Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (6)

6

Как пък не, решили сме го били.

Проф каза:

— Мануел, не, бъди толкова припрян. Ето ни тук трима — идеалният брой, с разнообразие от дарби и опит. Красота, възраст и зрял мъжки импулс…

— Никакъв импулс нямам!

— Моля те, Мануел. Нека помислим възможно най-широко, преди да пристъпим към вземане на решения. И за да улесним процеса, мога ли да попитам дали тази странноприемница предлага и напитки? Имам няколко долара, с които бих й увеличил оборота.

Най-разумната приказка, която чух за цял час.

— Водка „Столичная“?

— Добър избор.

Посегна към чантичката си.

— Не се занасяй — кимнах и поръчах един литър с лед.

Свалиха ни го. А от закуската ни бе останал доматен сок.

— Сега, Проф — рекох след наздравицата, — какво мислиш за шампионата? Имаш ли парички, с които да докажеш, че „Янките“ няма да успеят и тази година?

— Мануел, каква е политическата ти философия?

— С онова тяхно ново момче от „Милуоки“ май съм готов да се обзаложа — отвърнах.

— Понякога човек не е наясно със себе си, но при един задълбочен разговор научава на какви позиции стои и защо.

— Професоре, ще заложа три срещу две за тях.

— Моля? Млад идиот! Колко?

— Триста. Хонконгски.

— Готово. Я ми кажи при кои обстоятелства държавата може да постави своето благополучие над това на гражданина?

— Мани — обади се Уайо, — имаш ли още излишни пари? Мнението ми за „Фили“ е доста добро.

Огледах я цялата:

— Какво точно смяташ да заложиш?

— Върви по дяволите! Изнасилвач!

— Проф, както аз схващам нещата, няма обстоятелства, при които държавата е в правото си да постави своето благополучие над моето.

— О’кей. Значи имаме с какво да започнем.

— Мани — намеси се красавицата, — това е твърде егоцентрична преценка.

— Аз пък съм си твърде егоцентрична личност.

— Ох, глупости! А кой ме спаси? Мен, една непозната? И дори не опита да се възползва… Професоре, само си правех майтап. Мани е образецът за рицар.

— Sans peur et sans reproche^[1]. Знам, нали го познавам от години. Което не противоречи на изказаното от него мнение.

— Ами, противоречи и още как! Не спрямо сегашното положение, а спрямо идеала, към който се стремим, Мани, държавата — това е Луната. Макар в момента да й липсва независимост и всички ние да имаме други пространства. Но аз съм част от лунната държава, както е и твоето семейство. Би ли умрял за семейството си?

— Няма връзка между двете.

— Напротив! Точно тук е същината.

— Нет. Познавам си фамилията, отдавна ме приеха.

— Скъпа госпожице, налага се да защитя Мануел. Преценката му е правилна, въпреки че вероятно не е в състояние да я формулира. Мога ли да попитам следното: при какви обстоятелства е нравствено една група да направи онова, което е безнравствено за отделен член на тази група?

— Уф… в тоя въпрос има уловка.

— Това е ключовият въпрос, мила ми Уайоминг. Радикален проблем, водещ направо към основите на цялото противоречие в управлението. Всеки, отговорил честно и признаващ всички последствия от отговора си, знае каква е позицията му — и за какво би умрял.

Уайо се намръщи.

— Безнравствено за отделен член на тази група… — повтори тя. — Професоре… а какви са твоите политически принципи?

— Мога ли първо аз да попитам за твоите? Ако си способна да ги изразиш?

— Естествено, че съм способна! От Петия интернационал съм, както повечето хора в организацията. Но не гоним никого, който не споделя възгледите ни, това е обединен фронт. Имаме и комунисти и привърженици на Четвъртия, имаме ерудити от разни тайни общества, защитници на единния данък и каквито още можеш да се сетиш. Обаче аз не съм марксистка. Ние от Петия се ръководим от практична програма: частното — където си му е мястото, общественото — където е необходимо, и признаваме, че правилата се променят според обстоятелствата. Никакви доктрини.

— А смъртното наказание?

— За какво?

— Да, речем, за измяна. Срещу Луната, след като я освободите.

— Каква измяна? Без да знам конкретната ситуация, не бих могла да реша.

— Нито пък аз, мила ми Уайоминг. Но вярвам, че в някои случаи смъртното наказание е необходимост… с едно уточнение. Е, не бих се обърнал към властите — ще съдя, ще осъдя и сам ще изпълня присъдата, поемайки изцяло отговорността.

— Ама, професоре, какви са все пак политическите ти убеждения?

— Аз съм рационален анархист.

— Такава порода не познавам. Анархисти индивидуалисти, анархокомунисти, християнски анархисти, философстващи анархисти, синдикалисти, либертарианци — тези ги знам. Но това какво е? Рандит ли си?

— Бих могъл да се спогодя с рандит. Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, за споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех.

— Чуйте, чуйте! — казах. — „Няма да постигнат хармонията.“ Към това цял живот се стремя.

— И то доста успешно — отбеляза Уайо. — Професоре, думите ти звучат добре, но в тях напипвам нещо хлъзгаво. Твърде много власт се съсредоточава в ръцете на индивида. Ти сигурно не би искал… ами да вземем термоядрените ракети като пример… не би искал да ги контролира един-единствен безотговорен човек?

— Смятам, че отделната личност не е безотговорна. Винаги. Ако наистина има водородни бомби — както си е, — все някой трябва да ги контролира. От морална гледна точка такова нещо като държава не съществува. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.

— На някого да му е празна чашата? — попитах.

Нищо не пресушава алкохола по-бързо от политическите спорове. Поръчах още една бутилка.

Не взех страна в разговора. Не бях недоволен тогава, когато ни мачкаше желязната пета на Управата. Аз я мамех, а през останалото време не мислех за тези истории. Не умувах как да се отървем от ярема — беше невъзможно. Върви си по пътя, гледай си своята работа, не си мъчи главата…

Да, ние въобще нямахме разкошотийки и по земните стандарти бяхме бедняци. Ако нещо трябваше да се внася, стараехме се да изкараме и без него. Да речем, не ми се вярва тогаз да е имало и една задвижена с електричество врата по цялата Луна. Дори скафандрите ги докарваха от Земята, докато някакъв печен жълтурковец, още преди да се родя, не измислил как да правим местната „куча марка“ по-добра и по-опростена. (Бихте могли да изоставите двама жълтурковци насред нашите пустоши и те щяха да забогатеят, като си продават камънаци един на друг, а през същото време биха отгледали и дузина хлапета. После някой индиец щеше да пробутва на дребно онуй, което купи от тях на едро — хем с дъмпинг, хем с тлъста печалба. Ех, справихме се.)

Виждах ги тия разкошотийки на Земята. Не си струваха напъните. Не говоря за голямото притегляне, с него са свикнали, говоря за глупостите. За вечните им врели-некипели. Ако птичите лайна дори от един град на земните червеи бяха натоварени за Луната, щяхме да си решим проблема с торовете за цял век напред. Правѝ това. Не правѝ онова. Не се пререждайте. Къде ви е данъчната декларация? Попълнете формуляра. Я да видим позволителното. Представете шест екземпляра. Само изход. Забранен ляв завой. Забранен десен завой. Застанете на опашката да си платите глобата. Върнете се да ви ударят печат. Пукнете, но първо получете разрешение…

Уайо упорито се вкопчи в Проф, сигурна, че той има всички отговори готови. Ала Проф повече се интересуваше от въпросите, а не от отговорите и това я объркваше. Накрая тя каза:

— Професоре, не мога да те разбера. Не настоявам да го наричаш „правителство“ — само искам да определиш какви правила според тебе са нужни, за да съществува еднаква свобода за всички.

— Мила госпожице, с радост ще прегърна вашата програма.

— Но ти май не желаеш никакви правила!

— Вярно. Обаче ще приема каквито и да било, които ти смяташ необходими за твоята свобода. Аз съм свободен, независимо какъв порядък цари наоколо. Ако го намирам за търпим — търпя го. Ако е прекалено омразен — нарушавам го. Свободен съм, защото знам, че единствен аз съм морално отговорен за всичко, направено от мен.

— И не би спазвал закон, който е разумен според мнозинството?

— Кажете ми какъв закон, мила госпожице, и аз ще преценя дали ще му се подчинявам.

— Пак се измъкна. Щом заговори за общи принципи, и ти ми се изплъзваш.

Проф сплете пръсти пред гърбите си:

— Прости ми. Повярвай ми, прелестна Уайоминг, наистина искам да ти угодя. Нали ти спомена за желанието ви да привлечете в обединения фронт всеки, чиито цели съвпадат с вашите? Стига ли ти, че мечтая да видя Управата изхвърлена от Луната… и съм готов да умра за това?

Уайо грейна.

— Разбира се! — Нежно го ръгна с юмрук в ребрата, после го прегърна и го целуна по бузата. — Другарю! Да се залавяме за работа!

— Наздраве! — казах. — Я’а го намерим тоа Нажирател и ’а го прешукаме!

Идеята ми се стори съвсем добра, бях спал малко през нощта, пък и обикновено не пия толкова.

Проф ни напълни чашите догоре, вдигна високо своята и провъзгласи твърде достолепно:

— Другари… обявяваме началото на революцията!

За което и двамата бяхме целунати. Но поизтрезнях, когато Бернардо де ла Пас седна и рече:

— Извънредният комитет на Свободната Луна заседава. Трябва да съставим план за действията си.

— Чакай малко, Проф! Аз с нищо не съм се съгласявал. Какви са тези действия?

— Сега ще сваляме от власт Управата — най-делово заяви той.

— Как? Камъни ли ще мятаме по нея?

— Точно това предстои да си изясним. В етапа на планирането сме.

Кимнах му:

— Проф, ти ме познаваш. Ако можехме да платим, за да теглим един шут по задника на Управата, нямаше да се пазаря за цената.

— „… нашия живот, нашата собственост и нашата свещена чест.“

— Какво?

— Ето цената, която някои са платили преди време.

— Ами… и аз бих вдигнал летвата дотам. Но когато залагам, искам да имам известен шанс за печалба. Снощи казах на Уайо, че нямам нищо против и слабичките изгледи за успех…

— Мани, ти спомена едно към десет.

— Да, скъпа. Покажи ми ги тези изгледи и слагам кесийката на масата. Ала ще можеш ли?

— Не, Мануел, не мога.

— Тогава защо са всичките лафове? Аз не виждам никакъв шанс.

— Аз също, Мануел. Но ние подхождаме различно към нещата. За мен революцията по-скоро е изкуство, с което се занимавам, отколкото цел, към която се стремя. И не е задължително това да обърква някого. Загубените каузи могат да бъдат радост за духа, както и победите.

— Не на мен тия. Съжалявам.

— Мани — внезапно се обади Уайо, — консултирай се с Майк.

Зяпнах я:

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Щом всеки може да пресмята шансовете, то Майк следва да е най-точният. Не си ли съгласен?

— Хм, възможно е.

— Кой, ако смея да попитам — вметна Проф, — е този Майк?

— О, един тип.

— Това е най-добрият приятел на Мани. Страшно го бива да пресмята шансове.

— Букмейкър ли? Мила моя, ако привлечем четвърти, започваме направо с нарушение на принципа на групите.

— Не виждам защо — отвърна Уайо. — Майк може да бъде член на групата на Мани.

— Хммм… Вярно. Оттеглям възражението. Сигурен човек ли е? Гарантираш ли за него? Ами ти, друже?

Казах му:

— Той е нечестен, недорасъл, пада си по грубите шегички и не се интересува от политика.

— Мануел, ще те издам на Майк какво говориш зад гърба му. Професоре, нищо от това не е истина, пък и ние се нуждаем от него. Уф, че той може да ни стане председател, а ние да сме групата му. Ръководната група.

— Уайо, стига ли ти кислородът?

— Добре съм, не се наливам като тебе. Помисли, Мани. Използвай въображението си.

— Налага се да призная — реагира Проф, — че тези противоречиви оценки ми се струват прекомерно странни.

— Мани?

— О, по дяволите!

И така, ние му разказахме, при условие да остане тайна, всичко за Майк — как се пробуди, как получи името си, как се запозна с Уайо. Проф възприе идеята за компютър със самосъзнание по-лесно, отколкото аз се примирих със снега, когато го видях за първи път. Само кимна и рече:

— Продължавайте.

Но по някое време ме прекъсна:

— Значи това е собственият компютър на надзирателя? Тогава защо не поканим направо Надзирателя на нашите срещи и да приключим?

Опитахме се да го убедим. Накрая му предложих:

— Виж нещата така. Майк слуша само себе си, точно както ти го правиш. Ако щеш, наречи го рационален анархист, понеже той наистина е рационален и не изпитва лоялност към никое правителство.

— Щом тази машина не е лоялна към притежателя си, защо очакваш да е лоялна към твоя милост?

— Чувствам го. Отнасям се добре към Майк, защото знам как да подходя, а той ми отвръща със същото. — Разправих му какви предпазни мерки в моя защита имаше компютърът. — Не съм уверен дали въобще би могъл да ме издаде на човек, който не разполага с онези сигнали — единия за сигурните приказки по телефона, другия за съхранение на каквото съм говорил или пожелал да запаметя. Машините не мислят като хората. Но съм твърдо убеден, че не би поискал да ме предаде… и вероятно би успял да ме защити дори ако някой се сдобие със сигналите.

— Мани — продължи Уайо, — хайде да му се обадим, а? Когато професор Де ла Пас си поговори с него, ще разбере защо се осланяме на Майк. Професоре, не е нужно да съобщаваме на компютъра никакви тайни, докато и ти се увериш.

— И аз не виждам нищо лошо в това.

— Между другото — признах си — вече му казах някои тайни.

Обясних им записа от снощното събрание и как постъпих с него. Проф се стресна, а пък Уайоминг се разтревожи.

— Ей, не подскачайте! Никой освен мен не знае сигнала за извличане от паметта. Уайо, нали помниш какво направи Майк за твоите снимки — и на мен няма да даде достъп, макар че точно аз предложих да ги блокира. Но ако вие двамата спрете да трепкате, ще му звънна, ще се убедя, че никой не е извлякъл записа, и ще му поръчам да го изтрие. Тогава той изчезва за вечни времена, компютърната памет е или всичко, или нула. Хрумна ми и нещо по-добро. Ще се обадя на Майк, за да запише събитието обратно в регистратора, а после да го заличи. Стига сте изкуквали.

— Не си прави труда — каза Уайо. — Професоре, аз вярвам на Майк, ти също ще му повярваш.

— Като си помислих — промълви Проф, — не виждам особен риск в записа на снощното събрание. При такова струпване на хора винаги има шпиони и някой от тях може да е използвал записващото устройство като тебе, Мануел. Бях разстроен от твоята непредпазливост: слабост, която един участник в конспирация не може да си позволи, особено ако е на върха, както си ти.

— Не бях участник в конспирация, когато натиках записа в Майк — не съм и сега, освен ако ми посочите по-свестни шансове!

— Вземам си думите назад. Не си бил непредпазлив. Обаче сериозно ли твърдиш, че тази машина е способна да предскаже резултата от една революция?

— Не знам.

— Аз пък смятам, че може! — настоя госпожата.

— Задръж, Уайо. Проф, би могла да предскаже, ако я снабдиш с всички необходими данни.

— Точно на туй наблегнах, Мануел. Не се съмнявам, че подобна машина ще се справи с проблеми, които аз дори не смогвам да схвана. Но чак с такъв мащаб? Бих имал нужда да зная — о, Божичко! — цялата човешка история, всякакви подробности около цялостното обществено, политическо и икономическо положение на Земята днес (същото се отнася и за Луната), обширна информация от психологията с разните й разклонения, още по-значителна информация за технологиите с тоталните им възможности, за оръжията, комуникациите, стратегията и тактиката, за агитационно-пропагандните похвати, да изчета класически авторитети като Клаузевиц, Гевара, Моргенщерн, Макиавели и мнозина други.

— Това ли е всичко?

— Това ли е всичко? Милото момче!

— Проф, колко книги по история си прочел?

— Нямам представа. Над хиляда са.

— Майк ще профучи през тях този следобед, скоростта му е ограничена само от методите на сканиране, иначе съхранява данните много по-бързо. Скоро — след броени минути! — ще е съотнесъл фактите с онова, което знае, ще е отбелязал разминаванията, ще е свързал стойностите на вероятностите със степените на неопределеност. Проф, Майк гълта всяка думичка във всеки вестник, препредаден от Земята. Чете всички технически издания. Чете художествена литература — и схваща, че е такава, — защото не му стигат занимания и все е гладен за още. Ако съществува книга, която трябва да проучи, за да реши проблема, само я назови. Ще я лапне в мига, когато му я дам.

Проф примигна:

— Поправям си мнението. Много добре, да видим дали ще се справи. Все пак смятам, че има неща, които наричаме „интуиция“ и „човешка мисъл“.

— Майк притежава интуиция — рече Уайо. — Искам да кажа, женска интуиция.

— Колкото до човешката мисъл — добавих, — той не е човек. Но всичко, което знае, го е взел от хората. Хайде да ви запознаем и ти прецени акъла му.

Та взех, че му се обадих:

— Здрасти, Майк!

— Здравей, Ман, единствени мой приятелю. Привет, Уайо, единствена моя приятелко. Усещам и трети присъстващ. Стигам до извода, че може би е професор Бернардо де ла Пас.

Проф май се сепна, после му стана драго. Казах:

— Съвсем си прав, Майк. Затуй ти звъннах, професорът е неглупак.

— И за мен е удоволствие да се запозная с вас, сър… — Проф се запъна, обаче продължи. — Ма… Сеньор Холмс, мога ли да ви попитам как разбрахте, че се намирам тук?

— Съжалявам, сър, нямам право да ви отговоря. Ман? „Нали знаете методите ми?“

— Друже, Майк хитрува. Репликата е свързана с една поверителна работа, която свърши за мен. Затова ми подхвърли намек да те подведа — да си мислиш, че те е разпознал, щом е чул звуците от присъствието ти… А и той наистина може да научи много от дишането и пулса: телесна маса, приблизителна възраст, пол и доста за здравето. Медицинските данни в паметта на Майк не са по-лоши от които и да е други.

— Щастлив съм да кажа — сериозно добави компютърът, — че не установявам никакви признаци на сърдечни или дихателни смущения, нещо необикновено за мъж на възрастта на професора, който е прекарал толкова години на Земята. Поздравявам ви, сър.

— Благодаря, сеньор Холмс.

— Удоволствието е мое, професор Бернардо де ла Пас.

— Като разбра кой си, Майк вече знаеше на колко си години, кога те е докарал кораб и защо, какво е отпечатано за тебе в „Дневен лунатик“, „Лунна светлина“ и във всяко друго местно издание, включително снимките… банковата ти сметка, дали си плащаш данъците навреме и още много неща. Той извлече цялата тази информация за частичка от секундата, щом получи името си. Ала премълча, понеже това ме засягаше, че е знаел за поканата ми да дойдеш насам. Ето защо не му беше особено трудно да се досети дали си тук — нали чу дишане и пулс, които съвпадаха с твоите? Приятелю, не е нужно да казваш всеки път „професор Бернардо де ла Пас“, „професоре“ или „Проф“ са достатъчни.

— Отбелязах си, Ман. Но той се обърна към мен официално, поласка ме.

— Добре де, отпуснете се и двамата. Проф, сканира ли? Компютърът помни много, обаче не ръси всичко, може да си държи устата затворена.

— Впечатлен съм!

— Майк е умник и половина, ще видиш. Друже, обзалагам се с професора три към две, че „Янките“ пак ще спечелят шампионата. Какво рискувам?

— Ман, тъжно ми е да чуя. Точните шансове в тъй ранен период на сезона, изчислени върху досегашното представяне на отбори и играчи, са обратни — едно към четири цяло седемдесет и две стотни в твоя вреда.

— Не може да е толкова зле!

— Съжалявам, Ман. Ако желаеш, ще ти разпечатам изчисленията, обаче ти препоръчвам да откупиш баса. Вярно, „Янките“ имат приемлив шанс да се преборят с всеки отделно взет отбор. Но съчетаната вероятност да победят всички останали команди в лигата (тук включваме и такива фактори като климатичните условия, злополуките и други променливи за предстоящите игри от сезона) отпраща клуба в неблагоприятната част на шанса, който ти съобщих.

— Проф, искаш ли да ми продадеш залога?

— Разбира се, Мануел.

— А цената?

— Триста хонконгски долара.

— Дърт крадец такъв!

— Мануел, като някогашен твой учител бих изменил на себе си, ако ти попреча да се учиш от грешките си. Сеньор Холмс… приятелю мой Майк… нали мога да те наричам „приятелю“?

— Моля те.

(Машината само дето не замърка.)

— Amigo Майк, слухтиш ли и около конните надбягвания?

— Често изчислявам вероятностите при тях, защото компютърните специалисти на гражданска служба постоянно програмират такива запитвания. Но резултатите талкова се разминават с очакванията, че стигнах до заключението: или данните са твърде оскъдни, или пък конете и жокеите не играят честно. Възможно е да са верни и двете предположения едновременно. Обаче аз бих ти предложил формула, даваща стабилна възвращаемост, ако я прилагаш последователно.

Де ла Пас загледа хищно.

— Каква е тя? Мога ли да попитам?

— Можеш. Залагай на най-добрия от младоците за влизане в първата тройка. Винаги им осигуряват свестни коне, а и са по-леки. Но не залагай, че той ще победи.

— Най-добрият от младоците… хммм. Мануел, би ли ми казал точното време?

— Проф, ти какво искаш? Да си опиташ късмета преди пощенската емисия? Или да уредим онова, с което се захванахме?

— Ах, извинявайте. Моля, продължете. Най-добрият…

— Майк, снощи ти предадох запис. — Наведох се до микрофона и прошепнах: — „Превземането на Бастилията“.

— Извлякох го, Ман.

— Помисли ли над него?

— По много начини. Уайо, ти говориш там особено драматично.

— Благодаря, Майк.

— Проф, може ли замалко да се откъснеш от мисълта за кончетата?

— А? Разбира се, целият съм слух.

— Тогава престани да си мърмориш изчисления под носа, Майк ще ти ги приготви по-бързо.

— Аз не си губя времето, защото финансирането на… съвместни начинания като нашето винаги е трудно. Обаче ще отложа това за по-късно. Сега вниманието ми е посветено изцяло на вас.

— Искам компютърът да направи вероятностна екстраполация. Майк, в този запис ти чу Уайоминг да казва, че ни е необходима свободна търговия със земяните. Чу и Проф — трябвало да наложим ембарго на товарите с храни към Земята. Кой е прав?

— Ман, въпросът ти е неопределен.

— Какво съм пропуснал?

— Да го формулирам ли по друг начин, Ман?

— Давай, та да има повод да се счепкаме.

— В най-близко бъдеще предложението на Уайо ще бъде извънредно полезно за народа на Луната. Стойността на хранителните продукти при товаренето на катапулта може да нарасне най-малко четирикратно. Това включва леко покачване на цените на едро на Земята — леко, защото Управата и сега продава горе-долу според курса на свободния пазар. Но пък не включва субсидираните, изхвърлените и дарените продукти: по-голямата част от тях идва от извънредните печалби поради контролирано ниските цени при катапулта. Повече няма да говоря за незначителните променливи, тъй като съществените ги поглъщат. Нека да приемем, че незабавният резултат тук ще бъде ценови скок около четири пъти.

— Чу ли, професоре?

— Моля, мила госпожице. Никога не съм го оспорвал.

— За производителя увеличението ще бъде още по-чувствително, защото, както изтъкна Уайо, днес той е принуден да купува водата и останалите стоки според контролиран ценоразпис. Ако приемем условията на свободния пазар, нарастването на печалбите по веригата ще достигне шест пъти. Ала то ще бъде намалено от друг фактор — по-високите цени на износа ще доведат до по-високи цени на всичко, потребявано на Луната. Цялостният ефект ще бъде подобрен жизнен стандарт за народа с около два пъти. Заедно с това ще се стимулират енергични усилия за придобиване и херметизиране на нови фермерски тунели, за изкопаване на повече лед, за усъвършенстване методите на земеделие. В крайна сметка така ще стигнем и до по-голям износ. Обаче земният пазар е толкова широк и недостигът на храни толкова отдавнашен, че увеличаването на изнасяната стока няма да причини съществено намаление на печалбите.

Проф каза:

— Но, сеньор Майк, по този начин само ще приближим деня, когато Луната ще бъде изчерпана до дъно!

— Сеньор професоре, екстраполацията беше отнесена към най-близкото бъдеще. Да продължа ли за по-далечното въз основа на твоите забележки?

— Непременно!

— Масата на Скалата е седем цяло тридесет и шест стотни по десет на деветнадесета степен тона. Е, ако приемем като константи стойностите на другите променливи (включително населението на Земята и Луната), сегашното темпо на износ би могло да се запази в продължение на седем цяло тридесет и шест стотни по десет на десета до десет на дванадесета степен години, преди да използваме един процент от лунната маса. Закръглено, това означава 7 000 000 000 000 годинки.

— Какво! Сигурен ли си?

— Драги професоре, заповядай и провери сам.

Аз вметнах:

— Майк, това шега ли е? Ако е, не е смешна дори веднъж!

— Ман, не е шега.

— Както и да е — каза опомнилият се Проф, — ние товарим не лунната кора, ами кръвта на живота си: вода и органични вещества. Не скали.

— Професоре, имал съм го предвид. Тази екстраполация е основана върху две допускания — управляемо преобразуване на веществото, тоест всеки изотоп във всеки, и че енергията на всички реакции ще се получава от вътрешни източници. Скалите ще бъдат товарени, превърнати в жито, телешко месо и други храни.

— Но ние не знаем как се прави това! Amigo, наистина ми звучи смешно!

— Ех, все ще открием тайната.

— Проф, Майк е прав — намесих се пак. — Вярно, днес нямаме никаква представа. По-нататък обаче ще имаме. Майк, сметна ли колко години ни остават дотогава? Бих могъл да си купя цяла купчина акции.

Компютърът отговори с тъжен глас:

— Ман, единствени мой приятелю, освен професора, който се надявам също да стане мой приятел, опитах се. Но се провалих. Въпросът е неопределен.

— Защо?

— Защото предполага теоретичен пробив. Във всичките ми данни не открих начин да предвидя къде и кога ще се появи гений.

Проф въздъхна:

— Amigo Майк, не зная дали да се чувствам облекчен или разочарован. Следователно тази екстраполация нищо не означава.

— Разбира се, че означава! — заяви Уайоминг Нот. — Означава, че ще го измислим, щом ни потрябва. Кажи му, Майк!

— Уайо, наистина много съжалявам. Всъщност аз търсех аргументи именно за твоето твърдение. Но отговорът пак си остава в сила: геният се появява където си ще. Не. Много съжалявам.

Запитах:

— Тогава, професорът е прав, така ли? Като опрем до шансовете?

— Един момент, Ман. Има особено решение, съдържащо се в речта на Проф снощи — връщане на товарите тон срещу тон.

— Да, ама не може.

— Ако цената е достатъчно ниска, земяните биха го направили. Ще го постигнат само с дребно подобрение (а не с качествен скок) на товарния транспорт от Земята нагоре, за да стане евтин, колкото катапултирането надолу.

— На това ли му викаш дребно?

— Ман, наричам го така в сравнение с другия проблем.

— Мили Майк, колко ни остава? Кога ще видим резултата?

— Уайо, съвсем приблизителната екстраполация, основана върху малко данни и предимно интуитивна, дава срок от порядъка на петнадесет години.

— Петдесет ли? Че туй е нищо! Можем да уредим свободна търговия.

— Уайо, аз казах „от порядъка на“, а не „плюс-минус няколко години“.

— Има ли разлика?

— Има — обясних й. — Майк искаше да подчертае, че не го очаква по-скоро от пет години, но би се учудил, ако са необходими повече от петстотин, нали, друже?

— Правилно, Ман.

— Значи ни е нужна друга екстраполация. Проф посочи, че им пращаме вода и органични вещества, без да ги получаваме обратно, съгласна ли си с този факт, Уайо?

— А, разбира се. Само че не виждам нищо спешно. Ще решим проблема, когато опрем до него.

— О’кей, Майк — без евтин транспорт, без преобразуване на веществото. Колко ни остава до неприятностите?

— Седем години.

— Седем години! — красавицата скочи, впила поглед в телефона. — Майк, сладурче! Нали не искаше точно това да кажеш?

— Уайо — жаловито отвърна той, — направих всичко, което е в моите възможности. Проблемът съдържа неопределено голям брой променливи величини. Прегледах няколко хиляди решения, като използвах множество хипотези. Най-обнадеждаващият отговор се получава, при условие че не нарастват нито износът, нито лунното население — със строго прилаган контрол върху раждаемостта — при значително усъвършенствани методи за търсене на лед, за да се поддържа снабдяването с вода. Тогава ще трябва около четвърт век. Всички други варианти са по-лоши.

Доста поизтрезняла, Уайоминг кимна:

— Какво ще се случи след седем години?

— Отговора за след седем години от този момент натам извлякох на базата на днешното положение, без промяна в политиката на Управата. За всички основни величини екстраполирах емпиричните данни, съдържащи се в досегашното им движение — консервативен отговор с най-висока вероятност спрямо наличната информация. 2082 е годината, през която очаквам безредици поради недостиг на храни. Поне още две години след това няма да се появят случаи на канибализъм.

— Канибализъм!

Дамата се обърна и зарови лице на гърдите на Проф. Той нежно я потупа по рамото:

— Съжалявам, Уайо. Хората не съзнават до каква степен е неустойчива нашата екология. Дори и аз съм потресен. Зная, че водата тече надолу по склона… но не съм и сънувал колко ужасяващо скоро ще стигне дъното.

Тя се изправи със спокойно лице:

— О’кей професоре, сгрешила съм. Значи се налага ембарго — с всички последици от него. Дайте да се залавяме за работа. Нека научим от Майк какви са шансовете ни. Вече му вярваш, нали?

— Да, мила госпожице, вярвам му. Непременно трябва да бъде на наша страна.

Отне ни време да внушим на компютъра колко сериозно говорим. Накарахме го да разбере, че майтапите биха могли да ни убият. И това обяснявахме на машина, която не беше заплашена от човешка смърт, получавайки уверения, че умее да пази тайни и ще ги съхрани, каквито и програми за извличане на данни да използва някой — дори да са нашите сигнали, подавани от друг. Приятелчето се обиди, дето се съмняваме в него, но положението бе твърде напечено, за да рискуваме изтичане на сведения.

После минаха два часа в програмиране и препрограмиране, в промяна на предположенията и проучване на странични въпроси, преди и четиримата (Майк, Проф, Уайо и аз) да бъдем удовлетворени от постигнатата дефиниция. Какви шансове имаше революцията — тази революция, начело с нас, като се нуждаеше от успех преди Деня на безредиците — с голи ръце срещу Управата… срещу мощта на цялата Земя, на всичките й единадесет милиарда, готови да ни смажат и да ни наложат волята си? И то без да правим чудеса, очаквайки без съмнение предателства, тъпота, малодушие, пък и добре разбирахме факта, че никой тук не е гений, нито важна клечка в лунните дела. Професорът се увери, че Майк познава историята, психологията, икономиката и каквото още ви хрумне. Към края той се сещаше за много повече променливи от Проф.

Най-сетне стигнахме до съгласие, че сме свършили с програмирането, или поне не ни идваше в главите нито един допълнителен съществен фактор. Компютърът каза:

— Това е неопределен проблем. Как да го решавам? Песимистично? Оптимистично? Или като пространство от вероятности, изразени чрез крива или няколко криви? Е, професоре, приятелю мой?

— Мануел?

— Майк, когато хвърлям зарове, аз улучвам шестицата веднъж от шест пъти. Не искам никой да ги човърка, не слагам тежести отдолу и не се тревожа, че ще им дъхнат на лош късмет. Не ни давай нито весел, нито мрачен отговор, не ни пробутвай разни криви. Просто кажи с едно изречение — какви са ни шансовете? Равни? Едно на хиляда? Никакви? Каквото ще да е.

— Да, Мануел Гарсия О’Кели, първи мой приятелю.

Тринайсет минути и половина въобще нямаше звук, а Уайо си гризеше ноктите. Никога не бях виждал Майк да се бави талкова. Сигурно се допитваше до всяка прочетена книга и направо протъркваше ръбчета на своите случайни числа. Вече започвах да мисля, че се е претоварил, че нещо си е изгорил или е изпаднал в кибернетично разстройство, което изисква компютърния еквивалент на лоботомията^[2], за да спрат гърчовете. Най-после проговори:

— Мануел, приятелю мой, ужасно съжалявам!

— Какво стана, Майк?

— Опитвах отново и отново, проверявах безкрайно. Имаме шанс само едно от седем да победим!