Хазрат Инаят Хан
Космическият език (11) (Мистичните учения на суфиите)

Глава 10
Разум

Когато анализираме думата „разум“^[1] (reason), пред нас се открива широко поле за размисли. Първо — всеки човек, който причинява на другите добро или зло, има някакъв мотив. Когато двама души се карат; всеки има своя причина да твърди, че е прав. На трети човек доводите на единия може да изглеждат по-разумни или може да прецени, че и двамата нямат основания за спор. Всички спорове, аргументи и дискусии се основават на някакъв мотив. И все пак ако човек проанализира разсъдъка, той не е нищо друго освен илюзия, държаща постоянно човека в недоумение. Причина за цялата дисхармония, за цялото несъгласие е в недоумението, предизвикано от нашето неразбиране на подбудите на другия човек. Но някой ще попита: какво е това разум? Откъде идва това? Разумът принадлежи и на земята и на небесата: неговата дълбочина е небесна, неговата повърхностност е земна, а това, което запълва пространството между небесата и земята под формата на ум, е средната част, която обединява разума. И затова разумът може да бъде или най-объркващото нещо или даващото най-голямо озарение. В дълбините на разума живее най-съвършеното разсъждение, принадлежащо на небесата, а на повърхността има нещо друго, което принадлежи на земята. Ако човек попита другия: „Защо си взел чужда пелерина?“, другият може да отговори: „Защото ще вали дъжд“. Той посочва своето земно основание. Другият небесният разум, ще помисли: „Не трябва да взимам чужди вещи. Въпреки че ще вали дъжд, тази пелерина не е моя“. Това е продиктувано от друг тип разум, има друг мотив. Мислите ли, че големите крадци и обирджии, големите разбойници не са имали своя важна причина да го сторят? Напротив. Но техните мотиви са повърхностни. Един крадец спокойно може да се оправдае с думите: „Какво от това, че този богат човек е загубил някакви пари? Аз съм беден човек и имам много по-голяма нужда от пари от него. Не го ограбих до последното пени, просто взех толкова, колкото можах. И с тези пари ще направя нещо добро.“

Разсъдъкът е слуга на ума. Ако умът чувства, че някой му харесва, разсъдъкът веднага му поднася хиляди неща, възхваляващи дадения човек. Когато умът има желание да ненавижда някого, разсъдъкът изведнъж привежда десетки аргументи в тази посока. Ние знаем, че любящият приятел може да намери хиляди прекрасни черти у приятеля, а врагът ще намери хиляди недостатъци дори в най-добрия човек на света и ще посочи разумни основания за това.

Французите обикновено казват: „Vous avez raison“ („вие сте прави“, дословно — „Вие имате основание“) — може да се каже, че всички имат своя причина, всички имат свое право. Човек винаги има причина да стори нещо, важно е каква е причината. Земен ли е този разум, който говори, небесен ли е или промеждутъчен? Естествено, небесният разум не би се съгласил със земния.

Да пристъпим към самата същност на нещата: откъде взимаме разум, къде се учим на него? На земен разум се учим от своите земни преживявания, от земния опит. Когато казваме: „Това е правилно, а това — не“ го правим, защото на земята сме се научили да говорим така. Невинното бебе, което току-що е родено, още не се е научило да различава правилно и неправилно, още не притежава земния разум. Човекът, взел чужда пелерина, има разумна причина: „валеше дъжд“. Но съществува и друга разумна причина, по-висша от тази — фактът, че пелерината не му принадлежи. И по тази причина по-добре да се намокри под дъжда, отколкото да вземе чужда вещ. Това е друга разумна причина, или друг тип разум, стоящ зад причината.

Съществува и висш разум — небесен разум. Този разум, не се разбира от всички. Именно този разум откриват в себе си виждащите, светците и пророците. Именно на този разум са основани религиите, върху почвата на този разум се базират идеите на мистицизма и израстват философии, както растенията, плодове и цветя израстват от земята. Затова от ученика се очаква да слуша разсъжденията и основанията на своя учител, вместо да спори с него. Целта на ученика е да опознае небесния разум, стоящ зад разума на учителя, да разбере, че в живота на човека настъпва време, когато неговите очи са отворени за същностния разум. А как се нарича този разум? Той се нарича бодхисатва. „Сатва“ означава „същност“, а „бодхи“ или „будх“ означава „разум“. От тази дума произхожда името на Гаутама Буда.

Как може да се достигне до този разум? С достигането на ритъма, наречен сатва. Съществуват три ритъма: тамас, раджас и сатва. Човек, чийто ритъм на живот е тамас, познава земния разум, този, чийто живот върви в ритъма раджас знае нещо по-висше от земните причини — разума, скрит зад причините, а този, който започва да вижда или живее в ритъма на сатва, започва да вижда основанието за всяка причина, която се намира в самите дълбини на битието. Това е Божественият разум.

Има разум, свързан с импулса, с пробуждането, а има и разум, свързан с мисълта. Разумът, свързан с мисълта, е средната част на разума. Разумът, свързан импулса, е низшата част на разума. Небесният разум е вдъхновяващият разум. Този разум разкрива пред човека Божествената светлина, която идва чрез пробуждането на този човек, когато той носи Бог в сърцето си и живее в него.

Има една история за Мойсей, който веднъж преминавал заедно с Хидр през някаква страна. Хидр е муршидът на Мойсей, който го напътствал, когато Мойсей се подготвял да стане пророк. Отначало на Мойсей бил преподаден урок по дисциплина: да не издава никакъв звук при всякакви обстоятелства. Двамата вървели, наблюдавайки красотата на природата и мълчали. Учителят бил възхитен от красотата, ученикът също. Така стигнали до брега на една река, където Мойсей видял давещо се дете и силно крещяща майка, която не можела да му помогне. Тогава Мойсей не удържал устата си затворена, нарушил обета и помолил: „Учителю, спасете го, детето се дави!“ Муршидът казал: „Тихо!“ Мойсей не могъл да мълчи. Той отново помолил: „Учителю, Учителю, спасете го! Та то е дете и се дави!“ Хидр отново казал: „Тихо!“ и Мойсей замълчал. Но неговият ум бил развълнуван, не знаел какво да мисли. „Как може Учителят да е толкова безразсъден, толкова невнимателен, толкова жесток. А може би е безсилен?“ — питал се той. Не могъл да разбере случилото се, не смеел дори да мисли за него, защото самата мисъл му причинявала огромно безпокойство.

Когато отишли по-нататък, видели потъваща лодка и Мойсей извикал: „Учителю, лодката потъва, отива към дъното“. Муршидът отново му заповядал да мълчи. Тогава Мойсей замълчал, но все още чувствал огромно безпокойство. Когато стигнали до дома, той попитал: „Учителю, мисля, че трябваше да спасиш малкото дете, което се давеше, както и лодката, която потъваше. Но ти не направи нищо. Не мога да разбера защо, бих искал да получа обяснение“. Муршидът отвърнал: „Това, което ти видя, видях и аз. Ние и двамата видяхме. Беше безполезно да ми обясняваш какво става, тъй като и аз го знаех. Ако бях решил, че е добре да се намеся, щях да го направя. Защо си направи труда да ми говориш и наруши обета си?“ После продължил: „Детето, което се давеше, щеше да предизвика вражда между две нации, хиляди животи щяха да бъдат унищожени в този конфликт. Това, че то се удави, предотврати една надигаща се опасност“. След това Хидр казал „Потъващата лодка беше лодка на пирати, които се насочваха да потопят голям кораб, пълен с поклонници и да заграбят всичко от кораба. Нима мислиш, че ти или аз можем да отсъдим? Самият Съдия стои зад това. Той знае Своите действия, знае Своята работа. Когато са ти казали да мълчиш, ти си длъжен да държиш устата си затворена и да наблюдаваш всичко в мълчание, както правех аз“.

Има персийска поговорка, която гласи: „Само градинарят знае за кои цветове да се грижи и кои да откъсне“.

Длъжни ли сме всички да постъпваме по подобен начин? Длъжни ли сме да си стоим на мястото и да не помагаме? Не, вие можете да помагате. Но в същото време, ако духовен човек не прави това, което очаквате от него, не трябва да укорявате, защото сте длъжни да знаете, че в действието му има някаква разумна причина. Не можете да го съдите. Колкото повече се развивате, толкова повече разумът ви се променя. Така че никой няма право да съди другия. Човек може само да се старае сам да постъпва по най-добрият за него начин.

Несъмнено, сега действащата система на образование на децата е голяма пречка. Родителите учат своите деца да разсъждават свободно и когато децата стигнат определена възраст, поради това, че разсъждават свободно, престават да мислят. Преди още да помислят, започват да доказват, да спорят и да питат: „Защо не?“. По такъв начин никога не достигат небесния разум. Защото за да се достигне този небесен разум е необходимо да бъдем отзивчиви и чувствителни, а не напрегнати. Това, на което учат днес децата, е агресивно отношение. Да налагат своето знание на другите. И в следствие на недостига на чувствително и отзивчиво отношение детето губи възможност дори да се докосне до тази същност, до тази действителност на разума, в която е духът на Бодхисатва. Това винаги е пораждало огромна трудност в живота на развитите души. Какво се е случило с Исус Христос? За съдбата му от една страна е съществувала земна причина, а от друга — небесна.

Веднъж погледнах към своя муршид и в моя любознателен ум се появи мисълта: „Защо такава велика душа като моя Муршид трябва да носи обувки, украсени със злато?“ Бързо се съвзех и това остана само мисъл — тя можеше никога да не излезе от моите уста, беше под контрол. Но все пак тя стана известна. Не можех да скрия своята дързост, защото моето сърце беше пред моя муршид като отворена книга. Той моментално погледна в него и прочете моята мисъл. И знаете ли какво ми отговори? Той каза: „Съкровищата на земята аз държа в своите нозе“.

Веднъж един муршид бил в голям град и когато се върнал казал: „О, аз съм препълнен с радост, аз съм препълнен с радост. Това беше толкова забележително, възвишено, в присъствието на Възлюбения“. Тогава неговият мюрид си помислил: „Там е имало възлюбен и възторг — колко забележително! Аз трябва да отида и да видя, мога ли да ги намеря“. Преминал през града, върнал се и казал: „Ужасно! Колко е ужасен светът! Всички сякаш са готови да си прережат гърлото един друг, това видях. Не чувствах нищо освен натиск, сякаш цялото ми същество се разкъсва на парчета“. „Да, — казал муршидът. — Ти си прав“. „Но обясни ми — казал мюридът — защо ти беше толкова възторжен, след като се върна, а аз се раздирам на части? Не мога да го понеса, ужасно е“. Муршидът казал: „Ти си вървял не в този ритъм, в който аз вървях през града“. И това означава не само бавна походка, а ритъмът, в който се движи умът, този ритъм, който поражда наблюдението. Именно ритъмът създава разлика между един човек и друг или довежда до хармония между хората.

Човек, който казва: „Няма да слушам вашите доводи“, несъмнено обладава разум, както всеки човек. Но той би могъл да има още по-висш разум, ако беше способен да слуша, ако беше способен да разбере доводите на другия. Разсъдъкът в човешкия разум е устроен така, че през цялото време тича в кръг. Някой човешки ум прави един кръг в минута, а умът на друг прави извършва един кръг за пет минути — разумът е различен. Умът на трети човек прави един кръг за петнадесет минути. Колкото повече време е необходимо за извършването на един кръг, толкова по-широк е хоризонтът на виждане на човека и неговият възглед за живота.

Разсъждението е стълба. По тази стълба човек може да се издигне. От тази стълба може и да падне. Защото ако човек не отива по-нагоре с помощта на разсъжденията си, тогава ще отиде по-надолу. Ако за всяка крачка нагоре съществува някаква разумна причина, то и за всяка крачка надолу съществува такава причина. Несъмнено, това различие е създадено, за да позволи на човека да разбере, че в действителност има само един разум, един дар, една способност. Човешкото тяло може да се раздели на части, но в същото време то е едно тяло, един човек. А разумът е велик фактор, велика движеща сила, носеща в себе си възможност за постигане на цялото проклятие и цялата благодат на Вселената.