Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (1)

Първа глава

За убийството винаги има публика. Независимо дали това най-страшно престъпление предизвиква ужас или насмешка, черен хумор или безмълвна скръб, хората са обсебени от мисълта за него, непрестанно го изучават и го пресъздават в художествени произведения. Убийството гарантира препълнени театрални зали.

Римляните са се надпреварвали за места в Колизеума, за да гледат как гладиаторите взаимно се кълцат на парчета. За да прогонят скуката, са посещавали „дневни представления“, в които на арената са се изправяли неколцина нещастни християни срещу лъвове, готови да забавляват възторжената публика. Изходът от двубоя е бил предрешен и римляните не са посещавали зрелището, за да видят дали този път християните ще победят зверовете. Важното е било да задоволят кръвожадните си инстинкти, да зърнат разкъсаните човешки тела.

Разотивали са се доволни, че не са хвърлили парите си на вятъра, а най-приятно е било усещането, че самите те са невредими. Смъртта на бедните християни ги е убеждавала, че личните им проблеми не са непреодолими.

Хилядолетия ни делят от времето на Римската империя, но желанието на хората да се забавляват с кървави зрелища не е стихнало. Представлението, в което лъвове разкъсват християни отдавна бе демоде, но през последния зимен месец на 2059 година темата за убийството все още привличаше публиката и вдигаше рейтинга на медиите.

Разбира се, по далеч по-изтънчен начин.

Цели семейства, влюбени двойки, хора с изтънчен вкус и провинциалисти все още се редяха на опашка да дадат парите си, спечелени с пот на челото, за да бъдат развличани от идеята за убийството.

Престъплението и наказанието бяха нейният занаят, убийството — нейната специалност. Ала тази вечер лейтенант Ив Далас седеше на удобното кресло в частната ложа и наблюдаваше изкусното пресъздаване на престъплението на сцената на претъпкания със зрители театър.

— Той е виновникът — промърмори.

— Моля? — Рурк наблюдаваше с еднакъв интерес играта на актьорите и реакциите на съпругата си. Тя се приведе и се облегна на перилото, а очите й с цвят на бренди не се откъснаха от сцената дори когато завесата се спусна за антракта.

— Този Воул е убил жената. Разбил е главата й, за да пипне наследството. Какво ще кажеш?

Рурк безмълвно наля в две чаши изстуденото шампанско. Питал се бе как ще реагира Ив на художественото пресъздаване на престъплението, след като ежедневно се сблъсква с него. Със задоволство отбеляза, че тя е погълната от драмата, разиграваща се на сцената.

— Може би — промълви най-сетне.

— Защо ли те питам, като знам отговора. — Ив взе чашата и го изгледа.

„Господи, колко е красив!“ — помисли си. Лицето му сякаш бе сътворено от магьосница, създала неповторима красота, която караше жените мигновено да го пожелават. Буйна черна коса обрамчваше изящните черти, като че издялани от прочут скулптор. Взираше се в нея, а плътните му устни се извиваха в едва забележима усмивка. Протегна ръка и дългите му пръсти докоснаха косата й. Сините му очи, искрящи като диаманти, все още караха сърцето й да затупти така, сякаш ще изскочи от гърдите й.

Тя не можеше да се примири с мисълта, че само с един поглед е способен да я превърне в своя покорна робиня.

— Защо ме гледаш така?

— Защото ми доставя удоволствие. — Едва доловимият му напевен ирландски акцент превръщаше дори най-обикновената фраза в магическо заклинание.

— Не думай! — Тя закачливо наклони глава. Отдавна не й се бе случвало да не е заета със спешното разследване на убийство и да посвети цялата вечер на съпруга си. Дори не се възпротиви, когато той игриво захапа ръката й. — Май ти се иска да се позабавляваш.

Рурк се усмихна, остави чашата си и без да откъсва поглед от нея, прокара длан по бедрото й.

— Извратен тип! Престани!

— Сама си го изпроси.

— Нямаш капчица срам! — възкликна тя. Подаде му чашата и закачливо се усмихна: — Почти всички зрители са насочили биноклите си към нашата ложа, за да зърнат прочутия Рурк.

— Грешиш, скъпа. Любопитни са да видят елегантната ми съпруга. Прочутата полицайка от отдел „Убийства“, която успя да ме впримчи в мрежите си.

Както очакваше, комплиментът му предизвика ироничната й усмивка. Той се наведе и игриво захапа долната й устна.

— Ако продължаваш в същия дух, ще ни изхвърлят, макар да си собственик на театъра — промърмори Ив.

— Женени сме сравнително отскоро. На новобрачните е позволено да се натискат на обществени места.

— Господи, какъв фарисей си! Знам, че пет пари не даваш за общоприетите забрани и за хорското мнение. — Тя го отблъсна на безопасно разстояние. — Залата е претъпкана — сигурно си предполагал, че присъствието ти тази вечер ще привлече многобройна публика. — Облегна се на парапета на ложата и отново огледа залата. И без да е специалистка по архитектура и вътрешно обзавеждане, разбираше, че обстановката е много изискана. Рурк беше възложил на най-добрите архитекти и дизайнери задачата да възвърнат на старинната постройка предишното й великолепие.

По време на антракта зрителите се разхождаха из огромната зала, построена на няколко нива, а гласовете им се сливаха в приглушен тътен. Някои бяха с вечерни облекла, други се бяха издокарали с маратонки и с широки якета, каквито са носели немските зенитчици през Втората световна война и които през този сезон бяха последният вик на модата.

При преустройството на театъра архитектите бяха спазвали изричните указания на Рурк. Резултатът бе прекрасна сграда с високи тавани, украсени с фрески; коридорите и фоайетата бяха застлани с плътни червени килими, позлатените орнаменти бяха произведения на изкуството. Всичко, което Рурк притежаваше, бе построено или обзаведено съобразно изричните му указания. „А той притежава всичко, което си струва да имаш, не само на Земята, но и на планетите, заселени с представителите на човешката раса“ — иронично си помисли Ив. Едва ли някога щеше да свикне с мисълта, че съпругът й е един от най-богатите хора в света. Ала той бе и човекът, с когото се беше врекла да дели радости и скърби. Бяха заедно едва от година, ала през тези дванайсет месеца съдбата им бе поднесла и едното, и другото.

— Театърът ти си го бива, приятелю — промърмори одобрително. — В действителност всичко е по-различно, отколкото на холограмните макети.

— На макета се виждат само архитектурните елементи. Колкото и богато да е украсена театралната зала, въздействието й се губи без присъствието на публика, на живи хора.

— Вярвам ти, нали си специалист и в тази област. Защо избра точно с тази пиеса да ознаменуваш откриването на обновения театър?

— Сюжетът е завладяващ — темата за любовта, предателството и убийството винаги е привличала зрителите. А актьорският състав е блестящ.

— Както е блестящо всичко, с което се наемеш. Както и да е, обзалагам се, че убиецът е Воул. — Тя присви очи и се втренчи в спуснатата завеса, сякаш се опитваше да разгледа героите и да потвърди впечатленията си за тях. — Съпругата му е доста опасна личност — преструва се на божа кравичка, а според мен има някакъв таен коз. Юристът си го бива.

— Не е юрист, а адвокат, който се е специализирал в криминални дела — поправи я Рурк. — Действието се развива в средата на двайсети век в Лондон. Знаеш какви са англичаните — имат си специални названия за адвокати с различни функции.

— Благодаря за пояснението. Костюмите са страхотни.

— Разбира се, защото са напълно автентични — такава е била модата през 1952 година. Пиесата „Свидетел на обвинението“ е послужила и за сценарий на филм, който е имал небивал успех. В него също участват прочути актьори. Имам го на диск. — Рурк проявяваше особена слабост към черно-белите филми, заснети от началото до средата на двайсети век. Мнозина смятаха тези филми за елементарни и дори наивни, но според него героите в тях не можеха да се причислят към категорията на „добрите“ или на „лошите“. Ив навярно щеше да се съгласи с него.

— Режисьорът умело е подбрал актьорите, които приличат на изпълнителите от филма, но имат собствен стил — обясни той. — Някой път ще гледаме диска, за да се убедиш сама.

Той също оглеждаше театралната зала. Изпитваше удоволствие да бъде тук с красивата си съпруга, но освен удоволствието от пиесата трябваше да мисли и дали ще възвърне парите си, инвестирани в постановката.

— Мисля, че пиесата ще се играе дълго — доволно отбеляза и се усмихна Ив.

— Ето я и Майра. — Тя се приведе, като забеляза приятелката си. Полицейската психоложка беше ослепителна в снежнобялата си вечерна рокля. — Заедно със съпруга си и с двама души, които не познавам.

— Искаш ли да ги поканим у дома след представлението?

Ив понечи да отговори, втренчи се в лицето на съпруга си и промълви:

— Да го отложим за друг път. Тази вечер съм намислила нещо по-различно.

— Нима?

— Да. Имаш ли някакви възражения?

— Абсолютно никакви. — Той наля шампанско в двете чаши. — Разполагаме с няколко минути преди началото на следващото действие. Обясни ми защо си толкова убедена, че Ленард Воул е виновен.

— Много е… шлифован. Не като теб — добави и накара Рурк да се усмихне. — Ти си изискан и изкусен по природа, а той притежава само лустро, под което се крие Бог знае какво.

— Скъпа, ласкаеш ме.

— Този тип е мошеник, който умело се преструва на почтен и доверчив човек, изпаднал в затруднено положение. Но всички знаем, че хубавите мъже с красиви съпруги не си губят времето с непривлекателни по-възрастни дами, освен ако не са намислили коварен план. Убедена съм, че този тип има много по-важна цел, отколкото да продаде изобретеното от него кухненско приспособление. — Тя отпи от шампанското си и се облегна назад, когато светлините примигнаха, оповестявайки края на антракта. — Съпругата му знае, че той е убиецът. Тя е ключът към разкриване на извършителя на престъплението. Ако аз го разследвах, надълго и нашироко щях да я разпитам.

— Значи пиесата те е заинтригувала.

— Бива си я.

Когато завесата се вдигна, Рурк се загледа в съпругата си, вместо да следи действието, което се развиваше в съдебната зала. Мислеше си, че няма втора жена на света като Ив. Само преди няколко часа се беше прибрала у дома с окървавена риза. За щастие петната не бяха от нейната кръв. Този път беше приключила разследването само час след извършване на престъплението, като бе изтръгнала самопризнание от убиеца.

Ала невинаги работата й беше толкова… лесна. В повечето случаи Ив стигаше до пълно изтощение и дори рискуваше живота си, за да отмъсти заради невинните жертви.

Това бе само една от положителните й черти, които предизвикваха възхищението му.

Сега бе захвърлила окървавената риза и носеше елегантна черна рокля, а единствените й бижута бяха медальонът с крушовидния диамант и венчалната й халка. В късо подстриганата й коса се преливаха няколко оттенъка на кафявото. Не носеше червило — волевото й лице с предизвикателно вирната брадичка с трапчинка нямаше нужда от грим, за да бъде красиво.

Гледаше случващото се на сцената така, сякаш й бяха възложили разследването на убийството, преценяваше веществените доказателства и мотивите на героите.

Рурк наблюдаваше как тя стисна устни, а присвитите й очи заблестяха, когато Кристин застана на свидетелското място и предаде човека, когото наричаше свой съпруг.

— Намислила е нещо. Казах ти, че не й е чиста работата.

Рурк закачливо докосна врата й и промърмори:

— Спомням си какво каза.

— Тази жена лъже — замислено промълви Ив. — Не за всичко, но все пак не казва истината. И каква е тази история с ножа? Главният герой се порязва с него, но това не е важно. Според мен ножът е за заблуда, за подвеждане на зрителя. Не е оръжието, с което е извършено убийството. Между другото не го описаха към веществените доказателства, което е груба грешка и е невъзможно да се случи в действителност. Но ако той се е наранил, докато е рязал хляб, защо толкова се набляга на този нож?

— Ленард Воул се е порязал нарочно, за да има оправдание за кръвта по ръкавите си, или го е направил съвсем неволно, както твърди.

— Няма значение. Сигурна съм, че това е трик за заблуда на зрителите. — Тя сбърчи чело и понижи глас, без да прикрива силната си неприязън към главния герой: — Погледни го как седи на… как се нарича това?

— Подсъдима скамейка.

— Седи ни лук ял, ни лук мирисал на подсъдимата скамейка и се преструва на съкрушен от свидетелските показания на Кристин.

— Как смяташ, не е ли искрен?

— Има нещо нередно… Ще открия какво е, макар в момента да ми убягва…

Предизвикателството й допадаше, интересно й бе да анализира поведението и мотивите на героите. Преди да се запознае с Рурк никога не беше ходила на театър. Гледала беше постановки по телевизията, а приятелката й Мейвис почти насила на два пъти я беше завела на холограмни представления. Но едва сега разбираше колко по-различно и по-интересно е да гледаш как актьорите произнасят репликите си и се движат на сцената. Неописуемо е усещането да седиш в мрака и да си съпричастен към драмата, без съдбата ти да зависи от развоя на събитията.

„По този начин се снема отговорността от теб“ — помисли си Ив. Глуповатата богата вдовица, която бе умряла от ръката на жестокия убиец, не очакваше лейтенант Ив Далас да отмъсти за смъртта й. Ето защо разкриването на извършителя беше като забавна игра.

Ако се сбъднеше желанието на Рурк (което в повечето случаи ставаше), богатата вдовица месеци наред ще умира шест пъти седмично по време на вечерните представления и още два по време на дневните, за да забавлява и да доставя удоволствие на публиката от детективи аматьори, удобно разположили се на меките кресла в театралната зала.

— Мръсникът не го заслужава — промълви тя. Толкова се беше вживяла, че изпитваше симпатия или ненавиждаше героите. — Тя се жертва заради него, преструва се, за да внуши на съдебните заседатели, че е безсрамна използвачка и безсърдечна мръсница. Влюбена е в него, а той е мекотело и негодник.

— Предполага се, че току-що го е предала. — Рурк шепнешком прекъсна тирадата й.

— Как не. Тя обърна нещата така, че обвинението да падне върху нея. Успя да отвлече вниманието на съдебните заседатели от истинския виновник. Свалям й шапка заради умния ход, само дето никаквецът не заслужава саможертвата й. Ще осъзнае ли тя заблудата си?

— Гледай и ще разбереш.

— Само ми кажи дали съм на прав път.

Рурк я целуна по страната:

— Не.

— Какво, излъгала ли съм се?

— Не, няма да ти отговоря, а ако продължаваш да бърбориш, ще пропуснеш важни подробности.

Ив се намръщи, ала все пак замълча и отново извърна поглед към сцената. Забели очи, когато обявиха Ленард Воул за невинен. „Такива са съдебните заседатели! — помисли си. — Не можеш да разчиташ на тях нито във въображаемия свят, нито в реалния. Ако журито се състоеше от дванайсетина некорумпирани полицаи, мръсникът щеше да си получи заслуженото!“ Понечи да сподели с Рурк горчивата си констатация, но отново впери поглед в сцената, където Кристин Воул си проби път през тълпата, готова да я линчува, и влезе в почти празната заседателна зала.

Доволно кимна, когато героинята призна пред адвоката на Воул, че е дала лъжливи показания:

— Знаела е, че е извършил престъплението и все пак излъга, за да го спаси. Каква глупачка! Той ще отърве кожата и ще я зареже. Помни ми думата. — Обърна се към Рурк, като го чу да се киска: — Защо се смееш?

— Мисля, че ако те познаваше многоуважаваната госпожа Кристи, щеше да се възхити от теб.

— Тази пък коя е? Ш-ш-т! Ето го, идва. Погледни го как тържествува!

Ленард Воул прекоси съдебната зала. Вървеше с гордо вдигната глава, както подобава на човек, който току-що е получил оправдателна присъда, а под ръка водеше чернокоса жена с плътно прилепнала рокля. „Друга жена — каза си Ив. — Изобщо не съм изненадана.“ Изпита едновременно състрадание и гняв към Кристин, която се хвърли в прегръдките на Ленард и се опита да се притисне до него.

Наблюдаваше надменното му изражение, начина, по който отблъсна потресената Кристин, гнева на сър Уилфред. Безсъмнено актьорите бяха много талантливи, но точно тази развръзка беше очаквала. Внезапно на сцената се случи нещо, което я накара да скочи на крака и да възкликне:

— Да му се не види!

— Сядай, малката ми. — Рурк, който се забавляваше от реакцията й, я придърпа на стола, докато Кристин заби в сърцето на съпруга предател ножа, който бе сграбчила от масата с веществените доказателства.

— Да му се не види! — повтори Ив. — Не го очаквах. Тя го екзекутира!

Рурк си каза, че ако Агата Кристи наблюдаваше съпругата му, сигурно щеше да бъде поласкана от поведението й. Сър Уилфред дословно повтори думите на Ив, сетне сцената се изпълни с хора. Някои се скупчиха около „убития“ Воул, други хванаха Кристин.

— Нещо не е наред! — отново възкликна Ив, но този път възбудата й не бе предизвикана от завладяващото изпълнение на актьорите. Вкопчи се в перилото на ложата, без да откъсва поглед от проснатия човек. — Как да стигна до сцената?

— Скъпа, не се вживявай! Та това е само пиеса… Художествена измислица…

— В която наистина убиват някого! — прекъсна го тя. Рязко отмести стола и излезе от ложата, а Рурк видя как един от статистите, който бе коленичил до „убития“ Воул, се изправи и смаяно се втренчи в окървавената си длан. Скочи и хукна след съпругата си. Настигна я в коридора, хвана я под ръка и извика:

— Ще вземем асансьора. — Докато набираше кода, някаква жена нададе пронизителен писък.

— И това ли е в реда на нещата? Така ли завършва пиесата? — попита Ив, когато асансьорът се спусна надолу.

— Не.

Тя извади от елегантната си чантичка комуникатора и се свърза с полицейския отдел:

— Говори лейтенант Ив Далас. Спешно изпратете линейка в театър „Ню Глоуб“, намиращ се на ъгъла на Бродуей и Трийсет и осма улица. Още не знам какво е състоянието на ранения. — Тъкмо прибра комуникатора в чантата си, вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Зад кулисите цареше истински хаос. Ив извика на съпруга си: — Заеми се с актьорите и сценичните работници. Постарай се да овладееш положението. Никой да не напуска сградата! Провери дали всички са налице!

— Разчитай на мен.

Ив си проби път през хората зад кулисите и се озова на сцената. За щастие някой се беше досетил да спусне завесата, но актьорите бяха изпаднали в истерия.

— Отдръпнете се! — нареди тя.

— Доведете лекар! — промълви блондинката със студени очи, която играеше ролята на Кристин. Стоеше до проснатия човек и притискаше към гърдите си окървавените си длани. По костюма й също имаше петна от кръв. — Господи! Доведете лекар!

Ив приклекна до актьора, който лежеше по корем, и разбра, че вече е късно за лекарска намеса. Изправи се, извади значката и извика:

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Искам всички да напуснат сцената. Не докосвайте нищо, не взимайте никакви предмети!

— Това е… злополука! — Актьорът, който играеше ролята на сър Уилфред, беше свалил перуката си, а от потта гримът му се беше размазал. — Нелепа злополука!

Ив погледна локвата кръв около мъртвеца и кухненския нож, който бе забит в гърдите му.

— Тук е извършено престъпление. Незабавно напуснете сцената! Къде ли се губят хората от охраната? — Хвана за рамото жената, която още мислено наричаше Кристин Воул, и грубо я отблъсна. — Чухте ли какво наредих? Отдръпнете се!

В този момент иззад кулисите се появи Рурк, последван от трима мъже в униформа. Тя им махна и извика:

— Изведете хората от сцената. Заведете ги в някоя от гримьорните и не позволявайте на никого да напусне сградата! Същото се отнася за хората от персонала, както и за сценичните работници.

— Мъртъв ли е?

— Разбира се. Ако пък не е умрял, ще му бъде присъдена наградата за най-талантлив актьор на столетието.

— Най-важното в момента е да успокоим зрителите в залата — промърмори Рурк.

— Не говори, а действай. Постарай се да откриеш Майра. Необходима ми е помощта й.

— Аз го убих! — Олюлявайки се, русокосата актриса отстъпи назад и се втренчи в окървавените си длани. — Аз го убих! — повтори и припадна.

— Само това ни липсваше! — въздъхна Ив. — Рурк, ще се заемеш ли с нея?

— Дадено.

— Хей, ти! — обърна се Ив към един от униформените охранители. — Заведи актьорите в гримьорните. А от теб искам да събереш хората от персонала — нареди на втория служител. — Заключете вратите — никой не бива да влиза, нито да излиза от театъра.

Някаква жена избухна в ридания, неколцина актьори се развикаха, че няма право да ги командва. Ив преброи до пет, вдигна значката си и извика:

— Тишина! Извършвам полицейско разследване. Който не се подчини на нарежданията ми, незабавно ще бъде арестуван и отведен в най-близкия полицейски участък. Всички да напуснат сцената и то веднага!

— Май трябва да се подчиним. — Чернокосата актриса, която изпълняваше ролята на любовницата на Воул, безцеремонно прескочи изпадналата в несвяст Кристин. — Ще се намерят ли двамина яки мъже да вдигнат примадоната? Умирам за едно силно питие. — Тя впери в Ив пронизващите си зелени очи. — Разрешавате ли поне да пийнем, лейтенант?

— Правете, каквото искате, но напуснете местопрестъплението — отсече Ив. Извади комуникатора си, отново приклекна до трупа и каза: — Говори лейтенант Далас. Спешно изпратете екип за оглед.

 

 

— Ив! — Доктор Майра тичешком прекоси сцената. — Рурк ми съобщи за… — Тя млъкна и впери поглед в трупа. — Божичко! — Въздъхна и отново погледна Ив. — Как да ти помогна?

— Засега се отдръпни и не докосвай нищо. Всеки момент очаквам Пийбоди да ми донесе чантичката с всичко необходимо за огледа на местопрестъплението. Повиках полицейския екип от „метачи“, както и съдебния лекар. Докато пристигнат, ти ще бъдеш едновременно лекарка и официален представител на полицията. Съжалявам, че провалих вечерта ти.

Майра поклати глава и понечи да коленичи до трупа, но Ив я спря:

— Недей! Може да унищожиш важно веществено доказателство, освен това ще изцапаш с кръв хубавата си рокля.

— Как е бил убит?

— И аз ти задавам същия въпрос. Случи се пред очите на всички ни. Единственото, което знам със сигурност, е, че убийството е извършено с кухненски нож. — Ив безпомощно разпери ръце. — Не мога да започна без спрея, с който пръскам дланите и пръстите си, за да не оставям отпечатъци. Да му се не види, защо се бави Пийбоди? — Тя нетърпеливо се огледа и забеляза Рурк. — Стой тук и не позволявай на никого да се доближи до трупа, доктор Майра. — Без да изчака отговора на психиатърката, Ив се приближи до съпруга си: — Обясни ми „номера“ с ножа.

— Много е елементарен — при натиск острието се прибира в ръкохватката.

— Не и този път — промърмори тя. — Как се казва убитият?

— Ричард Дрейко. Човек с блестяща кариера в театъра. Жалко, загубихме един добър актьор.

— Познаваше ли го?

— Срещали сме се на няколко приема, но съм гледал всички постановки с негово участие. — Рурк пъхна ръце в джобовете си и се втренчи в изцъклените очи на Дрейко. — Той е четирикратен носител на наградата „Тони“, критиците оценяват високо филмовите образи, които е създал. Години наред участието му във филм или в театрална постановка е залог за успех. Чувал съм да казват, че с Дрейко се работи трудно, защото е надменен и капризен като разглезено дете. Говореше се, че сменял любовниците си като носни кърпички и злоупотребявал с наркотици, които са забранени със закон.

— Кажи ми нещо повече за жената, която го уби.

— Името й е Арина Мансфийлд. Блестяща актриса, която е прочута с уравновесения си характер и с любовта си към театралното изкуство. Ползва се с уважението на повечето си колеги. Живее и работи в Лондон, но я убедиха временно да се пресели в Ню Йорк, за да участва в спектакъла на „Свидетел на обвинението“.

— Кой я убеди?

— До голяма степен аз самият. С Арина сме стари познати. Но не съм спал с нея — добави той и отново пъхна ръце в джобовете си.

— Гузен негонен бяга. Не съм те питала дали е била твоя любовница.

— Но си го помисли.

— Щом си толкова умен и умееш да четеш мислите ми, ще ти задам още един въпрос. Защо не си спал с нея?

Рурк закачливо се усмихна:

— Защото отначало беше омъжена. А когато се разведе… — Той докосна трапчинката на брадичката й. — Накратко казано, когато Арина се освободи от брачните окови, вече бях обвързан. Моята съпруга не ми разрешава да спя с други жени. Много държи да й бъда верен.

— Завиждам й за предания съпруг — поусмихна се Ив, после отново стана сериозна: — Познаваш повечето актьори или поне си разговарял с тях и си създал някакво впечатление. По-късно ще се наложи да те разпитам. — Въздъхна и добави: — Официално.

— На твое разположение съм. Възможно ли е да се е случила нелепа злополука?

— Възможно е, но според мен е невероятно. Трябва да огледам ножа, а не мога да го докосна, преди Пийбоди да ми донесе принадлежностите. Предлагам да отидеш при актьорите и да положиш усилия да ги успокоиш. А междувременно си отваряй очите на четири.

— Да разбирам ли, че съм назначен за сътрудник при официално полицейско разследване?

— Дума да не става! — отсече Ив и неволно се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях. — Помолих те само да си отваряш очите на четири. — Приближи се до него и уж на шега го побутна. — Не ми се пречкай, когато изпълнявам служебните си задължения.

Извърна се и в същия момент чу потропване на дебели подметки. Жената, която се приближаваше, носеше тежки униформени обувки, излъскани до такъв блясък, че се виждаха отдалеч. Зимното й униформено яке беше закопчано догоре, фуражката й бе поставена точно според изискванията на правилника, правата й черна коса беше прибрана на опашка. Вярната Пийбоди най-сетне беше пристигнала.

Двете с Ив се приближиха до мъртвеца.

— Здравейте, доктор Майра — поздрави Пийбоди и замислено се втренчи в трупа. — По всичко изглежда, че откриването на новия театър е било много вълнуващо.

Ив протегна ръка.

— Подай ми чантата с принадлежностите и включи записващото устройство.

— Слушам, лейтенант. — Под лъчите на силните прожектори беше много топло, ето защо Пийбоди свали тежкото си яке, сгъна го и прикрепи устройството към яката на униформената си куртка.

— Включено е — обяви, докато Ив пръскаше ръцете и обувките си с безцветен спрей.

— Говори лейтенант Ив Далас. Намирам се на местопрестъплението — сцената на новооткрития театър „Глоуб“. На огледа присъстват полицай Дилия Пийбоди и доктор Шарлот Майра. Убитият се нарича Ричард Дрейко, от смесена раса, около петдесетгодишен. — Подхвърли флакона с безцветен спрей на помощничката си и продължи да диктува: — Смъртта е настъпила вследствие на прободна рана. Предварителният оглед и минималното количество изтекла кръв ме навеждат на мисълта, че ножът е попаднал в сърцето. — Приклекна и го измъкна. — Нараняването е причинено от наглед обикновен кухненски нож с назъбено острие. Приблизителната му дължина е двайсет сантиметра.

— Ще го измеря и ще го прибера в специално пликче за веществени доказателства, лейтенант.

— Почакай — промълви Ив. Извади от чантата очила, с каквито работят микрохирурзите, сложи ги и отново огледа ножа. — При огледа се установи, че липсва механизъм за прибиране на острието при натиск. Това не е сценичен реквизит. — Свали очилата, подаде ножа на помощничката си и продължи: — Следователно не става въпрос за нещастен случай, а за убийство.