Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (7)

7.

Докато Шеба проверяваше касата, а сетне се зае с купчината книжа в кабинета, Дейзи продаваше билети на закъснели посетители на второто представление. Правеше го машинално, усмихваше се като автомат на клиентите; беше толкова разтърсена от страстната им целувка с Алекс, че почти не съзнаваше какво казва. Тялото й пламна от спомена, но в същото време изпитваше и срам. Не биваше изобщо да се отдава с такова увлечение, след като той се отнасяше към брака им с нищожно уважение.

Музиката на парада свърши и Шеба излезе от фургона, без да обели и дума. Дейзи затвори гишето и тъкмо подреждаше отвореното чекмедже на касата, когато се появи Хедър. Беше в костюм, обсипан със златисти пайети, а гримът й изглеждаше твърде груб на тъй младото й лице. Пет червени гривни подрънкваха на малката й тънка китка и Дейзи се запита дали изобщо някога ги сваляше.

— Виждала ли си Шеба?

— Излезе преди няколко минути.

Хедър се огледа, сякаш да се убеди, че са сами.

— Имаш ли цигари?

— Изпуших последната тази сутрин. Това е отвратителен навик, да не говорим, че е и скъп, затова възнамерявам да ги откажа. Ще съжаляваш, ако се пристрастиш, Хедър.

— Не съм пристрастена.

Хедър закрачи безцелно из фургона офис, пипна писалището, шкафа за документи, прелисти календара на стената.

— Баща ти знае ли, че пушиш?

— Предполагам, че ще му кажеш.

— Не съм казала такова нещо.

— Нищо, карай — отвърна тя войнствено. — Той и без това сигурно ще ме прати при леля Тери.

— Там ли живееш?

— Да. Тя и без това има четири деца и единствената причина да ме приема, е, че татко й плаща, а тя се нуждае от парите. Освен това получава и безплатна детегледачка. Мама едва я понасяше. — Изражението й стана мрачно. — Той няма търпение да се отърве от мен.

— Сигурна съм, че това не е вярно.

— Но ти не го познаваш, нали така? Той обича само братята ми. Шеба казва, че вината не е у мен, защото той не знае как да се държи с жена, с която не спи, ала тя просто се опитва да ме огорчи още повече. Все си мисля, че ако мога да жонглирам по-добре, би могъл и да ме задържи тук.

Едва сега Дейзи разбра защо Хедър не се разделяше от обръчите си. Опитваше се да спечели обичта на баща си с жонглирането си. Дейзи бе наясно какво означаваше да опитваш да угодиш на отнасящия се с неодобрение към теб баща, затова моментално застана на страната на това младо момиче с личице на фея и с мръсна уста.

— Опита ли да поговориш с него? Може би не е наясно колко силно е желанието ти да не се връщаш при леля си.

Хедър отново придоби изражение на непослушно девойче.

— Много го е еня него! Пък и виж ти кой ми дава съвети. Всички говорят за теб. Как Алекс се оженил за теб, само защото си забременяла.

— Това не е вярно! — Клетъчният телефон звънна и Дейзи не можа да продължи, защото отиде до писалището да отговори. — Цирк „Братя Куест“.

— Моля ви Алекс Марков — рече мъжки глас.

— Съжалявам, но в момента го няма.

— Бихте ли му предали, че го е търсил Джейкъб Соломон? Той има номера ми. А, предайте му също, че и доктор Тиоболд се опитва да се свърже с него.

— Ще му предам.

Дейзи остави слушалката и докато записваше съобщението, се запита кои ли бяха тези хора. Около него имаше толкова неща, които не разбираше, а той пък нямаше никакво желание да ги разкрие.

Разбра, че Хедър си бе тръгнала, докато разговаряше по телефона. Въздъхна, заключи касата, изгаси осветлението и излезе от фургона.

Работниците вече бяха скатали палатката на менажерията и тя отново се улови, че мисли за тигъра. Отиде до мястото, където бе издигната палатката, чувстваше се тъй, сякаш нямаше сили да противостои на съдбата си.

Клетката бе поставена на ниска платформа, на около метър от земята. Сноп отразена от прожекторите светлина ту осветяваше, ту оставяше животното в сянка. Сърцето на Дейзи се разтуптя и като приближи, забави крачка. Синджун се надигна и се обърна към нея.

Когато срещна погледа на златистите му очи, тя замръзна на място. Погледът му притежаваше хипнотична сила — гледаше право в нея, без да премигне. По гърба й пробягаха студени тръпки, имаше чувството, че се разтваря в тези жълти тигрови очи.

Съдба.

Думата витаеше в съзнанието й, сякаш не бе я извикала сама, сякаш бе произлязла от тигъра.

Съдба.

Беше приближила, без да се усети, долови мускусната миризма на животното, миризма, която би трябвало да й е неприятна, но не бе. Спря се на около метър от железните решетки и не помръдна. Секундите течаха една подир друга, превръщайки се в минути. Изгуби представа за времето.

Съдба.

Думата клокочеше в мислите й.

Тигърът бе едър мъжкар с огромни лапи и с бяло лигавче под шията си. Разтрепери се, когато той завъртя ушите си така, че се показаха белите петна с овална форма върху задната им част; някак си успя да разбере, че това не бе приятелски жест. Мустаците му предяха. Оголи зъбите си. Пот се застича между гърдите й, когато от гърлото му изригна ужасният съскащ рев — демоничен звук, чието единствено място бе в някой филм на ужасите.

Не можеше да откъсне очи от него, макар някак си да усещаше, че той искаше от нея тъкмо това. Немигащите му очи бяха истинско предизвикателство: тя трябваше да извърне поглед първа. Искаше да го направи — нямаше никакво желание да предизвиква един тигър — но бе като парализирана.

Решетката сякаш се бе изпарила и нищо повече не я предпазваше от него. Острите нокти можеха да разкъсат гърлото й с едно махване на лапата му. Но въпреки това тя не можеше да помръдне. Взираше се в него с усещането, че в душата й се бе отворил някакъв прозорец.

Времето минаваше. Минути. Часове. Години.

С очи, които вече не й принадлежаха, тя видя цялата слабост, цялата недостатъчност, всички страхове, които я превръщаха в своя пленница. Видя себе си — как се носи в един привилегирован живот, как я люлееха насам-натам чужди воли, по-силни от нейната, как се бореше да се противопостави, как се опитваше да угоди всекиму. Очите на тигъра й разкриха всичко, което би искала да запази скрито.

И тогава той премигна.

Тигърът.

Не тя.

С безкрайна изненада забеляза как белите петна на ушите му се скриха. Той изтегна голямото си тяло на пода на клетката, погледна я съвсем сериозно и й произнесе присъдата.

Ти си мекушава и страхливка.

Видя истината в очите на тигъра и радостният миг от спечелената битка кой ще премигне пръв се стопи, отново усети краката си омекнали, слаби. Отпусна се на тревата, прегърна коленете си и остана така, загледана безмълвно, не толкова уплашена, колкото напълно изтощена.

Чу заключителните акорди от музиката на последния номер, долови като в просъница гласовете на работниците, които ходеха насам-натам из площадката, както и шума от товаренето на павилиончетата. Тъй като предишната вечер бе спала съвсем малко, й се додряма. Клепачите й натежаха, но не се затвориха. Тя положи буза върху коляното си и продължи да гледа тигъра с полупритворени очи, а той й отвърна със същото.

Бяха сами на този свят — две изгубени души. Усещаше всеки удар на сърцето му. Дъхът му сякаш изпълваше дробовете й, постепенно страхът сякаш се стопи. Вместо него изпита чувството на дълбок покой. Душата й сякаш се сля с неговата — превърнаха се в едно цяло — и в този миг тя би била дори щастлива да се превърне в храна за него, защото бариерата между тях вече не съществуваше.

Но изведнъж — по-бързо, отколкото можеше да си го представи — покоят й се срина на парчета, беше зашеметена от експлозията на такава силна болка, че изстена на глас. С някаква най-дълбока частица на съзнанието си тя осъзна, че болката идваше от тигъра, а не от самата нея, но въпреки това бе не по-малко остра.

Велики боже! Стисна корема си и се преви надве. Какво й ставаше? Велики боже, накарай я да спре! Почти непоносимо беше.

Падна ничком. Бузата й опря праха. Знаеше, че ще умре.

Но болката изчезна тъй неочаквано, както и бе дошла от изневиделица. Опита се да си поеме дъх. Изправи се трепереща на колене.

В очите на тигъра гореше тиха ярост.

Сега вече знаеш как се чувства един пленник.

 

 

Алекс беше бесен. Крачеше из площадката редом с Шеба, с навит камшик в ръка. Бе събота вечер, ден, когато плащаха на работниците и някои от тях вече бяха пияни, затова носеше камшика като възпиращо средство. Ала в момента не работниците му създаваха трудности.

— Никой не може да ме краде — заяви Шеба. — И Дейзи няма да се измъкне, само защото ти е жена.

Ниският отсечен тон на собственичката само подчертаваше гнева й. Червеникавата й коса пламтеше, а в очите й проблясваха пламъчета.

Обещанието, което Алекс бе дал на смъртния одър на Оуен, го изправяше непрекъснато в битки с волята на неговата вдовица. Шеба Куест бе негова работодателка и бе решена да го притиска, доколкото може, но той бе не по-малко решен да следва желанията на Оуен. И до тук всичко бе поредица от компромиси, които не задоволяваха нито един от двамата, а откритата война бе неизбежна.

— Нямаш доказателства, че Дейзи е откраднала парите.

Но веднага след като го каза, се ядоса на себе си, че се опитва да я защити. Нямаше друг заподозрян. Не би изключил тя да вземе негови пари — изглежда смяташе, че това е в правото й — но не очакваше да открадне от цирка. Това бе просто доказателство, че все още бе в състояние да позволи на сексуалния си порив да попречи на трезвата му преценка.

— Слез на земята — сопна му се тя. — Проверих касата преди тя да застъпи. Погледни истината в очите, Алекс. Жената ти е крадла.

— Не мога да отправям никакви обвинения, преди да съм разговарял с нея — отвърна упорито той.

— Но парите ги няма, нали така? А Дейзи бе отговорна за тях. Ако не ги е откраднала, тогава как са изчезнали?

— Ще я намеря и ще я попитам.

— Искам да бъде арестувана, Алекс. Тя открадна от мен и веднага щом я откриеш, ще повикам полицията.

Той се закова на място.

— Никога не сме викали полиция. Знаеш го не по-зле от всички други. Ако е виновна, аз ще се погрижа за това, така както се справям с всички останали, които нарушават закона тук.

— Последният човек, за кого се погрижи бе онзи шофьор, който продаваше наркотици на работниците. След като свърши, от него не бе останало много нещо. Така ли ще постъпиш и с Дейзи?

— По-кротко.

— Ти си истински мръсник, нали го знаеш? Но няма да успееш да защитиш твоята малка, завеяна, празноглава кукличка. Искам си всеки цент обратно и искам тя да бъде наказана. И ако не получа удовлетворение, ще направя така, че да го получа чрез властите.

— Казах, че аз ще се погрижа.

— Гледай да го направиш.

Шеба бе най-коравата жена, която познаваше, но сега той я погледна право в очите.

— Дейзи няма нищо общо с онова, което се случи помежду ни. Не искам да се опитваш да ми отмъщаваш чрез нея.

Мярна сянката на уязвимост, която така рядко се проявяваше, но тя изчезна тъй бързо, както се бе и породила.

— Неприятно ми е да засягам самочувствието ти, но изглежда имаш преувеличена представа за важността си в моите очи.

Тя се обърна и си тръгна, но докато я гледаше, той вече знаеше, че бе излъгала.

 

 

Взаимоотношенията между двамата бяха отдавнашни и сложни; започнаха в онова лято, когато той току-що бе навършил шестнайсет години и прекарваше ваканцията си в пътуване с цирка „Братя Куест“ и в слушане на възгледите на Оуен за мъжествеността. Тогава в представлението участваха и Летящите Кардоса и Алекс моментално се влюби до полуда в двайсет и една годишната кралица на арената.

Нощем сънуваше красотата й, грациозността и гърдите й. Момичетата, които бе познавал дотогава, бяха дечурлига, в сравнение със сочната и недостижима Шеба Кардоса. Освен страстта, която изпитваше към нея, той се чувстваше и сроден с нея, заради общия им стремеж към съвършенство, заради неуморното домогване до върха. У Шеба той откри сила на волята, която бе сходна с неговата.

В характера й обаче имаше и егоистична жилка, подхранвана от баща й — нещо, което Алекс никога не бе притежавал. Сам Кардоса бе възпитал дъщеря си във вярата, че тя е по-добра от всички други. Но тя притежаваше и по-мека, майчинска черта на характера и макар да бе млада, играеше и ролята на квачка за останалите членове на трупата; гълчеше ги, когато правеха бели, пълнеше им тумбаците с приготвени собственоръчно спагети, съветваше ги в любовните им мъки.

Дори и на двайсет и една годишна възраст тя обичаше да играе ролята на царицата майка и не мина много време, преди да привлече и Алекс в своя клан: изпитваше жалост към шестнайсетгодишния сирак, който я гледаше с младите си, навлажнени от страст очи. Гледаше Алекс да се храни добре и вадеше душата на Оуен да го държи настрани от свадливите работници, без да си дава сметка, че Алекс бе прекарал твърде много години с цирковете, за да се нуждае от защита.

Алекс желаеше нещо повече от майчинското й суетене около него, но на пътя му се бе изпречил красивият изпълнител на трапец — мексиканецът Карлос Мендес. Досущ като Шеба, Карлос бе последната издънка на стара циркова фамилия и бащата на Шеба го взе като нов член на трупата. Но мислите на Сам Кардоса далеч не бяха заети само с майсторството му. Макар произходът на Карлос Мендес да не бе така впечатляващ, както на фамилията Кардоса, в очите на Сам той бе достатъчно приемлив като бъдещ баща на следващото поколение изпълнители на трапец от семейство Кардоса. Шеба угоди на баща си, като се влюби в Карлос.

Ревността разяждаше Алекс. Произходът му бе далеч по-впечатляващ от този на Мендес, но Шеба виждаше в негово лице единствено мършавия тийнейджър, който има подход към конете и талант за изпълненията с камшик. Бъбреше за плановете си да се омъжи за елегантния мексиканец и довери, че Сам вече успял да накара Карлос да се съгласи децата им да носят името Кардоса.

Когато лятото бе вече към края си и Алекс се готвеше да се върне в училище, семейство Кардоса получи съобщение, че следващия сезон са поканени да играят в прочутия цирк Ринглинг. Карлос се носеше из площадката като надут петел, но притежаваше повече високомерие, отколкото мозък в главата си и в деня, в който Алекс трябваше да замине, Шеба го завари най-неочаквано да разсъблича във фургона си едно от момичетата от миманса.

Алекс никога нямаше да забрави онази нощ. Излезе от шапитото и завари Шеба да го чака. Очите й бяха сухи, бе призрачно спокойна.

— Ела.

Изобщо не му мина през ума да не й се подчини. Тя го отмъкна от останалите и го отведе към края на площадката, където се вмъкнаха в потънало в сенки местенце между павилионите. Сърцето му се разтуптя от тази потайност, от тъмното чувство за целта й, която бе тъй недостъпна за него, както и мускусния аромат на парфюма й.

Вгледа се дълбоко в очите му. Без да пророни и дума, тя разтвори блузата си и я остави да се свлече на раменете й. Пълните й гърди с големите им тъмни зърна блестяха на лунната светлина, която се процеждаше между фургоните. Вдигна ръцете му и ги постави върху тях.

Той си бе представял нещо подобно стотици пъти, но фантазиите му не го бяха подготвили за реалността — да държи гърдите й и да усеща под пръстите си големите им зърна.

— Целуни ги — рече тя.

Той изстена и сведе глава, смаян от предложението на тази великолепна жена. Макар да не бе девствен, сексуалният му опит бе ограничен и никога не бе изпитвал такова силно вълнение. Ерекцията му пулсираше в тесните панталони. В същото време бе изпълнен с благоговение и мъчителна благодарност за дара, който тя му бе предложила.

Пръстите й дръпнаха ципа му. Дишаше тежко, прилепил устни към плътта й. Бръкна в панталона му. Усети ръката й и изгуби всякакъв контрол върху себе си. Изстена и експлодира.

Потрепери от страст и унижение. Тя притисна устни о неговите и му предложи дълга и дълбока целувка. Сетне вдигна глава и с все още влажни от устните му гърди се обърна към процепа между павилионите.

Тогава Алекс забеляза, че Карлос стоеше там и ги гледаше.

Леденият триумфален блясък в очите на Шеба подсказа на Алекс, че Карлос е бил там през цялото време; обхвана го чувството на предателство — тъй силно, че го задушаваше. Тя изобщо не го обичаше. Беше го използвала, за да си отмъсти.

Гледаше бившия си любовник и сякаш бе забравила за съществуванието на Алекс.

— Ще наема нов изпълнител — рече ледено тя. — Уволнен си.

— Не можеш да ме уволниш — изпелтечи онзи. — Аз съм Мендес.

— Ти си едно нищо. Дори и това момче е повече мъж от теб.

Обърна се и отново впи устни в младите устни на Алекс. И въпреки страстта си, през мъглата на чувството, че е предаден, той усети вледеняващата искра на възхита, която го изплаши дори повече, отколкото някога го бе плашил камшикът на вуйчо му. Осъзна безскрупулната й проява на гордост. И Шеба, като него, не би допуснала някой или нещо да заплаши онова, което бе, независимо от цената. И макар да я възненавидя, че го бе използвала като пионка, той изпита уважение към нея.

Шеба прекара следващите шестнайсет години като звезда в най-големите циркове по света и не се върна в „Братя Куест“, докато кариерата й не пое по низходяща линия. По онова време баща й вече бе починал и Шеба, все още неомъжена и без деца, бе останала последна от рода Кардоса.

Оуен я прие с радост в „Братя Куест“ и изгради представлението около нейния номер. В редките им телефонни разговори с Алекс той разкри достатъчно, за да схване Алекс, че старикът бе напълно обсебен от нея.

Алекс и Шеба се срещнаха преди две лета и веднага стана очевидно, че балансът на силите между двамата се бе променил. На трийсет и две години той бе навлязъл в мъжката си сила и нямаше вече какво да доказва, докато нейните най-добри години като изпълнителка бяха отминали. Той знаеше стойността си и отдавна бе оставил в миналото самосъмненията на младостта. Тя бе красива, неспокойна и по причини, които той не успя веднага да разбере, все още неомъжена и без деца.

Огънят помежду им се разгоря с буйна сила, но този път тя бе търсещата. Той не искаше да наранява Оуен, затова отначало не обръщаше внимание на сексуалната й агресивност. Скоро обаче стана ясно, че собственикът на цирка се бе примирил с връзката им и по някакъв странен начин дори се чувстваше обиден, че Алекс продължава да отритва жената, която самият той поставяше над всичко друго.

В крайна сметка Алекс я допусна в леглото си. Беше гъвкава и ловка, чувствена и страстна, той никога не се бе наслаждавал така на секса. Харесваше му куражът й, както и фактът, че повече не притежаваше властта да го нарани. Но макар да изпитваше обич към нея, любовта я нямаше.

— Защо не си се омъжила? — попита я той една нощ, седнал зад масата в луксозния им фургон, докато тя се готвеше да го нахрани за втори път този ден. И двамата бяха по хавлии: неговата — обикновена, а нейната — с екзотични индийски шарки, които сякаш обогатяваха огъня на червено-кестенявата й коса. — Мислех си, че си луда по децата. А знам, че и твоят старец очакваше това от теб.

Тя постави пред него чиния с лазаня, сетне се върна до печката да вземе своята. Не му отговори обаче веднага. Вместо това остана права там, където бе, вперила поглед в храната, която бе приготвила.

— Предполагам, че исках твърде много. Знаеш не по-зле от мен, че има неща, на които човек не може да бъде научен. Най-добрите изпълнители на трапец се раждат с вродени способности, тъй че мъжът, за когото бих се омъжила, трябва да произхожда от добро семейство. Няма да се омъжа за по-долен от мен, но освен това трябва и да го обичам. Любов и родословие. Твърде сложно съчетание.

Донесе чинията си на масата.

— Баща ми казваше, че е по-добре родът Кардоса да се затрие, отколкото да има внуци с нечиста кръв. — Тя седна и взе вилицата си. — Аз пък си имам собствена максима. По-добре родът Кардоса да се затрие, отколкото да се омъжа за някой смотаняк, когото не мога да уважавам.

— Правилно.

Тя набоде с вилицата си, но я остави и най-откровено взе да го разглежда с предизвикателен блясък в очите.

— Родословието на Маркови е дори по-далечно, отколкото на Кардоса. Сам непрекъснато ми повтаряше през всичките тези години, че не бивало да те оставям. Аз му се смеех, защото ти бе още хлапе, но тези пет години разлика помежду ни нямат голямо значение, нали така? Ние и двамата сме последните издънки на две циркови династии.

Развеселен, той поклати глава.

— Нямам никакво намерение да продължавам династията на Маркови. Съжалявам, сърце мое, но ще трябва да потърсиш банка със сперма на циркова звезда някъде другаде.

Тя се засмя, взе си ролце и се опита да го лапне цялото.

— Добре че не те харесвам. Ако не бе така, нямаше да имаш никаква друга възможност.

Връзката им продължи да се разгаря, беше толкова страстна и приятна, че той не обърна внимание на увеличаващото се собственическо чувство в погледите й, или на това, че вече не го дразнеше, че е с по-нисш произход от нея.

— Ние сме сродни души — му каза тя една нощ, с дрезгав от чувственост тон. — Ако беше жена, щеше да си като мен.

Беше права, но нещо дълбоко в душата му въстана срещу сравнението й. Възхищаваше се на Шеба, но у нея имаше коравосърдечност, която го отблъскваше, може би защото съзираше нещо подобно и у себе си. За да й попречи да каже нещо повече, той разтвори мускулестите й крака и проникна в нея с единствен, мощен тласък.

Въпреки неуловимата промяна в поведението й, той бе неподготвен за онова, което се случи в онзи зноен следобед на пустата площадка досами град Уейкрос, Джорджия. Тъкмо там Шеба му призна, че го обича. И когато го каза, той разбра, че говореше напълно сериозно.

— Съжалявам — рече той колкото можа по-внимателно, след като го бе казала, — но това няма да стане.

— Разбира се, че ще стане. Това е съдба.

Тя не поиска да чуе думите му, че не би могъл да обича когото и да е — способността му да обича бе прогонена с бой в детството му — а пламъчето в очите й му подсказа, че приема отхвърлянето му като игра. Тя възприе предизвикателството със същата решимост, с която някога бе усвоила тройното салто, но едва след като той се зае да събира багажа си след последното представление, тя наистина схвана случилото се. Той говореше сериозно. Не я обичаше. И нямаше да се ожени за нея.

След като осъзна крайната решителност на отказа му, всичко, което Шеба си бе мислила за обвързаността им, се бе срутило. Тя побесня. Тъкмо тогава направи немислимото — постъпка, която никога нямаше да му прости. Тогава тя го помоли да не я изоставя.

Може би той бе единственият човек на света, който можеше да оцени изключителната важност на онова, което тя разрушаваше, когато заплака и падна на колене пред него. Тя потисна гордостта си — онази нейна същина, която я правеше такава, каквато бе.

— Шеба, престани. Трябва да престанеш.

Опита се да я вдигне, но тя го стискаше силно и плачеше с такова отчаяние, тъй опустошително, че той щеше да носи това в сърцето си до гроб. И точно в онзи момент любовта й се превърна в омраза.

Привлечен от шума, Оуен Куест се бе втурнал във фургона и бе видял всичко. Погледна Алекс, кимна му с глава към вратата.

— Излез. Аз ще се заема с това.

Седмица по-късно тя се омъжи за Оуен, почти два пъти по-възрастен от нея, той не можеше да я дари с деца и Алекс бе единственият, който знаеше защо. Той бе наранил самата й същност и тя можеше да се възстанови единствено, ако бе свързана с властен мъж, който би я поставил на пиедестал. След като баща й бе починал, тя се бе обърнала към Оуен.

 

 

— Алекс! — Гласът на Хедър се вряза в обезпокоителните му спомени. — Видях Дейзи! Седи пред клетката на Синджун.

Шеба чу думите на Хедър, остави Джак Дейли и се върна към Алекс.

— Аз ще се заема с нея.

— Не, няма. То е моя работа.

Погледите им се сключиха в люта битка на воли и той безмълвно изруга Оуен Куест, че бе поставил и двама им в подобно положение. Едва след смъртта на Оуен той разбра как го бе манипулирал старият ястреб. Беше разчитал Алекс и Шеба да закърпят старите си различия, да се оженят и да запазят цирка „Братя Куест“. Оуен всъщност никога не бе разбирал характерите и на двамата. И той определено не бе подозирал, че малкото изчадие-крадла на име Дейзи Девро ще провали плановете му.

Хедър го настигна, опитваше се да върви в крак, смръщила от вълнение чело.

— Не са много пари. Само двеста долара. Не е много.

Той я прегърна през рамо и я притисна.

— Искам да стоиш настрана, Хедър. Разбираш ли ме?

Тя се взря в него, очите й бяха тъмни и неспокойни.

— Няма да я нашибаш с камшика, нали Алекс? Брат ми го каза. Рече, че ще я нашибаш.

Дейзи се разбуди от гласове. Тя вдигна глава от коляното си и осъзна, че бе задрямала на земята пред клетката на Синджун. Протегна се, спомни си болката, която бе изпитала при призрачното си сливане с тигъра. Колко странно! Сигурно бе сънувала, ала всичко бе толкова истинско.

Погледна към клетката. Синджун бе вдигнал глава, ушите му бяха така обърнати, че се виждаха белите петънца по тях. Тя проследи погледа му и видя как Алекс крачи решително към нея, следван от Шеба и Хедър. Бавно се изправи на крака.

— Къде са? — попита Шеба.

— Аз ще се заема с това — сопна й се Алекс.

Дейзи усети тръпки, когато видя студеното, решително изражение на лицето му. Синджун започна да обикаля неспокойно клетката си.

— С какво ще се заемеш? Какво се е случило?

Шеба я изгледа с ледено презрение.

— Не си прави труда да се правиш на невинна. Знаем, че си взела парите, затова ги върни. Или вече си ги скрила някъде?

Синджун изръмжа.

— Не съм крила нищо. За какво говорите?

Алекс прехвърли камшика от едната си ръка в другата.

— От касата липсват двеста долара, Дейзи.

— Не е възможно.

— Вярно е.

— Не съм ги взела.

Не можеше да повярва в онова, което ставаше.

— Не само аз работих там. Може Пийт да е видял нещо. Той пое от мен, докато пробвах костюмите.

Шеба приближи.

— Забравяш, че се отбих да проверя касата, след като се върна на работа. Всичко бе наред. Двеста долара са изчезнали след това.

— Не е възможно. Бях там през цялото време. Не биха могли да изчезнат.

— Ще я претърся, Алекс. Може би са още у нея.

Алекс не повиши тон, но не можеше да се сбърка властността в гласа му.

— Няма дори да я докоснеш.

— Какво ти става? — възкликна Шеба. — Откога мозъкът ти се е смъкнал в топките?

— Нито дума повече! — Обърна се към Хедър, която попиваше всяка дума. — Хайде, миличка. Утре ще изясним всичко.

Хедър тръгна с неохота, но Дейзи забеляза, че започнаха да се скупчват други хора. Нико Мартин, дресьорът на слоновете, дойде заедно с Джак Дейли, а Брейди приближи с една от шоугърлите.

Алекс също забеляза, че се събира народ и се обърна към Дейзи.

— Ако дадеш парите сега, можем да предотвратим нещата да придобият по-грозен характер.

— Нямам никакви пари!

— Тогава ще трябва да ги намеря и ще започна като претърся теб.

— Не!

Той сграбчи ръката й, а Синджун издаде дълбок, лаещ рев, когато Алекс я поведе към фургона им. Шеба тръгна вляво от Алекс, очевидно имаше намерение да ги последва.

С ъгълчето на окото си Дейзи забеляза строгите, сериозни изражения на останалите, същите хора, които предишната вечер се бяха събрали около сватбената им торта. И Джил бе там, но този път не пожела да срещне погледа на Дейзи. Маделин се извърна, а Брейди Пепър я изгледа свирепо.

Със забиването на пръстите на Алекс в дланта й, тя изпита чувството, че е предадена, и то проникна вдън душата й.

— Не оставяй това да продължи. Знаеш, че никога няма да открадна.

— В интерес на истината, не знам нищо такова. — Стигнаха фургона и той посегна да отвори вратата с ръката, в която държеше камшика. — Влизай.

— Как можеш да го направиш?

— Това ми е работата. — Бутна я нагоре по стъпалата.

Шеба ги последва във фургона.

— Ако си невинна, няма защо да се безпокоиш, нали така?

— Невинна съм!

Алекс хвърли камшика на един стол.

— Тогава няма да имаш нищо против да те претърся.

Погледът й се стрелкаше ту към единия, ту към другия, от хладната решителност в очите им й призля. Независимо какви бяха миналите им отношения, сега те двамата бяха се обединили срещу нея.

Той пристъпи към нея, а тя отстъпи към плота на мивката, мястото, където само преди няколко часа той я бе целунал тъй страстно.

— Не мога да ти позволя това — рече отчаяно тя. — Ние изрекохме клетви, Алек. Не им обръщай гръб.

Знаеше, че така изглеждаше в очите му още по-виновна, но браковете се основават на доверието и ако той го разрушеше, то пред тях нямаше да има повече възможности.

— Нека свършим с това.

Тя се придвижи странично покрай плота.

— Няма да допусна да ме докоснеш. Моля те, приеми думата ми! Не съм откраднала парите! Никога през живота си не съм откраднала нищо!

— Престани, Дейзи. Само влошаваш положението си.

Тя обаче нямаше намерение да се предаде. Решен до крайност да постигне целта си, той я притисна до килера.

Тя го гледаше като вцепенена.

— Не го прави — прошепна. — Моля те. Умолявам те.

За миг той спря. Сетне дланите му обхванаха хълбоците й. Докато Шеба гледаше, той ги спусна надолу по бедрата й, сетне нагоре, към корема, гърба, гърдите й, които бе погалил тъй нежно само часове по-рано. Тя затвори погнусена очи, когато ръцете му се плъзнаха между краката й.

— Трябваше да ми повярваш — прошепна тя, когато той свърши.

Той отстъпи крачка назад, в очите му се четеше тревога.

— Щом не са у теб, защо тогава се съпротивляваше?

— Защото исках да ми повярваш. Аз не съм крадла.

Погледите им се срещнаха.

Той сякаш понечи да каже нещо, но се намеси Шеба.

— Разполагала е с достатъчно време да се отърве от парите. Защо не претърсиш фургона, а аз ще погледна в пикапа?

Алекс кимна и Шеба излезе. Зъбите на Дейзи затракаха, макар че вечерта бе топла. Независимо какви бяха взаимоотношенията между Алекс и Шеба, бе ясно, че в този момент те си имаха доверие. Нито един от двамата обаче не й вярваше.

Дейзи се отпусна на дивана, обхвана с длани колене, за да спре треперенето си. Не гледаше как Алекс преравя чекмеджетата и претърсва вещите й. Бе я обзело чувството за неизбежност. Вече не помнеше какво означава да държиш живота си в свои ръце. Може би никога не го бе правила. Първо изпълняваше нареденото от майка й, сетне — от баща й. А сега животът й бе в ръцете на този опасен мъж.

Шумоленето на хартия бе последвано от тежко мълчание. Бе забила поглед в износения килим.

— Намери парите, нали?

— На дъното на чантата ти — там, където си ги скрила.

Тя вдигна глава и видя отворената чанта в краката му.

— Някой ги е сложил там. Аз не съм ги крила.

Той мушна парите в джоба си.

— Престани да играеш игрички. Сега си натясно, в ъгъла. Поне намери куража да кажеш истината и да понесеш последствията.

— Не съм откраднала парите. Някой е искал да ме натопи. — За Дейзи бе очевидно, че Шеба стоеше зад всичко това. И Алекс сто на сто го виждаше. — Не съм го направила! Трябва да ми повярваш.

Молбите й секнаха, като видя каменното изражение на лицето му и осъзна, че с нищо не можеше да промени мнението му. С ужасното чувство на примирение тя каза:

— Спирам да се защищавам. Казах истината и не мога да направя нищо повече.

Той отиде до стола срещу нея и седна. Изглеждаше уморен, но не и толкова уморен, колкото се чувстваше.

— Ще повикаш ли полиция?

— Ние се справяме сами с проблемите си.

— Значи си и съдия, и прокурор.

— Така стават работите тук.

Циркът би трябвало да е магическо място, но единственото, което откри тя тук, бе гняв и подозрение. Взря се в него, опитваше се да проникне зад непроницаемата фасада на изражението му.

— Ами ако сбъркаш?

— Не бъркам. Не мога да си го позволя.

Усети ледено предчувствие в уверения му тон. Такова съвършено високомерие бе сигурно предизвестие за нещастието. В гърлото й заседна буца. Бе казала, че повече няма да се защищава, но я обзе силно вълнение. Преглътна с мъка, вторачена в окъсаните грозни пердета, които закриваха прозореца зад него.

— Не съм откраднала двестате долара, Алекс.

Той стана и отиде до вратата.

— Ще се оправяме с последствията утре. Не се опитвай да напуснеш фургона. Ако го направиш, знай, че ще те намеря. Обещавам ти.

Усети ледената нотка в тона му и се запита какво ли наказание щеше да й наложи. Не ще и дума, че щеше да бъде строго.

Той отвори вратата и излезе в нощта. Тя чу рева на тигъра и потрепери.

Шеба гледаше как Алекс се отдалечава от нея. Сетне сведе поглед към двестате долара, които й бе дал, и разбра, че трябва да се махне; малко по-късно тя вече летеше по магистралата с кадилака си, без да се интересува накъде отива, нуждаеше се само от уединение, за да се наслади на унижението на Алекс. Защото при цялото си високомерие и гордост Алекс се бе оженил за една дребна джебчийка.

Само допреди часове, когато Джил Демпси й каза, че Алекс се бил оженил, на Шеба й се прииска да умре. Можеше да понесе грозния спомен за онзи ден, в който бе изгубила гордостта си и се бе унижила пред него — единствено поради увереността си, че той никога няма да се ожени. Как би могъл да намери друга жена, която да го разбира тъй добре, като нея, неговата близначка, неговото друго аз? Щом не искаше да се ожени за нея, значи нямаше да се ожени изобщо — така гордостта й бе спасена.

Но днес всичко това бе свършило изведнъж. Не можеше да повярва, че я бе отхвърлил заради тази безполезна играчка. Споменът за това как плачеше и се бе впила в него, как го молеше да я обича, възкръсна отново — ярък и силен, сякаш бе станало преди минути.

И ето че Алекс бе наказан далеч по-бързо, отколкото бе очаквала, и тя отново можеше да изправи глава. Не би могла да си представи по-болезнен удар върху гордостта му. Нейното унижение бе поне на четири очи, а неговото — пред очите на целия свят.

Шеба натисна бутона на радиото и колата се изпълни със звуците на твърд рок. Горкият Алекс! Наистина го съжаляваше. Беше пропуснал шанса да се ожени за кралицата на арената и свърши с една обикновена крадла.

Докато Шеба се носеше по обляната в лунна светлина магистрала в Северна Каролина, Хедър Пепър се бе свила зад вентилатора във фургона на баща си, обвила с тънички ръце гърдите си, с мокри от сълзите бузи.

Защо бе извършила такова ужасно нещо? Ако майка й бе жива, можеше да поговори с нея, да й обясни, че не го бе планирала, че чекмеджето на касата бе отворено, а тя ненавиждаше Дейзи и всичко стана просто от само себе си. Майка й щеше да й помогне да оправи нещата.

Но тя бе мъртва. А Хедър знаеше, че ако баща й научеше какво бе сторила, щеше да я намрази завинаги.