Карл Май
Небесна светлина (3)

3. Нур ес Сема

Анеизехите са едно от най-древните арабски номадски племена. Говори се, че били потомци на голямото племе ребия, живяло още преди Мохамед в Южна Недж^[1].

Няколко клона останали в Северна Недж, други живеят в Хеджас или пасат стадата си в близост на Джебел Шаммар. Последните често извършват грабежи и набезите им за плячка понякога достигат далеч навътре в Месопотамия. В техните ръце беше паднал Викрама, бащата на нашия парси Алам. Аз бях убеден, че на сина няма да се удаде да освободи баща си дори и да притежаваше целия откуп. Алам изобщо не беше мъжът, способен да се наложи по такъв начин на тези бедуини, че да постигне целта си.

За някакъв отшелник от Вахсийската скала досега не бях чувал нищо. Тази самотна скала се намира южно от планините Синджар. В селищата на тази област има и християни. Дали не беше той някой християнски постник? Едва ли бе възможно, защото един такъв, на това отгоре за толкова късо време, не би могъл да стане все пак толкова прочут сред мохамеданското население чак долу до Багдад. И тъй като дори над анеизехите, които са си мюсюлмани, упражнявал една такава власт, то сигурно беше мюсюлманин, вероятно един от онези благочестиви каещи се грешници, които в Северна Африка са наричани марабути…

От срещата ни с абухаммедите бяха минали няколко дена. Ние се намирахме на територията на Мосул, вярно, в степта, местонахождението на бедуините, където властта на мюсюлманския мютесариф едва-едва проникваше. Днес приближавахме пасищата на тези, които исках да посетя.

Още по обяд степта беше като окосена — признак, че хаддедихните съвсем наскоро са били тук и са се, както показваха следите, изтеглили бавно на север. После, малко след пладне, забелязахме първите двама ездачи, които разхождаха конете си на северния хоризонт. Те ни забелязаха и препуснаха към нас.

Да, това бяха хаддедихни, най-добрите ездачи, както се виждаше още отдалеч. Те летяха в кариер насреща ни с насочени за бой копия и спряха конете си толкова близо до нас, че наконечниците на копията им почти докосваха гърдите ми. Това е много опасно, рисковано, но човек дори не бива да мигне, ако не иска да го сметнат за страхливец.

Бяха двама воини, с които бях прекарал някоя и друга вечер край лагерния огън. Каква изненада, когато познаха мен и Халеф! Те скочиха незабавно от конете, сграбчиха ръцете ми и ме разцелуваха, което при ярко изразената гордост на тези хора бе доказателство колко дълбоко са ме приели в сърцата си. После яхнаха отново конете и се понесоха като вятър да съобщят за нас.

— Сихди — попита парси, — ще останеш ли дълго при тези хора?

— Няколко седмици.

— Мислех, че искаш да ме придружиш до анеизехите, понеже смяташ, че сам не мога да освободя баща си?

— Аз ти го обещах и ще сдържа думата си.

— Но в такъв случай можеш да престоиш едва един ден при хаддедихните. Аз ти казах, че срокът свършва на трети от месец сафар.

— Аз ще яздя с теб и после ще се върна при тях.

— Третият ден от сафар според лунния календар тая година не е ли двайсет и петият ден на Канун ел Аувал (декември) по слънчевия календар, сихди? — попита Халеф.

— Да.

— Но на този ден се пада Ид ел Милад (Коледа) на християните!

— Действителното.

— И ти искаш да честваш големия си празник, като идеш при вражеските анеизехи и рискуваш живота си?

— Касае се за освобождението на един нещастник и предотвратяването на едно убийство. Това е най-доброто честване на един християнски празник.

— Сихди, може ли да дойда с теб?

— Да, ще видиш, че ще се върнем живи и здрави.

Ето че на север пред нас се появи голям, гъст облак ездачи, които препускаха към нас, като крещяха, ликуваха и изстрелваха пушките си. Като ни наближи, облакът се раздели, воините ни обиколиха и спряха в кръг, от който към нас препусна само един — Амад ел Гхандур, героичният шейх. Двамата скочихме от конете. Прегърнахме се и се целунахме, при което всички викаха непрестанно „Мархабабак“ (Здравей, привет!)

Той беше младото копие на моя някогашен приятел и негов баща Мохамед Емин — точно толкова висок и широк по фигура, със същите сериозни, благородни черти и — при един бедуин голяма рядкост — красива тъмна брада, която му стигаше до гърдите.

За какво ли да описвам последвалите сега вълнуващи сцени! Всеки искаше да ми стисне ръката, да чуе една дума от мен и мина доста време, преди да обърнат конете и с радостни викове да ни поведат към своя бивак. А пък описват тези хора като полудиви, сурови, неблагонадеждни, неверни и така нататък! Който ги познава добре, знае, че не са такива. Те са приятели на приятеля, врагове на врага, и то във всяко едно отношение и с цялото си сърце. Разбира се, който отиде при тях, без да признава тяхното право на самобитност, който си мисли, гледайки към тях от висотата на своето образование, че ще може като хитър търговец да ги излъже или да им докаже, че Мохамед не е бил пророк, а един самозаблуждавал се, екзалтиран човек, той ще добие погрешно впечатление за тях и никога няма да опознае техните добри страни.

Дуар, селото от шатри, бе обхванато от истинска възбуда, когато стигнахме там! Мъжете бяха излезли да ни посрещнат, сега се появиха жените — стари и млади, момчетата и момичетата! Шейхът искаше, за да ме отърве от тях, да влезем в неговата шатра. Но не стана. Аз бях повлечен от десет, двайсет ръце в тълпата и не бях освободен, докато и най-малкото голишарче не получи поне едно дружеско шляпване от ръката ми. Трябваше да поздравя подобаващо и Ханнех — жената на хаджи Халеф, и Кара бен Халеф. Едва тогава можеше Ахмед ел Гхандур да гледа на мен като на свой гост. И сега се започна заколението. Празник беше и някои, тлъсти овни трябваше да заплатят пристигането ми с живота си. После седнахме с шейха край апетитните ястия, при което по древния достопочтен обичай от дедите използвахме за лъжица и вилица петте пръста — те поне не ръждясваха, макар и най-често да оставаха непочистени.

Сега разговорът можеше вече да стигне до Откъде, Накъде и Защо. Аз разказах на Амад за парси Алам и неговия баща. Като ме изслуша, той каза:

— Добре че не си тръгнал веднага към анеизехите, приятелю на моята душа. Това щеше да означава твоята смърт, защото те сега са разярени на всичко, което не се казва бедуин. Мютесарифът изпрати при тях своите аскери да съберат със сила данъка на глава. Той им наредил да откарат най-хубавите животни от техните стада. Сега те заплашват всеки другоземец със смърт, защото всеки другоземец минава за тях турчин. Викрама, когото искате да откупите, няма да бъде освободен, дори и да заплатите удвоения откуп. Ако още не са го убили, анеизехите ще вземат парите и въпреки това ще го убият, а и вас също. Но, Кара бен Немзи, ти си мой брат, затова аз ще ви подкрепя. Знаеш ли, че ние живеем с тях във вражда?

— Не.

— Тя е обявена, но още не се е разразила. Анеизехите посегнаха на животните ни, понеже на тях им иззеха толкова много, и не искат да ги върнат. Ние сме много по-силни и могъщи от тях и ще отидем да си ги върнем. Кога изтича срокът на пленничеството?

— В третия ден на сафар.

— Толкова скоро? В такъв случай трябва да побързаме. Аз още днес ще разпратя вестители да свикат всички отделения на хаддедихните. После ще потеглим към скалата Вахсия.

— Анеизехите на това място ли бивакуват?

— Да.

— Чух, че там имало някакъв прочут отшелник. Познаваш ли го?

— Никога не съм бил при него. Него изобщо никой не го е виждал освен двете момчета, чиято майка живее в подножието на скалата. Те се качват два пъти на ден горе при него — сутрин и малко преди свечеряване, за да чуят светите думи, които трябва да отнесат на чакащите долу вярващи. От всички краища идват поклонници, които му поверяват своите настоятелни молби чрез момчетата и сетне получават неговия отговор. Никой, дори разбойник или злодей, не дръзва да действа против разпорежданията, които получава от пустинника. Ти ще видиш отдалеч шатрата му, ала горе при него не бива да се качваш. Ние щяхме да почакаме още известно време с наказанието на анеизехите, но понеже ти дойде, ще повалим две газели с един изстрел, а именно: ще ударим разбойниците и ще освободим Викрама. Мислиш ли, че трябва да разпратим съгледвачи?

— Да, ние трябва да знаем дали наистина се намират при скалата Вахсия и ако е възможно, да ги обкръжим. Съгледвачите трябва да положат грижи също походът ни да остане скрит за тях.

— Веднага щом приключим с храненето, ще събера най-подходящите за целта мъже и ще им дам нашите най-бързи коне.

След един час вече съгледвачите препуснаха и заедно с тях — пратениците, които трябваше да доведат воините на другите подразделения. Никой не беше по-радостен от тази бързина от Алам, у когото думите на шейха бяха породили голям страх за живота на баща му.

Още на следващата вечер пред бивака горяха много огньове, около които се бяха събрали над шестстотин добре въоръжени хаддедихни, а на утрото започна подготовката за похода. По обяд се върна един от съгледвачите и доложи, че анеизехите, на брой приблизително триста зрели мъже, бивакуват с жените и децата си край скалата и вероятно и не предполагат, че хаддедихните толкова скоро ще потеглят за отмъщение. Другите съгледвачи ги наблюдавали отдалеч. От известието излизаше, че ги превъзхождаме двойно. Към това се прибавяше, че ние бяхме само бойци, докато при тях имаше жени и деца, което, ако ги обкръжехме, щеше още повече да ги затрудни.

На следващото утро бяхме стигнали толкова далеч, че се наложи да спрем, защото парси трябваше да бъде изпратен напред, ако искаше да спаси баща си. Не го ли сторехме, можеше да се очаква, че при нашата атака баща му ще бъде убит. От само себе си се разбира, че аз тръгнах с него, понеже му го бях обещал. Сам той сега едва ли щеше да се осмели да отиде при анеизехите. Моят храбър Халеф също не остана по-назад, той ни придружаваше. Водача на парси обаче не взехме със себе си, той с нищо не можеше да ни бъде полезен. Аз впрочем се присъединих към парси не само заради даденото обещание, а преследвах и едно друго намерение. Хаддедихните искаха непременно да си отмъстят, бяха твърдо решени за нападение. Но аз вярвах, че ако се намирам при анеизехите, ще мога по някакъв начин да предотвратя кръвопролитието.

Та напуснахме, значи, ние тримата мястото, на което бивакуваха приятелите, като преди това бях обсъдил с Амад ел Гхандур точния план, който по мое мнение трябваше да се проведе.

Физиономията на парси сега беше безгрижна и той веднъж дори пак каза:

— Ти да не би да имаш грижи, ефенди? Няма от какво да се боите, защото у мен са моите два талисмана. Ние се намираме в Нур еш Шемс и в Нур ел Хилал. Светлината на слънцето и полумесеца ще ни закрилят.

Аз още не бях се осведомил за тези неща, но сега изрекох въпроса:

— Откъде всъщност имаш двата талисмана?

— Ти знаеш — отвърна той, — че между Багдад и Басра пътуват седем турски и два английски парахода. На единия от английските служи един наути^[2], когото добре познавам. Той винаги има при себе си чудотворни амулетни писания, от които прави талисмани за продан. Аз взех два от него, за да съм по-сигурен — един талисман за парсите и един за мохамеданите. Ти узна, че двата вече ни спасиха.

— Ти го вярваш, но аз — не. Няма талисмани. Не мога ли да ги видя?

— Не знам дали е редно да ти ги покажа, но ще ти ги опиша. На парсиския талисман е изобразен като новородено дете основателят на нашата религия Зердушт, при когото идват благочестиви съседи, за да му се поклонят. Има и един шрифт, който никой не може да прочете. А на мюсюлманския талисман е изрисувано как майката на малкия Мохамед му се прекланя. Тук също има един шрифт, който никой не разбира. Това достатъчно ли ти е?

— Не, сега не, защото мисля, че си бил измамен от някой шарлатанин.

— Защо?

— Не знаеш ли, че Мохамед е забранил да се правят портрети? А на един мюсюлмански талисман да има даже неговия и този на майка му? Това е измама! Ще ми покажеш ли магическото предпазно средство?

Трябваше неколкократно да подканя Алам, преди да се съгласи. Той извади изпод дрехата си два шнура със закрепени на тях две бели книжни пликчета. На едното беше изрисувано като от детска ръка едно слънце, а на другото — полумесец. Отворих ги. И какво съдържаха? За мое удивление — две рисунки по поеми от някакво английско списание! На „мохамеданския“ талисман се виждаше изображението на Божията майка с Младенеца. Парсиският талисман представляваше цялостна картина, Christmas, (Рождество Христово) към страницата на една коледна поема. Тези картини произхождаха несъмнено от родината на английския моряк, който или на шега, или от користолюбие ги бе представил като магическа закрила.

— Не е измама, нали, ефенди? — осведоми се парси.

— Такава си е и все пак съдържанието на този непознат шрифт е талисман на живота и смъртта. Тук не става дума за никакъв Нур еш Шемс и никакъв Нур ел Хилал, слънчева или полумесечна светлина, а за истинската Нур ес Сема, Небесната светлина, която някога е засияла над Витлеем и озарява и до ден-днешен целия свят. Ето, вземи картините и ги огледай внимателно! Аз ще ти ги обясня и ще ти говоря за тази Нур ес Сема, Небесната светлина. Утре бездруго ще празнуваме Коледа, деня, в който тя е изгряла.

И сега най-сетне започнах да разговарям с Алам за моята вяра, часове наред, докато продължавахме да яздим напред. Той ме слушаше съсредоточено и ме прекъсваше със стотици въпроси, които доказваха, че думите ми пускат корени в неговото сърце.

Настана вечер и трябваше да бивакуваме. Небето беше обсеяно със звезди и в душите на моите двама слушатели също бяха изгрели звезди, истински небесни светлини. Ние говорихме до полунощ. Когато после си легнах, парси каза:

— Ефенди, твоята вяра изглежда изпълнена с любов, така проста и все пак толкова чудна! Да-а, който я носи в сърцето си, не се нуждае от амулет и талисман, защото Извечната доброта и любов винаги бдят над него. Аз съм бил измамен, ала въпреки това ще съхранявам тези листа до края на живота си, защото, почти вярвам, те ме отведоха чрез теб до истинската Нур ес Сема, истинската Небесна светлина.

Халеф не каза нищо, само ми стисна безмълвно ръката и аз го разбрах много добре. После заспахме. На утрото продължихме. И скоро след това от равнината се издигна скалата Вахсия. В подножието й бяха разположени шатрите на анеизехите, а около тях пасяха стадата им, наполовина събрани с грабеж.

Вахсия^[3] не беше същинска планина, а само една скала, но долу тя имаше измерение сигурно четвърт час път и височина поне петдесет метра. Със столетията по нея се бяха развили храсти й дори дървета, които сега зеленееха. Между тях се виеше винтообразно нагоре от площадка на площадка околовръст хълма една пътека. Горе, под билото, се откриваше някаква пещера, пред която растеше иглолистно дърво — от какъв вид, отдолу не можеше да се различи. Там, където пътеката излизаше на равнината, се издигаше малка колиба, в която живееше споменатата вдовица с двете момчета. Тя се изхранваше от даровете на поклонниците, които идваха при отшелника.

Бяхме заговорени от няколко бедуини, които грубо ни запитаха за нашето желание. Аз поисках да бъда отведен при шейха и те го сториха. Той седеше в шатрата си, отвърна едва-едва на поздрава и не ни предложи и да седнем. Аз обаче се наместих до него, дадох знак на Халеф и Алам също да седнат и запитах:

— Имаш ли при себе си мъж, който се казва Викрама?

— Какво искате да знаете за него? — отвърна с въпрос анеизехът.

— Искаме да платим откупа.

— Това е късмет за него, защото утре беше последният му ден. Давайте го!

— Викрам тук ли е?

— Да. Давайте го!

— И ние ще отговорим така кратко като теб: Доведи го!

— Първо парата и сетне мъжа!

— Първо мъжа и сетне парата! Никой не плаща, без предварително да е видял какво купува.

— Аз не съм търговец, а шейх на анеизехите. Кой обаче си ти и как е името ти?

— Наричат ме Кара бен Немзи и съм…

Той скочи отривисто и ме прекъсна:

— Кара бен Немзи? Ти си оня гяур, който спечели за хаддедихните сражението в Долината на стъпалата?

— Да.

— Тогава Аллах да те прокълне хиляда пъти! Ние бяхме съюзени с абухаммедите и пристигнахме твърде късно, за да ги спасим. Сега ти ще има да се каеш за това. Вие сте пленени и няма да се изплъзнете!

С тези думи той изскочи от шатрата. Това бе обрат, който не бях очаквал. Съвсем го бяха прихванали бесовете, а аз нищо не бях му сторил! Вън се разнесе гласът му. Свикваше хората си. Халеф попита смело:

— Сихди, дали да не застреляме неколцина от тях и после да препуснем?

— В името на Аллах, само това не! — извика парси уплашено. — Всички ще бъдем изгубени!

— Тук действително не би ти помогнал никакъв амулет — отвърнах. — Но не се тревожи! На теб нищо няма да ти се случи!

Отметнах рогозката и застанах с Халеф на входа. Всички анеизехи се бяха събрали. Стояха глава до глава, на няколко крачки пред тях — шейхът. Приказваха възбудено, но като ме видяха, настъпи тишина. С карабина в дясната ръка и револвер в лявата аз попитах високо:

— Ти значи гледаш на нас като на свои пленници, о, шейх на анеизехите?

— Да — отговори той. — Посмееш ли само една-единствена крачка да направиш и си труп!

— Ти, види се, си чувал за мен. Разправяли ли са ти също, че с тази магическа пушка мога да стрелям часове наред, без да е нужно да зареждам?

— Вахаяти, ел Баруди ел Джехеннем! (В името на моя живот, Пъклената кремъклийка!) — извика оня изплашено, отскачайки назад.

— А и с този малък пищов мога да стрелям също така често. Внимавай! Шест изстрела в предния окръглен връх на седлото, дето лежи там до съседната шатра!

Дадох изстрелите, които предизвикаха всеобщо удивление, и продължих:

— Виждаш, че мога да си тръгна въпреки забраната ти, защото преди някой да е дигнал пушкалото си срещу мен, ще бъде мъртъв, а заедно с него и десетина други. Ама на мен и на ум не ми идва да бягам от вас. Аз дойдох да взема Викрама и няма да си тръгна без него. Ние ще останем в шатрата ти, докато размислиш. Но си отбележете следното: аз ще броя бавно до двайсет. Който после още се намира на разстояние по-малко от петдесет крачки от тази шатра, ще получи в главата си моя никога непропускащ куршум. Обещавам ви го в името на брадата на вашия Пророк!

Отстъпих с Халеф в шатрата и спуснах входната завеса. А отвън вече можеха да се чуят гласовете и крачките на отдалечаващите се. Прорязах една дупка в дясната, а Халеф — в лявата платнена стена на шатрата. Надзъртайки през тях, забелязахме, че анеизехите наистина се бяха изтеглили, но не толкова далеч, колкото им бях наредил. Ето защо подадохме цевите на пушките и веднага всички започнаха да отстъпват. Шейхът също. Тези анеизехи бяха слушали преувеличените слухове за моята многозарядна карабина и никога не си бяха имали работа с един неустрашим европеец. Сега побягнаха. Ние можехме преспокойно да избягаме, но като християнин аз не исках да допусна да се говори, че съм избягал от тези почитатели на Мохамед. Ние знаехме, че по обяд хаддедихните ще настъпят от всички страни.

Алам бе обхванат от страх до Бога по своя баща, но аз го успокоих. Както стояха сега нещата, със сигурност никой нямаше да причини някакво зло на пленника. Забелязахме, че се провежда голямо съвещание.

Беше в деня на святата Бъдни вечер, предиобед. Малко след пладне чухме, че навън се тича и вика. Погледнахме през дупките — хаддедихните идваха от всички страни. Далеч навън, където още не можеха да бъдат съгледани, те бяха образували кръг около бивака и сега го стесняваха. Беше настъпило времето да избегна кръвопролитието. Взех карабината си, отметнах завесата на шатрата и пристъпих навън. Шейхът стоеше сред хората си, жестикулирайки оживено. Поканих го. Той се завтече бързешком и попита още отдалеч:

— Кара бен Немзи ефенди, знаеш ли кои са тези многобройни конници?

— Да. Това са шестстотин хаддедихни със също толкова добри пушки. Те идват да отмъстят за грабежа, който сте извършили от техните стада. Вие сте обградени от тях и не можете да избягате. А ние, техните съюзници, сме сред вас. Ако не ги помолите за милост, много пъти по шестстотин куршума ще ударят тълпата от вашите жени и деца. Но аз искам да се застъпя за вас и ще изпратя един пратеник на Амад ел Гхандур да отложи атаката. После ще можеш да преговаряш с него.

— Изчакай още! — отговори той през зъби.

След това побърза да се отдалечи, за да се допита накратко до своите старейшини за съвет. Кръгът обаче се стесняваше толкова бързо и застрашително и беше толкова ясно, че една съпротива би била напразна, че той ми викна:

— Изпрати един вестител, побързай!

Халеф беше вече ориентиран, взе пушката си и бързо се отдалечи. Аз останах до шатрата да изчакам резултата. Дълбока тишина владееше наоколо. В този миг от скалата там горе прозвуча ясният звън на камбанка. Веднага след това видях от колибата да излиза едно момче и да се изкачва по стръмната пътека. То изчезна горе в пещерата и след малко слезе отново, упътвайки се към шейха. Аз дадох знак на двамата да дойдат при мен и попитах:

— Какво иска светият мъж?

— Той иска да узнае каква ще е тая битка и защо трябва да се състои тук — отговори шейхът.

— Това той ще узнае от мен. Можеш ли да четеш?

— Да.

— Тогава почакай!

Седнах, откъснах един лист от бележника си и написах отговора с молив. След като шейхът го прочете, момчето трябваше да отнесе листа и молива до височината. Сега щеше да се разбере дали прочутият мъж можеше поне да пише. Бях се подписал с името Кара бен Немзи. Хаддедихните се намираха на почти изстрел разстояние, но бяха спрели, понеже бяха чули камбанката и съгледали пратеника на отшелника. Той сега се застоя по-дълго, отколкото преди туй, после донесе листа. За мое учудване под редовете ми бе написано на арабски:

„Възслава на Господа във висините и мир на земята на человеците, които имат добри пожелания!“

Думите от хвалебствения химн на ангелите! В днешния ден! От този прочут сред мохамеданите отшелник! Той трябваше да е християнин! Дадох на шейха да прочете думите. Той си нямаше и понятие, че произхождат от Библията, но веднага разбра смисъла им, защото каза:

— Светият мъж заповядва да установим мир. Мислиш ли, че Амад ел Гхандур ще прояви такава склонност?

— Да. А ако пожелае да бъде строг, аз ще се застъпя за вас.

— Значи искаш да отидеш при него?

— Аз и ти.

— И аз ли? Той ще ме плени.

— Не. Ти ще стоиш под моя закрила. Обещавам ти, че ще можеш да се върнеш, когато поискаш.

„Мир на земята!“ Тази повеля беше изпълнена. Преговорите продължиха, наистина, до надвечер, но накрая бе постигнато споразумение. Викрама беше освободен без откуп, хаддедихните си получиха обратно заграбените животни, а в замяна Амад ел Гхандур даде думата си, че се отказва от отмъщението. След това бе сключен мир между досегашните врагове, който първоначално създаваше впечатление за принуденост, ала сетне стана по-сърдечен. Хаддедихните дойдоха до бивака. Бяха заклани овни и запалени огньове за опичането им.

Преди това обаче се случи нещо, което никой не беше предполагал. Малко преди настъпване на нощта момчетата бяха изкачили скалата и отшелникът ги бе разпитал. После слязоха. Той ги бе накарал да помолят анеизехите за свещи, каквито бедуините приготвят от овнешка лой, а аз получих молбата сутринта да отида на скалата при него. Както вече споменах, при него освен двете момчета никой още не се бе качвал. Бях много любопитен какво ще видя. Трябва да спомена още и радостта на двамата парси, които се бяха събрали, без да е плащан някакъв откуп. От само себе си се разбира, че Викрама си получи ограбената сума.

Когато седяхме вечерта край огньовете, отдадени на трапезата на мира, отгоре камбанката отново зазвъня.

Погледнахме нататък. По иглолистното дърво на височината се запоявяваха светлинка след светлинка. Отшелникът честваше Бъдни вечер с коледно дърво. Какво чудо тук, в Ориента, посред бедуините! И каква гледка за мен, немеца, който не можеше да си представи Коледа без коледно дърво. Арабите се наслаждаваха на непознатото за тях зрелище с нямо мълчание. Алам обаче ми каза:

— О, Кара бен Немзи ефенди, това е дървото, за което ни разказва вчера. Колко е красиво! То ми говори за Нур ес Сема, която изгря в моето сърце!

А кого намерих на утрото там горе на скалата и какво узнах от него? Това ще разкажа на скъпия читател може би някой друг път!