Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (13)

Тринайсета глава

Ив набързо изпи чаша кафе и бе принудена да си вземе десертче от автомата, защото тайнственият крадец на шоколадчета отново беше обискирал чекмеджето на бюрото й. При първа възможност щеше да заложи капан и да залови негодника, но сега имаше по-важна работа.

Отби се да повика Фийни и докато се изкачваха с ескалатора към залата за разпити, тя предложи план за действие:

— Кенет Стайлс е добър актьор. Не бива да му дадем възможност да се превъплъти в някоя от ролите си. Искам да нарушим ритъма му.

— Този път аз ще бъда лошото ченге.

— Фийни, ти си… — Ив млъкна и започна да души. — Каква е тази миризма?

Ирландецът вдигна рамене:

— Не усещам никаква миризма… Повтарям, че този път ще бъда лошото ченге!

Каза го толкова решително, че тя забели очи, сетне примирено въздъхна:

— Съгласна съм. Отначало ще се преструвам на любезна и благоразположена, после ще го притиснем. Ако е довел адвокат… — Отново млъкна и задуши като ловджийско куче. — Мирише ми на… не мога да определя… а, сетих се — на сос за салата с много оцет.

— Какво ти става, Далас? Престани да отвличаш вниманието си с глупости. Съсредоточи се, предстои ни много работа. Ако е съди по побоя, който е нанесъл на Дрейко, Кенет Стайлс е доста избухлив. Да се опитаме да му подпалим фитила.

— Дадено. — Слязоха от ескалатора, тя се наведе към колегата си, подуши го и победоносно извика:

— Миризмата идва от теб!

— Млъкни, Далас! — избърбори той и се изчерви като рак.

— Защо миришеш на оцет? — ухили се Ив.

— Престани да дърдориш! — Фийни се огледа, за да се убеди, че наблизо няма техен колега, после прошепна: — Моята съпруга ми го подари по случай годишнината от сватбата ни.

— Оцетът е подходящ за приготвяне на салати, Фийни.

— Не е оцет, а одеколон.

— Миришеш толкова апетитно, че ми идва да те изям.

Ирландецът кисело се усмихна:

— С жена ми сте на едно мнение… Замълчи, за бога, не искам да стана за посмешище пред колегите. Тази сутрин не успях да се измъкна от къщи, без да се напарфюмирам. Не ми се щеше да обидя жена ми. Миризмата се усеща само отблизо, но е много трайна. Цял ден слизам и се качвам по стълбите или с ескалатора, защото ме е срам да взема асансьора.

— Загазил си, приятелю — заяви тя и се постара да прикрие усмивката си. — Кажи на съпругата си, че ще пазиш одеколона за специални случаи.

— Да не мислиш, че ще се хване? Далас, изобщо не разбираш жените.

— Имаш право. — Завиха по коридора и видяха Пийбоди, която разговаряше с някакъв униформен полицай пред залата за разпит. Той се обърна, Ив го позна и му кимна:

— Как си, полицай Трухарт?

Високият младеж се изчерви до уши:

— Добре, лейтенант Далас. Заподозреният е в залата.

— Лицето Стайлс е в залата — поправи го тя. — Още не е заподозрян. — Докато Трухарт размишляваше върху разликата, Ив си каза, че дори отдалеч младежът прилича на новобранец, както одеколонът на Фийни се подушваше отдалеч. — Лицето Стайлс пожелало ли е да присъства неговият адвокат?

— Не, лейтенант. Мисля… — Млъкна и се изпъна, сякаш се готвеше да отдаде чест. — Извинете, лейтенант.

— Не е забранено да мислиш, Трухарт. Всъщност дори насърчаваме мисловната дейност. — Тя с горчивина си спомни жената, която го бе обучавала в началото на кариерата му и бе опитала да го превърне в безчувствен робот. — Да чуем твоето мнение.

— Слушам, лейтенант. Според мен е толкова разгневен, че не му е хрумнало да поиска адвокат. Освен това има зъб лично на вас. Докато пътувахме насам, се изказа доста… непочтително по ваш адрес.

— А пък аз бях решила да бъда любезна с него. Изчакай да приключа разпита, Трухарт. Ако искаш, отиди в помещението откъдето се наблюдава залата. След това ще закараш Стайлс до дома му или до ареста.

— Слушам, лейтенант. Позволете да ви изкажа благодарността ми, задето съдействахте за преместването ми в централното управление и вече не отговарям за събирането на труповете на бездомници.

— Преместването беше лесно, Трухарт. От теб зависи да останеш тук. Готови ли сте? — обърна се тя към Пийбоди и Фийни, сетне влезе в залата.

Стайлс седеше със скръстени ръце зад масичката, лицето му беше изкривено от гняв. Намръщено се втренчи в Ив и процеди:

— Как ще обясните това безобразие, лейтенант Далас? Известно ли ви е, че двама униформени полицаи ме арестуваха в дома ми и ме натикаха в патрулна кола?

— Пийбоди, напомни ми да направя забележка на колегите. В нашата работа грубостите са недопустими.

— Ще ви напомня, лейтенант.

— Включи записващото устройство — нареди тя и се приближи до масата. — Разпит на лицето Кенет Стайлс във връзка с разследването на случай №46178, ръководено от лейтенант Ив Далас. Присъстват капитан Райън Фийни и полицай Дилия Пийбоди. Господин Стайлс, уведомени ли сте за правата и задълженията си?

— Голобрадото ченге изрецитира стандартното предупреждение. Искам обаче да знам…

— Разбрахте ли какви са правата и задълженията ви, господин Стайлс?

Той иронично се усмихна:

— Не съм слабоумен, лейтенант. Относно правата всичко ми е ясно, но настоявам…

— Моля да ни извините за безпокойството — прекъсна го, облегна се назад и се усмихна. Отпадаше необходимостта отново да го уведоми за правата му и да го подсети да повика адвокат. — Разбирам колко неприятно е да бъдете доведен в полицията, ето защо още веднъж моля да ни извините. Ще се постарая да приключа разпита колкото е възможно по-бързо.

Фийни негодуващо изсумтя. Ив разтревожено го погледна, а Стайлс неспокойно се размърда и попита:

— За какво става въпрос? Искам да знам защо ме арестуваха и ме доведоха тук, сякаш съм престъпник.

— Прочетоха ти правата, Стайлс — озъби се Фийни. — Сега ние задаваме въпросите.

— Вече дадох показания. Съобщих на лейтенант Далас всичко, което знам.

— Сигурно не познавате онзи нещастник, когото сте обесили!

— Фийни! — вдигна ръка Ив. — По-спокойно!

Ирландецът скръсти ръце на гърдите си и намръщено се втренчи в актьора:

— Ако продължава да ме нервира, ще му дам да разбере къде се намира!

— Да прекъснем за малко. Господин Стайлс, искате ли чаша вода?

Актьорът смаяно примигна. Беше готов да се нахвърли върху нея, а ето че тя го гледаше със съчувствие и дори му предлагаше чаша вода. Кимна и промърмори:

— Да, ако обичате.

— Защо не му поднесеш и обяд? — сопна се Фийни.

Ив се престори, че не го е чула, и наля вода в малка чаша.

— Господин Стайлс, имаме допълнителна информация за взаимоотношенията ви с Ричард Дрейко.

— Каква информация? Казах ви, че…

— А пък аз казах, че тук ние задаваме въпросите! — Фийни скочи на крака. — Харесва ти да забаламосваш полицията, а? Защо премълча, че си размазал физиономията на Дрейко. Изпратил си го в болницата, защо да не го пратиш и в гроба.

— Нямам представа за какво говорите — спокойно произнесе Стайлс, но като посегна да вземе чашата, ръката му трепереше.

— Господин Стайлс, предупреждавам ви, че ви очаква строго наказание, ако дадете лъжливи показания. — Тя се приведе и го погледна в очите. — Не искате това да ви се случи, нали? Ако ми съдействате, ще се постарая да нямате неприятности. Но решите ли да ме излъжете, не ще мога да ви помогна. Положението ви толкова ще се усложни, че няма да има полза дори ако направите пълни самопризнания.

— Не виждаш ли, че е страхливец — с отвращение процеди Фийни. — Не му е стискало да убие Дрейко, затова е натопил горката жена.

— Изобщо не съм… — Гневът на Стайлс се изпари, той ужасено се втренчи в Ив. — Божичко, нали не вярвате, че аз съм подменил ножа? Това е пълен абсурд.

— Едно време май не си бил такъв шубелия — продължи Фийни и започна да пука кокалчетата на пръстите си. — Със собствените си ръце си смачкал фасона на Дрейко. Сигурно онзи е побеснял. Известно ми е доколко актьорите държат на външния си вид.

Стайлс навлажни с език пресъхналите си устни и промълви:

— Не съм замесен в убийството на Ричард. Бях напълно откровен с вас.

Ив сложи ръка на рамото на Фийни, сякаш да му попречи да се нахвърли с юмруци върху актьора, въздъхна и се обърна към помощничката си:

— Разпечатката, полицай Пийбоди.

— Веднага, лейтенант. — Пийбоди, която едва се сдържаше да не прихне, й подаде папката.

Ив отново седна, отвори папката и уж прегледа първата страница, давайки възможност на актьора да прочете написаното. Леко се усмихна, като забеляза, че той пребледня, и строго каза:

— Разполагаме с документи, които доказват, че срещу вас е било повдигнато обвинение за побой и за причиняване на морални и материални щети.

— Въпросът беше уреден преди много години, а сведенията — засекретени. Поне така ме увериха.

— Когато се разследва убийство, приятелче, няма засекретени сведения — намеси се Фийни и подигравателно се усмихна.

— Да дадем възможност на господина да се ориентира в обстановката, Фийни. Господин Стайлс, получихме разрешение за достъп до закодираната информация.

— Не си длъжна да му даваш обяснения — сопна се ирландецът.

— Дай му време да размисли — уж загрижено каза тя. — Господин Стайлс, вярно ли е, че сте били обвинени в нападение срещу Ричард Дрейко, при което сте му причинили сериозна физическа и душевна травма?

— За бога, това се случи преди двайсет и четири години!

— Вярно е. Но в предишните ви показания твърдите, че не сте имали разногласия с покойния. А излиза, че… — Тя замълча за миг за по-голям ефект. — Излиза, че сте му нанесли толкова силен побой, та му се е наложило да постъпи в болница. Отървали сте се от съд срещу пет милиона долара.

Стайлс смачка в юмрука си пластмасовата чашка, водата се стече между пръстите му.

— Въпросът беше уреден — повтори упорито.

— Слушай, Кенет. — Ив му заговори на „ти“, за да го предразположи. — Ще ти доверя нещо — всичко, което научих за Дрейко, подсказва, че е бил подлец и негодник. Сигурно си имал сериозна причина да го напердашиш. Навярно те е предизвикал, защото мисля, че по принцип не обичаш насилието.

— Вярно е — промълви той. Захвърлил беше маската на светски човек, несправедливо обвинен от полицията, едри капки пот оросяваха челото му. Кимна и добави: — Не обичам насилието.

Фийни отново пренебрежително изсумтя:

— Този път казваш истината. Дори не ти е стискало сам да намушкаш Дрейко.

— Не съм убил Ричард! — извика Стайлс и се втренчи в ирландеца. — Нямам пръст в убийството му. Колкото до побоя, който му нанесох… Господи, та по онова време бях едва ли не юноша.

— Разбирам — съчувствено каза Ив. — Бил си много млад, а когато един младеж е предизвикан, кръвта му лесно кипва. — Стана, наля вода в друга чаша и му я подаде. — Разкажи ми как и защо се е случило. Единственото ми желание е да изясним нещата и да те освободим.

Стайлс затвори очи и дълбоко си пое въздух, сетне заговори:

— По онова време двамата с Ричард вече жънехме успехи. Разбира се, в малки регионални театри, но и това беше нещо. Мечтаехме да работим в Ню Йорк, тъй като театрите на Бродуей бяха във възход. — Заговори по-въодушевено, страните му пламнаха. Приятно му бе да си спомня младостта си, когато животът още е бил пред него, когато е очаквал всеки нов ден с усещането, че ще се случи нещо приятно. — След опустошителните Граждански войни хората жадуваха за развлечения, за бягство от суровата действителност и за герои, които не носят оръжия. Ние, актьорите, имахме свое общество, в което не допускахме външни хора. Ах, какви времена бяха, лейтенант, истински ренесанс. С нас се отнасяха като с кралски особи. Живеехме в разкош, устройвахме пищни празненства, вземахме наркотици, правехме секс. — Той взе чашата и отпи голяма глътка вода. — Това се отрази пагубно на мнозина, между които беше и Ричард. Погубиха го славата и разгулният живот. Моралното падение не се отрази на таланта му, защото беше гениален, но иначе нямаше порок, на който да не се е отдал. Беше много жесток, особено към представителките на нежния пол. Бог знае колко женски сърца е разбил. Обичаше да се хвали с подвизите си, обзалагаше се коя ще бъде следващата му жертва. Бях… отвратен от поведението му. — Изкашля се и отмести чашата си. — Ходех с една жена… всъщност беше много младо момиче. Връзката ни не беше сериозна, но ни бе приятно да бъдем заедно. Ричард хвърли око на приятелката ми. Започна да я преследва, докато тя попадна в мрежите му, а като й се насити, я заряза. Тя не можа да понесе унижението. Една вечер отидох в апартамента й, някакво предчувствие ме накара да я посетя. Тъкмо беше прерязала вените си. Закарах я в болница и… — Той млъкна, поколеба се и продължи с очевидно нежелание. — Спасиха я, но нещо в мен се пречупи, като я видях да лежи бледа и бездиханна. Напих се и реших да отмъстя на Ричард.

Прокара длани по страните си и тежко въздъхна.

— Сигурно щях да го убия, ако не се бяха намесили съседите. Едва по-късно осъзнах колко безсмислена е била постъпката ми. Не навредих на Ричард, а едва не провалих кариерата и живота си. Стигна се дотам, че да завися от благоволението му. Той прие споразумението и се съгласи сведенията за случилото се да бъдат засекретени, за да запази собствената си репутация. Имах късмет, че е голям егоист. Едва след три години успях да изплатя петте милиона плюс безбожната лихва. После се опитах да забравя ужасната история.

— Излиза, че си имал основание да мразиш колегата си — намеси се Фийни.

— Може би. — Стайлс изглеждаше по-спокоен след изповедта си. — Но омразата отнема много време и енергия. Предпочитам да ги използвам за друго. — Той разпери ръце и масивните му златни пръстени проблеснаха. — Имам всичко, което пожелая, радвам се на живота. За нищо на света не бих го рискувал заради типове като Ричард Дрейко.

— Не си рискувал, защото си сложил ножа в ръката на една жена.

Стайлс рязко вдигна глава, очите му блестяха от гняв.

— Никога не бих натопил друг човек, особено жена. Имах на разположение повече от двайсет и четири години, за да усвоя един урок, лейтенант. За мен Ричард Дрейко отдавна не съществува.

— Какво се случи с младата жена?

— Не знам. — Той тежко въздъхна. — Разделихме се. Навярно не й беше приятно да бъдем заедно, защото знаех за позора й.

— Би трябвало да ти е признателна.

— Наистина ми беше благодарна, лейтенант, но и тя като мен искаше да забрави кошмарната история. Скоро след това заминах за Лондон, сетне работих в Калифорния и в Канада. Загубихме връзка и нямам представа къде е тя сега.

„Много удобно — помисли си Ив. — Дори прекалено.“

— Как се казва тази жена?

— Абсолютно наложително ли е да ви съобщя името й?

— Историята е много трогателна, Кенет, само дето няма кой да я потвърди. Как е името на жената?

— Анджа Карвъл — промълви той и замълча, сякаш мислено отново се бе пренесъл в миналото. Тръсна глава, втренчи се в ръцете си. — Казваше се Анджа. Това е. Разказах ви всичко.

— Последен въпрос: къде бяхте вчера сутринта между десет и единайсет?

— Вчера ли? Както винаги по това време се разхождах в парка.

— Някой може ли да го потвърди?

— Бях сам — отвърна той с леден тон. Отново го обземаше гняв, но този път успяваше да го контролира. — Докога ще ме държите тук? Трябва да присъствам на траурната церемония.

— Предупреждавам те да не напускаш града. — Ив се втренчи в него. Чувстваше, че нещо не е както трябва, но не проумяваше точно какво. — Ако нарушиш заповедта, незабавно бъде издадена заповед за арестуването ти. — Тя стана и сигнализира на Трухарт, който беше в залата за наблюдение. — Полицай ще те придружи обратно до жилището ти. О, щях да пропусна — някога разговарял ли си с Лайнъс Куим?

— С Куим ли? — Стайлс стана и приглади реверите на костюма си. — Не. Никой от нас не разговаряше с него. Той презираше хората от актьорското съсловие. Доста беше особен. Няма да се учудя, ако откриете, че той е разменил ножовете. Мразеше актьорите.

 

 

— Пийбоди, възлагам ти да откриеш Анджа Карвъл.

— Надушвам нещо гнило — обади се Фийни. — Историята му е прекалено… нагласена и трогателна.

— Така е. По едно време изпитах усещането, че гледам представление, че всеки момент ще включат прожекторите и оркестърът ще засвири. Нищо чудно, обаче, Стайлс да е искрен.

— Дори да е казал истината, това не променя положението. Имал е зъб на Дрейко и не го отрича. Хора като него лесно не прощават. Нищо чудно омразата да му е държала влага цели двайсет и четири години.

— Имаш право — съгласи се Ив. — От търпеливите е, от онези, които скътват обидите в миниатюрни кутийки. Сигурна съм обаче, че не би си изцапал за втори път ръцете с кръвта на Дрейко.

И все пак интуицията й подсказваше, че Стайлс отново не е бил съвсем откровен. Може би си беше измислил нещо, друго беше пропуснал да разкаже.

— Ще видим какво ще излезе, като открием онази Карвъл — отсече тя. — Моят приятел Кенет подбираше информацията — разказваше… избирателно и мисля, че се справи добре.

— А пък аз мисля, че е бил влюбен в Анджа. — Пийбоди беше извадила джобния си компютър, но още не беше започнала проучването. — Това напълно променя нещата.

Ив любопитно изгледа сътрудничката си:

— Откъде ти дойде на ум?

— Забелязах как говореше за нея, преди да започне да обмисля всяка дума. Погледът му бе изпълнен с копнеж.

— Копнеж ли? — недоумяващо промърмори Ив и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Точно така. Наблюдавах го внимателно и разбрах, че си спомня за онази жена и колко щастливи са били заедно… или му се е искало да бъдат щастливи. Мисля, че тя е била най-голямата любов в живота му. Когато си лудо влюбен, ти става нещо.

— Опиши това „нещо“.

— Ами… дори когато изпълняваш задълженията си, мислите ти са заети с любимия. Копнееш да бдиш над него, да го дариш с щастие. Защо ли ви обяснявам — гневно промърмори Пийбоди — като знаете как е.

— Какво знам?

— Вече сте открили най-голямата любов в живота си. Обаче има разлика — Рурк също лудо ви обича, а онази жена е зарязала Стайлс заради Дрейко. Ако вие откачите и изоставите съпруга си заради друг мъж, как според вас ще постъпи Рурк?

— Ще смачка съперника си като хлебарка.

— Именно. — Пийбоди доволно се усмихна. — Познава се, когато любовта ти е искрена. — Млъкна и започна да души: — М-м, каква е тази апетитна миризма?

— Не си отвличай вниманието с глупости — намеси се Фийни. — По-добре обясни защо е по-различно, ако Стайлс наистина е бил влюбен в онази Карвъл.

— Защото хората казват, че най-голямата любов ръжда не хваща. Той излъга, че е загубил връзка с нея.

— Браво, Пийбоди! — възкликна Ив. — Ако докажеш, че той поддържа контакт с Анджа Карвъл, автоматично следва, че е имал мотив да извърши престъплението… да довърши започнатото преди повече от двайсет години. Имал е възможност да подмени ножа, сетне да подмами Куим в театъра и да инсценира самоубийството му.

— Това са косвени улики — напомни й Фийни.

— Вярно е, но ако открием достатъчно, може би ще го принудим да направи самопризнание. Открий Анджа Карвъл, Пийбоди. Ако срещнеш затруднения, обърни се за помощ към Макнаб. Фийни, какво ще кажеш да посетим пищна траурна церемония?

— Жена ми все ми натяква по-често да общувам с големци.

— Пийбоди, хващай се за работа — нареди Ив.

— Слушам, лейтенант. — Тя ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха, и внезапно й се прииска да хапне зелена салата.

 

 

Съпругата на Фийни би останала във възторг от разнообразието на прочути личности, които присъстваха на траурната церемония в Рейдио Сити. Ричард Дрейко никога не беше играл на тази сцена, но разкошната зала в стил „арт деко“ беше много подходяща за случая. Говореше се, че продуцентът на актьора е наел най-престижната погребална агенция за организиране на церемонията. И тъй като това на практика бе последното представление на клиента му, си беше удържал петнайсет процента от печалбата.

На грамадни екрани се прожектираха откъси от пиеси с участието на трагично загиналия актьор, на страничната сцена имаше холограмно представление — Дрейко размахваше меч, защитавайки родината и дамата на сърцето си.

Хиляди щастливци — почитатели на актьора — бяха платили по двеста и петдесет долара, за да бъдат в залата, останалите присъстващи бяха с покани.

Сред океана от цветя се виждаха островчета от хора, облечени в черно, а зяпачите, въпреки изричната забрана, заснемаха с камери знаменателното събитие.

На голямата сцена върху бял пиедестал беше поставен ковчегът от бледосиньо стъкло, в който лежеше Дрейко.

— Страхотно представление — прошепна Фийни.

Ив поклати глава:

— Представи си, дори продават сувенири — куклички и тениски с образа на Дрейко.

— Частната инициатива е двигател на прогреса — обади се Рурк иззад нея. Тя се обърна, изгледа го от глава до пети и попита:

— Защо си тук?

— Лейтенант, забрави ли, че покойният предаде Богу дух на сцената на моя театър? Длъжен съм да присъствам на погребението му. Освен това — той потупа джоба на елегантния си костюм — имам покана.

— Разбрах, че ще бъдеш зает през целия ден.

— Скъпа моя, понякога да бъдеш шеф е предимство. Прекъснах заседанието за един час, за да присъствам на церемонията. — Сложи ръка на рамото й, огледа се и потръпна. — Гледката е потресаваща.

— Истински кошмар. Фийни, предлагам да се разделим и продължим наблюдението. Ще се срещнем след час пред главния вход.

— Разбрано. — Ирландецът се насочи към масата, отрупана с храна. Няма нищо лошо да си похапне, докато наблюдава присъстващите.

Ив се обърна към съпруга си:

— Ако те бях изоставила преди двайсет и четири години, щеше ли още да ми имаш зъб?

Той се усмихна и нежно приглади косата й:

— Трудно ми е да отговоря, защото междувременно щях да те преследвам и да отровя живота ти.

— Питам те съвсем сериозно.

— Защо мислиш, че ти нямам зъб? — Той я хвана под ръка и я поведе навътре в залата.

— Поне за миг престани с шегичките си.

— Добре, скъпа. Ако разбиеш сърцето ми, ще се опитам да събера отломките и да започна нов живот. Но никога няма да те забравя. Защо питаш?

— Обмислям една теория на Пийбоди за най-голямата любов в живота.

— Държа да ти кажа, че ти си най-голямата ми любов.

— Да не си посмял да ме целунеш! — изсъска тя, предугаждайки намерението му. — Тук съм по служба. Ето го и Майкъл Проктър. Погледни как се усмихва. Проверих банковата му сметка и установих, че е платил сто бона за зъбни коронки. Същевременно живее в кочина. Разговаря с една елегантна дама и изобщо не изглежда потресен или поне натъжен.

— Елегантната дама се казва Марсина и е прочута телевизионна продуцентка. Може би твоят човек възнамерява да се насочи към работа в телевизията.

— Преди два дни се кълнеше, че театърът е смисълът на живота му. Интересно как ще реагира, като ме зърне.

Тя си проби път сред множеството и с насмешка забеляза рязката промяна в поведението на Проктър, когато я видя. Очите му се разшириха от изумление, той сведе глава и дори се прегърби, сякаш беше смазан от мъка. „Каква внезапна промяна — помисли си Ив. — Допреди секунда беше жизнерадостен актьор, изпълняващ главната роля, а сега е смутен младок, който е само дубльор. Това е магията на театъра.“

— Здравей, Проктър.

— Добър ден, лейтенант Далас. Не знаех, че ще присъствате.

— Такава съм си — непредсказуема. — Огледа се и подхвърли: — Погребението на Куим едва ли ще бъде толкова тържествено.

— Куим ли? А, инспициентът. — Той се изчерви — може би истина се беше смутил, а може би това бе демонстрация на актьорските му умения. — Имате право. Ричард беше… беше прочут и уважаван от мнозина.

— Забелязвам, че мнозина вдигат наздравица в негова памет. — Тя се втренчи в чашата му. — И то със скъпо шампанско.

— Ричард го заслужава — намеси се телевизионната продуцентка. — Ако сега ни гледа отнякъде, ще бъде доволен от церемонията. — Тя погледна зад Ив и лицето й грейна. — Рурк! Питах се дали ще присъстваш.

— Здравей, Марсина. — Той пристъпи към нея и я целуна по страната. — Изглеждаш прекрасно.

— Чувствам се добре, не отричам. — Марсина изгледа Ив от глава до пети и добави: — Това сигурно е съпругата ти. Добър ден, лейтенант Далас. Слушала съм много за вас.

— Извинете ме — смотолеви Проктър.

— Не изоставяй дамата заради мен — с меден глас каза Ив, но младежът вече се отдалечаваше.

— Видях… един приятел — измърмори и се гмурна сред тълпата като човек, който скача в океана от палубата на кораб.

— Навярно сте тук по служба — подхвърли Марсина и пренебрежително огледа смачкания панталон и протритото кожено яке на Ив. — Научих, че разследвате обстоятелствата около смъртта на Ричард.

— Информацията ви е точна. Ще ми кажете ли за какво разговаряхте с Проктър?

— Заподозрян ли е? — Марсина ококори очи. — Колко вълнуващо! Разговорът ни беше делови. Майкъл е много подходящ за роля в един мой филм. Попитах го дали му е възможно да отдели няколко дни и да отпътува за Ню Лос Анжелис, за да направим пробни снимки.

— А той какво отговори?

— По принцип се съгласи, но има договор с театъра. Останах с впечатлението, че изгаря от желание да замести Ричард на сцената. Естествено беше доста тактичен и не го каза направо, но се подразбираше. Уговорихме се допълнително да уточним подробностите. Той се надява съвсем скоро театърът отново да отвори врати за публиката.

 

 

Ив излезе на улицата и дълбоко си пое въздух, без да обръща внимание на дима, който се носеше от скарите на подвижните павилиони за бърза закуска и на оглушителния шум от превозните средства. Почувства се много по-добре, отколкото в залата, където парфюмираният въздух сякаш я задушаваше.

— Дрейко още не е изстинал, а Проктър бърза да заеме мястото му — подхвърли и горчиво се усмихна.

— Използва благоприятната възможност — отбеляза Рурк.

— Също като убиеца.

— Разбрах намека. — Той докосна трапчинката на брадичката й. — Довечера ще позакъснея. Ще се прибера към осем.

— Добре.

— За малко щях да забравя — приготвил съм ти подарък. — Рурк бръкна в джоба си.

— Престани! — ядно възкликна тя и в знак на протест пъхна ръце в джобовете си. — Не му е нито времето, нито мястото за подаръци.

— Както кажеш. Щом не го искаш, ще го задържа за себе си.

Вместо кутийка с някакво бижу, Рурк извади голям шоколад. Тя веднага го грабна.

— Нали не го искаше — подхвърли съпругът й.

— Купил си ми шоколад!

— Знам как да спечеля сърцето ти, лейтенант.

Ив разкъса опаковката, отхапа голямо парче и избърбори:

— Много си хитър. Все пак благодаря.

Той присви очи и я предупреди:

— Не го изяждай целия, ако искаш да вечеряме заедно, когато се прибера.

— Дадено. С кола ли си?

— Ще походя пеш. Времето е прекрасно. — Изненадващо се наведе и я целуна, преди да е успяла да го отблъсне.

Отдалечи се, а тя го проследи с поглед, като си мислеше, че никога няма да обича другиго като него. Рурк беше най-голямата й любов.