Карл Май
Стейкман (1)

1. ПУСТИНЯТА НА СМЪРТТА

Между Тексас, Ню Мексико, Индианската територия и проточилите се на североизток Озърк се простира обширен район, който е не по-малко страшен от азиатската Гоби или африканската Сахара. Нито едно дърво, нито един-единствен храст не се изпречват пред човешкия поглед. Никакъв хълм, нито каквото и да е по-значително възвишение не прекъсва безжизнената еднообразна равнина. Няма извор, за да освежи пресъхналия ти език и да те избави от гибел, която е неизбежна за всеки, който се отклони от вярната посока и изгуби пътя, водещ към планините или към някоя от зелените прерии. Пясък, пясък и пак пясък и само нарядко смелият ловец, дръзнал да навлезе в тази пустош, се натъква на късче земя, където някой краткотраен дъжд е предизвикал появата на оскъдна и немощна растителност. Но кракът на странника избягва тези полета, покрити с твърди, бодливи кактуси, понеже острите им бодли ще наранят и него, и коня му, а самите растения едва ли съдържат и няколко капки сок, който да може да освежи пламналия език и пресъхналата уста.

И все пак тук-там и през тази пустиня минават пътища — било към Санта Фе, било към потоците, изворите и златните находища на Скалистите планини, или пък на юг през Рио Гранде към богатото Мексико. Но всъщност това не са истински пътища, каквито осигурява цивилизацията за нуждите на транспорта, а онова, което там се нарича път, е дълга редица от сухи пръти или колове, забодени нарядко в пясъка, за да обозначат вярната посока, която трябва да следват бавно влачещите се кервани от волски каруци или по-бързите трапери и скватери. Тежко и горко на пътника, ако се отклони от тези пътеуказатели, от които идва и името на онази югозападна част от Северна Америка — Ляно Естакадо, — или ако те са преместени от дивите индиански орди или разбойническите бели банди, за да се заблудят непознаващите тамошните местности хора. Тогава те са загубени!…

 

Пустинята се бе ширнала надалеч като безбрежен океан. Слънцето сипеше жар върху земята, а над нажежения пясък трептеше мараня, която заслепяваше очите и им причиняваше болки. Сред безутешната пустош се виждаха пет живи същества — един ездач, неговият кон и три лешояда, които се рееха високо във въздуха, сякаш само чакаха мига, когато и кон, и ездач щяха да рухнат от пълно изтощение и да станат лесна плячка за тях. Та нали вече втори ден следваха конника, а тези животни, изглежда, инстинктивно чувстваха, че човекът вече не бе в състояние да понася лишенията на това пътуване.

Самотният ездач в Ляно беше все още млад човек на около двайсет и шест години. Носеше обичайното облекло на прерийните ловци — кожена ловна риза, украсена с ресни, също такива легинси, както и мокасини. На главата му имаше касторена шапка, чийто цвят и форма издаваха, че собственикът й от доста време не беше влизал в допир с цивилизацията. Бледото му изнурено лице, помътеният, втренчен в една точка поглед, сплъстената му рошава коса, както и пръстите, стиснали конвулсивно пушката, свидетелстваха, че едва ли вече бе в състояние да противостои на жаждата, лишенията и умората от това ужасно пътуване.

Не по-малко изтощен беше и конят му. Очевидно бе уловен и отмъкнат от стадото му мустанг, който само преди няколко дни вероятно бе притежавал смелост, бодрост и издръжливост дори в излишък, но сега бе напълно рухнал и силите му бяха съвсем изцедени. Сухият му език висеше от озъбената муцуна, очите му бяха кръвясали, а краката му механично продължаваха бавно да се влачат през дълбокия пясък.

И така беше от дни. Младият човек беше тръгнал от Санта Фе с група уестмани, за да се прехвърли през планините Озърк и да достигне Арканзас, но ги нападна отряд команчи и трябваше да благодари само на коня си, че единствен успя да се изплъзне от индианците. Те го бяха преследвали навътре в пустинята, където иначе едва ли някога би посмял да навлезе съвсем сам.

Коловете, обозначаващи пътя, бяха изчезнали още от сутринта на миналия ден и младият човек не разполагаше с други пътеуказатели, освен със своя компас и звездите на небето. От три дни беше останал без капка вода. С отчаян поглед следеше лешоядите, които се спускаха все по-ниско, колкото по-бавни и по-несигурни ставаха движенията на изтощения му кон.

Най-накрая животното спря и нищо повече не бе в състояние да го помръдне от мястото му. Цялото му тяло трепереше и съществуваше опасност при първото принудително усилие да рухне на земята.

— Значи дотук беше всичко! — промърмори младежът на немски. — Нима вече няма никакво спасение за теб и за мен, мое храбро конче?

Канеше се да слезе от седлото, когато поведението на коня му направи впечатление. Изглежда, треперенето на тялото му се дължеше както на изтощение, така и на страх. Отпуснатите му ноздри се бяха разширили и в този момент животното вдигна глава и изпръхтя така, както истинските прерийни коне издават близостта на някакво опасно или враждебно настроено същество.

Ездачът извади бинокъла си, за да се огледа по-внимателно наоколо, и забеляза, че лешоядите не кръжаха вече над главата му, а се бяха спуснали ниско и се готвеха да кацнат по-нататък, на запад от него. Там той съзря няколко неподвижни точки и ръката му неволно посегна към ножа. Но веднага си каза, че в положението, в което се намираше, не можеше да очаква от някое човешко същество нещо по-лошо, от това, което и бездруго щеше да го сполети. А може би бяха животни, Не беше изключено едната от точките да е умиращо животно, а другите само да изчакват смъртта му, за да го разкъсат. Младият човек слезе от седлото, хвана юздите и влачейки крака, бавно се помъкна напред. От време на време вдигаше далекогледа към очите си и така най-сетне видя, че на земята лежеше някакъв мъж, на известно разстояние от него бяха накацали лешояди, а до тях седяха и няколко койоти. Сигурно човекът бе още жив, иначе животните отдавна да се бяха нахвърлили върху него.

Студени тръпки на ужас разтърсиха младежа. Пред очите си той видя собствената си участ, ако в най-скоро време не дойдеше отнякъде спасение.

— Кой ли може да е този нещастник? Дали е ловец? Къде ли е конят му? Те сигурно ще го разкъсат, а кръвта му…

Младият човек млъкна. При последната дума му хрумна една мисъл. После промълви сам на себе си:

— Не, няма да се докопат до нашата кръв, но тяхната ще ни избави от смърт!

 

Той даде обичайния знак на коня си да легне на земята. Животното се подчини. После младежът се приведе и започна да се промъква към койотите. Щом разбра, че са го забелязали, от ласото си направи двойна примка и с помощта на ножа си я закрепи здраво в пясъка, сложи няколко парчета сушено бизонско месо, което беше взел от чувалчето с провизии, оттегли се малко назад и залегна на земята.

При появяването му животните се оттеглиха бавно и колебливо от тъй желаната плячка. Но след като остана да лежи на пясъка неподвижно и безмълвно, те започнаха да се примъкват с подвити опашки и жадно изплезени езици, за да огледат по-отблизо новата си жертва. Ала щом първият койот достигна примката, надуши примамката и с небивала стръв я захапа. В следващата секунда се хвана в капана. Разнесоха се два изстрела. Уловеното в примката животно, както и най-близкото до него, паднаха на земята. Ловецът светкавично скочи на крака и се затича към тях. Умората му изведнъж изчезна. Ножът му преряза артериите на единия койот и устните му жадно засмукаха топлата сладникава течност, от която при други обстоятелства би изпитал голямо отвращение. После се втурна към коня си, бързо откачи чашата за вода от ремъка, напълни я с кръв, отправи се към падналия човек, който бе дошъл на себе си от двата гърмежа, и му я подаде да пие.

— Вода! — простена нещастникът.

Топлото „питие“ незабавно вля живителни сили в кажи-речи вече безжизненото му тяло. Той се надигна, седна и учудено погледна своя спасител.

— Ох, сър, това ми се отрази добре! Дай ми още една глътка! Младежът побърза да се върне при койотите и му донесе остатъка от кръвта им.

— Thank you, сър! Мислех си, че вече съм застанал пред вратите на рая. Тези зверове сигурно щяха да ме разкъсат, ако не им беше развалил апетита!

— И аз бях на крачка от същата участ, но ми мина през ума, че ще е по-добре те да ми дадат кръвта си, отколкото аз на тях месото си.

— Well! Всъщност това е отвратително питие, но едва ли е могло да ти хрумне нещо по-добро. Твоята идея помогна и на мен, е, вярно, че няма да е задълго, но…

Той млъкна, засенчи очите си с ръка и се взря в едно малко леко облаче, което забеляза на хоризонта.

— Heigh-day1! Ей оттам ни идва помощ, и то съвсем навреме, сър! След половин час ще падне такъв дъжд, който би превърнал тази пустиня на смъртта в езеро, ако пясъкът нямаше способността да поглъща всякакви количества вода. Но я ми кажи откъде се взе тук в тази местност без кон, без спътници, без…

— Без кон ли? Ей го къде лежи. Не можеше вече да направи и крачка. Идвам от Санта Фе, едва избягах от команчите, а бях тръгнал нагоре към планините, за да се прехвърля отвъд Ред Ривър и да стигна до Арканзас. Казвам се Рихард Клаузен и живея във Франкфорт в щата Кентъки.

— Рихард Клаузен… Франкфорт в Кентъки, така ли? Ами че тогава навярно си онзи известен човек, който съчинява хубавите немски песни, дето се търсят и се знаят далеч извън пределите на Съединените щати, а?

Младежът кимна усмихнато.

— Отгатна! Исках да създам поетични „образи от саваната“ и затова тръгнах из прериите, а ето че койотите за малко не ме изядоха. Но ми се ще сега ти да ми отговориш на същия въпрос, който зададе и на мен.

— Искаш да узнаеш как се казвам ли, сър? Е, не съм нито президент, нито губернатор. Тим Съмърланд ми е името откакто се помня и ще си остане такова, докато някой ден си загубя скалпа или пък някоя гризли ме излапа цял-целеничък. Може би си чувал някога за адвоката Бил Съмърланд?

— Да не би да имаш предвид известния адвокат Бил Съмърланд от Стентън, Арканзас, а?

— Да. Той ми е брат и отивах тъкмо при него. Щях да му занеса една хубава торбичка, пълна със златен прах и самородни късчета злато, които събрах по бреговете на Канейдиън, но стейкманите ми я взеха.

— Стейкманите ли?

— Да, те. Или още не знаеш кои мерзавци се крият под това прозвище? Има каква ли не сган, която по различни причини и съображения е била принудена да напусне различните щати и тук сред пустинята е намерила сигурно убежище от ръката на съдебната власт. На различно големи групи тези типове се скитат наоколо, грабят и убиват, като вниманието им е насочено особено към пътниците и керваните, принудени да прекосят пустинята на смъртта. За да ги заблудят, те или измъкват коловете и ги скриват, или пък ги забиват в погрешна посока И когато пътниците са вече полуживи от жажда и изтощение те ги нападат и… е, сега знаеш защо ги наричат стейкмани1.

Когато оставихме зад гърба си Спаниш Пийкс и Канейдиън, ние бяхме над двайсет опитни уестмани, но с изключение на мен и още двама всички други паднаха убити от томахоките и стрелите на команчите. Успяхме да се спасим в Ляно Естакадо и вече бяхме прекосили по-голямата й част, когато изведнъж коловете изчезнаха. Това бе и предупреждение да сме извънредно предпазливи, но въпреки цялата ни хитрост и внимание все пак ни изненадаха. Беше посред нощ. В тъмнината успях да се отскубна от ръкопашната схватка и избягах, но ей тъй, както ме виждаш — без кон и оръжия. Три дни се държах, ала после рухнах на земята. Дори не знам колко дълго съм лежал в несвяст. Когато отворих очи, те видях пред мен. Благодаря ти, сър! Опитният Тим Съмърланд все ще съумее пак да се сдобие с кон и пушка, а после ще разбереш, че от благодарност към теб ще е способен да преглътне и много по-страшни неща от една чаша с койотска кръв!

Той млъкна. Най-често скитникът из Запада е мълчалив човек и въпреки изтощението си навярно Тим Съмърланд бе държал най-дългата реч през живота си. Външният вид на този добър човечец съвсем не можеше да се нарече „джентълменлайк“. Тежките несгоди се бяха отразили твърде зле на тялото му, Но още по-зле бе пострадало неговото облекло. Ала той имаше онзи често срещан сред траперите израз на лицето, в който се смесваха необикновената хитрост и лукавство с честност и вярност, които ти помагат да разпознаеш свестния човек дори и в най-парцаливите дрехи.

— Що се отнася до пушката, веднага мога да помогна — каза Клаузен. — Освен двуцевката ей там на седлото виси и една чудесна карабина. Ще ти я дам. Добре съм се запасил с муниции и храна. Необходима ни е само вода, вода, и то не само за нас, а още повече за коня ми, защото без него сме загубени. Но, слава Богу, ти излезе прав! Облакът бързо нараства и вече се разпростря, кажи-речи, върху половината небе. Струва ми се, че едва ли ще загинем от жажда.

— Няма. Това е вече толкова сигурно, колкото и че шапката ми е на главата! След пет минути пороят е тук, можеш да ми вярваш, сър! Тим Съмърланд не за пръв път идва в пустинята на смъртта и всичките й капризи са му толкова добре познати, колкото и торбичката му за куршуми. Само гледай по-здраво да завържеш коня за забито в земята колче, както и да запазиш барута сух, иначе ще трябва да отпишеш и едното, и другото.

Той се изправи на крака и нахлупи шапката си ниско над очи. Тази „капела“ едва ли имаше равна на себе си. Скроена преди дълги години от самия него от парче меча кожа и шита със сухожилия от елен, изглежда, още от самото начало тя бе имала твърде странна форма. А после с течение на времето космите й бяха изпадали, като само тук-там бяха останали да висят няколко тънки и дълги кичурчета с мръснокафяв цвят. Хиляди пъти мокрена от дъжда и също толкова пъти сушена от слънцето, тази разкошна част от облеклото му бе придобила направо неописуем фасон и се мъдреше върху главата му като изсъхнала медуза или като парче изпрана мукава, което от жегата се бе свило и бе придобило формата на полусфера. Подобни антики съвсем не са нещо рядко в прерията. Те дълго са служили много добре на собствениците си и затова ги обожават и не ги захвърлят дори и когато за кратко време влязат в допир с цивилизацията.

Въпреки че въздухът беше станал дори още по-задушен от преди, надеждата, породена от изгледите за дъжд, караше двамата мъже да се чувстват по-силни и укрепнали. Конят също беше скочил на крака и с високо вдигната глава душеше наоколо. Инстинктът му подсказваше, че спасението е вече наблизо. Вързаха го за колче. Клаузен се погрижи да не бъдат намокрени нито мунициите, нито храната. Едва приключиха с тези приготовления, когато стихията се разбушува. Дъждът не започна постепенно, а се изля от небето изведнъж като водопад, който е решил да набие всичко в земята. Под напора му мъжете отначало буквално бяха повалени върху пясъка, но Съмърланд побърза да се изправи, да обърне шапката си наопаки и да я подложи под водните струи. Само за броени секунди тя се напълни.

— Cheer up1, сър, вземи шапката си и направи като мен! За твое здраве и за здравето на стария Тим Съмърланд!

Той изля водата в широко разтворената си уста, млясна с език като че ли беше изпразнил чаша истинско уиски от Ню Хампшир и отново подложи мечата кожа на дъжда. Клаузен последва примера му и също се освежи. Конят започна силно да цвили и да скача наоколо.

Повече от час валя непрекъснато като из ведро, а после пороят престана също тъй внезапно, както и беше започнал.

— Какъв потоп! — обади се Съмърланд. — Как ми се иска в него да са се издавили всички команчски орди и стейкмански банди също като цар Валтазар в Червено море, когато тръгнал да избие египтяните!2 Come on3, възсядай коня! Нека се помъчим да се измъкнем от тази дяволска пустиня и да се доберем до някое място, където има поне малко трева и няколко дървета!

— А не искаш ли първо да хапнеш едно парче месо? Запасите ми са предостатъчни.

— Давай! Мога да ям и като вървя.

— Well! Но преди това трябва да се споразумеем за посоката, Тим! Предлагам да тръгнем на североизток. Натам избягаха койотите, когато чуха изстрелите ми. Никой хищник не може да живее дълго без вода и предполагам, че в тази посока ще намерим от това живително питие, а следователно ще се натъкнем и на растителност, тоест на храна за коня.

— Сър, ти си поет, а човек не може да очаква от тези джентълмени да имат кой знае колко практичен ум, защото най-често мислите им са съвсем отнесени и изобщо не са като другите обикновени човешки същества, които не съчиняват стихове. За малко да си помисля същото и за теб, но ето че сега трябва да ти се извиня, понеже виждам, че и умът, и очите ти са на място. И така, напред, на север-североизток!

— Преди това вземи карабината ми и ловджийския ми нож! Аз ще задържа пушката и томахока. Трябва да я заредя. Човек никога не знае какво може да се случи.

— All right! Дай я, няма да посрамя пушкалото ти! Двамата напуснаха мястото, което можеше да се окаже толкова фатално за тях. Конят се чувстваше съвсем бодър и свеж и понесе ездача си с предишната лекота, но всичко това се оказа един твърде краткотраен резултат от хубавата дъждовна баня. От дълго време животното не беше виждало трева, а силите му можеха да укрепнат само с бързото намиране на храна. Все пак то се държа храбро до вечерта, когато се появиха всички признаци, че пак е на края на възможностите си. Съмърланд спря и протегна врат. Някаква своеобразна миризма беше привлякла вниманието му. Клаузен също пое дълбоко въздух.

— Кактуси! — обади се той. — Трябва да ги заобиколим.

— Да ги заобиколим ли? На Тим Съмърланд и през ум не му минава подобно нещо. Напротив, трябва да отидем право при тях. В това съм толкова сигурен, колкото и че шапката ми е на главата.

— Защо?

— Защото от дъжда са станали сочни и…

— Прав си, Тим! — прекъсна го Клаузен. — Ще обелим обвивката с бодлите. Тогава може би конят ще ги яде.

— Ако са от подходящ вид. И тъй, все направо!

Съвсем скоро те стигнаха до кактусовия оазис. Повечето от тези растения имаха кръгла форма. При други обстоятелства месото им, което оставаше след обелването, едва ли щеше да се хареса на коня, но ето че сега той се нахвърли върху него с голяма стръв. След като задоволи глада си, двамата продължиха своя път до късно през нощта, като се сменяха на коня. Но най-сетне и хората, и животното се измориха толкова, че бяха принудени да спрат да си починат.

Малко след разсъмване отново продължиха пътуването си. За голяма радост на двамата мъже още по обед тук-там между пясъците започнаха да се показват редки сухи стръкчета от късата къдрава бизонска трева. Колкото повече напредваха, толкова по-обширни ставаха затревените площи, докато най-сетне пустинята окончателно остана зад гърба им, отстъпвайки място на зелена прерия.

Вече бяха спасени. Конят буквално блаженстваше сред сочната растителност, а ловците с удоволствие и радост се изтегнаха върху свежата прохладна трева. После решиха по възможност още преди падането на нощта да се доберат до синкавосивата ивица, очертала се на северния хоризонт. Сигурно това бяха храсталаци или началото на гора.

Слънцето се канеше да залезе, когато достигнаха целта си. Храсталаците се оказаха доста рядка горичка от ниски диви череши, между които имаше много поляни. По-нататък дърветата се сгъстяваха все повече, докато най-сетне в далечината над тях започнаха да се извисяват и короните на отделни по-високи дървесни видове.

— Farewell глад, жажда, жега и страдания! — извика Съмърланд. — Тук е началото на гората и… сър, виждаш ли онези силуети над дърветата? Това са планини, това е… by God2, сега вече знам къде се намираме, познавам тези възвишения. Яздил съм насам-натам между тях, а ей там отсреща тече Бий-форк, дето се влива в Ред Ривър. Туй е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата!

— Тогава ще яздим до гората. Дневната светлина ще ни стигне тъкмо колкото да се доберем до нея и да си изберем някое хубаво място за бивак.

Предложението бе прието и изпълнено. Следвайки пътя си все в права посока, двамата навлязоха между дивите череши. В момента Съмърланд яздеше коня. Клаузен вървеше начело, като обръщаше еднакво внимание както на местностите в далечината, тъй и на земята пред краката си. Вече се намираха в област, където можеха да срещнат хора, и следователно трябваше да се пазят от неприятели. Изведнъж той спря и се наведе, за да огледа внимателно тревата. Съмърланд слезе от седлото и също взе да се взира в пречупените и отъпкани стръкчета.

— Това е диря! Един, два… пет… осем, девет ездачи с едно, две… четири, пет товарни животни. Така ли е, сър?

— Да. Има девет отделни следи и отпечатъци от пет животни, които са били навързани едно за друго. Не са били индианци, а бели, защото не са яздили един подир друг, а без никакъв ред в група. Ще тръгнем ли по петите им?

— Защо не? Налага се заради собствената ни безопасност.

— Добре, но бавно. Минали са оттук само преди четвърт час. Ако беше по-отдавна, стръкчетата трева щяха вече да са се изправили.

Като водеха коня за юздата и не изпускаха следите от очи, двамата свърнаха надясно и непрекъснато търсейки прикритие, внимателно наблюдаваха откриващия се пред тях терен. Ето че дирята пресече едно песъчливо място, където копитата се бяха отпечатали още по-ясно. Тези хора сигурно се чувстваха в пълна безопасност, защото иначе старателно щяха да избягват да оставят подобни доказателства за присъствието си.

— God bless my soul — Боже милостиви! — тихо възкликна Съмърланд. — Та това са стейкманите, които ми откраднаха златото! Бяха четиринайсет. Пречукахме петима, значи са останали девет. Вярно е, тъй както е вярно, че шапката ми е на главата!

— Откъде си толкова сигурен, че са те, Тим?

— Откъде ли? Е, ами не виждаш ли ей тези следи от копита в пясъка, които… ах, тъй, та ти не можеш да го знаеш! Я погледни отпечатъка от десния заден крак! Лявата му страна не е ли малко по-къса от другата?

— Е, да.

— Тази следа е оставена от моята стара дореста кобила. Ако не е така, нека целия ме набият на кол! Веднъж дълбоко в копитото й се беше забил трън и мястото загнои. След време кракът й оздравя, но отзад една част от копитото остана леко извита нагоре, тъй че в пясъка никога не се отбелязва целият отпечатък. Не е цял даже и сега, когато клетото животно е прекомерно натоварено, както си личи от дълбочината и ясните очертания на дирята му. Непременно трябва да си върна кобилата, пък ако ще да ми струва дори и живота! Ще ми помогнеш ли, сър?

— Естествено! Тези типове са извадили коловете, обозначаващи пътя, и за малко не загинахме. Изобщо да не говорим, че са те нападнали и ограбили. Трябва да им дадем сериозен урок, макар да не обичам да отнемам човешки живот, без да е съвсем наложително.

Те продължиха по дирята. Отделните дървета между ниския храсталак започнаха да се срещат все по-често и най-накрая образуваха средно гъста гора, през която следите водеха в права посока. По едно време до тях достигна миризма на пушек.

— Стой! — обади се Съмърланд. — Спрели са да лагеруват и са запалили огън. Почакай ме малко! Ей сега се връщам.

Той заведе коня обратно до края на гората и го върза между храстите така, че нито да се вижда, нито да може да избяга. После се върна и каза:

— Сега най-важното е да се приближим до тях, без да ни забележат. Последвай ме!

Търсейки прикритие, той започна да прибягва от едно дърво до друго, като през откритите пространства притичваше бързо и безшумно. Клаузен го следваше по същия начин. След известно време двамата забелязаха светъл дим, който си проправяше път между шумата на дърветата. После видяха и огън, около който бяха насядали деветима мъже. Съмърланд се облегна на един бор, чийто ствол бе достатъчно дебел, за да им предложи сигурно прикритие. След това направи знак на своя спътник да дойде при него.

— Все още не са разседлали конете, а не виждам и постове.

— Къде са животните?

— Ей там насреща се чува пръхтенето им. Трябват ми оръжия. Ако са при конете, тогава не е нужно да проливаме и капка кръв. Ела!

Те се промъкнаха съвсем близо до конете, които останаха спокойни, понеже и бездруго все още не бяха освободени от товарите и юздите.

— Виждаш ли ей там моята дореста кобила? Ама на седлото й наистина все още висят чувалчетата с моите нъгитси! А пък ей онзи вран жребец има на товарното си седло пълно снаряжение за един ловец. Ще взема тези два коня, а ти отмъкни един или два други. На останалите ще прережем ремъците и ще ги разгоним. Go on1, сега, бързо!

Той се прокрадна напред, минавайки между животните, сряза няколко ласа и така плесна конете по задниците, че като цвилеха силно, те се пръснаха във всички посоки. После скочи на гърба на кобилата, хвана юздите на врания жребец в ръка и едва тогава се огледа за Клаузен. Младежът беше яхнал един кон с кафяв косъм и тъкмо се канеше да се отдалечи, когато се разнесоха гневни крясъци и между дърветата се появиха стейкманите. Първият от тях беше широкоплещест тип с голяма черна брада, който незабавно се втурна към Клаузен.

— Този е предводителя им, мастър поет! — извика Съмърланд, като стреля с карабината си по други двама. — Дай му да се разбере!

Томахокът на Клаузен изсвистя във въздуха и чернобрадият рухна на земята.

— Ура, много добре, а сега напред!

Двамата пришпориха конете и побягнаха. Подир тях затрещяха изстрели, разнесоха се люти проклятия и ругатни.

Гората им пречеше да препуснат в галоп, но все пак успяха здрави и читави да се доберат до храстите, между които Съмърланд беше оставил коня.

— Бързо измъквай оттук животното, сър, и да продължаваме! Преди онези типове да успеят да си намерят конете, ще настъпи нощта и те ще могат да тръгнат по следите ни едва след зазоряване. Но така или иначе, никога повече няма да заловят Тим Съмърланд, нито неговата кобила! Това е толкова сигурно, колкото съм сигурен, че шапката ми е на главата!