Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (26)

26

Ударихме ги толкова силно, че можехте да видите и с невъоръжено око. Изобщо нямах нужда от бинокъл. Челюстта ми увисна, тихо и благоговейно промърморих: „Mein Gott“^[1]. Дванайсет много ярки, много остри, много бели светлинки, оформящи идеални правоъгълници. Раздуха се, потъмняха, почервеняха — за доста време според мен. Появиха се и други блясъци, но тази мрежа така ме омагьоса, че почти не ги забелязвах.

— Хе! — доволно се обади Майк. — Заковах ги в десетката. Приятелю Ман, вече можеш да говориш, не съм зает. Останаха ми само резервните снаряди.

— Нямам думи. Някакви неуспехи?

— Товарът за езерото Мичиган беше отбит нагоре и встрани, обаче не се разпадна. Да, ще си иде там — вече не го контролирам, лети без приемопредавател. Бомбата за пролива на Лонг Айланд мина право надолу. Опитаха се да я прехванат, но се провалиха. Не зная по каква причина. Ман, за тази цел мога за използвам и резервите в Атлантика, по-далеч от корабните маршрути. Да го направя ли? Имаш единадесет секунди за отговор.

— Ъъъ… Да! Стига да не улучиш самите кораби.

— Казах ти, че мога. Направих го. Ама трябва да им съобщим за допълнителните запаси, както и защо ги отклонихме. Та да поумуват малко.

— Майк, може би не биваше да си го позволяваме. Нали идеята бе да им свършат прехващачите?

— Но основният замисъл е да разберат, че не ги удряме с все сили. Можем да докажем възможностите си в Колорадо Спрингс.

— А там какво стана?

Извих врата си и погледнах през бинокъла. Не виждах нищо освен ивицата на дългия над сто километра град Денвър-Пуебло.

— Право в окото. Без никакво прехващане. Ман, всичките ми изстрели дадоха абсолютни попадения. Аз ти казах, че така ще бъде… пък и това ме забавлява. Би ми харесало да правя същото всеки ден. С тази дума никога досега не успявах да свържа определено съдържание.

— Коя дума, дружок?

— Оргазъм. Ето какво изпитах, щом Земята светна. Да, вече зная.

Тук поизтрезнях:

— Майк, гледай да не ти хареса прекалено. Защото ако нещата тръгнат според желанието ни, няма да го правим втори път.

— О’кей, Ман. Записах го и мога да си го пускам винаги, когато искам да го преживея пак. Но залагам три към едно, че ще вършим същото и утре, дори бих похарчил пари за облог и вдругиден. Да се хванем ли на бас? Едночасово обсъждане на вицове срещу сто хонконгски долара.

— Ти пък откъде ще вземеш стотарка?

Засмя се:

— А според тебе откъде идват всички деньги?

— Уф, остави това. Ще имаш този час безплатно. Защо да те предизвиквам да рискуваш нашите шансове?

— Не бих те измамил, Ман, не и теб. Току-що отново ударихме командването на космическата им отбрана. Вероятно нямаш възможност да видиш заради облака прах от първия път. Сега получават по снаряд на всеки двадесет минути. Слез долу да си бъбрим. Прехвърлих работата на моето дете-идиотче.

— Безопасно ли е?

— Наблюдавам. Ман, за него е добре да се упражнява, по-късно може да му се наложи само̀ да се справя. То е прилежно, макар и тъпичко. Но върши каквото му пошепнеш.

— Наричаш оня компютър „то“. Говори ли?

— О, не, тази машина наистина е идиот, никога не би успяла да се научи. Ала програмираш ли я — изпълнява. Възнамерявам да й дам доста задачи в събота.

— Защо баш в събота?

— Понеже в неделя детенцето може би ще се нагърби с всичко. Това е денят, когато те ще ни шамаросат.

— Какво искаш да кажеш? Майк, криеш нещо.

— Тъкмо ти казвам, нали? Случи се ей сега и аз вече наблюдавам. Възстанових събитията назад във времето — този сигнал напусна орбитата около Земята точно след като ги размазахме. Не видях как е ускорил, имах друга работа, с която да се занимавам. Твърде далеч е за разпознаване, но размерите подхождат на миротворчески кръстосвач, потеглил насам. Става дума за периселений^[2] в девет часа и три минути в неделя, освен ако не направим нови маневри. Това е първо приближение, по-късно ще съобщя уточнени данни. Ман, трудно ми беше и толкоз да разбера — предприемам мерки срещу радарно засичане.

— Сигурен ли си, че не грешиш?

Компютърът се изсмя:

— Приятелю, не е съвсем лесно да ме объркат. По уловените сигнали все едно, че съм му снел пръстови отпечатъци за установяване на личността. Поправка. Периселений в девет часа, две минути и четиридесет и три секунди.

— Кога ще ти дойде на мушката?

— Никога, друже, освен ако маневрира. Но аз ще му бъда на сгода късно в неделя, зависи кой момент ще избере за изстрелването. И ще се получи интересно положение. Би могъл да се прицели в някой зайчарник — според мен трябва да евакуираме Долен Тихо, а останалите да вземат максимални мерки за съхраняване на налягането. По-вероятно е да опита с катапулта. Може и да отложи стрелбата, докато му стиска. После би се напънал да унищожи всички мои радари със залп, като насочва всяка ракета към определен лъч.

Майк се хилеше.

— Забавно е, нали? Искам да кажа, за майтап от „смешните веднъж“. Ако изключа радарната си мрежа, неговите снаряди не могат да се ориентират към мен. Сторя ли обаче това, няма да виждам, за да посъветвам момчетата къде да си нацелят оръжията. Което пък означава, че нищо не би го възпряло да бомбардира катапулта. Комично.

Вдишах дълбоко, щеше ми се никога да не съм се захващал с министерство на отбраната.

— Какво ще правим? Да се предаваме ли? Не, Майк! Не и докато можем да се бием.

— Кой е казвал да се предаваме? Ман, проигравал съм тази и хиляди други възможни ситуации. Нови данни — втори сигнал напусна околоземна орбита, има същите характеристики. Прогноза за него по-късно. Никакво сваляне на гарда. Приятелче, ще им бръмнат главите от нас.

— Как?

— Остави това на стария си авер Майкрофт. Ние разполагаме с шест балистични радара, плюс един на новото място. Изключих го и карам моето умствено недоразвито детенце да работи през №2 тук… Хм, въобще няма да надзъртаме към онези кораби с новия, нито ще им позволим да научат, че го имаме. Наблюдавам пришълците с №3 и периодично — на всеки три секунди — търся пресни сигнали, напускащи околоземна орбита, на всички други радари съм им затворил очичките. Замразил съм ги, докато не дойде времето да халосаме Велики Китай и Индия. А корабите дори няма да ги забележат, защото и аз не ще поглеждам в тяхната посока. Ъгълът между двете направления е голям и дотогава ще остане такъв. Ще ги използвам, щом назрее моментът за случайната шумотевица. Ще ги включвам и угасвам на неравни интервали… след като нашественикът изгърми своите снаряди. Ман, ракетата не може да носи твърде солиден мозък — ще ги надхитря.

— Ами как ще пребориш корабните компютри за управление на стрелбата?

— И тях ще излъжа. Искаш ли да се обзаложиш, че няма да приготвя от два радара сигнал като от един, разположен на половината път между двата? Но сега работя по… извинявай, отново използвам твоя глас.

— Добре. Какво точно правя?

— Ако този адмирал е наистина хитър, ще стовари върху края на стария катапулт всичко, което има, от най-далечното разстояние, за да остане напълно недосегаем за нашите сонди. Независимо дали знае кое ни е „тайното“ оръжие, ще разбие устройството и ще пренебрегне радарите. Затова заповядах на входа на катапулта — тоест ти заповяда — да нагласят за пуск ония товари, които успеят да подготвят. В момента изчислявам за всеки от тях нови, дългопериодни траектории, сетне ще ги хвърлим до един, изтиквайки ги в космоса колкото се може по-бързо.

— Слепешката ли?

— Ман, нали знаеш, че не се нуждая от радарен лъч за изстрелване на такива товари? Преди винаги съм ги наблюдавал, но не е наложително. Това няма нищо общо със запокитването им, което представлява предварителни сметки и пълен контрол върху работата на самото устройство. Затова поставяме боеприпасите от стария катапулт в бавни траектории. Така ще принудим адмирала да се насочи по-скоро към радарите, отколкото към него — или едновременно към всичко. После ще му създаваме работа. Току-виж го отчаем толкова, че слезе наблизо за изстрел от упор и даде на нашите момчета шанс да му изгорят очите!

— Юнаците на Броуди ще харесат това. Които от тях са трезви. — Блъсках си главата над идеята му. — Майк, зяпал ли си видеото днес?

— Преглеждах предаванията, но не бих казал, че съм ги следил непрекъснато. Защо?

— Ами хвърли още едно оченце.

— Хубаво, хвърлих. И какво?

— Телескопът, който свързаха с видеото, е свестен, има и други. Питам: защо да използваш радар за корабите? Нали искаш мъжагите на Броуди да им видят сметката?

Майк помълча поне две секунди.

— Ман, най-добър мой приятелю, мислил ли си да поемеш работата ми на компютър?

— Това сарказъм ли е?

— О, съвсем не. Срамувам се. Инструментите на „Ричардсън“ са фактор, който никога не съм вмъквал в изчисленията си. Глупав съм, признавам. Да, да, да! Ще наблюдаваме корабите с телескоп и няма да включваме радарната мрежа, освен ако ония се отклонят от установените балистични криви. Има и още възможности… Не зная какво да кажа, скъпи друже, само че изобщо не ми е хрумвало да използвам астрономически уреди. Гледам с радарче, винаги така съм правил. Просто не съм и помис…

— Стига де!

— Говори искрено, Ман.

— Аз оправдавам ли се всеки път, когато ти се сетиш пръв за друго?

Машината произнесе бавно:

— В това напипвам нещо, което според мен не се поддава на анализ. Моя функция е да…

— Престани да се тормозиш. Щом идеята е добра, приложи я. Може да те вдъхнови за още хитрини. Изключвам и слизам долу.

Тъкмо влязох в покоите на Майк и Де ла Пас се обади по телефона:

— Щабът ли е? Някакви новини от фелдмаршал Дейвис?

— Тук съм, Проф. В главната компютърна зала.

— Ще се присъединиш ли към нас в канцеларията на Надзирателя? Трябва да взимаме решения, да си вършим работата.

— Проф, досега бачках! И в момента правя същото.

— Сигурен съм. Обясних на останалите, че програмирането на балистичния компютър е твърде деликатно дело в настоящата операция и ти се налага да се занимаваш лично. Обаче някои колеги смятат, че министърът на отбраната би следвало да присъства по време на дискусиите. И така, когато стигнеш до момента, в който според тебе можеш да повериш работата на своя помощник — името му е Майк, прав ли съм? — ще бъдеш ли любезен да…

— Светна ми. Идвам.

— Много добре, Мануел.

Нашето приятелче каза:

— Във фоновите звуци различих гласовете на тринадесет души. Ман, тъкмо затова професорът говореше прикрито.

— Схванах. Най-добре да се кача при тях и да видя от какво са изкукали. Нали не съм ти нужен?

— Хм, надявам се да стоиш близо до телефон.

— Ще стоя. Слушай в канцеларията на Надзирателя. Но ако отида другаде, ще те набера. Доскоро, amigo.

Та там заварих цялото правителство: и истинския кабинет, и людете, сложени в президиума за тежест. Бързо открих кой вдига врявата, оказа се човечето Хауърд Райт. Бяха скалъпили министерство и за него — на „изкуството, науката и професионалните въпроси“ — нещо, напомнящо сортиране на копчета по кутийки. Стана като рушвет за Новилен (понеже всички тежкарски постове заеха съратници от Л-Сити), както и отстъпка за самия Райт, който се издигна до водач на група в конгреса. Хората му много ги биваше по приказките, но не толкова в действията. Целта на Проф бе да му запуши устата, ама Проф понякога е прекалено изтънчен. Някои говорят най-добре, когато дишат вакуум.

Де ла Пас ме помоли да запозная правителството с военната обстановка. Направих го по своему.

— Доколкото забелязвам, Фин е тук. Нека той ни каже как сме в зайчарниците.

Хауърд Райт извиси глас:

— Генерал Нилсен вече стори това, не е необходимо да повтаря. Искаме да изслушаме вас.

Примигнах:

— Проф… Извинявайте. Господин председател, трябва ли да разбирам, че някой от министерството на отбраната е докладвал в мое отсъствие?

Човечето Райт крякна:

— Защо не? Не успяхме да ви открием.

Професорът се възползва от шанса. Виждаше, че съм прекалено напрегнат. Не бях спал много през последните три денонощия и откакто напуснахме Земята, не бях усещал такава умора.

— Настоявам за ред — меко реагира той. — Господин министър по професионалните въпроси, моля да отправяте вашите забележки чрез мен. Господин Дейвис, нека да уточня. Не е имало доклади, засягащи дейността на съответното ведомство, понеже кабинетът не започна заседанието си до момента на вашето пристигане. Генерал Нилсен неофициално отвърна на някои неофициално зададени му питания. Вероятно не е било редно да постъпваме така. Ако това е мнението ви, ще се опитам да предотвратя подобни случаи в бъдеще.

— Както разбирам, нищо лошо не е станало. Фин, говорих с тебе преди половин час. Нещо ново оттогава?

— Не, Мани.

— О’кей. Сещам се, че сигурно искате да чуете какво е положението извън Луната. Гледали ли сте, значи знаете, че първата бомбардировка приключи добре. Всъщност тя продължава още, защото стоварваме удар върху командването на космическата им отбрана на всеки двайсет минути. Това ще става до 13.00, после в 21.00 нацелваме Китай и Индия заедно с по-дребни мишени. Сетне се заемаме до четири след полунощ с Европа и Африка, прескачаме три часа, даваме дозата на Бразилия и компания, пак почиваме три часа и започваме alles отначало. Но засега проблемите са тук. Фин, налага се да евакуираме Долен Тихо.

— Момент! — Хауърд Райт вдигна ръка. — Имам въпросчета.

Говореше на Проф, а не на мен.

— Изчакайте. Министърът на отбраната свърши ли?

Уайо седеше по̀ към края. Разменихме си усмивки, обаче това бе всичко — така се държахме в кабинета и Конгреса. Някои мърмореха, че не бивало двама от едно семейство да бъдат в правителството. Сега тя поклати глава, предупреждавайки ме за нещо. Казах:

— Толкова за бомбардировката. Имате ли въпроси за нея?

— Господин Райт, вашите питания свързани ли са с тази тема?

— Съвсем определено — човечето стана и ме погледна. — Както знаете, аз съм представител на групите интелектуалци в свободната ни държава и ако мога така да се изразя — техните мнения са най-важни в обществените дела. Смятам, че е напълно уместно…

— Минутка, моля — рекох му. — Мислех си, че просто представяте Осми район в Новилен…

— Господин председател! Ще получа ли възможност да поставя моите въпроси или не?

— Той не пита, ами държи реч — вметнах. — Уморен съм и искам да се добера до легло.

Проф каза меко:

— Мануел, всички сме уморени. Но отлично разбирам мисълта ти. Конгресмен Райт, вие отговаряте само за своя район. А като член на правителството сте натоварен с някои задължения, обвързани с определени професии.

— То е едно и също.

— Не съвсем. Моля ви най-после да зададете вашия въпрос.

— Ъъ… много добре, ще се постарая! Известно ли е на фелдмаршал Дейвис, че неговият план за бомбардировката се е провалил катастрофално и че хиляди човешки животи са отнети безсмислено? Известно ли му е още колко сериозно се отнася към това интелигенцията на тази република? И може ли да ни обясни защо подобна безразсъдна — повтарям, безразсъдна! — бомбардировка бе предприета без необходимите консултации? Готов ли е в момента да преразгледа плановете си, или е решен да продължи слепешката напред? И има ли нещо вярно в обвиненията, че нашите ракети са носели ядрени заряди, поставени извън закона от всички цивилизовани нации? А как очаква той Свободната държава Луна да бъде приета в представителните органи на ФН с оглед на неговите маневри?

Хвърлих око към часовника: час и половина от първия удар.

— Проф — рекох, — ще ми обясниш ли защо е всичко това?

— Съжалявам, Мануел — благо отвърна той. — Смятах (и трябваше да постъпя така) да оглася преди заседанието съобщение от новинарските емисии. Но ти сякаш помисли, че сме действали през главата ти, и… ето че не го казах. Министърът се позовава на току-що получен бюлетин тъкмо преди да дойдеш. На „Ройтер“ е, от Торонто. Ако има нещичко вярно в тази мълния, вместо да се вслушат в предупрежденията ни, хиляди зяпачи се струпали около мишените. Вероятно са дадени жертви. Не знаем броя им.

— Ясно. И какво е трябвало да сторя. Боже мой? Да изведа всекиго за ръчичка оттам? Известихме ги.

Хауърд Райт се намеси:

— Интелигенцията смята, че основни хуманни съображения правят задължително…

Сопнах му се:

— Слушай бе, дрънкало, нали чу Де ла Пас да казва, че новината е дошла ей сегичка — та ти откъде научи кой какво мисли за това, м-м?

Конгресменът почервеня:

— Господин председателю! Лични нападки!

— Мануел, моля те, не използвай епитети срещу министър Райт.

— Добре, ако и той не го прави. Само че си служи с по-надути думи. Какви са тези безсмислици за ядрени заряди? Нямаме нито един от тях, всички го знаят.

Проф погледна озадачено:

— И аз съм объркан. Така твърди съобщението. Но всъщност ме смущава видяното от самите нас по видеото — съвсем определено приличаше на атомни експлозии.

— Ох! — извърнах се към човечето Райт. — А вашите много интелигентни приятели обясниха ли ви какво става, когато за частица от секундата освободите няколко милиарда калории в една точка? Нещо да назнайвате за излъчването?

— Значи признавате, че действително сте използвали ядрени оръжия!

— О, Боже! — Главата ме цепеше. — Нищо такова не съм казвал, каквото и да ударите силно, хвърчат искри, разбирате ли? Елементарна физика, позната на всички освен на интелигенцията. Ние просто направихме най-големите искри, сътворени някога от човешка ръка — и толкоз. Большой взрив. Топлина, светлина, ултравиолетови лъчи. Може би той е предизвикал и рентгеново излъчване, не съм сигурен. За гама-радиацията силно се съмнявам. Алфа и бета — невъзможно. Внезапно превръщане на механична енергия. Но ядрена? Абсурд!

Тук Проф запита:

— Господин министре, доволен ли сте от такъв отговор?

— Подобен отговор отваря сума допълнителни въпроси. Например тая бомбардировка далеч надхвърля одобреното от кабинета. Видяхте стъписаните лица, когато онези ужасни проблясъци се появиха на екрана. А министърът на отбраната ни каза, че това продължава и в момента, на всеки двадесет минути. Мисля, че…

Погледнах си часовника:

— Още един току-що се заби в планината Шайен.

— Чухте ли? Той се хвали. Господин председател, клането долу трябва да бъде спряно!

Скръцнах му:

— Ей, дръ… министре, нима твърдите, че щабът на тяхната космическа отбрана не е военна цел? Вие на чия страна сте? На Луната? Или на ФН?

— Мануел О’Кели!

— Писна ми от глупости! Казахте ми да си свърша работата и аз направих точно същото. Махнете това дрънкало от главата ми!

Проф се озърна:

— Ако някой има предложение, което би прекратило тази непристойна сцена, ще бъда особено щастлив да го изслушам. Явно не сме много добре осведомени какво е действието на ония бомби. Струва ми се, че е по-добре да разредим двадесетминутния график. Да удължим интервалите до… да речем, един час. И да пропуснем следващите два, докато не получим още новини. Може би тогава ще поискаме да отложим удара срещу Велики Китай поне с денонощие.

Почти всеки кимна одобрително, замърмориха:

— Разумно! Разумно!

— Да. Нека не пришпорваме събитията.

Де ла Пас ме изгледа:

— Мануел?

— Проф, знаеш отговора! — отсякох. — Не ми го прехвърляй!

Изведнъж се намеси Уайо:

— Мани, обясни. Аз също имам нужда от обяснение.

Така че се стегнах:

— Прост пример за действието на закона за притеглянето. Точният отговор ще изисква компютър, ала следващите пет-шест изстрела са абсолютно неизбежни. Най-много да ги отклоним от мишените и може би да засегнем някой град, който не сме предупредили. Няма начин да ги отпратим в океана, твърде късно е. Планината Шайен е на хиляди и четиристотин километра навътре от брега. Колкото до удължаването на интервалите с час, глупаво е. Това не са ви капсули от подземката да ги пускате и спирате по желание. Това са падащи камъни. Ще удрят някъде всеки двайсет минути. Бихте могли да ги стоварите върху Шайен, където досега нищо живо не е останало — или другаде, за да убиете хора. Идеята да отложим атаката по Велики Китай с денонощие също е глупава. Още известно време можем да отклоним снарядите за там, но не и да ги забавим. Ако ги пренасочим, губите ценен материал. Щом някой мисли, че имаме стоманени обшивки за прахосване, най-добре да се качи до входа на катапулт и да погледне.

Професор Де ла Пас си изтри челото:

— Смятам, че всички въпроси получиха своя отговор, поне аз съм удовлетворен.

— Но не и аз, сър!

— Седнете, господин Райт. Принуждавате ме да ви напомня, че вашето министерство не е част от военновременния кабинет. Ако няма повече питания (надявам се да е така), ще закрия днешното заседание. Наистина всички се нуждаем от отдих. Затова нека…

— Проф!

— Да, Мануел!

— Ти въобще не ме остави да довърша. Утре късно или рано в неделя ще го отнесем.

— Как, синко?

— Бомби. Може би и нахлуване. Два кръстосвача потеглиха насам.

Това съобщение им прикова вниманието. Най-сетне Бернардо де ла Пас уморено кимна:

— Прекъсвам заседанието на правителството. Членовете на военновременния екип да изчакат.

— Секунда — казах. — Проф, когато поехме постовете, ти получи от всекиго оставка без дата.

— Вярно. Обаче се надявам — той въздъхна кротко — да не ме принудите да използвам някоя от тях.

— Ей сега ще използваш една.

— Мануел, това заплаха ли е?

— Наричай го както искаш — посочих Хауърд Райт. — Или туй дрънкало се разкарва… или аз си отивам.

— Приятелю, трябва да поспиш.

Примигвах да махна сълзите.

— Има си хас! Разбира се, че ще го направя. Веднага! Ще намеря нещо за лягане тук в Комплекса и се тръшвам. За десетина часа. После, ако още съм министър на отбраната, може да ме събудите. Иначе ме оставете да спя.

Вече целият Конгрес гледаше стреснато. Уайо застана до мен. Не говореше, само ме хвана за ръката. Професорът каза твърдо:

— Моля да напуснат всички, с изключение на военновременния кабинет и господин Райт.

Изчака повечето да се изнижат стаята.

— Драги Мануел, не мога да подпиша твоята оставка. Нито да ти позволя да ме притискаш в ъгъла, за да предприема прибързани действия спрямо министъра на професионалните въпроси. Не и когато сме така изтощени и с опънати нерви. Ще бъде по-добре, ако двамата се простите един на друг, като всеки от вас разбере, че колегата му е подложен на голямо напрежение.

— Ъъъ… — завъртях се към Фин. — Този би ли се? — И посочих с пръст Хауърд Райт.

— А? Не, по дяволите. Поне не беше от моите части. Е, храбри господине? Бихте ли се, след като ни нападнаха?

Човечето Райт каза надуто:

— Бях лишен от такава възможност. Когато научих, всичко бе свършило. Но сега бяха оскърбени и моята смелост, и моята лоялност. Настоявам…

— Я млъквай, бре — отрязах го. — Ако искаш дуел, ще го получиш в първия миг, щом не съм зает. Проф, той не може да си оправдае държанието с умора от боевете и аз няма да се извиня на едно дрънкало за това, че наистина е дрънкало. Ти май не разбра какво стана. Позволи на тоя дръвник да ми скочи на врата — и дори не се опита да го спреш! Та така: или уволни него, или мен.

Тук внезапно се намеси Фин Нилсен:

— Професоре, присъединявам се. Или изхвърли тази въшка, или нас двамата. — Метна белтък на Райт. — Типче, хайде да поприказваме за дуела. Ще се биеш първо с моя милост. Имаш две ръце, а Мани няма.

— За него не ми трябват две ръце — кимнах. — Но ти благодаря, Фин.

Уайо се разплака (почувствах го, макар че нищо не чух). Де ла Пас я попита много тъжно:

— Ами ти, Уайоминг?

— И-и-извинявай, Проф! И аз.

Оставаха само Клейтън, съдията Броуди, Волфганг Корсаков, Стю и Шини — малцината с тежест в този екип. Виждах, че са с мен въпреки усилието, което струваше на Волф. Нали работеше с председателя, не с генерал Дейвис.

Проф ме изгледа отново и каза тихо:

— Мануел, налага се двустранно споразумение. Това, дето вършиш, принуждава и мен да си подам оставката. — Надникна в очите на всички поред. — Лека нощ, другари. Май вече е добро утро. Ще отида да си почина, защото имам остра нужда.

Излезе рязко, без да се обръща.

Райт беше изчезнал. Не видях кога си тръгна. Фин рече:

— Мани, какво ще правим с тези кръстосвачи?

— Нищо няма да стане преди събота следобед. Но е задължително да евакуираш Долен Тихо. Сега не мога да говоря. Скапан съм.

Уредихме си среща пак тук в 21.00, после Уайо ме отведе. Сигурно ме е сложила да спя, обаче не помня.