Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss an Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 281 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
djenitoo (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Елизабет Филипс. Да целунеш ангел

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1996

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Оформление: Светлана Стоянова

ISBN: 954-701-004-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

8.

— Ето я лопатата, мис — рече слонарят. — А ей там е количката. Изчисти им фургона.

Дигър, който се грижеше за животните на дресьора Нико Мартин, й подаде лопатата и закуцука навън. Старецът бе съсухрен, имаше артрит, а устата му бе хлътнала поради липсата на предни зъби. Дигър бе новият й шеф.

Дейзи гледаше тъпо лопатата си. Това бе наказанието й. Кой знае защо си бе мислила, че Алекс ще я затвори във фургона, ще го използва като подвижна затворническа килия, но би трябвало да се досети, че нямаше да се отърве тъй лесно.

Предишната вечер плака, докато не заспа на дивана. Не го усети кога се бе прибрал, дори не знаеше дали се бе върнал. Би могъл да прекара нощта и при някоя от шоугърлите. В душата й се надигаше мъка. Той почти не разговаря с нея по време на сутрешното им пътуване, само й съобщи, че ще работи за Дигър и че не може да напуска площадката без негово разрешение.

Отмести поглед от лопатата си към вътрешността на камиона фургон. Слоновете вече бяха разтоварени през плъзгащите се врати в средата му, които се отваряха към рампа. Стомахът й се преобърна, в гърлото й се надигна вълна на гадене. Цялата вътрешност бе пълна с купчинки. Купчинки. Някои от тях бяха почти непокътнати, със стърчащи от тях стръкове слама. Други бяха размазани от гигантските стъпала. И миризмата.

Тя извърна глава и пое глътка чист въздух. Съпругът й смяташе, че бе крадла и лъжкиня и я бе наказал, като я прати да чисти на слоновете, макар да му бе казала, че се бои от животни. Погледна отново вътрешността на фургона.

Пресвета Дева Марийо!

Обзе я усещането за поражение и точно в този момент тя разбра, че се бе провалила. Просто не можеше да направи това. Другите хора изглежда разполагаха със скрити източници на сила, на които да разчитат по време на криза, но тя ги нямаше. Беше мекушава и безполезна. Всичко, което баща й твърдеше за нея, бе вярно. И всичко, което й бе казал Алекс. Не я биваше за нищо, освен да води разговор на приеми, а това нямаше никаква стойност.

Късното сутрешно слънце напичаше тила й, тя се взря в душата си и не откри дори и най-малката следа от смелост. „Предавам се.“ Лопатата й изтрака, като падна на рампата.

— Стига ли ти вече?

Сведе поглед и видя Алекс, застанал в долната част на рампата, и бавно кимна.

Той я изгледа отдолу, сложил ръце на хълбоците си.

— Мъжете се обзалагаха дали ще намериш сили да влезеш във фургона или не.

— И ти на какво заложи? — Гласът й бе сведен до едва доловим шепот, прокрадна се и зловеща нотка.

— Не си научена да си служиш с лопатата, ангелско лице. Това е видно за всички. Но, в интерес на истината, аз се въздържах да участвам.

Не и от лоялност към нея — сигурна бе в това — а само за да защити репутацията си на шеф. Изгледа го с отчуждено любопитство.

— Знаеше още от началото, че няма да мога да се справя с това, нали?

Той кимна бавно.

— Знаех.

— Тогава защо ме накара да го направя?

— Трябваше да разбереш, че няма да успееш да се наложиш тук. Но ти изглежда схващаш бавно, Дейзи. Опитах се да кажа на Макс, че нямаш и най-мизерния шанс да оцелееш тук, но той не поиска да ме чуе. — Тонът му стана почти благ, а това по незнайни причини я обезпокои повече, отколкото ако беше презрителен. — Върни се във фургона, Дейзи и се преоблечи. Ще ида да ти купя самолетен билет да си идеш оттук.

„И къде да отида?“ — запита се тя. Нямаше къде да избяга. Чу лаещия рев на Синджун и погледна към клетката, но водоноската й пречеше да я види.

— Ще ти дам малко пари — да се издържаш, докато си намериш работа.

— Когато бяхме в лимузината и те помолих за заем, ти не поиска да ми го дадеш. Защо го правиш сега?

— Обещах на баща ти, че ще ти дам справедлива възможност. Удържах на думата си.

След като свърши, той се обърна и се запъти към фургона, сигурен, че тя го следва. И тъкмо тази му абсолютна увереност прогони мъката й и я замени с неочаквано инжектирана, неразредена ярост, толкова чужда на слънчевата й природа, че тя едва ли разбра същността й. Той бе толкова сигурен в безгръбначността й, че дори не постави под съмнение факта, че ще се предаде.

И тя щеше да го направи, нали така?

Погледът й отново спря на лопатата върху рампата. Засъхнала тор бе полепнала по дръжката и металната й част, и привличаше орляци мухи. Гледаше я и същевременно осъзнаваше, че мръсната лопата бе всъщност крайният избор — резултатът на всички останали избори, които бе правила през живота си.

С разтърсващо ридание тя я грабна и се втурна във вонята на фургона. Задържайки дъха си, тя гребна с лопатата първата купчинка, вдигна я с усилие и с треперещи ръце я отнесе до количката. Дробовете й пламнаха от усилието. Отвори уста да поеме дъх и едва не повърна от миризмата. Без да си дава време за размисъл, тя се зае със следващата купчинка, с по-следващата. Заболяха я ръцете, но не намали темпото.

Ботушите на Алекс изтрополяха по рампата.

— Престани, Дейзи, и излез оттам.

Тя преглътна с мъка, гърлото й бе свито.

— Махай се!

— Не можеш да оцелееш тук. Инатът ти само отлага неизбежното.

— Може и да си прав.

Тя изгуби битката да задържи сълзите си и те потекоха по бузите й. Подсмръкна, но не спря да работи.

— Единственото нещо, което сега ми доказваш, е колко си глупава.

— Не се опитвам да докажа нищо на теб, а и не искам повече да разговарям.

С ридание, което я разтърси, тя повдигна поредната тежка купчинка и едва успя да я довлече до количката.

— Плачеш ли?

— Махай се.

Той влезе във фургона и застана пред нея.

— Да, плачеш.

Гласът й потрепери.

— Извинявай, но ми пречиш.

Той посегна за лопатата, но тя я грабна, преди той да успее да я хване. Изблик на породен от яростта й адреналин й даде силата да зарие лопатата под следващата купчинка, да я вдигне и да тръгне с нея срещу него.

— Махни се! Говоря сериозно, Алекс! Ако не ме оставиш на мира, ще получиш ей това!

— Няма да посмееш.

Ръцете й трепереха, сълзите се стичаха от бузите й върху тениската, но срещна погледа му, без да потрепне.

— Не бива да предизвикваш човек, който няма какво повече да губи.

В първия момент той не предприе нищо. Сетне поклати бавно глава и отстъпи.

— Както искаш, но само си утежняваш положението.

Необходими й бяха два часа, за да изчисти фургона. Най-трудно бе да прекара количката по наклонената рампа. Първият път тя се преобърна и й се наложи отново да почиства мръсотията. Плака през цялото време, но не спря. От време на време вдигаше глава, виждаше минаващия наблизо Алекс, златистите му, внимателно наблюдаващи я очи, но не му обръщаше внимание. Болката в раменете и ръцете й стана непоносима, но тя стискаше зъби и някак си успяваше да продължи.

След като изми фургона с шланга, тя застана на вратата му. Дънките и тениската, които Алекс й бе купил преди два дни, бяха целите покрити с мръсотия, както и всяка друга частица от нея. Кичури коса бяха прилепнали по лицето й, ноктите й бяха изпочупени. Огледа фургона и се опита да изпита някаква гордост от постигнатото, но усети единствено пълно изтощение.

Облегна се безпомощна на товарната врата на фургона. От гледната й точка в най-високото място на рампата можеше да види, че възрастните слонове бяха вързани край пътя, за да рекламират цирка пред преминаващите с коли.

— Слез тук, мис — рече Дигър. — Денят още не е свършил.

Куцукайки, тя слезе по рампата, без да изпуска от очи младите слонове, които бродеха незавързани на не повече от три метра разстояние.

Дигър ги посочи с ръка.

— Бебетата трябва да се напоят. За да ги подкараш, трябва да използваш ей онази гега.

Той й посочи пръта, дълъг няколко метър, завършващ с кука, сетне отиде при слоновете бебета, всеки от които тежеше близо тон. С комбинация от команди и подбутвания с пръта, той ги подкара към поцинкован резервоар, пълен с вода. Дейзи стоеше колкото е възможно по-далеч, сърцето й щеше да се пръсне от страх.

Той се извърна да я погледне.

— От сега нататък ти ще я вършиш тая работа.

Тя предпазливо пристъпи напред, казваше си, че въпреки размерите им, животните бяха все пак бебета. Поне не бяха гадни малки кученца.

Видя как някои пиеха направо с уста, докато други сърбаха първо с хоботите си, които сетне пъхаха в уста. Дигър забеляза как се боеше да приближи.

— Нали не се страхувате от тях, мис?

— Наричай ме Дейзи.

— Никога не бива да покажеш на животното, че се страхуваш от него.

— Всички все това ми говорят.

— Трябва да им покажеш кой е шефът. Да им покажеш, че ти командваш.

Той плесна едно от животните, за да го отмести и да направи място за другите. От нейната гледна точка на пейките, тя намери слончетата за симпатични с клепналите им уши, с дълги, извити клепки, със сериозните им изражения, но въпреки това я плашеха до смърт.

Забеляза, че Нико Мартин бе при възрастните животни — мъжкарите, напомни си тя, макар и да й бяха казали, че до едно са женски. Потрепери, когато видя как ръчна един от слоновете с шоковия прът. Може и да не обичаше животните, но нещо в нея въстана от негодувание и отвращение. Слоновете не бяха избрали да живеят в цирка и тя не смяташе, че трябва да бъдат мъчени, само защото не спазват правилата, наложени им от хората, особено когато тези правила влизаха в противоречие с инстинктите на вида им.

— Трябва да помогна на Нико да подготви слоновете за парада — рече Дигър. — А ти откарай слончетата до коневръза им. Ще ти помогна да ги вържем след малко.

— О, не! Не, не мисля, че бих могла да…

— Ей онзи там е Пудинг. Другият е Тейтър. В края е Пебълс, а онзи там е Бам-бам. За по-кратко го наричаме Бам. И внимавай. — Той хвърли гегата към Дейзи и замина.

Дейзи погледна слисана пръта в ръката си, а сетне и слоновете. Бам отвори уста — или да се прозее, или да я глътне — не бе наясно кое от двете възнамеряваше да направи, затова тя отскочи назад. Два от слоновете потопиха хоботи във водата.

Е, сега вече ще се откажа, помисли си тя. Успя да изчисти оня фургон, но да приближи още към слоновете бе извън възможностите й. Беше достигнала абсолютната граница на онова, което би могла да стори.

Видя, че Алекс я наблюдава отдалеко, чакаше досущ като лешояд, който да налети върху непотребния й труп и да я захвърли след това.

Тя потрепери и пристъпи неуверено към слончетата.

— Ъ-ъ-ъ, хайде, приятелчета.

И с неуверено движение посочи с пръта към коневръза.

Бам, а може би беше Пебълс, вдигна глава и й се присмя.

Тя направи още една неуверена крачка напред.

— Моля ви, не ми правете бели. И без това бе ужасен ден.

Тейтър вдигна хобот от водата и обърна глава към нея. И без изобщо да се усети, в следващия миг тя получи солиден душ върху лицето.

— Ох! — ахна тя и отскочи назад. Тейтър тежко-тежко пристъпи встрани, но не се насочи към коневръза, а към фургоните. — Върни се! — извика тя, докато още бършеше водата от лицето си. — Не го прави! Моля те!

Нико се втурна към тях, държеше дълъг метален прът с връх във формата на буквата „U“. Мушна с него Тейтър, като избра място зад ухото му. Слонът издаде силен рев на болка, потрепери от ужас и моментално се насочи към коневръза. Другите безмълвно го последваха. Дейзи погледна животните, а сетне и Нико.

— Какво му направи?

Той прехвърли пръта от лявата в дясната си ръка и отметна дългата си сиворуса коса от лицето си.

— Това е нова работа. Шокова палка. Използвам я само когато се наложи, но животните знаят, че ще ги мушна, ако не се държат както трябва.

Тя го изгледа с отвращение.

— Значи ги третирате с електрошок? Не е ли прекалено брутално?

— С животните не бива да има сантименти. Аз ги обичам, но не се правя на глупак с тях. Те трябва да знаят кой е шефът, иначе ще пострадат хора.

— Няма да ме бива в тая работа, Нико. Всички знаят, че се боя от животни, но изглежда никой не ще и да чуе.

— Ще го преодолееш. Трябва само да прекарваш повече време с тях. Те не обичат внезапни шумове, както и някой да се промъква изотзад, затова винаги ги приближавай отпред. — Взе от нея пръта и й даде шоковата палка. — Ако те видят, че носиш това, ще ти демонстрират известно уважение. Бебетата лесно се поддават на контрол; няколко бързи смушквания и вниманието им вече е твое. А когато използваш обичайния прът, гледай да ги мушнеш зад ушите. Там са разположени важни нервни центрове.

Тя имаше чувството, че са я насилили да вземе нещо неприлично. Хвърли поглед към животните и видя, че Тейтър я гледаше. Изглежда видя шоковия прът и, може би това се дължеше на въображението й, но й се стори, че бе разочарован.

След като Нико си тръгна, тя приближи слончетата, като покашляше, та да не би да ги изненада. Те вдигнаха глави и неспокойно се размърдаха, като видяха какво носеше в ръка. Бам отвори уста и нададе висок, тъжен рев.

Трябваше да бъдат приучени да се подреждат в редица чрез шоковете и тя откри, че Нико не й харесва. От шоковия прът по-скоро й призляваше, отколкото да се чувства по-уверена. Няма значение колко се страхуваше от животните, тя не бе в състояние да им причини болка, затова захвърли пръта зад купа сено.

Погледна с копнеж към фургона на Алекс. Само преди три дни й се струваше грозен, а сега й се виждаше най-желаното място на света. Припомни си, че щом бе издържала да изчисти онзи фургон, сигурно щеше да издържи и на това.

Отново приближи животните, този път без пръта. Те я погледнаха. Очевидно доволни, че вече не представляваше заплаха, се заеха отново да се валят в праха.

Всички, освен Тейтър. Нима си въобразяваше или той наистина се усмихваше? И дали в усмивката му имаше нещо дяволито?

— Добри слончета. Д-д-д-обри бебета — напя им тя. — И добрата Дейзи. Много, много добрата Дейзи.

Пебълс и Бам-бам вдигнаха глави, спогледаха се и тя можеше да се закълне, че извъртяха отвратени очи. Междувременно Тейтър вдигна стиска сено и я пусна на гърба си. Другите бебета продължаваха да я гледат, ала Тейтър изглежда вече не се вълнуваше от присъствието й и бе като че най-достъпния от квартета.

Той поръси гърба си с нова стиска сено. Тя направи още няколко стъпки с рамото напред, вече ги разделяше не повече от метър. Той изсумтя с хобот в праха.

— Добричкият Тейтър. Тейтър е добро слонче. — Тя пристъпи още няколко сантиметра напред, говореше му, като че бе малко човече. — Добро момче. Възпитано. — Гласът й се разтрепери. — Тейтър е толкова възпитано момче. — Беше вече толкова близо, че можеше да го потупа по хобота, кожата й лепнеше от пот. — Тейтър обича Дейзи. Дейзи е приятелка на Тейтър.

Тя бавно протегна ръка напред, сантиметър по сантиметър, повтаряше си непрекъснато, че слоновете не ядат хора, че всичко…

Шляп!

Хоботът на слончето я хвана през кръста и я запрати на земята. При падането си се удари толкова силно, че й изскочиха звезди посред бял ден. Болката прониза цялата й лява половина. Успя да фокусира отново погледа си, за да види как малкото, доволно слонче вдигна хобота си и нададе хлапашки и безспорно победен рев.

Дейзи продължи да седи на земята, прекалено обезкуражена, за да се изправи на крака. В полезрението й се появиха синкави сандали, украсени с малки сребърни звездици. Вдигна глава и видя Батшеба Куест да се взира в нея през чифт слънчеви очила. Шеба бе облечена в бяла блуза и бели шорти, пристегнати на кръст със синкав колан. Носеше едно чернокосо хлапе — Дейзи си спомни, че го бе виждала с един от братята Тол и жена му. Шеба продължи да я гледа, сетне вдигна очилата си на челото, изпъвайки назад косата си достатъчно, за да се разкрият огромните обеци с изкуствени диаманти с формата на звезди.

Дейзи очакваше да види в очите й триумф, но забеляза само единствено задоволство и разбра, че бе паднала толкова много в очите на Шеба, че тя дори не я смяташе за заплаха.

— Откъде по дяволите, те намери Алекс? — Поклати глава, прекрачи краката на Дейзи, отиде до Тейтър и го потупа по хобота. — Ти си един малък миризливец, нали, приятелче? Нали е такъв, Тео? — И тя щипна хлапето по крачето.

Дейзи бе изгубила битките на всички фронтове и просто не можеше да понесе повече. Според нея, бе свършила работата си за деня и бе оцеляла, макар и едва-едва. Изправи се с мъка на крака и се запъти към фургона, но забеляза Алекс да влиза в него. Нямаше желание да се сблъска отново с него, затова се обърна и пое безцелно из цирковата площадка.

Две от танцьорките я забелязаха и се извърнаха. Един от клоуните се направи, че не я вижда. Страшно й се пушеше.

Подскочи, когато пронизителен писък процепи въздуха. Вдигна глава и забеляза Франки до един от фургоните, държеше Джил за ръката. Сочеше я с пръст и пищеше. Джил го вдигна и без да пророни и дума забърза нанякъде.

На Дейзи й призля. Знакът бе от ясен по-ясен. Бе обявена за отлъчена.

Продължи да върви безцелно и накрая се озова до палатката на менажерията. Страничното й платно бе вдигнато и всички животни изглежда бяха вътре, с изключение на Синджун, чиято клетка още седеше на слънцето. Животното наостри уши, като я видя да приближава и я изгледа презрително. Предишната вечер бе тъмно, за да види състоянието на клетката му, но сега забеляза, че бе мръсна. Знаеше, че Дигър би трябвало да се грижи и за менажерията, но тя бе на доста по-задно място в списъка от задачите му.

И отново погледът й срещна погледа на тигъра, и отново не можеше да откъсне очи от него. Предишната нощ козината на тигъра сякаш блестеше на светлината на прожекторите, но сега изглеждаше унила и болнава. Взираше се в загадъчните златисти ириси и докато секундите течаха неумолимо една подир друга, усети как й става непоносимо топло.

Потта се стичаше под мишниците й, изпълваше трапчинката под шията й. Лицето й пламна, гърдите й бяха мокри. Никога не й е било толкова топло. Искаше й се да разкъса дрехите си и да скочи във вир с ледена вода. Направо гореше, но без да знае как, разбра, че топлината не идеше от самата нея, а от тигъра.

— А, ето къде си била.

Извърна глава и видя приближаващия Алекс. Той я огледа от глава до пети и под погледа на студените му, безразлични очи тя усети как тялото й се смръзва.

— Имаш малко време преди да се подготвиш за парада — рече той. — Защо не се измиеш и да не хапнем нещо?

— Парадът ли?

— Казах ти, че това е част от работата ти.

— Но не и тази вечер. Не мога тази вечер. Погледни ме само!

Алекс я погледна и едва не се смили. Порядъчността изискваше да я остави на мира. Беше побледняла от изтощение и бе неузнаваемо мръсна. Единственият остатък от козметика по лицето й бе петно стар грим под очите й. Меките й устни се бяха отпуснали в ъгълчетата си, струваше му се, че едва ли бе виждал някой, който да е определено на края на силите си.

В същото време с неохота усети как у него пламна и искрица възхищение от самия факт, че бе още на крака. Спомни си как го бе заплашила с лопатата с тор и знаеше какъв кураж се изискваше от нея да го стори. Днес го бе изненадала. За съжаление, малкият й бунт само отлагаше неизбежното.

Защо не се предаде? Не знаеше къде бе намерила този извор на вътрешни сили, които й позволиха да издържи дотук, но той нямаше да я поддържа вечно, а и Алекс не желаеше да я измъчва. Той се пребори с мекушавостта си, която го подтикваше да се смили, знаеше, че това по-скоро идеше да е жестокост, отколкото доброта. Колкото по-силно я притисне сега, толкова по-бързо ще съзре тя истината.

Подкрепи решителността си, като си напомни, че бе крадла и независимо от обстоятелствата, това не бе нещо, което можеше да прости.

— Първото представление е в шест. Ще излезеш със слоновете.

— Но…

Забеляза драскотината на ръката й и я взе да я разгледа.

— Кога за последен път са ти били инжекция против тетанус?

Тя го погледна с невиждащи очи.

— Против тетанус. Против инфекция.

Тя премигна, изглеждаше толкова изтощена, че трябваше да се пребори с желанието си да я грабне и да я отнесе във фургона. Не искаше да мисли за това как ще държи това малко, меко телце в ръцете си. Ако не бе откраднала парите, щеше да прекара нощта в леглото му, но след всичко случило се, той бе толкова бесен, че не можеше да си позволи дори да я докосне. Не искаше да я докосне.

— Кога за последен път са ти били инжекция против тетанус? — попита той още по-настойчиво.

Тя погледна издрасканата си ръка.

— Миналата година. Порязах се, докато плавахме с яхтата на Бифи Брогенхаус.

Господи! Как можа да се ожени за жена, която познава някакъв тип с име като Бифи Брогенхаус? Майната й!

— Сложи си някакво антисептично лекарство — сопна й се той. — И се приготви за представлението, инак ще чистиш и фургона на конете.

Тръгна си, лицето му бе още по-намръщено. Винаги се бе гордял с чувството си за справедливост, но тя го караше да се чувства като долнопробен кавгаджия. Записа й още една черна точка.

Дейзи изкара и представлението, бе толкова изтощена, че притеснението й да излезе в онзи оскъден червен костюм бе изцяло притъпено. Макар Алекс да й каза да излезе със слоновете, тя остана доста назад от тях и изглеждаше по-скоро като участничка в трупата на Летящите Толея.

Потрябва й цяла вечност да се измие, а подпухналите й ръце протестираха при всяка стъпка от този процес. Изми косата си с шампоан, изсуши я, гримира се, следвайки указанията на Алекс да сложи по-ярък грим. Между двете представления заспа във фургона със сандвич с фъстъчено масло в ръка. Ако не я бе разбудил, щеше да пропусне парада.

След последното представление Нико я засече на изхода.

— Помогни на Дигър да прибере слончетата във фургона.

Дигър не изглеждаше да се нуждае от някаква помощ, но това очевидно бе част от работата й и тя не искаше Алекс да й навира в лицето поредния й провал.

— Съмнявам се, че ще съм много от полза — рече тя.

— Те трябва да свикват с теб — това е целта.

Облече синята хавлия на Алекс. И макар да нави ръкавите, тя пак й бе много голяма, ала така поне запазваше известно благоприличие.

Слончетата тъкмо излизаха и тя предпазливо наближи Дигър.

— Нямаш нужда от помощ, нали?

— Защо само не повървиш с тях, мис. Те още се плашат от теб.

Тя с неохота пое подир Дигър, на няколко метра от слоновете. Не й бе трудно да разпознае Тейтър, той бе най-малкият от квартета, и като си спомни как я бе тръшнал, тя го погледна със страх, докато той тичаше в тръс, стиснал опашката на Пудинг с хобота си. Когато стигнаха коневръза, Дигър започна да ги връзва.

— Ела тук, Бам. Гледай сега, мис, че да видиш как става.

Беше толкова унесена да наблюдава какво прави Бам, че не разбра, че Тейтър се бе промъкнал зад нея докато не усети нещо влажно да я погъделичква по врата, току над яката на халата. Изписка и отскочи от протегнатия хобот на слончето.

То я изгледа с инатливо пламъче в окото, пристъпи и отново протегна хобот. Парализирана от страх, тя само гледаше как двете извиващи се ноздри приближават лицето й.

— Д-д-д-о-бър, Тейтър. Добро слонче.

Нададе изплашен писък, когато Тейтър зарови хобот в шията й и халатът й се разтвори.

— Дигър… — изписка тя.

Дигър вдигна глава и разбра какво се бе случило.

— Сложила ли си парфюм?

Тя преглътна и ужасена кимна. Със самия връх на хобота си слончето нежно я докосна зад ухото.

— Тейтър е луд по женски парфюми.

— Какво — рече останала без дъх тя, — какво трябва да направя?

Дигър я погледна неразбиращо.

— В какъв смисъл?

— Ами, за Т-т-т-ейтър?

— Не знам, мис. Какво искаш да направиш?

Чу дрезгав смях.

— Може би й се иска да припадне. Нали така, Дейзи?

Зад гърба й се появи Алекс и тя се опита да събере поне мъничко кураж.

— Не, не съвсем.

— Сигурно си си сложила парфюм.

Той посегна и погали Пудинг. Междувременно Тейтър изсумтя радостно и хоботът му зашари около яката на халата на Дейзи задуши шията й.

— Н-н-н-икой не ми каза да не го правя.

За неин ужас, хоботът на слончето се спусна по-надолу, към червените пламъци от пайети на бодито й. Спомни си, че се бе пръснала с парфюм между гърдите.

— Алекс… — Тя отправи умоляващо взор към него. — Той ще… Готви се да докосне… — Хоботът на Тейтър достигна целта си. — … гърдите ми! — изпищя тя.

— Мисля, че си права. — Той небрежно потупа слончето по хобота и го отмести. — Достатъчно, приятелче. Навлизаш в моя територия.

Тя бе толкова слисана от думите му, че не забеляза как Тейтър се оттегли.

Дигър се изкиска и кимна към слончето.

— Комай Тейтър се е влюбил.

— Боя се, че е така — отвърна Алекс.

— В мен ли? — Тя погледна с невяра двамината мъже.

— Нима смяташ, че гледа някоя друга? — попита Алекс.

Ами да, слончето я гледаше с нега.

— Но той ме мрази. Този следобед ме удари и ме събори.

— Този следобед не си била парфюмирана.

Дигър се надигна, ставите му изпукаха и пое към слончето.

— Ела, приятелче. Гаджето ти не се интересува от тая работа.

Докато Дигър го отвеждаше, Тейтър я погледна през рамо — наистина приличаше на влюбен до уши юноша. Дейзи се разкъсваше между ужаса и отлитащото чувство на благодарност, че поне едно същество в този ужасен цирк я харесва.

Тази вечер тя заспа веднага, щом главата й докосна възглавницата. В просъница разбра, че Алекс се прибра във фургона няколко часа по-късно и докато отново заспиваше, усети, че придърпва завивките върху раменете й.