Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (21)

21

Моето семейство (всичките трийсет и няколко човека от Дядко до бебетата) ни чакаше на долното равнище зад следващия въздушен шлюз. Плакаха на вратовете ни, тупаха ни по гърба, прегръщаха ни и сега Стю не се дърпаше. Малката Хейзъл превърна целувките в истинска церемония. Носеше шапки на свободата, сложи по една на главите ни и чак тогава ни целуна. При този сигнал цялата фамилия нахлупи капели и аз усетих внезапни сълзи. Може би това е патриотизмът — когато те стисне гърлото и си щастлив до болка. А може би просто се радвах, че пак бях с любимите си хора.

— Къде е Слим Лемке? — попитах Хейзъл. — Не го ли поканихте?

— Не можа да се освободи. Той е младши церемониалмайстор на посрещането ви.

— Посрещане ли? Ха, само туй ни липсваше!

— Ще видиш.

Видях. Добре, че семейството дойде първо да ни здрависа. Това пътуване до Л-Сити (напълнихме цяла капсула) беше последното ми рандеву с родата за доста време напред. На Западната станция заварихме ревяща тълпа, всички до един с шапки на свободата. Тримата бяхме понесени на рамене до Стария купол, обкръжени от телохранители стиляги, хванати за ръце, за да ни пробият път през празнуващата пееща навалица. Момчетата се перчеха в бели фланели, а техните момичета бяха облечени с искрящи като сняг блузки и червени шорти с цвета на шапките.

На станцията и после, щом ни оставиха в купола, все ме целуваха жени, които нито бях зървал дотогава, нито срещах след това. Спомням си как се надявах, че мерките, взети вместо карантина, ще подействат — иначе половината Л-Сити щеше да легне от грип или нещо по-лошо. (Явно бяхме се изчистили, не лумна епидемия. Обаче помня и друго време като малък. Тогава дребната шарка се изтръгна на свобода и умряха хиляди.)

Неспокоен бях и заради Проф. Посрещането се оказа твърде буйно за човек, който едва не издъхна час по-рано. А той не само се веселеше, ами и дръпна чудесна реч в Стария купол — логика й липсваше, но пък пращеше от звънки фрази. И „любов“ имаше, и „дом“, и „Луната“, и „приятели и съседи“, даже „рамо до рамо“. Всичко прозвуча добре.

Бяха издигнали платформа под грамаден видеоекран на южната стена. Адам Селене ни поздрави оттам, после предаваха лицето и гласа на Проф над собствената му глава, затова не се наложи да крещи. Ала трябваше да прави пауза след всяко изречение. Виковете на тълпите заглушаваха дори усилвателите. Обаче Бернардо де ла Пас и така успяваше да си поеме дъх. Само че вече не изглеждаше стар, уморен и болен. Връщането на Скалата сякаш му вля енергия. На мен също. Бе великолепно да съм с нормално тегло, да се чувствам силен, да дишам чистия, обновен въздух на своя град.

Да, този град не си поплюваше! Невъзможно е да вмъкнете всички от Л-Сити в Стария купол, но наглед май се опитваха. Премерих на око площ десет на десет метра, започнах да броя главите, прехвърлих двеста, без да съм стигнал до половината, и се отказах. Вестник „Дневен лунатик“ преброи трийсетина хиляди души — стори ми се невероятно.

По-точно, думите на Проф се чуваха от почти три милиона. Видеото предаваше сцената за хората, които не успяха да се натъпчат в Стария купол, кабелните и радиовръзките я пренасяха през пустошта до всички зайчарници. Де ла Пас сграбчи здраво възможността да разкаже какво робско бъдеще им готвеше Управата. Размаха оная бяла книга.

— Ето ги! — извика. — Вашите вериги! Вашите пранги! Ще ги носите ли?

— НЕ!

— Твърдят, че сте длъжни. Дори обещават, че ще пуснат водородни бомби… и оцелелите ще се предадат, за да бъдат оковани. Това ли ще направите?

— НЕ! НИКОГА!

— Никога — съгласи се Проф. — Заплашват да изпратят войски… все повече войски, които ще насилват и ще убиват. Смятам да се опълчим срещу нашествениците.

— ДА!

— Ще се бием с тях на повърхността, ще се бием в подземката, ще се бием и по коридорите! Щом трябва, ще умрем, но свободни!

— Oui! Ja! Evel!^[1] Кажи им го, кажи им го!

— И ако загинем, нека историята напише: „Това беше великият час на Луната!“ Дайте ни свобода… или ни дайте смърт!

Туй-онуй ми звучеше познато. Но думите му гърмяха свежо и ново, присъединих се към ревовете. Вижте… Знаех, че не можем да натупаме земните червеи — техниката ми е занаят и разбирам, че на водородната бомба не й пука колко сте смели. Ала бях готов. Щом искат да се сражаваме, ще си го получат!

Проф ги остави да се навикат, сетне подхвана бойния химн на републиката с текста на Саймън. Адам отново се появи на екрана, запя с всички, а ние опитахме да се изнижем с помощта на водените от Слим стиляги. Обаче жените не щяха да ни пуснат, пък момчетата не ги бива много да препречват пътя на дами. Стана десет вечерта, преди ние четирима — Уайо, Проф, Стю и аз — да се заключим в стая L на „Рафълз“, където Адам-Майк се присъедини към нас по видеото. Вече прегладнявах, както и останалите, затова поръчах вечеря. Професорът настоя да се нахраним, преди да обсъждаме планове.

После се заехме с работата.

Адам започна с молба да прочета на глас бялата книга за него и Уайоминг.

— Но първо, Мануел, ако записите от Земята са при тебе, би ли ги предал с висока скорост по телефона в моя офис? Ще помоля да ми ги разпечатат за проучване. Засега имам само шифрованите резюмета, изпратени от другаря Стюарт.

Направих го, макар да знаех, че Майк ще ги разнищи на секундата — маневрата му беше част от мита за Адам Селене. Реших да поговорим с Проф за посвещаването на Стю във фактите. Искахме ли да го привлечем в ръководната група, преструвките щяха доста да ни затруднят.

Зареждането на записите в Майк със свръхскорост отне пет минути, четенето на глас — още трийсет. Щом свършихме, Адам каза:

— Професоре, благодарение на твоята реч посрещането мина по-успешно, отколкото се надявах. Мисля, че трябва незабавно да прокараме ембаргото през Конгреса. Тая вечер мога да разпратя съобщение за свикването на сесия утре по обяд. Някакви забележки?

Аз се обадих:

— Виж, онези дрънкала ще си го прехвърлят не знам колко седмици. Ако наистина смяташ да ги натовариш с това, макар да не схващам защо, направи както с Декларацията. Започни късно и го пробутай след полунощ, като се възползваш от нашите хора.

— Извинявай, Мануел — отвърна меко Адам Селене. — Затънал съм в събитията на Земята, а ти пък трябва да наваксаш станалото тук. Вече не е същата група. Уайоминг?

— Мили Мани, това е избран Конгрес. Задължително е те да го приемат, защото олицетворяват нашата власт.

Проточих бавно:

— Провели сте избори и сте прехвърлили нещата в техни ръце? Всичко? Тогава ние какво вършим? А?

Взрях се в Проф, очаквайки да избухне. Възраженията ми не бяха каквито той би подметнал, обаче не намирах смисъл да сменяме едно плямпане с друго. Първата сбирщина поне беше толкоз хлабава, че можехме да правим с нея каквото поискаме, но новата щеше да залепне за столовете си.

Професорът остана невъзмутим. Събра върховете на пръстите си и погледна безметежно:

— Мануел, не смятам, че положението е толкова лошо, колкото ти явно го виждаш. Във всяка епоха е необходимо да се приспособяваме към популярната митология. Някога кралете били миропомазвани от Бога, така че проблемът бил в усилията той да благослови правилния кандидат. През XXI век властва митът за народната воля… но темата е претърпяла само повърхностна промяна. Адам и аз дълго обсъждахме как би следвало да определим каква е тази народна воля. Приятелю, позволявам си да предположа, че това решение ще ни даде възможност да работим.

— Е… добре де. Ама защо не са ни казали? Стю, ти знаеше ли?

— Не, Мани. Нямало е причина да ми кажат. — Той сви рамене. — Аз съм монархист, не би ме интересувало. Но съм съгласен с Проф, че в днешните времена изборите са необходим ритуал.

Де ла Пас рече:

— Мануел, просто нямаше нужда да ни съобщават, докато не сме се върнали. Ти и аз имахме друга работа. Господин Селене и скъпата ни Уайоминг се справиха с това и в наше отсъствие… Затова нека чуем какво са свършили, преди да даваме оценката си.

— Съжалявам. Е, Уайо?

— Мани, не оставихме чак всичко на случайността. С Адам решихме, че Конгрес от около триста души е горе-долу подходящ. После прекарахме часове в съставяне на списъци — плюс изтъкнати хора, които не са членове на организацията. Накрая разполагахме с лѝста от кандидати, включваща и някои от първоначалния Конгрес, дето не се оказаха празноглавци. Та сложихме и от тях колкото можахме. Сетне Адам се обади на всеки, за да го попита дали би станал слуга на народа… като постави условие да пазят тайната засега. О, наложи се да сменим тези-онези. Когато се подготвихме, Адам Селене излезе по видеото. Обяви, че е време да изпълним обещанието на организацията за свободни избори, определи датата, извести всички граждани над шестнайсет, че могат да гласуват. И че който желае да се кандидатира, трябва само да събере сто подписа под искането си за издигане, после да го окачи в Стария купол или на мястото за обяви в своя зайчарник. Ах, да, създадохме трийсет временни избирателни района, по десет конгресмени от всеки. Точно това — усмихна се Уайоминг — позволи на всички зайчарници (освен най-малките) да имат минимум по един район.

— Значи подредихте alles^[2] и листата на организацията триумфира?

— О, не скъпи! Нямаше нищо подобно — поне официално, ала бяхме готови с нашите люде… И трябва да ти кажа, че стилягите свършиха чудна работа в събирането на подписи. Обявихме своите кандидати още през първия ден. Мнозина други също натрупаха парафи, цъфнаха повече от две хиляди желаещи. Но от изявлението до изборите оставаха само десет дни и ние знаехме какво искаме, а пък опозицията беше разединена. Не бе нужно Адам да излиза пред хората и да подкрепя някой кандидат. Работата се уреди — ти спечели седем хиляди гласа, мили, докато най-големият ти съперник не събра и хиляда.

— Аз ли спечелих?

— Ти, аз, Проф, Клейтън, почти всеки, който планирахме да влезе в Конгреса. Не бе трудно. Макар че Адам не се застъпи за ничия кандидатура, не се бавих и казах на другарите кого предпочитаме. Саймън също се намеси. Имаме и хубави връзки във вестниците. Щеше ми се да си тук вечерта след победата и да видиш резултатите. Беше вълнуващо!

— Ами как се оправихте с преброяването? Де факто никога не съм знаел как се скалъпват избори. Пишехте ли имената на листчета?

— А, не, използвахме по-уместна система… в края на краищата някои от най-добрите ни лунатици са неграмотни. Превърнахме банките в изборни бюра, като чиновниците удостоверяваха самоличността на своите клиенти, те пък гарантираха за членовете на семействата и за съседите си, които нямат парични сметки. Хората казваха точно за кой кандидат са, служителите вкарваха гласовете в банковите компютри пред погледа на избирателя и цифрите веднага се изчисляваха от комисията — тук, в Луна Сити. Всички се изредиха за по-малко от три часа; резултатите бяха разпечатани само няколко минути след това.

Внезапно в главата ми светна лампичка и реших да разпитам Уайо насаме. Не, не Уайо, а Майк. Да пробия през тази негова гордост на Адам Селене и да изтръгна истината от невристорите му. Припомних си чека, надут с десет милиона милиарда долара, и се запитах колко ли човека всъщност са гласували за мен? Седем хиляди? Седемстотин? Или семейството и приятелите?

Но вече не се притеснявах за новия Конгрес. Проф не само им пробута белязано тесте, ами си раздаде и всичките козове. После се скри на Земята, докато престъплението се забрави. Не виждах смисъл да питам Уайо, тя дори не биваше да знае какво е направил Майк… Така май беше по-добре за нея.

Никой нямаше да се усъмни. Ако има нещо, което хората смятат, че се разбира от само себе си, то е убеждението им — вкарваш честни числа в компютъра и излизат пак честни числа. И аз въобще не го вярвах, преди да срещна машина с чувство за хумор.

Промених си намерението да разкажем на Стю за личността на Майк. И трима осведомени означаваха, че двамата са в повече.

— Май… — започнах и превключих. — Майко мила! Изглежда добре направено. С колко спечелихме?

Адам отговори безизразно:

— 86 процента от нашите кандидати успяха. Приблизително колкото очаквах.

(Приблизително, а? Разправяй го на фалшивата ми ръка! Точно колкото си очаквал, Майк, старо желязо такова!)

— Струва ми се — кимна Стю, — че ако ембаргото бъде наложено незабавно, ще ни е нужно нещо, с което да поддържаме ентусиазма от тази паметна вечер. Инак ще настъпи дълго затишие на влошаваща се икономическа депресия, както и разрушаване на илюзиите. Адам, още в началото ти ме впечатли с умението си да правиш прецизни догадки за бъдещи събития. Има ли някакъв смисъл в моите опасения?

— Има.

— Е, и?

Адам Селене ни огледа един по един. Почти невъзможно беше да повярва човек, че това е изкуствено изображение, и Майк просто засичаше къде сме със своите сдвоени микрофони.

— Другари… ситуацията трябва да премине в открита война час по-скоро.

Никой нищо не отвърна. Едно е да приказваш за военни действия, друго е да ти дойдат до главата. Накрая въздъхнах и се обадих:

— Кога започваме с „мятането на камъни“?

— Почакайте — отговори компютърът. — Трябва те първи да хвърлят. Как ще ги предизвикаме да го направят? Ще споделя мнението си последен. Мануел?

— Уф… не гледай мене. Както ми е накипяло, веднага ще прасна Агра с голяма хубава скаличка — има там едно човече, което просто мърси въздуха. Но ти не това искаш.

— Не, не искам — сериозно рече Адам. — Така не само ще разгневим всички индийци, които са дълбоко предубедени спрямо отнемането на човешкия живот, ами ще шокираме и разярим хората по цялата Земя с унищожаването на Тадж Махал.

— Хм, и мен — уточни Проф. — Мануел, не говори такива гадости.

— Вижте какво, не казвам да го направим аламинут. Все едно, може пък да не ударим Тадж.

— Мани, както изтъкна и господин Селене, стратегията ни е да ги предизвикаме към нанасянето на първия удар, прилагайки маневрата „Пърл Харбър“, която е класика в теорията на игрите и дава големи преимущества във Weltpolitik^[3] — тук професорът вдигна пръст. — Въпросът е как? Адам, струва ми се, че е необходимо да им внушим представата, че сме слаби и разединени. Тогава само с една демонстрация на сила ще ни сложат юздите. Стю? Твоите хора долу биха могли да ни свършат работа… Да предположим, че Конгресът се отрече от мен и Мануел. Какъв ще е резултатът?

— О, не! — каза Уайоминг Нот.

— О, да, мила Уайо. Не е наложително да го правим, а чисто и просто да вмъкваме „събитието“ по новинарските канали към Земята. Вероятно е най-добре да го предадем с нелегален лъч (който да припишем на учените, все още пребиваващи при нас), докато официалните източници проявяват всички белези на строга цензура. Адам?

— Отбелязвам си тази тактика и навярно ще я включим в цялостната стратегия. Но само тя не стига. Трябва да ни бомбардират.

— Адам — обади се Уайо, — защо казваш това? Дори Л-Сити да устои на най-мощните им бомби (надявам се никога да не разбера така ли е), всички знаем, че Луната не може да победи в мащабна война. Ти сам си го изтъквал много пъти. Няма ли начин така да ги изработим, че направо да ни оставят на мира?

Председателят Селене пощипна дясната си буза и аз си помислих: „Майк, ако не престанеш с този театър, скоро и мен ще ме накараш да повярвам!“ Дразнеше ме и очаквах с нетърпение възможност за открит разговор, в който да не си играем на Адам Селене.

— Мила Уайоминг — сериозно подхвана той, — това е проблем от теорията на игрите, сложен вариант с ненулева сума. Имаме определени ресурси от „пионки“ и множество възможни ходове. Противниците разполагат със значително по-големи резерви и още по-широк спектър от отговори. Проблемът ни се състои в такава манипулация на събитията, че силата ни да е насочена към свръхоптимално решение, като ги подтикнем към безцелно хабене на тяхната превъзхождаща мощ и въздържане от употребата й до максимум. Съществен е изборът на подходящите моменти и е нужен гамбит, с който да предизвикаме верига от стъпки, благоприятни за нашата кауза. Съзнавам, че не звучи ясно. Бих опитал да пусна факторите в компютър и да ти покажа как сме. А можеш и да приемеш изводите ми… или да се осланяш на собствената си преценка, любезна госпожо.

Напомняше на Уайо (под носа на Стю!), че не беше Адам Селене, ами Майк — нашичкият умник и половина, способен да се справи с тъй сложен проблем, защото бе компютър, най-схватливият където и да било.

Уайоминг отстъпи:

— Не, не. Не бих проумяла математиката. О’кей, длъжни сме да го направим. Но как по-точно?

Стана четири сутринта, преди да разполагаме с план, който освен Адам да удовлетворява Проф и Стю. Или по-скоро толкова време му трябваше на Майк да пробута своя замисъл, като се преструва, че измъква идеи от главите ни. Дали пък това не беше разработка на професора, а Адам Селене играеше търговеца?

Както и да е. Вече имахме план с график (опирахме се на общата стратегия от 14 май 2075 година), различаващ се само по приспособяването към събитията, които се случваха. Накратко, от нас се искаше да се държим колкото е възможно по-гнусно, но в същото време да създаваме впечатлението, че е страшно лесно да ни напляскат.

 

 

Бях в Градската зала на обяд след твърде малко сън и открих, че е трябвало да дремна encore^[4] два часа. Конгресмените от Л-Хонконг не можаха да пристигнат толкова рано, въпреки че вече целият път се изминаваше с подземка. Уайо удари чукчето чак към 14.30.

Да, нашата новобрачна стана временна председателка във все още неорганизираното събрание. Ръководството на парламент сякаш й беше в кръвта и изборът й се оказа добро решение. Сбирщина лунатици се държи по-прилично, когато дама хване в нежната си ръка чукчето.

Няма да се впускам в подробности какво стори Конгресът на тази сесия и по-късно, те са достъпни за всекиго. Появявах се само при необходимост и не си направих труда да изуча правилата на техните приказчици — струваше ми се, че в думите им поравно присъстваха най-обикновена вежливост и начини, по които председателят прибягва до магия, за да наложи своето.

Уайо едва успя да поиска ред в залата и едно приятелче скочи от мястото си:

— Госпожо, предлагам да отложим дневния ред и да изслушаме професор Де ла Пас! — което предизвика одобрителен рев.

Уайо пак удари по масата:

— Предложението е нарушение на правилника, депутатът от Долен Чърчил да седне. Заседанието бе прекъснато, без да изчерпим точката, и председателят на комисията по организацията, резолюциите и управленските структури все още има думата.

Оказа се, че това е Волфганг Корсаков, избраник от Долен Тихо (член на групата на Проф и нашият главен мошеник в „ЛуНоХоКо“). Той не само взе думата, ами си я задържа цял ден, правейки с времето каквото поиска — тоест подбираше говорещите според желанието си, вместо да позволи на всеки да се изкаже. Ала на никого не му дотегна особено, тази тълпа сякаш бе доволна да я ръководят. Шумяха, но не бяха непокорни.

До вечеря Свободната Луна имаше ново правителство. То замести фалшивото, което сами избрахме и което ни прати с Проф на Земята. Конгресът узакони всички актове на временния предшественик, като придаде официалност на нашите действия, благодари за стореното и натовари комисията на Волфганг да продължи своята работа върху постоянните структури на властта.

Проф беше избран за председател на Конгреса и служебен премиер-министър на предходното правителство до приемането на конституция. Възрази заради здравето и възрастта си… После каза, че е готов да служи, ако му дадат някои неща в помощ. Бил твърде стар и изтощен от пътуването до Земята, за да поеме постоянна отговорност — освен когато се разглеждат въпроси от държавно значение, — затова поиска да се излъчат говорител и негов заместник… Пък и смятал, че този Конгрес трябвало да увеличи членовете си с не повече от 10 процента, като сам избере извънредни депутати. Така премиерът (независимо кой) ще подбира хора от кабинета или държавни министри, които в момента може да не са включени в основния екип, особено министрите без портфейл, но ще облекчат поетия от него товар.

Заинатиха се. Повечето бяха горди, че са конгресмени, и вече ревнуваха положението си от други. Ала Проф седеше с уморен вид и чакаше. Тук някой наблегна, че и тъй контролът оставал в ръцете им. Е, дадоха му каквото пожела.

После един тип пробута реч уж под формата на въпрос към председателя. Всеки знаел (така каза), че Адам Селене се въздържал от поставяне на кандидатурата си за конгреса, защото като водещ Извънредния комитет не бивало да се възползва от преимуществата, та да си пробива път към новата власт… но дали уважаемата председателка можела да посочи някаква причина да не изберат господин Селене за извънреден депутат? Като признание за големите му заслуги? За да разбере цялата Луна — да, и всички онези земни червеи, и най-вече бившата Лунна управа, — че ние не го отхвърляме, ами напротив, той е сред нашите обичани висши държавници и не е на самия връх просто защото реши да не бъде!

Още викове, които нямаха край. Лесно ще научите кой произнесе речта, обаче залагам десет към едно, че Проф я написа, а пък нашата сладка Уайо се погрижи да я чуят.

Ето какво стана след няколко дни.

Премиер-министър и министър на външните работи — професор Бернардо де ла Пас.

Говорител — Фин Нилсен. Негова заместничка — Уайоминг Нот Дейвис.

Заместник-министър на външните работи и министър на отбраната — генерал О’Кели Дейвис. Министър на информацията — Терънс Шиън (Шини остави „Лунная правда“ в ръцете на главния редактор, за да се обедини с Адам и Стю). Специално назначен министър без портфейл в Министерството на информацията — Стюарт Рене Лажуайе, извънреден депутат. Министър на икономиката и финансите (също попечител на вражеската собственост) — Волфганг Корсаков. Министър на вътрешните работи и сигурността — „Клейтън“ Ватанабе. Министър без портфейл и доверен съветник на премиера — Адам Селене. Плюс още дузина високопоставени от други зайчарници на Скалата.

Ясно ли ви е какво се получи? Като махнете измислените титли, групата В все така държеше юздите в ръцете си според съветите на Майк. Тя бе подкрепена от Конгреса, в който не можехме да загубим важно гласуване — но пък губехме нещо друго, ако не искахме да спечелим или ако не ни интересуваше.

Тогава обаче не виждах смисъл във всички тези приказки.

На вечерното заседание Проф разказа за пътуването, сетне ми отстъпи трибуната (с позволението на председателя на комисия Корсаков), за да им обясня что означаваше петгодишния план и как се опитаха да ме купят. От мен никога няма да стане оратор, но по време на следобедната почивка успях да назубря речта, написана от Майк. Беше я скалъпил толкова злобно, че пак се ядосах и си бях начумерен, докато говорих, та прихванаха от мен. Когато седнах на мястото си, Конгресът бе готов за бунт.

Проф пристъпи напред, слаб и бледен, и каза тихо:

— Другари депутати, какво ще правим? Със съгласието на председателя Корсаков предлагам да обсъдим неофициално как да се отнесем към това поредно оскърбление за нашата нация.

Един образ от Новилен искаше да обявим война и щяха веднага да го послушат, ама Де ла Пас им напомни, че засега провеждаме предварително обсъждане.

Още изказвания, все горчиви. Накрая стана депутатът Чанг Джоунс:

— Колеги конгресмени — извинявайте, господин председател Корсаков, — аз съм фермер, отглеждам ориз и жито. По-точно бях, защото през май взех заем от банката, със синовете ми преминавахме към разнообразяване на културите. Фалирали сме; изпросих пари от познат, за да си платя подземката дотук, но семейството има какво да яде и може би скоро ще оправим борчовете си. Поне вече не се занимавам със зърно. Други обаче продължават. Катапултът никога не е изоставал от графика дори с един товарач през цялото време, откакто сме свободни. Все така изстрелваме пратките, надяваме се техните чекове да струват нещо някой ден… Но сега знаем! Казаха ни какво смятат да правят с нас! Думам ви — единственият начин да внушим на тези негодници, че имахме сериозни намерения, е да спрем доставките още днес! Нито тон повече, нито килограм… докато дойдат тук и преговарят честно за честни цени!

Към полунощ приеха решението за ембарго, после закриха сесията… а работните комисии довършваха заседанията си.

Уайо и аз се прибрахме у дома, свиквах наново със семейството си. Нямах нищо за правене. Майк-Адам и Стю измисляха как да ударим Земята. Приятелчето бе спряло катапулта („технически проблеми в балистичния компютър“) денонощие по-рано. Наземният контрол в Пуна щеше да поеме последния товарач в полет след около ден и щяхме да съобщим на Синята планета, че този наистина е последният, който някога ще получат.