Матю Райли
Шестте свещени камъка (6)

Китай 5 декември 2007

5 дни преди първия краен срок

Въздушното пространство

над Югозападен Китай

5 декември 2007

„Халикарнас“ мина високо над Хималаите и навлезе в китайското въздушно пространство.

Черната му абсорбираща лъчите на радара боя и начупеният многостен на фюзелажа гарантираха, че няма да се покаже на екрана на нито една радарна система. Тези характеристики обаче не означаваха, че няма да бъде засечен от по-съвременна сателитна система за наблюдение.

Малко след излитането им от Дубай Джак се бе обърнал към двамата нови членове на екипа — американския десантник Астро и саудитския шпионин Лешояда:

— Окей, господа. Време е да ми разкажете каквото знаете. Темата е ясна — затворът Синтан.

Младият американски лейтенант отговори с въпрос:

— Сигурен ли си, че онова, което смятаме да направим, е разумно? — попита с основание. — Струва ми се, че се справяш отлично и без този… Магьосник. Защо не тръгнем веднага по следите на Камъните и Стълбовете? Магьосника може само да стане повод да изострим отношенията си с китайците.

— Аз знам само онова, което Магьосника ми е казал или е написал черно на бяло — отговори Джак. — Единствено необятните му познания по тази тема могат да ни дадат някакъв шанс да стигнем до успех. И дори само това съображение е предостатъчно да се изправим срещу китайците. Но… има и друга причина.

— И тя е?

— Магьосника е мой приятел — отсече Джак. „Точно както и Фъзи беше мой приятел, а ето какво му се случи. Господи…“

— И си готов да рискуваш живота ни и репутацията на нашите нации, за да спасим твоя приятел?

— Абсолютно. — Джак даже не примигна. Картината на главата на Фъзи в онази кутия не можеше да напусне съзнанието му. Това бе приятел, когото не бе съумял да спаси.

— Не мога да не призная, че подобна лоялност е забележителна — каза Астро. — А дали би рискувал по същия начин и за мен?

— Все още не те познавам толкова добре — откровено отговори Джак. — Ще ти кажа по-нататък… ако оцелееш. А сега — затворът.

Лешояда разгърна някакви карти и сателитни снимки, които беше донесъл от саудитското разузнаване.

— Китайците държат професор Епер и Танака в китайския затвор за изтърпяване на присъди в условия на принудителен труд Синтан, който спада към така наречената Категория 4 и се намира в отдалечения западен регион на провинция Съчуан… Сега, Синтан е специален затвор за политически затворници и такива изтърпяващи присъди при строг режим. Затворниците копаят тунели и работят на проходите, през които минава високопланинската жп система на Китай, каквато е например линията Цингхай-Тибет, известна още като Покрива на света. Китайците са най-добрите жп строители в света — построили са линии над, под и през най-планинските терени на планетата и много от тях свързват равнинните провинции с Тибет.

В този момент в разговора се намеси Ятагана — братът на Мечо Пух:

— Използват новите линии, за да залеят Тибет с китайски работници. Опитват се да заличат местните със самия факт на многочисленото си население. Това е просто нова форма на геноцид. Геноцид чрез помитаща емиграция.

Джак изгледа Ятагана. Беше просто невъзможно да е по-различен от по-младия си брат. Докато Мечо Пух бе закръглен, направо топчест, брадат и земен, Ятагана беше строен, гладко избръснат и с изтънчени маниери. Имаше бледосини очи, мургава кожа и оксфордски акцент — класически съвременен арабски принц. А и се бе изказал за китайското железопътно строителство в политически контекст.

— Във всеки случай — каза Лешояда — строежът на жп линии е опасна работа. Много затворници измират по време на този робски труд и биват погребвани направо в бетона. Епер обаче е отведен в Синтан, защото там има крило за разпит и снемане на показания.

— Килии за изтезания? — попита Уест.

— Килии за изтезания — потвърди Лешояда.

— Синтан е печално известен с крилото си за изтезания — намеси се Астро. — Последователи на Фалун Гонг^[1], протестиращи студенти, тибетски монаси. Всички те биват превъзпитавани, както се изразяват китайците, в Синтан. Истината е, че благодарение на необичайния си терен Синтан има уникалното местонахождение да бъде идеалният център за разпити. Разбираш ли, Синтан е построен върху не един, а два разположени в непосредствено съседство планински върха, известни като Рогата на дявола… Синтан Едно — основният затвор, е на основния връх и до него се стига по високопланинска жп линия, която влиза направо в затвора през огромен железен портал.

— Истински Аушвиц — подметна Стреч.

— Подобен, но не съвсем — подчерта Астро. — След като разтовари новопостъпилите затворници, влакът минава през цялата територия на основния затвор и излиза през друг портал от другата страна. Там линията минава по дълъг мост и едва тогава пристига в Синтан — по-малкия комплекс, където е крилото за изтезание разположено на другия връх. Линията влиза в Синтан Две през трети масивен портал и там свършва. Единственият изход от Синтан Две е отново през този портал.

— Като в Аушвиц — повтори Стреч.

— В този смисъл — да, така е, евреино — каза Лешояда.

Седящият наблизо Мечо Пух вдигна поглед и каза остро:

— Лешояде, аз те уважавам като приятел на брат ми. Бих искал да те помоля да уважаваш моя приятел. Той е известен като Коен, Стрелеца с лък или Стреч. Не го наричай отново „евреино“.

Лешояда се поклони ниско в знак на извинение и с бавна, премерена реч — в която имаше повече презрение, отколкото съжаление, — каза:

— Смирено моля за прошка.

Астро разчупи неловката тишина с допълнителна информация:

— Според нашите разузнавателни данни, китайците разполагат в Синтан с хеликоптер за преследване в случай, че някой от затворниците избяга.

— Какъв модел? — поинтересува се Джак, наклонил глава на една страна.

— Голяма шибана тежковъоръжена летяща машина „Хайнд“ — обясни Астро. — От онези, с които не ти се иска да се забъркваш. Капитан Уест, говори се, че затворниците в Синтан Едно чуват писъците на жертвите на изтезания в Синтан Две през цялата планинска клисура. Ако има място в Китай, където никой не би желал да бъде, това е Синтан Две. Никой никога не се е измъквал оттам жив.

— Никога?

— Никога — твърдо отговори Астро.

* * *

Този разговор бе проведен преди няколко часа.

Сега, докато навлизаха в китайското въздушно пространство, Ятагана влезе без почукване в кабинета на Уест и каза:

— Ловецо! Получихме нещо от американците. Разшифровка от АНС. Китайците преместват приятеля ти днес. След един час.

Уест скочи от креслото.

Новината не беше добра.

Никак не беше добра.

Магьосника и Танака щяха да бъдат преместени от Синтан 2 в Синтан 1. А оттам щяха да бъдат откарани с влак във Вушан. Съпровождани от тежка охрана. Присъствието им там се изискваше лично от полковник Мао Гонли.

— Кога? — попита Уест и тръгна към основния салон.

— Влакът тръгва от Синтан Две по пладне! — съобщи Астро от стола си пред главния пулт.

— Възможно ли е да са разбрали, че идваме? — попита Ятагана.

Уест си мислеше за абсолютно същото.

— Напълно е възможно — каза Лешояда. — След доста шумното напускане на Австралия от капитан Уест преди три дни и след вчерашния атентат в Дубай може да са заподозрели, че сме намислили нещо.

— Не вярвам китайците да допускат сериозно, че някой може да атакува Синтан — възрази Ятагана.

— Скай Монстър! — извика Уест към тавана. — Предполагаемо време на пристигане в Синтан?

По интеркома се разнесе гласът на Скай Монстър:

— Но косъм е, но мисля, че ще успеем да стигнем до пладне.

— Постарай се да стигнем — отново извика Уест.

Нещата се развиваха доста по-бързо, отколкото бе допускал. Беше разчитал да има повече време за планиране.

Отиде при централната маса и се загледа в картите на Астро — карти на планинския комплекс Синтан.

— Слабото им място е в прехвърлянето… мостът между Синтан Едно и Синтан Две. Там ще ги атакуваме.

— Мостът ли? — попита Астро. — Ти не чу ли, капитане? Въпросният мост е в очертанията на комплекса. Няма ли да е по-правилно да се опитаме да измъкнем Епер и Танака по-късно, когато вече пътуват във влака извън периметъра на комплекса?

Уест продължаваше да разглежда картите; в главата му вече се формираше план.

— Не… Тази отсечка от пътуването ще е под контрола на допълнителна охрана… може би военна част. Но за вътрешното прехвърляне ще използват само обикновена затворническа охрана. — Джак прехапа устна. — Няма да стане красиво… всъщност ще е доста грозно, ако изобщо сработи… но това е единственият ни шанс да ги измъкнем, стига изобщо да е възможно.

Затворът „Синтан“

Провинция Съчуан,

Югозападен Китай

11:59

Двете сиви бетонни постройки бяха кацнали на съседните планински върхове като два замъка във фантастичен свят, извисени високо в облаците над суровата планинска пустош.

По-голямата постройка, Синтан 1, бе на шест етажа. Беше се разположила лениво на своя връх, издадеш над пропастта, сякаш някакъв бог бе пуснал отвисоко парче пластилин върху най-високата част. Построен изцяло от мръсносив бетон — комунистическия принос в архитектурата, — сградата имаше четири високи кули, забити в небето.

По-малката сграда, Синтан 2, се намираше южно от голямата си сестра. Тя бе само на три етажа и имали само една кула. По-компактният й размер я правеше да изглежда по-непристъпна, по-уверена в непристъпността си всъщност. Беше си живо доказателство, че не е нужно да си голям, за да вдъхваш страх.

Двете постройки бяха свързани с мост, дълъг почти километър — прехвърляше страховита планинска клисура, дълбока поне сто метра. Този ден клисурата бе затисната от ниски облаци, които се промъкваха из планината като река от бяла мъгла.

Потъналата в тишина — ако се изключеше свистенето на планинския вятър — сцена можеше да бъде възприета и като красива, ако не бе усещането на смърт и отчаяние, надвиснало над това място.

Точно в дванайсет по обяд големият железен портал на Синтан 2 се разтвори с грохот и се видя затворническият влак.

С черните си железни вагони и подсилените с решетки прозорци по всичките пет вагона на композицията с изключение на онези на локомотива, влакът наподобяваше озъбен брониран звяр. Задържан сякаш насила на прага на портала, той пуфтеше като бик и изпускаше пушек.

Затворниците вървяха към средния вагон на композицията.

Бяха с разпокъсани дрехи и превръзки на очите и едва влачеха окованите си крака. Впрочем и ръцете им бяха в окови. Бяха само двама — Магьосника и Танка.

Подкарваха ги строги надзиратели — дванайсет на брой, точно колкото се полагаше за вътрешно прехвърляне. Всички надзиратели знаеха, че в Синтан 1 ги чакат два взвода на китайската армия, готови да поемат затворниците за пътуването им извън затвора.

Магьосника и Танка бяха вкарани в третия вагон. Заключиха оковите на краката им в метални полупръстени, заварени към пода.

Плъзгащата се врата на вагона се затвори с трясък, разнесе се пронизително изсвирване и бронираният влак излезе през портала: приличаше на зло изчадие, изтръгнало се на свобода от дълбините на пъкъла.

Влакът започна късото си пътуване по моста — нищожен на фона на величествената планина — и в същия миг в небето над него се появиха два летящи обекта, които бързо пикираха, загубиха всякаква прилика с птици и се видя, че са… хора, и по-точно двама облечени в черно мъже с криле.

Джак Уест-младши се стрелна надолу със скоростта на куршум. На лицето му имаше кислородна маска, а на гърба — свръхлеки криле от въглеродно влакно, известни като „Гълуингс“^[2].

„Гълуингс“ бяха СВП — средство за внезапно проникване, — разработено преди много години от Магьосник за американската армия. Бързи, безшумни и трудни за откриване, те представляваха едноместни планери, но с малки двигатели на сгъстен въздух, позволяващи продължителен полет с постоянна скорост. Американската армия в крайна сметка се бе въздържала от използването им, но Магьосника бе задържал за себе си няколко прототипа и Уест ги държеше на „Халикарнас“ за подобни ситуации.

Редом с Уест, екипиран по същия начин, пикираше Стреч.

Двамата бяха въоръжени до зъби, препасани с множество кобури с пистолети, автомати и гранати, и — това се отнасяше до Стреч — с компактно изглеждащо противотанково устройство за изстрелване на ракети „Предатор“^[3]

Влакът громолеше по високия мост.

На по-малко от километър от него се извисяваше грамадата на Синтан 1: жп линията опираше във високата 30 метра стена, единственият вход, през която бе внушителен железен портал.

Но докато влакът се носеше по моста, двете крилати фигури се спуснаха над него, полетяха хоризонтално над петте бронирани вагона и увиснаха над локомотива.

Появата им остана незабелязана дори от пазачите на Синтан 1 — за тях вътрешното прехвърляне на затворници не бе нищо повече от безинтересна рутинна процедура. В крайна сметка историята на затвора не познаваше такова нещо като успешно бягство. И поради тази причина никой нямаше за задача да наблюдава преминаването на влака.

В мига, в който се изравниха с локомотива, Уест и Стреч прибраха крилата и кацнаха меко отгоре му.

Трябваше да действат без забавяне. Влакът вече бе изминал две трети от късото разстояние и порталът на основния комплекс вече се виждаше съвсем ясно.

Уест извади двата си пистолета „Дезърт Игъл“, залегна на предницата на локомотива и стреля в двата прозореца на машинистите.

Прозорците се пръснаха на парчета и той се плъзна през единия и скочи на пода на кабината.

Машинистите изкрещяха изненадано и посегнаха към пистолетите си, но ръцете им така и не стигнаха до тях.

Стреч също се плъзна ловко като гимнастик в кабината — и видя труповете на двамата китайци. Уест вече стоеше пред лостовете за управление.

— „Предатор“ — извика Уест с цяло гърло, понеже вятърът нахлуваше със свистене през пръснатите прозорци.

Стреч зареди противотанковото устройство, вдигна го и се прицели през дупката в предното стъкло.

— Готов! — извика на свой ред той.

В същия миг железният портал на Синтан 1 започна да се отваря, за да приеме приближаващия влак.

А Уест натисна лоста на скоростта докрай.

Докато порталът се отваряше, двата взвода китайски войници, строени на перона на Синтан 1, се обърнаха към бронирания влак — очакваха да намали скорост.

Онова, което видяха, бе точно обратното.

Бронираният влак нахлу през огромния портал на пълна скорост, без изобщо да намалява.

И от разбитото предно стъкло излетя струйка дим — следата на противотанковата ракета „Предатор“, насочена към…

… външния портал на Синтан 1.

Към външния!

Ракетата се заби в желязната врата. Дим и прах обгърнаха перона и скриха всичко.

Грамадният портал изстена, вратите се огънаха — а това беше всичко, от което се нуждаеше Уест, понеже в следващия момент влакът се заби в тях с феноменална скорост, разби ги и ги изтръгна от масивните им панти… и изскочи от затвора.

В първия момент китайците бяха изумени, но последвалата реакция бе енергична.

След четири минути два компактни хеликоптера руски машини, модел „Камов“ Ка–50, известни като „Уерулф“^[4] — се издигнаха над Синтан 1 и се насочиха след влака беглец.

А след още една минута излетя и много по-голям хеликоптер. Той също бе руски, но от несравнимо по-високо качество. Това бе бойна машина Ми–24 „Хайнд“ — един от четирите най-опасни хеликоптери на света. „Обрасъл“ с оръдия, стрелкови установки, дюзи за изхвърляне на различни видове химическо оръжие и ракети, хеликоптерът разполагаше с уникална двукуполна кабина. На всичко отгоре в него имаше достатъчно място, за да помести десет напълно въоръжени китайски десантници.

В мига, в който се издигна над стените на затвора, машината наклони нос напред и с рев се понесе след измъкващия се влак.

Последната реакция на китайците имаше електронен характер.

В комплекса на затвора влизаха два караулни помещения, разположени на жп линията на няколко километра северно от затвора — караулки, покрай които влакът не можеше да не мине.

До караулните бяха направени няколко трескави телефонни обаждания, но странно… никой не вдигна.

И на двете места сцената бе идентична — всички войници от караула лежаха на пода в несвяст, с оковани на гърба ръце.

Хората на Уест вече бяха минали оттук.

Бронираният влак се носеше през планината с главозамайваща скорост, а през разбитото предно стъкло навяваше сняг.

Влакът прелетя покрай първата караулка и отнесе бариерата й като счупена кибритена клечка.

Стреч управляваше локомотива и внимателно наблюдаваше местността — покрити със сняг планински склонове отляво и тристаметрова пропаст отдясно.

Влакът взе на скорост остър ляв завой и изведнъж пред тях се показа втората караулка и дълъг висящ железен мост зад нея.

— Виждам външния мост! — извика Стреч.

Уест се бе измъкнал до кръста през разбития прозорец и монтираше подобно на минохвъргачка устройство. На няколко пъти тревожно погледна назад към затворническия комплекс. Вмъкна се обратно и каза:

— Преследват ни хеликоптери. Два малки „Камов“ и един голям „Хайнд“…

— Три хеликоптера! — възкликна Стреч. — Астро нали каза, че в Синтан държали само един, онзи големия?

— Оказва се, че разузнавателните им данни не са точни — навъсено констатира Уест. — Питам се в какво ли още е сбъркал. Както и да е, вече е късно да се безпокоим за това. Мрежата е монтирана и е в ръцете ти. Дано само се доберем до моста, преди някой в онзи звяр да е разбрал кои сме и да реши, че може да го пожертва, ако това ще ни спре. Дръж ме в течение. Имам още работа.

Уест взе от таблото микрофон, включи оповестителната система на влака и заговори на мандарин:

— Внимание! До цялата охрана на този влак! Внимание! Влакът е под наш контрол. Единственото, което искаме, са затворниците…

* * *

Всички китайски надзиратели в петте вагона на влака вдигнаха глави към високоговорителите в тавана.

Един друг човек също погледна нагоре, но за разлика от другите, ахна. Това бе единственият човек, който позна гласа.

Магьосника. Беше окървавен и пребит. Но очите му светнаха, като чу гласа на своя приятел.

— Джак… — дрезгаво изграчи той.

— Няма да ви направим нищо лошо. Разбираме, че вие просто изпълнявате задълженията си и че сте хора със семейства и с деца. Но ако ни се противопоставите, ще пострадате. Сега ще минем през влака, така че ви давам избор: оставете оръжията си на пода и няма да пострадате. Вдигнете ли оръжие срещу нас, ще умрете.

Гласът по високоговорителите заглъхна.

В кабината на локомотива Уест отвори свързващата врата към първия вагон.

След това влезе във влака с автомат МР7 в едната ръка и „Дезърт Игъл“ в другата.

Тримата надзиратели в първия вагон се бяха вслушали в съвета му: стояха с вдигнати ръце, опрели гръб до стената и оставили автоматите си „Тип 56“ в краката си. Уест внимателно мина покрай тях, готов да стреля. Един от надзирателите измъкна пистолет и…

Бам!

Надзирателят се блъсна в стената, закован от куршума на мощния „Дезърт Игъл“.

— Казах да не се вдига оръжие — заплашително съобщи Уест на останалите двама. След това направи знак с брадичка към близката килия. — Вътре, веднага!

Четиримата надзиратели във втория вагон се оказаха по-умни. Бяха заложили капан. Първо бяха изгасили лампите и вагонът бе потънал в мрак; след това бяха скрили един от своите на тавана, над свързващата врата, а тримата се престориха, че се предават.

Уест влезе във вагона, поклащаше се в синхрон с движението на влака, и видя трима вдигнали ръце мъже.

— Милост! Милост! Не ни застрелвай! — викаха те, за да отклонят вниманието му от скрития в сянката над вратата.

А той протегна ръка и почти опря пистолета си в главата на стоящия под него Уест…

… Уест вдигна поглед, но беше прекалено късно…

… само че точно тогава вагонът се разлюля под напора на дълъг откос, изстрелян от тежка картечница.

Преследвачите ги бяха настигнали и започваха да обстрелват влака.

Надзирателят над него се изпусна от скривалището си и се стовари на пода.

В същия момент тримата надзиратели извадиха своите оръжия и мракът във вагона се разкъса от проблясъците на изстрели. Джак Уест-младши бе в центъра на престрелката и също стреляше във всички посоки, отскачаше встрани и не спираше да стреля наляво, надясно и надолу… Накрая отново се възцари мрак. После димът се разсея. Джак бе единственият останал прав.

Тръгна към поредната врата.

Към вагона със затворниците.

Междувременно двата по-малки хеликоптера от Синтан бяха настигнали влака и го обстрелваха с 30-милиметрови картечници.

Стреч мина покрай втората караулка, като разби и нейната бариера, и пое по дългия извит мост.

Само че на моста не разполагаха с никакво естествено прикритие.

Един от преследвачите се спусна над локомотива… и в същия миг Стреч задейства подобното на минохвъргачка устройство.

То издаде приглушен звук и изхвърли нещо високо над движещия се влак.

Беше широка найлонова мрежа с тежести в четирите краища. Разтвори се над локомотива като гигантска паяжина — паяжина, създадена за сваляне на хеликоптери.

Обхвана перките на водещия хеликоптер и се омота около тях.

Витлото заяде, раздруса се и спря, а пикиращият хеликоптер изведнъж се превърна в планер с аеродинамиката на тухла.

Понесе се към речното корито под моста, превъртя се няколко пъти във въздуха, падна и се разби в титанична експлозия.

Стреч за миг погледна встрани и видя грамадния „Хайнд“ — летеше успоредно на дългия мост и на локомотива.

— Мамка му…

Хеликоптерът изстреля ракета от една от страничните си установки. Ракетата обаче беше насочена не към влака, а по-скоро към моста — ракета, имаща за цел да попречи на Уест да измъкне Магьосника и Танка. Фактът, че това щеше да доведе до смъртта на десетина надзиратели, изобщо не смущаваше китайските генерали, които бяха заповядали стрелбата.

— Проклет да съм! — изруга Стреч и повика Уест по радиото: — Ловецо! Взривяват моста…

— Ами карай по-бързо! — беше отговорът.

— Прав си всъщност!

Ракетата улучи моста точно в средата… само секунда след като през тази точка бе минал носещият се като стрела влак.

Детонацията разпиля на парчета железните ферми и към дъното на клисурата полетяха натрошени носещи греди.

Но мостът устоя… поне за момента.

Влакът се носеше напред, до отвора на тунела в склона на планината му оставаха само стотина метра.

И тогава се разнесе протяжен стон. Прощалният писък на огъващи се стоманени греди.

Величественият мост бавно се разлюля и започна да се разпада от средата към двата края.

Гледката бе невероятна.

Бавно рухващият мост, който пропадаше в центъра, и бронираният влак — по някакво чудо все още върху моста, — който се носеше към източния му край, преследван от разширяващата се празнина, пълзяща към склоновете.

Само че влакът бе със съвсем мъничко по-бърз.

Стрелна се по края на моста и изчезна в зейналия тунел само секунда преди релсите зад последния вагон — всъщност това бе локомотивът, използван при движение в обратна посока, — да изчезнат завинаги в пропастта.

Джак стигна до третия вагон — онзи със затворниците — в момента, когато изведнъж настъпи мрак.

Надзирателите не желаеха да отстъпят без борба, особено в тъмнината на тунела, погълнала в себе си целия влак.

Джак смъкна върху очите си очилата за нощно гледане и влезе във вагона. Пред него се разкри гледка във фосфоресциращо зелено и той видя…

… двама яки китайски надзиратели. Държаха пред себе си Магьосника и Танка, опрели пистолети в главите им. Върху очите на двамата професори имаше превръзки. Нито един от пазачите не разполагаше с очила за нощно виждане, така че те изплашено се оглеждаха… но пък нямаха никаква нужда от висши технологии, за да пръснат мозъците на заложниците си.

Щом чуха шума от отварящата се врата, единият пазач извика:

— Хвърли оръжието или ще им…

Бум-бум!

И двамата надзиратели се свлякоха на пода. В челата им имаше дупки — на едно и също място, в центъра.

Джак дори не забави ход.

Другите двама надзиратели във вагона не се оказаха толкова смели и Джак бързо ги затвори в една от резервните килии, после залости задната врата с брадвичката от противопожарното табло: не искаше да се занимава с други противници.

Върна се при Магьосника, дръпна превръзката от очите му и ужасен погледна подутото му лице.

— Магьосник, аз съм… Господи, какво са ти направили…

Лицето пред него бе плетеница от порезни рани и смъкната кожа. По ръцете и гърдите на Магьосника се виждаха характерните белези от изгаряне с електричество. Дългата му бяла брада бе сплъстена от засъхнала кръв.

— Джак! — изпъшка Магьосника. — Джак… Съжалявам! Съжалявам, че те забърках в това. Мислех, че ми е дошъл краят. И през ум не ми мина, че ще дойдеш…

— Ти нали щеше да направиш същото за мен — каза Джак и огледа дебелите халки в пода, за които бяха заключени оковите на двамата. — Но да не бързаме да празнуваме. Още не сме се измъкнали.

После свали от колана си с инструменти малка горелка, запали я и се залови за работа.

Влакът се носеше в мрака.

В същото време вторият атакуващ хеликоптер заобикаляше планината, за да стигне изхода на тунела.

Много по-високата му скорост му позволи да изпревари влака и той увисна във въздуха с готови за стрелба оръдия, насочени срещу тъмната дупка.

Но нещо съвсем друго излетя от тунела малко преда влака.

Ракета „Предатор“.

Ракетата остави права като стрела струя дим след себе си, заби се в увисналия пред входа хеликоптер и го взриви на милиони парчета.

След това с гневен рев от тунела изхвръкна и влакът, и като следваше трасето на жп линията, остро зави наляво.

Само че оставаше най-гадният от всичките му преследвачи.

Тежкият хеликоптер „Хайнд“.

Той вече летеше успоредно на влака, следваше Стреч по всички извивки и не му даваше и миг покой. Обстрелваше локомотива с безмилостен огън.

Но изведнъж огънят престана.

Стреч се намръщи. Не бе очаквал това.

Какво ставаше?

Чу тропот по покрива.

И в следващия миг през един от разбитите прозорци скочи тъмна фигура.

Два тежки ботуша се забиха в гърдите на Стреч и го запратиха на пода.

„Проклятие! Какъв глупак съм! — помисли, докато падаше. — Това са надзирателите от задните вагони. Промъкнали са се по покрива…“

Надзирателят, който го бе повалил, вдигна пистолета си, но Стреч го изрита жестоко в капачката на коляното. Китаецът изквича от болка, залитна и така даде на Стреч секундата, нужна му, за да извади своя пистолет и да го простреля веднъж, два пъти, три пъти… в гърдите.

Но трополенето откъм покрива не спираше.

Стреч стана… точно навреме, за да види три нови чифта ботуши да се смъкват пред прозореца. Вече почти скриваха гледката напред — дълга права отсечка, свършваща с ляв завой. От другата страна на завоя се виждаше стръмен планински склон, скрит под снега.

— Ловецо! — извика той в микрофона. — Как е отзад?

— Намерих Магьосника и Танка. Сега им режа оковите.

— Атакуват ме! Дойдоха по покрива от задните вагони! Налага се да ни изстрелям…

— Действай — със спокоен глас каза Уест. — После ела отзад.

— Разбрано.

Стреч знаеше какво трябва да направи.

Без да намалява максималната скорост, на която бе способен влакът, той залости една граната между лоста за скоростта и този на спирачките и изтегли щифта.

Това беше еднопосочен билет.

После се хвърли назад, скочи в първия вагон, затръшна вратата…

… и в този миг граната експлодира и…

… взриви лостовете за управление…

… миг преди цялата кабина на машиниста да бъде направена на парчета от всепомитащ картечен откос и сред останките й да скочат нови трима надзиратели.

Бяха извадили пистолетите си, готови да посрещнат всяка изненада. Капитанът им — възрастен мъж, явно по-опитен от останалите, по-закоравял в битки, капитан от гвардията, бесен на наглия опит да отвлекат неговия влак — се огледа да намери противника.

Влакът се носеше неудържимо към наближаващия ляв завой — бе невъзможно да го вземе при тази безумна скорост.

Стреч влезе в третия вагон и видя Уест, коленичил до Магьосника и Танка. Горелката съскаше в ръката му.

Танка вече бе свободен, но Уест още не бе свършил с оковите, задържащи Магьосника към халките в пода.

Капитанът от гвардията гневно нахлу в първия вагон. Изобщо не се интересуваше какво става с влака — след като нямаше как да го управлява, му оставаше само да накаже натрапниците.

Видя двама от хората си сгушени в клетка номер 3, изслуша жалките им обяснения и заби по куршум в главите им като наказание за страхливостта им.

След това продължи назад към следващите вагони.

Горелката на Уест прегризваше остатъка от оковите на Магьосника.

— Още колко? — неспокойно попита Стреч.

— Свършвам… — отговори Уест, лицето му бе осветено от магнезиевия пламък на горелката.

Люшкането на влака ставаше все по-застрашително.

— Нямаме много време, Джак…

— Само… още… секунда…

Но в същия миг вратата на вагона се отвори с трясък и нахлу капитанът от гвардията!

Стреч се извърна.

Уест също.

Капитанът стоеше и зловещо се усмихваше. После стисна дръжката на пистолета си по-здраво.

Което изобщо не бе необходимо, защото вече бе твърде късно.

Понеже в следващия миг влакът стигна до завоя.

Набраната скорост бе огромна за влак, а инерцията — чудовищна.

Можеше да се случи само едно — дерайлиране.

Локомотивът излетя от релсите и задра по права линия стръмния снежен склон.

Останалата част от черния влак последва примера му и също изскочи от релсите.

Локомотивът започна да се плъзга надолу. Решетката на носа му беше като снегорин. Вагоните го следваха като извит по невъзможен начин акордеон. Цялата композиция започна да се свлича неумолимо към скалния откос и тристаметровата пропаст.

Над всичко това бе увиснал хеликоптерът „Хайнд“.

Във влака светът налудничаво се превърташе.

Тласъкът при излитането им от релсите бе забил гвардейския капитан в дясната стена на вагона, която след миг се превърна в под, и тялото му се свлече.

Уест и Стреч се оказаха по-добре подготвени: вкопчиха се в решетката на най-близката затворническа клетка и като използваха всичките си сили, успяха да се задържат на крака през цялото време на лудешкото подскачане след дерайлирането. Стреч държеше Танка, Уест — Магьосника.

Колкото и безконтролна да изглеждаше ситуацията, тя бе част от плана на Уест. Още от самото начало той бе възнамерявал да дерайлира именно тук. Да свърши на снежната планина, затрупан под дебелия сняг.

Защото му трябваше още нещо.

Искаше китайците да…

Само че в този миг с шокираща внезапност се случи нещо, което не беше планирал.

Влакът стигна до ръба на снежния склон.

За нещастие снегът не се бе оказал достатъчно дълбок, а ледът под снежната покривка стана причина извиващият се като змия влак да се плъзне до самия ръб на пропастта.

Така че плъзгащият се странично и назад влак започна да пропада в пропастта. През ръба премина най-напред задният вагон с локомотива за движение в обратна посока, после свързаният с него следващ вагон, след това третият…

Уест усети какво ще стане част от секундата преди то да се случи.

Съзнанието му регистрира отчетливото дръпване при пропадането на всеки от трите вагона миг преди собственият им вагон да се наклони застрашително и…

— Дръжте се! — изкрещя той на другите, включително на Магьосника, който все още не бе напълно освободен от оковите си.

И тогава вагонът им мина през ръба.

Светът стана вертикален.

Всичко незакрепено полетя по дължината на вагона, в това число един от хората на гвардейския капитан.

С ужасен вик нещастникът прелетя по станалия вертикален коридор и с гаден звук на смазвана човешка плът се натресе във вратата на дъното.

Гвардейският капитан и другият му подчинен се оказаха с по-бързи рефлекси — когато вагонът започна да пада, те захвърлиха пистолетите си в полза на възможността да използват и двете си ръце и съобразително се изтърколиха в най-близката до тях клетка в горния край на вече вертикалния вагон.

Уест и Стреч държаха едновременно решетката на клетката до тях и заедно с това Магьосника и Танка. И тогава… падането на вагона престана.

По някаква причина целият влак преустанови скока си от скалата и застина. Чуваше се само затихващо скърцане.

Те не можеха да видят това, но локомотивът се бе плъзнал покрай грамадна канара на самия ръб на пропастта и се бе заклинил там, и сега държеше под себе си целия увиснал влак, който се поклащаше над зейналата тристаметрова пропаст!

Уест бързо прецени особеностите на новата ситуация, в която се бяха озовали: той, Стреч, Магьосника и Танка бяха по средата на вагона. Капитанът и подчиненият му бяха близко до върха, стъпили върху сега хоризонталната стена на клетката, недалеч от вратата — а вратата бе единственият път към спасението.

Раздиращо слуха скърцане.

С нов тласък влакът пропадна още метър. Зад решетките на прозорците се посипа сняг. Локомотивът над тях се плъзгаше. Метър по метър…

Уест и Стреч се спогледаха.

Нов стон на протестиращ метал, този път малко по-различен — това бе звукът на разкъсващи се метални свръзки: тежестта на цял влак се оказваше непосилна за тях.

— Ще паднем — каза Уест на Стреч. — Нагоре! Давай!

— А ти? — Стреч кимна към халката в пода. Оковите стареца продължаваха да са заключени.

— Тръгвай! — каза Уест. — Не мога да го оставя. Върви! Все някой трябва да се измъкне оттук жив!

Стреч не влезе в спор. Просто сграбчи Танка и започна да го тегли след себе си, използваше решетките на клетките вместо стъпала.

Изкачваха се от лявата страна на централния коридор и подминаха гвардейския капитан, който тъкмо излизаше от клетката си замаян и невъоръжен.

Уест отново насочи пламъка на горелката към веригите на Магьосника. Трябваше да се справи много бързо.

Нов стон на метал. Ново посипване на сняг отгоре.

Ново пропадане с метър.

Пламъкът бързо прерязваше остатъците от веригата. След секунди Магьосника най-сетне бе свободен.

— Хайде, приятелю — каза Уест. — Да се размърдаме.

Погледнаха нагоре. Стреч и Танка вече изчезваха през вратата в горния край на вагона. А след това… след това гвардейският капитан застана на пътя им, пронизваше Уест с поглед.

— Насам — каза Уест и повече Магьосника надолу.

— Надолу? — озадачи се Магьосника.

— Довери ми се.

Стигнаха до вратата в дъното на третия вагон точно когато със силно издрънчаване двата най-долни висящи вагона плюс задния локомотив полетяха в пропастта.

Като че ли падаха цяла вечност, преди да се разбият в назъбените скали в облак от пламък и черен дим.

— Нямаме време — викна Уест. — Насам.

Увиснаха под дъното на вагона. Под краката им зееше бездънната пропаст. После се прехвърлиха до стената и започнаха да се катерят нагоре, като използваха всяка издатина, всеки ръб за захващане, включително решетките от външната страна на прозорците, всички скоби, дръжки, панти и каквото друго имаше.

Уест подкрепяше Магьосника. Стигнаха до междината между техния вагон и този над тях едновременно с капитана и подчинения му — те се качваха от вътрешната страна. Джак и Магьосника продължиха да се изкачват по втория вагон с максималната възможна скорост и в един момент стигнаха до горния му край. Стъпиха на хоризонталната плоскост да си отдъхнат…

… и видяха, че капитанът влиза в най-горния от трите останали вагона, а последният останал жив надзирател го чака, за да се изкачи след него.

Капитанът видя Уест… и в очите му проблесна зъл пламък.

Той посегна към съединителя, въпреки че неговият човек все още се намираше в по-долния вагон. Когато видя какво ще стане, надзирателят изкрещя: „Не!“, но Уест, без да чака, скочи към решетката на по-горния вагон и извика на Магьосника:

— Макс! Хвани ме за краката!

Капитанът от гвардията разкачи съединителя.

Вторият вагон полетя надолу…

… и отнесе със себе си надзирателя: невярващите му ококорени очи се отдалечаваха в пропастта, устата му бе отворена в безмълвен писък до самата среща с дъното.

Но Уест и Магьосника все още бяха в играта: Уест висеше на дъното на първия вагон, а Магьосника висеше, хванат за колана му!

— Макс… изкатери се по мен! — извика Уест и Магьосника непохватно залази по тялото му; в един момент дори се хвана за крилете от въглеродно влакно на гърба му.

Погледът на капитана изразяваше най-точно какво изпитва — беше бесен. И нямаше да си позволи втори пропуск.

Хвърли се обратно във вагона и бързо започна да се катери.

Джак веднага разбра какво предстои.

Предстоеше надпревара кой ще стигне пръв до следващия съединител.

— Бързо, Джак! Бързо! — извика Магьосника. — Аз ще те настигна!

Уест се хвърли нагоре по външната стена на последния вагон. Капитанът правеше същото отвътре.

И двамата се катереха ловко нагоре.

— Стреч! — каза Джак в микрофона, докато се изкачеше. — Къде си?

— Горе сме, на ръба на пропастта, но имаме проб…

Джак знаеше какъв е проблемът. Всъщност вече го виждаше.

Хеликоптерът висеше точно над тях, съвсем ниско над ръба на пропастта и недалече от наклонения под остър ъгъл вагон. Явно ги чакаха, ако успееха да се спасят.

„Остани жив — каза си Джак. — Докато си жив, има надежда“.

И продължи да се катери по външната страна на вагона с ловкостта на маймуна.

Стигна до края на вагона и се изправи… в мига, в който гвардейският капитан се показа през свързващата врата.

Джак го беше победил в съревнованието с цели две секунди. Пристъпи напред, за да изрита безмилостно капитана…

… и видя в ръката му незнайно откъде появил се пистолет.

Замръзна, внезапно осъзнал всичко: бе стигнал пръв, защото капитанът се бе забавил за миг, за да вземе нечий захвърлен пистолет.

„Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му…“

Стоеше замръзнал, струята леден въздух от перките на хеликоптера се опитваше да разкъса дрехите му. Без да мисли, вдигна ръце.

— Губиш! — кресна на английски капитанът и се ухили зловещо. Магьосника надникна над ръба зад обувките на Уест и видя каква е ситуацията.

Капитанът вдигна пистолета към главата на Уест.

— Магьосник… — каза Джак. — Време е да полетим.

И докато капитанът натискаше спусъка, Джак хвана с вдигнатите си ръце подсигуряващия щифт на съединителя точно над главата си и го изтегли…

… и вагонът се откачи от локомотива!

Очите на капитана щяха да изхвръкнат. Джак току-що бе обрекъл всички на смърт.

Вагонът полетя надолу покрай скалата.

Джак не изгуби нито миг. Сграбчи Магьосника, извика му: „Дръж се за мен!“, натисна нещо на гърдите си и крилете „Гълуингс“ изскочиха от раницата на гърба му. За момент двамата продължиха да падат, но после пропадането им премина в красиво планиране. Под тях неистово крещящият капитан летеше към смъртта.

Джак улови възходяща термала и се понесоха встрани от планинската жп линия и двата върха, на които се намираше затворът Синтан, все едно не забелязваше увисналия на гърдите му Магьосник.

— Астро? — спокойно каза Джак в микрофона. — Ще трябва да ни вземете малко по-надолу по жп линията. Да кажем в околностите на фермата, която видяхме.

— Разбрано, Ловецо. Първо вземаме Стреч, после идваме за вас.

Стреч стоеше до колене в снега, Танка бе до него. Зад тях бе локомотивът на затворническия влак, на ръба на пропастта. Единствено той бе оцелял от цялата композиция.

За нещастие пред тях във въздуха висеше зловещо изглеждащият „Хайнд“.

От машината се разнесе усилен в мегафон глас, който изкомандва на английски:

— Не мърдайте!

— Щом толкова държите — измърмори Стреч.

Хеликоптерът кацна. Перките му вдигнаха снежна вихрушка.

Десетимата китайски десантници изскочиха от транспортното отделение, хвърлиха се през снега и обкръжиха Стреч и Танка в полукръг.

Седящите в кабината двама китайски пилоти видяха Стреч да вдига ръце, миг преди вихрушката да обгърне всичко в бял облак.

Именно поради това пилотите така и не забелязаха как снежната равнина около тях оживява и от нея се надигат три призрачни фигури, облечени в бяло камуфлажно облекло и стиснали автомати МР7: Астро, Ятагана и Лешояда.

Тримата превзеха неохранявания хеликоптер с лекота, след което Лешояда насочи шестцевната картечница към десетимата десантници и им нареди веднага да хвърлят оръжието. Което те побързаха да направят.

След няколко минути пилотите и десантниците зъзнеха в студа по бельо, а хеликоптерът се издигна отново във въздуха, този път без тях, пилотиран от Астро и Ятагана, с Лешояда на основното оръдие и Стреч и Танка в транспортното отделение.

Това беше финалният щрих в плана на Джак — те се нуждаеха от кацането на голямата машина… за да могат да я отвлекат за следващата фаза на мисията в Китай.