Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (15)

Петнайсета глава

Беше се проснала по корем на леглото, както правеше винаги, когато беше изчерпана докрай. Рурк се изтегна до нея, изпи останалото в чашата шампанско и прокара пръст по гръбнака на Ив.

— Престани!

— О, госпожата дава признаци на живот.

Тя с усилие извърна глава, изгледа го, сетне промълви:

— Изглеждаш адски самодоволен.

— В интерес на истината, скъпа Ив, наистина съм доволен от себе си.

— Идеята беше само моя.

— Признавам, че си я биваше. С риск за живота си ще те попитам какво те вдъхнови.

— Ами… — Тя се протегна като котка. — Сигурно е от шоколада.

— Още утре ще наредя да докарат тук един камион шоколади.

— Ако изядем толкова шоколад, има опасност да умрем от възбудата. — Ив коленичи и приглади косата си. Изглеждаше разнежена и спокойна.

— Готов съм да рискувам.

Тя се засмя и опря чело до неговото:

— Страхувам се да не ми стане навик, но ще ти кажа още нещо сантиментално: Щастлива съм с теб. И започвам да свиквам.

— Дано по-често ми го казваш.

— А сега да вечеряме.

— Няма как. Сигурно ще се обидиш, ако откажа. След като цял ден си слугувала в кухнята.

— Подиграваш ли ми се? — присви очи тя.

— Напротив, искрен съм. Какво е менюто?

— Най-различни блюда със странни наименования.

— Ммм, прекрасно.

— Помислих си, че ако не ги харесваш, нямаше да бъдат програмирани в автоготвача. — Тя стана от леглото и се огледа. — Едва ли в шкафа ще се намери някакъв халат.

— Имаш право. — Рурк изрови изпод разхвърляните възглавници разкъсания копринен корсет. — Ако не искаш да останеш гола, прикрий се с тези жалки останки.

— Друг път! — Тя вдигна роклята си от пода и я облече.

— Като те гледам, апетитът ми се възбужда.

— Дори и ти не си способен на втори рунд след онова, което току-що преживяхме.

Ала когато Рурк се усмихна, тя за всеки случай се отдръпна.

 

 

Названията на повечето блюда бяха непроизносими, но храната беше много вкусна.

— Моля те, повтори това название — обърна се Ив към съпруга си.

— Ястието се нарича „fruit de la mer a la parisienne“.

— Разбира се. Различни видове риби със сос звучи прекалено прозаично.

— Каквото и да е названието, ястието е много вкусно. — Той отново наля вода в чашата й. — Хей, лейтенант!

— Какво?

— Не се опитвай да забравиш работата си. По-добре разкажи как мина денят ти.

Тя набоде на вилицата си още една мида и заобяснява:

— Натъкнахме се на една история… — Замълча, защото осъзна, че отново тръгва по стария път. — Разкажи ми как мина твоят ден.

Той смаяно я изгледа.

— Ами да, интересува ме с какво се занимава днес, успешни ли бяха сделките ти и така нататък.

— В особено настроение си — отбеляза той, сетне сви рамене. — Реорганизирах финансите си.

— Какво означава това?

— Купих акции, на които в момента цената е паднала, продадох други с печалба, проучих сведенията за финансовото състояние на няколко компании и съответно реагирах.

— Разбирам, че си бил много зает.

— Това не е нищо в сравнение с работата, която ме чакаше следобед. — Рурк се питаше докога ще издържи Ив, без да се прозине. — От кабинета си проведох холограмна конференция относно курорта на планетата Олимп. Няма преразход на средства, но анализът показа спад в ефективността на трудовата дейност, поради което е необходимо по-задълбочено проучване. — Наблюдаваше съпругата си и забеляза, че е започнала да се отегчава, точно както бе очаквал. — А след уморителното заседание реших да те изненадам с един голям шоколад.

— Това е най-интересната част от описанието на ежедневието ти.

Рурк намаза с масло малка кифличка и попита:

— Скъпа Ив, защо се омъжи за мен? Защото съм богат ли?

— Естествено. Гледай да не стигнеш до просяшка тояга, защото ще те зарежа.

— Много мило, че ме предупреждаваш.

Тя широко се усмихна:

— Май приключихме с обсъждането на трудовото ти ежедневие.

— И аз съм на същото мнение. А сега ми кажи на какво сте се натъкнали.

— Любов. Всичко, което научихме досега, подсказва, че любовта е причина за извършване на убийството.

Изведнъж Ив усети вълчи глад. Докато се хранеше, разказа на Рурк за изповедта на Кенет Стайлс.

— След като се запознахме със съдържанието на засекретените файлове, установихме, че Стайлс е пребил Ричард Дрейко едва ли не до смърт. Наложило се е Дрейко да постъпи в болница.

Рурк въпросително повдигна вежди:

— Интересно. Струва ми се почти невероятно, защото Ричард беше по-едър и по-силен от „съперника“ си. Стайлс бил ли е ранен?

— Не. Проверих и това. Изглежда, че гневът му е дал нечовешка сила.

— И заради гнева си се е изръсил с няколко милиона долара.

— Отгоре на всичко е загубил и младата жена Анджа с особено име. Пийбоди откри много жени с фамилията Карвъл, но нито една Анджа. Освен това възрастта им не отговаря на възрастта на тайнствената любима на Кенет Стайлс. Продължаваме издирването. Нещо ми подсказва, че чрез нея ще разрешим загадката.

— Cherchez la femme.

— Какво?

— На френски е и означава „открий жената“.

Ив вдигна чашата си като за наздравица:

— Бъди сигурен, че ще я намерим.

 

 

— Анджа — едва чуто промълви той. Чу възгласа на изненада, сетне усети, че жената е познала гласа му. — Моля те, не казвай нищо. Само слушай. Трябва да говоря с теб, но не по телефона. Важно е. Съгласна ли си да се срещнем?

— За Ричард Дрейко ли се отнася?

— За всичко.

 

 

Беше сигурен, че го следят, страхуваше се дори от сянката си. Отне му доста време да промени външността си, взирайки се в огледалото на гримьорната си, за да се убеди в резултата. Чрез контактни лещи промени цвета на очите си, а чрез умело нанесен грим формата на носа и овала на лицето си. Косата си прикри с тъмнокафява перука — навярно от суета, защото не понасяше мисълта, че Анджа ще го помисли за остарял. Залепи си тънки мустачки и брада.

Беше разтревожен и се гримираше машинално, но резултатът беше отличен. Ненапразно беше изиграл повече от сто роли, превъплъщавайки се в съответния герой с лекота, както човек обува удобните си домашни пантофи след изморителен ден.

Сложи си подплънки, за да разшири раменете си, облече обикновен черен костюм. Избра обувки с напластени подметки, благодарение на които изглеждаше с около три сантиметра по-висок.

Втренчи се в тройното огледало, за да се убеди, че по нищо че прилича на Кенет Стайлс, и за пръв път от два часа насам леко се усмихна.

Спокойно можеше да се приближи до лейтенант Далас и да я целуне по устата. Тя изобщо няма да го познае.

Обзе го ентусиазъм, както винаги, когато разучаваше нова роля. Облече си палтото и отиде на среща с жената, която не бе преставал да обича.

 

 

Тя закъсня. Накара го да я чака, както й беше обичай. Стайлс беше избрал да се срещнат в малък клуб, който преди години се посещаваше от елита на обществото, ала сега беше западнал. Но музиката бе ненатрапчива, хората, насядали около масите и на бара, не обръщаха внимание на другите посетители, а сервитьорите бяха пъргави.

Той отпиваше от чашата с джин и разлистваше парцаливо томче със сонетите на Шекспир. Това бе тяхната парола.

Анджа му беше подарила книгата преди много години. Беше приел подаръка като знак за любов, вместо като израз на приятелско чувство. Дори когато разбра грешката си, продължи да милее за книгата, както милееше за Анджа.

Разбира се, беше излъгал полицаите. Никога не беше изгубвал дирите й, знаеше къде се намира, какво прави. Играеше нова роля — ролята на неин довереник и приятел. И с течение на времето започна да свиква с новото си превъплъщение.

Ала когато тя влезе в сепарето, седна срещу него и му подаде ръка, сърцето му лудо затуптя.

Беше променила цвета на косата си. Сега буйните й къдрици бяха обагрени в тъмночервено. Коприненомеката й кожа сякаш беше поръсена със златен прашец. В светлокафявите й очи се четеше загриженост. Колебливо се усмихна и плътните й устни леко се разтвориха.

— Още обичаш Шекспир — промълви. В мелодичния й глас се долавяше лек френски акцент.

— Често препрочитам сонетите му. — Той стисна дланта й, сетне отдръпна ръка. — Сега ще поръчам твоето питие. — Повика сервитьора и го помоли да донесе чаша бяло вино „Совиньон Блан“.

— Още помниш предпочитанията ми.

— Защо не?

— О, Кенет! — За миг тя затвори очи. — Де да можеше отношенията помежду ни да бъдат различни… Вината е моя…

— Недей! — рязко я прекъсна той. Дори след толкова години не можеше да се примири, че я е загубил. — Няма смисъл да съжаляваме за онова, което не се връща.

— Изглежда, винаги съжалявам за нещо — въздъхна Анджа. — Прекарах повече от половината си живот в съжаление, задето загубих Ричард.

Кенет Стайлс безмълвно изчака, докато й поднесоха чашата с вино и тя отпи първата глътка.

— Полицаите смятат, че аз съм го убил.

Очите й се разшириха, ръцете й се разтрепериха и виното се изплиска от чашата й.

— Не! Невъзможно е! Какъв абсурд!

— Знаят какво се случи преди двайсет и четири години.

— Какво? — Тя се вкопчи в ръката му. — Какво са научили?

— Спокойно. Известно им е, че съм пребил Ричард, че съм бил арестуван и че само благодарение на споразумението не съм бил изправен на подсъдимата скамейка.

— Но как е възможно? Беше толкова отдавна и подробностите около случилото се бяха засекретени.

— Виновна е Ив Далас. Лейтенант Далас — поясни той и отпи от джина си. — Като се захване за нещо, стига докрай. Получила е разрешение за достъп до закодираната информация. Арестуваха ме, отведоха ме в полицейското управление и ме подложиха на безмилостен разпит.

— О, Кенет! Кенет, mon cher, толкова съжалявам. Сигурно преживяването е било ужасно.

— Полицаите са убедени, че съм имал зъб на Дрейко. — Той горчиво се засмя. — Май имат право.

— Но ти не си го убил!

— Не съм… ала ще продължат да се ровят в миналото. Бъди подготвена. Трябваше да им обясня защо съм пребил Ричард, наложи се да съобщя и името ти. — Анджа пребледня като платно, а той се приведе и стисна дланите й. — Не бой се. Казах им, че съм загубил следите ти, че през тези двайсет и четири години не сме поддържали връзка, че не съм знаел как да те открия. Казах им още, че Ричард те е прелъстил, а като си се влюбила в него, те е изоставил, ето защо си направила опит да се самоубиеш. Не им доверих останалото.

Тя отчаяно изстена и сведе глава:

— Още ме е срам, като си спомня.

— Беше много млада, сърцето ти бе разбито, но все пак съумя да преодолееш кризата. Извинявай, Анджа, изпаднах в паника. Най-лошото е, че полицаите ме принудиха да им кажа част от истината. Смятах, че ще ме оставят на спокойствие, ала сега разбрах горчивата истина — тази Далас ще продължи да се рови в миналото, докато открие онова, което запазих в тайна. Ще открие и теб.

Тя се поовладя и кимна:

— Анджа Карвъл е изчезвала и преди. В състояние съм да се скрия така, че дори лейтенант Далас не ще ме намери. Ала няма да го сторя, а ще се срещна с нея.

— Недей, за бога!

— Ще го направя. Трябва да го направя. Докога ще бдиш над мен? Кенет, не те заслужавам. Винаги съм била недостойна за теб. — Анджа печално въздъхна и добави: — Ще разговарям с тази Далас, ще й обясня какво се е случило… и какъв прекрасен човек си ти.

— Не бива да се забъркваш.

— Скъпи мой, невъзможно е да попречиш на онова, което Ричард започна толкова отдавна. Ти си мой приятел, държа на теб, искам да те защитя. Независимо от риска. — Погледът й стана суров. — Независимо от последствията.

 

 

— Трябва да има още.

Рурк прокара длан по голия й гръб и се усмихна:

— Щом толкова настояваш, с удоволствие ще задоволя желанието ти.

— Нямах предвид секс.

— Жалко.

Беше успял да свали червената й рокля и страстта им бе пламнала отново. Сега Ив лежеше върху него. Още беше морна и отпусната, но вече мислеше за работата си.

— Не открих човек, който да е обичал Дрейко. — Тя го яхна, а Рурк се втренчи в голите й гърди. — Някои са изпитвали омраза към него, на други е бил антипатичен, на трети е вдъхвал страх. Членовете на трупата дори не се преструват, че съжаляват, задето е бил убит. Неколцина от актьорите и преди са работили заедно. Бог знае какво се е случило в миналото помежду им или между всекиго от тях и Дрейко. Може би престъплението не е дело само на един човек.

— Също като в „Убийство в Ориент експрес“.

— Това пък какво е? Азиатска транспортна система ли?

— Не, скъпа, друг роман от ненадминатата Агата Кристи. Ще ти разкажа накратко съдържанието. Някакъв човек бива убит в спалния вагон на влака, наречен „Ориент експрес“. Намушкан е с нож и то многократно. Между пътниците е един много умен детектив, който е далеч по-непривлекателен от моята детективка. — Той прокара пръст между стегнатите й гърди.

— Долу ръцете! Какво общо има с моето разследване някакъв герой от книга?

— Почакай, още не си чула всичко. Сюжетът много напомня твоята теория. Пътниците в спалния вагон твърдят, че не се познават. Но неуморимият детектив не приема думите им за чиста монета. Започва да ги разпитва и открива, всъщност те се познават помежду си, че всеки един има мотив да извърши убийството.

— Интересно. Все пак кой е забил ножа?

— Всеки от тях. — Ив присви очи, а той седна и я прегърна. — Всеки от тях е забивал ножа в безжизнения труп на този човек, за да му отмъсти за стореното зло.

— Доста кошмарна история. Ала убийството е добре замислено: престъпниците са обвързани чрез престъплението. Никой не може да предаде другите, защото ще си изпати. Ето защо взаимно поддържат алибитата си, играят ролите си — замислено продължи Ив.

— Почти съвършено убийство.

— Няма такова понятие. Винаги се допускат грешки, най-голямата от които е убийството.

— Говориш като ченге.

— Аз съм ченге. Време е отново да се хвана за работа. — Измъкна се от прегръдките му, стана от кревата и посегна към роклята.

— Ако пак я облечеш, скъпа, не отговарям за действията си — подхвърли Рурк.

— Успокой топката. Нямам намерение да се разхождам гола. Не се знае къде се спотайва Съмърсет. — Облече роклята и се огледа. — Май трябва да пооправим.

— Защо?

— Защото личи, че…

— Че сме прекарали една приятна вечер — довърши той вместо нея. — Може би ще бъдеш шокирана, но Съмърсет знае, че правим секс.

— Не споменавай името му и думата „секс“ в едно изречение, защото тръпки ме побиват. Ще взема душ, после ще поработя в кабинета си.

— Добре. И аз ще дойда.

— Не си познал, драги. Няма да вляза под душа заедно с теб. Знам ти номерата.

— И с пръст няма да те пипна — обеща той.

Но пропусна да спомене устните си.

 

 

— Хей, защо си толкова бодър? Отново ли си взел таблетка?

— Не, скъпа Ив — отвърна Рурк и продължи да закопчава ризата си. Чувстваше се напълно задоволен и освежен. — Ти ми действаш стимулиращо.

— Очевидно.

Той я хвана за ръката и я поведе към асансьора. Влязоха в нейния кабинет, а Галахад, който се беше настанил на креслото легло, само помаха с опашка.

— Искаш ли кафе? — попита Рурк.

— Да, благодаря.

Щом той тръгна към кухненския бокс, Галахад скочи от креслото и изпревари Рурк, като жално мяучеше.

Ив седна зад бюрото си и се втренчи в компютъра, като барабанеше с пръсти върху плота. После нареди:

— Компютър, искам файловете по убийството на Дрейко. Открий и направи списък на всякакви взаимоотношения — професионални, лични, финансови, криминални и прочие — между актьорите, участващи в пиесата.

Работя…

— Предполагах, че вече си направила тази справка — обади се Рурк и й поднесе чашата с кафе.

— Отново проверявам сведенията с намерение да ги допълня. Компютър, подчертай името на всяко лице, чиято информация е закодирана.

За въпросната информация се изисква разрешение. Моля…

— Искаш ли да ти помогна да се справиш с това малко препятствие?

Ив само изръмжа. Той сви рамене и отпи от кафето си.

— Код „Йелоу“, тире, Далас, тире, пет, нула, шест. По нареждане на лейтенант Ив Далас, разследваща две убийства, отвори засекретените файлове.

Потвърждавам нареждането. Достъпът до информацията изисква разрешително, подписано и подпечатано от…

— Поискала ли съм достъп? Само отвори проклетите файлове!

Работя… Операцията изисква около осем минути и трийсет секунди…

— Започвай, какво се мотаеш? Няма да стане — обърна се към Рурк. — Няма да проникнем в закодираните файлове.

— Боже мой, лейтенант, не съм казал и дума, а ти ме обвиняваш в нечисти помисли.

— Нима си въобразяваш, че с Макнаб сте успели да ме извозите?

— Нямам представа за какво говориш. — Той приседна на бюрото. — Наистина дадох съвет на Иън, но не се отнасяше за работата му. Разговаряхме като мъж с мъж.

— Да не повярваш! — Ив се облегна назад и го изгледа над ръба на чашата си. — С Макнаб сте говорили за жени и за спорт, така ли?

— До спорта не стигнахме. Младежът държеше да го посъветвам относно една жена.

На Ив вече не й беше до подигравки.

— Пийбоди ли обсъждахте? Не съм го очаквала от теб, Рурк!

— Невъзможно беше да му откажа. Влюбен е до уши.

— О! — Тя потръпна. — Престани с баналностите.

— Може би фразата е банална, но точно описва състоянието му. Всъщност, ако е послушал съвета ми… — Той погледна часовника си и добави: — Вече са отишли на срещата си. На първата си среща.

— Само това липсваше! — Ив нервно задърпа косата си. — Защо го направи? Питам те защо. Не биваше да се намесваш. Щяха да правят секс, докато си омръзнат, после всичко щеше да тръгне постарому.

— Но с нас не се случи, нали? — наклони глава Рурк.

— С теб не работим заедно — сопна се тя, сетне й хрумна нещо, което я накара да се усмихне: — Поне не работим официално. Когато две ченгета от мъжки и женски пол започнат да си правят мили очи по време на съвещанията, работата страда. Току-виж Пийбоди започне да си слага червило и да носи секси бельо под униформата си. — Закри с длани лицето си и продължи: — След известно време ще започнат да се карат, всеки ще ми разказва своята версия, накрая ще науча подробности, които въобще не ме интересуват. А когато скъсат и решат, че се мразят в червата, ще се наложи да изслушам и тирадите им защо повече не могат да работят заедно. Накрая не ще имам избор, освен да ги изритам…

— Скъпа, оптимистичните ти възгледи за живота неизменно повишават настроението ми — прекъсна я той, ала Ив продължи с пълна пара:

— А ти ще си най-големият виновник! — И заби пръст в гърдите му.

Рурк хвана ръката й и я захапа не на шега, сетне заяви:

— В такъв случай държа да кръстят първото си дете на мен.

— Май се опитваш да ме подлудиш.

— Защо не, след като е толкова лесно. Престани да мислиш за връзката между подчинените си, за да не получиш главоболие. По-добре насочи вниманието си към компютъра — ето, че информацията започва да пристига.

Тя свирепо го изгледа, обърна се и се втренчи в монитора, като си мислеше: „Хората са толкова взаимно свързани. Животът на едного се сблъсква с живота на друг като колички в лунапарк. А всеки сблъсък оставя своя отпечатък. Понякога причинява дълбоки рани, които никога не се затварят напълно“.

— Виж ти, досега не знаех една незначителна подробност — майката на Майкъл Проктър е била актриса. Играла е малка роля в пиеса, поставена преди двайсет и четири години. — Тя се облегна назад. — Ето още една изненада — в пиесата са участвали Дрейко, Стайлс, Мансфийлд и Ротчайлд. По същото време е избухнала и разпрата между Ричард и Кенет. Анджа Карвъл също би трябвало да фигурира в състава, но няма данни за участието й.

— Може би е имала псевдоним, или сега живее под чуждо име.

— Може би. Информацията за майката на Проктър не е била закодирана. — Тя нареди на компютъра да издири всички данни за Натали Брукс. — Интересно… След като пиесата е слязла от репертоара, госпожа Брукс се е отказала от сцената и е заминала за родния си град в Небраска. Следващата година се е омъжила. В биографията й няма нищо съмнително, дамата е „чиста“ като изворна вода. — Нареди на компютъра да покаже фотография на актрисата, заснета преди двайсет и четири години, и добави: — Привлекателна е. Много млада и невинна — Дрейко си е падал тъкмо по такива жени.

— Да не би псевдонимът й да е бил Анджа?

— Нищо чудно. Във всеки случай със сигурност е станала жертва на чара на Дрейко. А Майкъл Проктър дори не спомена, че майка му е познавала Ричард.

— Ами ако не е знаел за връзката им?

— Невъзможно е. Ще прегледам имената на хората, за които има засекретени данни. Хмм, на името на Дрейко има няколко файла…

— Богатите и влиятелни хора могат да си позволят да скрият кирливите си ризи — промърмори Рурк.

— Съдиш по себе си, нали? — подигравателно изрече тя, сетне се приведе към монитора: — Почакай! Какво е това? Закодирана информация за Карли Ландсдаун.

— Май се натъкваш на още тайни, до които нямаш достъп.

— Този път имам късмет. Знам кода. Използвах го, когато започнах работа в полицията. Много деца от сиропиталищата жадуваха да го научат, защото това бе кодът за осиновяване. Информацията е засекретена. Да му се не види, погледни датата!

— Осем месеца след побоя, който Стайлс е нанесъл на Дрейко. Едва ли е случайно съвпадение.

— Кълбото сякаш започва да се размотава. Анджа Карвъл забременява от Дрейко. Съобщава му, че очаква дете, а той я захвърля. Тя не може да приеме измяната му и прави опит за самоубийство, ала Стайлс отива в апартамента й тъкмо навреме, за да я спаси. Анджа ражда детето, дава го за осиновяване и плаща високата такса за засекретяване на данните.

— Едва ли й е било лесно.

Очите на Ив помръкнаха.

— За някои майки е лесно. Ежедневно откриваме подхвърлени деца.

Рурк се постара да я успокои. Започна да масажира раменете й, за да й помогне да се отпусне, и заговори:

— Според Стайлс тя е била влюбена в бащата на детето и едва не се е самоубила заради него, ала не е направила аборт. Дала е детето за осиновяване, но не го е изоставила. Платила е високата такса за засекретяването, за да защити рожбата си.

— По този начин е защитила и себе си.

— Вярно е, но е могла да постъпи другояче, например да продаде детето на черната борса, където никой не задава въпроси. Ала тя е избрала законния път.

— Бас държа, че Стайлс знае всичко. Отново ще си поговоря с него. Чакай да помисля кой съдия да събудя, за да поискам разрешение за достъп до засекретените файлове. — Тя въпросително погледна Рурк: — Кой ли ще е най-благосклонен?

— Лейтенант, сигурен съм, че знаеш по-добре от мен.