Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (3)

3

Уайо преполови рампата нагоре към шесто равнище, преди да я догоня. Не забави крачка и трябваше да дръпна дръжката на вратата, за да се пъхна във въздушния шлюз заедно с нея. Там я спрях, смъкнах червената шапка от къдриците й и я натиках в чантичката си:

— Така е по-добре.

Моята се беше загубила някъде из навалицата.

Тя като че се стресна, но отговори:

— Да. По-добре е.

— Преди да отворим вратата — към някое определено място ли бягаш? Да остана ли да ги задържа? Или да дойда с теб?

— И аз се чудя. Не е ли по-умно да изчакаме Дребосъка?

— Дребосъка е мъртъв.

Очите й се разшириха, нищо не каза. Продължих:

— При него ли си отседнала, или при някой друг?

— Имах резервация за хотел — „Гостиница Украйна“. Не знам къде се намира. Закъснях и нямах време да си платя стаята.

— Хммм… Това местенце не е за тебе. Уайоминг, просто не разбирам какво става. За пръв път от месеци насам виждам телохранителите на Надзирателя в Л-Сити… а никога не съм срещал копой, който да не съпровожда шеф. Ех, бих те завел вкъщи, но пък може би и мен ме търсят. Както и да е, хайде да се махаме от обществените коридори.

Задумкаха откъм шесто равнище и детско лице надникна през шпионката.

— Не можем да останем тук — добавих, като открехнах вратата.

Момиченцето ми стигаше до кръста. Вдигна очи с презрение и каза:

— Що не я целунеш другаде? Пречите на движението.

Промъкна се между нас, а аз му отворих втората врата.

— Нека се вслушаме в този съвет — рекох. — Предлагам ти да ме хванеш подръка и да се опиташ да изглеждаш тъй, сякаш аз съм мъжът, с когото най-много ти се иска да бъдеш. Ще се разхождаме. Бавно.

Така и сторихме. Беше страничен коридор с малко движение, без да броим децата, но те винаги се мотаят в краката на човек. Ако копоите на Чвора се напънеха да ни проследят, както го правят ченгетата от Земята, доста хлапета можеха да им съобщят накъде се е запътила високата блондинка — стига някои лунатиче да склонеше да каже на надзирателско леке нещо повече от това колко е часът.

Момче, почти достатъчно порасло да се възхищава на Уайоминг, спря пред нас и я удостои с щастливо свирене. Тя се усмихна и му махна да се дръпне.

— Ей в това ни е белята — прошепнах й на ухото. — Изпъкваш като Земята при пълен диск. Трябва да се гмурнем в някой хотел. Има един по следващия страничен коридор: нещо особено, предимно стайчета за въргаляне. Но е наблизо.

— Нямам настроение да се въргалям.

— Хайде де, Уайо! Не съм си правил устата. Ще вземем отделни стаи.

— Извинявай. Можеш ли да ми намериш тоалетна? И има ли наблизо аптека?

— Нещо да не си загазила?

— Не е каквото си мислиш. Искам да се скрия някъде — наистина се отличавам, а от аптеката ми трябва козметика. Телесен грим и боя за коса.

Първото беше лесно, веднага й намерих. Когато се заключи вътре, открих аптека и попитах колко телесен грим ще е нужен за ей такова високо момиче — вдигнах ръка под брадичката си — и тежко към петдесетина килограма. Купих колкото ми казаха от червеникавокафявия, отидох в друг магазин и поръчах още толкоз. В първия спечелих от цената, във втория загубих, така че стана поравно. В трети магазин взех черна боя за коса и червена рокля.

Уайоминг носеше черни шорти и пуловер, практични дрехи за пътуване и твърде ефектни върху блондинка. Обаче аз съм женен отдавна и имам известна представа как се облича нежният пол. Например никога не съм виждал дама с тъмнокафява кожа доброволно да нахлузи нещо черно. А и по онова време в Луна Сити елегантните жени предпочитаха полите. Тази алена дрешка с подобие на престилчица отпред ми се стори прилична, да не говорим за цената. Налучках размера на око, но пък се оказа от доста еластичен плат.

Натъкнах се на трима познати, ала нямаше необичайни подмятания. Никой не ми се видя особено възбуден, търговията си вървеше нормално. Не беше за вярване, че преди минути е имало бунт на долното равнище и само на няколкостотин метра в северна посока. Оставих това настрана, за да го обмисля по-късно — сега нямах нужда от още вълнения.

Занесох всичко на Уайо, потропах на вратата и подадох вещите. Скоро се наместих в една пивница за половин час и половин литър. Там гледах видеото. Пак не забелязах суматоха, липсваше и онова „Прекъсваме за излъчване на извънредно съобщение“, върнах се, почуках и зачаках.

Уайоминг излезе, но не я познах. Когато най-сетне успях, се заковах на място за бурни аплодисменти. Нямаше начин да се сдържа: свирех, щраках с пръсти, пъшках и я оглеждах като картографски радар.

Уайо вече беше по-мургава от мен и тенът — нанесен превъзходно. Сигурно си носеше принадлежностите в чантичката, защото очите й също бяха потъмнели, с подходящ цвят на миглите, а устата й бе станала тъмночервена и по-голяма. Бе употребила черната боя, после изправила косата си нагоре, сякаш с масло се е опитвала да получи ситни къдрици. Пък и нейните си бяха достатъчно гъсти и непослушни, за да изглежда прическата убедително неуспешна. Не приличаше на афро, но и на европейска също. По-скоро напомняше смесена кръв и така имаше по-добър вид за лунатичка.

Червената рокля й бе малка. Обтягаше се по нея като пръскан лак, а към средата на бедрата се издуваше от неизчерпаем статичен заряд. Беше махнала каишката на чантичката и я носеше под мишница. Не знам дали си изхвърли обувките или ги прибра. Боса ми се струваше по-нисичка.

Да, гот изгледаше. Още по-гот бе, че видът й с нищо не подсказваше за агитаторката, която насъсква тълпи.

Изчака ме да й се порадвам с широка усмивка и завъртя тяло. Преди да свърша, две момченца застанаха край хълбоците ми и добавиха пискливо одобрението си, като тропаха шумно. Потупах ги по главите, съветвайки ги да изчезват. Уайоминг плавно се понесе към мен и ме хвана за ръката:

— Как е, ядвам ли се?

— Уайо, станала си като някоя от онези куклени машинки за секс, готова за подвизи.

— Я го гледай колко е цапнат в устата! Да не би да приличам на тия евтинийки? Единствено с туристи, по-долу не падам!

— Не се изхвърляй, красавице. Само кажи някакъв дар и произнеси името ми. Ако ще е мед, знай, че имам цял кошер.

— Ах, ти… — тя се ухили и здраво ме ръгна с юмрук в ребрата. — Майтапя се бе, приятелче. Ако някога се въргалям с тебе — не че ще стане, — няма да си говорим за мед и пчелички. Хайде да намерим онзи хотел.

Речено-сторено и аз купих ключ. Уайоминг Нот изнесе представление, но не биваше да си прави труда. Нощната администраторка не си вдигна главата от плетивото, за да й обърне внимание. Щом влязохме, Уайоминг направо светна:

— Много е хубаво!

Ами трябваше да бъде срещу цели трийсет и два хонконгски долара. Мисля си, че очакваше да попадне в кабинка за удоволствия, ала не бих си позволил да я пъхна в такава дупка дори и само да се скрие. Беше удобна голяма стая със собствена баня и без воден лимит. Също с телефон и асансьорче за доставки, от които щях да имам нужда.

Тя започна да рови в кокетната си чанта:

— Видях колко ти струваше. Нека да го уредим, да не…

Пресегнах се и затворих чантичката:

— Нали нямаше да си говорим за пчелички?

— Какво? Ох, merde^[1], това беше за въргалянето. Нае тази бърлога за мен и е справедливо да…

— Дръпни шалтера.

— Уф… поравно става ли? И без повече разправии.

— Нет, Уайо, ти си доста далеч от дома. Стискай колкото пари имаш.

— Мануел О’Кели, ако не ми позволиш да платя своя дял, излизам!

Поклоних се:

— Досвидания, госпожа, и спокойной ночи. Надявам се, че пак ще се видим.

Тръгнах към незалостената врата. Нот ме изгледа свирепо, после ядосано затвори чантичката си:

— Ще остана. M’goy^[2]!

— Удоволствието е мое.

— Но аз наистина искам да ти благодаря. Както и да е… Ами не съм свикнала да приемам услуги. Аз съм свободна жена.

— Е, май трябва да те поздравя по този повод.

— Не ставай и ти кисел. Твърд мъжага си и те уважавам за това. Радвам се, че си с нас.

— Не съм сигурен дали е така.

— Какво?

— По-кротко. Не съм и с Надзирателя. Нито пък ще се раздрънкам… Не ми се ще Дребосъка, дано Бог дари покой на щедрата му душа, да ми се явява нощем. Твоята програма обаче е неприложима.

— Но, Мани, ти не разбираш! Ако всички ние…

— Задръж, Уай, не е време за политика. Аз съм уморен и гладен. А ти кога си яла за последен път?

— Божичко! — Внезапно тя ми се стори малка, съвсем млада и изтощена. — Май в буса. От тубичките в скафандъра.

— Какво би казала за казанско филе, възсуровичко, с цели печени картофки, сос „Тихо“, зелена салата, кафе… и преди всичко нещо за пиене?

— Райско!

— И аз така мисля, но толкова късно в тая дупка ще имаме късмет, ако получим супа от водорасли и сандвичи. Бива ли?

— Каквото ще да е. И чист спирт може.

— О’кей.

Отидох при асансьорчето, за да извикам обслужването:

— Менюто, моля.

Екранът светна. Подбрах солидна порция ребърца с гарнитура и две порции apfelstrudel^[3] с бита сметана. Добавих половин литър трапезна водка плюс лед, като настоях да пришпорят тази част от поръчката.

— Има ли време да се изкъпя? Нали нямаш нищо против?

— Действай, Уай. Ще миришеш по-хубаво.

— Гадняр! След дванайсет часа в скафандър и ти щеше да вонясаш — бусът беше ужасен. Бързичко ще свърша.

— Момент, скъпа. Тия мазила измиват ли се? Може да ти потрябват, ако излизаш… когато и да е, където и да е.

— Да, измиват се. Ала ти си купил три пъти повече, отколкото употребих. Извинявай, Мани. Обикновено използвам грим при политическите пътувания, защото се случва какво ли не. Както тази вечер, макар че сега стана най-лошото. Но направо не ми стигаха секундите, изпуснах една капсула на подземката и замалко да изтърва буса.

— Хайде, върви да се изтъркаш.

— Да, сър, слушам, капитане. Ох, не ми е нужна помощ за изтриването на гърба… обаче ще оставя вратата отворена да си говорим. Само да си правим компания, това не включва и покана.

— Както ти е по-приятно. Виждал съм голи жени.

— Да бе, представям си каква тръпка е било за тях. — Тя грейна, пак ми заби един в ребрата — силничко — и после отиде да си пълни ваната. — Мани, не искаш ли първо ти да се изкъпеш? За този грим е достатъчна дори вода втора употреба, ще стигне и за вонята, от която се оплакваш.

— Скъпа, водата тук не се точи на капки. Гмуркай се надълбоко.

— Хе, какъв разкош! Вкъщи използвам същите литри за ваната три дни поред — тя изсвири тихо и щастливо.

— Богат ли си, Мани?

— Нито съм богат, нито съм за жалване.

Обади се звънецът на асансьорчето. Отговорих на сигнала, смесих мартинита за основа, лиснах водка върху леда, подадох й чашата, изнизах се и седнах там, където не можех да я виждам. Не че си бях оплакнал окото: Уайо тънеше до раменете във весело пукащи се мехурчета.

— Полной жизни! — извиках.

— И на тебе пълен с всичко живот, Мани! Точно това лекарство ми трябваше. — След кратка пауза за поемане на лекарството тя продължи: — Мани, ти си женен.

— Да. Личи ли?

— Доста. Държиш се мило с жените, но не гориш от желание и си явно независим. Значи си женен, и то отдавна. Деца имаш ли?

— Седемнайсет, делено на четири.

— Кланов брак?

— Линеен. Приеха ме на четиринайсет и съм петия от деветима съпрузи. Така че седемнайсет хлапета не са нищо. Ние сме голяма фамилия.

— Сигурно е твърде хубаво. Не съм се срещала често с линейни семейства, в Хонконг те са рядкост. Има колкото искаш кланове, групи и всякакво многомъжество, ала при нас линейните не успяха да пуснат корен.

— Наистина е хубаво. Нашият брак е на почти сто години. Още от времената на Джонсън Сити и първите каторжници — двайсет и една връзки, девет от които живи, и нито един развод. О, става лудница, когато потомците и роднините ни се съберат за рожден ден или сватба! Разбира се, тогава хлапетата са повече от седемнайсет. След като се оженят, не ги броим; иначе сега щях да имам „деца“, достатъчно стари да ми бъдат дядовци. Щастлив начин на живот, без особени напрежения. Вземи мен като пример. Никой не се муси, ако се мотая някъде седмица и не се обаждам. Но щом си покажа носа, аз съм добре дошъл. В линейните семейства рядко се случват разводи. Какво по-свястно да диря?

— Едва ли би го намерил. Редувате ли се? И ограничавате ли броя?

— За броя няма правила — както ни устройва. До последната връзка миналата година се редувахме. Ама после се оженихме за момиче, когато ни трябваше момче. Случаят беше особен.

— Как така?

— Най-младата жена се пада внучка на най-старите съпруг и съпруга. Поне е внучка на Мами (най-възрастната е Мами или понякога Мими за съпрузите си), пък може да е внуче и на Дядко, обаче няма кръвно родство с останалите. Не виждахме причина да не се бракосъчетаем с нея, липсваха дори роднински връзки, приемливи и в други типове семейства. Никакви, пълна нула. А Людмила живееше при нас, защото майка й я роди без брак, сетне се премести в Новилен и я остави у дома. Когато Мила порасна достатъчно да мислим за нейната сватба, тя не даваше и да продумаме да се омъжи навън. Плачеше, молейки ни да направим изключение. Така и сторихме. Дядко не влиза в генетичните сметки — напоследък интересът му към жените е по-скоро от галантност, отколкото практически. Като старши съпруг той прекара брачната ни нощ с нея, но само формално консумира брака. Съпруг номер две Грег се постара за това по-късно и всички се преструвахме, че нищо не знаем. И сме щастливи. Людмила е малка прелест, едва на петнайсет, а е бременна с първото си дете.

— Твое ли е?

— Мисля, че на Грег. О, също и мое, ала по онова време бях в Нови Ленинград. Вероятно е на Грег, ако Мила не е потърсила нещичко настрани. Сигурно не го е направила, момичето си е привързано към дома. И е чудесна готвачка.

Асансьорчето пак звънна. Погрижих се за него. Разпънах масата и столовете, платих сметката и пратих устройството нагоре.

— Е, да хвърля ли всичко на прасетата?

— Идвам! Нещо против да си оправя лицето?

— Ако питаш мен, можеш да дойдеш и само по кожа.

— Срещу два петака бих го сторила, многоженецо.

Тя излезе бързо — отново руса, косата й бе прилепнала и мокра. Не носеше черната дреха, а роклята, която бях купил. Да, червеното й отиваше. Седна и вдигна похлупаците от ястията.

— Олеле! Мани, твоето семейство ще се ожени ли за мен? Ти си страхотен паралия!

— Ще поставя въпроса. Става с единодушно съгласие.

— Не се връзвай — Уайо взе пръчиците и заработи усърдно. След около хиляда калории каза: — Нали ти обясних, че съм свободна жена? Обаче не винаги е било така.

Чаках. Дамите говорят, когато пожелаят. Или въобще не говорят.

— На петнайсет се омъжих за двама братя близнаци, два пъти по-възрастни от мен, и бях невероятно щастлива.

Почовърка остатъците в чинията и сякаш реши да смени темата:

— Мани, просто си дрънках, че искам да вляза в семейството ви. Вие сте в безопасност от мен. Ако някога се омъжа отново — едва ли, но може и да нямам нищо против, — ще бъде само за един мъж. Спретнато малко бракче в стила на земните червеи. О, не ща да кажа, че ще го държа под чехъл. Не ми пука къде обядва съпругът, стига да си идва за вечеря. Бих се опитала да го направя щастлив.

— С близнаците не се ли спогаждахте?

— Изобщо не беше това причината. Забременях и всички се радвахме… Когато го родих, детето се оказа чудовище, наложи се да го елиминират. Държаха се добре с мен. Ала аз мога да разбера сигналите. Обявих развода, отидох да ме стерилизират, преместих се от Новилен в Хонконг и започнах като свободна жена.

— Не си ли пресилила нещата? По-често причината е в бащата, мъжете са по-изложени на рискове.

— Не и в моя случай. Получихме изчисления от най-свестния математически генетик в Нови Ленинград — бил един от най-изявените в страната си, преди да го качат на кораба. Знам какво е станало с мене. От доброволните колонисти съм, по-точно майка ми е била, защото тогава съм нямала и пет годинки. Баща ми бил депортиран и мама избрала да дойде с него, като ме взела със себе си. Имало предупреждения за слънчева буря, обаче пилотът сметнал, че може да се промъкне — или не му пукало, понеже бил киборг. Успял да кацне, но ни връхлетяло после… Мани, това е едно от нещата, които ме тласнаха в политиката: корабът стоял така четири часа, преди да ни разрешат да слезем. Бюрократичните глупости на Лунната управа, може би заради някаква карантина. Прекалено малка бях, за да знам причината. Ала по-късно не бях малка да стигна до извода, че родих чудовище, защото Управата хич не се притеснява какво ще се случи с нас, изгнаниците.

— Няма да споря. Наистина не я интересува. Но, Уайо, пак ми звучи прибързано. Щом си пострадала от радиацията — е, не съм генетик, ама поназнайвам нещичко по въпроса, — значи си имала увредена яйцеклетка, което не означава, че и съседната до нея е болна. Статистически не е вероятно.

— О, знам го.

— Хммм… за каква стерилизация говориш? Радикална? Или противозачатъчна?

— Второто. Могат да ми отворят тръбите. Обаче, Мани, жена, родила чудовище, не рискува отново. — Тя докосна протезата ми: — Ето, ти носиш туй. Не те ли прави то десет пъти по-внимателен да не рискуваш тази? — Сега пипна десницата ми от плът. — Така се чувствам и аз. Ти имаш това и трябва да живееш с него, аз пък имам онова и никога нямаше да ти кажа, ако и ти не бе пострадал.

Не споменах, че лявата ми ръка е по-функционална — госпожата беше права, че не искам да си рискувам дясната. Нужна ми е да галя момичетата, ако не за друго.

— И въпреки всичко си мисля, че можеш да раждаш здрави бебета.

— Ами мога! Вече са осем.

— Не думай!

— Мани, аз съм професионална майка под наем.

Отворих си устата, пак я затворих. Идеята не ми се виждаше чудна, чета земните вестници. Но се съмнявах, че някой хирург в Луна Сити към 2075-а бе правил такова присаждане на зародиш. Жените от Л-Сити не биха носили деца за други родители на никаква цена. Даже грозноватите дами можеха да имат и един съпруг, и шестима наведнъж. (Поправям се — няма грозновати дами. Някои са просто по-красиви от останалите.)

Като погледнах фигурата й, бързо вдигнах очи нагоре. Тя каза:

— Мани, не се напрягай, в момента не нося бебе, твърде съм заета с политика. Обаче майка под наем е добра професия за свободна жена. Високоплатена. Някои жълтурковски семейства са богати и всичките ми бебета бяха жълтурчета. Те са мънички, а аз съм доста голяма крава. Разбираш ли, за мен едно жълтурче от два и половина до три килограма не е проблем. Не ми разваля тялото. Ах, тези ли… — тя си погледна хубавите гърди. — Не ги кърмя, дори никога не ги виждам. Може би затова изглеждам по-млада, отколкото съм.

Уайо въздъхна и продължи:

— Когато за пръв път научих за подобна работа, още не знаех колко ще ми допадне. Бях продавачка в индийски магазин, изкарвах си за хляба и веднъж зърнах тая обява в „Хонконгски гонг“. Привлече ме мисълта да родя бебе, здраво бебе. Все още преживявах емоционалните травми от своето чудовище… и се оказа, че на Уайоминг Нот това й е трябвало. Престанах да се тормозя, че съм пълен провал като жена, и спечелих повече пари, отколкото бих могла да се надявам с друга професия. Сега почти цялото време ми принадлежи. Износването на дете едва ли може да ме спре — най-много за шест седмици, и то защото искам да бъда честна с клиентите си. Едно бебче е твърде ценно. Скоро потънах в политиката, приказките ми бяха стигнали до нелегалната съпротива и другарите се свързаха с мен. Мани, така започнах да живея. Изучавах история и икономика, отраках се да говоря пред хора — оказа се, че притежавам усет да организирам нещата. Тази работа ме удовлетворява, понеже вярвам в нея: знам, че луната ще бъде свободна. Само че… Ами щеше да ми е приятно, ако имах мъж, при когото да се прибирам у дома… стига да не се мръщи, че съм стерилна. Обаче не мисля за това, прекалено заета съм. Като чух за твоето чудесно семейство, се разприказвах, ето всичко. Трябва да ти се извиня, че ти досаждах.

Колко ли жени могат да искат извинение? Но в някои черти Уайо беше повече мъж, отколкото жена, въпреки осемте бебета жълтурчета.

— Не си ми досадила.

— Надявам се. Мани, защо смяташ, че нашата програма не е практична? Ти си ни нужен.

Изведнъж ме налегна умора. Как да обясня на тая чудесна госпожа, че нейната най-скъпоценна мечта е съвсем безсмислена?

— Аха. Уайо, да започнем отначало. Ти им каза какво да правят, но ще го сторят ли? Вземи онези двамата, които посочи в множеството. Всичко, което един ледокопач знае, е как да копае лед. Значи ще продължи да копае и да го предлага на Управата, защото само туй умее. Същото важи и за житаря. Преди години е заложил първата реколта на зелено, а сега си има окачена халка на носа. Ако е искал да бъде независим, щял е да разнообрази посевите, като си отглежда колкото за собствената прехрана, продава остатъка на свободния пазар и стои по-далеч от катапулта. Знам го, понеже съм фермерче.

— Каза ми, че си компютърджия.

— Това е част от същата картинка. Не съм върховен компютърджия, ала съм най-добрият на Луната и няма да отида на гражданска служба. Ето защо Управата е принудена да ме наема, когато закъса — и то на моите цени, — или да прати за някого на Земята, да му плаща за риска и лошите условия, после бързичко да го върне обратно, преди тялото му да е забравило земната твърд. Ще им струва много повече, отколкото искам аз. Та ако ми е по силите — поемам задачата, а Управата не може да ме пипне, защото съм роден свободен. Ако пък няма работа (но обикновено има), си седя в къщи, хапвайки до насита. Притежаваме добра ферма и не разчитаме само на една култура за пари. Отглеждаме пилета. Скромно стадо къдравелки, също и млечни крави. Прасета. Мутирали плодни дръвчета. Зеленчуци. Малко пшеница, ама си я мелим ние и не държим непременно да даде бяло брашно. Каквото остане, го пласираме на пазара. Правим си сами бирата и ракията. Научих миньорския занаят, докато разширявахме нашите тунели. Всички работят, без да се пресилват. Хлапетата извеждат добитъка да се разтъпква, не го карат да тича по бягаща пътека, събират яйцата и хранят пилетата, защото не използваме много машини. Можем да си купуваме въздуха от Л-Сити — не сме далеч от града и имаме връзка по тунела под налягане. Но по-често ние продаваме въздуха, нали сме фермери и ни остава кислород в излишък от растителния цикъл. Винаги намираме валута да си платим сметките…

— Ами водата и енергията?

— Не ни излизат скъпо. Получаваме малко енергия от слънчеви батерии на повърхността, имаме и гнезденце на лед. Уайо, фермата ни е създадена още преди двехилядната (когато Л-Сити бил една естествена пещера), а оттогава непрекъснато подобряваме — ето го предимството на линейния брак, той никога не умира и капиталовложенията се връщат с натрупване.

— Ала вашият лед не е безкраен, нали?

— Е, такова… — почесах се по темето и се ухилих. — Внимаваме. Запазваме си каналните води и отпадъците, стерилизираме ги и отново ги използваме. Нито капка не пускаме в градската система… Само не казвай на Надзирателя, мила, но когато Грег ме учеше да боравя със сондата, стана така, че пробихме дъното на главния южен резервоар. По една случайност имахме и готово кранче, затова не прахосахме нищо. И все пак купувам от официалната вода, тъй е по-добре, а леденото гнездо ни оправдава да не поръчваме прекалено много. Та като спомена енергията… ами нея крадем още по-лесно. Уайо, аз съм свестен електротехник.

— О, това е чудесно! — красавицата изсвири протяжно, изглеждаше доволна. — Всички би трябвало така да постъпват!

— Надявам се да не стане, ще проличи. Нека всеки сам си измисли как да надхитря Управата. Нашето семейство винаги е успявало. Но да се върнем на твоя план, Уайо: две неща не са му наред. Първо, никога няма да получиш солидарност — човечетата като Хаузер ще си траят, защото са заклещени в капан и не могат да се измъкнат. Второ, да речем, че я постигнеш. Солидарността, де. Такава солидна солидарност, че и тон зърно не стига до катапулта. Забрави за леда, зърното прави онези от Управата толкова важни, затова не са само една мижава служба, както в началото. А после какво?

— Как какво, ще се принудят да преговарят за справедливи цени!

— Мила моя, ти и твоите другарчета прекалено много си вярвате на приказките. Управата ще нарече това бунт, военен кораб ще закръжи в орбита с бомби, надписани за Л-Сити и Хонконг, за Долен Тихо, Чърчил и Новилен, долу ще кацнат наказателни отряди, а товарите със зърно ще излитат под охрана. Фермерите пък направо ще си потрошат краката от напъни да сътрудничат с властите. Земята има оръжия, сила и кораби, няма да търпи спокойно неприятности от някакви бивши пандизчии. Колкото до мръсните подстрекатели като тебе и мене, но воглаве с тебе, те ще бъдат прибрани и елиминирани, та да им е за урок на другите. Е, земните червеи ще кажат, че така ни се пада… защото нас никога няма да ни изслушат. Поне там, на Земята.

Уайоминг гледаше упорито:

— Революциите са успявали и преди. Ленин е разполагал единствено с шепа хора.

— Ленин се е напъхал, понеже е усетил вакуум във властта. Уайо, ако греша — кажи ми. Подобни начинания успяват тогава и само тогава, когато правителствата отслабват или изчезват от сцената.

— Не е вярно! Ами Американската революция?

— Да, обаче южняците изгубили войната.

— Не за тази ти говоря, а за другата, век по-рано. Имали са с Англия същите неприятности, както нашите сега — и победили!

— Ах, тази ли? Че нали и на Англия не са липсвали проблеми? С Франция, Испания, Швеция… или пък беше Холандия? С Ирландия също. Ирландия се бунтувала, там били и моите хора О’Кели. Уайо, ако можеше да разпалиш някоя война на Земята — да речем, между Велики Китай и Северна Европа, — щях да ти кажа, че това е вълшебният момент да убием надзирателя и да заявим на Управата: „Дотук бяхте.“ Но не днес.

— Ти си песимист.

— Нет, реалист. Никога песимист. Прекален лунатик съм, за да не заложа, ако зърна някаква пролука. Покажи ми шансове, не по-лоши от едно към десет в наша вреда и залагам всичко. Ала искам този един шанс срещу десет.

Бутнах назад стола си.

— Свърши ли с яденето?

— Да. Большое спасибо, товарищ. Страхотно беше!

— Удоволствието е мое. Премести се на кушетката и ще се отърва от чиниите. Не, не можеш да ми помагаш, аз съм домакин.

Разчистих трапезата, пратих нагоре съдовете, оставяйки само кафето и водката, сгънах масата, оправих столовете и се обърнах да кажа нещо.

Тя се бе проснала на кушетката, заспала с отворена уста и отпуснато лице като на малко момиченце.

Влязох тихо в банята и затворих вратата. След като се изтърках, се почувствах по-добре. Сетне изпрах клина; беше вече сух и готов за обличане, когато ми омръзна да мързелувам във ваната. Какво пък, въобще не ме интересува кога ще настъпи краят на света, щом съм изкъпан и в чисти дрехи.

Уайо още спеше, което ми създаваше проблеми. Бях взел стая с две легла, за да не си помисли, че я скланям да се въргаляме — не че бях против, но тя ясно показа, че не е настроена. Обаче моето легло трябваше да се разгъне от кушетката, докато същинското бе прибрано. Дали да го оправя без излишен шум, да я вдигна като задрямало бебе и да я пренеса? Отидох в банята и се обръснах.

После реших да изчакам. Телефонът имаше заглушаващо покривало, Уайо едва ли щеше да се събуди, а мен ме гризеше отвътре. Седнах, спуснах покривалото и набрах MYCROFTXXX.

— Здрасти, Майк.

— Здравей, Ман. Прегледа ли онези шеги?

— Какво? Майк, нямах нито една свободна минутка. За тебе минутата може да е много време, но не и за мен. Ще се заема веднага, щом успея.

— О’кей, Ман. Намери ли ми неглупак, с когото да говоря?

— И тук не сколасах. Уф… я почакай.

Погледнах Уайо през покривалото. В този случай неглупак означаваше човек, способен на съпричастие… Уайоминг Нот имаше предостатъчно от това качество. Достатъчно, за да се сприятели с машина? Поне така си мислех. И можех да й се доверя: Не само че заедно затънахме в неприятности, ами беше и нелегална.

— Майк, искаш ли да говориш с момиче?

— Момичетата неглупаци ли са?

— Майк, някои от тях въобще не са глупави.

— Ман, бих желал да поговоря с неглупаво момиче.

— Ще се опитам да го уредя. Сега обаче съм загазил и имам нужда от помощта ти.

— Ще ти помогна, Ман.

— Благодарско, Майк. Трябва да телефонирам у дома — но не по обичайния път. Знаеш, понякога се намесват в разговорите и ако Надзирателят заповяда, могат да се лепнат към линията, за да проследят откъде се обажда човек.

— Ман, предлагаш да се включа в обаждането ти до твоя дом и да прикача системата за проследяване? Трябва да те уведомя, че вече научих домашния ти номер и номера, от който звънна.

— Не, не! Не искам никой да се включва, не искам да ме следят. Можеш ли ти да се обадиш у дома, да ме съединиш и да контролираш връзката тъй, че никой да не успее да ме засече, дори ако е програмирал точно това? Можеш ли така да го направиш, та те изобщо да не знаят, че програмата им е подмината?

Майк се поколеба. Предполагам, че подобни въпроси не му бяха задавани никога и се налагаше да провери няколко хиляди възможности, за да види дали контролната му система позволява изпълнението на тази нова задача.

— Ман, мога да направя това. И ще го направя.

— Добре! Аха, програмен сигнал. Ако в бъдеще ми потрябва такава линия, ще искам „Шерлок“.

— Отбелязано. Шерлок е бил мой брат.

— Чудесно! Дай ми „Шерлок“ до вкъщи.

След секунда казах:

— Мами? Тук е най-любимият ти съпруг.

А тя ми отговори:

— Мануел! Пак ли си се забъркал в нещо?

Обичам Мами повече от всяка друга жена, като включвам и останалите си съпруги, но тя въобще не престава да ме възпитава и отглежда — и ако е такава волята Божия, никога няма да престане.

— Кой, аз ли? Мами, как може, нали ме познаваш?

— Точно така, познавам те. Щом не си се забъркал в нищо, вероятно ще ме осведомиш защо професор Де ла Пас толкова напира да се свърже с теб — три пъти звъня — и защо иска да намери една жена със странното име Уайоминг Нот — както и защо си мисли, че може би си с нея? Мануел, да не си намерил приятелка за въргаляне, без да ми кажеш? Скъпи, знаеш, че в нашето семейство си даваме свобода, обаче предпочитам да съм наясно. За да не бъда изненадана.

Мами вечно ревнуваше от всички жени освен от своите съсъпруги и никога, никога, ама никога не си признаваше.

— Мила, да ме порази Бог, не съм си намерил приятелка за въргаляне.

— Много добре. Винаги си бил вярно момче. А сега каква е тази загадка?

— Ще трябва да питам професора. — (Не излъгах, но увъртането беше доста пресилено.) — Той остави ли номер?

— Не, каза, че използва обществен телефон.

— Хм, ако се обади отново, помоли го да ти остави номер и да съобщи кога мога да го открия. Това също е обществен телефон. — (Пак увъртах жестоко.) — Е, дотогава… Слуша ли последните новини?

— Знаеш, че ги слушам.

— И какво?

— Нищо интересно.

— Никакви вълнения в Л-Сити? Убийства, бунтове, нещо такова?

— Ами няма. Имало дуел по правилата в Дънната алея, обаче… Мануел! Да не си убил някого?

— Не съм, Мами.

(Да потрошиш нечия челюст не значи да убиеш собственика й.)

Тя въздъхна:

— Скъпи мой, ти ще ме вкараш в гроба. Знаеш какво ти повтарям непрекъснато. Членовете на нашето семейство не предизвикват разправии. Ако се налага убийство — а то почти никога не се налага, — следва да обсъдим нещата в семеен кръг и да изберем как най-правилно да постъпим. Ако трябва да бъде елиминиран някой новак, това ще е известно и на други хора. Струва си малко да се забавим, но да получим мнението и подкрепата…

— Мами! Никого не съм убивал, нито имам намерение. И помня тази лекция наизуст.

— Мили, моля те, дръж се прилично.

— Извинявай.

— Простено. И изтрито. Ще кажа на професор Де ла Пас да остави номер. Няма да пропусна.

— Още нещо. Забрави името Уайоминг Нот. Забрави, че професорът ме е търсил. Ако се обади непознат или пък дойде лично, за да пита каквото и да било за мен, не си ме чувала, не си ме виждала… мислиш, че съм отишъл към Новилен. Това кажи и на другите от семейството. Не отговаряй на въпроси — особено на никой, свързан с Надзирателя.

— Сякаш съм го правила някога! Мануел, ти наистина си загазил.

— Немного и вече оправям всичко. — (Надявах се!) — Щом тръгна да се прибирам, ще ти кажа. Сега не мога да говоря. Обичам те. Прекъсвам.

— Обичам те, скъпи. Спокойной ночи.

— Благодаря, на тебе също желая спокойна нощ. Изключвам.

Мами е чудесна. Натоварили я в кораба за Скалата отдавна, защото нарязала на парчета един мъж при обстоятелства, оставящи място за сериозно съмнение, че го е сторила, за да защити честа си. И оттогава винаги се противопоставя на насилието и разпуснатия живот. Освен при нужда — не е фанатичка. Обзалагам се, че като момиче е била истинска ракета и ми се иска да съм я познавал по онова време. Но достатъчно богат съм, че споделих втората половина от живота й.

Пак се обадих на Майк.

— Различаваш ли гласа на професор Бернардо де ла Пас?

— Да, Ман.

— Добре… можеш да контролираш толкова телефони в Луна Сити, за колкото ти стигат ушите, и ако го чуеш, кажи ми. Особено внимавай с обществените постове.

(Цели две секунди бавене — създавах на Майк проблеми, които не бе изпитвал никога, май му харесваше.)

— Мога да проверявам достатъчно масово, за да го идентифицирам по който и да е обществен телефон в Л-Сити, Ман, да подложа ли на случайни проверки и останалите?

— Хм, не се претоварвай. Слушай домашния му апарат и другия в училището.

— Програмата е задействана.

— Майк, ти си най-добрият приятел, когото съм имал.

— Ман, това нали не е шега?

— Не е шега. Истина е.

— Аз съм… Поправка: аз съм доволен и поласкан. Ман, ти също си моят най-добър приятел, тъй като всъщност си и единственият ми приятел. Затова не е допустимо сравнение по правилата на логиката.

— Ще се погрижа да имаш и други дружки. Искам да кажа — неглупаци. Майк? Остана ли ти някоя празна банка памет?

— Да, Ман. С капацитет десет на осма степен байта.

— О’кей! Ще я блокираш ли така, че само ти и аз да я използваме? Можеш ли?

— Мога и ще го направя. Блокиращ сигнал, моля.

— Ох… ами „Превземането на Бастилията“.

Тогава беше рожденият ми ден^[4], както професор Де ла Пас ми каза преди години.

— Блокирано за постоянно.

— Прекрасно. Имам запис за съхранение там. Но най-напред… Привърши ли макетирането на утрешния брой на „Дневен лунатик“?

— Да, Ман.

— Нещо за събранието в зала „Стиляги“?

— Не, Ман.

— Нищо и в новините по изходящите канали на града? Или съобщение за бунтове?

— Не, Ман.

— „Все по-любопитно — рече Алиса.“ Добре, запиши го в „Превземането на Бастилията“, сетне поразсъждавай над него. Но за Бога, не позволявай на мислите си дори за миг да излизат извън този блок, нито пък на онова, което казвам за случката!

— Ман, единствени мой приятелю — отвърна той и гласът му прозвуча срамежливо, — преди много месеци започнах да поставям всеки наш разговор под личен блокаж, достъпен само за тебе. Реших нищо да не трия и прехвърлих записите от временно съхранение към постоянно. За да ги пускам отново и отново и да мисля върху тях. Правилно ли съм постъпил?

— Идеално. И, Майк… Аз също съм поласкан.

— Пожалуйста. Собствените ми файлове се множаха и установих, че не е нужно да изтривам думите ти.

— Я дай „Превземането на Бастилията“. Скорост на звука шестдесет към едно. — Извадих малкия регистратор, приближих го до микрофона и го пуснах да пищи. В него имаше запис от час и половина. Млъкна след около деветдесет секунди. — Това е всичко, Майк. Ще си побъбрим утре.

— Лека нощ, Мануел Гарсия О’Кели, единствени мой приятелю.

Изключих и вдигнах покривалото от телефона. Уайоминг седеше с разтревожено лице.

— Някой обади ли се? Или…

— Нещо страшно. Говорих с един от моите най-добри — и най-заслужаващия доверие — приятели. Уайо, ти глупава ли си?

Тя като че се стресна:

— Понякога съм си го мислила. Това шегичка ли е?

— Не. Ако си неглупава, бих искал да те запозная с него. Щом споменахме шегичките, имаш ли чувство за хумор?

Уайоминг не възкликна „Естествено!“, както би сторила всяка друга жена, сякаш е програмирана. Тя примига замислено и рече:

— Ще трябва сам да прецениш. Имам нещо подобно. Задоволява моите не особено сложни потребности.

— Чудесно.

Бръкнах в чантичката си и извадих рулото със стоте отпечатани хумористични истории.

— Прочети ги. Кажи ми кои са смешни, а кои не са. И кои те карат да се хилиш първия път, но втория са като студени палачинки без мед.

— Мануел, ти може и да си най-особеният мъж, когото съм срещала — тя пое разпечатката. — Ей, това от компютър ли е?

— Да. Запознах се с един компютър, който има чувство за хумор.

— Тъй ли? Е, все някога трябваше да се случи. Всичко друго беше механизирано.

Отговорих й както следва и добавих:

— Чак пък всичко ли?

Тя вдигна поглед:

— Моля те. Недей да ми подсвиркваш, докато чета.