Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (4)

Четвърта глава

Разстоянието между изискания квартал, в който живееше Стайлс, и Алфабет Сити не беше много голямо, но Ив и Пийбоди сякаш се озоваха в друг свят. Тук нямаше разкошни сгради, охранявани от униформени портиери. От двете страни на улицата се издигаха грозни панелни блокове с олющена мазилка, шофьорите на огромните автобуси надуваха клаксоните, тротоарите гъмжаха от ловки джебчии.

Ив веднага се почувства в свои води.

Майкъл Проктър живееше на четвъртия етаж в една от сградите, които бяха построени набързо след разрушителните Градски войни. По време на предизборната кампания членовете на градската управа обещаваха да възстановят зданията, да поведат борба срещу престъпността и упадъка, които властваха в този район на града. Ала щом приключиха изборите, добрите намерения оставаха само на хартия и обитателите на Алфабет Сити продължаваха да тънат в мизерия.

„Не може без евтини жилища — мислено разсъждаваше Ив. — Един начинаещ актьор, който получава само второстепенни роли или е вечен дубльор, няма как да плаща висок наем.“ Според предварителните й проучвания Майкъл Проктър дължеше наем за шест седмици и бе подал молба за отпускане на социална помощ. Което означаваше, че е изпаднал в безнадеждно положение. Повечето кандидати за парична помощ така се заплитаха в мрежата на безсърдечните бюрократи, че напускаха жилищата си и търсеха подслон в някой от нощните приюти.

След смъртта на Дрейко Майкъл Проктър щеше да го замести и да получава много по-голяма заплата. Векове наред парите са били най-често срещания мотив за убийство. Ив вече беше решила да остави колата в забранената зона на Седмо авеню, ала забеляза свободно място на паркинга на второто улично ниво. Натисна копчето за вертикално излитане, при което колата рязко се понесе нагоре, а Пийбоди изкрещя от изненада.

Паркира автомобила между някаква кола, покрита с ръжда и очукан въздушен велосипед, после доволно се усмихна.

— Браво! — Пийбоди удари с юмрук гърдите си, за да накара сърцето си отново да затупти.

Ив включи светещия надпис „служебен автомобил“, за да не я преследват дроидите, отговарящи за събиране на таксата, и с бързи крачки слезе от рампата, водеща към улицата.

— Този Проктър е имал изгода от смъртта на Дрейко. Сега ще получи главната роля, макар и временно. По този начин ще придобие самочувствие, ще напредне, в кариерата и ще подобри финансовото си положение. Няма криминално досие, но никога не е късно да извършиш престъпление.

— Радвам се, че имаме толкова оптимистични възгледи за човечеството, лейтенант.

— Така си е, много съм човеколюбива. — Ив намръщено изгледа младежа с въздушни кънки, който бе преметнал през рамо голяма платнена чанта. — Хей, ти! — извика му, а той провеси нос. — Ако устроиш мошеническата си игра наблизо, ще ме нервираш. Разкарай се на две пресечки от тук и ще се престоря, че не съм виждала грозната ти физиономия.

— Ама аз само се опитвам да си изкарвам прехраната…

— Изчезвай!

— Мамка му! — Младежът преметна чантата на другото си рамо и се понесе по уличното платно, докато се изгуби сред дима, който бълваше скарата от спрялата наблизо количка.

Пийбоди подуши въздуха и отбеляза:

— Соевите наденички ухаят божествено.

— Глупости! Престояли са най-малко едно десетилетие. Обуздай стомаха си.

— Не мога. Като си науми нещо, не ме оставя на мира. — Пийбоди тъжно погледна цвърчащите на скарата наденички и последва началничката си в занемарената сграда.

Някога зданието е имало охранителна система, но ключалката на външната врата е била изтръгната от изобретателно хлапе, което сега навярно беше на пенсионна възраст. Фоайето беше с размерите на портативна тоалетна, а стените бяха боядисани в мръсножълто. Вратичките на повечето старомодни пощенски кутии липсваха. На една от оцелелите с червено мастило беше написано „М. Проктър“.

Ив погледна към асансьора, но като видя оголените жици, които стърчаха от таблото за повикване, въздъхна и се заизкачва по стълбата. Пийбоди я последва.

Някой жално ридаеше. Иззад една врата на втория етаж се дочуваха виковете на многохилядна тълпа — по телевизията предаваха футболен мач. Някакъв мъж грозно ругаеше играчите. Миризмата на мухъл и на урина беше примесена със сладникавия аромат на наркотика „зонър“.

На третия етаж звучеше музика, каквато Рурк обичаше да слуша. Придружаваха я ритмични потропвания.

— Балерина, която се упражнява — обясни Пийбоди. — Една моя братовчедка беше приета в регионалната балетна трупа в Денвър. Някога и аз мечтаех да стана балерина.

— Не думай! — Ив се обърна и изгледа помощничката си, която беше поруменяла от изкачването на стълбите.

— Ами да. Почти всички момиченца мечтаят да станат балерини. Само че нямам необходимите физически данни. Жените, които упражняват тази професия, са стройни като вас. Преди две седмици с Чарлс посетихме балетно представление. Всички балерини бяха високи и кльощави. В сравнение с тях се чувствам като хипопотам.

Ив само измърмори нещо. Не желаеше да коментира взаимоотношенията на Пийбоди с жиголото Чарлс Мънро.

— Каквато съм ниска и набита, май телесната ми конструкция е по-подходяща за оперна певица — горчиво отбеляза помощничката й.

— Откога си любителка на операта?

— Посетих няколко оперни постановки… Харесаха ми. — Пийбоди с облекчение въздъхна, като стигнаха до четвъртия етаж и със завист забеляза, че началничката й дори не се е задъхала. — Чарлс обича операта и балета.

— Сигурно ти е трудно да ходиш с двама мъже едновременно. Питам се дали Макнаб знае за другия ти приятел, който е любител на културните развлечения.

— Нали казахте, че за вас връзката ми с Макнаб не съществува — усмихна се Пийбоди.

— Млъкни! — раздразнено се сопна Ив и почука на вратата Проктър. — Какво беше това? Сякаш някой хърка.

— Грешите, лейтенант. — Помощничката й се опита да прикрие усмивката си. — Обажда се празният ми стомах.

— Накарай го да млъкне! — Иззад вратата се разнесоха стъпки и тя вдигна значката си пред шпионката. Последва серия от изтраквания — имаше най-малко пет брави, които не бяха с електронно заключване. Вратата се открехна и през процепа надникна човек с толкова красиво лице, сякаш бе изваяно от самия Господ Бог… или от много добър пластичен хирург. Кожата му беше бледозлатиста, имаше изпъкнали скули и квадратна брадичка с мъничка трапчинка. Устните му бяха плътни, носът правилен, а очите му бяха като зелени изумруди. Неземно красивото лице беше обрамчено от дълга и къдрава кестенява коса.

Докато местеше поглед ту към Ив, ту към Пийбоди, Майкъл Проктър машинално приглади буйните си къдрици, сетне плахо се усмихна:

— Добро утро, лейтенант… Хюстън.

— Името ми е Далас.

— Вярно. Знаех си, че е като град в Тексас. — Гласът му издаваше колко е напрегнат, все пак той отстъпи в коридора и отвори по-широко вратата. — Още съм разстроен от случилото се. Убеден съм, че е станало недоразумение…

— Меко казано — иронично го прекъсна Ив. — Недоразумение, което причини смъртта на един човек. — Огледа мизерното едностайно жилище, обзаведено с изтърбушено канапе, на което бяха струпани завивка и възглавници, нестабилна масичка и шкаф с три чекмеджета. На масичката беше поставен евтин видеотелефон и компютър, а настолната лампа беше със скъсан абажур.

Очевидно не всички актьори бяха богати като Кенет Стайлс.

— Заповядайте… седнете… един момент… — Той се изчерви, отвори дрешника и измъкна малък сгъваем стол. — Извинете за бъркотията. Прибирам се тук само да спя, затова е доста неуютно и неподходящо за гости.

— Не сме ви дошли на гости, посещението е служебно. Включи записващото устройство, Пийбоди. Господин Проктър, седнете, за да се чувствате по-удобно.

— Аз… — Актьорът притеснено закърши пръсти. — Предпочитам да остана прав. Не знам как да се държа. Никога не съм участвал в пиеса с криминален сюжет. Изпълнявал съм роли в исторически драми или в романтични комедии.

— За разлика от вас аз участвам само в криминални пиеси — промърмори Ив. — Не се притеснявайте, само отговаряйте на въпросите ми.

— Добре… Става… — Той се огледа, сякаш за пръв път попадаше в тази стая, седна на стола, кръстоса крака и плахо се усмихна.

Приличаше на ученик, когото директорът е повикал да смъмри за маловажно провинение. Ив задиктува:

— Лейтенант Ив Далас разпитва Майкъл Проктър в неговото жилище. Присъства и полицай Дилия Пийбоди. — Тя го уведоми за правата му, като наблюдаваше реакцията му.

Актьорът барабанеше с пръсти по коленете си, нервно отмяташе косата си — накратко, изглеждаше гузен като човек, чиито джобове са натъпкани с наркотици.

— Разбрахте ли какви са правата и задълженията ви?

— Да… в общи линии. Трябва ли ми адвокат? — Погледна Ив като виновно кученце, което очаква да го напляскат, задето е изцапало килима. — Нямам личен адвокат, но мога да се обърна към моята театрална агентка, която е юрист по професия.

— Както желаете — каза Ив и си помисли, че това ще бъде загуба на време и само ще усложни работата й. — Имате право да прекъснете разпита и да повикате адвокат. Ако желаете, ще ви призова за разпит в полицейското управление.

— Добре… Да му се не види… — Той въздъхна и замислено погледна видеотелефона. — Не искам да я безпокоя, много е заета.

— Тогава да започваме. Разкажете ми какво се случи снощи.

Младият актьор потрепери:

— Бях зад кулисите вляво от сцената и гледах представлението. Всички колеги бяха блестящи. Казах си, че ако пиесата се играе по-дълго време, Дрейко все ще се разболее или ще му се случи нещо, което ще ми позволи да го заместя в ролята на Воул… — Той замълча, сякаш се изплаши от думите си. — Не ме разбирайте погрешно… никога не съм пожелавал да го сполети нещастие. Надявах се да го хване грип или пък да реши, че трябва да си почине поне една вечер… Повярвайте ми.

— В момента повече ме интересува какво сте видели от мястото, на което сте стояли. Какво се случи по време на последната сцена?

— Изпълнението на Дрейко беше съвършено — промълви младият актьор и изумрудените му очи добиха замечтано изражение. — Воул е надменен, самоуверен, нагъл. Тържествува задето е бил оправдан, и захвърля Кристин като оглозган кокал. Злорадства, защото е победил, защото е измамил всички. А когато съпругата му го напада, изненадата му е неописуема. Няма да забравя смаяното лице на Дрейко, широко отворените му очи. Гледах го и знаех, че никога не ще достигна неговото майсторство. Толкова бях завладян от изпълнението му, че не разбрах какво се е случило. — Той вдигна ръце, сетне безпомощно ги отпусна на скута си. — Още не мога да повярвам, че той е мъртъв.

— Кога разбрахте, че Дрейко не играе ролята си, а наистина е прободен с нож?

— Не съм сигурен. Може и когато Арина нададе писък. Усетих, че нещо не е наред. После всичко се случи като на забързан кадър. Дрейко беше заобиколен от хора… всички крещяха… спуснаха завесата, а той продължаваше да лежи на сцената…

„Трудно е да скочиш на крака и да се поклониш пред публиката, когато в сърцето ти е забит нож“ — помисли си Ив. Сетне продължи разпита:

— В какви отношения бяхте с Дрейко?

— Ами… в никакви.

— Как така? Не сте ли разговаряли по време на репетициите. Все пак сте били колеги, нали?

— Как да ви кажа… — Младият актьор отново закърши пръсти. — Разговаряли сме един-два пъти, но знаех, че той не може да ме понася. Присъствието ми го изваждаше от равновесие.

— Защо?

— Разбирате ли, аз непрекъснато наблюдавам. Наблюдавам хората около мен — добави и отново плахо се усмихна. — Изучавам реакциите им, за да пресъздам по-вярно образите на моите герои. Дрейко се дразнеше от поведението ми. Веднъж ми каза да не му се мяркам пред очите, иначе така щял да ме подреди, че да получавам роли само в секс холограми. Побързах да се извиня.

— А той как реагира?

— Замери ме с преспапието, което е задължителен реквизит от бюрото на сър Уилфред. — Проктър потръпна и добави: — Не ме улучи… и то нарочно.

— Сигурно ви е било яд на него.

— Не! Не! Почувствах се неудобно, че съм го извадил от равновесие по време на репетиция. Наложи му се да си вземе отпуск за този ден, за да се успокои.

— Не вярвам на ушите си! Той ви заплашва, замерва ви с преспапието, унижава ви пред всички, а вие не му се сърдите!

— Не можех да му се разсърдя — промълви Проктър. — Благоговеех пред него. Дрейко е… беше сред най-големите актьори на нашия век. Беше най-великият! Вярно е, че бе своенравен и избухлив, но темпераментът му го отличаваше от обикновените хора.

— Възхищавали сте се от него, нали?

— О, да! Откакто се помня, изучавам работата му. Притежавам дискове със записи на всички пиеси, в които е участвал. Когато ми предложиха да бъда негов дубльор, веднага приех. Смятам, че това е повратна точка в кариерата ми. — Очите му блестяха от възбуда, докато говореше, беше забравил, че го разпитва лейтенант от полицията. — През целия си живот съм мечтал да играя на сцената, на която е играл Ричард Дрейко и ето, че ми се предостави тази възможност…

— Благодарение на неговата смърт — язвително подхвърли Ив.

— Не съм предполагал, че ще го сполети такава ужасна участ. — Проктър се приведе и столът му зловещо изскърца. — За мен беше важно, че ще произнасям неговите реплики, ще играя същата роля като него. Имах чувството, че по някакъв начин се превъплъщавам в самия Ричард Дрейко.

— Случилото се е добре дошло за вас — ще заемете мястото му.

— Да. — Той широко се усмихна, но след миг усмивката му помръкна. — Сигурно ще ме помислите за безсърдечен егоист. Повярвайте, че наистина се прекланях пред Дрейко.

— Имате ли финансови затруднения, господин Проктър?

Младият мъж се изнерви и отново заприлича на виновно куче, което очаква да бъде наказано:

— Да… Обаче човек избира актьорската професия не за да печели пари, а от любов към театъра.

— Но без пари не се живее. Необходими са, за да си осигурим храна и жилище. Разбрах, че напоследък не сте си плащали наема.

— Изостанал съм с вноските за няколко седмици, не е фатално.

— Вземате добра заплата като дубльор. Би трябвало да ви стига за наема. Може би сте пристрастен към комара, господин Проктър.

— Не! Хазартните игри не ме интересуват.

— В такъв случай харчите парите с лека ръка и без сметка.

— И това не е вярно. Аз… инвестирам. Инвестирам в себе си. Вземам уроци по дикция и по актьорско майсторство, редовно посещавам фитнес залата и се подлагам на козметични процедури. Това са скъпи „удоволствия“, лейтенант. Може би си мислите, че хвърлям парите си на вятъра, но няма да постигна заветната си цел, ако не се усъвършенствам като актьор и не поддържам външността си. Възнамерявам да намеря почасова работа, за да плащам навреме сметките си.

— Но след смъртта на Дрейко тази необходимост отпадна, нали?

— Да. — Той се замисли за миг, сетне продължи: — Честно казано, не бях сигурен, че ще имам време за допълнителна работа. Много по-лесно щеше да бъде, ако… — Замълча и тежко въздъхна. — Не ме мислете за коравосърдечен. Свикнал съм с безпаричието, лейтенант. Дълбоко скърбя за великия актьор, който бе и мой идол. И все пак най-чистосърдечно признавам, че съм безкрайно щастлив, задето ще играя ролята на Воул, макар и временно. — Отново въздъхна, затвори очи и промълви: — Признах ви истината и като че товар падна от плещите ми. И все пак съжалявам, че по този начин ще стъпя на сцената. Искаше ми се Дрейко да се разболее от грип, но не да бъде убит.

 

 

Докато се изкачваха по стъпалата, водещи към второто ниво, където бяха оставили колата, Ив почувства леко главоболие.

— Този тип се преструва — промърмори. — Невъзможно е да е толкова наивен и простодушен.

— Той е от Небраска — подхвърли Пийбоди, която се взираше в монитора на джобния си компютър.

— От къде?

— От Небраска. Израснал е в семейство на фермери. Играл е в местните театри, участвал е в малки роли в телевизионни и видеофилми, използвали са го при заснемането на рекламни плакати. В Ню Йорк е едва от три години. — Тя се качи в колата и добави: — Хората в Небраска още са наивни и простодушни. Сигурно защото консумират много соя и царевица.

— Говори каквото си искаш, но този Проктър остава в списъка на заподозрените. Сам призна, че е мечтаел за ролята на Воул, отгоре на всичко заплатата му доста ще се увеличи. Едно е да участваш в пиесата, съвсем друго да наблюдаваш отстрани какво се случва на сцената. Младежът почти не се прибира в отвратителното си жилище, необходими са му повече средства. Възможно е необходимостта от пари и амбицията да са го подтикнали към убийство. Искал е да се превърне в Дрейко. Най-лесното разрешение е било да го елиминира.

— Хрумна ми нещо.

Ив погледна часовника си, изведе колата на уличното платно и се включи в движението. Не й оставаше много време до началото на идиотската пресконференция.

— Какво ти хрумна? — обърна се към помощничката си.

— Ами… имам една теория.

— Казвай.

— Ако ви се стори правдоподобна, ще ми разрешите ли да си купя соева наденичка?

— Господи! Май не мислиш за друго, освен за ядене. Да видим каква е теорията ти.

— Тези хора участват в пиеса. По време на представлението добрият актьор неминуемо се превъплъщава в своя герой, но същевременно е и безпристрастен страничен наблюдател, преценява изпълнението си и постановката, долавя одобрението или неодобрението на публиката. Според мен подмяната на ножа е била част от представлението за онзи, който е извършил злодеянието.

— Страхотно представление, няма що!

— Разбирате ли, човекът, когото търсим, участва в пиесата и наблюдава извършването на убийството, но ръцете му не са изцапани с кръвта на жертвата. Постигнал е целта си, същевременно е играел ролята си. Воул трябва да умре. Фактът, че и Дрейко е мъртъв, донася още по-голямо удовлетворение на „нашия човек“.

Ив се замисли, а когато минаха покрай количка, от която се разнасяше ароматът на печени наденички, спря колата и направи знак на помощничката си да слезе.

— Значи теорията ми я бива! — възкликна Пийбоди.

— Вярно е. Заслужи си сандвича.

— Искате ли нещо?

— Пие ми се кафе, но не желая да рискувам — тези колички са истински развъдници на микроби.

— Намерихте какво да кажете! — въздъхна Пийбоди, но апетитът й надделя над отвращението. Слезе от колата, проби си път през тълпата от минувачи и си поръча двоен сандвич и голяма диетична пепси-кола, за да се самозалъже, че пази диета.

— Успокои ли се най-сетне? — попита я Ив, когато тя отново се настани на предната седалка и отхапа от сандвича.

— Ъ-хъ. Искате ли една хапка?

За късмет на Пийбоди в този момент иззвъня видеотелефонът, монтиран в колата, иначе началничката й добре щеше да я подреди заради нахалството й. На екрана се появи Надин Фарст, прочутата репортерка от Канал 75.

— Далас, непременно трябва да поговорим. Спешно е!

— Разбира се, че е спешно — иска първа да ме интервюира — промърмори Ив и насочи колата обратно към централното полицейско управление. — Защо си въобразява, че ще разговарям с нея преди официалната пресконференция?

— Може би защото сте приятелки — предположи помощничката й и отново отхапа от вкусния сандвич с лук и соева наденичка.

— Надин отлично знае, че не мога да пренебрегна моите служебни задължения заради приятелството ни.

— Далас! — Красивото, умело гримирано лице на репортерката изглеждаше напрегнато. В гласа й се долавяше истерична нотка. — Спешно е! Въпросът е личен. Моля те, ако ме чуваш, обади се. Готова съм да се срещнем по всяко време и където пожелаеш.

Ив изруга и включи своя микрофон:

— Чакам те в „Синята катерица“. Ела веднага.

— Далас…

— Мога да ти отделя пет минути. Побързай.

 

 

Ив отдавна не беше идвала в „Синята катерица“. Заведението беше долнопробно, но с него бяха свързани много сантиментални спомени. Преди време тук пееше приятелката й Мейвис, чиито изпълнения бяха придружени с невероятно кълчене и подскачане, а тоалетите й не се поддаваха на описание.

Докато разследваше труден и заплетен случай, Ив беше отишла в клуба, за да се напие до забрава. Ала Рурк я беше проследил и я беше извел от заведението, преди тя да осъществи намерението си. През онази нощ за пръв път се бе любила с него.

Сексът с Рурк действаше много по-зашеметяващо от алкохола.

Настани се в едно сепаре и се запита дали да не си поръча чаша отвратително кафе в памет на миналото, но в този момент Надин влезе в клуба. Приближи се до сепарето и без да бърза, свали пъстрия шал, който беше омотала около шията си. Нерешително подръпна бретона си и се обърна към Пийбоди:

— Извинявай, ще ни оставиш ли за малко насаме?

— Веднага изчезвам. — Преди да излезе от сепарето, Пийбоди окуражително потупа по рамото репортерката, която изглеждаше много разстроена. — Отивам на бара да погледам холограмните игри.

— Благодаря, че дойде — обърна се Надин към Ив. — Отдавна не сме били тук.

— И по-добре да избягваме този клуб, ако ни е мил животът — кисело процеди Ив. Видя, че към сепарето се приближава сервитьорка и побърза да остави значката си на видно място на масата. С Надин не им беше до обяд, още повече имаше опасност да получат хранително отравяне. — Какво се е случило? Защо си толкова разтревожена?

— Може би безпокойството ми е неоправдано. — Надин затвори очи и отметна косата си. Ив забеляза, че репортерката има изрусени кичури. За кой ли път се запита защо жените непрекъснато сменят цвета на косата си. Според нея посещението при фризьор беше губене на ценно време.

— Става въпрос за Ричард Дрейко — промълви Надин.

— Не желая да обсъждам случая с теб! — Ив рязко протегна ръка, прибра значката си и понечи да стане. — Пресконференцията започва в два следобед.

— Спала съм с него — прошепна репортерката.

— Боже мой! — Ив отново седна и изгледа приятелката си. — Кога?

— Малко след като започнах да водя предаванията на живо по Канал 75. По онова време още не се занимавах с криминалната хроника. Отразявах светски събития, срещах се с прочути личности. Един ден ми се обади Ричард Дрейко: държал лично да ми каже, че се възхищава от работата ми и от интересните ми предавания. Бях ужасно поласкана от вниманието му, тъй като се срамувах от глупавите си репортажи. — Тя машинално омота шала около китката си. — Покани ме на вечеря… беше много привлекателен и изискан кавалер. Накратко казано, станахме любовници.

— Било е преди… чакай да пресметна… преди около пет години.

— Преди шест — уточни Надин и потърка устните си. Никога досега не го беше правила. Репортерките, чиито предавания се излъчват на живо, винаги трябва да са грижливо гримирани. — Станахме любовници, но не веднага. В продължение на две седмици посещавахме ресторанти, театрални постановки и празненства, или се разхождахме по улиците. После той ми предложи да прекараме двата почивни дни в Париж. — Тя закри с длани лицето си и изстена: — Каква наивна романтичка съм била, Далас!

— Влюбила си се в него, така ли?

— Да. Влюбих се до уши в този мръсник, отдадох му се тялом и духом. Бяхме заедно три месеца, а аз, глупачката, вече си представях как ще се оженим, ще си купим къща в провинцията и ще си народим куп дечурлига.

Ив седеше като на тръни. Емоционалните изблици и изповедите винаги я караха да се чувства неловко.

Надин отпусна ръце, отметна глава и дрезгаво се изсмя:

— Само че ме очакваше голяма изненада — открих, че мръсният червей ме мами… всъщност нямах само една съперница, а три-четири. Малко преди да започне предаването ми, случайно гледах клюкарската хроника и видях Ричард да прегръща едрогърда блондинка в някакъв моден клуб. Казах му, че съм разбрала за връзката му с русокосата, а той се усмихна и заяви: „Защо вдигаш толкова пара? Падам си по жените и туйто“. Подлецът разби сърцето ми и дори не си направи труда да ме излъже. Даже успя да ме вкара обратно в леглото си. Срамувам се да го призная, но този човек имаше необяснима власт над мен. Последваха нови унижения, веднъж, след като се беше любил с мен и още бях гола в леглото, му телефонира друга жена и без капчица срам той си уговори среща с нея.

— Сигурно така си го подредила, че месеци е лежал в болницата.

Надин вяло се усмихна:

— Съжалявам, че не го пребих. Знаеш ли какво направих? Пъхнах се под завивките и се разридах като дете.

— Извинявай. Май бръкнах с пръст в раната. Все пак не бива да се тревожиш заради връзката си с него. Оттогава са изминали шест години.

— Срещнах се с Ричард същата вечер, когато го убиха.

— Мамка му! — Ив се облегна назад и притисна с пръсти клепачите си. — Само това липсваше!

— Той ми телефонира.

— Млъкни! Не желая да чуя нито дума повече. Ще разговаряме само в присъствието на твоя адвокат.

— Далас! — Репортерката я сграбчи за китката. — Изслушай ме. Трябва да го споделя с теб. После ще ми обясниш какви неприятности ме очакват.

— Мамка му! Мамка му! — Ив натисна бутона за менюто и си поръча кафе. — Не съм те уведомила какви са правата ти. Няма да го направя. Ще се престоря, че не съм чула разказа ти.

— Ричард ми се обади. Заяви, че непрекъснато мислил за мен, за времето, когато сме били заедно. Искало му се да подновим нашата връзка. Понечих да го изругая, да му кажа да върви по дяволите, сетне надделя желанието да отмъстя. Дори след шест години му имах зъб заради униженията, на които ме беше подложил. Съгласих се да отида в хотела му. Ако прегледате записите от охранителните камери, сигурно ще видите как влизам във фоайето.

— Сигурно.

— Ричард беше поръчал вечеря за двама. Беше си спомнил какво сме консумирали при първата ни среща. А може би е поръчвал едно и също, когато за пръв път е излизал с някоя жена. Би било типично за него. Дано не намери покой дори в ада! — Надин въздъхна, помълча няколко секунди и поднови разказа си: — Постарах се да изглеждам добре — купих си нова рокля, промених прическата си. — Тя машинално прокара пръсти през косата си. — Ричард ми наля шампанско, поведохме разговор. Всичките му номера ми бяха до болка познати, не бях забравила абсурдните му трикове за прелъстяване на жените. Когато нежно погали страната ми и ме изгледа печално, сякаш сърцето му се късаше за мен, плиснах шампанското в лицето му и му наговорих всичко, което трябваше да му кажа още преди шест години. Избухна страхотен скандал. Разменихме си обиди и плесници, изпочупихме чашите.

— Нима си е позволил да те удари?

— Аз бях по-нападателна. Зашлевих му плесница, той отвърна със същото. Не му останах длъжна — така го ударих в корема, че нещастникът сума време не можа да си поеме въздух. Победоносно напуснах стаята, като го оставих превит на две на канапето. Чувствах се на седмото небе.

— Питам се как ли изглеждаш на записа, направен от охранителната камера. Дали външният ти вид е издавал какво се е случило?

— Нямам представа. — Надин отново потърка устните си. — Може би косата ми е била разчорлена… не съм сигурна. Не ми пукаше как изглеждам. Бях щастлива, че съм защитила достойнството си. После обаче… Далас, допуснах фатална грешка!

В този момент автоматът за сервиране избълва рядкото кафе. Ив подаде чашата на репортерката, която на един дъх изпи отвратителната кафеникава течност и продължи да говори:

— Снощи отидох в театъра. Исках да се уверя, че като видя Ричард, любовта ми няма да се пробуди. — Вече не трепереше, горещото кафе й беше помогнало да се посъвземе. — Видях мръсника и не почувствах нищо — най-сетне се бях отървала от маниакалната любов към него. Бях толкова доволна от себе си, че през антракта използвах репортерската си карта, за да ме допуснат до гримьорните, за да му кажа истината в очите.

— Господи, нима снощи си разговаряла с него?

— Не. Докато вървях по коридора към гримьорната му, реших, че ако след скандала се срещна с него, сама още разваля ефекта от всичко, което му бях наговорила. Нищо чудно той да си въобрази, че още го обичам и да бъде поласкан. Ето защо се отказах. Напуснах театъра през входа за актьорите и часове наред безцелно вървях по улиците, като от време на време спирах пред някоя витрина. Влязох в някакъв хотелски бар и изпих чаша вино, после се прибрах у дома. Тази сутрин разбрах, че Ричард е бил убит и изпаднах в паника. Обадих се в службата да съобщя, че съм болна. Наистина ми беше зле, повръщах през целия ден. Изведнъж ми хрумна да поговоря с теб. Трябваше да ти го кажа! Не знам какво да правя!

— Сигурна ли си, че докато си била зад кулисите, си вървяла само по коридора, където са гримьорните? Влизала ли си в някое помещение?

— Не съм, кълна се.

— Видя ли те някой?

— Нямам представа. Може би… Нямах намерение да се крия.

— Ето какво ще направим: ще направим запис на показанията ти. В твой интерес е да се знае, че доброволно си ни съобщила информацията. Междувременно се постарай да си намериш добър адвокат. Разкажи му всичко, което сподели с мен.

— Добре.

— Помисли дали не си пропуснала да ми кажеш нещо. Интересуват ме дори най-незначителните подробности.

— Разказах ти всичко от игла до конец. Срещнах се с Ричард в хотела, после го видях само на сцената. По отношение на него бях истинско безгръбначно, Далас, но вече съм осъзнала грешката си. Не съм и страхливка — ако исках да убия мръсника, отдавна щях да го сторя сама, без да накисна невинен човек.

— Вярвам ти — промърмори Ив. — Консултирай се с адвокат. Утре ще проведем официалния разпит. — Тя стана, поколеба се и потупа Надин по рамото. — Не се тревожи, всичко ще се оправи.

— Знаеш ли кое е най-неприятно, Далас? Напоследък бях толкова спокойна и щастлива. Откакто посещавам доктор Майра… нали знаеш, че присъствам на терапевтичните й сеанси?

— Да.

— Тя ми помогна да разбера, че връзката с Ричард ми е причинила дълбока психическа травма, която ме кара да се страхувам от любовта и да се отнасям с недоверие към мъжете. Едва снощи, докато седях в бара, осъзнах, че съм се освободила от манията си, че мога да бъда щастлива. И ето че чрез смъртта си подлецът отново се намесва в живота ми. Какъв късмет, а? Благодаря, че се съгласи да ме изслушаш.

— Няма защо. — Ив махна на Пийбоди. — Ако си била откровена с мен, нищо не те заплашва.