Матю Райли
Шестте свещени камъка (7)

Равнината Солсбъри, Англия

5 декември 2007

5 дни преди първия краен срок

Равнината Солсбъри, Англия

5 декември 2007, 03:05

Наетата „Хонда Одисей“ се носеше по А303 самотна в нощта.

Безкрайните ниви на Уилтшир се простираха до хоризонта от двете страни на шосето, окъпани в призрачната светлина на ярката пълна луна.

Зад волана бе Зоуи, Лили и Алби бяха до нея.

На задната седалка на джипа седяха двамата млади мъже, които я бяха посрещнали с децата на летище „Хийтроу“ — уникалните братя Адамсън, Лаклан и Джулиъс.

Бяха високи и стройни, с дружелюбни луничави лица, морковена коса и силен шотландски акцент.

И двамата бяха облечени в прости тениски — едната бяла, другата черна. На черната тениска на Лаклан пишеше малко загадъчно „Виждал съм нивото с кравата“^[1], докато бялата на Джулиъс гръмко обявяваше: „Няма ниво с крава“.

Освен това двамата имаха навика да довършват взаимно изреченията си.

— Зоуи! — възкликна Лаклан, когато я зърна.

— Прекрасно е да те видим пак! — добави Джулиъс. — Хей… това ми намирисва на тайна мисия.

— Тайна мисия ли е? — попита Лаклан.

Джулиъс:

— Ако е, не смяташ ли, че с Лаки трябва да имаме кодови имена? Нали се сещаш, например Бунтаря или Гъската?

— Бих предпочел да ми казват Острието — уточни Лаклан.

— Аз пък харесвам Тореро — не остана назад Джулиъс!

— Острието? Тореро?

— Сурово и героично, а? — каза Джулиъс. — Обмисляхме го, докато те чакахме.

— Това ми е ясно — каза Зоуи. — А защо не Ромул и Рем? Кастор и Полукс?

— О, не! — възрази Лаклан. — Не и кодови имена на близнаци. Всичко друго само не имена на близнаци.

— Съжалявам, момчета, има едно важно правило, когато става дума за позивни.

— И то е?

— Не можеш да избираш сам — усмихна се Зоуи. — Освен това понякога прозвището ти може да се промени. Аз например бях Блъди Мери, преди да срещна това мъниче. — Тя кимна към Лили. — Сега вече всички ме наричат Принцесата. Имайте търпение, стане ли необходимо, ще си получите позивните. Освен това… да, тази мисия е тайна, толкова тайна, че просто не може повече…

И ето че в момента се носеха по А303 на път за едно място, което им бе подсказано от Алби.

Военновъздушната база край Дубай. Два дни по-рано. Веднага след забиването в Бурж ал Араб на пилотирания от Ърл Макшейн транспортен самолет.

Джак Уест стоеше на пистата, надвесен над Лили и Алби. Около тях разни въоръжени мъже и агенти на ЦРУ, наричащи себе си „аташета“, говореха в мобилните си телефони, а в далечината над Бурж ал Араб се издигаше черна колона дим.

— Казвай, Алби — нареди Джак.

По време на срещата Алби бе дешифрирал една от по-неясните бележки на Магьосника: „Потъването и изплуването на «Титаник»“. Но едновременно с това бе показал само на Джак, че това не е всичко.

Алби обясни:

— Знам също какво означава един от символите в резюмето на Магьосника. — Джак извади резюмето и Алби продължи: — Символът най-долу вдясно, до фразата „Потъването и изплуването на «Титаник»“.

— Да? — подкани го Джак.

— Това не е символ. Скица е.

— На какво?

Алби го погледна съвсем сериозно.

— На Стоунхендж.

Стоунхендж

Хондата се изкачи на билото на поредния хълм и пред тях се разкри гледката на величествените камъни.

Зоуи изненадано ахна — разбира се, вече бе идвала тук. При това неведнъж. Всички във Великобритания бяха идвали. Но винаги ахваше от изненада.

Стоунхендж!

Казано съвсем просто, Стоунхендж бе поразителен.

И понеже я бе запленил веднъж завинаги още преди много време, Зоуи знаеше всички митове около него: че този пръстен от извисяващи се камъни е древен календар, че е древна обсерватория, че сините камъни — по-малките двуметрови долеритови камъни образуваха подкова в очертанията на много по-известните трилити^[2] — са докарани в равнината Солсбъри около 2700 пр. н.е. от неизвестно племе от хълмовете Пресели, намиращи се на 250 километра в съседен Уелс. И до днешен ден много хора вярваха, че сините камъни са топли на пипане, дори в най-студените зимни дни.

Но сто и петдесет години по-рано, около 2850 г. пр. н.е., египетският фараон Хеопс завършил забележителното си дело на платото Гиза в Египет — Голямата пирамида.

Зоуи знаеше, че най-различни астрономи и космолози безуспешно са се опитвали да свържат по някакъв начин Стоунхендж с Голямата пирамида. Единствената потвърдена връзка бе близката датировка на създаването им.

Но около Стоунхендж имаше други необичайни и интригуващи неща.

Например рядката цианобактерия, която живееше в самите величествени трилити. Разновидност на лишеите, тя бе крайно необичайна, нетипичен хибрид между водорасли и гъби, които се намираха само на голите морски брегове… само че Стоунхендж беше на 80 километра от най-близкото море — Бристолския канал. Подобната на мъх субстанция правеше камъните да изглеждат пъстри.

Или пък необяснените теории за местоположението на площадката: уникалният начин, по който Слънцето и Луната изгряват над 51-вия паралел и необикновено големият брой неолитни площадки по дължината на британските острови, намиращи се на географската дължина на Стоунхендж.

В крайна сметка за Стоунхендж можеше да се каже със сигурност само едно: в продължение на вече над 4500 години той бе устоял на дъжд, на вятър и на самото време, като поставяше много въпроси и предлагаше много малко отговори.

— Окей — каза Зоуи, без да спира да шофира, — как ще подходим? Някакви идеи?

— Идеи? — повтори Лаклан. — Мога да предложа следната мисъл: за онова, което предстои да направим, не съществува прецедент. През годините и учени, и побъркани са свързвали Стоунхендж със Слънцето и Луната, с девици и друиди, с равноденствия и затъмнения, но никога с Юпитер. Ако хипотезата на Магьосника е вярна и този Огнен камък наистина съществува, значи ще видим нещо, което не е виждано от 4500 години.

Намеси се и Джулиъс:

— Мога ли да допълня, че милите души в служба „Английско наследство“ не гледат с добро око на разни хора, които прескачат въжетата около Стоунхендж и се разхождат сред камъните, да не говорим за ненормалници като нас, които са решили да изпълнят древен окултен ритуал? Там ще има охрана.

— Остави охраната на мен — каза Зоуи. — Вие се оправете с окултния ритуал.

Близнаците отново извадиха бележките на Магьосника и се загледаха в скицата на Стоунхендж:

— В тези бележки Магьосника пише, че камъкът на Рамзес при Стоунхендж е Олтарният камък — обади се Джулиъс. — Но защо да не е Големият трилит? Та нали олицетворява Стоунхендж.

— Не, не… и аз бих избрал Олтарния камък — отговори Лаклан. — Той е във фокуса на композицията. Направен е от син камък, сложен е заедно с оригиналния пръстен от сини камъни, така че е по-стар от трилитите. И за наше щастие си е все още на мястото.

В продължение на четири и половина хилядолетия Стоунхендж бил разграбван от местните жители, които търсели строителен материал за домовете си. Така че от вложените първоначално сини камъни бяха останали съвсем малко. По-големите трилити бяха оцелели — високи по пет и половина метра (почти шест и половина на Големия трилит), те просто се бяха оказали прекалено тежки.

Лаклан се обърна към Алби:

— А ти какво мислиш, хлапе?

Алби вдигна поглед, изненадан, че някой се интересува от мнението му. Беше решил, че понеже са деца двамата с Лили са тук само за разходката и са поверени на Зоуи да се грижи за тях.

— Е? — Лаклан го гледаше очаквателно. — Джак Уест смята, че си умен, а той е дяволски критичен съдник и Зоуи не обича компанията на загубеняци… ха-ха, след като ние сме в тази компания, това е повече от ясно.

Лили повдигна вежди.

Джулиъс допълни:

— И не си ли точно ти онзи, дето е видял връзката между „изплуването на Титаник“ и Стоунхендж?

Алби преглътна. Лили му се усмихна окуражително. Лично тя отдавна бе свикнала с подобно отношение от страна на възрастните.

— Ами… добре… — заекна Алби. — Камъкът, който ни трябва, трябва по някакъв начин да съответства на Огнения камък. Аз специално не виждам по какъв начин Огненият камък може да съответства на Големия трилит. Но Олтарният камък — ако бъде издигнат отново — ще се окаже в самото сърце на композицията. Другото, което трябва да си спомним, е изгряването на Титан на североизток…

— А, да, да. Много уместно съображение — одобри Джулиъс.

Вече бяха говорили за това.

Както Алби бе обяснил накратко на срещата в Дубай, изплуването и потъването на Титаник, т.е. изгряването и залязването на Титан, възникват само когато Земята, Юпитер и Сатурн са подравнени, което се случва веднъж на всеки 400 години и което — очевидно съвсем не случайно — се наблюдаваше точно сега.

„Изгряването“ на най-голямата луна на Сатурн в действителност се предшества от преминаването на самия Сатурн, който се издига над грамадния Юпитер. Скоро след това изгряване Сатурн залязва зад Юпитер. Поради наклонените орбити и на двете планети спрямо еклиптиката на Слънцето, това изкачване и спускане става осем пъти месечно през времето, когато планетите са подравнени.

Ако се наблюдава от Стоунхендж, над североизточния хоризонт първо се издига Юпитер, след това Титан й накрая Сатурн.

— Но защо е толкова важно изплуването на Титаник? — попита Зоуи. — Какво общо имат Титан, Юпитер или Сатурн със Са-Бенбен и Тъмната звезда?

— Връзката със Са-Бенбен е пряка — отговори Джулиъс. — Това е търсената от векове връзка между Стоунхендж и Голямата пирамида. Теорията ни е проста: пирамидата е храм на Слънцето. Стоунхендж е храм на Тъмната звезда.

— А двата паметника почти сигурно са свързани географски — добави Лаклан. — Нали знаеш как сините камъни са били донесени в равнината Солсбъри от хълмовете Пресели в Уелс?

— Да, Лаклан — търпеливо отговори Зоуи. — Все пак имам две научни степени по археология. Просто обаче не съм вземала изпитите по налудничава британска неолитна космология, на които вие явно сте се явявали.

— В такъв случай знаеш за четириъгълника, образуван от оригиналните четири ъглови камъка на Стоунхендж?

— Да.

— Аз не знам — обади се Лили.

За да илюстрира, Лаклан разтвори една книга и показа на Лили разположението на камъните на Стоунхендж. Около кръга в ъглите на правоъгълник бяха разположени четирите Ъглови камъка. Отношението на раните беше 5:12.

— Ако сега прекараш диагонала на този правоъгълник, най-обикновената геометрия ни казва, че ще получи правоъгълен триъгълник със съотношение на страните 5:12:13. — Той очерта правоъгълника с молив и попита:

— Ясно ли е дотук?

— За момента — отговори Лили.

— Хубав триъгълник, нали?

— Не знам… предполагам.

Лаклан извади карта на Великобритания, показа мястото на Стоунхендж в долната част на картата и после начерта подобен триъгълник 5:12:13, като използваше Стоунхендж за връх на триъгълника и хоризонталния катет, успореден на екватора.

— Този триъгълник със съотношение на страните 5:12:13 разкрива оригиналното местонахождение на сините камъни в Уелс — разясни Лаклан. — Изключителни познания по геометрия за едно примитивно племе. Толкова изключителни, че според някои изследователи на древните са им помогнали.

— Мислех, че ще доказваш връзката между Стоунхендж и Голямата пирамида — напомни Зоуи.

Лаклан се усмихна и намигна на Лили.

— Помниш, че го нарекох „хубав триъгълник“, нали?

— Да.

— Ами… ако сега продължим хипотенузата на този чудесен триъгълник ето по този начин…

— … да видим през къде ще мине.

Лаклан прелисти на карта на света и направи каквото казваше.

— Не е възможно… — ахна Лили, като видя крайния резултат.

Стрелата минаваше точно през Египет… делтата на Нил и… Гиза.

— Стоунхендж и Голямата пирамида в Гиза — гордо заключи Лаклан. — Най-сетне обединени.

— Което ни довежда до втората връзка — каза Джулиъс. — Връзката между всичко това и Титан, Сатурн и Юпитер. Разбираш ли… не са важни нито Титан, нито Сатурн, нито Юпитер. Важно е онова, което се намира зад тях.

— Зад тях? — не разбра Лили.

Лаклан се усмихна.

— Да. Проверихме данните, които ни изпратихте от Дубай, данните от бележките на Магьосника във връзка с Тъмната звезда и скоростта на нейното приближаване. Оказва се, че тя идва към нас иззад Юпитер. Оттук и важността на онова астрономическо събитие — изгряването на Сатурн над Юпитер. Просто казано, то е изключително важно, понеже ни позволява — за пръв път! — да видим тази страховита Тъмна звезда.

— Как? — попита Зоуи и дори се извърна от шофьорската седалка.

— Известна ли ти е концепцията за пространство-времето? — попита Джулиъс.

— И по-конкретно кривината на пространство-времето? — допълни Лаклан.

— Да, много уместно уточнение, брат ми — похвали го Джулиъс.

— Благодаря.

— Донякъде — отговори Зоуи. — Гравитационното поле на дадена планета изкривява пространството около нея. Чух веднъж да го сравняват с опъната гумена мембрана, върху която са сложени камъни…

— Точно така — каза Лаклан. — И всеки камък прави вдлъбнатина в гумената мембрана, което олицетворява кривината на пространство-времето. Така че ако се намираш в космически кораб и летиш покрай тези планети, траекторията ти ще се изкривява при преминаване в близост до всяка от тях, освен, разбира се, ако не използваш повече мощност.

— Да…

— Е, същото се получава и със светлината — каза Джулиъс. — Светлината също се изкривява при преминаване през гравитационните полета на планети и звезди.

Лаклан:

— А големите планети като Юпитер изкривяват траекторията й в по-голяма степен от малките планети като Меркурий, да речем.

— Правилно — отново подхвана Джулиъс. — Така че тази нощ, като погледнем към Юпитер от Стоунхендж, ще видим изгряването на Сатурн над него и — макар и само за момент — благодарение на особеното изкривяване на светлината в пътя й около тези две планети, ще зърнем част от пространството, скрито зад Юпитер.

Зоуи се намръщи.

— И ако в този момент е поставен Са-Бенбен… примерно върху един от камъните на Рамзес в Стоунхендж… какво ще стане тогава?

Джулиъс погледна Лаклан.

Лаклан погледна Джулиъс.

След това двамата се обърнаха към Зоуи и едновременно свиха рамене.

— Именно това предстои да установим — каза Джулиъс.

Стоунхендж

5 декември 2007, 03:22

Паркираха на чакъления банкет на няколкостотин метра от хенджа.

Луната светеше над широката равнина като прожектор — осветяваше скучния равен пейзаж чак до хоризонта.

Стоунхендж се намираше на отклонението от А303 към малък страничен път.

Под лунната сянка на величествените камъни се открояваха силуетите на двама пазачи. Те видяха хондата, но не се заинтересуваха какво става — пътуващите от Лондон често спираха да огледат камъните, докато се поразтъпчат.

Зоуи се приближи на петдесетина метра до пазачите, и бързо вдигна нещо, което приличаше на голям пистолет, насочи го към тях и извика:

— Ей!

Пазачите се обърнаха към нея.

Зоуи натисна спусъка. Устройството проблесна ослепително, разнесе се нисък вибриращ звук и двамата пазачи паднаха на земята като марионетки с прерязани конци.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джулиъс.

— И откъде можем да се снабдим с него? — добави Лаклан.

— ЛаСон-V — обясни Зоуи. — Несмъртоносно парализиращо оръжие. Комбинация от лазерен и звуков импулс. Създадено е с идеята да се използва по време на полет от охранителите, за да се справят с евентуални похитители, без да се рискува със стрелба и разхерметизиране на салона. Смята се, че дори само звукът е достатъчен, за да нокаутира агресивен нападател, но лазерният импулс ги заслепява допълнително. Никакви вредни последствия с изключение на разцепваща главата болка. Някои смятат, че точно това е било използвано срещу шофьора на принцеса Даяна малко преди фаталната катастрофа.

— Леле! — впечатлено каза Джулиъс. — Е, след тази жизнерадостна нотка нека се хващаме на работа.

Срязаха отвор в теленото заграждение около Стоунхендж и Зоуи и близнаците бързо вкараха през него количка с разнообразно оборудване. Децата ги последваха.

Приближиха се до камъните и спряха в напълно обяснимо благоговение.

Каменните колони се извисяваха в небето над тях, сякаш увеличени от лунната светлина. Излъчваха сила и бяха застрашителни и… древни. Най-впечатляващият — самотната колона на Големия трилит — се издигаше на почти осем метра. На върха му имаше коничен каменен „език“, подсказващ, че някога там е лежала хоризонтална каменна греда.

— Кога е „изплуването на Титаник“? — попита Зоуи.

— Юпитер вече би трябвало да е над хоризонта — отговори Алби и разгъна триножника на доста сериозно изглеждащ телескоп между древните камъни. — Титан ще се покаже в нула три четирийсет и девет, Сатурн — две минути по-късно. При неговото изгряване между Сатурн и Юпитер ще се покаже междина.

— И тогава ще видим Тъмната звезда?

— Точно така.

На светлината на тънко като химикалка фенерче Джулиъс разгледа една по-нова скица на Стоунхендж, На която се виждаше точното разположение на камъни — тези, които бяха останали изправени:

— Три от петте централни трилита са си непокътнати — каза той. — Един подпорен до Големия трилит, който е все още изправен, и друг подпорен ето тук, долу също вдясно. Може да е проблем.

— А Олтарният камък? — попита Лаклан.

— Паднал е.

— Но кой е той? — попита Зоуи.

— Този. — Лаклан изтича между извисяващите се камъни, стигна до един от падналите — голяма плоча в кръга, очертан от централния пръстен камъни. Беше дълга около два и половина метра. Земята до единия й край бе хлътнала.

Лаклан огледа плочата и извика:

— Тук има дупка! Квадратна. Някъде… двайсет на двайсет сантиметра.

— Точно като за Са-Бенбен — каза Зоуи. Погледна падналата плоча и сама се удиви на думите, които произнесе в следващата секунда: — Ами… да я вдигнем, а?

Започнаха работа веднага, като действаха много внимателно.

Преметнаха през Олтарния камък въжета и бавно го вдигнаха с помощта на окачена на тринога система от макари, задействана от дизелов двигател, който навиваше макарата.

Докато се занимаваха с всичко това, Лили разчисти дупката до основата на Олтарния камък. Междувременно Алби бе насочил телескопа към североизточния хоризонт и след малко извика:

— Виждам Юпитер!

И наистина през телескопа се виждаше малка оранжева точка, увиснала над хоризонта, идеално подравнена с външния кръг подпорни камъни и най-известния сред тях — Петата.

— Побързайте! — каза Зоуи на близнаците.

— Не можеш да ме пришпорваш, когато работя с национално съкровище — възмути се Джулиъс.

Бавно, безкрайно бавно, макарата повдигна голямата каменна плоча… после още по-нагоре, и изведнъж… с изненадващ глух звук, от който Джулиъс подскочи, внезапно се плъзна надолу и се намести в квадратната дупка, където бе стояла преди 4500 години.

Зоуи си погледна часовника.

3:48.

Оставаше им само една минута.

Зоуи бръкна в раницата си и извади от нея…

… горната част на Златния пирамидион.

Са-Бенбен.

Огненият камък.

Самият факт, че го държеше в ръцете си, я изпълваше с удивление. Са-Бенбен блестеше в нощта, златните МУ стени отразяваха лунната светлина, кристалният му връх блещукаше.

Зоуи се качи на разгъваемата стълба и погледна върха на вече издигнатия Олтарен камък.

Видя вдлъбнатината в горната му част и видя, че… тя идеално съответстваше на основата на Огнения камък.

— Добре… — прошепна тя. — Голямата пирамида и Стоунхендж. Да видим какво ще стане.

И сякаш свещенодействайки, постави квадратната основа на Огнения камък във вдлъбнатината на Олтарния камък… и изведнъж Олтарният камък сякаш смени облика си: сега приличаше на малък обелиск, заобиколен от застаналите като стражи в нощта трилити.

В този момент стрелките на часовника й показаха 3:49.

— Виждам Титан… — каза Алби.

В мощния телескоп най-голямата луна на Сатурн изглеждаше като обикновена точка, едва показваща се зад оранжевото кълбо на Юпитер. Точка, която бавно се издигаше.

Изминаха две минути.

— А сега виждам и Сатурн… Леле!

Една по-голяма точка се издигна зад Юпитер, движеше се почти забележимо. Пръстените едва се забелязваха. После Сатурн изплува над хоризонта на Юпитер и между двете планети се образува междина.

И в същия миг Стоунхендж, останал мълчалив и загадъчен цели четиридесет и пет столетия, внезапно оживя.

Невидим лъч с източник Тъмната звезда се стрелна над хоризонта, разряда небето над Петата, премина през външния кръг от подпорни камъни и се заби в Огнения камък, поставен върху Олтарния камък.

Огненият камък засия.

Ослепителна виолетова светлина се разля около него и освети с призрачното си сияние пръстена от трилити.

А после мечове от същата тази виолетова светлина — ярки, мощни лъчи, шест на брой — разсякоха пространството около Огнения камък като спици на колело и… улучиха няколко от върховете на изправените трилити.

И се случи още нещо.

Мъхът по повърхността на трилитите — странната комбинация от водорасли и гъби, която просто нямаше място тук, толкова далеко от морето — започна да излъчва бледозелено сияние.

И внезапно слабото сияние на мъха се комбинира с пукнатините и вдлъбнатините по повърхността на трилитите и върху тях се появиха изображения… изображения, за чието съществуване никой не бе подозирал.

Зоуи се вторачи онемяла в тях.

Изображенията върху трилитите изглеждаха странно познати, донякъде подобни на земните континенти… но не точно като тях. Различаваха се в известна степен, а познатите очертания на бреговите им линии бяха странно изкривени. На два от трилитите имаше нещо, което приличаше на граници на континенти.

— Това е светът — ахна Лаклан. — Всички те комбинирано показват карта на Земята, каквато е била преди милиони години.

— Какво? — прошепна Зоуи, без да съзнава, че шепне.

Лаклан кимна към сияещите изображения върху камъните.

— Това са континентите на нашата планета. Те са на сегашните си места, но преди издигането на нивото на океаните да им придаде познатите ни очертания. Създателят на това чудо го е направил както е било преда: много време.

Зоуи се завъртя, за да огледа всички изображения, и осъзна, че той е прав. Ето там беше Африка…

А това изглеждаше донякъде като Азия…

Камъкът, изобразяващ Африка, бе пронизан от два от виолетовите лъчи: единият се забиваше в близост до северния му край, а вторият попадаше в най-южната му точка.

— Снимайте! — заповяда Зоуи. — Бързо, преди всичко да свърши!

Близнаците светкавично измъкнаха цифровите си фотоапарати и започнаха да снимат осветените камъни и светлинните лъчи.

— А тези? — попита Зоуи и посочи два от изправените камъни, на които се изобразяваха границите на континенти.

— Предполагам, че са океани — каза Джулиъс, — но е трудно да се каже кои точно при тези променени очертания. На света има три основни големи океана — Тихия, Индийския и Атлантическия. Възможно е на един от падналите подпорни камъни да е имало трети океан. Би било логично. В крайна сметка никой така и не е могъл да обясни защо в Стоунхендж има десет подпорни камъка. Е, това би го обяснило: седем континента и три океана.

Зоуи примигна.

„Господи!“

В този момент Алби извика:

— Залязва… Сатурн залязва!

И в следващия миг настъпи тъмнина.

Виолетовата светлина на Огнения камък изгасна и величественият кръг от камъни се скри в мрака.

Зоуи се обърна към близнаците и децата и изхъмка:

— Доста впечатляващо, нали? Хайде… — тя бързо се качи по стълбата, за да прибере Огнения камък, — свършихме. Лаклан, Джулиъс: свалете Олтарния камък както си беше. И изчезваме. Магьосника и Джак направо няма да повярват…

След два часа двамата пазачи се свестиха, замаяни и зашеметени, и установиха, че Стоунхендж си е на мястото и съвсем същият — нищо не бе пипнато.

Имаше наистина човешки следи около централните камъни, но пък нищо не липсваше. Единствената забележима промяна бе с дупката, в която някога се бе намирал Олтарният камък — пръстта в нея бе разчистена, — но слава богу, самият камък си бе на мястото.

На следващия ден се появиха съобщения от местните за някаква виолетова светлина, излъчвана от този район, но те решително бяха отхвърлени като недостоверни. Всяка година имаше поне по десетина съобщения за НЛО над Солсбъри, но пък тоя свят е пълен с откачалници.

Още повече, че когато се зазори, Стоунхендж си бе същият както от хиляди години — висок и смълчан, многовековен страж, изправил се сред древния пейзаж.