Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (15)

15

Подписването на Декларацията за независимостта мина, както Проф предрече. Метна я на приятелчетата в края на дълъг ден, обявявайки провеждането на специално заседание след вечеря, на което Адам Селене щял да говори. И Адам започна, коментираше всяко изречение, после я прочете без прекъсване, звучните фрази бяха като музика. Някои хора плачеха. Седналата до мен Уайо беше между тях, а и на мен ми се дорева, макар вече да бях запознат с всичко.

Накрая Адам ги погледна и каза:

— Бъдещето чака. Мислете добре какво ще направите.

Сетне отстъпи на Проф да води заседанието вместо постоянния председател.

Беше към 22 часа, когато почна битката. Без съмнение лунатиците бяха настроени в полза на Декларацията. През целия ден на плътен поток валяха новините какви лоши момчета сме, как ще бъдем наказани, какъв урок ще ни дадат и така нататък. Нямаше нужда още да ги дразним, предаванията от Земята и без това бяха гадни — Майк просто отсяваше другите мнения в емисиите. Ако е имало някога ден, в който Луната се почувства единна, беше 2 юли 2076 година.

Затова щяха да приемат Декларацията. И Проф го знаеше, преди да я предложи.

Но не и в първоначалния й вид…

— Почитаеми председателю, онази дума във втория абзац — „неотчуждаеми“, такава дума няма, трябва да бъде „неотменими“… а пък не е ли по-достойно да кажем „свещени права“ вместо „неотменими права“? Бих искал да чуя и други мнения по въпроса.

Това човече се държеше почти разсъдливо, просто литературен критик, безвреден като остатъците от ферментация в бирата. Обаче… Да вземем жената, която мразеше всичко. Веднага се набута със своя списък. Прочете го гръмко и внесе предложение да бъде включен в текста на Декларацията, „за да знаят земните народи, че и ние сме цивилизовани хора, достойни да заемат своето място сред тях!“

Проф не само позволи да й се размине безнаказано, той я подтикваше, остави я да си приказва, а други също искаха думата — после направо постави нейното предложение на гласуване, без дори да възникне дискусия по него. (Конгресът работеше по правилник, за който се боричкаха дни наред. Проф познаваше клаузите му, но ги спазваше единствено ако имаше сметка от това.)

Някакъв стана и заяви, че този списък естествено няма място в Декларацията, ама не е ли редно да изработим общи принципи? Може би изявление, че нашата лунна държава гарантира свобода, равенство и сигурност на всички? Нищо особено сложно, само основополагащите принципи, познати като цел на всяко управление.

Вярно, нека го приемем — но не трябва ли да бъде „Свобода, равенство, мир и сигурност“? Не е ли тъй, другарю? Започна кавга дали „свободата“ включва и „правото на въздух“, или да го сложат при „сигурността“? Защо да не се застраховат и да напишат „правото на въздух“? Предложение за поправка: „право на въздух и вода“, защото без тях нямате нито „свобода“, нито „сигурност“.

Въздух, вода и храна.

Въздух, вода, храна и кубици.

Въздух, вода, храна, кубици и топлина.

Не, нека заменим „топлина“ с „енергия“, така покриваме всичко. Докрай.

Приятелче, да не си се побъркал? Това далеч не изчерпва темата, пропускът ти е обида за всички жени… Я ела вън да ми го повториш! Остави ме да довърша. Още в началото трябва твърдо да им заявим, че вече няма да приемаме кораби, ако не докарват жени поне колкото мъжете. Казах поне и лично аз ще се въздържа да гласувам, ако сега не изясним напълно проблема с имиграцията.

Трапчинките въобще не изчезваха от лицето на Проф.

Започвах да разбирам защо днес спа толкова много и не се упражняваше с тежести. Аз бях съсипан след цял ден в скафандър навън, при катапулта — врязвахме в скалите последните преместени балистични радари. Всеки друг също беше уморен. Към 24 часа тълпата взе да се разрежда, убедиха се, че през тази нощ нищо няма да постигнат, а и вече им ставаше досадно от дрънканиците, щом не излизаха от собствените им усти.

Едва след полунощ някой попита защо нашата Декларация е с дата четвърти, като още е втори? Проф меко каза, че всъщност е настъпил трети юли и не му изглеждало вероятно тя да бъде обявена по-рано от четвърти… което пък било исторически символ^[1] и това можело да ни помогне.

Научили, че надали нещо ще се реши днес, неколцина си тръгнаха. Но вече забелязвах промяна — залата се пълнеше със скоростта, с която се опразваше дотогава. Фин Нилсен се настани в доскоро заето кресло. Появи се другарят Клейтън от Хонконг, стисна рамото ми, усмихна се на Уайо и си намери място. Видях младите си помощници Слим и Хейзъл на предните редове. Тъкмо си помислих, че ще се наложи да извинявам Хейзъл пред Мами с работа в организацията, когато изумен зърнах и Мами до тях. И Сидрис. И Грег, който би трябвало да е при новия катапулт.

Огледах се и забелязах още десетина — нощния дежурен редактор на „Лунная правда“, главния мениджър на „ЛуНоХоКо“ и други, до един наши съратници. Почна да ми светва, че Проф си е наредил картите. Нямаше твърди делегатски права в този Конгрес. Истинските ни другари имаха същото основание да дойдат като ония, които цял месец прахосаха в приказчици. Сега седяха по празните места — и гласуваха срещу внасянето на поправки.

Към 3.00 се чудех колко ли още ще устискаме, а някой донесе бележка на Проф. Той я прочете, прасна с чукчето и кимна:

— Адам Селене моли за вашето внимание. Прав ли съм, че приемате единодушно?

И така, екранът зад подиума светна отново. Адам им каза, че слушал дискусиите и се зарадвал на обмислената и съзидателна критика. Но възможно ли било да предложи нещо? Защо да не признаем, че всеки написан текст страда от недостатъци? Ако като цяло тази Декларация удовлетворява стремежите им, защо пък не оставят за друг ден довеждането й до съвършенство, а да я гласуват в сегашния вид?

— Почитаеми председателю, внасям това предложение за гласуване.

Съгласиха се с мощен рев. Проф попита:

— Има ли възражения? — и зачака с вдигната ръка.

Мъжът, дето говореше преди намесата на Адам Селене, измънка:

— Ами… пак си мисля, че онзи принцип не е ясен, но нека остане така.

Проф стовари чукчето.

— Приема се!

Наредихме се един след друг и сложихме подписите на голям свитък, който „бил изпратен от офиса на Адам“ — открих горе и неговия параф. Аз ударих завъртулките след Хейзъл; детето вече можеше да пише, макар че четеше трудничко. Подписът бе колеблив, обаче го надраска нашироко и с гордост. Другарят Клейтън постави нелегалното си име, после истинското с ясни букви и завърши с японски йероглифи: три картинки, подредени вертикално. Двама съратници туриха кръстосани чертички, удостовериха ги свидетели. Всички водачи на организацията бяха там онази нощ (или утро), всички подписаха, бяха останали и около дузина от дърдорковците. Е, те също се отбелязваха за място в историята. А с това заложиха „своя живот, своето богатство и своята свещена чест“.

Докато опашката се точеше бавно и хората си бъбреха, Проф пак удари с чука, за да привлече вниманието:

— Моля за доброволци, които ще участват в опасна мисия. Декларацията ще бъде излъчена по съобщителните канали… но трябва да бъде представена лично във Федерираните нации на Земята.

Шумът замря. Проф ме гледаше. Преглътнах и казах:

— Аз съм доброволец.

Уайо откликна като ехо:

— И аз.

После малката Хейзъл Мийд:

— Аз също!

След миг викнаха десетина, от Фин Нилсен до господин Неясен принцип (оказа се добро човече, ако не броим манийката му). Професорът си записваше имената и промърмори, че щял да се обади, когато се уреди въпросът с кораба.

Дръпнах го настрана и му рекох:

— Виж какво, Проф, да не си преуморен, та вече пропускаш? Нали знаеш, че отмениха полета за седми юли? А сега приказват да ни ударят едно ембарго. Следващият кораб, който се вдигне за Луната, ще бъде военен. Как смяташ да пътуваме? Като затворници ли?

— О, няма да използваме услугите на техния космически транспорт.

— Е? Наш ли ще си правим? Да имаш представа колко време е нужно? Ако въобще ни е по силите, в което се съмнявам.

— Мануел, Майк каза, че е наложително и е измислил начин да стане.

Знаех, че Майк казваше това. Той разгледа отново проблема, щом научихме, че изобретателните момчета в обсерваторията „Ричардсън“ са пуснали послание до вкъщи — сега ни даваше шанс само едно от петдесет и три… и отиването на Проф до Земята беше жизнено необходимо. Но не съм човек, който си блъска главата над невъзможното. Прекарах деня в труд, за да крепя и този един шанс от петдесет и три.

— Майк ще осигури кораба — продължи Де ла Пас. — Завършил е проекта и по него вече се работи.

— Тъй ли? Че кога Майк е станал инженер?

— А не е ли? — отвърна Проф.

Тъкмо да отговоря, и си затворих устата. Компютърът нямаше титли и звания. Просто разбираше от инженерство повече от всеки човек. Както беше с пиесите на Шекспир, гатанките, астрономията, каквото се сетите.

— Обясни ми.

— Мануел, ние отиваме на Земята като товар зърно.

— Какво? Кои сме тези ние?

— Ти и аз. Другите доброволци са само за украса.

— Чуй ме, Проф. Вече блокирах. Бъхтах се здраво, когато цялата история изглеждаше пълна глупост. Носих тежести — и сега са върху мен — заради евентуалната нужда да отлетя за онова гнусно място. Но се уговорихме да ида там в кораб с поне един пилот киборг, който да ме приземи безопасно. Не съм се съгласявал да се правя на метеорит.

Той каза:

— Така да бъде, Мануел. Винаги съм изповядвал свободата на избора. Ще отиде твоят заместник.

— Моят… кой?

— Другарката Уайоминг. Доколкото ми е известно, тя единствена е подготвена за такова пътешествие… ако не включваме в сметките неколцината земяни.

Това е — тръгнах. Обаче най-напред поговорих с Майк. Той ми обясни търпеливо:

— Ман, първи мой приятелю, няма за какво да се тревожиш. По график вие сте товар номер КМ 187, серия 76-а, и ще стигнете до Бомбай без никакви неприятности. Но за да бъдем сигурни — за да бъдеш ти сигурен — избрах този товарач, понеже ще го изведат от орбита и приземят, докато Индия е обърната към мен… Добавил съм и системата за прехващане на управлението, та да ви измъкна изпод контрола на наземните станции, ако не ми хареса как се справят. Довери ми се, Ман, всичко е премислено. Даже решението да продължим изстрелването на товарите, когато ни разкриха, е част от същия план.

— Можеше и да ми кажеш.

— Не беше необходимо да те притеснявам. Професорът трябваше да знае и ние двамата поддържахме връзка. Ти обаче само ще се грижиш за него и ще бъдещ резерва — да довършиш работата му, ако умре. Това е фактор, за който не мога да дам точни предвиждания.

Въздъхнах:

— О’кей. Но, Майк, едва ли си уверен, че ще постигнеш меко кацане на товарач от такава дистанция. Достатъчна е и скоростта на светлината като пречка.

— Ман, не мислиш ли, че все пак разбирам от балистика? За орбиталната ви позиция — от запитването през отговора до потвърждаването на сигнала — ще минат по-малко от четири секунди… разчитай на мен да не губя нито миг напразно. А в отбора максималното изминато от вас разстояние за това време е тридесет и два километра, което намалява по асимптота^[2] до нула при кацането. Значи моят лимит за реакция пак ще бъде доста по-къс от оня на пилота човек при ръчно управление, понеже не се хабя да оценявам ситуацията и да избирам правилното решение. Остава максимумът от вече споменатите секунди. Но действителното им време за намеса е много по-кратко, защото непрекъснато правя екстраполации и прогнози, „надниквам“ в бъдещето, програмирам следващите възможности. Всъщност ще бъда точно четири секундички пред вас по траекторията ви и ще реагирам мигновено.

— Ама онази тенекия няма дори висотомер!

— Сега има. Единствената причина да поискам монтирането на това допълнително оборудване е вашето спокойствие. Наземният контрол в Пуна не допусна нито една засечка при последните пет хиляди кацания. За компютър е наистина интелигентен.

— Уф, Майк… яко ли засилват тия проклети товарачи? С колко G?

— Не са много, Ман. Десет при изстрелването, после програмата поддържа меко ускорение от четири… сетне между пет и шест, преди да пльоснете. Самият удар е лек — все едно, че падаш от петдесет метра — и влизате във водата по остра дъга без внезапни тласъци, при по-малко от три G. Изскачате нагоре и пак кротко пльосвате, след това просто си плувате при нормалното там притегляне. Ман, корпусите на тези товарачи са направени възможно по-леки в името на икономиите. Не си позволяваме да ги подритваме, иначе ще се спукат по шевовете.

— Твърде мило. Майк, а на тебе пет до шест G какво биха ти причинили?

— По мои изчисления съм бил подложен на около шест, когато са ме качвали тук. В сегашното ми състояние шесторката би прекъснала много от основните ми връзки. Обаче повече ме интересуват изключително високите, краткотрайни ускорения, които ще изпитам от ударните вълни, щом Земята започне да ни бомбардира. Не ми стигат данните за предвиждане… но навярно ще загубя контрол над външните си функции, Ман. Това може да се окаже решаващ фактор при каквато и да е тактическа ситуация.

— Майк, наистина ли мислиш, че ще пуснат бомби върху нас?

— Бъди сигурен, Ман. Нали затова е толкова важно вашето пътуване?

Не разпитвах повече и отидох да разгледам онзи ковчег. По-добре да си бях останал у дома.

Някога да сте виждали такъв глупашки товарач? Само стоманен цилиндър със спирачни и насочващи двигатели, заедно с радар. Приличаше на космически кораб, колкото дърводелските клещи — на моята ръка номер три. Бяха изрязали дупка в този и подреждаха нашето „жилище“.

Без кухня. Без клозет. Без нищо. Защо да си хабят труда? Щяхме да прекараме вътре само петдесет часа. С празни стомаси, за да не слагаме и торбички за повръщане в скафандрите. Забравете за спалнята и бара. Въобще без да се измъкваме от екипите си — щяхме да сме упоени и нямаше да ни пука.

Поне Проф щеше да бъде упоен почти през цялото време. Налагаше се аз да остана буден при приземяването и да опитам някак да излезем от тази гробница, ако нещо се обърка и никой не доприпка при нас с отварачката за консерви. Правеха извити леговища, където да паснат гърбовете на скафандрите ни. Щяха да ни привържат към тия дупки. И там щяхме да си откараме чак до Земята. Май повече бяха загрижени да изравнят масата на изваденото зърно и да запазят центъра на тежестта, отколкото за нашето удобство. Натовареният с това инженер ми каза, че в сметките им влизали дори омекотителите, които добавили в съответните скафандри.

С удоволствие научих, че вътре ще има и по-мекичко, понеже дупките не ми изглеждаха много приятни.

Прибрах се у дома замислен.

За разлика от друг път Уайо не беше на масата за вечеря. Ама Грег беше — още по-необичайно. Никой изобщо не спомена, че на следващия ден щях да се правя на падащ камък, макар всички да знаеха. Аз не разбирах, че става нещо особено чак докато поколението не напусна трапезарията, без да го подканят. Тогава вече загрях защо Грег не се върна на строежа в Mare Undarum след обявената почивка на Конгреса тази сутрин. Някой бе поискал семеен разговор.

Мами кимна делово:

— Всички сме тук. Али, бъди така добър, затвори онази врата. Дядко, ще започнеш ли?

Старшият съпруг престана да клюма над кафето и се изправи. Огледа ни около масата и произнесе със сила в гласа:

— Да, виждам, че всички сме налице. Виждам, че децата са сложени да спят. Виждам, че няма чужди хора, няма гости. Виждам, че сме се събрали съгласно обичаите, установени от Черния Джек Дейвис, нашия първи съпруг, и Тили, нашата първа съпруга. Ако има нещо, отнасящо се до сигурността и щастието на общия ни брак, изкарайте го на светло сега. Не го оставяйте да бере като рана. Такъв е принципът на Дейвисови.

Дядко се обърна към Мами и нежно каза:

— Поемай, Мими.

Отново потъва в доброжелателното си бездействие.

Но за минута беше силният, жизнен, енергичен мъж от дните, когато ме избраха… и с внезапно изскочили в очите ми сълзи помислих какъв късметлия съм!

После вече се двоумях дали наистина съм късметлия или не. Единственият повод за семеен разговор, който съзирах, бе фактът, че на следващата сутрин щяха да ме запратят към Земята, надписан като товар зърно. Дали Мами замисляше да настрои фамилията срещу това? Никой не беше длъжен да се съобразява с изводите на тези разговори, ала винаги така ставаше. Тук се криеше силата на нашия брак — стигнехме ли до решения, бяхме единни.

Мами рече:

— Някой има ли нещо, което трябва да обсъдим? Говорете, скъпи мои.

Обади се Грег:

— Аз имам.

— Да изслушаме Грег.

Той приказва добре. Може да застане пред паството и да разчепка уверено истории, за които не съм убеден дори и насаме със себе си. Но тази вечер ми изглеждаше всичко друго, само не и сигурен.

— Ами, ъъъ, винаги сме се старали да поддържаме равновесието в тоя брак — някои възрастни, някои млади, редуване на половете и достатъчен брой на членовете, — какъвто го получихме. Ех, понякога сме се отклонявали от правилата, и то с основателни причини. — Той погледна Людмила. — По-късно нагласихме нещата. — Пак погледна далечния край на масата, където Франк и Али седяха от двете страни на Людмилка. — През годините (както можете да се уверите от нашите записи) средната възраст на съпрузите е била около четиридесет, а на съпругите — тридесет и пет. И тази разлика е точно същата, с каквато започнал бракът ни, понеже Тили закръглила петнадесет, когато избрала Черния Джек. Той пък току-що бил навършил двадесет. В момента забелязвам, че въпросната средна възраст на съпрузите е почти четиридесет, докато…

Мами твърдо го прекъсна:

— Остави аритметиката, мили Грег. Просто кажи.

Опитвах се да проумея за кого говореше той. Вярно, през последната година често отсъствах от дома, а когато се връщах, случваше се родата да е заспала. Не, явно приказваше за брак, в семейството ни никой не предлагаше нов човек, без първо да даде на всички възможност хубавичко да огледат кандидата. Инак не може!

Е, глупак съм. Грег заекна и сетне изплю камъчето:

— Предлагам Уайоминг Нот!

Вече казах, че съм глупак. Разбирам машините и те ме разбират. Но не твърдя, че знам много за хората. Когато стана старши съпруг, ако живея толкова дълго, ще правя точно каквото Дядко прави с Мами — ще оставя Сидрис да ръководи. Все едно… Вижте сега. Уайо се покръсти в църквата на Грег. Харесвам Грег, обичам го. И му се възхищавам. Ама никога не бихте успели да прекарате теологията на неговата църква през компютър и да получите накрая нещо освен нула. Уайо без съмнение го знаеше, понеже прие вярата на зрели години; честно казано, подозирах, че покръстването на уважаемата госпожа е доказателство колко готова е на всичко в името на нашето дело.

Но тя привлече Грег в организацията още преди това. И повечето пътувания до новия катапулт направи пак тя — по-лесно се промъкваше от мен или Проф. Е, добре де. Изненадаха ме. А не биваше да ме сварят неподготвен.

Мими попита:

— Грег, имаш ли основания да смяташ, че Уайоминг Нот ще приеме нашия избор?

— Да.

— О’кей. Всички познаваме Уайоминг и аз съм убедена, че вече сте си съставили мнение. Не виждам смисъл да обсъждаме… освен ако някой иска нещо да каже? Говорете.

За нея не беше изненада. И не можеше да бъде. Както и за всеки друг от фамилията, защото Мами никога не допускаше да се стигне до разговор, без да е уверена в резултата.

Обаче се учудих защо тя беше сигурна за моето мнение, толкова сигурна, че да не ме поразпита предварително? Седях си в тъпо двоумение и разбрах, че съм длъжен да говоря, че знам нещо ужасяващо подходящо по темата, което никой друг не знаеше, иначе въобще нямаше да стигнем дотук. Нещо без проблеми за мен, но значимо за Мами и всички наши жени.

Та седях си аз, жалкият страхливец, и думичка не обелвах.

Мами наруши тишината:

— Много добре. Тогава да започваме поред. Людмила?

— Аз ли? Ами че аз обичам Уайо. Да, разбира се!

— Леноре, мила?

— Е, може би ще я уговоря отново да стане кафявичка — според мен така се допълваме с нея. Това е единственият й недостатък — че е по-руса от мен. Ja!

— Сидрис?

— С две ръце съм „за“. Уайо е от нашите хора.

— Ана?

— Мими, трябва да кажа нещо, преди да изразя мнението си.

— Скъпа, не мисля, че е необходимо.

— Все пак искам да е известно на всички, както винаги е правила Тили според традициите ни. В този брак всяка съпруга е внесла своя дял и е давала деца на семейството. Навярно някои от вас ще се учудят, че Уайо е родила осем…

Явно успя да изненада Али — главата му трепна, челюстта му увисна. Ох, Уайо, Уайо! Как можах да допусна това? Принуден бях да говоря.

И осъзнах, че Ана продължаваше:

— … така че сега може да има собствени деца, операцията беше сполучлива. Но тя се тревожи от възможността пак да роди увредено бебе, колкото и да е невероятно според директора на клиниката в Хонконг. И затуй трябва да я обичаме толкова, че да не трепери от страх.

— Ще я обичаме — ведро се съгласи Мами. — Ние я обичаме. Ана, готова ли си да изразиш мнението си?

— Наистина едва ли е нужно вече. Отидох в Л-Хонконг с нея, държах ръката й, докато отново й отваряха тръбите. Аз избирам Уайо.

— В това семейство — подхвана Мами — винаги сме смятали, че съпрузите ни трябва да имат право на вето. Може и да е чудатост от наша страна, но Тили го е започнала и всякога е било за добро. Е, Дядко?

— А? Какво каза, мила моя?

— Избираме Уайоминг, господин Дядко. Даваш ли съгласието си?

— Моля? Ами да, разбира се, разбира се! Чудесно младо момиченце. Ей, къде изчезна онази хубава малка афро с едно особено име? Да не ни се е разсърдила?

— Грег?

— Аз я предложих.

— Мануел? Забраняваш ли?

— Аз? Че защо. Мами, нали ме познаваш?

— Така е. Понякога се чудя дали ти се познаваш. Ханс?

— Какво ще стане, ако кажа „не“?

— Ще загубиш няколко зъба, ето какво ще стане — незабавно го увери Леноре.

— Стига, милички — с мек укор забеляза Мами. — Изборът е сериозно нещо. Ханс, думай.

— Да. Ja. Oui. Si. Крайно време е да имаме хубава блондинка в това… Олеле!

— Спри, Леноре, моля ти се. Франк?

— Да, Мами.

— Али, скъпи? Единодушни ли сме?

Момчето стана ярко розово и не можеше да си отвори устата. Кимна трескаво.

Наместо да определи съпруг и съпруга, които да открият дамата, за да й предложат да приеме нашия избор, Мами изпрати Людмила и Ана веднага да доведат Уайо. Както се оказа, тя не беше по-далеч от „Бон Тон“. И това не бе единствената нередност. Вместо да насрочим дата и да организираме сватбено тържество, извикахме децата при нас, а след двайсетина минути Грег вече отваряше своята книга и ние се заклевахме. Най-накрая обърканата ми глава проумя, че всичко се правеше толкова припряно заради уречената ми за другия ден вероятност да стана на пихтия.

Не че имаше значение освен като символ за любовта на моето семейство към мен — младоженката прекарваше първата брачна нощ със старшия си съпруг, а пък втората и третата нощ аз щях да прекарам в Космоса. Хм, все пак имаше значение: когато нашите жени се разплакаха по време на церемонията, усетих се, че и аз роня сълзи с тях.

После си легнах сам в работилницата, щом Уайо ни целуна и излезе, хванала Дядко под ръка. Бях смъртно уморен, последните два дни ми дойдоха множко. Сетих се за упражненията, обаче си казах, че е твърде късно да търся някакъв смисъл в тях. Подвоумих се дали да се обадя на Майк и да го питам за новините от Земята. И се проснах в леглото.

Не знам колко спах, но по едно време почувствах, че съм буден и има още някой в стаята.

— Мануел? — дочух тих шепот в тъмното.

— Ъ? Уайоминг, не би трябвало да си тук, скъпа.

— Именно тук трябва да съм, съпруже мой. Мами знае, Грег също. А Дядко веднага заспа.

— О! Колко е часът?

— Към четири. Моля те, мили, мога ли да легна при тебе?

— Какво? Ами да, разбира се.

Исках нещо да си спомня. Аха.

— Майк!

— Да, Ман?

— Изключи се от работилницата. Не слушай. Ако желаеш да се чуем, обади се по семейния телефон.

— И Уайо това ми каза, Ман. Поздравявам ви!

После главата й кацна на лявото ми чуканче, прегърнах я с дясната ръка.

— Уайо, защо плачеш?

— Не плача! Ужасно ме е страх, че няма да се върнеш!