Матю Райли
Шестте свещени камъка (12)

Африка 11 декември 2007

6 дни преди втория краен срок

Мината на Вълка

Някъде из Африка

10 декември 2007,18:00

Тъмнина, тишина, спокойствие.

Джак Уест се събуди от остра болка в дясната ръка.

Отвори очи…

… и откри, че се намира легнал по гръб върху масивна каменна плоча на дъното на дълбока квадратна яма, с разперени ръце, а грамаден чернокож забива с чук дебел пирон в дясната му длан!

Исполинът отново стовари чука си и за ужас на Джак пиронът този път мина през ръката му и се заби в малкото парче дърво, вложено в камъка отдолу. От раната бликна кръв.

Джак задиша тежко.

Обърна глава към лявата си ръка, но тя вече беше закована за друго дървено блокче — все още бе с кожената ръкавица. Краката му бяха вързани.

Истинският ужас на ситуацията го осени едва сега…

Разпъваха го.

Разпъваха го легнал по гръб върху каменна плоча на дъното на яма, намираща се бог знае къде.

Опита се да огледа мястото, в което се намираше. Ямата беше дълбока около шест метра, стените й бяха от камък; светът над отвора й бе тъмен, осветяван само от светлината на огън. Може би беше в пещера или някаква мина.

В този момент чернокожият мъж, който приковаваше ръката му към камъка, извика: „Свести се!“ и над ръба на ямата се показаха четирима и погледнаха надолу.

Двама от тях Джак изобщо не познаваше — бяха американски войници, първият набит млад пехотинец с широко разположени немигащи очи, а вторият — също така здраво сложен американец от азиатски произход, облечен в униформата на морски пехотинец.

Третият му бе познат. Беше китаец, по-възрастен, с гневен поглед. Това бе полковник Мао Гонли от Китайската народна армия, когото Джак бе видял за последен път в системата от капани на Лао Дзъ. Бе го оставил да се дави в дима на газова граната, а на всичкото отгоре му бе счупил и носа.

Четвъртият обаче бе човек, когото Джак познаваше отлично. Реши (правилно), че двамата по-млади бойци са негови лакеи. Русокос и синеок, четвъртият бе американски полковник, известен с позивната Вълка. Джак не го бе виждал от години и беше повече от щастлив, че е така.

Вълка разглеждаше Джак — безпомощен по гръб и прикован към пода на ямата — с особено изражение.

После се усмихна и каза:

— Здравей, синко.

— Здравей, татко — отговори Джак.

Мъжът над него бе Джак Уест-старши.

Джонатан Уест-старши — Вълка — гледаше сина си.

Зад него — скрита от погледа на Джак — се простираше вътрешността на огромна подземна мина. В нея стотици едва държащи се на краката си изпити етиопци бяха накацали по високите десетина етажа строителни скелета, въоръжени с мотики и лопати, и снемаха пластове уплътнена през вековете земя от древни каменни сгради.

— Isopeda isopedella — бавно каза Вълка, но гласът му въпреки това отекна из огромната пещера. Джак не отговори. — Обикновеният паяк ловец — поясни Вълка. — Едър, дългокрак, характерен за Австралия. Подобен по размер и известност на тарантулата, макар за него да е известно, че може да израсне до повече от петнайсет сантиметра дължина. — Джак продължаваше да мълчи. — Но въпреки страховития си външен вид паякът ловец не е смъртоносен. Може да се каже дори, че изобщо не е опасен. Ухапването му би причинило само временна локална болка. В този смисъл е заблуда, фалшификат. Животно, опитващо се да маскира с размер и сила своята неефективност… в значителна степен като теб. Никога не съм харесвал позивната ти, Джак.

По челото на Джак се стече капка пот.

— Къде са приятелите ми? — попита той с дрезгав глас, гърлото му бе пресъхнало. Имаше предвид Стреч, Мечо Пух и Астро — никой от групата не бе успял да се спаси при преследването край Абу Симбел.

В същия момент Вълка дръпна Астро до себе си. Младият американец изглеждаше наред, но най-странното бе, че не носеше белезници. Не каза нищо, само студено погледна надолу към Джак.

„Нима Астро е бил човек на Вълка през цялото време?“, запита се Джак. Подобна възможност не бе изключена. Но не, беше убеден, че е разпознал в Астро, свестен човек. Как бе възможно да е бил подставено лице?

— А другите двама?

— Не мисли за тях — отговори Вълка. — Те със сигурност ще те надживеят, макар и не с много. В момента разговаряхме за недостатъците на позивната ти, синко.

— Не съм я избирал аз. Никой не избира сам позивната си.

Вълка отмести поглед, после внезапно попита:

— Как е майка ти? Колкото и да се мъча, не мога да я открия. Сякаш самата тя не го желае.

— И защо ли? — каза Джак.

Обяснението за неблагополучията в брака на родителите му изискваше да се познава бащата на Джак.

С могъща физика и изключителен ум, Джон Уест-старши бе интелектуално суетен, убеден в превъзходството си, независимо за какво ставаше дума. Като стратег той нямаше равен на себе си в Съединените щати, методите му бяха дръзки, безжалостни и — най-важното — успешни. Постиженията обаче само разпалваха вярата му, че е всемогъщ.

Но когато тази безкомпромисна ожесточеност се бе настанила в брака му и бе придобила физически форми, майката на Джак бе изоставила Уест-старши и — за да го вбеси максимално — бе потърсила и получила развод в австралийски съд — австралийски съд, моля ви се!

След това сякаш бе изчезнала от лицето на света, но всъщност бе намерила убежище в отдалечения град Брум, в Западна Австралия, недалеч от фермата на Джак.

Вълка сви рамене.

— В момента тя няма значение. Но когато всичко това приключи, ще си поставя за цел да я намеря.

— Ако можеше да ни види сега… — обади се Джак.

— Ти се справи добре с Маршал Джуда в надпреварата за Седемте чудеса — каза Вълка. — Джуда беше умен. Но налагаше ли се наистина да го хвърлиш в турбината на самолет?

— Е, поне не го разпънах.

Чертите на Вълка се втвърдиха.

— Джуда работеше за мен. Точно както някога и ти би могъл да работиш за мен. В крайна сметка провалът му, макар и достоен за съжаление, не беше пълен. Защото Тартар бе само началото. В момента сме изправени пред много по-голяма мисия — отклоняването на Тъмната звезда и спечелването на наградите. А както знаем, Мощта на Тартар наскоро бе неутрализирана от общите ни врагове — японското Братство на кръвта. — Джак не знаеше това и изглежда, издаде този факт с лицето си. — Не го ли знаеше? — усмихна се Вълка. — Не си чул за церемонията, извършена от тях по време на лятното равноденствие при Втората пирамида под Великденския остров — географски противостояща на Гиза? Някои от нас искат да управляват света, Джак, други като теб държат да го спасят, а има и трети — като нашите вманиачени на тема чест японски приятели, — които искат да му сложат край… Те бяха онези, които забиха самолета в Бурж ал Араб, за да унищожат Огнения камък. Пак те устроиха засада на британските командоси на кея в Абу Симбел. Смъртта не ги плаши. Да си камикадзе, изглежда, е в кръвта им и те възприемат саможертвата като върховна чест.

Джак мъчително смръщи лице и кимна към Мао.

— Значи Америка и Китай най-сетне имат обща цел? Китайците атакуваха фермата ми в Австралия. А същият този задник изтезава Магьосника в Китай.

Мао видимо се напрегна. Вълка обаче беше олицетворение на спокойствието.

— Колкото и да е тъжно, аз вече не изразявам интересите на Америка — отговори той. — След провала на Джуда със Седемте чудеса групата „Колдуел“ бе отстранена от администрацията. Но ние продължаваме да имаме влияние из коридорите на властта и сред военните, особено армията и военновъздушните сили. И ще надживеем тази администрация… Не, нашата малка група от загрижени патриоти смята, че няколко поредни американски правителства не вземат достатъчно присърце ролята на Америка като единствена останала суперсила. Америка трябва да управлява тази планета с желязна ръка, а не с дипломацията на примиренчеството. Ние правим каквото искаме. И не се нуждаем от разрешение… Що се отнася до Китай, не е тайна, че китайците се стремят към нов световен статут и държат да бъдат уважавани по начин, подобаващ за размерите на страната им. Взаимоотношенията на група „Колдуел“ с тях са взаимноизгодни. Ние можем да си предложим много неща: ние разполагаме с информация, те — с мускули.

— Хей, Мао — извика му Джак, — той ще ти пререже гърлото веднага щом престанеш да си му нужен.

— Ще рискувам, капитан Уест — студено отговори Мао. — А вие сте късметлия, че не ми позволява да ви прережа гърлото тук и сега.

— А те кои са? — И Джак посочи с брадичка двамата до баща си.

Вълка посочи първо азиатеца.

— Това е Ножа, американски морски пехотинец, командирован временно към ГЕСГ.

ГЕСГ. Това се разшифроваше като Група за екстремни ситуации към Главнокомандващия, но на практика беше частната армия на групата „Колдуел“.

Вълка сложи ръка през плещите на по-едрия младеж до себе си.

— А този млад мъж, Джак, е твой брат, другият ми син — Грант Уест. Американски специални сили, сега също в ГЕСГ. Позивна — Рапира.

Джак изгледа оценяващо младежа с широко разположените очи, стоящ до баща му. Едър, набит и настръхнал, Рапирата също го изгледа, без да примигва. Ако се съдеше по възрастта му, той сигурно се бе родил, докато Вълка още бе женен за майка му — още една причина Джак да не обича баща си.

— Не е много по-различен от теб, Джак — продължи Вълка, — талантлив е, целеустремен, изобретателен. И в доста отношения е твоя подобрена версия — по-добър войник е и е по-дисциплиниран убиец. Освен това знае какво означава думата „подчинение“, макар последното вероятно да е свързано с по-благородния му произход.

— Изобщо онова, което винаги си желал — коментира Джак и разкриви лице от болка. — Собствено куче убиец. Едно на разбирам… защо е целият този цирк? — И той посочи с очи ситуацията, в която се намираше. — Не можа ли просто да ме застреляш?

— О, не — поклати глава Вълка, — не, не, не. Виждаш ли онзи мъж зад теб, Джак. Същият, дето те прикова за плочата? Той е етиопски християнин. А ако не си се досетил, в момента се намираш в Етиопия.

Етиопия?

— Любопитна страна е Етиопия, да знаеш — проточи Вълка. — Страна, в която съжителства смес от религиозни вярвания. Християнството тук е особено силно, то е донесено през средните векове от тамплиерите. Добре известните църкви при Лалибела са доказателство за тяхното присъствие. Чувал ли си, че според някои легенди Етиопия е мястото, където в крайна сметка е попаднал Кивотът на завета, изнесен тайно от Храма на Соломон? В някои места се практикува ислямът, но по-любопитно е, че в тази страна има низша класа от евреи. Естествено, подобно на еврейските малцинства по цял свят, и тук те са преследвани от другите вероизповедания… Всъщност повечето от нашите роби миньори са етиопски евреи. Пазачите естествено са етиопски християни и това обяснява начина на твоята екзекуция. Пазачите ни са изключително благочестиви в християнството си, Джак. Стигат дори дотам, че на всеки Великден избират един от своята среда, който да играе ролята на Христос, и го разпъват по същия начин, по който си разпънат ти сега. Да умреш така се смята за голяма чест. — Джак усети да го побиват тръпки. — Моите пазачи се страхуват от мен — продължи Вълка, — както и трябва да бъде. Те пазят добре, защото се страхуват от последиците при провал. Искам да те уверя, че всички пазачи в тази мина са информирани, че ти си моят първороден син. Ако аз убия първородния си син по този начин, това ще посее страх в самите им сърца. И аз ще бъда в очите им като Бог — подложил чедото си на този най-ужасен вид смърт. Твоята смърт ще ме направи Бог в очите им.

— Страхотно — прошепна Джак.

Етиопецът с чука бързо се заизкачва по стълба в единия край на ямата. Но Вълка не беше приключил:

— Обърни внимание на каменната плоча, върху която си легнал, синко. Тя е една от десетките, спуснати в тази яма през последните триста години. В момента ти лежиш върху слоеве вече разпънати етиопски християни. Ти няма да умреш от разпъване — това е бавен начин да се умре и понякога отнема до три дни. Не…

Джак чу зловещо стържене и изведнъж от едната страна на отвора на ямата се показа голяма плоска каменна плоча, влачена на ролки от група етиопски пазачи. Плочата бе с форма, която идеално съответстваше на сечението на ямата, в която се намираше.

— … ти ще бъдеш смазан и така ще се превърнеш с един от слоевете в забележителната вяра на тези хора.

Джак разтвори широко очи.

Плочата вече скриваше наполовина отвора на ямата.

Щяха да я пуснат върху него.

Мамка му!

Нещата се развиваха прекалено бързо.

Джак задиша по-бързо. Огледа се и спря поглед върху дясната си ръка, окървавена и прикована към плочата под него.

Плочата под него… от самата мисъл за нея му се повдигаше, особено като си представеше смазаните разпънати като него етиопци.

— Сбогом, Ловецо — напевно каза Вълка и плочата го скри от погледа на Джак. — Ти беше наистина добър войник, истински талант. Повярвай ми, че наистина страшно съжалявам. Можехме да се сражаваме заедно и щяхме да сме непобедими. Но сега, поради твоя избор, също като паяка, символизиран от позивната ти, ти трябва да бъдеш смазан. Сбогом, сине.

Плочата запълни изцяло отвора на ямата и Джак изкрещя: „Не!“. В този миг етиопците изтеглиха дървените валци, които я задържаха над ямата, и масивната плоча падна от височина шест метра. Полетя право към Джак Уест-младши, страните й едва се докосваха до стените на ямата. Секунда по-късно се стовари върху дъното с тежък удар, който отекна из пещерата.

Вълка хвърли последен поглед на плочата, която току-що бе смазала сина му. Тя не бе съвсем хоризонтална — точно така трябваше да е, след като бе паднала върху издатина. След няколко дни щеше да се изравни като постепенно досмаже гниещите останки на Джак Уест-младши.

Вълка леко сви рамене, обърна се и тръгна към подемника, който водеше извън мината. Мао, Рапирата и Ножа го последваха.

Не и Астро.

Той залитна замаян и двама етиопци, които Джак не бе видял, му помогнаха да запази равновесие.

— Татко — каза Рапирата и кимна към Астро, — какво ще правим с него?

Вълка спря и погледна за миг Астро.

— Безсмислен жест от страна на враговете ни в Щатите… жалка комбинация на безволната администрация, решила да застане на страната на тези нищожни малки нации. Но не бива да оставяме доказателства за ликвидирането на американски военнослужещ. Вземе те го с вас. Когато дойде на себе си, ще трябва да избере: да стане един от нас или да умре.

— А другите двама? — тихо попита Ножа. — Израелският снайперист и дебелият втори син на Анзар ал Абас?

Вълка се замисли за миг.

— Израелецът още горе ли е?

— Да.

— За главата му е обявена значителна награда. Шестнайсет милиона долара. Мосад са готови да ги платя след отказа му да се подчини на заповедта им във връзка с Висящите градини. Съдбата му е подпечатана: ще го върнем на Стария майстор и ще си поискаме наградата. Шестнайсет милиона са си шестнайсет милиона. След което старият отмъстителен Мюниц и Мосад могат да го изтезават, докато не им писне.

— А вторият син на Абас?

Вълка погледна назад към старата мина.

В другия край на огромното пространство, до далечната стена, висеше малка средновековна клетка, окачена над широк басейн с хвърляща отблясъци течност.

В тази клетка, на десет метра височина над басейна, бе заключен Мечо Пух.

Беше мръсен, окървавен и отекъл след премеждията по египетската магистрала, но бе жив. Ръцете му бяха широко разтворени и задържани в това положение от оковите, хванати през пръчките на клетката.

Течността под него бе смес от вода и арсен. Макар мината да не се водеше за златна, от време на време миньорите откриваха в стените следи от злато и използваха арсеновия басейн, за да го отделят от земната маса. Басейнът се използваше и за наказване на онези, които биваха залавяни да крият злато в телата си — оковаваха крадците в клетката, спускаха ги в басейна и ги давеха в тъмната гъста течност.

За голяма изненада на пазачите Вълка и хората му не се вълнуваха особено от намереното злато и с охота позволяваха на слугите си да задържат изкопаното от робите.

Вълка и подчинените му се вълнуваха от нещо много по-различно — нещо, което според древната легенда лежеше заровено някъде в подобните на кули каменни постройки в стените на мистериозната подземна пещера.

Вълка изгледа жалката фигура на Мечо Пух, увисва в клетката над смъртоносния басейн.

— Нека пазачите го принесат в жертва на своя бог. На нас той повече не ни трябва.

В този момент двама души излязоха от сенките и пресрещнаха Вълка.

Единият пристъпи напред.

Беше Лешояда.

— Американецо — той погледна лукаво Вълка, — моето правителство започва да губи търпение. Ти пристигна при Абу Симбел твърде късно и Стълбът замине. Знаеш каква беше сделката: ние получаваме първия Стълб с наградата към него, а ти — втория.

— Знам сделката, саудитецо — отговори Вълка. — Ще си получите първия Стълб, но не преди да сложим ръка на втория. Познавам те, Лешояде. Знам и методите ти: известни са случаи, когато си изоставял съюзниците си, след като си постигал своите цели, но преди да бъдат постигнати и техните. Затова искам да съм сигурен, че ще мога да разчитам на твоята вярност поне докато трае мисията. Първият Стълб не е в ръцете ни — притежава го Макс Епер, — но до него можем да стигнем лесно. По-скоро вторият ни създава малък проблем.

— Защо? — попита Лешояда.

— Самолетът на капитан Уест бе забелязан за последно да лети на юг в Африка. Те отиват за втория Стълб, който е в племето неета в Централна Африка. Но неета са неуловими.

— Епер смята, че може да ги открие — каза Лешояда.

— В такъв случай, като намерим него, ще открием и неета, а значи и Стълба. Това би трябвало да устрои дома Сауд, Лешояде, защото заловим ли Епер, ще се сдобием и с вашия Стълб. Ето още един мотив да ми помогнеш сега: обади се на твоите хора и ги накарай да отворят хазната си и да наемат армиите на всяка африканска нация между Судан и Южна Африка със задачата да охраняват всеки път, всяка река и всяка граница в Централна Африка. Ловеца е мъртъв, а Магьосника бяга… не вярвам да е трудно да го намерим. Време е да сложим край на амбициите им.

Вълка стъпи в асансьора, съпровождан от Мао, Рапирата и Ножа, и клетката запълзя покрай стената нагоре. Лешояда и спътникът му останаха долу. След малко четиримата излязоха от мината през изкопана в земята дупка, намираща се на 70 метра над пода на пещерата.

Ножа попита:

— Достатъчно ли е онова, което знае Магьосника, за да открием неета?

Вълка отговори, без да спира:

— Макс Епер е светилото в тази област и поне до момента всичките му заключения съвпадат с нашите. Дори да му се случи нещо и да умре, загубата няма да е непоправима, защото ние имаме собствени изследвания, на които можем да се осланяме. Освен това разполагаме и с наш експерт по тези въпроси, до когото винаги можем да се допитаме.

Той мина покрай още няколко етиопски пазачи и се изправи пред седналата в колата си широко усмихната Йоланте Комптън-Джоунс, видяна за последен път в безсъзнание на кея в Абу Симбел.

Лешояда и спътникът му стояха до подемния асансьор на дъното на мината. Спътникът на Лешояда бе пожелал да се задържат още малко тук.

Двамата тръгнаха през мината и спряха пред самотната клетка, висяща над арсеновия басейн.

С оковани към пръчките на клетката китки Мечо Пух приличаше на пленено животно.

От клетката бе невъзможно да види разговора между Лешояда, спътника му и Вълка при асансьора, така че когато сега ги забеляза да се приближават, сбърка присъствието им с предстоящо спасение.

— Братко! — извика той.

Ятагана — защото това бе спътникът на Лешояда — го изгледа безстрастно.

Мечо Пух раздруса прътите на клетката и викна:

— Братко, побързай да ме освободиш! Преди да са се върнали…

— Няма да се върнат — каза Ятагана. — Поне не скоро. Не и преди тази мина да е разкрила тайната си.

Мечо Пух замръзна и спря да друса прътите.

— Братко, нима не си тук, за да ме освободиш?

— Не, не съм тук затова.

Ятагана отиде при шахтата, в която бе убит Уест, и лениво погледна голямата плоча.

После се върна при арсеновия басейн.

— Брат ми… ти винаги си имал един фатален недостатък. Съюзяваш се със слабите. Още като ученик се опитваше да бъдеш защитник на кльощавите и крехките. Това може и да изглежда благородно, но в крайна сметка е просто глупаво. Подобно поведение няма бъдеще.

— А ти към каква стратегия се придържаш, брат ми? — попита Мечо Пух вече с гняв в гласа.

— Заставам на страната на силните — отговори Ятагана с мъртъв поглед. — Правя го за доброто на семейството и на нацията. В твоя съюз с малките нации няма бъдеще. Това е детинска мечта, която има място само в приказките и книжлетата за деца. Само сдружение със силните, с тези, които един ден ще управляват, може да бъде от полза за Емирствата.

— Затова ти и твоят потаен приятел саудитец се съюзявате с ренегатите американци, така ли?

— Американският полковник и китайските му приятели са ни полезни… за момента. Вълка използва китайците, китайците със сигурност използват него, а ние използваме и двете страни. Вярно, подобна „организация“ крие известни рискове, но пак е по-добра от съюз между цаци.

— По-скоро бих се съюзил с цаци, отколкото да се коалирам с бандити — изстреля в отговор Пух. — Забрави ли, братко, че крадците не знаят какво означава чест? Загрубеят ли нещата, съюзниците ти ще те изоставят. И ще го направят без миг колебание.

Ятагана го изгледа искрено заинтригуван.

— И ти цениш тези хора? — Кимване към ямата. — Нещастникът капитан Уест? Евреинът от Израел, който в момента пътува за среща с Мосад? Вулгарната дъщеря на Оракула на Сива — момичето, което смята, че има право да учи и което те прави за смях, като те нарича с името на един дебел детски герой?

— Те станаха мое семейство и сега осъзнавам, че са ми семейство в по-голяма степен, отколкото си ми ти.

— Няма никаква чест да живееш по този начин, Захир. Това е шамар през лицето на всяка ценена от нас традиция. Мюсюлманите не се сприятеляват с евреи. Момичетата не ходят на училище. Да не говорим, че не бива да наричат мъжете със смешни прякори. Светът, който ще създам, ще възстанови традициите. Ще възстанови и старото понятие за чест. Ти явно нямаш място в този свят, затова трябва да умреш.

— Поне ще умра за своите приятели. Ти, братко, със сигурност ще умреш сам.

— Разбрах — каза Ятагана и погледна към земята. — Така да е. — И се обърна, за да си ходи. — От уважение към баща ни ще му кажа, че си умрял достойно, Захир, да речем, като си ме защитил от вражески куршум. Не искам да го карам да се срамува от смъртта ти. Сега те оставям на диваците.

И двамата с Лешояда се отправиха обратно към подемния асансьор.

— Постъпи както желаеш, братко — каза след него Мечо Пух. — Както желаеш…

После остана сам в огромната подземна пещера, увиснал в средновековната клетка над отровния басейн, на четиридесет метра от ямата, където добрият му приятел Джак Уест-младши бе посрещнал смъртта от ръката на собствения си баща.

Нищожно дребен на фона на пещерата, изоставен от брат си и сам в тъмнината, Мечо Пух тихо заплака.

Провинция Кибуе, Руанда

11 декември 2007, 23:35

Шибан от дъжда, останал без гориво и използващ само три двигателя, „Халикарнас“ кацна незабелязано на една права отсечка от шосе в изолираната югозападна руандийска провинция Кибуе.

Задната товарна рампа се отвори и през нея изскочи фриландърът със Зоуи, Магьосника и децата. Бяха взели лаптопа на Магьосника, многочестотен радиоскенер, няколко туби с гориво и два глока.

Преди трийсет минути се бяха обадили на Соломон Кол в Кения. Винаги наясно за местните опасности и осведомен за безопасните места за среща, Соломон ги бе инструктирал да се свържат с него при изоставеното ремонтно депо на ООН номер 409 в покрайнините на руандийския град Камембе, разположен в най-югозападната провинция на страната Киангугу.

Скай Монстър обаче не тръгна с тях.

Той избра да остане при обичния си самолет, сам, запасал два кобура на колана си и преметнал през рамо ловджийска пушка. Щеше да остане при „Халикарнас“ и да чака някакви познати на Соломон да докарат керосин, колкото да прескочат езерото Виктория и да се доберат до старата ферма в Кения.

Така че след като фриландърът отпраши бог знае накъде, Скай Монстър застана под гигантското туловище на „Халикарнас“, абсолютно сам сред руандийските хълмове.

В далечината се разнесе вой.

* * *

Магьосника, Зоуи, Лили и Алби се носеха по безлюдно шосе.

Зоуи беше зад волана, а Магьосника държеше включения радиоскенер и подслушваше радиочестотите за предавания.

Малко преди залез скенерът улови съобщение на военните до всички правителствени сили, с което им нареждаше да следят за появата на компактен модел на „Ланд Роувър“ — също като техния, — в който пътуват лица, отговарящи на тяхното описание: руса жена, възрастен мъж с брада, може би трети мъж и две деца.

Зоуи изруга. Радиоуправляеми безпилотни самолети патрулираха въздуха над Кения. Руандийската армия претърсваше страната за тях. Сякаш всички в Африка бяха тръгнали по следите им.

И подобно заключение не бе никак далече от истината.

Тя не знаеше, че дванайсет часа по-рано по инструкции от Лешояда бяха направени многомилионни преводи с начална точка хазната на Саудитска Арабия до десетина отчаяно бедни и безнадеждно корумпирани африкански режима. Всеки превод бе съпроводен с обяснителна бележка:

Открийте черен „Боинг 747“, за който се предполага, че ще кацне аварийно някъде из Централна Африка. На него се намират поне двама бегълци от бялата раса: старец с дълга бяла брада, жена с руса коса с розови връхчета, а вероятно и трети мъж — новозеландски пилот. С тях има две деца: момиченце от египетски произход също с розови връхчета на косата и малко чернокожо момченце с очила.

Всяка африканска нация, която вземе участие в издирването, ще получи $50 милиона просто за усилията си.

Страната, която открие бегълците и залови стареца и момиченцето, ще получи допълнително $450 милиона.

И сега поради наградата от половин милиард долара за главите им по следите им бяха поне десет африкански нации в най-опасния район на света.

Африка.

В ерата на джипиес спътници и бързите пътувания по въздух е лесно да се каже, че светът е малък, но Африка е доказателство, че подобно твърдение е лъжа.

Африка е огромна и въпреки вековете географски изследвания голяма част от покритите й с джунгли централни райони остава недокосната от съвременния човек. Външните й територии — като Нигерия с нейния петрол и Южна Африка с нейните диаманти — отдавна са плячкосани от европейските нации, но безкомпромисният характер на вътрешността й се противопоставя успешно вече петстотин години на опитите за проникване.

Изолацията върви ръка за ръка с тайнствеността, а мистериите на Африка са многобройни.

Мистерия например е племето догони в Мали. Макар да са примитивно племе, догоните от векове знаят, че звездата Сириус в действителност е тройна — тя има два спътника, невидими за невъоръженото човешко око, известни с безличните имена Сириус В и Сириус С. Използващите телескопи западни астрономи откриха това едва в края на 20-и век.

В древните си предавани от уста на уста легенди догоните твърдят, че звездите всъщност са слънца — факт, който е поразително, че се знае от примитивно племе.

Как точно догоните знаят онова, което знаят, е една от мистериите на Африка. Работата е в това, че те не се единственото африканско племе, което знае необичайни и древни тайни.

В центъра на огромния материк Африка се намира мъничка страна, известна под името Руанда.

Хълмиста и скрита под джунглите, тя е широка едва 200 километра и с лекота би се поместила на мястото на щата Кънектикът — един от най-малките в Съединените щати.

Разбира се, светът вече знае за 800 000 члена на племето тутси, избити от етническите хуту в продължение на само един месец, по време на безразборното клане през 1994 година, когато убийците използвали мачете и набити с пирони тояги, наричани масу. Само за един месец от лицето на земята изчезнаха 10% от 7,5-милионното население на Руанда.

Много по-малко се знае обаче за трагедията на оцелелите след геноцида: многото тутси, които не били убити или ръцете им не били отсечени от размахващите мачете хуту. Днес не е необичайна гледката на едноръки местни жители, занимаващи се с ежедневната селскостопанска работа.

Отчаяно бедна, загубила значителна част от населението си в резултат на безпрецедентното клане и неразполагаща с нищо, което светът би желал да купи от нея, Руанда е грозен пример за най-лошите страни на човешкия характер.

Това е черната дупка на Черния континент.

Вечерта спряха фриландъра зад изоставена църква в южната част на провинция Кибуе и го покриха с клони и мръсно чергило.

Църквата бе ужасяваща гледка.

Стените й бяха надупчени от куршуми, около дупките все още личеше размазана засъхнала кръв. Никой не бе направил дори опит да я почисти в десетилетието след 1994 година.

Зоуи стоеше зад църквата и се взираше в тъмнината, стиснала МР–5. Магьосника и децата бяха вътре.

— По време на геноцида тутси се изпокрили в църкви като тази — обясни Магьосника. — Но местните свещеници често били в съюз с хуту. Селяните търсели спасение в църквите, но свещениците ги задържали вътре с различни обещания, а междувременно уведомявали отрядите на смъртта на хуту. Появявал се патрул и избивал всички тутси.

Децата гледаха кървавите дупки от куршуми в стените и си представяха зверствата, извършвани точно тук.

— Това място не ми харесва — каза Лили и потрепери.

— Магьоснико — обади се Зоуи от прага и съзнателно смени темата, — кажи ми нещо. Какво означава всичко това? Ако забравим за Стълбовете, свещените камъни и подземните върхове на Машината, каква е целта на тази мисия?

— Каква е целта ли? — повтори въпроса й Магьосника. — Апокалипсисът, Второто пришествие, краят на света. Във всяка религия има мит за апокалипсиса. Дали това са четирима конници или велик ден, когато делата на всеки човек биват преценявани, откак по планетата стъпва човешки крак, хората живеят с мисълта, че един ден всичко ще свърши зле… Но едновременно с това — неясно как — ние разполагаме с този тест, това върховно изпитание, тази система от Върхове, построена в далечното минало от някаква напреднала цивилизация, която ще ни позволи да избегнем ужасния край, ако… ако сме достойни за предизвикателството. Което ми напомня… Лили, би ли хвърлила един поглед на това, ако обичаш?

Магьосника сграбчи цифровата камера на Зоуи и превъртя на снимката, която тя бе направила при първия Връх на златната плоча, която бяха видели на стената там:

— Можеш ли да преведеш тези редове? — попита той Лили.

— Разбира се — каза Лили. — Прилича на списък, списък на… имаш ли лист и химикалка?

И като хвърляше от време на време поглед върху плочата, тя бързо надраска превода. Когато свърши, текстът гласеше:

1-ви връх: Голямата зала за наблюдение

2-ри връх: Градът на мостовете

3-ти връх: Огненият лабиринт

4-ти връх: Градът на водопадите

5-и връх: Светът на господарите на морето

6-и връх: Най-великият храм сред всички

— Това е описание на всички Върхове… — каза Зоуи.

— И може би най-ясното описание на огромното предизвикателство, пред което сме изправени — допълни Магьосника.

— Градът на мостовете? Огненият лабиринт? — прошепна Алби. — Какъв е този Огнен лабиринт? Майчице…

Магьосника обаче също се бе замислил.

— Лили, извади Стълба, ако обичаш — онзи, който бе зареден при Абу Симбел.

Лили извади Стълба от раницата.

Той все още изглеждаше необикновено… вече не замъглен, а прозрачен със светещата течност в центъра и загадъчните надписи по стъклоподобните му стени.

— Разпознаваш ли това писмо? — попита Магьосника.

Лили се взря отблизо в Стълба… и очите й се разшириха.

После се извърна към Магьосника.

— Това е разновидност на Словото на Тот — каза тя. — Много сложен вариант, но е Тот, няма съмнение. — И пак заоглежда надписите.

След минутка добави:

— Изглежда като смес от инструкции, схеми и символи, групирани във формули.

— Знание… — подхвърли Алби.

— Именно — каза Магьосника. — Възнаграждението за успешното поставяне на първия Стълб в първия Връх. Другите награди са топлина, зрение, живот, смърт и власт. Формулите на този зареден Стълб са някакво тайно знание, предоставено ни от строителите на Машината.

Лили взе нов лист и започна да копира написаното на Стълба. След това почна да превежда заедно с Алби.

Зоуи застана до Магьосника и кимна към двете деца.

— Справят се отлично, а?

— Да. Важно е духът им да не пада, защото нещата тепърва ще стават страшни.

— По-страшни от историите за руандийския геноцид — които им разказваше?

Магьосника се изчерви.

— О… Да… Ммм…

— Няма значение. Виж, има нещо друго, което ме безпокои — каза Зоуи.

— Какво?

— Ти.

— Аз… Защо аз? — объркано попита Магьосника.

Зоуи го гледаше странно и сякаш замислено. След това взе тоалетната си чантичка и извади от нея ножица и самобръсначка.

— О… не, Зоуи… — неубедително възрази Магьосника.

След десет минути Магьосника отново седеше до децата, само че сега бе без брада, а буйната му бяла коса бе обръсната до голо.

Изглеждаше абсолютно различен… по-слаб и някак по-върлинест.

— Приличаш на остригана овца — изкиска се Лили.

— Харесвах се с брада — тъжно каза той.

Лили отново се закиска.

— Добре, Лили — каза Зоуи и вдигна ножицата. — Сядай сега ти на стола на бръснаря. Твой ред е.

— Мой ред ли? — Лили пребледня.

След пет минути тя седеше до Магьосника с наведена глава. Косата й бе значително по-къса, а от розовите връхчета нямаше и следа.

Беше ред на Магьосника добродушно да се засмее.

И на Алби.

— Лили, приличаш на момче…

— Млъквай, Алби — намусено каза Лили.

— Съжалявам, мъниче — каза Зоуи и хвана и собствена си коса. — Някой ще подстриже ли и мен?

Направи го Лили — тъжно оряза розовите връхчета и падащата до раменете на Зоуи коса. Това сложи край на удоволствието, което двете си бяха направили взаимно в едни сякаш вече забравени по-щастливи времева. Когато свърши, Зоуи приличаше на пънкарка.

— Хайде, време е всички да спим — каза тя. — Магьоснико, първата смяна е твоя. Аз поемам късната.

— Магьосника седна до задната врата, а останалите намериха по-удобни места на пода и се свиха в самотната руандийска църква — място, където все още се долавяше мирисът на смъртта.

Лили се събуди със сепване — върху устата й имаше ръка.

Беше Зоуи.

— Не мърдай… имаме неприятности.

Лили изплашено огледа изоставената църква. Алби до нея се бе свил на пода и не смееше да издаде звук. Магьосника не се виждаше. Небето над счупения прозорец изсветляваше…

Пред прозореца премина силует.

Чернокож мъж с камуфлажна униформа, каска и мачете в ръка.

— Дойдоха преди няколко минути — прошепна Зоуи.

Приближи се и Магьосника и се сниши до Зоуи.

— Четирима са и имат „техника“, паркирана малко встрани, ей натам.

„Техника“ наричаха в Африка обикновен камион с картечница, монтирана на откритата каросерия.

— Униформите им са стари — продължи Магьосника, — така че най-вероятно са бивши войници, които армията повече не може да издържа — сега просто банда насилници.

В забравената от бога Руанда вилнееха банди мародери, хищници в човешки облик, които търсеха жени и деца из изолираните ферми и по селата. Имаше случаи, когато подобни банди тероризираха цели градове по цяла седмица.

Зоуи присви устни и прошепна:

— Вземи децата и ме чакайте при задната врата. Имай готовност да изтичате до „техниката“.

— Защо?

— Защото така или иначе ни трябва друг превоз.

* * *

След минута водачът на бандата застана пред входа на църквата.

Беше кльощав, но жилав, с армейска униформа. Куртката му бе разкопчана на гърдите. Каската му обаче не бе стандартната за армията — беше небесносиня и на нея с големи бели букви бе изписано „ИМ“ — отвратителна награда, високоценена от бандитите в Руанда. Тя означаваше, че този човек е убил участник в миротворческите сили на ООН.

Водачът крадешком се качи по дървеното стълбище, стиснал мачетето…

— Търсиш ли нещо?

Той рязко се извърна и видя Зоуи.

В първия се смая: жена, бяла жена. После присви очи и извика на другарите си нещо на киняруанда.

Те веднага дотичаха и като видяха Зоуи, почнаха да я заобикалят.

А тя тропна с крак по дъсчения под — това бе уговореният сигнал за Магьосника и децата, че могат да излязат през задната врата, — после пристъпи напред и се озова в кръга на мародерите.

Онова, което последва, се случи много бързо.

Водачът се хвърли към Зоуи… но тя заби светкавичен удар с юмрук в гърлото му.

Той падна на колене, задавен, и в този момент атакуваха другите трима… но с непостижима скорост Зоуи ритна единия в диафрагмата и му счупи ребрата, разби носа на втория с жесток удар с лакът и с мачетето на втория удари третия в слабините. Той диво изкрещя и се свлече.

Схватката приключи за секунди и когато всичко свърши, четиримата руандийци се гърчеха в краката на Зоуи.

— Малко ви беше — каза тя на раздяла и в същия момент Магьосника наби спирачките на „техниката“ нея. Децата бяха с него.

Зоуи взе мачететата на бандата и куртката на водача им — както и каската на ООН, — след това скочи в кабината на „техниката“ и потеглиха към изгрева.

По-късно сутринта навлязоха с откраднатата „техника“ в провинция Киангугу.

Шофираше Зоуи, облечена в отнетата от бандите армейска куртка. Магьосника се извисяваше, нахлупил новата си придобивка — каската на ООН — и създаваше впечатление, че е служител на ООН, достатъчно високопоставен, за да си позволи да бъде развеждан из страната от жена.

Минаваха покрай скелетите на изоставени военни джипове — гумите и колелата им отдавна бяха свалени. Смущаващо голям брой едноръки жени готвеха пред домовете си. Деца си играеха в крайпътните канавки. Мъжете в по-голямата си част лежаха на сянка пияни до несвяст.

Зоркото око на Зоуи не пропусна да забележи, че на колана на един от тях има защипан мръсен мобилен телефон.

Предимството му бе, че беше непроследим, затова веднага го отнеха от спящия пияница и когато наближиха Камембе, Лили се опита да се свърже с телефона на Джак. Превключи телефона на говорител, за да чуват всички.

Телефонът иззвъня веднъж…

Щрак.

— Ало? — Гласът бе досущ като на Джак.

— Тате! — възкликна Лили.

— Не, не е татко ти, Лили. Но за мен е удоволствие най-сетне да се запознаем. Аз съм твоят дядо Джонатан Уест-старши и със съжаление трябва да те информирам, че убих баща ти преди два дни. Благодаря ти за обаждането все пак. Сега хората ми ще могат да триангулират вашето местонахождение.

Лили веднага натисна бутона за край на разговора. Лицето й беше бяло като платно.

— Убили са Джак! — възкликна Зоуи, грабна телефона от ръцете на Лили и опита да набере първо номера на Мечо Пух, а след това и този на Стреч, но и в двата случая веднага ги прехвърлиха на гласова поща. Каквато и да бе причината, едно бе ясно — телефоните бяха изключени.

— Джонатан Уест-старши — промълви Магьосника. — Вълка. Мили Боже, той е в основата на нещата. И сега знае къде сме… а значи ще се досети, че сме тръгнали по следните на неета.

Зоуи мълчеше. В главата й се рояха различни мисли.

„Джак е мъртъв, а ние сме в сърцето на Африка, сами и преследвани…“

До нея Лили гледаше с празен поглед в пространството. После се разплака. Хълцаше с такава сила, че чак я болеше. Алби сложи ръка през раменете й.

— Не можем да се откажем — тихо, но твърдо каза Магьосника. — Джак не би искал да се откажем. Трябва да се стегнем и да открием неета и втория Стълб.

Зоуи мълчеше и продължаваше да анализира всички аспекти на новата ситуация. Само за няколко секунди бе научила, че мъжът, когото обича, е мъртъв, и едновременно с това на плещите й се бе стоварила огромна отговорност — неета, Стълбовете, безопасността на Лили и Алби, — все неща, с които не бе сигурна, че ще може да се справи. Идеше й да се разплаче, но знаеше, че не може да си го позволи.

А след това проговори Лили и Зоуи се върна към реалността.

— Съжалявам — каза Лили. — Не исках да издавам къде сме…

— Няма нищо, миличка — успокои я Зоуи. — Ние всички искахме да се чуем с него.

Лили — бузите й бяха мокри от сълзи — погледна Зоуи, после се хвърли в прегръдката й и отново се разрида.

Зоуи успя някак да се справи и с прегръдката, и с волана.

На запад се издигаха покритите с джунгли планини на Конго. Конго имаше много по-неравен терен от Руанда, беше по-гъсто заселена страна, но и по-непроходима.

Някъде там бяха неета — тайнственото племе, известно с деформираните си лица и безсмислената си жестокост… Пазителите на втория Стълб. И сега, сама и без Джак, Зоуи трябваше да ги намери.

Към два следобед стигнаха покрайнините на Камембе и бързо откриха изоставеното депо на ООН, което им трябваше.

Приличаше на сметище. Триметровата ограда от телена мрежа беше скъсана на няколко места. До портала имаше очукан знак: ООН — ДЕПО 409: ОКОМПЛЕКТОВАНЕ И ЗАРЕЖДАНЕ НА САМОЛЕТИ.

Зад оградата имаше няколко цистерни за гориво, вдигнати на тухли, защото гумите и по-ценните им части отдавна бяха свалени, както и два стари хеликоптера модел „Хюи“, които пък бяха останали без плазове за кацане.

Иззад най-близкия хеликоптер излезе чернокож. Много висок чернокож. Зоуи мигом извади пистолета си.

— Зоуи? Ти ли си? — попита мъжът. Зоуи облекчено въздъхна и за пръв път от доста време се усмихна.

Защото до стария ръждясал хеликоптер стоеше Соломон Кол.

Соломон бе довел двама носачи, които пък бяха донесли туби с гориво.

— Тук сме от рано сутринта и вече започвахме да се безпокоим дали не сте станали жертва на бандитите — каза той.

— Почти — късо отговори Магьосника.

— Е, носим и храна. — Соломон се усмихна.

— О, Соломон — каза Зоуи, — толкова се радвам да те видя.

Докато се хранеха, Соломон обясни:

— Един мой приятел има „Фокер“ за пръскане на посевите. Докара ни тази сутрин и ни остави на няколко километра източно оттук. По селата, през които минахме, има слухове за съобщение на правителството, направено по радиото. Обещават голяма награда на онзи, който открие група бели бегълци, за които се смята, че са в Руанда. Хвърлили са за вас огромна мрежа и…

— Ей! Мисля, че ми стана ясно… — внезапно се обади Алби.

Той седеше отделно от другите и продължаваше да разглежда заредения Стълб.

За него вече беше идея фикс да разбере какво означават светещите символи на Стълба. С помощта на Магьосника и Лили вече знаеше смисъла на доста от тях, но току-що бе направил нова връзка.

— Какво има, Алби? — попита Магьосника.

Алби вдигна паралелепипеда на Стълба с пирамидалната дупка в единия му край. Показа им четирите дълги страни. Те бяха покрити със светещи бели символи.

— Вижте тази страна с тънката като паяжина матрица по нея. Тази матрица всъщност е матрицата на въглерода — изключително сложно свързани въглеродни атоми, много по-сложно от всичко, което ни е известно.

— И какво означава това? — попита Лили.

— Въглеродът изгражда диамантите, най-здравия материал на земята. Въглеродното влакно също е изключително здраво, но едновременно с това е и много леко — използва се за подсилване конструкцията на кабините на изтребители и състезателни коли. Здраво и леко. Титан, стомана — те са яки, но и тежки. Тази матрица обаче е нещо друго — сплав на основата на въглерода, невероятно здрава, но и непостижимо лека.

— Техническо познание… — ахна Магьосника. — Това е знание по технически въпроси.

— Да си дешифрирал и някоя друга страна? — обади се Зоуи.

— Частично. Тази например, като че ли изобразява звездата Сириус и двата й спътника. Вторият спътник е показан като източник на поле с нулева енергия — същото нещо, от което се състои нашата Тъмна звезда.

— Е, добре е да се знае, че това може да се случи и на други места във Вселената — коментира Магьосника.

— Следващата страна на Стълба е още по-невъзможна — продължи Алби. — Тя… хм… като че ли обяснява проблема с разширяването на Вселената.

— Господи! — Магьосника се облещи. — Сигурен ли си?

— Какъв проблем с какво, че не разбрах? — попита Лили.

Магьосника обясни:

— Смята се за общоприето, че нашата Вселена се разширява. Проблемът, пред който са изправени учените, е, че тя би трябвало да се разширява по-бързо, отколкото я наблюдаваме да го прави^[1]. Това принуждава учените да заключат, че някъде има отрицателна енергия или сила, която държи Вселената като в юмрук и така забавя разширяването й. Откриването на физическите Компоненти на тази отрицателна енергия би спечелило на откривателя си Нобелова награда още утре.

Лили се усмихна на Алби и каза:

— Значи започвай да работиш над благодарствената си реч.

— Не смятам, че намирането на древен Стълб и прочитането на съдържанието му може да се смята за откритие — възрази Алби.

— Работата е там — намеси се Магьосника, — че става дума за невероятни неща, невероятно знание. Откритието на Алби всъщност обяснява равновесното състояние във вселената: необяснимото равновесие във вселена, която се разширява след Големия взрив, но на това се противопоставя обратна сдържаща сила. Това е монументално. Ние ставаме притежатели на свръхзнание, предадено ни от една изключително щедра циви…

Пронизителен писък раздра въздуха и отекна от хълмовете.

А после се възцари тишина и всички се заоглеждаха. Откритието на Алби ги бе накарало за момент да забравят къде се намират.

Понеже тишината продължаваше, Магьосника се прокашля и каза:

— Ще е крайно интересно да разберем какво има на последната страна на Стълба. Отлична работа, Алби, ти се справи много добре. Джак казваше, че си наистина даровит. Лили е голяма късметлийка, че си неин приятел.

Алби се усмихна широко.

Зоуи — наблюдаваше разговора с подчертан интерес, защото ако не друго, тези проблеми и космическите загадки им помагаха да не мислят за смъртта на Джак попита:

— Но ако това е знанието, каква би могла да е следващата награда — топлината?

Всички погледнаха Магьосника.

— Нещо на същото висше ниво, предполагам. Но различаващо се по някакъв начин от чистото знание като това. Навремето познавах един американски преподавател, който се интересуваше от Рамзесовите камъни — голям учен в Масачузетския технологичен институт, казваше се Феликс Бонавентура. Та Бонавентура силно се интересуваше от втората награда. Интерпретираше „топлина“ като „енергия“, или по-скоро като някакъв източник на енергия, понеже всички известни ни източници на енергия изискват произвеждането и на топлина: въглища, пара, двигатели с вътрешно горене, дори ядрената енергия. Но ако можем да произвеждаме топлина или движение без нуждата от гориво, това би означавало да разполагаме с неограничен запас от енергия.

— Да не говориш за вечен двигател? — недоверчиво попита Алби.

— Бонавентура смяташе, че именно това е втората награда — потвърди Магьосника. — Тайната на вечното движение.

— Е, това вече е нещо, за което китайците биха убили — намеси се Зоуи. — Там буквално се задушават от замърсяване вследствие изгарянето на огромно количества въглища.

— Същото се отнася и до Америка — каза Алби. — Близкият изток повече няма да им трябва.

— Ще се промени целият свят — каза Магьосника. — Саудитците и огромните им запаси от петрол ще станат излишни. Няма да има нужда от въглищата. Господи, та самият начин на водене на война ще се промени: знаете ли, че към края на Втората световна война, нацистите са използвали коне и каруци, понеже свършили горивото си? Награда като „топлината“ определено ще промени облика на света.

Следобед Соломон и Зоуи се заловиха да поправят един от двата „Хюи“ в депото. За разлика от камионите, двигателите на хеликоптерите се оказаха почти непокътнати и частите, които липсваха в единия, лесно можеха да се вземат от другия.

По някое време Соломон слезе от хеликоптера, бършеше ръцете си с мръсен парцал.

— Дами и господа, хеликоптерът ви е готов.

— Ами да намерим неета тогава — каза Магьосника и стана.

Демократична република Конго

11–13 декември 2007

Разнебитеният стар хеликоптер „Хюи“ на ООН бавно летеше над покритите с джунгла планини на Източно Конго, все още без плазове за кацане.

Пилотираше Зоуи. Магьосника седеше до нея и не спираше да прелиства множеството карти и бележки, и да търси информация в лаптопа си.

— Преди няколко години накарах Джак да ми направи проучване на известното за неета — каза той и намери нужната страница сред бележките си:

Племето неета

• Изолирано племе в Демократична република Конго/Заир; войнствено; другите племена се страхуват от него; канибали.

• Вродени уродства във всички членове, разновидност на синдрома на Протей (уголемени костни образувания по черепа, като при елефантиазиса).

• Открито е случайно от Хенри Мортън Стекли през 1876; воините на неета избили 17 души от експедицията му, а Спенли едва се измъкнал жив; години по-късно се опитал да намери пак, но не открил мястото.

• Може би на същото племе се е натъкнал гъркът Йероним по време на своята експедиция в Централна Африка (Йероним споменава за племе с ужасни деформации по лицата в джунглата южно от Нубия. Точно от неета той открадва прозрачното кълбо, използвано по-късно от Делфийския оракул)

• Най-добрият, експерт: д-р Даян Касиди, антрополог от Университета в Южна Калифорния. Цялата й 20-членна експедиция изчезва през 2002 по време на търсене на неета в Конго.

• Касиди намерила тази скална рисунка в пещера в Северна Замбия и я приписала на предците на неета:

• Тя като че ли изобразява кух конус на вулканичен кратер, на чийто връх е Делфийското кълбо, но смисълът не е ясен.

— Ей! — извика Зоуи. — Виждала съм тази рисунка. Беше в…

— Беше при първия Връх — прекъсна я Магьосника. — Което подсказва ясна връзка между нашата мисия и неета. Ключът обаче е Йероним… — Той прещрака през записите в базата данни в лаптопа. — Йероним… Йероним… Аха, ето го!

Беше намерил нужния му запис — сканирано изображение на древен ръкопис, написан на гръцки.

— Какво е това? — попита Лили.

— Това е ръкопис, съхраняван в Александрийската библиотека, написан от великия гръцки учител и изследовател Йероним.

Преди няколко години Магьосника и Джак бяха открили в Атласките планини голяма колекция ръкописи — колекция, която впоследствие се оказа, че била част от прочутата Александрийска библиотека, отдавна смятане за унищожена, когато римляните я изгорили. След месеци на търпеливо сканиране Магьосника бе успял да въведе всички ръкописи в различните си компютри.

Йероним бил изключителен човек. Не само бил голям учител, но и несравним изследовател… нещо като Индиана Джоунс на древността. Преподавал в Академията заедно с Платон и ученик му бил не кой да е, а самият Аристотел. Точно той откраднал Делфийското кълбо от неета и го занесъл в Гърция, където впоследствие го използвали за предсказване на бъдещето.

— Делфийското кълбо? — попита Зоуи, без да откъсва поглед от уредите за пилотиране. — Имаш предвид Прорицателския камък на Делфи? Един от Шестте свещени камъка?

— Да — потвърди Магьосника. — Йероним го откраднал от неета, но от онова, което съм чел от него, той винаги е смятал да им го върне. Именно затова написал този ръкопис — за да може един ден Кълбото да бъде върнато.

— И било ли е върнато? — попита Алби.

— След като осъзнали каква е силата му, гърците не искали да го върнат — каза Магьосника. — Но към края на живота си Йероним се вмъкнал тайно в храма пещера на Оракула, взел Прорицателския камък и напуснал Гърция с лодка. Отбил се в Александрия, оставил в библиотеката тези ръкописи и продължил на юг към Африка. Повече никой не го видял. — Магьосника се обърна към Лили. — Можеш ли да преведеш този ръкопис?

Тя сви рамене. Беше на старогръцки, а старогръцкият бе елементарен за нея.

— Разбира се. Тук се казва:

В ДОЛИНАТА НА ПАЗИТЕЛИТЕ НА ДЪРВЕТА,

ТАМ, КЪДЕТО СЕ СЪБИРАТ ТРИ ПЛАНИНСКИ РЕКИ,

ПОЕМИ ПО ЛЯВАТА

И ЩЕ НАВЛЕЗЕШ В ТЪМНИЯ СВЯТ

НА ПЛЕМЕТО, ОТ КОЕТО СЕ СТРАХУВА САМИЯТ ХАДЕС.

— „Племето, от което се страхува самият Хадес“? — повтори Зоуи. — Очарователно.

— Репутацията на неета е толкова страховита, че те са се превърнали в мит — обясни Соломон. Много африканци плашат децата си с тях: канибализъм, човешки жертвоприношения, дори убивали собствените си деца.

— Мен не можеш да ме уплашиш със страшна приказка — заяви Лили, мъчеше се да говори като възрастна. — Добре де… Долината на пазителите на дървета? Това трябва да е отправната точка.

Магьосника вече търсеше из базата данни в компютъра си.

— Да, да… Имаше някаква препратка към тази долина. Но къде?… А… ето я! Аха…

Лили се наведе над рамото му и видя на екрана заглавната корица на книга, оръфано издание от 19-и век, озаглавено „През Черния континент“, с автор Хенри Мортън Стенли.

— Стенли е написал много книги за експедициите си в Африка, повечето от тях романтична боза — обясни Магьосника. — Тази обаче съдържа подробности за действително забележителната му експедиция през африканския континент, като се започне от Занзибар на изток и се свърши с Бома на запад. Стенли тръгва от Занзибар начело на керван от 356 души и година по-късно се появява при естуара на река Конго на атлантическото крайбрежие със само 115 от хората си, всички едва се държат на крака от глад… По време на експедицията Стенли влиза в многобройни сражения с местните племена, сред които се набива на очи потресаваща схватка с племе, което напомня за неета. Стенли разказва, че непосредствено преди схватката вървели през някаква долина, където дърветата били изваяни в невероятни статуи на хора, някои високи над двайсет метра. Такава долина така и не била открита, което впоследствие допринесло за съмненията, че Стенли е измислил по-голямата част от описваните приключения.

— И? — подкани го Зоуи.

Аз вярвам, че Стенли е казал истината, просто е сбъркал в описанието на подробностите за маршрута — това е характерен за него пропуск. Точно затова никой не е могъл да намери долината. Но ако реконструираме реалния маршрут на Стенли по особеностите на релефа, споменати в тази книга, може и да имаме късмет.

— Е, аз поне не разполагам с по-добър план — призна Зоуи.

— И аз — нетърпеливо каза Лили. — Да почваме, а?

Конго.

Известна в миналото като Заир, но преименувана през 1997 на Демократична република Конго, страната е трета по големина в Африка и почти толкова голяма на площ, колкото е Индия. Но само три процента от тази огромна площ са култивирани, което означава, че 97% от Конго е чиста джунгла, при това в по-голямата си част все още неизследвана.

Това е жестока земя — като се започне от опасностите на могъщата река Конго и се стигне до непроходимо гъстите джунгли, царство на змии и хиени. Не на последно място идва веригата от активни вулкани и дивият югоизток — тъмното сърце на Черния континент.

Като се придържаше към указанията на Магьосника, Зоуи пое на юг.

Летяха три дни, като от време на време спираха в изоставени депа на ООН, за да потърсят храна и гориво. Най-сетне навлязоха в най-слабо населената част на страната — а може би и на целия континент — платото Катанга в крайния юг.

Осеяно с вулкани, планини и зелени речни долини — то е едновременно и живописно, и крайно изолирано. В планинските ждрела се изливат гигантски водопади. Захранвани от постоянно високата влажност, слоеве мъгла се стелят из долините по цял ден.

Докато летеше, Зоуи непрестанно използваше радиоскенера, за да прослушва всички военни и търговски честоти, което й позволяваше да е в течение на цялата радиокомуникация в този район на страната: военни патрули на конгоанската армия, представителите на ООН и може би…

— … До Вълка, тук Меча. Току-що улових съмнителен сигнал южно от Калеми. Профилът е на „Хюи“. Може да са те…

— Проверете. — Гласът беше на Вълка.

Хората на Вълка бяха близо.

Следобеда на третия ден, след като бяха загубили време да изследват поне десетина фалшиви следи, Магьосника забеляза планина, спомената от Стенли в книгата му: планина с два водопада.

— Тя е! — възбудено извика той. — Зоуи! Дай на югозапад!

Зоуи го послуша и снижи хеликоптера над гъстообрасла долина, през която течаха три бистри бързи реки.

— Кацни, където се сливат — извика Магьосника.

Кацнаха и предпазливо слязоха от машината.

Лили ги видя първа и възкликна:

— Страхотни са!

Алби само ахна и зяпна.

Пред тях започваше и се губеше в мъглата гора от огромни дървета.

Призрачно сиви, дърветата се издигаха на поне шейсет метра, сплетените им клони образуваха навес, през който слънцето не можеше да проникне.

Но вниманието на децата бе привлечено от стволовете на дърветата — от огромните дебели стволове.

Всички гигантски дънери — а те бяха десетки и по десетина метра в диаметър — бяха издялани като статуи на мъже.

Някои изобразяваха стари вождове, други — воини и жреци. Всички имаха сурови изражения, бяха напрегнати и войнствени.

И всички бяха стари, много стари. Гигантските дървета се бяха напукали с времето и бяха оплетени от гъсти лиани, които като че ли задушаваха статуите като огромни змии. Фигурите чезнеха в далечината и сякаш бяха безчислена армия от часови, която охраняваме самите устои на времето.

Въздухът не помръдваше, в гъстата джунгла цареше мъртва тишина.

Магьосника сложи ръка на рамото на Лили и каза тихо:

— Долината на пазителите на дървета.

— И накъде ще вървим сега? — попита Соломон.

Алби бе метнал на врата си цифровия фотоапарат на Зоуи. Вдигна го и направи бърза серия снимки на невероятната гора.

Магьосника цитира Йероним:

— „В долината на пазителите на дървета, там, където се събират три планински реки, поеми по лявата“ — изглежда доста ясно. Продължаваме до мястото, където трите реки се сливат, и тръгваме по лявата.

Докато другите гледаха със страхопочитание огромната издялана гора, Зоуи тръгна нагоре по брега.

Нещо бе привлякло погледа й на петдесетина метра натам.

Стигна до завоя на реката…

… и спря като закована.

— Мамка му — прошепна.

Видя поне трийсет лодки, разбити и изпочупени, полупотопени в реката. Изоставени лодки от най-различни модели и на различна възраст. Някои изглеждаха по-съвременни, други видимо бяха от епохата на патрулните лодки по време на Втората световна война, трети — още по-стари: имаше сглобяеми лодки, каквито бяха използвани по времето на Хенри Мортън Стенли. Виждаха се дори два полуразрушени хидроплана и един катастрофирал хеликоптер, носещ обозначенията на анголската армия.

Зоуи гледаше невярващо.

Това бяха превозни средства, дошли до това място и завинаги останали тук.

— Мамка му. Това е капан и ние сами влязохме в него. — Тя рязко се извърна и извика: — Лили… Магьоснико… да се връщаме веднага при хеликоптера…

В същия момент обаче хеликоптерът избухна.

Експлозията отекна из долината.

Магьосника, Соломон и децата се обърнаха към хеликоптера и видяха на негово място огнена топка.

Зоуи дотича по брега и също се загледа в пламъците.

А после някакъв клон изпука на отсрещния бряг и тя се извърна и видя тъмна сянка да се измъква от водата и да изчезва сред зеленината.

Дивак.

И тогава я осени.

Неета бяха откривани многократно през вековете. От изследователи — случайно; веднъж, изглежда, дори от анголски патрул. Но ако никой външен никога не разкажеше на света за тях, неета щяха завинаги да останат легенда.

А какъв по-добър начин да се отвлече вниманието на дошлия тук от тези зрелищни дървета — величествените статуи поглъщаха вниманието му, а междувременно някой от племето повреждаше лодката или хеликоптера.

„Както изработиха и нас“, помисли Зоуи.

— Господи — каза тя на глас, — как е възможно да съм толкова… Проклятие!

А после отвсякъде изникнаха тъмнокожи диваци с лица, покрити с бяла боя, и налети с кръв жълти очи. От челата и челюстите им излизаха отвратителни костни израстъци, които им придаваха зловещ, нечовешки вид.

„Синдромът на Протей — помисли си Магьосника. — Деформации, дължащи се на храна и задълбочаващи се в резултат на дългогодишно кръвосмешение“.

Бяха петнайсетина и държаха лъкове и огнестрелни оръжия. Придвижваха се приведени: предпазливи, но уверени.

Заобиколиха ги от всички страни. Зоуи, Соломон и Магьосника инстинктивно образуваха кръг около децата.

— Мисля, че търсенето приключи — прошепна Соломон. — По-точно неета ни намериха.