Карл Май
Небесна светлина (2)

2. Нур ел Хилал

Няколко дни по-късно бяхме оставили Текрит, сега толкова малко и незначително селище, зад себе си и бяхме прехвърлили Тигър на тръстикови салове. Сега се намирахме край малката река Тхартхар, по чийто бряг се придвижвахме срещу течението. Тук имахме вода, колкото си искахме, паша в изобилие и в случай на враждебна среща можехме да поемем свободно всяка посока, което нямаше да е възможно, ако се бяхме придържали към брега на Тигър.

А една такава среща в никой случай не лежеше извън сферата на невъзможното. Ние бяхме научили именно в Текрит, че между племената на тукашните бедуини са се разразили враждебни актове. Първата причина за това беше някакъв грабеж на абухаммед срещу алабеидите. Двете племена бяха привлекли към себе си приятелски подразделения и правеха сега с набезите и престрелките си цялата околност несигурна.

Халеф и аз трябваше особено да се пазим от абухаммедите, защото бяхме участвали при побеждаването им от хаддедихните. Ако попаднехме в ръцете им, не биваше да очакваме нищо добро. Ето защо си държахме очите отворени.

Що се отнася до нашия придружител, парси Алам, то се бях напълно примирил с присъствието му. Вярно, той беше млад, неопитен и също непредпазлив, но за мен бе една привлекателна личност. Имаше парси за баща и беше роден в Багдад от мохамеданска майка. В следствие на това изповядваше вярата на баща си, но вътрешно държеше и на тази на своята майка. Полупоклонник на слънцето и огъня, полумюсюлманин, той не беше нито едно от двете. При това притежаваше жадуваща душа, бореше се за светлина и истина, но не беше съумял да намери нито едното, нито другото. Чувстваше оковите на суеверието, в които се намираше, много му се искаше да се отърве от тях, но така и не можеше.

Не беше чудно, че при тази вътрешна угнетеност Алам поведе разговора към вярата. Той ме беше считал за мюсюлманин. Когато после чу, че съм християнин, стана по-откровен и ми постави куп въпроси, на които до един трябваше да отговарям. На мен и през ум не ми минаваше да започна да се държа като мисионер. Това щеше да бъде непростима грешка. Аз не споменавах моята вяра и неговото учение нито с думи, а поех по косвения, но толкова по-сигурен път да му докажа с къси и убедителни забележки, че неговата вяра е без устои.

От сутрин до вечер не разговаряхме за нищо друго. Алам ставаше все по-замислен и аз бях убеден, че думите ми засядат в неговата душа. По този начин бях наставлявал и моя Халеф, който на всяка цена бе искал да ме направи мохамеданин. Дребният, верен мъж слушаше мълчаливо нашия диалог, но не можа да се сдържи, когато веднъж случайно яздех до него, тайно да ми каже:

— Сихди, спомняш ли си още как се бях зарекъл да те обърна към исляма, щеш или не щеш?

— Да.

— А сега твоята вяра ми е по-свидна от нашата, макар да не мога още на никого да го кажа. Усещам, че този парси един ден ще започне да мисли също като мен, въпреки талисманите, дето мъкне със себе си.

Хаджи Халеф значи беше направил същото като мен наблюдение по отношение на Алам. Между другото тук може да се отбележи, че спътникът на парси беше млад мъж, който сега се намираше в негова служба, а по-рано бе въртял амбулантна търговия сред бедуините. Той следователно познаваше донейде областта и нейните жители и по тая причина беше добре избран като придружител. За мен действително простоватичкият, безобиден мъж не можеше да е от значение. Пък и той яздеше винаги скромно зад нас.

Тхартхар през лятото има малко или почти никак вода. Тогава само по нейните брегове има малко зеленина, в степта обаче растителността е напълно загинала и бедуините пребивават със стадата си в близост до Тигър или търсят течащия в запада Ефрат. Но сега в рекичката имаше вода, не толкова много, разбира се, че да затруднява преминаването. Ние можехме по необходимост във всеки миг да се прехвърлим отвъд или отново отсам — изцяло както изискваше нашата сигурност.

Досега не бяхме имали никаква среща. Но днес, когато слънцето беше изминало може би три четвърти от своя път, забелязахме ездачи, които идваха югозападно от степта към реката, при която трябваше да се срещнат с нас. Когато ни забелязаха, те спряха за кратко да се посъветват. После подкараха конете в галоп. Ние продължихме да яздим със същото темпо, тъй като от четирима мъже нямаше защо да се страхуваме. Едва когато ни наближиха, спряхме, както изискваше учтивостта. Изглеждаха като всички бедуини, нямаше нищо у тях, което да възбуди подозрителността ни. Поздравиха ни любезно и ние им отвърнахме. Бяха млади, най-възрастният имаше най-много двадесет и пет години. Той ни попита към кое племе принадлежим.

— Не сме от този край — обясних аз неопределено. — Бащите ни са живели по градовете.

— Накъде сте се запътили?

— При благочестивия пустинник от скалата Вахсия. Виждаш, че пътуването ни е миролюбиво.

Трябваше да отговоря по този начин, защото не знаех към кое племе принадлежат тези хора.

— Някаква клетва ли сте дали, че искате да идете при отшелника? — продължи да пита той.

— Не. Искаме само да му поднесем един дари една молба. При кое племе стоят шатрите ви?

— Ние принадлежим към могъщото племе алабеиде.

— Алабеиде? — извика Халеф радостно. — Къде се намира то?

— Недалеч оттук край реката. Ние ще достигнем нашия бивак още преди свечеряване — отвърна мъжът на дребния, непредпазлив питащ.

— В такъв случай ще яздим с вас, защото ние сме стари познати и приятели на вашето племе.

— Вие? Как тъй?

Халеф ме посочи и отговори гордо:

— Тук вие виждате прочутия Кара бен Немзи ефенди. Известно ли ви е неговото име? А аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, хаддедихн, негов приятел и спътник. В Долината на стъпалата ние се бихме заедно с вас и моето племе срещу абухаммед, джовари и обеиде. Това беше една голяма победа и вие сигурно знаете, че я дължите на Кара бен Немзи ефенди.

При назоваването на името на четиримата ездачи нададоха викове на изненада. Те се спогледаха с израз на радостно слисване, но по-късно узнахме, че е бил нещо съвсем друго. Когато Халеф свърши високопарната си реч, мнимият алабеиде възкликува:

— Слава на Аллах, който ни срещна тук с вас! Да, на нас ни е известна голямата ви слава. Нашите племена ви дължат онази голяма победа. Вие сте ни добре дошли. Как ще се радват нашите, когато им известим какви гости им водим! О, Кара бен Немзи ефенди, бъди наш гост за много дни! Искаш ли да ни доставиш блаженството от твоето присъствие?

Видях очите му и тези на неговите спътници да блестят и дадох съгласието си. Приех този блясък в очите като признак на радост. И той си е бил радост, наистина, само че различна от тази, която ние приемахме. Ние, непредпазливците, отивахме доверчиво към капан, поставен ни на това отгоре от толкова млади хора. Продължихме да яздим и си бъбрехме за изминалото време. Особено се радваха мнимите алабеиде, дето тогава така сме натупали абухаммедите. Аз бях пленник на това племе, но се бях измъкнал. Неговият шейх Цедар бен Хули беше застрелян после от един от моите спътници. Абухаммедите трябваше да се покорят на хаддедихните и алабеидите и да платят данък с по-голямата част от стадата си. Същевременно нашите нови спътници се държаха по начин, който изключваше възникването на някакво подозрение у нас.

По-късно един от тях се отдели, за да избърза напред и осведоми за пристигането на така сърдечно добре дошлите гости. Беше може би половин час преди залез слънце, когато видяхме да се появяват черните шатри на племето. Около бивака пасяха стада, надзиравани от пастири. Голям брой жени и момичета тръгна насреща ни и ни поздравиха с едно многогласно и често повтаряно „Мархаба“. Зад тях се струпаха младежите, за да повторят вика. При тях се намираха само малцина зрели мъже. Ние бяхме чули, че воините са потеглили на поход срещу вражеските абухаммеди, но се очаквало вдругиден вече да се върнат. Това бе една изключително радостна глъчка, каквато се чува само при пристигането на много обичани гости. Ние бяхме буквално вдигнати от конете и с ликуване поведени към редиците шатри. Тогава внезапно видях, че един от старите воини изтръгна пушката от ръката на моя Халеф. В следващия миг, преди да съм съумял и едно движение за отбрана да направя, той така ме удари с приклада по челото, че ми отне способността да мисля. Още един такъв удар, аз се сринах на земята и изгубих съзнание.

Колко дълго съм бил в безсъзнание не знам. Когато се свестих, ме обгръщаше дълбока тъмнина. Имах усещането, че главата ми е куха кратуна, в която бръмчат милиони мухи. През това бръмчене като от много далеч звучаха човешки гласове. Лежах на земята с вързани ръце и крака. Когато напрегнах слуха си, гласовете ставаха по-ясни и ми се стори, че различавам този на Халеф.

В този миг стана светло. Появиха се няколко мъже, единият от които носеше маслена лампа. Пристъпиха към мен. Като забелязаха, че съм отворил очи, този с лампата каза:

— Слава на Аллах! Кучият син е жив, значи не съм го пречукал! — И обръщайки се към мен, продължи: — Ти си Кара бен Немзи, който навремето ни надхитри в Долината на стъпалата, но днес ние те победихме. Ние не принадлежим към алабеидите — дано Аллах ги изгори! — а сме абумохаммеди, на които ти тогава причини толкова много щети. Ти беше примамен към нас и мозъкът ти беше достатъчно слаб да повярва, че сме алабеиди. Тогава вие убихте нашия шейх Цедар бен Хули. Сега ще останете да лежите тук, докато се върнат воините ни, които ще ви отнемат душите заради кръвното отмъщение!

Той ме угости с един ритник и се отдалечи после с другите. При светлината на малката лампа бях забелязал, че лежах със спътниците си, които бяха също така вързани като мен, във вътрешността на една шатра. Те бяха разговаряли преди това помежду си и техните гласове бях чувал като от голяма далечина.

Когато останахме отново сами, аз се осведомих за развоя на събитията. Нехранимайковците ме смятаха за най-опасен и затова ме бяха повалили. Другите също били съборени на земята и надвити. След като ни вързали, хората изпълнили един радостен танц около нас с крясъци и вой, удряли и ни блъскали с ръце и крака, заплювали ни и после ни довлекли в тази шатра. Пред нея сега седяха двама пазачи.

— Аз съм виновен, сихди — призна Халеф. — Не биваше толкова бърже да им казвам кои сме.

— Това е вярно, но от упреци няма никаква полза. И аз бях също така непредпазлив като теб. Те сигурно са ни ограбили?

— Не. Когато на няколко пъти понечиха да ни опразнят джобовете, заместникът на шейха го забрани. Той рече, че това щяло да стане едва като се върнели воините.

— Той е знаел, че всичко скоро би изчезнало, а само шейхът има право да дели заграбеното. Това е добре за нас. Ами оръжията ни?

— Тях те наистина ни отнеха и отнесоха в шатрата на шейха.

— Знаеш ли коя е тя?

— Не. Но чух да казват, че щели да бъдат пазени там.

— Хм-м! Ти лежиш до мен. Как са вързани ръцете ти?

— Отпред.

— А моите на гърба. Можеш ли да си движиш пръстите?

— Да.

— Тогава се плъзни по-близо и опитай дали ще можеш да ми развържеш вървите! Вижда се, че си имаме работа с неопитни хора. Ако ни бяха запрели поотделно, нямаше да можем да си помогнем.

Халеф последва подканата ми. След половин час ръцете ми бяха свободни.

— Сега развържи мен и другите! — подкани ме той.

— И през ум не ми минава! Това би било най-голямата глупост, която бих могъл да извърша! По-скоро ми вържи пак ръцете. Това беше само опит. Чуй какво става там вън! Хората са все още много бодри. По-късно ще опитам дали и как можем да избягаме оттук. Но в никой случай няма да тръгна, без да съм си върнал пушките.

— И моя самар! — прошепна парси Алам настойчиво.

— Защо и него?

— Защото парите ми са скрити в подплънката му. Кажи ми, о, ефенди, биха ли ни убили тези абухаммеди?

— Без милост!

— Но ти мислиш, че можем да избягаме?

— Надявам се.

— Което ще дължим само на моите талисмани. Аз ти казах, че те ще ни избавят от всяка беда.

Премълчах. Алам знаеше мнението ми. Какво ли още трябваше да кажа?

Чакахме. Времето минаваше. Вън ставаше все по-тихо. Мъжете, които ни бяха навестили, дойдоха пак да ни видят. Ние лежахме както преди. Те си мислеха, че сме безопасни, и отново изчезнаха. Вън заповядаха на новите пазачи да внимават добре. После дочувах тихи стъпки да обикалят около шатрата ни. Бяха пазачите, които се придържаха към входа. От време на време един от тях предприемаше обиколка.

Сега беше време. Халеф трябваше отново да ме развърже, което стана по-бързо отпреди. Ръцете ми бяха свободни и можех вече да си развържа въжето от глезените.

— Ефенди, накъде се каниш да се отправиш вън? — попита парси.

— Да потърся шатрата на шейха.

— Потърси и моя самар! Аз ще поставя ръката си върху талисмана на слънцето. Той ще те закриля. Нека Омрузд ти прати най-чистите си духове!

Пропълзях тихо до задната стена на шатрата и измъкнах от земята едно от колчетата. Сега можех да повдигна платнището и да изпълзя под него. Небето се бе покрило с облаци, сякаш се канеше да завали. Беше толкова тъмно, че не можеше да се вижда далеч. Това беше добре, макар че щеше да ме затрудни после в намирането на нашата шатра. Та избутах се значи навън и бързо се отдалечих на няколко метра от пазачите. Залегнах и запълзях нататък. Трябваше да мина през целия бивак, но бях убеден, че шатрата на шейха ще се отличава по нещо от другите.

По нагоре гореше огън, край който седяха няколко мъже, сигурно по-късната смяна на нашите пазачи. Трябваше да се държа така, че светлината от огъня да не падне върху мен, и продължих да пълзя в мрака от другата страна, оглеждайки внимателно всяка шатра, край която минавах. На едно място се издигаше една по-голяма, над която високо стърчаха украсените със снопчета палмови влакна върхове на две копия. Дали това беше търсената шатра?

Тъкмо се канех да припълзя предпазливо към предната й страна, когато чух шум. Един мъж заобиколи шатрата. Аз се намирах точно пред краката му и нямах време да се дръпна. Още една крачка, той се препъна в мен и падна. В същия миг аз се претърколих колкото е възможно по-далеч, надигнах се и с максимална бързина свих обратно по пътя, по който бях дошъл.

— Събуждайте се, мъже! — извика висок глас, който отекна през целия бивак. — Имаше някакъв човек при шатрата на шейха!

Мигновено в шатрите и извън тях настана оживление. Сега най-важното беше да стигна бързо в нашата шатра. Вече се намирах близо до нея откъм задната страна на редицата от шатри, залегнах отново и запълзях. За мое щастие на пазачите не им хрумна да погледнат насам. Те бяха станали и направили няколко крачки по посока към шатрата на шейха. Промуших се под платнището и тикнах колчето пак в земята. После си вързах отново въжето около краката, а Халеф трябваше да ми свърже ръцете на гърба. Едва бе станало това и аз легнах в предишното си положение, дотичаха неколцина бедуини с лампа и ни осветиха един след друг.

— Те са здраво овързани, никой от тях не може да избяга — гласеше резултатът от този преглед. — Не е било човек, а някое от нашите чобански кучета.

Те си тръгнаха и в бивака отново стана спокойно. Аз разказвах тихо на спътниците си какво се бе случило.

— Моят талисман на слънцето не те е предпазил — рече парси. — Вторият ми талисман Тилсим ел Хилал, Талисман на Полумесеца, е направен за мюсюлманин. Аз стоя също под Нур ел Хилал, в светлината и закрилата на Полумесеца. Ще се осмелиш ли пак да тръгнеш, о, ефенди?

— Да. Ние трябва да рискуваме живота си за свободата, и то още тази нощ. Утре вероятно ще бъде вече твърде късно.

— В такъв случай, като тръгнеш, ще сложа ръката си върху втория талисман, който нося от лявата страна на гърдите.

Почаках, додето бяха сменени пазачите ни, освободих се пак и изминах пътя по същия начин както преди малко. Сега знаех, че това действително е била шатрата на шейха. Този път имах повече щастие. Тя се състоеше само от приемното помещение, отделението за семейството образуваше една отделна шатра, издигната в съседство. За жалост, отпред стоеше пазач, много вероятно защото вътре се намираха нашите вещи. Този мъж се беше спънал преди в мен.

Измъкнах и тук едно колче от земята, пропълзях после вътре и заопипвах в мрака наоколо, но тихо и предпазливо, за да не чуе пазачът. Тук лежаха нашите седла и до тях — всичките ни оръжия. Аз напипах карабината „Хенри“, взех я и изпълзях отново навън. Пушката в ръката ми даваше чувство за пълна сигурност. Върнах се при нашата шатра и развързах другите. Те трябваше да ме последват. Тъй като с изключение на Халеф те не бяха обучени да се промъкват, напредвахме бавно. Като стигнахме при шатрата на шейха, най-напред се проврях аз сам вътре, другите трябваше да чакат. Пропълзях тихо до входа и поместих леко настрани платнището, което служеше за врата. Там седеше пазачът, който трябваше да бъде накаран да занемее, така удобно подръка, както само бих могъл да желая. Пипнах го изотзад с лявата ръка за гърлото, стиснах го здраво и му стоварих върху слепоочието десния юмрук. Той се отпусна. Беше в безсъзнание.

Сега другите можеха да влязат. Вързахме пазача и му набутахме края на неговата кърпа за глава в устата. После си взехме нещата, при което трябваше да се оправяме с опипване. Сега задната страна на шатрата бе просто срязана от горе до долу, за да можем да излезем лесно със седлата. Парси и неговият придружител имаха, наистина, доста да носят — три седла и няколко пакета стоки, които бяха карали с товарния кон, та евентуално да задоволят анеизехите с тези разменни предмети, тъй като Алам не притежаваше целия откуп. Това затрудняваше напредването ни, ала Халеф и аз им помагахме в носенето, и излязохме благополучно от бивака.

Трябваха ни обаче коне! Не беше необходимо да получим нашите. Днес по свечеряване, когато наближавахме бивака от шатри, бяхме видели от коя страна пасяха животните. Натам понесохме вещите си, оставихме ги в тревата и после аз тръгнах най-напред на разузнаване. От кучетата нямаше защо да се опасявам, тъй като те бяха при овцете и козите. Минах край камилите, после видях конете да лежат на тревата. Запълзях по корем нататък. Там лежеше един коняр, подпрял лакът на земята и глава на дланта. Направих завой, за да стигна до него изотзад, и го хванах за гърлото. Младият човек беше полумъртъв от страх. Опрях му ножа на гърдите, отпуснах му въздух колкото да може тихо да говори и предупредих:

— В името на Аллах, не викай, иначе ще те намушкам. Ще усетиш ножа ми и ако излъжеш! Колко пастири има тук при конете?

— Само аз съм — избъбра той, треперейки.

— Стани и ела с мен! Ако мируваш, нищо няма да ти се случи.

Той се подчини. Аз го държах здраво и го отведох при спътниците си, където бе вързан със собствения му пояс. Парси и неговият слуга трябваше да го пазят, а аз тръгнах с Халеф да докараме пет коня. Това също бе сторено за кратко време. Ние ги оседлахме, сложихме им юздите, после запушихме устата на коняра така, че да не може да се развика веднага след отдалечаването ни, възседнахме и препуснахме толкова бързо, колкото позволяваше тъмнината.

На първо време никой не обелваше нито дума, ала когато се отдалечихме достатъчно, Халеф възкликна облекчено:

— Хвала и слава на Аллах, който ни спаси! Сихди, ние бяхме обречени на смърт, защото воините на абухаммед щяха веднага след връщането си да ни убият.

— Не, не съществуваше никаква опасност — заяви по странен начин парси.

— Не? — попита дребният хаджи напълно объркан.

— Не, защото у мен са двата ми талисмана. Вярно, Тилсим еш Шемс, на Слънцето, тоя път не предпази, но затова пък другият, Тилсим ел Хилал, на Полумесеца, толкова по-добре изпълни дълга си. Аз стоя в Нур еш Шемс и в Нур нел Хилал, в светлината и закрилата на Слънцето и светлината и покровителството на Полумесеца. На мен значи нищо не може да се случи, а и също на вас, защото вие се намирате при мен.

— Но ако не беше моят ефенди, за нас нямаше да има никакво спасение — възрази ревностно Халеф. — И мислиш ли, че той ще се остави да го командва твоето слънце или полумесеца ти? Той е християнин и живее в една друга светлина, различна от твоята. Тя стана също и моя, слава на Аллах и Пророка за това!

Значи хаджията благодареше на Пророка, задето беше станал християнин! Но за тая работа човек не биваше да се сърди на храбрия дребосък.