмното слънце ще направи отдавна очакваното си завръщане.

Джак усещаше някакво замайване. Всичко това бе прекалено голямо и значимо: звезди, камъни, стълбове, върхове, астрономически дати. В някакво ъгълче на мозъка му се събуди споменът, че американците притежават Жертвения камък на майте.

Разтърси глава, за да прочисти мислите си, и върна Магьосника назад:

— Но защо трябва най-много да се страхуваме от самия човек?

Магьосника въздъхна:

— Заради възнагражденията — простичко обясни той. — Възнагражденията. „На онзи, който сложи всеки Стълб, се полага баснословна награда“ — така е изписано на стените на Абидос. Там намерих списък на шестте награди, изброени под гравюра на Рамзес II и баща му Сети I — издълбан в камъка надпис, който археолозите отдавна са решили, че е само за украса. Но шестте изброени награди са: знание, топлина, зрение, живот, смърт, власт. — Лицето на Магьосника потъмня. Джак… Никой не знае какви точно са наградите, но те определено са безценни. Например аз вярвам, че „топлина“ означава източник на енергия — забележи, неизчерпаем източник на енергия, а „знание“ означава някакво велико проникновение, до което още не сме достигнали.

Джак слушаше внимателно. Изведнъж интересът на Съединените щати в успеха на мисията ставаше съвсем обясним, да не говорим за възмутителното нападение на китайците срещу фермата му и опита им да сложат ръка на Огнения камък.

Магьосника продължи:

— При този залог, пристигането на Тъмното слънце и възможния край на нашия свят мога да разбера поемането на риск от страна на някои нации, за да се сдобият със Стълбовете и да ги сложат, където трябва. Ако не друго, историята ни е научила на едно: когато залогът е голям, хората са способни на всичко.

В този миг пътническото отделение на хеликоптера потъна в мрак, но веднага се освети от червеникавата светлина на резервното осветление. Едновременно с това се разнесе звън на предупредителна аларма. Високоговорителят на интеркома над главата на Джак изпука.

— Ловецо, наближаваме системата на клисурата Ву — разнесе се гласът на Астро. — Приблизително време на пристигане — девет минути. И ще цъфнем на техните радари като голяма шибана коледна свещ. Надявам се, че си бил прав.

— Хайде — каза Джак и стана. — Да се облечем. Целта ни е под охрана, ние оглавяваме местния списък на най-издирваните лица, така че трябва да влезем дръзко и най-вече да го направим бързо. Просто стой близко до мен. Време е да свършим започнатото от теб и да се сдобием с Философския камък.

Входната зала

Системата от капани на Лао Дзъ под Магьосническата планина,

провинция Съчуан, Централен Китай

5 декември 2007

Полковник Мао Гонли изруга гръмогласно.

За четирите дни, откакто бе пленил Макс Епер и го бе изпратил в Синтан за разпит, неговият отряд бе напреднал съвсем малко в системата подземни тунели, защитаваща легендарния камък на Лао Дзъ.

Напредването им бе затруднено от многобройните препятствия срещу неканени гости — капаните.

Мао отново изруга. Трябваше да предвиди това.

В продължение на над 3000 години китайските гробници бяха известни с изобретателните си защитни механизми: например комплексът от гробници на император Цин в Сиан — домът на забележителните китайски теракотени воини — беше оборудван с автоматични арбалети и „убиващи дупки“, от които непредпазливите археолози бяха поливани с масло и течен катран.

Но клопките, защитаващи тази система, бяха на порядък по-сложни и надминаваха всичко, което Мао бе виждал — изобретателни, но едновременно с това непрощаващи.

Вече бе загубил деветима… и всички по ужасяващи начини.

Първите трима, на които бе писано да умрат, така и не бяха влезли много навътре след мястото, където бе монтиран капанът — цилиндричен вход в стената. Вратата внезапно се завъртя, заключи ги… а после от една кухина в тавана бликна жълта течност с гадна миризма, която обля залостените в капана нещастници. По-късно установиха, че става дума за примитивна форма на сярна киселина.

Това накара хората му да взривят вратата с пластичен експлозив С–2, за да влязат по този начин във вътрешната зала, единственият изход, от която бе ниско разположен тесен тунел в отсрещната стена.

Следващият обречен легна по корем, за да може да пълзи в тунела, само че преди да се придвижи в него, беше промушен в сърцето от желязно острие, подало се от невинно изглеждаща дупка в пода; то бавно и болезнено проби тялото на мъжа и се показа откъм гърба му.

Двама други пострадаха по аналогичен начин — от други дупки в пода на тунела, — преди на заместника на Мао, млад лейтенант, да му хрумне идеята да залеят тунела и гадните му дупки с бързо втвърдяващ се цимент, който да ги запечата.

Така че изпратиха за цимент до отстоящия на над 150 километра язовир „Трите клисури“ и след двудневно чакане най-сетне успяха да преодолеят тунела.

Тук един от войниците на Мао умря, когато теракотен войник с разтворена в широка прозявка уста внезапно повърна струя живак в лицето му. Войникът загина по отвратителен начин, крещеше до побъркване. Гъстата течност бе задръстила всяка пора на лицето му и бавно се просмукваше в кръвта му. Няколко часа след инцидента войникът умря в агония.

Това доведе до докарването на още бързо втвърдяващ се цимент.

Наляха го в устата на всеки теракотен войник в голямата зала, което ги забави допълнително, но в крайна сметка отново можеха да продължат напред.

Което почти веднага доведе до поредната смърт, този път в резултат на изстрелването на стрела от един от теракотените войници — стрела, която излетя от очната му ябълка.

Друг войник, който наливаше цимент в съседната статуя, едва успя да отбегне нейния защитен механизъм: оловни сачми, изстреляни от барут, скрит в очите на статуята. Смъртоносните топченца пропуснаха войника по чудо, понеже той инстинктивно се изви настрани…

… и се подхлъзна в наклонения проход и безконтролно полетя надолу, проснат в цял ръст, а после буквално излетя отвъд края на коридора в тъмнината и изчезна от погледите на другарите си. След това разбраха, че е паднал в непрогледно тъмна и неизвестно колко дълбока пропаст — коридорът свършваше над нея като отсечен с нож.

Пропаст, която все още не можеха да преодолеят.

И точно това бе причината рано тази сутрин да се обадят в Синтан и да поискат докарването на Магьосника и Танка с надеждата, че те ще измислят начин да преодолеят това препятствие и да разкрият тайните на системата от капани на Лао Дзъ.

Залятото село

При звука на приближаващия се хеликоптер четиримата китайски войници, оставени на повърхността на подземната система от капани, погледнаха към небето, но се отпуснаха, щом видяха, че е от техните — тежковъоръжен „Хайнд“ с обозначенията на Китайската народна армия.

Грамадният хеликоптер се спусна на плаващата върху понтони площадка, носеща се между полупотопените каменни къщи, и издуха боклуците по страничните улички на древното село.

Часовите тръгнаха към хеликоптера, метнали безгрижно автоматите си на рамо… и зяпнаха, когато една от плъзгащите се врати се отвори и се озоваха пред насочени към тях автомати.

Джак Уест-младши и хората му бяха пристигнали, облечени в униформи на китайската армия, взети „назаем“ от екипажа на хеликоптера.

Входната зала

Във входната зала — същата, на която Магьосника се бе удивявал само преди четири дни, малко преди Мао да убие кроткия му помощник Чоу — имаше още двама китайски часови.

Изведнъж през кладенеца в залата влетя странно изглеждаща сребриста граната.

Гранатата се изтърколи по пода на залата, подскочи няколко пъти, пропусна широката дупка в центъра, но накара часовите да се обърнат.

И след това избухна.

Непоносимо ярко проблясване изпълни древната зала и часовите паднаха на колене с ръце върху очите, крещяха от болка, защото ретината им беше почти изгоряла. Слепотата нямаше да е трайна, но щеше да продължи поне два дни.

След това през вертикалната шахта се смъкна Джак, залюля се над пода и се пусна. Държеше пистолет.

— Пазачите са обезвредени — съобщи той в микрофона на радиостанцията си. — Залата е чиста. Слизайте.

И едва тогава забеляза чувалите за трупове.

Бяха девет на брой и в тях бяха войниците, загубили живота си заради капаните.

След малко към него се присъединиха и останалите. Стреч бързо завърза и запуши устата на двамата хлипащи часови. Магьосника поемаше с труд въздух през стиснати зъби, заради вонята, разнасяща се от чувалите. Междувременно Джак изучаваше изписаната стена на входната зала.

Огледа величественото триметрово изображение на Мистерията на кръговете.

Точно под него се виждаше нишата на тесен вход с извити стени. Над входа бе изписан вече познатият му символ на Философския камък, оформен с висящия над него Са-Бенбен:

Почти цилиндричната ниша бе приблизително с размерите на ковчег, а от едната й страна имаше три лоста и беше изписан китайският йероглиф за „жилище“:

Таванът на тясната ниша бе грубо замазан с цимент — очевидно с идеята да се запуши тръба, от която се бе изливала някаква явно неприятна течност.

— Не бих казал, че решението е елегантно — коментира Уест. — Но е ефективно.

Магьосника поклати глава и каза:

— Тази система е проектирана от великия китайски архитект Сун Май — съвременник на Конфуций и също като него някогашен ученик на Лао Дзъ. Сун Май бил истински гений в занаята. Освен това строил замъци, крепостни укрепления и други подобни, така че е бил особено подходящ за тази задача. И как Мао се опитва да се пребори с него? С цимент. Цимент, моля ви се. Колко се е променил Китай през вековете!

— Тази система от капани… — сериозно каза Уест, загледан в тъмнината отвъд входната ниша. — Проучена ли е? Известен ли е примерно редът на отделните капани?

— Няма как да се изследва предварително — отговори Магьосника. — В нея има множество точки на задействане, които могат да се преодолеят само чрез намиране отговора на някаква загадка в естественото й обкръжение.

— Решаване на загадки в естественото им обкръжение. Любимото ми занимание…

— Само че тези загадки са свързани с трудовете на Лао Дзъ.

— О, става все по-интригуващо.

Магьосника огледа циментираната ниша и залата от другата й страна, после кимна към чувалите с трупове и каза:

— Виждам, че китайските ни съперници са се сблъскали със сериозни затруднения. Ако по време на разпита ми бяха задали правилните въпроси, може би щях да им бъда повече в помощ.

— Какъв е номерът? — поинтересува се Уест.

Магьосника се усмихна.

— Какъв е най-известният принос на Лао Дзъ във философията?

— Ин-ян.

— Да — концепцията за дуализма. Идеята е, че всичко съществува или в две разновидности, или има съставни части: добро и зло, светло и тъмно и т.н. Но нещата са малко по-сложни: компонентите на чифта са свързани. В доброто винаги има малко зло и в злото — малко добро.

— Което означава? — подкани го Уест.

Магьосника не отговори. „Сети се сам“.

— Че ако от всичко има по две неща, то и към тази зала има два входа — изхъмка Уест.

Магьосника кимна и каза само:

— И?

Уест се смръщи.

— Вторият вход е свързан с този?

— Браво, приятелю. Отличен.

Магьосника тръгна към широката кръгла шахта в пода, която съответстваше на входния кладенец в тавана, и надникна в нея.

— Действително има втори вход в системата от капани. Ето тук — надолу. Системата от тунели, която се разклонява нататък след тази зала, се нарича Пътят на Учителя. Втората тунелна система под нас е Пътят на Ученика.

— И как са свързани двете?

— Много просто. Трябва да бъдат преодолявани едновременно: двама души, всеки в своя тунел, преминават алтернативно през своите капани, като всеки обезврежда капаните на другия.

— Ти да не се шегуваш с мен? — Уест бе преодолявал най-различни системи от капани, но досега не се бе натъквал на такава.

— Това е върховното изпитание в доверие — обясни Магьосника. — Аз поемам по горния тунел и задействал капан. Но той се деактивира не от мен, а от теб — в долния тунел. Моят живот е в твоите ръце. После става обратното — ти задействаш капан, а аз трябва да те спася. Това обяснява затрудненията на китайските ни приятели — те не са знаели за долния маршрут. Затова са използвали цимент и груба сила и по типично китайски начин — той кимна към деветте чувала — са претърпели сериозни загуби и са се придвижили съвсем малко напред. Да, в крайна сметка ще преминат, но това ще им струва много жертви и значително забавяне.

— Уест замислено захапа устна.

— Добре тогава. Стреч… Вземи Ятагана и намерете долния вход. Аз влизам тук с Астро и Магьосника. Танк, ти оставаш тук с Мечо Пух. Поддържайте връзка с Лешояда в хеликоптера — предполагам, че ще ни се наложи бързо да се евакуираме. Окей… до всички: затегнете коланите. Влизаме.

Системата от капани на Лао Дзъ

Входните тунели

Долният цилиндричен коридор

След няколко минути в слушалката на Уест се разнесе гласът на Стреч:

— Намерихме втория вход. Намира се на около осемнайсет метра под вас. Тесен е и е издълбан в стената на шахтата. Същият като вашия. Но е непокътнат — никакви циментови тапи в дупките по тавана.

— Влизайте — нареди Уест.

Стреч и Ятагана висяха на отделни въжета пред тесен цилиндричен вход, изсечен в камъка на вертикалната шахта.

Тя продължаваше под тях в непрогледния мрак и беше невъзможно да се определи дълбочината й. Като си светеше със закрепената към каската му лампа, Стреч стъпи в отвора и влезе във входа…

… и целият вход внезапно се завъртя заедно с него около оста си: извитите му стени се завъртяха на 90 градуса, така че входният отвор бе запечатан и той се озова в помещение с размера на ковчег без никакъв изход.

Обхвана го пристъп на клаустрофобия. Пулсът заби оглушително в ушите му. Изведнъж светлината на лампата му стана непоносимо силна в тясното пространство.

После нещо забълбука някъде над него и кръвта на Стреч се вледени.

— Ъъ… Джак…

* * *

Горе, във входа на Пътя на учителя, Джак разглеждаше разположените един над друг три железни лоста в стената: намираха се непосредствено до китайския йероглиф за „жилище“. На нито един от тях нямаше никакъв надпис, нито се виждаше нещо изгравирано — бяха възможно най-безличните железни лостове.

— Ъъ… Джак — разнесе се гласът на Стреч. — Каквото и да правиш там горе, моля те, направи го бързо…

— Изтегли долния лост — подсказа Магьосника. — Веднага.

И Джак без колебание дръпна долния лост…

… и в същия миг долу, в тунела на Стреч, от тавана се плъзна каменна плоча, цилиндърът се завъртя на нови 90 градуса и Стреч видя от другата страна нова зала — издълбана в камъка стая с кубична форма.

Той бързо изскочи от смъртно опасния цилиндричен вход и каза:

— Минах. Благодаря, момчета. Ятаган — твой ред е.

В горния тунел Уест се обърна към Магьосника и попита:

— Как се сети?

— Лао Дзъ има прословут цитат: „В мисленето се придържай към простотата. В конфликтите бъде справедлив и щедър. В жилището си живей близко до земята“. Нашият ключ бе „жилище“, затова избрах най-близкия до пода лост.

— Чудесно.

След като вкараха Ятагана по същия начин, Уест, Магьосника и Астро минаха без проблеми през своя вход — неговият капан вече беше обезвреден с цимент от войниците на Мао.

Тесният тунел

И двата екипа се намираха в идентично изглеждащи кубични стаи.

В четирите ъгъла на всяка имаше по един теракотен воин — статуите бяха изработени с всички подробности. В стаята на Уест устите на всичките бяха запълнени с цимент, но в тази на Стреч зееха широко разтворени и зад тях не се виждаше нищо, освен мрак.

— Не пристъпвайте към статуите — предупреди Магьосника.

В дъното на всяка стая, почти при пода, се виждаше нисък тунел. Отворът бе квадратен — половин метър на половин метър — и приличаше на тръбопровод. По-важното бе, че предлагаше единствен изход от стаята.

Уест надникна в техния — тунелът продължаваше напред стотина метра, може би дори повече. По дължината му се виждаха многобройни дупки с размер, колкото през тях да мине топка за тенис — всичките запълнени с цимент.

— Дупки за остриета — досети се Магьосника. — Стреч?

— При нас има тунел, близко до пода… изглежда дълъг и доколкото мога да преценя, можем да минем през него само с пълзене по корем. В пода му има много дупки.

— Внимавайте — предупреди го Уест. — Крият железни остриета.

Магьосника забеляза над тунела надпис, този път придружен от единствен лост, който можеше да бъде натиснат нагоре или надолу. Надписът гласеше:

— Гений — каза Магьосника. — Това означава на китайски „гений“.

В двата края на лоста имаше по две изображения: горното бе на издълбано в камъка дърво, долното — на съвсем обикновено семе.

— Аха… — каза Магьосника. — „Да види нещата в семето може само геният“. Друга максима на Лао Дзъ. Натисни лоста надолу, Джак.

И Уест го направи.

— Окей, Стреч, при вас би трябвало всичко да е наред — съобщи в микрофона си Магьосника.

— Би трябвало?! — озъби се Ятагана и погледна Стреч.

— Тази ситуация започва да ме тревожи все повече и повече.

— Това е изпитание в доверие. Тревожно може да е само ако нямаш доверие на приятелите си.

Ятагана го изгледа продължително.

— От моите източници знам, че лично Стария господар е определил голяма награда за главата ти.

Стреч замръзна. „Стария господар“ бе прозвище на легендата на Мосад генерал Мордехай Мюниц — бивш директор на Мосад, за когото се говореше, че дори след пенсионирането си остава най-влиятелната фигура в организацията — майстор кукловод, който дърпа конците на подчинените си, без да се двоуми.

— Шестнайсет милиона долара — проточи замислено Ятагана. — Добро възнаграждение. Може да се каже, че е едно от най-солидните, предлагани някога. Изглежда, Стария господар иска да станеш за урок на останалите.

— Предпочетох да съм лоялен към брат ти, отколкото на Мосад — отговори Стреч.

— Затова значи сте толкова големи приятели. Брат ми често мисли със сърцето си, вместо с главата си, което е глупаво и е признак на слабост. Виж докъде те доведе същото.

Стреч се замисли за Мечо Пух във входната зала.

— Бих жертвал живота си за твоя брат, защото му вярвам. Но ти, изглежда, не му вярваш. Което ме кара да се запитам, сине първородни на шейха, в какво вярваш ти?

Ятагана не отговори на въпроса му.

Стреч поклати глава, приклекна, вмъкна се в тесния тунел и залази по корем. Мокрите стени сякаш го натискаха.

Плъзна се над първата дупка в пода и затаи дъх в очакване на…

… но отдолу не изскочи нищо.

Ятагана го следваше. Пълзяха сякаш вечно. Накрая излязоха в следващата стая и се озоваха в горната част на плавно спускащ се коридор.

На стената зад тях, точно над изхода на тунела, имаше лост, подобен на онзи, който бе натиснал Уест, а до него се виждаше йероглифът за „знание“.

Над лоста имаше рисунка на ухо, а под него — на око.

Стреч предаде тази информация на Магьосника и Уест.

— Правилният отговор е „ухо“ — веднага отговори Магьосника. — Понеже сте в Пътя на ученика, вашите загадки са конфуциански — Конфуций е бил най-талантливият ученик на Лао Дзъ. Той казва „Чувам и зная, виждам и помня“. В такъв случай знанието е слушане. Що се отнася до нас, благодарение на зидарите на Мао ние засега нямаме нужда от помощ.

Залата на славата

Отне им известно време, но скоро групата на Уест също мина през тесния тунел. Така че сега те, също като Стреч и Ятагана, се намираха в горната част на величествен спускащ се надолу коридор.

Беше изумително красив, със стъпаловидни тавани, поне шест метра високи, а отстрани бяха подредени гигантски статуи на двуметрови воини, всеки въоръжен с различно оръжие.

Коридорът продължаваше сякаш поне сто метра и се спускаше надолу, но не предлагаше стъпала за задържане на движението. Навлизаха сякаш в търбуха на Земята. Подът беше влажен и определено хлъзгав. Покрай стените продължаваха да светят оставените от хората на Мао лампи на батерийно захранване — създавала впечатлението за самолетна писта нощем.

И в този момент Уест долови нещо в края на дългия коридор.

Гласове.

А едновременно с това движение на лампи и светещи палки.

Бяха полковник Мао и хората му, спрени от пропастта в края на коридора. Бяха ги настигнали.

Астро се изправи до Уест и двамата се взряха в тъмнината.

Без да каже дума, Астро извади граната, маркиращ с жълта лента.

Уест се обърна и я видя.

— Направо не ми се ще да знам какво е това.

— Разновидност на сълзотворно-нервнопаралитичен газ и едновременно с това димка — обясни Астро. — Малко по-силен е от обикновения газ, който се използва в ситуации със заложници. Този е специално създаден за ситуации като нашата, когато трябва да се премине през враг, блокиращ вход, но без да се ликвидират всички. Което ми напомня да попитам дали не искаш последното…

— Сълзи и безсъзнание са предостатъчни, капитане — отвърна Уест. — Не искам да убивам никого, докато не се налага. Макс, слагаме кислородните маски…

След няколко секунди надолу по коридора се затъркаляха три от специалните гранати на Астро с жълта лента и се пръснаха сред събраните пред пропастта войници на Мао.

Сух пукот…

Съскащият газ и гъстият дим обгърнаха китайците. Те веднага се разкашляха задавено и от очите им рукнаха сълзи.

Бездната и стената

Тримата пристъпиха в задушливия облак като призраци.

С кислородните маски на лицата Уест, Астро и Магьосника вървяха сред крещящите и гърчещи се китайци, които един по един рухваха в безсъзнание на пода… макар че Джак не пропусна възможността да счупи носа на полковник Мао с дръжката на пистолета си и да го повали в безсъзнание.

А после стигна до мястото, където подът на коридора пропадаше… в нищото.

— Дево Марийо… — прошепна на себе си.

Мао и хората му бяха монтирали дизелов генератор и прожектори, за да осветят мястото, така че сега, в мъглата на задушливия газ, огромното пространство пред тях имаше мистичен, почти извънземен вид.

Бездънна пропаст — трийсетина метра широка и неизвестно колко дълбока. Отсреща се виждаше стена от гладък камък, буквално надупчена от стотици кръгли дупки, подредени в решетка, всяка с размерите на човешка длан.

Малко над центъра на стената имаше тунел с малък квадратен отвор.

Застанал на ръба на пропастта, Джак ритна в нея един изпуснат китайски автомат.

Той полетя надолу в мрака.

Дълго не се разнесе никакъв звук.

Най-накрая дълбоко под тях нещо изтрака.

— Виж ти… — прошепна Джак.

— Джак! — разнесе се глас едновременно в слушалката му и някъде наблизо. — Гледай надолу!

Джак погледна и видя Стреч и Ятагана да гледат нагоре. Стояха на подобен перваз на осемнайсет метра под тях.

Единствената връзка между техните тунели и невероятната надупчена стена бяха два тесни корниза — по един за всеки коридор: по-високият на Уест минаваше по късата лява свързваща стена, а по-долният, на Стреч, беше отдясно.

Покрай корнизите имаше още дупки — бяха за захващане, досети се Джак, но от тях дебнеше смърт. Над всяка дупка без изключение, забеляза той, имаше изгравиран малък китайски йероглиф.

— Класическа китайска гробница капан — каза Магьосника. — Най-лесният начин да различиш грабител на гробове в Древен Китай било да гледаш за мъже без ръка. Това са дупки за отрязване на ръката. Някои позволяват да бръкнеш в тях, за да се хванеш по-здраво. Но в другите има задействана с пружина ножица. Ако; знаеш кои са безопасните, нямаш проблем да минеш. Но ако не знаеш… ще загубиш ръката си и най-вероятно ще паднеш в пропастта.

— И какъв е ключът? — попита Джак.

— Ключът е това. — И Магьосника отиде до стената, на която беше написано:

— „Най-голямото съкровище“ — преведе Магьосника. — Какво според Лао Дзъ е било най-голямото съкровище? — запита той на глас. — Аха… — И се усмихна.

Беше се сетил за древната аксиома на великия мъдрец:

Здравето е най-голялото притежание,

удовлетворението е най-голямото съкровище,

увереността е най-големият приятел,

самоотричането е най-голямата радост.

— Удовлетворението е — каза той на Джак.

И наистина, една от дупките по дължина на левия корниз бе надписана със съответния символ. Така бе и с петата, седмата и още няколко.

— Давай! — извика Магьосника. — Давай! Давай! Давай!

Без да губи време, напълно доверявайки се на своя приятел, Джак бръкна в първата дупка…

… и напипа ръб, за който да се вкопчи.

След това тръгна по корниза над бездънната тъмнина на подземната пропаст.

— И при нас има надпис — извика Стреч: — „Най-благородният път към мъдростта“.

Магьосника, който вече следваше Джак, обясни:

— Това поне е лесно. Търсете китайския йероглиф за „размишление“. Става дума за поговорка, която дължим на Конфуций: „Има три пътя към мъдростта: първият е чрез размисъл, който е най-благородният; вторият — чрез подражание, който е най-лесният, и третият — чрез опита, който е най-горчивият“.

Стреч изслуша обяснението на Магьосника и каза:

— Ясно… виждам го тук през една-две дупки.

— Използвайте само тях, Стреч — предупреди го Джак. — Ако бръкнеш в някоя от другите, ще си изгубиш ръката. Хайде… ще се видим от другата страна.

В крайна сметка Джак се добра до надупчената стена и видя вече отблизо, че и там дупките са надписани.

Гледката беше много объркваща и със сигурност ще — 1116 Да е абсолютно неразбираема за непосветения в тайната.

Но като избираше само дупките, надписани с „удовлетворение“, той откри, че съществува път, който свършва до квадратния отвор на тунела.

Този път водеше нагоре, но след това се спускаше надолу. Междувременно Стреч и Ятагана следваха сходен път от техния корниз от дясната страна на коридора.

През това време Мао и хората му лежаха на пода на коридора; само неколцина тежко пъшкаха на ръба на съзнанието. Другите бяха отпуснати като трупове.

Уест, Магьосника и Астро стигнаха до отвора. След малко към тях се присъединиха Стреч и Ятагана.

— Както изглежда, оттук нататък ще продължим заедно — отбеляза Джак.

Пречупи светеща палка, за да я запали, и я хвърли в тъмната дупка. Разкри се нов дълъг тунел, с квадратно сечение, достатъчно голям, за да може да се пълзи.

— Имаме ли избор? — добави риторично.

После се изкатери до отвора, вмъкна се в него и воден от светлината на лампата на каската си и нова светеща палка, запълзя напред.

Пещерата на кулата

Пещерата на кулата

След като пропълзя около двеста метра, Джак излезе в някаква тъмна зала, където можа да се изправи. Свали си маската и се огледа.

По някаква причина светлината на лампата му не можеше да разпръсне тъмнината. Виждаше някакво езеро право пред себе си, но не и стени. Единствено тъмнина, непрогледно черна тъмнина. И все пак около него определено беше просторно.

Запали палка, но и тя не разкри кой знае какво повече.

Затова изстреля ракета…

… и ахна.

Джак Уест-младши бе виждал доста големи пещери, включително една в югозападните планини на Ирак, където някога се бяха намирали Висящите градини на Вавилон.

Но дори онази пещера бледнееше пред тази.

Наложи се да изстреля още няколко ракети, за да я освети изцяло.

Пещерата бе необятна — невъобразимо огромна, приблизително кръгла и почти половин километър в диаметър.

И бе шедьовър на строителното инженерство: несъмнено представляваше природно образувание, макар и дооформена с помощта на човешки труд — тук бяха работили десетки хиляди работници, прецени на око Джак, — за да стане още по-впечатляваща, отколкото я бе създала природата.

Осем извисяващи се каменни колони подпираха високия таван. Това явно бяха някогашни варовикови сталактити, които с течение на хилядолетията се бяха срещнали със съответните им сталагмити и бяха образували масивни носещи колони. Но по време на този процес цели армии китайски труженици бяха вложили огромен труд, за да ги оформят в красиво орнаментирани колони, окомплектовани с декоративни балкони.

А над всичко това доминираше колоната в самия център на пещерата.

По-дебела от останалите и изцяло дело на човешка ръка, тя изглеждаше като изящна кула, величествена двайсететажна подсилена кула, стигаща до самия таван на пещерата, където се съединяваше с него.

Това определено бе най-украсената от всички колони — по нея имаше много балкони, фортифицирани входове, сводести процепи, а в основата й се виждаха четири каменни стълбища, които водеха до четири каменни портала.

Тази кула и останалите колони бяха заобиколени от широко застинало езеро, запълнено с тъмна маслоподобна течност, която определено не бе вода. Изглеждаше матова под светлината на изстреляните от Уест ракети. От тунела към кулата в центъра се простираше редица издигащи се на два метра височина стълбове с плочи за стъпване — несъмнено нещо като мост, само че мост, който очевидно криеше неприятни изненади.

— Живак — каза Астро, като отдръпна за миг маската от лицето си, за да подуши парите на езерото. — Издава го миризмата. Силно токсичен. Задръства порите и е способен да причини отравяне дори през кожата. Само не падайте в него.

Магьосника се присъедини към Джак и останалите и изрецитира:

В най-високата стая на най-високата кула

в най-ниската част на най-долната пещера

ще ме намериш.

— От Конфуций — поясни. — Книга трета на вечните максими. Досега не можех да си обясня смисъла.

От мястото, където се намираха, започваше сводест път от ковано желязо, който стигаше до първата плоча за стъпване. В нея бе издълбано ново послание на древнокитайско писмо:

Дългото пътуване

започва с една крачка.

Така и това последно предизвикателство

започва и свършва с една крачка.

Магьосника кимна и каза:

— Подходящ цитат. „Всяко пътуване започва с една крачка“ е цитат, приписван едновременно на Лао Дзъ и Конфуций. Историците просто не могат да решат на кого е тази мисъл. Така и тук, където двата пътя най-сетне се събират, има само един цитат.

— Къде е тогава уловката? — попита Ятагана.

Уест разглеждаше плочите, кулата и величествената пещера. Замисълът постепенно му се изясняваше.

— Това е капан за време и скорост — тихо каза той.

— Господи, прав си — съгласи се Магьосника.

Астро обаче се намръщи.

— Какво? Какъв е този капан?

— Голям — загадъчно отговори Магьосника.

— Този вид капани обикновено започват с първата стъпка — поясни Уест. — Тя задейства капана. След това трябва да влезеш и да излезеш, преди капанът да е сработил. Трябва ти бързина и точност — иначе няма да преминеш. Предполагам, че в мига, в който някой от нас стъпи на първата плоча, това включва механизма на капана. — Обърна се към Магьосника. — Макс?

Магьосника помисли малко:

— „В най-високата стая на най-високата кула в най-ниската част на най-долната пещера“. Предполагам, че е там горе — в най-високата стая на онази кула. Мисля, че е дошъл моментът за твоята скорост и умения, Джак.

— Не знам защо и на мен ми се върти същата мисъл — подхвърли Уест.

Той започна да сваля тежката си екипировка и накрая остана по тениска, панталоните си от здрава тъкан, обущата и долната половина на кислородната си маска, така че очите му не бяха скрити. Металната му лява ръка блестеше под мъждивата светлина. Сложи си пак пожарникарската каска и хвана в едната си ръка намотано катераческо въже. Запази колана си с двата пистолета.

— Да не отива сам? — попита изненадано и донякъде подозрително Ятагана.

— За това изпитание най-важното качество е бързината — отговори Магьосника, — а в такива места няма по-бърз на света от Джак. Оттук нататък той е сам. Понеже е единственият, който би могъл да го направи.

— Добре, ясно — прекъсна го Уест. — Стреч, ако прецениш, че съм в опасност, няма да се разсърдя на малко помощ.

— Разбрано, Ловецо.

Джак се обърна към дългата редица плочи за стъпване, която водеше към колосалната кула.

Пое дълбоко дъх.

Засили се и скочи на първата плоча.

Надпреварата

В мига, в който кракът му докосна плочата, в огромната пещера се размърдаха различни неща.

Първо от тавана се посипа откос от сталактити — всеки с човешки ръст; заваляха като дъжд по петите на бягащия Джак Уест.

Джак скачаше от плоча на плоча на два метра над повърхността на мъртвото живачно езеро, а зад него се сипеха островърхи варовикови снаряди. Някои се разбиваха в плочите, по които току-що бе минал, други се забиваха в езерото около тях. Но той съумяваше да изпреварва смъртоносния дъжд.

Най-лошото бе, че канонадата го разсейваше, но точно такъв бе замисълът — да накара стигналия толкова далеч натрапник да сбърка, — само че Джак запазваше концентрация и сили за последния двестаметров спринт.

Стигна до стъпалата в основата на кулата, без да намалява ход, изкачи ги, като прескачаше по две, и се изправи пред високия сводест портал в същия миг, в който на прага му се изсипа малък водопад киселина с кехлибарен цвят.

Джак се гмурна под струята и се претърколи с кълбо напред буквално част от секундата, преди киселината да образува непроходима завеса.

Хвърли поглед назад и видя, че дългата редица плочи за стъпване бавно потъва в езерото.

— Това вече е прекалено…

При тази скорост на потапяне разполагаше с около пет минути, за да се върне, преди единственият му изход от кулата да му бъде отнет.

— Джак! — тревожно извика Магьосника.

— Видях! — извика му в отговор той.

Погледна нагоре и под светлината на лампата в каската си видя, че кулата е изцяло куха — извисяваща се цилиндрична шахта, чезнеща в мрака над него. И тук имаше засечки за хващане с ръце и стъпване с крака.

Задъхан, той започна да се катери по стената. Минаваше покрай ниши с човешки размер. По-странното бе, че над всяка ниша бе издълбан китайският символ за „убежище“.

Протяжен като стон звук го накара да вдигна глава.

Беше характерният стържещ звук на търкалящ се голям камък, после… тихо изсвистяване.

Джак се шмугна в най-близката ниша и покрай него тежко прелетя двутонна канара: така запълваше почти целия диаметър на шахтата, че едва не му отнесе носа.

Джак поднови катеренето, но вече бе готов и предугади следващите два камъка. За щастие „убежищата“ бяха начесто, така че не беше проблем да се скрие навреме.

— Защо, за бога, са положили чак такива усилия да скрият съкровищата си… — измърмори под нос.

В следващия миг, след близо минута катерене, се озова на върха на кулата, там, където тя се съединяваше с тавана на суперпещерата, и влезе в някакво помещение точно под тавана й.

Намираше се в красива квадратна камера, не много по-различна от входната, през която бяха влезли в цялата тази подземна система от пещери и тунели.

Стените бяха сложно орнаментирани: бяха изписани с изображения на Мистерията на кръговете и символа, изобразяващ Машината, а на една от тях, точно над ниска ниша, бе изобразен Философският камък.

Имаше и други гравюри, включително една на четирима царе в тронове, седнали рамо до рамо и заобиколени от петима прави воини, но Джак нямаше време за разглеждане.

Пресече помещението, стигна до нишата и се изправи над малък каменен олтар, на който бе положен изключително красив, изумително изящен и невъобразимо великолепен артефакт — най-забележителният, който бе виждал през живота си.

Философският камък.

Не беше голям, но чистотата на формите му внушаваше благоговение.

Страните му бяха идеално лакирани по характерния за Древен Китай начин — блестящите черни стени бяха покрити с червен лак и напръскани със златни точки.

Философският камък бе направен от две части, напречното му сечение беше трапецовидно, а в горната му повърхност беше издълбан триъгълен отвор. Втората част, капакът, бе идеално гладък квадратен блок и — Джак не пропусна да забележи това — бе с абсолютно същия размер като основата на Огнения камък.

Джак предпазливо надникна в нишата и видя, че тя няма таван, а прилича на нещо като комин над камина. Без да се бави, той бързо бръкна, грабна Философския камък и веднага се измъкна от нишата…

… буквално секунда преди тя — но не и олтарът, на който бе стоял камъкът — да бъде залята от сярна киселина, която бързо се оттече през решетката в пода.

Джак се отдръпна от нишата, напъха скъпоценната реликва в раницата си и пое по обратния изпълнен с рискове път.

Заслиза по вътрешната стена на шахтата, като се пазеше от падащите канари — те като че ли бяха повече, отколкото на качване… сякаш системата от капани бе разбрала по някакъв начин за вземането на Камъка и сега правеше всичко по силите си, за да спре измъкващия се крадец.

Джак вече се приближаваше към дъното… и в този момент отгоре отново със свистене полетя камък.

Уест скочи под главния портал — киселинната завеса вече бе спряла, — погледна за миг продължаващите да потъват пилони с плочите за стъпване… и това за частица от секундата отклони вниманието му и канарата се затъркаля към него, той отскочи, загуби равновесие, тя го забърса по рамото… и за свой ужас Джак видя как пада… пада… трескаво търсеше за какво да се хване, но нямаше… и той полетя в мрака на кладенеца при основата на кулата.

Но в следващия миг една ръка го улови за китката и я стисна здраво.

Увиснал над тъмната бездна, Джак вдигна поглед и видя изпотеното лице на Стреч.

— Подкрепата, която пожелахте, капитан Уест — мрачно каза той. — Хайде. Чака ни финалният спринт.

Измъкнаха се от кулата и видяха, че двуметровите пилони с плочите над притихналото живачно езеро вече стърчат само трийсетина сантиметра.

— Давай! — изкрещя Стреч.

И двамата се затичаха през езерото, скачаха в перфектен синхрон от плоча на плоча… а стълбовете продължаваха да потъват.

Когато им останаха десетина метра, долната страна на плочите вече опираше в живака и Стреч извика:

— Давай! Още малко, Джак… още съвсем малко!

Джак едва пазеше равновесие, беше изтощен до крайност, сърцето му пулсираше, в гърлото му се надигаше нещо гадно, кислородната маска го задушаваше.

И изведнъж краката му се подхлъзнаха в живака и с ужасно и непознато чувство на безпомощност той усети, че залита, неспособен да направи нищо… щеше да падне по лице в живака на някакви три крачки от спасението!

Залитащ, останал без дъх, той политна напред… но усети, че Стреч скача до него, хваща го под мишницата и го извлачва последните метри… и се проснаха на твърда земя точно пред краката на Магьосника.

— Господи! — възкликна той и помогна на Джак да се изправи.

Потен и задъхан, придържан едновременно от Магьосника и Стреч, Джак дишаше като риба на сухо.

А когато усети, че отново може да говори, изрече само две думи, две славни думи:

— Взех го!

Джак и отрядът му бяха на път да напуснат Китай преди края на деня. Бяха се измъкнали от подземната система капани през долния път — като по този начин заобиколиха хората на Мао — и отиваха на среща с „Халикарнас“ при границата с Бирма.

След като най-сетне се качиха на борда на „Хали“, Магьосника и Танка веднага влязоха в болничното отделение, за да бъдат обработени от Стреч.

Скай Монстър се обърна към Джак:

— Ловецо… обади ми се Зоуи. Каза, че мисията при Стоунхендж е протекла много успешно. Спомена, че разполага с маса данни, които Магьосника непременно ще иска да види.

— Отлично — отговори Джак; дрехите му бяха целите в кръв, пръст и капки живак. — Поеми курс към Англия и се обади на Зоуи. Кажи й да ни изпрати без забавяне всички данни, които смята, че заслужават да бъдат анализирани предварително.

— Къде ще я вземем?

— Кажи й, че идваме и че допълнително ще уточним времето и мястото допълнително. Ще трябва да използваме дългия маршрут.

— Разбрано.

— Астро, обади се на твоите началници и им кажи да изпратят в Англия Жертвения камък на маите. И ако са им известни местонахожденията на които и да било Стълбове — а нещо ми подсказва, че те знаят много неща, — нека добавят и тях.

— Ясно.

— О, кажи на твоя приятел от ЦРУ Робъртсън, че очакваме от него да използва влиянието си върху старите приятели на Америка, Сакс-Кобург-Гота, и да ги накара да донесат техния Стълб.

— Сакс кой?… — обърка се Астро.

— Той ще разбере.

— Окей… — каза Астро и тръгна към комуникационната конзола.

Джак се обърна към Лешояда, който седеше наблизо.

— Ще ми трябва и Стълбът на дома Сауд, Лешояд.

— Известна ми е репутацията ти на безразсъден човек, капитане, но това граничи с чиста проба наглост — отвърна Лешояда. — Изглежда, наистина си много смел.

— Да, адски смел. — Уест тръгна към кабинета си. — Сега, ако никой не възразява, безразсъдно смело ще взема душ, след което не по-малко решително ще поспя. Събудете ме, когато навлезем над Източна Европа.

След няколко минути Джак вече беше чист и лежеше с отворени очи в каютата си. Изведнъж се сети за още нещо.

Той натисна бутона на интеркома над леглото си.

— Да, Ловецо? — разнесе се гласът на Скай Монстър от пилотската кабина.

— Говори ли вече със Зоуи?

— Преди секунда приключих.

— Обади й се отново от мое име и й кажи да предаде следното съобщение на Лили: „Тате казва, че те обича и че му липсваш. Лека нощ“.

— Разбира се, приятелю.

Джак изключи интеркома и след секунда вече бе дълбоко заспал.

Сънува много неща — основно разни спомени, повечето хубави, други ужасяващи, — но най-вече сънува Лили, ведрото й усмихнато личице и дома, който заедно си бяха създали в едно отдалечено ъгълче на Северозападна Австралия…