Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (12)

12

През април и май 76-а работата беше още повече, напъвахме се да разбуним лунатиците срещу Надзирателя, а него да подмами към насрещен удар. Неприятното с Чвора Морт бе, че не гаднееше излишно, нямаше за какво толкова да го мразим, освен че символизираше Управата. Налагаше се да го уплашим, за да се размърда. Пък и със средния лунатик бяхме зле. Презрението му към Надзирателя отдавна беше нещо като ритуал, ама това не го правеше революционер. Не искаше да си създава грижи. Бира, залагания, жени, работа… Единственото, заради което революцията не умираше от анемия, бяха „Драгуните на мира“ с тяхната дарба да събудят омраза към себе си.

Но и тях все трябваше да дразним. Проф непрекъснато повтаряше, че сме се нуждаели от един Бостънски инцидент, говореше за някакъв легендарен сблъсък в отдавнашна революция и имаше предвид обществени безредици, към които да привлечем вниманието.

Не се отказвахме. Майк написа нови текстове за старите революционни песни: „Марсилезата“, „Интернационалът“, „Янки Дудъл“, „Ние ще победим“ и т.н., като преправи думите, за да подхождат на Луната. Смешника Саймън ги разпространяваше и когато някоя от тях прихващаше сред народа, пускахме я (само музиката) по радиото и видеото. Това постави Надзирателя в глупавото положение да забранява излъчването на отделни мелодии — за нас беше добре, хората си ги подсвиркваха на воля.

Компютърът изучи гласовете и начина на изразяване на заместник-администратора, главния инженер и други шефове на управления. Надзирателят започна да се буди нощем от панически обаждания на своите подчинени. А те отричаха. Затова Алварес проследи поредното звънкане… и (разбира се, с помощта на Майк) стигна до телефона на началника по снабдяването. Беше твърдо убеден, че е познал тембъра на негодника.

Ала следващото отровно обаждане при Морт наглед идваше от самия Алварес. Какво Чвора имаше да му каже на другата сутрин и с какво се оправдаваше шефът на сигурността, може да се опише просто като кръстоска между лудост и грубост.

Проф накара Майк да спре, страхуваше се Алварес да не си загуби поста, а ние не искахме това. Твърде добре работеше за нас. Но по онуй време „Драгуните на мира“ на два пъти изскачаха от казармите нощем уж по заповед на Надзирателя, от което настроението им спадна още повече. Чвора Морт се убеди, че е заобиколен от предатели; помощниците му пък не се съмняваха, че в неговата глава всички схеми са гръмнали.

В „Лунная правда“ излезе обява за лекция на д-р Адам Селене на тема „Поезията и изящните изкуства на Луната — един нов Ренесанс“. Никой от нашите не присъстваше, пуснахме предупреждение по групите да стоят настрана. А когато се явиха три взвода „Драгуни на мира“, там въобще не се мяркаше жива душа — нещо като принципа на Хайзенберг^[1], приложен към „алените огнивчета“. Редакторът на „Правда“ прекара цял тежък час в обяснения, че не получава лично обявите, а за тази било платено в брой в тяхното бюро. Казаха му да не приема обяви от Адам Селене. Веднага се отметнаха и му наредиха да приеме всичко от Адам Селене, ала незабавно да уведомява Алварес.

Изпробвахме новия катапулт с товар, запратен в точка от Южния Индийски океан, с координати 35 градуса източна дължина и 60 градуса южна ширина, където се навъртаха само риби. Майк преливаше от радост, че е такъв снайперист, защото успя да се прицели едва два пъти, когато насочващите радари бяха свободни и разчиташе буквално на еднократни изчисления, та да улучи десетката. В новините от Земята съобщаваха за гигантски метеорит, паднал в антарктическото крайбрежие, засечен от космическата наблюдателна служба в Кейптаун, а приблизително посочената енергия на удара съвпадаше идеално с намеренията на Майк — той ми се обади, за да се изтъкне, докато слушаше вечерната емисия на „Ройтер“.

— Нали ти казах, че улучих абсолютно точно? — прехласваше се машината. — Гледах го. О, как прекрасно цопна!

Последвалите съобщения от сеизмичните станции за силата на ударната вълна, както и от океанографите за надигналите се цунами също потвърдиха изчисленията.

Само тази бъчвичка имахме (поради трудности при покупките на стомана), иначе Майк щеше да настоява за още един опит с новата си играчка.

По главите на стилягите и техните момичета цъфнаха шапките на свободата. Смешника Саймън също сложи капела между рогцата си. Магазинът „Bon Marche“^[2] ги раздаваше безплатно на своите клиенти. Алварес проведе още веднъж болезнен разговор с Надзирателя — Морт искаше да знае дали неговият главен копой смята, че трябва нещо да се прави всеки път когато хлапетата се увлекат по нова мода? И дали Алварес окончателно не си е изгубил ума?

В началото на май срещнах Слим Лемке на Резбарския булевард, видях шапка на свободата, килната върху косите му. Той сякаш ми се зарадва и аз му благодарих за навременното уреждане на дълга (бе отишъл при Сидрис три дни след случката със Стю и платил трийсет хонконгски за цялата си банда), после го почерпих. Докато се настанявахме на масата, попитах го защо младежите носят червени шапки. Защо точно шапки? Нали това е обичай на земните червеи?

Поколеба се и обясни, че било нещо като принадлежност към братство. Смених темата. Научих, че цялото му име беше Моузес Лемке Стоун и се води към Каменната банда. Бях доволен, оказахме се роднини. Но се учудих. Е, случва се и най-добрите семейства като Каменните да не намерят бракове за синовете си. Аз имах късмет, на неговата възраст също можех да кръстосвам коридорите. Съобщих му, че сме рода от страната на майка ми.

Той се оживи и след малко рече:

— Братовчеде Мануел, мислил ли си някога дали не трябва сами да си избираме Надзирателя?

Отговорих, че не съм. Управата го назначава и както предполагам, винаги ще бъде така. Попита ме защо е задължително да имаме Управа. Аз му отвърнах с въпроса, кой му пълни главата с мухи. Той настояваше, че никой, само разсъждавал, нима нямал право?

Прибрах се и се поблазних от мисълта да проверя при Майк какво е нелегалното му име, ако съществуваше такова. Но щях да наруша правилата на сигурността, пък и не беше честно спрямо Слим.

На 3 май 76-а седемдесет и един мъже на име Саймън бяха прибрани и разпитани, сетне ги освободиха. Историята не се промъкна във вестниците, обаче всеки я чу. По това време слязохме доста надолу в азбуката, дванайсетина хиляди души могат да пръснат новина по-бързо, отколкото съм си представял. Наблегнахме, че едно от опасните лица от мъжки пол било само на четири годинки, което се разминаваше с истината, ала подейства силно.

Стю Лажуайе остана при нас през февруари и март, не се върна на Земята до началото на април. Презаверяваше си билета за следващия кораб, после пак. Когато му напомних, че доближава невидимата черта, зад която настъпват необратимите физиологични промени, той се ухили и ми каза да не се тревожа. Но уреди да се натоварва на центрофугата.

Стю не искаше да тръгне и през април. На изпроводяк всички мои съпруги и Уайоминг Нот го целуваха със сълзи на очи, той увери всяка една поотделно, че ще дойде отново. Все пак замина, защото имаше работа. Вече беше член на организацията.

Аз не участвах в решението да го вербуваме. Смятах, че съм пристрастен. Уайо, Проф и компютърът единодушно прецениха да рискуваме и аз щастливо приех мнението им.

Всички помагахме да пробутаме революционната кауза на Стю Лажуайе: аз, Проф, Майк, госпожа Нот, Мами, дори Сидрис, Леноре, Людмила и нашите хлапета, Ханс, Али и Франк. Животът в семейство Дейвис беше първото, което го очарова. Никак не навреди, че Леноре бе най-красивата жена в Л-Сити — без да подценявам Мила, Уайо, Ана и Сидрис. Не пречеше и умението на Стю с обаянието си да откъсне и сукалче от майчината гръд. Мами все гледаше да му угоди. Ханс му показа хидропонните инсталации във фермата, гостът се измърля и препоти, шляпайки из тунелите с нашите момчета. Той помагаше да съберем улова от нашите басейни с китайски риби. Нажилиха го нашите пчели. Узна как се борави със скафандър и излезе горе с мен, за да нагласим една слънчева батерия. Заедно с Ана закла прасе и се научи да обработва кожи. Седеше с Дядко и почтително изслушваше наивните му представи на Земята. Миеше съдовете с Мила, а това никой мъж в семейството не бе правил дотогава. Търкаляше се по пода с бебетата и кученцата. Усвои как се мели брашно и си разменяше готварски рецепти с Мами.

Представих го на Проф, така започна политическата част от привличането му. Нищо не беше казано, винаги можехме да се отдръпнем. Проф го запозна с Адам Селене, с когото имахме само телефонна връзка, защото „в момента се намирал в Хонконг“. Когато Стю пожела да се посвети на делото, спряхме преструвките и му съобщихме, че Адам е председателят и няма да се срещнат от съображения за сигурност.

Но Уайо свърши най-голямата част от работата и по неин съвет Проф свали картите на масата, за да уведоми Стю Лажуайе, че готвим революция. Не се оказа изненада, той вече беше решил и само чакаше да му се доверим.

Разправят, че веднъж заради женска особа хиляди кораби излезли в морето.^[3] Не знам дали Уайо е използвала и други методи на убеждение освен думите. Никога не съм се и старал да науча. Ала когато убеждаваха мен, Уайоминг Нот повлия повече от теориите на Проф и изчисленията на Майк. Ако със Стю е наблегнала на още по-силна методика, няма да е първата героиня в историята, направила това за своето отечество.

Лажуайе се върна на Земята със специална кодова книга. Не съм експерт по кодове и шифри, но всеки компютърджия научава принципите, когато му преподават теория на информацията. Шифърът е тематическа структура, в която отделната буква се заменя с друга, а най-простият е с обикновено разбъркване на азбуката. Системата може да стане и невероятно сложна, особено с помощта на компютър. Обаче всички шифри имат слабост — те са подредени структури. Щом някой компютър ги е съчинил, друг все ще успее да ги разгадае.

Кодът няма тази слабост. Да речем, че в кодовата книга виждате групата букви ГЛОПС. Дали тя означава „Леля Мини ще се върне в сряда“ или „3,14157…“?

Посланието е такова, каквото вие предадете на съответната група, и нито една машина не може да го разбере, като анализира само множеството знаци. Дайте на компютъра достатъчно групи и разумна теория за значението им или за обвързаните с тях предмети и той лека-полека ще проникне, защото самите значения ще му покажат структурата. Но това е друг проблем, на доста по-сложно равнище.

Избрахме най-разпространената търговска кодова книга — използваха я и на Земята, и на Луната за съобщения. Ние обаче я доработихме. Проф и Майк часове наред обсъждаха каква информация би могла организацията да изпраща на своя агент или да получава от него. После Майк приложи огромните си знания и съчини нов комплект от символи, които можеха да означават „Сключи фючърсна сделка за тайландски ориз“ със същата лекота, с която казваха „Спасявай кожата, разкриха ни“. Те биха предали каквото и да е, защото в книгата имаше тайни шифри и за неочаквани послания.

Късно през нощта Майк разпечата екземпляр от новите кодове на машините на „Лунная правда“. Дежурният редактор ги придвижи до друг съратник, който ги превърна в съвсем незабележим микрофилм и на свой ред ги пусна нататък — никой не знаеше с какво точно се занимава и защо. Накрая всичко влезе в чантичката на Стю. По онова време старателно претърсваха багажа на излизащите, като задачата се падаше на злонравните драгуни, ала нашият човек бе сигурен, че няма да хлътне в беда. Вероятно е глътнал филмчето.

Оттогава някои съобщения на компанията „ЛуНоХо“ стигаха до Стю чрез неговия лондонски брокер.

Задачите му отчасти бяха и финансови. Организацията трябваше да харчи пари и на Земята. „ЛуНоХоКо“ прехвърляше средства (не от изцяло фалшиви сметки, защото отделни начинания потръгнаха добре), но бяха необходими още доларчета. Стю Лажуайе се впусна в спекулации, възползвайки се от знанията си за плана на революцията — той, Проф и Майк с часове спореха кои акции ще се вдигнат, а кои ще паднат след Der Tag^[4]. Професорът беше печен в тези неща, аз не се увличам от такъв вид хазарт.

Обаче мангизите бяха нужни преди Der Tag за създаването на благоприятна атмосфера. Искахме да добием публичност, искахме свои представители и сенатори във Федерираните нации, искахме някоя държава да ни признае бързо след Деня, искахме обикновен човечец да казва на друг обикновен човечец над халбите с бира: „Че какво толкова има на оная Скала, та нашите войничета да умират там, а? Чуй ме — да вървят на майната си, ако щат!“

Пари за реклама, деньги за подкупи, пари за фалшиви организации и за проникване във вече съществуващи. Валута за разгласяване истинското положение в лунната икономика (Стю си тръгна претъпкан с числа), представено като научни изследвания, после и в общодостъпна форма. Пари за убеждаването на минимум едно външно министерство, че има сметка от Свободната Луна, долари за пробутване на идеята за лунния туризъм на някое голямо сдружение…

Да, сумите бяха внушителни! Стю предложи собственото си богатство и професор Де ла Пас не го разубеждаваше… където сърцето, там и портфейлът. И все пак — прекалено много разходи и прекалено много работа. Не знаех дали Стю ще може да се натовари и с една десета от това, само му стисках палци. Поне имахме канал към Земята. Проф твърдеше, че комуникациите с врага били жизненоважни във всяка война, ако желаем да я водим и приключим сполучливо. (Проф беше пацифист. Но също както с вегетарианството не допускаше туй да му пречи в разумното поведение. От него би излязъл страховит теолог.)

Щом Лажуайе се върна долу, Майк установи, че шансовете ни вече са едно от тринайсет. Попитах го какво става, по дяволите.

— Ех, Ман — търпеливо обясняваше той, — така рисковете нарастват.

Затворих си устата. По същото време, около началото на май, един нов фактор намали някои опасности и ни разкри съществуването на други. Част от Майк се занимаваше с микровълновите връзки между Земята и Луната: бизнес кореспонденция, научни данни, новинарски канали, видеотелефонни съобщения, редовната размяна на информация в Управата, както и свръхсекретните послания на Надзирателя.

Ако не броим последните, Майк успяваше да разчете целия поток, включително търговските кодове и шифри — за него разгадаването на шифрите бе като да реши кръстословица, а и никой не се съмняваше в тази машина. Никой освен Надзирателя, но подозирам, че той страдаше от мании към всякакви машинарии. Беше от ония хора, за които всичко, по-сложно от ножица, е вече объркано, загадъчно и незаслужено доверие. Направо ум на неандерталец.

Надзирателят употребяваше код, който нашето приятелче не бе зърнало нито веднъж. Прибягваше и до комбинации, дето не минаваха през Майк; вместо него използваше машинка-идиотче в кабинета на резиденцията си. Отгоре на това имаше уговорка със земната част на Управата да сменят цифрите през предварително определени интервали. Не се и съмнявах, че се чувства напълно подсигурен.

Компютърът разби структурите на шифрите му и разгада програмата за промените им, просто за да се разкърши. Не се занимава с кода, преди Проф да му предложи — не го интересуваше.

Но щом го помолихме, Майк почна да разчита и най-секретните съобщения на Чвора Морт. Трябваше да тръгне от нула. Преди бе изтривал тайните на Надзирателя веднага след излъчването им. Затова бавно, бавно взе да натрупва информация за анализ — мъчително бавно, защото Морт използваше метода само когато имаше нужда от него. Понякога между две съобщения минаваше цяла седмица. Ала постепенно Майк започна да събира различни вероятни значения за отделните буквени групи. Код не се разгадава отведнъж. Възможно е да знаете смисъла на деветдесет и девет групи в съобщението и пак да не схванете същността, понеже стотната си остава за вас все същата ГЛОПС.

Обаче и използващите кодове имат проблеми. Ако приемат ГЛОПС като ГЛОПТ, се получава неприятно. Всеки начин на общуване трябва да бъде допълнително защитен от загуба на информацията. И Майк задълба точно в тази допълнителна защита със съвършеното търпение на машина.

Той реши загадките на повечето групи в кода на Надзирателя доста по-скоро, отколкото предвиждаше, защото оня предаваше по-често отпреди, почти само на една тема (това също помогна) — сигурността и подривната дейност.

Бяхме докарали Морт до истерика, крещеше за помощ.

Докладваше, че нашите акции не преставали въпреки изпращането на две фаланги „Драгуни на мира“, и настояваше за достатъчно подкрепления, които да осигурят охраната на ключовите места във всички зайчарници.

Управата му заяви, че туй било нелепо, нямало как да му отделят още от ударните сили на ФН, тъй като ги губели завинаги по този начин, и не искаха дори да чуват от него такива неща. Ако му били необходими повече стражари, да си ги набирал измежду депортираните. Но скока на административните разходи задължително щяла да поеме самата Луна, не му разрешаваха да харчи за тяхна сметка. Дадоха му указания да докладва какви мерки е взел за увеличаването на пратките зърно съгласно изходящ номер не-знам-си-кой.

Надзирателят отговори, че щом не среща разбиране в своите изключително скромни искания за още обучени служители по сигурността — повтарям, не неподготвени, ненадеждни и неподходящи осъдени престъпници, — той вече не бил в състояние да гарантира опазването на реда, камо ли пък по-големи пратки.

Подигравателно го запитаха — какво значение имало, че бившите затворници създавали безредици помежду си в своите дупки? Ако толкоз се безпокоял, помислил ли е за спиране на осветлението, така успешно приложено през 2021 година?

Тази размяна на заяждания ни принуди да преразгледаме графика си, да ускорим някои етапи и да забавим други. Точно като съвършената вечеря революцията трябваше да бъде „сготвена“ тъй, че всичко да се поднася в необходимия момент. Стю имаше нужда от време на Земята. Ние пък се нуждаехме от съответните контейнери, направляващите ги ракетни двигатели и свързаната с тях електроника, за да „мятаме камъни“. А стоманата ни създаваше трудности: в покупките, обработката и най вече в пренасянето й по плетеницата от тунели до мястото на катапулта. В нашата организация трябваше да стигнем поне до буквата К — около 40 000 души, — като последните нива подбирахме повече според желанието да се бият, отколкото според талантите, които търсехме дотогава. Липсваха ни оръжия срещу кацащи врагове. Налагаше се да преместим и радарите на Майк, без тях той би ослепял. (Самият Майк не можехме да мърдаме, понеже частите му бяха пръснати по цялата Луна. Но над централния му корпус в комплекса имаше хиляда метра скала и го заобикаляше стоманена обвивка, прикрепена към амортисьори. Управата бе предвидила, че след време някой току-виж решил да изтърси водородна бомба върху нейния команден пункт.)

Всичко това трябваше да направим, без да кипваме водата твърде рано.

Така че успокоихме нещата, които притесняваха Надзирателя, и се опитахме да пришпорим останалото. Смешника Саймън излезе в отпуск. Пуснахме мълва, че шапките на свободата не били особено изискани: е, запазете си ги все пак. Надзирателят вече не се стряскаше от късащи нервите обаждания. Престанахме да предизвикваме сблъсъци с драгуните — това не ги прекрати напълно, но поне намаляха.

Въпреки усилията да излекуваме болежките на Морт, появи се нещо ново, което ни разтревожи. Нямаше известие (или ние не го засякохме), че искането на Надзирателя за още войници е удовлетворено, ала той започна да премества хора навън от Комплекса. Служителите, които живееха там, взеха да си търсят дупки под наем в Л-Сити. Управата подхвана пробни сондирания и вибрационни тестове в един кубик^[5], долепен до Л-Сити, който бе подходящ за превръщане в зайчарник.

Тази стъпка можеше да означава, че Лунната управа планира да стовари необичайно много затворници. Можеше да означава и че мястото в Комплекса й е необходимо за друго, а не за жилищата. Майк обаче ни каза:

— Защо се залъгвате? Надзирателят ще получи подкрепленията и онова пространство ще се превърне в казарми за тях. Щях да чуя, ако имаше по-различно обяснение.

Тогава го запитах:

— Но, приятелю, как така не си чул нищо за тия подкрепления? Нали вече почти разпердушини кода на Надзирателя?

— Не, почти, а напълно. Ама с последните два кораба идваха тузове от Земята и аз не знам за какво говорят, когато са далеч от телефоните!

Затова опитахме да предвидим как ще се справяме с още десет фаланги — според Майк онзи кубик би побрал горе-долу толкоз хора. С помощта на компютъра бихме успели да си разчистим сметките и с такова гъмжило, но това означаваше да има убити, а не да извършим безкръвен преврат, както замисляше Проф.

Засилихме напъните да ускорим другите фактори. И изведнъж се озовахме в разгара на битката…