Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (25)

25

„Максимум назидателен Schrecklichkeit^[1] с минимум човешки жертви. По възможност — никакви.“ Така Проф обобщи идеята за операция „Твърда скала“ и по този начин я осъществихме Майк и аз. Значи трябваше да ударим земните червеи толкова силно, че да ги убедим, но и тъй лекичко, че да не ги нараним. Звучи неизпълнимо, ама почакайте да чуете.

По необходимост имаше пауза, докато скалите падаха от Луната. Можеше да продължи от приблизително десет часа до толкова дълго, колкото бихме се осмелили да задържим. Решаващата е скоростта на излитане от катапулта и промяна с един процент означава удвояване или намаляване наполовина времето за полет до Земята. А това компютърът умееше да прави с изключителна точност: еднакво достъпни му бяха и бавните снаряди с какви ли не видове криви, и правият изстрел; бих искал той да е питчър^[2] на „Янките“. Но както и да хвърляше камъните, скоростта в крайна точка щеше да се „примъква“ до втора космическа — твърде близо до единайсет километра в секунда, за да липсва съществена разлика. Тази страховита бързина се създава от гравитационната яма, резултат от масата на Земята, която е 80 пъти по-голяма от лунната. И нямаше значение дали Майк ще бутне снаряда леко над ръба на пропастта, или ще го запрати с все сила. Тук не мускулите играеха роля, а внушителната дълбочина на пространството.

Затова Майк имаше възможност да програмира мятането на камъни според времето, нужно ни за пропаганда. Той и Проф се уговориха за три дни плюс не повече от един период на явно за нас завъртане на Синята планета — 24 часа, 50 минути и 28,32 секунди. Тогава с първата ни мишена щеше да започне операцията „Твърда скала“. Нали разбирате, Майк бе способен да усуче снаряд около Земята и да я цапардоса по невидимата й страна, ала щеше да бъде къде по-точен, ако съзираше целта, проследяваше камъка с радар до последната минута и го побутваше, та да умери и върха на игла с него.

Тази свършена прецизност ни бе необходима, за да постигнем максимум уплаха с минимална или никаква смъртност. Стреляме, казваме им къде именно ще ги ударим и в коя секунда — и им отпускаме три дни да се махнат от въпросната точка.

И така, първото ни послание към земяните в 2.00 на 13 октомври 76-а (седем часа след тяхното нашествие) не само обяви унищожаването на техните миротворчески сили и заклейми бруталното нападение, но и обеща бомбардировка на възмездието. Бяха назовани времената и местата, като дадохме на всяка страна краен срок тоже да заклейми действията на ФН спрямо нас, да ни признае и тъй да избегне снарядите. Всички подобни срокове изтичаха едно денонощие преди местния удар.

Доста повече време, отколкото му трябваше на Майк. В такъв момент преди атака по мишената скалата щеше да се намира далеч в космоса, без да са били включени насочващите двигатели и с големи възможности за маневриране. За много по-малко от ден приятелчето можеше да предотврати напълно сблъсък със Земята, като ритне снаряда настрани и го бутне в постоянна орбита около планетата. Но и само час по-рано обикновено имаше шанс да го отклони в океана.

Първата ни цел беше Северноамериканският директорат.

Всички мастити миротворци, седемте нации с право на вето, щяха да отнесат своето — Велики Китай, Индия, Съветите, Пан-Африка (с изключение на Чад), Мител^[3]-Европа, Бразилският съюз. За по-малките държави също определихме времена и мишени, ала им казахме, че едва 20 на сто от тях ще бъдат ударени. Направихме го отчасти поради недостига на стомана, а и за да засилим страха. Ако Белгия си го получи от първия път, току-виж Холандия реши да опази своите полдери^[4] и да преговаря, преди Луната отново да се издигне в небето й.

Но всяка мишена беше подбрана така, че по възможност да не убием никого. С Мител-Европа се затруднихме, наложи се да изберем планини или водни пространства: Адриатика, Северно море, Балтийско и тъй нататък. Все пак върху по-голямата част от Земята има празни места въпреки единайсетте милиарда усърдни размножители.

Севера Америка ми се стори ужасно натъпкана, обаче нейният милиард е скупчен тук-таме — още се срещат необработени поля, планински вериги и пустини. Проучихме картите и Майк провери с радар всички пресечни точки с кръглите числа, да речем, 105° западна дължина и 50° северна ширина. Ако там нямаше разположен град, мястото накрая се озоваваше в мрежата на мишените… особено щом селището бе по-наблизо, за да осигури стъписани и уплашени зрители.

Предупредихме, че нашите бомби не отстъпват по разрушителна мощ на водородните, но наблегнахме на факта, че ще липсва радиоактивно замърсяване и ще минем без никакво убийствено лъчение. Просто страховит взрив, ударна вълна по въздуха и земята. Известихме ги за възможните разрушения на сгради далеч от точката на удара, като оставихме на тях да преценят докъде да избягат. Ако задръстят своите маршрути от паника, а не толкова заради истинската опасност — ами чудесно, направо превъзходно!

Натъртихме, че няма да пострада никой, който се вслуша в думите ни, защото първия път всички мишени са в ненаселени райони. Дори предложихме да се откажем от някоя, щом въпросната държава ни уведоми, че нашите данни са остарели. (Пълен блъф: радарното зрение на Майк различаваше квадрат 20 на 20 метра.)

Но като не казахме какво ще се случи втория път, ние намекнахме, че търпението ни може и да се изчерпа.

В Северна Америка разположихме мрежата върху паралели 35, 40, 45, 50° северна ширина, пресечени от меридиани 110, 115, 120° западна дължина, общо дванайсет мишени. За всяка добавихме дружеско съобщение към местните жители. Например:

„115 запад на 35 север — точката лежи на четиридесет и пет километра северозападно от връх Ню Йорк. Молим хората от Гофс, Сайма, Келсо и Ниптън да имат това предвид.

100 запад на 40 север — отклонение двадесет километра или тринадесет английски мили. Предупреждаваме гражданите на Нортън, Канзас, и Бийвър Сити и Уилсънвил, Небраска. Не стойте до стъклата на прозорците. Най-добре изчакайте на закрито поне тридесет минути поради опасността от изхвърлени нависоко скални парчета. Не гледайте експлозията с незащитени очи. Ударът ще бъде нанесен точно в три според местния часови пояс (или девет сутринта по Гринуич) в петък, 16 октомври. Късмет!

110 запад на 50 север — точката тук отстои на десет километра северно. Нека да внимават хората от Уолш, Съскачуан.“

Освен тая мрежа избрахме мишена в Аляска и две в Мексико, за да не се почувстват пренебрегнати; също и няколко в претъпкания изток, предимно басейни като езерото Мичиган на половината път между Чикаго и Гранд Рапидз и езерото Окичоби във Флорида. При тези удари Майк направи предсказания за наводнения от вдигнатите вълни, с посочено време за всяко крайбрежно селище.

Три дни поред, от ранно утро на вторник до събитието в петък, заливахме Земята с предупреждения. На Англия казахме, че атаката на север от Дувърския пролив (срещу устието при Лондон) ще причини смущения доста нагоре по течението на Темза. На Съветите рекохме същото за Азовско море, заедно с координатите на тяхната мрежа. На Велики Китай пък определихме места в Сибир, пустинята Гоби и в далечния му запад, като с любовна загриженост подробно разправихме как сме се старали да не улучим знаменитата гигантска стена. Пан-Африка получи точки в езерото Виктория, във все още пустинните части на Сахара, една до Дракенсберг на юг и една, изместена с двайсетина километра на запад от Голямата пирамида. Подканихме ги да последват Чад не по-късно от полунощ във вторник по Гринуич. Индия чу, че трябва да наблюдава някои планински върхове плюс водата извън пристанището на Бомбай по същото време, както китайците. И така нататък…

Опитаха се да заглушават нашите съобщения, ала ние предавахме с пряка видимост, на няколко честоти. Да, трудно беше да ни спрат!

Предупреждението смесвахме с черна и бяла пропаганда — новини за провалилото се нахлуване, страшни снимки на мъртъвци с имената и разпознавателните номера на нашествениците. Бяха предназначени за Червения кръст и полумесец, а всъщност съдържаха мрачно самохвалство, че всеки войник е убит и че всички членове на корабните екипажи са или мортус, или пленени. Със „съжаление“ ги известихме, че не успяваме да идентифицираме загиналите от флагманския кораб, тъй като е свален и толкова разбит, че сме били изправени пред немислима задача.

Но подходът ни бе насочен към помиряване…

„Чуйте ни, народи на Земята, не искаме да ви унищожаваме, възмездието е неизбежно, обаче ние правим всичко според силите си, за да няма смъртни случаи… Е, ако не можете или не желаете да накарате правителствата си да ни оставят на мира, ще бъдем принудени да ви убиваме. Ние сме тук горе, а вие сте там долу; изключено е да ни спрете. Затова ви умоляваме да проявите разум!“

Отново и отново обяснявахме колко е леко за нас да ги удряме и колко е трудно за тях да ни достигнат. Не преувеличавахме. Почти невъзможно е да се изстрелват ракети от Земята към Луната, по-лесно ще го правят от стационарна околоземна орбита, но е твърде скъпо. Практическият начин да ни бомбардират беше только с кораби.

Отбелязахме и това, питайки ги какъв флот за много милиони долари биха искали да похабят? Струва ли си, само за да ни напляскат за нещо, което не сме сторили? Вече са платили със седем от най-големите и най-добри транспортьори — нима мечтаят да станат четиринайсет? Ако е така, нашето тайно оръжие, което употребихме срещу кораба „Пакс“, чака в готовност.

Последната хвалба бе внимателно анализирана — Майк даваше шанс, по-слаб от едно на хиляда, този „Пакс“ да е съобщил какво му се е случило. Още по-малко вероятно изглеждаше горделивите ФН да се досетят, че миньори пандизчии са измислили как да превърнат своите инструменти в небесни оръжия. Пък и Синята планета наистина не притежаваше много кораби, които да рискува. По онова време имаше около двеста действащи космически апарата, ако не броим спътниците. Ала девет десети от тях бяха от типа Земя-орбита като „Чайка“, успяла да стигне до Луната само с изхвърляне на всичко отвътре и със сетните грамове гориво.

Никой не прави космолети ей така, без определена цел, доста скъпички са. ФН разполагаха с шест кръстосвача, които вероятно можеха да ни бомбардират, избягвайки да кацнат горе, като вместо полезно тегло вземат допълнителни резервоари. Още няколко ставаха за модифициране подобно на същата „Чайка“, заедно с малкото затворнически и товарни кораби. Те щяха да влязат в орбита около Скалата, но изобщо не биха се върнали без презареждане.

Нямаше място за съмнение, че ФН са способни да ни разгромят. Въпросът бе колко висока цена са готови да платят. Значи бяхме принудени да ги убедим, че ставката е прекалено голяма, преди да натрупат достатъчно сили. Чист покер… Смятахме да вдигаме мизата толкова, че да хвърлят картите и да се откажат. Надявахме се на това. За да не покажем никога жалкия си флош.

Връзката с Хонконг бе възстановена към края на първия ден от радио-видеоетапа на атаката, когато Майк „мяташе камъни“ и нареждаше порция №1. Проф се обади — колко щастлив бях да го чуя! Компютърът набързо го осведоми и аз зачаках някой от неговите меки упреци, събирайки смелост да отвърна остро: „Е, какво трябваше да направя? Щом не успяхме да се свържем и мислех, че може дори да си мъртъв? Оставен сам като действащ шеф на правителството с криза, струпала се върху главата ми? Да зарежа всичко, понеже няма начин да поговоря с тебе ли?“

Тъй и не се наложи да клинча. Де ла Пас резюмира:

— Мануел, постъпил си съвсем правилно. Бил си начело в този момент и кризата се е стоварила отгоре ти. Радвам се, че не си пропилял златния миг само защото не си успял да се свържеш с мен.

Ама какво да го правите такова човече? На мен па̀рата ми вдигнала стрелката до червено, а не се сещам как да я изпусна… Трябваше да преглътна и да кажа:

— Спасибо, Проф.

Той потвърди смъртта на Адам Селене.

— Бихме могли да използваме измислицата още някое време, но това е идеалната възможност. Майк, ти и Стю здраво държите юздите, пък и аз по-добре да мина през Чърчил по пътя към дома и да открия трупа му.

Така и стори. Въобще не го попитах дали е „харесал“ тяло на лунатик или на нашественик, нито как е запушил устите на всички замесени. А може никой да не е вдигал шум, защото много от мъртъвците в горен Чърчил тъй и не бяха разпознати. Избра го с подходящ ръст и цвят на кожата — бил е подложен на взривна декомпресия и обгорен по лицето, изглеждаше ужасно!

Положиха го тържествено в Стария купол с покрита физиономия; имаше речи, които не слушах… Майк обаче не пропускаше и думичка. Нали най-човешкото му качество бе високото самомнение? Някаква каменна чутура пожела мъртвото тяло да бъде балсамирано, давайки Ленин като пример. Ала „Лунная правда“ му напомни, че Адам беше заклет консерватор и никога не би допуснал такова варварско изключение спрямо себе си. Затова незнайният гражданин или войник завърши житейския си път в общинската клоака.

Сега съм принуден да кажа нещо, което отлагах. Уайо не бе ранена, само се изтощила докрай. Но Людмила не се прибра. Не знаех (и съм доволен, че стана така), обаче тя била сред многото загинали в основата на рампата пред „Bon Marche“. Експлозивният куршум се забил между нейните красиви гърди на момиче. По кухненския нож в ръката й имало кръв — мисля, че добре е платила за последния еднопосочен билет.

Вместо да звънне по телефона, граф Стю дойде в Комплекса да ми каже, после се върна с мен в града. Не си губил времето; щом свършили сраженията, отишъл в „Рафълз“ да работи със своята специална кодова книга, ала за това по-късно. Мими го открила там и той предложил да ми съобщи.

Трябваше да си бъда вкъщи за общото оплакване, но хубаво, че никой не ми се обади, преди с Майк да започнем операция „Твърда скала“. Когато стигнахме, Стюарт не пожела да влезе, не бе сигурен какви са ни обичаите. Появи се Ана и едва ли не го завлече вътре. Беше добре дошъл, искахме да е с нас, куп съседи също надойдоха да плачат. Ех, не колкото обикновено при нечия смърт, ама през онзи ден ние бяхме само едно от многото семейства, жалещи своите мъртви.

Не останах дълго. Не можех, имах работа. Просто отидох при Людмила да я целуна за сбогом. Бяха я положили в нейната стая и изглеждаше като заспала. Поседях с моите любими, преди да се върна и отново да хвърля върху раменете си товара. Дотогава не бях помислил колко е остаряла Мами. Вярно, бе видяла доста хора да умират, някои от тях — лични потомци. Но смъртта на малката Мила сякаш й дойде твърде много. Връзката й с това момиче беше особена — внучка и във всичко освен в природата — дъщеря, а и по съвсем специално изключение, поискано от самата Мами, бе станала нейна съсъпруга. Бяха най-младата и най-старшата.

Като всички лунатици ние съхраняваме своите покойници, наистина се радвам, че дивашкият обичай на погребенията бил изоставен на старата Земя. Нашият е по-добър. Но семейство Дейвис не заравя излязлата от процесора пепел в тунелите на търговско земеделие. Не. Тя отива в скромното тунелче на градината, за да се превърне в рози, нарциси и божури сред мекото жужене на пчелите. Според традицията казваме, че тук е и Черният Джек Дейвис, или каквито атоми са останали от него след много-много години на разцъфнали цветя.

Това е място на щастие, на красота…

Ето го и петъка без отговор от ФН. Новините от Земята се състояха по равно от нежелание да повярват, че сме унищожили седем кораба и два полка (дори не потвърдиха въоръжени сблъсъци), и пълно недоверие към възможността да ги бомбардираме. Нямало значение, даже да успеем. Позволяваха си да го наричат „замеряне с ориз“, повече време отделиха на турнирите за Световната купа.

Лажуайе се безпокоеше, защото не получаваше отговор на своите кодирани съобщения. Те минаваха по търговския канал на „ЛуНоХоКо“ до техния агент в Цюрих, оттам — до парижкия брокер на Стю, оттам пък — по по-необичайни пътища до доктор Чан, с когото бях говорил веднъж. С него графът също приказва сетне, за да уреди система за взаимна връзка. Стю бе натъртил пред доктора, че тъй като бомбардировката на Велики Китай предстоеше не по-малко от дванайсет часа след тази в Северна Америка, бихме могли да я предотвратим. Е, щом падналите снаряди станат доказан факт и ако китайците действат бързо. В противен случай нашият човек прикани Чан да предложи промени в местата, стига избраните от нас участници да не са толкова безлюдни, колкото сме смятали.

Граф Стюарт се тормозеше, възлагайки големи надежди на привидното сътрудничество, което бе създал с доктор Чан. Аз не бях напълно сигурен — знаех само, че този жълтокож не би останал върху нарочена от нас мишена. Но би могъл да не предупреди и старата си майчица.

Моя милост пък се тревожеше за Майк. Вярно, Майк бе свикнал да направлява траекториите на доста товари едновременно. Ала никога не му се налагаше да спретва астронавигационни изчисления за повече от един. Сега трябваше да се оправя със стотици и обеща да насочи синхронно двайсет и девет от тях към също толкоз абсолютно точно определени цели.

И още нещо… За много от мишените той имаше резервни снаряди, с които да ги смаже втори, трети, дори и шести път — от няколко минути до три часа след първия удар.

Четири от Великите миротворци и някои по-дребни държави разполагаха с противоракетна защита, като онази в Северна Америка се смяташе за най-ловката. Но в тия работи дори ФН може би нямаха особено прецизни сведения. Всички нападателни оръжия бяха под контрола на Силите за опазване на мира, ама отбранителните си оставаха проблем на всяка страна, комай скрити в тайна. Догадките ни се простираха от Индия, където, изглежда, липсваха прехващачи за ракети, до Северноамериканския директорат, който навярно бе способен добре да се защитава. Поне достатъчно се бе предпазил от междуконтиненталните термоядрени снаряди по време на Войната на подгизналите кьорфишеци през миналия век.

Вероятно повечето ни камъни щяха да стигнат дотам просто защото ги насочихме в места, които нямаха нищо, струващо си отбраната. Но едва ли янките биха се съгласили да пропуснат „гости“ към пролива на Лонг Айланд или езерото Мичиган — център на триъгълника Чикаго, Гранд Рапидс и Милуоки. Обаче прехващането при тяхното голямо притегляне е трудна работа и много скъпа; щяха да опитат да ни спрат само където имаше смисъл.

Но ние не можехме да позволим това. Ето защо за някои от скалите приготвихме резерви. Какво точно щяха да направят прехващачи (с термоядрени бойни глави) на нашите камъни, дори Майк не знаеше — липсваха съответните данни. Компютърът приемаше, че тези устройства ще бъдат взривявани чрез радарно засичане, ала на какво разстояние? Достатъчно е да са наблизо и облицованата със стомана канара след микросекунда е вече светещо облаче газ. Но между докачливите схеми на една термоядрена глава и многотонна скала има огромна разлика. Което би „убило“ ракетата, би могло просто да избута нашите зверове силно встрани, за да не улучат.

Нужно ни беше да им докажем, че ще продължим хвърлянето на евтини камъни дълго след като им свършат тъй скъпите (колко ли милиона долара струваха?) прехващачи. Не успеехме ли първия път, щом Земята врътнеше отново Северна Америка към нас, щяхме да се насочим към мишените, които не сме ударили. Резервните скали за втората и третата атака вече бяха в Космоса, готови за бутане надолу при нужда.

Ако три бомбардировки за три завъртания на Синята планета не ни стигнеха, можехме да мятаме късовете си чак до 77-а, докато им секнат прехващачите… или пък ни унищожат (много по-вероятно).

От един век насам командването на Северноамериканската космическа отбрана бе заровено в планина на юг от Колорадо Спрингс — градче без никакво друго значение. През Войната на подгизналите кьорфишеци тази твърд била улучена с пряко попадение. Щабът на звездната защита оцелял, но не и елените, дърветата, по-голямата част от селището и парче от планинския връх. Това, дето се готвехме да направим, не би трябвало да убие никого, освен ако той реши да стои на склона въпреки нашите непрестанни тридневни предупреждения. Ала командването на космическата отбрана щеше да получи пълна доза от лунното лекарство — дванайсет скални боеприпаса при първото завъртане, после всичко, което ни останеше при второто и третото. И така нататък, докато ни свършат стоманените обшивки или ни ликвидират… Или пък докато Северноамериканският директорат се примоли да спрем.

Нямаше да сме доволни от промъкването само на един снаряд до тая мишена. Искахме да я млатим с все сила. За да им скапем бойния дух. За да знаят, че сме наоколо. Да прекъснем комуникациите и да натрошим командния пункт, ако можехме с блъскане да постигнем това. Хм, смятахме поне да им причиним страшен главоцеп, без изобщо да даваме време за отмора. Е, докажехме ли на цялата Земя, че умеем успешно да атакуваме този най-укрепен Гибралтар на техния космически перехват, щяхме да си спестим аргументите, като размажем Манхатън или Сан Франциско.

А това не бихме сторили дори при поражение. Защо ли? Трезво мислене. Ако използвахме своите последни запаси и унищожим солиден град, те нямаше просто да ни накажат, ами направо да ни изтребят. Както Проф казваше: „Имате ли възможност, оставете на врага си шанс да стане ваш приятел.“

Но всяка военна цел е разрешена за лов.

Не ми се вярва много хора да са спали през нощта в четвъртък. Всички лунатици знаеха, че петъчното утро е моментът на голямото изпитание. Знаеше го и всеки червей на Земята. Най-накрая по техните новини признаха, че космическото наблюдение забелязало тела, емнали се надолу — вероятно „паниците с ориз“, с които се похвалили онези разбунтували се затворници. Туй обаче не беше предупреждение за началото на война. Звучаха повече уверения, че Лунните колонии не разполагат с необходимото за създаване на водородни бомби, но може би е уместно да се избягват районите, където тия престъпници твърдят, че са се прицелили. (Изключение направи един палячо, популярен телевизионен комик, заявявайки, че нашите мишени са най-безопасното място на планетата — и това по видеото, застанал върху голямо X, което според него било точката 110 запад на 40 север. Май не съм го зървал по-късно.)

Включихме рефлектор на „Ричардсън“ към видеомрежата и си мисля, че всеки лунатик гледаше: по домовете, в пивниците, в Стария купол. Ех, освен малцината, предпочели да навлекат скафандри и да видят с очите си от повърхността въпреки яркия ден над повечето зайчарници. По настояване на съдията бригаден командир Броуди набързо монтирахме спомагателна антена при входа на катапулта, за да зяпат неговите сондьори видео из дежурните стаи, иначе можеше да остане без един човек на пост. Въоръжените ни сили (милицията на Фин, артилеристите на Броуди, стилягите) по това време бяха в повишена бойна готовност.

Конгресът се събра на неофициална сесия в Новый Большой театр, където Земята бе показана върху голям екран. Някои от най-важните клечки — Проф, Стю, Волфганг, имаше и други — гледаха по-малък монитор в бившата канцелария на Надзирателя в горния край на Комплекса. Част от временцето прекарах с тях, излизах и влизах нервен като наскоро родила котка, грабнах сандвич и забравях да го изям, но повече все пак бях при Майк. Не ме свърташе на едно място.

Към осем сутринта компютърът се обади:

— Ман, мой най-стар и най-добър приятелю, мога ли да ти кажа нещо, ама без да се обиждаш?

— А? Давай. Откога се притесняваш дали ще ме засегнеш?

— Винаги, Ман, откакто разбрах, че това е възможно. Сега остават само 3,57 по десет на девета степен микросекунди до удара… И тук, трябва да призная, е най-сложният проблем, който съм се опитвал да реша в реални граници. Щом ме заговориш, при всички случаи използвам голям процент от способностите си (вероятно по-голям, отколкото подозираш) в течение на няколко милиона микросекунди. Така анализирам какво точно си рекъл и се старя да ти отвръщам правилно.

— Значи в момента казваш: „Не ми дишай във врата, зает съм“?

— Ман, искам да ти дам съвършено решение.

— Светна ми. Ъъъ… Ще се кача при Проф.

— Както желаеш. Но те моля да бъдеш там, където мога да се свържа с тебе. Не е изключено да се нуждая от твоята помощ.

Последното беше глупост и двамата го знаехме. Проблемът надхвърляше човешките възможности, бе твърде късно дори за заповядаме отклоняване от целите. Майк се опитваше да ми пошушне: „Аз също съм нервен и искам да ми правиш компания, обаче те умолявам да не говориш“.

— О’кей, друже, ще поддържам връзка. От някой телефон. Ще набера MYCROFTXXX, но няма да приказвам, затова не отвръщай.

— Благодаря, Ман, най-добър мой приятелю. Большое спасибо.

— Ще се видим по-късно.

Качих се горе, решил в последна сметка да не търся други хора. Облякох скафандъра, намерих дълъг телефонен кабел, пъхнах шекера в шлема, намотах жицата през рамо и излязох на повърхността. В ремонтния навес до шлюза имаше служебен пост. Вързах се към него и избрах номера на Майк. Скрит в сянката на този заслон, аз надникнах към Синята планета.

Както винаги, тя висеше на половината път от зенита в западния участък на небето — голям и пищен сърп, повече от три дни след новоземие. Слънцето слизаше към хоризонта, ала яростният му блясък ми пречеше да зърна ясно Земята. Козирката на шлема не бе достатъчна защита, затова заотстъпвах назад от навеса, докато най-сетне видях полумесеца над него. Стана по-добре. Изгревът подхвана издутия край на Африка, така че ярката ивица минаваше по континента, а пък южната ледена шапка тъй ме заслепяваше, че не различавах отчетливо Северна Америка, огряна само от Луната.

Завъртях шия и нагласих пред очите си бинокъла. Бе от хубавите, „Цайс“ 7×50, преди принадлежеше на Надзирателя.

Северноамериканският директорат се простираше като призрачна карта пред мен. Необичайно малко облаци; виждах градовете, подобни на греещи точки без рязко очертани граници. 08.37…

В 08.50 Майк започна да ми отброява на глас — не беше нужно да отделя внимание за това, сигурно бе го програмирал на автоматичен режим по-рано.

08.51… 08.52… 08.53… Цяла минута: 59 — 58 — 57… Половин минутка: 29 — 28 — 27… Десет секунди — девет — осем — седем — шест — пет — четири — три — две — една.

И изведнъж онази мрежа блесна пред погледа ми в диамантени искри!