Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (17)

17

И двамата не пострадахме, но пък предизвикахме сочни извънредни новини, понеже прехвърлих записа на граф Стю Лажуайе, а той го предаде на своите наемници. Много заглавия бяха с нас: Стю обработи както трябва информацията. УПРАВАТА ЩЕ СЕ ОТЪРВЕ ЛИ ОТ НЯКОЙ НЕУДОБЕН? — ПОСЛАНИКЪТ НА ЛУНАТА ПРИПАДА ПРИ ВРАЖДЕБЕН РАЗПИТ С ВИК „ИЗГНАНИЦИ!“ — ПРОФЕСОР ДЕ ЛА ПАС ОБВИНЯВА (Четете на стр. 8).

Ех, не всички бяха доброжелателни. В Индия най-близо до настроението в наша полза бе редакционната статия на „Ню Индия Таймс“, която настояваше да се изясни дали Управата не рискува хляба на народа, като не желае да се споразумее с лунните бунтовници. Предлагаха се известни отстъпки в името на увеличените доставки зърно. Статията беше претъпкана с раздута статистика, защото Луната не изхранваше „сто милиона индуси“, освен ако приемете нашето жито като разликата между полугладно съществуване и смърт от глад.

От друга страна, най-четеният вестник в Ню Йорк изрази мнението си, че Управата е сгрешила, като въобще ни отделила време, понеже затворниците разбират само езика на плющящия бич. Трябвало при нас да кацнат войски, да възстановят реда, да избесят виновните и да оставят окупационни части.

В дивизията „Драгуни на мира“, откъдето бяха взели нашите бивши потисници, избухнаха кратки безредици, потушени набързо. Започнали със слуха, че точно тях щели да натоварят в корабите за Луната. Но недоволството им не затихна съвсем; Стю наемаше все хора, печени в своя занаят.

На следващата сутрин получихме запитване дали професор Де ла Пас се чувства достатъчно добре, за да възобновим дискусията. Отидохме, а комисията осигури лекар и сестра да се грижат за Проф. Сега обаче ни претърсиха и извадиха регистратора от джоба ми.

Дадох го, без да вдигам много врява — беше японска измишльотина, която Стю ми връчи с цел да бъде намерена. В ръка номер шест имаше вдлъбнатина, предназначена за енергиен източник, но подходяща по размери за моя собствен регистратор. Този ден не ми трябваше захранване за ръката, а пък повечето хора, дори закоравелите полицаи, не обичат да докосват протези.

Пренебрегнахме всичко наприказвано вчера… само дето достопочтеният председател започна, като ни сгълча за „нарушаване секретността на закрито заседание“.

Проф отговори, че поне за нас то не е такова и с удоволствие бихме приветствали присъствието на журналисти, видеоекипи, граждани — всеки желаещ, защото държавата Свободна Луна няма какво да крие.

Председателят отбеляза високомерно, че не така наречената свободна държава контролира протичането на тези заседания. Те наистина били закрити, не било разрешено обсъждането им извън тая зала и той издавал такава заповед.

Проф ме погледна:

— Полковник, ще ми помогнете ли?

Размърдах с копчета количката, заобиколих неговата носилка и започнах да я избутвам към вратата, преди земяните да се усетят, че това е предварително подготвен блъф. Де ла Пас позволи да го убедят, че е необходимо да остане, но без да обещава нищо. Трудно е да принудиш човек, който припада от превъзбуда.

Председателят на комисията каза, че вчера имало много излишни неща, били коментирани въпроси, които най-добре да не засягаме, ала днес нямало да позволи отклонения. Погледна аржентинеца, после и северноамериканеца.

Продължи:

— Суверенитетът е абстрактна идея, претърпяла множество промени, докато човечеството се е научило да живее в мир. Не се налага и ние да я обсъждаме. Истинският проблем, професоре — или посланик де факто, ако така ви харесва, няма да си разменяме нападки, — истинският проблем е следният: готов ли сте да гарантирате, че Лунните колонии ще изпълняват задълженията си?

— Какви задължения, сър?

— Всички, разбира се, но имам предвид най-вече ангажимента ви относно пратките зърно.

— Не знам нищо за такъв ангажимент, сър — отговори Проф с безизразна невинност.

Пръстите на председателя се свиха около дръжката на неговото чукче. Все пак каза спокойно:

— Хайде, не е нужно да се крием зад думите. Говоря за определената ви зърнена квота — и за увеличението й с 13 процента през новата финансова година. Имаме ли вашите уверения, че ще зачитате това задължение? То е минималната основа за разисквания, иначе преговорите не могат да продължат.

— Щом е така, сър, трябва със съжаление да кажа, че явно се налага да ги прекратим.

— Не говорите сериозно.

— Напълно сериозно, сър. Суверенитетът на Свободната Луна не е абстракция, за каквато очевидно го смятате. Споменатите от вас задължения са договори на Управата със самата себе си и моята страна не е обвързана с тях. Всякакви задължения на суверенната нация, която имам честта да представлявам тук, все още са обект на споразумяване.

— Сган! — изръмжа северноамериканецът. — Казах ви, че сте прекалено меки с лунатиците. Пандизчии! Крадци и курви! Не разбират от почтено отношение.

— Настоявам за ред!

— Само запомнете моите думи. Ако ми бяха паднали в Колорадо, щяхме да ги научим на това-онова, знаем как да се оправяме с такива типове.

— Моля достопочтения господин да се придържа към нормите.

— Боя се — кимна индусът (всъщност персиец, но представляваше Индия), — боя се, че трябва да се съглася със същността на казаното от уважаемия пратеник на Северноамериканския директорат. За нас е неприемлива идеята, че ангажиментът по зърното е просто късче хартия. Достойните хора не си играят на политика с глада.

— Отгоре на всичко — вметна аржентинецът — те се размножават като животни. Свине!

(Преди това заседание Проф ме накара да взема успокоително. Настояваше да види как го гълтам.)

Сега рече тихо:

— Достопочтени председателю, мога ли да привлека вниманието ви, преди да стигнем до заключението — вероятно твърде прибързано, — че се налага да прекратим контактите?

— Говорете.

— С единодушно съгласие? Без да бъда прекъсван?

Председателят огледа всички.

— Съгласието е единодушно — заяви, — а нашите председатели да имат предвид, че при нечия следваща невъздържаност ще приложа специално правило 14. Нареждам на дежурния сержант да действа в такъв случай. Нека свидетелят се изкаже.

— Ще бъда кратък, достопочтени председателю. — Тук Проф добави нещо на испански, улових само „сеньор“. Аржентинецът се наля с кръв, но си замълча. Де ла Пас продължи. — Първо да отговоря на господина от Северна Америка, тълкувайте това като личен въпрос, защото той постави под съмнение честта на моите сънародници. Аз поне съм видял отвътре стените на не един затвор. Приемам епитета… не, възторгвам се от епитета „пандизчия“. Ние, гражданите на Луната, сме пандизчии и потомци на пандизчии. Но самата Луна е наставница сурова — който оцелее след нейните безмилостни уроци, няма от какво повече да се срамува. В Л-Сити човек може да остави портфейла си без надзор или дома си незаключен, без да се бои от нищо… Чудя се така ли е и в Денвър? Впрочем не изпитвам никакво желание да ходя в Колорадо, за да ме учат на това-онова. Удовлетворява ме и наученото от Майка Луна. Може и да сме сган, обаче сме сган, която се вдига за бой… А на господата от Индия ще кажа, че ние не си играем на политика с глада. Искаме само открито обсъждане на някои природни дадености — без политически предубеждения, които не се съобразяват с фактите. Ако успеем да проведем такова обсъждане, обещавам да ви покажа начин, по който Луната ще продължи да изпраща зърно, и то в огромни количества… за благото на Индия.

И китаецът, и индусът наостриха уши. Вторият отвори уста, запъна се и попита:

— Достопочтени председателю, ще помолите ли свидетеля да обясни смисъла на току-що казаното?

— Приканвам свидетеля да осветли въпроса.

— Господа, наистина съществува начин Луната да умножи десетократно или даже стократно пратките си за вашите гладни милиони. Фактът, че товарачите със зърно продължават да пристигат по график дори в това тревожно време, е доказателство за приятелските ни намерения. Но няма чалъм да издоите мляко от кравата, като я биете. Обсъждането как да увеличим нашите пратки трябва да се основава на природните факти, не на лъжливото убеждение, че ние сме роби, обвързани със строга квота, която никога не сме се съгласявали да поемем. Е, какво да правим? Ще упорствате ли в твърдението си, че сме роби, задължени на някаква Управа, а не единствено на себе си? Или ще признаете, че сме свободни, ще преговаряте с нас и ще научите как можем да ви помогнем?

Председателят каза:

— С други думи, искате да купим прасе в чувал. Настояваме да узаконим досегашното ви незаконно положение… после ще говорите за фантастичните си планове, че можете да увеличите пратките зърно десетократно или стократно. Приказвате небивалици, аз съм експерт по лунната икономика. Исканията ви също са нереални. Само Общото събрание има право да признава нови нации.

— Тогава поставете въпроса пред Общото събрание. Щом седнем там като суверенни и равни на останалите, ще обсъдим обема на пратките и ще преговаряме за условията. Достопочтени председателю, ние произвеждаме това зърно и ние го притежаваме. В състояние сме да отглеждаме много повече. Но не като роби. Първо трябва да бъде призната суверенната свобода на Луната.

— Невъзможно е и вие го знаете. Лунната управа не може да се откаже от свещената си отговорност.

Проф въздъхна:

— Изглежда, че се намираме в безизходица. Мога само да предложа прекъсване на тези заседания, за да помислим всички. Днес нашите товарачи пристигат… обаче в мига, когато бъда принуден да уведомя правителството си, че съм се провалил… те… ще… спрат!

Главата на професора потъна във възглавницата, сякаш му дойде много, а и сигурно е било така. Аз се оправях доста добре, ама бях млад и имах опит как да остана жив на Земята. Лунатик на неговата възраст не биваше да рискува толкова. След дребна шумотевица, която Проф пропусна край ушите си, ни натовариха в колата и ни откараха обратно в хотела. Щом потеглихме, казах:

— Друже, какво толкоз изръси на сеньор Шкембо, та му вдигна кръвното?

Той се изхили:

— Разследванията на Стю за тези господа откриха забележителни факти. Попитах го кой е притежателят в момента на оня бардак до „Кале Флорида“ в Буенос Айрес и дали тъдява още се навърта една червенокоса звезда?

— Защо? Да не си се отбивал там?

Трудно си представях Проф в такова място!

— Никога. Пък и от четиридесет години не съм стъпвал в Буенос Айрес. Той притежава заведението, Мануел, чрез подставено лице, а жена му — красавицата с коса, чийто цвят бил любим на Тициан — някога е работила в бардака.

Съжалих, че полюбопитствах.

— Това не беше ли удар под кръста? И недипломатично?

Но Проф затвори очи и не ми отговори.

 

 

Възстанови се достатъчно, за да остане един час на прием за журналисти вечерта — с бяла коса върху фона на пурпурна възглавница, с кльощаво тяло, облечено във везана пижама. Напомняше ми починал големец на натруфено погребение, ала не и с тези очи и трапчинки. И аз изглеждах страхотно важен в костюма си, черно и златно; според Стю Лажуайе това била лунната дипломатическа униформа за моя ранг. Хм, можеше да бъде, но ако на Скалата имаше такива неща. Предпочитам скафандрите. Яката ме стягаше и въобще не узнах както означаваха украшенията по мен. Репортер ме попита за едно от тях — лунен сърп, както се вижда от Земята. Казах му, че е отличие за добър правопис. Граф Стю се навърташе край нас и вметна:

— Полковникът скромничи. Тази награда е от ранга на Кръста на победата и в неговия случай е дадена за подвиг по време на славния и трагичен ден, когато…

Отведе журналиста, като не спираше да му дудне. Стю умееше да лъже почти с вдъхновението на Проф, докато аз трябва да съчинявам лъжите си предварително.

Индийските вестници и предавания се държаха грубо оная нощ, „заплахата“ да спрем зърнените пратки ги докара до бяс. Най-меките предложения се свеждаха до прочистване на Луната, изтребването ни (защото сме „престъпни неандерталци“) и подмяната ни с „честни индийски селяни“, които разбирали светостта на живота и щели да пращат все повече зърно.

Проф избра точно същата нощ, за да говори и раздава дипляни за неспособността на Луната да продължава изпращането на товари и за причините. Организацията на граф Стю пък разпространи текста по цялата Земя. Някои репортери отделиха време да задълбаят в смисъла на числата и се вкопчиха в приятелчето заради набиващото се в очи несъвпадение:

— Професор Де ла Пас, тук твърдите, че доставките на зърно ще намалеят поради изчерпване на лунните ресурси и че към 2082 година вие не ще можете да изхранвате дори собственото си население. А по-рано днес казахте на Управата, че сте в състояние да увеличите товарите десетина пъти или повече.

Проф промълви със сладък глас:

— Тая комисия всъщност е Лунната управа, така ли?

— Ами… това е обществена тайна.

— Вярно е, сър, но те упорстваха в измислицата си, че са непредубедена комисия за разследване, назначена от Общото събрание.

— Ъъъ… професоре, не ми е работа да обсъждам тази тема. Да се върнем на моя въпрос. Как бихте могли да примирите двете си твърдения?

— Интересно ми е защо това не е ваша работа, сър. Нима всеки гражданин тук не е загрижен за предотвратяването на ситуацията, водеща към война между Земята и нейния най-близък съсед?

— Война? Професоре, откъде ви хрумна да говорите за такова нещо?

— А как иначе ще свърши всичко, сър? Ако Лунната управа е все така непреклонна… Ние не можем да отстъпим пред исканията им, числата ви показват защо. Щом не желаят да го проумеят, значи ще опитат да ни подчинят със сила… Разбира се, ние ще се отбраняваме. Като притиснати в ъгъла плъхове, защото сме притиснати, няма къде да отидем и няма да се предадем. Не ние избираме войната. Искаме да живеем в мир със съседната си планета — в мир и мирна търговия. Но правото на избор не е в наши ръце. Ние сме дребосъци, а вие сте гиганти. Предричам, че следващата стъпка на Лунната управа ще бъде опит за насилственото ни подчиняване. И тази „миротворческа“ служба ще даде началото на първата междупланетна война.

Журналистът се намръщи:

— Не преувеличавате ли? Нека приемем, че управленците — или по-скоро Общото събрание, защото самата Управа не разполага със собствени бойни кораби, — да приемем, че нациите на Земята решат да премахнат вашето, ъъъ, „правителство“. Бихте могли да се сражавате на Луната и очаквам така да постъпите. Но това едва ли ще бъде междупланетна война. Както съм изтъкнахте, вие нямате свой флот. Да го кажа направо — невъзможно е дори с пръст да ни пипнете.

Бях доближил количката си до носилката на Проф и слушах. Той се обърна към мен:

— Полковник, обяснете им.

Изпях си урока като папагал. Де ла Пас и Майк измислиха какво да правим при всяко възникнало положение.

— Господа, помните ли „Следотърсачът“? Как загуби управление и полетя надолу?

Помнеха. Никой не забравя най-голямата катастрофа от ранния период на космическите полети, когато нещастният „Следотърсач“ се заби в едно белгийско село.

— Нямаме кораби — продължих, — обаче можем да хвърляме тези зърнени товарачи… вместо да ги насочваме в околоземна орбита.

На следващия ден това намери място в заглавията — „ЛУНАТИЦИТЕ ЗАПЛАШВАТ ДА НИ ЗАМЕРЯТ С ОРИЗ“. Но в момента настъпи неловко мълчание.

Накрая журналистът рече:

— И все пак бих искал да знам как обединявате двете си тези — никакво зърно след 82-ра… и доставки, увеличени десет или сто пъти.

— Няма противоречие — отвърна Проф. — Основават се на различна насока в събитията. Числата, които сте прегледали, отразяват сегашните обстоятелства… и бедствието, което те ще предизвикат само след няколко години поради изчерпване на природни ресурси на Луната. Бедствие, дето тия бюрократи от Управата (или да ги нарека по-точно авторитарни бюрократи) искат да предотвратят, като ни кажат да застанем в ъгъла, сякаш сме пакостливи дечица! — той поспря, за да си поеме с усилие дъх. — Обстоятелствата, при които можем да продължим или значително да увеличим пратките зърно, очевидно са развитие на днешното ни състояние. Понеже съм стар учител, ми е трудно да се въздържа от навиците, придобити в класната стая. Оставям изводите като упражнение за ума на ученика. Някой ще се опита ли?

Отново неловко мълчание, после дребен мъж със странен акцент каза бавно:

— Струва ми се, че говорите за възстановяване на природните ресурси.

— Забележително! Превъзходно! — Проф ги заслепи с трапчинките си. — Сър, ще получите златна звезда в края на семестъра! За отглеждането на житце са необходими вода и хранителни вещества — фосфати и други неща, питайте специалистите. Осигурете ни това и ние ще ви го връщаме като пълноценно зърно. Пъхнете маркуч в безкрайния Индийски океан. Стройте в редица милионите говеда тук, в Индия. Вземайте крайния им продукт и ни го докарвайте. Събирайте собствените си отпадъци и не си правете труда да ги стерилизирате, защото горе можем да го вършим лесно и евтино. Пращайте ни солена морска вода, гнила риба, мъртви животни, градски канализационни води, кравешки изпражнения, всякаква смет — и тя ще ви бъде върната тон за тон в златно зърно! Пращайте ни десет пъти повече и ние ще ви даваме десет пъти повече храна. Пращайте ни вашите бедни и вашите безправни, ще ги приемаме с хиляди и стотици хиляди. Ще ги научим бързо на ефективното лунно фермерство в тунелите и ще товарим за вас невероятни количества. Господа, Луната е една огромна неразорана нива — четири милиарда хектара, очакващи своя плуг!

Стреснаха се. И някой проточи:

— Но какво печелите от това? Говоря за Луната, разбира се.

Проф сви рамене:

— Пари. Във формата на стоки. Вие правите много неща евтино, обаче те са скъпи горе. Лекарства. Инструменти. Касети. Дрънкулки за прекрасните ни дами. Купувайте нашето зърно и можете да търгувате с нас при чудесна печалба.

Един индийски журналист се замисли и започна да пише. До него стоеше някакъв европеец, който не се впечатли. Каза:

— Професоре, знаете ли колко струва транспортът на такива количества до Луната?

Де ла Пас пренебрежително махна с ръка:

— Технически подробности. Сър, имало е времена, когато превозването на стоки през океаните било не само скъпо, а и невъзможно. После станало скъпо, трудно, опасно. Днес пласирате товари в другото полукълбо на планетата едва ли не при същите разходи, както ако ги продадете на съседа си. Транспортирането им на големи разстояния е най-маловажният фактор във формирането на цената. Господа, не съм инженер. Но ето какво научих от инженери. Щом нещо трябва да бъде направено, тия глави умеят да открият начин, при това икономически приемлив. Ако искате зърното, което можем да произведем, насъскайте учените си.

Той се задъха, даде знак за помощ и сестрите го откараха от стаята.

Отказах да отговарям на въпроси по тази тема, препоръчвайки им да се обърнат към Проф, когато се възстанови достатъчно, за да ги приеме. Затова започнаха да ме кълват на други места. Един настояваше да обясня защо, като не плащаме никакви данъци, ние, колонистите, си присвояваме правото сами да си уреждаме живота? В края на краищата тия колонии са създадени от Федерираните нации, по-точно от някои нации. Било е безумно скъпо, Земята се бръкнала за всички сметки — а сега вие ползвате благата, без да давате и пукнат петак на данъчните власти. Честно ли е?

Щеше ми се да му кажа да го духа. Но Проф пак ме нави да глътна успокоително и пожела да назубря безкрайния поменик с отговори на коварни въпроси.

— Хайде да караме едно по едно — предложих. — Първо, защо искате да плащаме данъци? Дайте ми оферта и е възможно да купя нещо. Не, нека да подходим така. Вие плащате ли данъци?

— Разбира се! Вие също би трябвало да го правите.

— И какво получавате срещу това?

— По този начин се покриват разходите по управлението.

— Моля да ме извините, невежа съм. Целия си живот прекарах на Луната и не познавам добре системата ви. Може ли да ми го нарежете на малки хапки? Питам, какво получавате срещу парите си?

На всички им стана интересно и когато агресивният дребосък пропуснеше нещичко, те подсказваха. Нахвърлях списък. Щом спряха, аз го зачетох:

— Безплатни болници — нямаме никакви на Луната. Медицински застраховки — да, имаме, но явно не са същото, за което мислите. Ако някой иска, отива при букмейкър и уговаря облога. На определена цена можете да се застраховате срещу всичко. Не се обзалагам за здравето си, понеже съм здрав. Или бях, преди да дойда тук. Имаме обществена библиотека, която фондацията „Карнеги“ започнала с няколко касети. Издържа се с абонаментни такси. Пътища за общо ползване. Доколкото разбирам, при нас това са подземките. Ех, те не са по-безплатни от въздуха. Съжалявам, при вас той действително е безплатен, нали? Искам да кажа, че нашите подземки са построени от фирми, вложили пари в тях. Собствениците им са направо гадни в усилията да си ги върнат с лихва. Общодостъпни училища. Във всички зайчарници има училища и никое не отказва прием, значи сигурно са такива. Ама и там се плаща добре, защото всеки, който знае нещо на Луната и желае да го преподава, смъква толкова кожи, колкото са готови да му дадат.

Продължавах:

— Да видим какво остава… Общественото осигуряване. Не съм точно запознат с него, но все едно, нямаме го. Пенсии. При нас можете да внасяте за пенсия. Повечето хора не си правят труда. Почти всички семейства са големи и старците — да речем, над стоте — или човъркат каквото им хареса, или си седят пред видеото. Или пък спят. Много спят, след като прехвърлят сто и двайсетте.

— Извинявайте, сър. Наистина ли хората на Луната живеят тъй дълго, както се говори?

Престорих се на учуден, обаче не бях: и този въпрос влизаше в подготвените, отговорът ми беше записан в главата.

— Ние още не знаем колко дълго би могло да се живее на Луната, не сме там толкова отдавна. Най-възрастните ни граждани са се пръкнали на Земята, затуй не можем да се ориентираме по тях. Засега никой, роден горе, не е умрял от старост, но и това нищо не доказва. Имали са доста по-малко от век, за да остареят. Хм… Ами да вземем мен, госпожо. Според вас на колко години съм? Лунатик кореняк съм, трето поколение.

— Е, наистина, полковник Дейвис, бях изненадана от младостта ви — тоест млад сте за такова поръчение. Изглеждате на около двадесет и две. По-възрастен ли сте? Предполагам, не особено.

— Госпожо, опечален съм, че местното притегляне не ми позволява да се поклоня. Благодаря ви. Всъщност аз съм женен от близо четвърт век.

— Какво? О, вие ми се присмивате!

— Хм, госпожо, никога не бих правил догадка за възрастта на една дама, но ако имигрирате на Луната, много по-дълго ще съхраните сегашната си младежка прелест, а и ще удължите живота си поне с двайсетина лазарника. — Погледнах списъка. — Ще събера накуп всичко останало, като кажа, че нищо от това нямаме на Луната и съответно не виждам причина да плащаме данъци за него. По другия ви въпрос, сър, несъмнено знаете, че само доставеното зърно отдавна е прехвърлило няколко пъти първоначалните разходи по създаването на колониите? Източвате до смърт най-жизненоважните ни ресурси… а дори не получаваме за тях цена по свободно договаряне. Ето причината Лунната управа да се инати толкова — смята и занапред да ни смуче кръвчицата. Идеята, че ние сме ви въвлекли в разходи и инвестициите трябва да бъдат възстановени, е лъжа, измислена от Управата, за да оправдае отношението си към нас като към роби. Истината е съвсем друга: през този век нашата Луна не е струвала и един петак на Земята и първоначалните вложения отдавна са изплатени.

Той се опита да се заяде:

— О, не е възможно да твърдите, че Луните колонии са върнали всичките милиарди долари, хвърлени в развитието на космическите полети!

— Бих могъл и за това да поспоря. Обаче нямаме никакво основание да искате сметка от нас. Вие имате космически полети, вие, хората от Земята. Ние нямаме. Луната не разполага и с един-единствен кораб. И защо да плащаме за нещо, дето никога не сме получавали? Прилича на останалото в този списък. Не го ползваме — тогава как да се охарчваме за него?

Извъртах и чаках твърдението, за което Проф ме увери, че ще го чуя непременно… Е, накрая дочаках.

— Момент, моля! — прозвуча самоуверен глас. — Пропуснахте двете най-важни точки във вашия списък. Полицейската защита и въоръжените сили. Хвалите се, че сте готви да плащате за полученото… та какво ще кажете да погасите изостанали данъци от почти век за тези две неща? Сигурно сметката доста е набъбнала, доста!

Усмихна се лукаво.

Щеше ми се да му благодаря! Тъкмо си мислех, че Проф ще ме сгълчи, защото не съм ги подтикнал да зададат въпроса. Хората се спогледаха и кимаха доволни, че някой взе връх над мен. Направих суперусилие да си придам невинно изражение:

— Моля? Не ви разбирам. Луната няма нито полиция, нито въоръжени сили.

— Досещате се какво говоря. Ползвате се от защитата на Силите за опазване на мира, поддържани от Федерираните нации. И имате полиция. За която плаща Лунната управа! Зная без никакво съмнение, че преди по-малко от година при вас са дошли две фаланги, за да служат като полицаи.

— Ох! — въздъхнах. — Ще ми кажете ли по какъв начин миротворците на ФН защитават Луната? Не съм и предполагал, че някоя от вашите нации иска да ни напада. Или имате предвид да им плащаме, та да ни оставят на спокойствие? Ако е така, ще ви припомня старото правило, че веднъж откупите ли се от натрапника, няма никакво отърваване от него. Сър, ние ще се бием с въоръжените сили на ФТ, щом се наложи… но никога няма да им плащаме. Сега за тъй наречените полицаи. Не бяха изпратени да ни защитават. В нашата Декларация за независимост съобщихме истината за тези бандити, ама дали земните вестници са я публикували? — (Някои я публикуваха, други не — според държавата.) — Те побесняха и се впуснаха в изнасилвания и убийства! И са вече мъртви! Затова не ни пращайте повече войски!

Изведнъж се „уморих“ и трябваше да си тръгна. Да, наистина се уморих, не съм кой знае какъв артист и да насочвам дрънканиците в посоката, нужна според Проф, беше голямо напрежение.