Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Witness in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Свидетел в смъртта

ИК „Златорогъ“, София, 2000

Оформление и рисунки на корицата: Кръстьо Кръстев

ISBN 954–437–090–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Пета глава

Според календара пролетта наближаваше, но тя очевидно се движеше много бавно. Докато Ив шофираше към дома си, по предното стъкло на колата биеше суграшица. Времето беше отвратително като настроението й. Ненавиждаше пресконференциите. За щастие неприятното преживяване вече беше зад гърба й. Беше изтощена и изнервена, тъй като разпитите, които бе провела през деня, се бяха оказали безплодни. Все още не можеше да си състави впечатление за заподозрените, имаше смътното усещане, че нещо й се изплъзва.

Знаеше, че не е редно да почива, след като й предстои толкова много работа. Все пак беше освободила Пийбоди за деня и помощничката й с удоволствие се бе подчинила.

Казваше си, че ще остане у дома само един-два часа. Имаше нужда да остане сама, да обмисли получената информация. Както обикновено колите едва пълзяха по уличното платно. От надвиснал над сградите хеликоптер се разнасяше гръмлив глас, рекламиращ новата пролетна колекция, която вече се продавала в „Блумингдейл“. Механичният глас още повече изнерви Ив.

Спря на светофара, в този момент подвижният павилион за храна на ъгъла се подпали, собственикът му задейства пожарогасителя, разнесоха се отвратителна миризма и гъст дим. Ив не се намеси, защото човекът очевидно се справяше с положението. Докато чакаше зелената светлина, се свърза с Фийни по видеотелефона:

— Ще ме зарадваш ли с нещо?

— Може би. Вече разполагаме с биографични справки за всички актьори и служители от персонала на театъра, имаме адресите им, както и справка за финансовото им състояние и дали имат криминални прояви.

— За всички ли? — смаяно възкликна тя.

— Да. — Фийни потърка брадичката си и добави: — Ако работех сам, нямаше да се справя. Добре, че Рурк ми помогна.

Ив гневно свъси вежди:

— Рурк ли?

— Обади ми се по обяд. Досетил се, че на мен ще се падне удоволствието да събирам информацията. Каза още, че вече имал необходимите сведения и предложи да ги използвам. Бог знае колко време щеше да ми отнеме работата, ако не беше той.

— Ах, този Рурк! Винаги бърза да се притече на помощ! — саркастично възкликна тя.

— Прехвърлих данните на служебния ти компютър.

— Браво.

Фийни отново потърка брадичката си, може би за да прикрие усмивката си:

— Макнаб започна да търси някаква връзка между всички, присъствали на сцената и зад кулисите, и убития. Списъкът е дълъг и справката ще отнеме доста време. Обаче съм сигурен, че до утре ще елиминираме доста хора и ще посочим онези, които имат мотиви да убият колегата си. Сравни ги с онова, което си научила от разпитите, може би ще получиш положителен резултат. Как върви твоята работа?

— Бавно. — Червената светлина се смени със зелена и Ив натисна педала за газта. Колата прелетя през кръстовището, другите шофьори протестиращо надуха клаксоните. Тя победоносно се усмихна и продължи разговора с Фийни: — Установихме произхода на оръжието, с което бе извършено убийството — най-обикновен нож, който е бил взет от кухнята на ресторанта към театъра.

— Всеки ли може да посети този ресторант?

— Не, заведението обслужва само актьорите и служителите от персонала. Изпратих един полицай да вземе дисковете със записите на охранителната камера. Дано да ни бъдат от полза. Ако ми остане време, ще се опитам да съставя списък на хората, които са имали причина да мразят Дрейко, после ще го съпоставя с онова, което си научил досега. Дано да стесним кръга на заподозрените. Майра обеща до утре да ми предостави психологическите профили на главните заподозрени. Докъде е стигнал Макнаб?

— Доста се потруди и получи интересни резултати. За награда му разреших да си тръгне по-рано?

— Какво? Защо си го освободил толкова рано?

— Има среща — усмихна се Фийни и повдигна рошавите си вежди.

Ив се намръщи:

— Млъкни, Фийни. — Прекъсна връзката и се замисли. Шофираше почти машинално и се сепна едва когато премина през портала и зави по алеята към къщата. Дори и през зимата, когато дърветата в парка протягаха голите си клони към небето, а разкошните морави бяха пожълтели, сградата бе необикновено красива. Прихлупеното небе и стелещата се мъгла сякаш подчертаваха великолепието й. „Важна е атмосферата, която се създава“ — би казал Рурк, който се гордееше с неповторимата си къща, изградена от камък и стъкло, с многобройни кули, широки тераси и големи балкони. Намираше се на върха на стръмна скала, в чието подножие се разбиват бурните вълни на океана. Шумът и врявата на огромния град и отчаянието, съпътстващи живота на повечето нюйоркчани, не проникваха през високите каменни стени, заобикалящи замъка, който Рурк беше построил благодарение на силната си воля, на безскрупулността си и на желанието да забрави детството си, прекарано в нищета.

Всеки път, когато зърнеше къщата, Ив изпитваше противоречиви чувства. Някакъв вътрешен глас й нашепваше, че мястото й не е сред този разкош, друг й подсказваше, че това е нейният истински дом.

Остави колата пред входната врата, защото знаеше, че икономът Съмърсет ще нареди да я закарат в гаража. Изглежда изпитваше към граховозелената полицейска кола почти същото отвращение, което чувстваше Ив.

Тя се изкачи по стълбата, водеща към входната врата. Подметките на грубите й ботуши трополяха по стъпалата. Прекрачи прага и се озова сред разкошната и елегантна обстановка, за която могъщият й съпруг не беше жалил пари.

Съмърсет изникна пред нея като призрак. Мършавото му лице изразяваше неодобрение, а стиснатите му устни представляваха тънка линия.

— Лейтенант, изненадвате ме. Прибирате се у дома навреме.

— Нямаш ли си друга работа, та дебнеш кога влизам и кога излизам? — сопна му се тя. Свали якето си и нарочно го преметна на парапета на стълбището, за да раздразни надутия иконом. — По-добре излез на улицата да стряскаш дечицата.

Съмърсет презрително изсумтя и гнусливо хвана с два пръста мокрото й кожено яке:

— Не може да бъде! Днес няма петна от кръв!

— Ако продължаваш да ме дразниш, ще изцапам ръцете си с твоята кръв. Рурк прибра ли се?

— Той е в залата за развлечения на долния етаж.

— Като дете е — промърмори тя. — Дете, което обича да се забавлява с играчките си — добави и обърна гръб на иконома.

— Мокрите ви обувки оставят следи по пода — язвително констатира той.

Ив се обърна и заяви:

— Тъкмо ще имаш занимание. Не ти плащат да стоиш със скръстени ръце.

Съмърсет се усмихна — беше доволен от поредната „размяна на любезности“ — и взе якето да го подсуши.

Ив слезе по стълбата и мина покрай басейна. Парата примамливо се вдигаше от тъмносинята вода. Изкушаваше се да се съблече и да се потопи в басейна, но се отказа, защото й предстоеше неприятно обяснение с Рурк.

Отмина физкултурния салон, съблекалнята и малкия парник, а когато отвори вратата на залата за развлечения, чу невъобразим шум.

Според нея залата бе осъществената мечта на дванайсетгодишен хлапак. С горчивина си помисли, че на тази възраст самата тя отдавна бе престанала да мечтае за играчки. Може би същото се е случило и с Рурк, който сега компенсираше неизживяното си детство.

В залата имаше две маси за билярд, три устройства за виртуална реалност, многобройни монитори, приспособени за игри, малка платформа за холограми и множество игрални автомати, от които се разнасяха оглушителни шумове.

Рурк стоеше пред един от тях и натискаше бутоните, монтирани на таблото със стъклен капак, под който пробягваха разноцветни светлинки.

„Ченгета и бандити“ — прочете Ив и забели очи, като чу оглушителния вой на сирена, стрелба с автоматичен пистолет и скърцане на автомобилни гуми. Сините и червените лампички от дясната страна на капака проблеснаха по-ярко.

Тя пъхна ръце в джобовете на панталона си и се приближи до съпруга си:

— Сега разбрах с какво се занимаваш през свободното си време.

— Здравей, скъпа — промълви той, без да откъсва поглед от двете сребристи топчета, които с шеметна скорост се движеха под прозрачния капак. — Рано се прибираш.

— Отбих се само за малко. Трябва да поговорим.

— Добре. Изчакай само минутка.

Тя понечи да запротестира, но едва не подскочи от изненада, когато зазвъняха камбанки и под стъкления капак се завихри калейдоскоп от разноцветни светлинки.

— Какво е това чудо?

— Истинска антика и то в отлично състояние. Купих го днес… Да му се не види, нещо ми се опъва. — Леко побутна автомата и добави: — Произведен е в края на миналия век.

— Ченгета и бандити, а?

— Не устоях на названието! — Автоматът със заплашителен тон му нареди „Не мърдай!“, а Рурк му отвърна, като изпрати последната топка по улей, където тя се удари в три ромбоидни предмета и влезе в някакъв отвор.

— Свободна топка. — Той отстъпи назад и разкърши раменете си. — Но може да почака. — Наведе се да целуне Ив, ала тя го отблъсна:

— Засега ще отложим нежностите, драги. Защо си се обаждал на Фийни?

— За да предложа помощта си на един от най-способните служители в нюйоркската полиция. Изпълнявах дълга си като съвестен гражданин. Дай ми една целувка. — Привлече я към себе си и закачливо ухапа долната й устна. — Хайде да се позабавляваме с новата ми играчка.

— Не сменяй темата. Нима не разбираш, че аз съм главната…

— Никога не съм го отричал, съкровище. Ти си най-важното нещо в живота ми.

— Аз ръководя разследването, хитрецо!

— Не отричам, мила моя. Необходими са ти били сведенията от файловете за театъра, поради което ги изпратих на Фийни, за да му спестя малко време… Косата ти е влажна — добави и вдъхна аромата й.

— Навън вали суграшица — обясни Ив. Искаше й се да му вдигне скандал, но разумът й подсказваше, че съпругът й има право. — Все пак се питам как така имаш най-подробна информация за всеки, който работи в театър „Ню Глоуб“?

— Елементарно, драга ми Ив. Всички актьори и служители от персонала са мои подчинени, след като съм собственикът на театъра. — Той се наведе и взе бутилката с бира, която беше оставил до игралния автомат. — Подозирам, че денят ти е бил отвратителен и си доста изнервена.

— Позна. — Рурк й подаде бутилката и тя понечи да откаже, сетне сви рамене и отпи малка глътка. — Реших за няколко часа да напусна работното място, та дано ми се проясни съзнанието.

— Аз сторих същото. Открил съм идеалното средство за разтоварване — този автомат.

— Не ме занимавай с глупости! — сопна се тя.

— Ако се страхуваш, че ще загубиш, ще ти дам аванс — усмихнато заяви Рурк, който знаеше каква ще бъде реакцията й.

— Не се страхувам! — Ив му подаде бутилката, не издържа и попита: — Какъв аванс ще ми дадеш?

Той се усмихна още по-широко:

— Залагам обувките си и ти отпускам по петстотин точки на топка, защото си начинаеща.

Ив подозрително се втренчи в него, сетне огледа игралния автомат и попита:

— Казваш, че си го купил днес, така ли?

— Да, доставиха го преди няколко часа.

— Приемам, но ти играеш пръв.

— С удоволствие.

Наистина изпита удоволствие, докато наблюдаваше как Ив се вживя в играта и как се гневи от неуспехите си. След двайсет минути, беше проиграла обувките, чорапите си и кобура на оръжието си и бе на път да загуби ризата си.

— Да му се не види! Тук има някакво мошеничество. — Гневно се хвърли с цялата си тежест върху автомата и помръкна, защото флиперите й престанаха да се движат. — Защо този негодник все ми повтаря „Наведи се! Наведи се!“

— Може би си прекалено агресивна. Искаш ли да ти помогна да се съблечеш? — Заразкопчава блузата й, но Ив отблъсна ръката му и процеди:

— Мога и сама. — Свали ризата си и остана по панталон и фланелка без ръкави. — Бас държа, че ме мамиш. Не зная по какъв начин, но ме мамиш.

— Защо не допуснеш, че съм по-добрият играч?

— Не е вярно!

Той се засмя и я придърпа пред себе си:

— Ще ти покажа как става. — Нагласи пръстите й върху бутоните и добави: — Изисква се финес, не грубост. Целта е топката винаги да бъде в игра.

— Разбрах каква е целта, Рурк. Топката трябва да изпотроши всичко.

Той едва сдържа усмивката си и промърмори:

— Горе-долу това е принципът. Хайде, започваме. — Освободи топчето и се наведе, за да следи какво прави съпругата му. — Не, не, почакай. Не върти флиперите напразно. — Сложи пръсти върху нейните и сребърното топче затанцува под акомпанимента на стрелба от автоматично оръжие.

— Искам онези златни кюлчета.

— Всичко с времето му. — Той нежно я целуна по врата. — Видя ли, успя да избягаш от патрулната кола и спечели пет хиляди точки.

— Искам златото.

— Защо ли не съм изненадан? Да видим дали мога да ти помогна. Усещаш ли ръцете ми?

Плътно се притисна до гърба й, а тя извърна глава и промълви:

— Усещам нещо, но със сигурност не са ръцете ти.

Рурк широко се усмихна:

— Колко си проницателна. Да видим дали ще почувстваш разликата. — Без да бърза, плъзна ръце нагоре и докосна гърдите й, като накара сърцето й да подскочи. — Ако се държиш примерно, може би ще ме подкупиш да опростя дълга ти. — Целуна я по врата и леко я ухапа.

— Друг път! Ще имаш да вземаш!

Зъбите му се забиха в ухото й, тя подскочи и несъзнателно натисна бутоните. Изстена от удоволствие, а машината сякаш експлодира.

— Какво? Какво се случи?

— Пипна златото. Получаваш допълнителни точки. — Той разкопча джинсите й. — Справи се отлично.

— Благодаря. — Зазвъняха камбанки — в автомата… в главата й. Обърна се с лице към него: — Играта не е приключила.

— Едва сега започва. — Той жадно я зацелува, устните му бяха като горещи въглени. Беше успял да разкопчее ризата й и дланите му лежаха върху гърдите й. — Желая те! Непрекъснато те желая!

Страстта накара Ив да остане без дъх. Тя го накара да свали ризата си и дрезгаво прошепна:

— Да беше ме оставил да спечеля. Сега нямаше да си с толкова много дрехи.

— Ще го имам предвид при следващата игра. — Страстта му пламна тъй внезапно, сякаш лумна буен огън. Бяха заедно повече от година, но всеки път се прехласваше от стройното, но мускулесто тяло на Ив, от коприненомеката й кожа. Още по-силно се притисна до гърба й, сякаш искаше да се слее с нея.

Тя копнееше да задоволи страстта му. Никога не бе изпитвала толкова силно желание да се отдаде… да се принесе в дар на любимия, да му даде всичко, което той пожелае. Преживяла бе ужаси, които искаше да забрави, ежедневно се сблъскваше с кървави престъпления, ала щастието, което с Рурк взаимно си даряваха, й помагаше да оцелее, бе като чудодеен лек за нея.

Докосна пениса му, дълбоко въздъхна и впи устни в неговите. От гърдите й се изтръгна стон. Понечи да го придърпа на пода, ала той се обърна и я притисна към автомата.

— Погледни ме! — прошепна й, после пръстите му проникнаха в нея и светът пред очите й се завъртя като сребърното топче под стъклото.

Рурк видя как очите й потъмняха и се замъглиха, когато тялото й се затърчи в спазъма на удоволствието.

— Още! Отново — промълви и страстно я целуна, заглушавайки вика й. Повдигна я, разтвори бедрата й и я облада. Тя се вкопчи в раменете му, чувстваше как страстта я кара да обезумее. В стремежа си да го задоволи, се повдигаше и откликваше на всеки тласък. Вдигна ръце и зарови пръсти в черните му копринени къдрици, после двамата се понесоха във висините.

 

 

— Не съм загубила играта! — заяви Ив и се наведе за дрехите си.

— Не съм казал подобно нещо. — Рурк се усмихна, докато се взираше в съблазнителното й голо задниче.

— Признай, че си го помисли. Все едно чух как го изрече. Жалко, че нямам време да довършим глупавата игра.

— Играта ще почака. — Той дръпна ципа на панталона си. — Гладен съм, да хапнем нещо.

— Добре, но да побързаме. Искам да огледам хотелската стая на Дрейко.

— Както кажеш, скъпа. — Рурк се приближи до автоготвача и реши, че в такава студена нощ по една чиния супа ще се отрази добре и на двама им. Поръча супа с телешко и се обърна към Ив: — Ще те придружа до хотела.

— Не се намесвай в работата на полицията.

— Няма. Но никой не може да ми попречи отново да изпълня гражданския си дълг, лейтенант. — Знаеше, че ще я разгневи, затова й подаде чинията с усмивка: — Все пак хотелът е мой.

— Изобщо не се учудвам. — Ив знаеше, че той я дразни и реши да не се хване в капана. Опита супата, която беше толкова гореща, че опари езика й. Каза си, че няма да прави оглед на местопрестъплението, тъй като убийството не беше извършено в хотелската стая. За нищо на света не би го признала, но наблюденията и съветите на Рурк щяха да й помогнат. Сви рамене и с престорено безразличие промълви: — Съгласна съм. Но няма да ми се пречкаш.

Той кимна, макар че нямаше намерение да й се подчини. Защо да я придружи до хотела, ако не му разрешат да влезе в ролята на детектив?

— Ще вземем ли Пийбоди?

— Освободих я за днес, защото има среща.

— Така ли? Сигурно с Макнаб.

Супата изведнъж се стори безвкусна на Ив.

— Тя не ходи с Макнаб — процеди през зъби и напук на Рурк, който иронично повдигна вежди, отново се зае със супата. — Е, може би правят секс, но не са любовници. Точка по въпроса!

— Мила моя, за всяка майка настъпва печалният момент, когато децата трябва да напуснат родния дом.

— Млъкни! — Тя заплашително замахна с лъжицата. — Говоря съвсем сериозно — те не излизат заедно. — После довърши супата си.

 

 

Някои биха казали, че скромният апартамент на Макнаб, намиращ се в Уест Сайд, не отговаря на елегантната външност на собственика, който винаги се носеше според последната мода. Личеше си, че жилището е обитавано от мъж — беше обзаведена с грозни мебели, навсякъде се виждаха купи и флагчета, спечелени при спортни състезания, умивалникът винаги беше пълен с мазни чинии.

От време на време, особено когато очакваше гостенка, младежът правеше неуспешен опит за почистване, ала апартаментът изобщо не можеше да се сравнява с разкошния и просторен дом на Рурк, а в стаите вечно миришеше на престояла храна. Но Макнаб беше доволен от жилището си.

След като току-що се беше любил и сърцето му още биеше лудо, а тялото му лъщеше от пот, мизерната стая му струваше като царски палат.

— Божичко, Пийбоди! — изстена и се просна по гръб. Приличаше на риба на сухо, която безпомощно отваря и затваря уста. Каза си, че след като е имал тази прекрасна жена, вече може да умре с мисълта, че не е пропуснал нищо. — Мисля, че днес счупихме собствения си рекорд. Струва си да се отбележи.

Пийбоди лежеше неподвижно и като всеки път се питаше как е стигнала до там да прави секс с Макнаб.

— Не усещам краката си — промълви тя.

Младежът се подпря на лакът, но бедрата им бяха преплетени и видя само коленете й, които му се сториха очарователни.

— Не си спомням да съм ги отхапал, значи са на мястото си — подхвърли шеговито и все пак се смъкна по-надолу, за да провери. — Няма страшно, тук са и двата.

— Добре. След малко ще ми се наложи да ги използвам. — Постепенно се окопити, примигна, втренчи се в красивото му лице и за кой ли път се запита дали не си е загубила ума. В главата й се въртеше една и съща мисъл: „Гола съм в леглото с Макнаб. Гола. В леглото. С Макнаб! Господи!“.

Знаеше, че не притежава тяло на манекенка, затова понечи да се завие с чаршафа и промърмори:

— Студено ми е.

— Онзи тип, дето отговаря за поддържането на сградата, изключи парното на първи март. Ама че мръсник, като че ли той ще го плаща! Щом ми остане малко време, ще измисля начин отново да включа отоплението.

Широко се прозина и прокара пръсти през дългата си руса коса, която сякаш притискаше тесните му рамене. Пийбоди с усилие се въздържа да не докосне златистите му къдрици. Върху бедрото му се мъдреше временна татуировка, изобразяваща сребриста мълния. На лявото му ухо проблясваха четири сребърни обички.

Кожата му беше млечнобяла, очите му светлозелени. Пийбоди още не проумяваше защо го намира толкова привлекателен и как е възможно заедно да изпитват такова сексуално удоволствие, след като извън леглото се мразят като куче и котка.

Искаше й се да мисли, че той не е нейният тип, но всъщност не знаеше какви мъже харесва. Изобщо не й вървеше с представителите на силния пол.

— Време е да си вървя — заяви тя.

— Защо бързаш? Още е рано. — Пийбоди седна в леглото, а той леко я ухапа по рамото. — Умирам от глад.

— Божичко. Макнаб, току-що правихме секс!

— Винаги ми е приятно да го правя с теб, но в момента душа давам за една хубава пица. — Каза го нарочно, защото знаеше, че това е любимата й храна.

Устата й се напълни със слюнка, ала тя твърдо заяви:

— На диета съм.

— Защо?

Пийбоди забели очи, стана от леглото и се загърна с чаршафа:

— Защото съм пълна.

— Не си. — Макнаб ловко дръпна чаршафа и тя остана гола до кръста. — Бих казал, че си надарена. И то много.

Докато младата жена се опитваше да се прикрие, той скочи на пода и я прегърна през кръста. Жестът му едновременно я обезоръжи и я разтревожи.

— Ела да хапнем нещо, после ще мислим за друго. Имаме и вино.

— Ако е като онова, което ми предложи миналия път, предпочитам да напълня чашата си с помията от канализацията.

— Купил съм друга бутилка. — Той взе от пода оранжевия си гащеризон и го облече. — Искаш ли да ти дам някой мой панталон, за да се чувстваш по-удобно?

Предложението му беше толкова абсурдно и същевременно ласкателно, че й се прииска да го ощипе по страните и по мършавия задник.

— Благодаря, но дори когато бях едва дванайсетгодишна, пак не бих могла да обуя твой панталон. Може би не си забелязал, но задните ми части са внушителни.

— Така си е — одобрително кимна Макнаб. — Няма значение. И без това си падам по жени с полицейски униформи. — Той отиде в другия край на стаята, където зад завеса се намираше „кухнята“, като се опитваше да потисне лошото си настроение, предизвикано от отказа на Пийбоди да прекара нощта в леглото му. Взе бутилката вино, която бе купил вчера, докато мислеше как ще я покани на гости. Често мислеше за нея и това се отразяваше неблагоприятно на дисциплината му. Жалко, че не можеха вечно да останат в леглото, където нямаха противоречия. В леглото не му се налагаше да обмисля как да постъпи — всичко ставаше съвсем естествено.

Включи видеотелефона. Номерът на пицарията беше вкаран в паметта на устройството, тъй като често му се налагаше да поръчва пици за вкъщи. Даде поръчката и изрови тирбушон от чекмеджето. Беше се изръсил за проклетото вино двойно повече, отколкото за предишната бутилка. Ала не искаше да пада по-долу от съперника си Чарлс Мънро, който със сигурност беше познавач на вината. Двамата с Пийбоди може би пълнят ваната с шампанско и се потапят в нея.

Като си представи как се любят във ваната, го обзе гняв и на екс изпи половин чаша вино. В този момент Пийбоди излезе от спалнята. Беше облякла униформата си, но яката на ризата й бе разкопчана. Прииска му се да целуне шията й, да усети копринената мекота на кожата й. Мислено се наруга заради слабостта си и неволно се начумери.

— Какво има? — Тя въпросително повдигна вежди. — Да не би твоите приятели от пицарията да са свършили лютите чушки и да са отказали поръчката?

— Не… всеки момент ще донесат пиците. — Подаде й чашата с вино и добави: — Мислех си за… работата.

Тя отпи от виното и одобрително промърмори:

— Ммм. Този път го бива. Доколкото разбрах, задачата ти е да събереш подробна информация за евентуалните заподозрени в убийството на Дрейко.

— Вече приключих и изпратих данните на Далас.

— Бързо действаш.

Той сви рамене. Нямаше намерение да й съобщава, че Рурк му е предоставил необходимите сведения.

— Служителите от отдела за електронно обработване на информацията винаги са готови да помогнат на колегите си — заяви. — Но предстои още много работа, дори след като елиминираме хората, които със сигурност не са замесени в престъплението. Все пак човекът е бил убит пред очите на повече от две хиляди души.

— Имаш право. — Пийбоди отново отпи от чашата си и се настани на изтърбушеното кресло. Не осъзнаваше, че в разхвърляния апартамент на Макнаб се чувства удобно като в своето чисто и подредено жилище. — Случва се нещо необичайно.

— В нашата работа винаги има изненади.

— Не, този път е по-различно. — Тя замълча, като се питаше дали да му каже онова, на което случайно беше станала свидетелка. Чувстваше, че ще експлодира, ако не го сподели някого. А Макнаб й беше под ръка. — Слушай, ще ти доверя нещо, но е поверително.

— Целият съм слух. — Щяха да донесат пицата след десетина минути, а го измъчваше вълчи глад. Отвори пакетче със соев чипс и седна на страничната облегалка на креслото. — Хайде, не ме дръж в напрежение. Какво се е случило?

— Не зная със сигурност. Надин Фарст настоя да се срещне с Далас, изглеждаше много разтревожена. — Тя машинално посегна към пакетчето с чипс. — Усетих, че положението е напечено. Срещнаха се в „Синята катерица“ и разговаряха насаме. Наблюдавах ги от другия край на салона, но разбрах, че нещо не е наред. Най-подозрително е, че Далас не сподели с мен за какво става въпрос.

— Може би са обсъждали личните проблеми на госпожица Фарст.

— Надин едва ли ще настоява за спешна среща с началничката ми, ако не е сгазила лука. — Пийбоди също беше приятелка с репортерката и бе обидена, че са я пренебрегнали. — Убедена съм, че неприятностите на Надин имат нещо общо с убийството на Дрейко. Аз също участвам в разследването, редно беше Далас да сподели с мен. — Тя замислено задъвка чипса и промърмори: — Трябваше да ми се довери.

— Искаш ли да поразпитам какво се е случило?

— И сама мога да го сторя. Не са ми необходими услугите на някакъв многознайко от компютърния отдел!

— Както желаеш, Диди.

— Престани да се лигавиш! Питам се изобщо защо споделих с теб! Чувствам се ужасно — Надин е и моя приятелка… поне я смятах за такава.

— Ревнуваш, че са те пренебрегнали.

— Глупости!

— Да, ревнуваш. — Откакто се беше влюбил в нея, той бе опознал това чувство. — Далас и Надин са те изключили от играта, а ти ще се пукнеш от яд.

— Махай се, глупак такъв! — Тя го изблъска от страничната облегалка на креслото.

— Може да съм глупак, но ще те почерпя с пица — заяви и отиде да отвори на доставчика.