Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss an Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 281 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
djenitoo (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Елизабет Филипс. Да целунеш ангел

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1996

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Оформление: Светлана Стоянова

ISBN: 954-701-004-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

18.

През юни и юли циркът „Братя Куест“ достигна средата на дългото си пътешествие, проправяйки си път през малките градчета на Пенсилвания и Охайо. Понякога следваха реките — малки и големи: Алегеня и Мононгаела, Хокинг, Скиото и Маумий. Играеха в малките градове, пренебрегвани от другите циркове: миньорски селища със затворени стари мини, стоманодобивни градчета с изгаснали пещи, фабрични центрове със затворени фабрики. Голямата промишленост може и да бе забравила за обикновените хорица от Пенсилвания и Охайо, но в „Братя Куест“ ги помнеха и циркът следваше своя път.

В първата седмица на август преминаха в Индиана и Дейзи бе неизказано щастлива. Чувстваше се така, сякаш бе друг човек: силна, самоуверена, способна да се справя сама. След бягството на Синджун бе спечелила уважението на останалите и вече не бе в ролята на прокажена. Момичетата от миманса споделяха с нея клюките, а клоуните търсеха мнението й за поредните си номера. Брейди я потърси да говорят на политически теми и я подтикна да заякчи мускулите си с гирички. А Хедър прекарваше с нея известно време всеки ден, но само когато Алекс не бе наоколо.

— Учила ли си психология? — попита я тя един ден в началото на август; Дейзи я черпеше обяд в Макдоналдс в едно градче в Източна Индиана, където даваха представление.

— Известно време. Трябваше да сменя училището, преди да съм завършила курса.

Дейзи си бодна пържено картофче, отхапа от него и го остави. Напоследък пърженото не й се отразяваше добре на стомаха. Опря ръка на хълбока си и се опита да се съсредоточи върху казаното от Хедър.

— Мисля като порасна да стана психоложка или нещо от този сорт. Искам да кажа, че след всичко, което съм преживяла… Мисля, че мога да помогна доста на други деца.

— Обзалагам се, че е така.

Хедър изглеждаше обезпокоена, което не бе необичайно. У нея бе останало твърде малко от безгрижното девойче и Дейзи знаеше, че кражбата на парите тежеше още на съвестта й, макар никога повече да не я бе споменавала.

— Алекс казвал ли е… някога що за тъпанарка бях тогава и така нататък?

— Не, Хедър. Сигурна съм, че изобщо не си мисли за това.

— Като си спомня какво направих, ми иде да умра.

— Алекс е свикнал жените да му се хвърлят на врата. Да ти кажа правичката, той изобщо е забравил за това.

— Наистина ли? Казваш ми го само да ме ободриш.

— Той те харесва много, Хедър. И определено не те смята за глупачка.

— Ти сигурно се стресна, като ни завари.

Дейзи едва потисна усмивката си.

— Много е опасно за една по-възрастна жена, когато младо момиче преследва съпруга й.

Хедър кимна важно.

— Аха. Но, Дейзи, не мисля, че Алекс би ти изневерил. Честно. Джил и Маделин и всички останали говорят, че повече изобщо не ги забелязвал, дори и когато се припичали само по бикини. Мисля, че това ги побърква…

— Хедър…

— Извинявай. Разстройва ги. — Тя разсеяно мачкаше крайчеца на хлебчето на хамбургера си. — Мога ли да те попитам нещо? Става дума за… ами… когато правиш секс и така нататък. Искам да кажа, чувстваш ли се неудобно?

Дейзи забеляза, че ноктите на Хедър бяха изгризани до дъно, но знаеше, че не тревогите й за секса бяха причина за това, а гузната й съвест.

— Когато е правилно, не е неудобно.

— Но как разбираш кога е правилно?

— Когато не бързаш и опознаеш човека. И, Хедър, изчакай, докато се омъжиш.

Хедър ококори очи.

— Никой вече не чака докато се омъжи.

— Аз изчаках.

— Да, но ти си…

— Глупачка ли?

— Да. Но добра. — Очите й се разшириха и за първи път от известно време Дейзи забеляза известно оживление, изписано по лицето й. Остави колата си. — О, господи, не гледай!

— Какво?

— Към вратата. До вратата. Момчето, дето ме чака да ме заговори вчера след представлението. Току-що влезе. Той е… о, господи, много е готин.

— Къде?

— До касата. Не гледай! С черните тениска и шорти. Побързай, но гледай да не забележи, че го гледаш.

Дейзи отправи небрежен поглед към касата. Забеляза един тийнейджър, който четеше менюто. Беше приблизително на същата възраст като Хедър, с рошава кестенява коса и очарователно занесено изражение на лицето. Дейзи бе доволна, че за пръв път Хедър реагираше като нормално девойче, вместо като човек, върху чиито плещи се е стоварил целият свят.

— Ами ако ме види? — изстена Хедър. — Ох, мамка му! Косата ми.

— Не ругай. А пък косата ти изглежда добре.

Хедър наведе глава и Дейзи разбра, че момчето идваше към тях.

— Здрасти.

Хедър реши, че тъкмо сега трябва да разбърка леда в колата си — преди да вдигне глава.

— Здрасти.

И двамата се изчервиха и Дейзи забеляза, че търсеха да кажат нещо остроумно. Момчето най-сетне се престраши.

— Какво става?

— Нищо.

— Днес, ъ-ъ-ъ, там ли ще си? Искам да кажа в цирка, де.

— Да.

— Добре.

— Да, там ще бъда.

Последва дълга пауза, нарушена този път от Хедър.

— Това е Дейзи. Сигурно я помниш от представлението и така нататък. Тя е най-добрата ми приятелка. Дейзи, запознай се с Кевин.

— Здравей, Кевин.

— Здрасти. Аз, ъ-ъ-ъ, харесахте ми в представлението.

— Благодаря.

След като изчерпи тази тема, той се обърна отново към Хедър.

— Аз и онова момче Джеф — не го познаваш, но е много готин, мислехме си да се позавъртим към цирка.

— Добре.

— Може и да се видим.

— Аха. Ще бъде готино.

Мълчание.

— Окей, ще се видим.

— Да, добре.

Докато той се отдалечаваше, на лицето на Хедър се появи замечтано изражение, последвано почти моментално от съмнение.

— Мислиш ли, че ме харесва?

— Определено.

— И какво ще правя, ако ме покани да излезем довечера или между двете представления? Знаеш, че татко няма да ме пусне.

— Ще трябва да кажеш на Кевин истината. Че баща ти е много строг и не ти позволява да излизаш с момчета, докато не навършиш трийсет години.

Хедър отново извъртя очи, но Дейзи не се поддаде.

Обмисли дилемата на Хедър. Хубаво щеше да е за нея да изживее едно романче, макар и мимолетно. Необходимо й бе поне известно време да се държи като нормално девойче, а не като човек, изтърпяващ наказание. И все пак, Хедър бе права — Брейди щеше да се възпротиви.

— А защо не поразведеш ти Кевин? Ще му хареса. Сетне, ако седнете около камионите, баща ти ще може да те държи под око, но въпреки това ще си бъдете насаме.

— Това може и да мине. — Сбърчи чело в умолително изражение. — Ще поговориш ли с татко, та да не ме постави в неудобно положение.

— Ще поговоря.

— Да не вземе да изтърси нещо глупаво пред Кевин. Моля те, Дейзи.

— Ще се постарая.

Тя сведе глава и бръкна с пръст в празната кутийка на пържените картофи. Раменете й отново хлътнаха и Дейзи забеляза как чувството за вина пак я обзема.

— Като си помисля какво ти сторих, се чувствам такова лайно — исках да кажа негодница! — Вдигна глава. — Знаеш, че съжалявам, нали?

— Да.

Не знаеше как да й помогне. Хедър се опитваше да изкупи вината си по всички познати й начини. Единственото, което не бе направила, бе да признае истината пред баща си и Дейзи не искаше тя да го прави. Отношенията между Хедър и Брейди и без това бяха трудни, а едно признание щеше да ги усложни допълнително.

— Дейзи, аз никога… искам да кажа, че онова с Алекс се случи, само защото бях незряла. Той бе много мил с мен, но аз повече не съм го сваляла и изобщо… ако се безпокоиш за това.

— Благодаря ти, че ми каза.

Дейзи се зае да прибере остатъците от яденето, та да не забележи Хедър усмивката й. Девойчето сбърчи нос.

— Не се обиждай, Дейзи, той е секси и така нататък, но наистина е стар.

Дейзи едва не се задави.

Хедър погледна към касата, където Кевин най-сетне даваше поръчката си.

— Той е толкова готин.

— Алекс ли?

Хедър я изгледа ужасена.

— Не! Кевин!

— Аха. Е, Алекс не е Кевин, това е сто на сто сигурно.

Хедър кимна важно.

— Сигурно е.

Този път Дейзи не можа да се сдържи. Засмя се и за нейна радост Хедър я последва.

Когато се върнаха на площадката, Хедър отиде да тренира с Шеба. Дейзи прибра продуктите, които бе купила, и подреди лакомствата за животните; беше благодарна, че Алекс нито веднъж не протестира за тези допълнителни разходи към сметката им за храна. Сега, след като знаеше, че бе само един беден университетски преподавател, тя се опитваше да бъде още по-пестелива, но по-скоро би отрязала от своите разходи, отколкото от покупките за животните.

Както вече се бе установила практиката, първо спря при слоновете, за да вземе Тейтър и той я последва към менажерията. Синджун обикновено игнорираше слончето, но този път вдигна гордо глава и изгледа съперника си с високомерно снизхождение.

Тя обича най-много мен, досадно хлапенце, и не го забравяй никога.

Лолипоп и Честър бяха завързани извън палатката, Тейтър зае обичайното си място близо до тях, където го очакваше купчинка чисто сено. Дейзи отиде до Синджун и бръкна през решетките да го почеше между ушите. Той намираше бебешките приказки за унизителни, затова тя не му бъбреше като на останалите животни.

Ценеше много времето, прекарвано с животните. Под нейните грижи Синджун се оправи и вървеше много добре, оранжевата му козина сега лъщеше от здраве. Понякога, много рано сутринта, когато се намираха в отдалечен район, Дейзи се измъкваше от топлото легло и пускаше Синджун от клетката му: така голямата котка можеше да поброди на свобода, па макар и за малко.

Лудуваха двамата из потъналата в роса трева, Синджун грижливо криеше ноктите си, а тя се озърташе непрекъснато, да не би да се появи някой ранобудник. И сега, докато го галеше, я обзе чувство на летаргия.

Синджун се взря в очите й.

Кажи му.

Ще му кажа.

Кажи му.

Скоро. Скоро ще му кажа.

Колко ли време щеше да мине, преди новият живот, който се зараждаше в нея, да се размърда? Не би могла да е забременяла преди повече от шест седмици, значи оставаше още време. Не бе пропускала да пие хапчетата си и затова отдаде първоначално симптомите на стреса, но миналата седмица, след като повръща в тоалетната на един крайпътен ресторант, най-сетне си купи тестов комплект и установи истината.

Играеше си с ушите на Синджун. Знаеше, че ще трябва да каже скоро на Алекс, но още не бе готова за това. В началото той ще се ядоса — изобщо не се заблуждаваше, че няма да е така — но като свикне с мисълта, сто на сто щеше да се зарадва. Трябваше да се зарадва, рече си твърдо тя. Той я обичаше. Просто още не го бе признал пред себе си. И щеше да заобича и бебето.

Макар и да не бе изрекъл на глас думите, които тя искаше да чуе, знаеше, че изпитва дълбоки чувства към нея. Как иначе можеше да се обясни нежността, която съзираше в очите му в най-неочакван момент, или радостта, която излъчваше, когато бяха заедно? Понякога й бе мъчно да си спомня колко рядко се смееше той в началото.

Знаеше, че му е хубаво да е с нея. В тясното пространство на фургона и по време на дългите преходи с пикапа почти всяка сутрин, бяха като повечето семейни двойки, ала той я търсеше и през деня, за да й разкаже история, която ще й хареса, да изроптае за някой проблем с местен чиновник или просто да я потупа собственически по дупето. Яденето между ранното и вечерните представления се бе превърнало във важен ритуал и за двамата. А нощем, след като свършеха работа, се любеха със страст и свобода, която тя изобщо не бе вярвала, че съществува.

Не можеше да си представи вече живота си без него, а след като дните си течаха един подир друг и той престана да споменава развода им, тя бе сигурна, че и той не можеше да си представи да бъдат разделени. Това бе истинската причина да не иска да му каже за бебето. Искаше да му даде още малко време да свикне с обичта си към нея.

 

 

На следващата сутрин всичко се обърка тотално. Алекс се събуди малко след като тя се бе измъкнала от леглото и я откри да играе в пустото поле зад фургоните със Синджун. Два часа по-късно той още бе объркан и ядосан.

Беше неин ред да шофира. Започнаха да се редуват в карането, след като той разбра, че няма да повреди скоростите на пикапа и че й харесва да кормува.

— Би трябвало аз да карам тази сутрин — рече той. — Така ръцете ми ще са заети и няма да мога да те хвана за гърлото.

— Хайде, Алекс, успокой се.

— Да се успокоя ли? Как не!

Тя го погледна свирепо. Той й отвърна със същото.

— Обещай ми, че повече няма да пускаш Синджун от клетката му.

— Не бяхме в града, наоколо нямаше жива душа, тъй че престани да се безпокоиш, моля те!

— Никак не ми прозвуча като обещание.

Тя обърна взор към равнинните ниви на Индиана, които се простираха от двете страни на двулентовата магистрала.

— Забелязал ли си, че Джак и Джил прекарват напоследък доста време заедно? Нали ще е забавно, ако се оженят? Имам предвид имената им.

— Престани да заобикаляш темата и ми дай дума, че повече няма да се подлагаш на опасност.

Той отпи глътка кафе от пръстената чаша, която стискаше в ръце.

— Мигар вярваш, че Синджун може да ме нарани.

— Той не е домашно коте, независимо от това как се отнасяш с него. Дивите животни са непредвидими. Не бива отново да го пускаш от клетката му, разбра ли? При никакви обстоятелства.

— Зададох ти въпрос. Мислиш ли, че би ме наранил?

— Не нарочно. Той е привързан към теб, това е ясно, но историята на цирка е пълна със случаи на ужким опитомени животни, които се обръщат срещу дресьорите си. А Синджун едва ли може да се смята за опитомен.

— С мен е такъв, а и ненавижда клетката си. Наистина я мрази. Казах ти и преди, че никога не го пускам, когато сме близо до жилищен район. Ти сам видя, че тази сутрин наоколо нямаше жива душа. Ако само нещо бе помръднало, нямаше изобщо да отворя вратата на клетката.

— Няма да я отваряш повече, тъй че това вече няма никакво значение. — Той остави празната си чаша на пода на пикапа. — И какво стана с жената, за която се ожених? Онази, която смяташе, че цивилизованите хора не стават от сън преди единайсет?

— Омъжи се за циркаджия-скитник.

Чу гърления му смях, но не откъсна очи от пътя. Знаеше, че за него въпросът с пускането на Синджун бе приключил и се надяваше, че няма да забележи, че не бе давала никакви обещания.

 

 

Хедър затвори вратата на фургона и излезе. Облечена бе в жълта блуза от Гарфийлд, а босите й крака стъпваха във влажната трева. Шапитото бе свалено, ала на нея й бе писнало от познатата гледка на готвещия се за път цирк. Вместо това вниманието й бе приковано към баща й, който седеше пред фургона в плетения, синьо-бял шезлонг и пушеше пурата, която си позволяваше веднъж седмично.

По изключение около него не се въртяха никакви жени. Никакви шоугърли, както и местни мадами, които винаги го следваха. Мисълта за това как баща й прави секс я влудяваше, макар и да знаеше, че го прави. Но поне се стараеше тя да не разбере, за разлика от братята й. Баща й винаги ги насмиташе, ако говореха мръсотии пред нея.

Още не я бе видял, подръпна от пурата и огънчето й просветна. Хедър не бе вечеряла, но въпреки това й се струваше, че ще повърне, само като си помисли какво й предстоеше да направи тази вечер. Да можеше да запуши уши и да заглуши гласа на съвестта си; но не, той се засилваше с всеки изминал ден. Вече не можеше да спи, нито пък да задържа храна в стомаха си. Да запази мълчание се превърна за нея в по-лошо наказание, отколкото да каже истината.

— Тате… ъ-ъ-ъ… мога ли да поговоря с теб? — В гърлото й бе заседнала голяма буца и думите й излизаха сподавени.

— Мислех, че си легнала.

— Не мога да заспя.

— Пак ли? Какво ти става напоследък?

— Ами…

Тя закърши ръце. Той щеше да побеснее, като му каже, но повече не можеше да продължава така; след като знаеше как бе натопила Дейзи и не предприемаше нищо да поправи нещата.

Ако Дейзи се бе оказала кучка, може би щеше да е по-различно, но тя бе най-свестният човек, когото Хедър познаваше. Понякога й се искаше Дейзи да я бе изпяла още в началото. В такъв случай досега всичко щеше да бъде свършило.

— Какво се е случило, Хедър? Нима още се безпокоиш, че не сполучи с номера си тази вечер?

— Не.

— Е, би трябвало. Не знам защо напоследък не можеш да се съсредоточиш. Когато Мат и Роб бяха на твоята възраст…

— Аз не съм Мат и Роб! — Изтънелите й нерви не издържаха. — Винаги Мат и Роб, само Мат и Роб! Те правят всичко идеално, а аз съм големият провал!

— Не съм казвал подобно нещо.

— Но го мислиш. Винаги ме сравняваш с тях. Ако можех да дойда да живея с теб веднага след като мама почина, вместо да се налага да бъда при Тери, досега щях да съм много по-добра.

Той не се разбесня. Вместо това разтърка ръката си, тя знаеше, че го тормозеше тендовагинит.

— Хедър, постъпих така, както смятах, че ще е най-добре за теб. Това е труден живот. Искам нещо по-добро за теб.

— На мен тук ми харесва. Обичам цирка.

— Ти не разбираш.

Тя седна на стола до него, защото вече й бе трудно да стои права. Това бе най-лошото и най-хубавото лято в живота й. Хубавото бе, че се навърташе около Дейзи и Шеба. И макар те двете да не се разбираха, и двете държаха на нея. Въпреки че никога не даде на Дейзи да го разбере, харесваха й лекциите за мръсните думи, пушенето, секса и наркотиците. Освен това Дейзи бе забавна, бе гальовна по природа, винаги галеше Хедър по ръката или по гърба или някъде другаде.

Шеба се суетеше край нея по коренно различен начин. Защитаваше я, когато братята й се държаха гадно, гледаше да поема истинска храна, а не ерзац. Помагаше й в акробатиката, никога не й крещеше, дори и когато Хедър се проваляше. И Шеба бе посвоему гальовна, решеше косата й или й помагаше с постановката на стойката, а след това я потупваше приятелски.

Запознанството й с Кевин също бе много приятно събитие. Бе й обещал да пише и Хедър щеше да му отговаря. Не я целуна онази вечер, но й се стори, че му се иска.

Ала въпреки всичко, това лято бе направо ужасно. Беше се поставила в неудобно положение пред Алекс, кожата й настръхваше, като си спомнеше за случилото се. Баща й винаги й бе ядосан. А най-лошото от всичко бе онова, което бе направила на Дейзи — онова ужасно нещо, с което повече не можеше да живее.

— Татко, имам да ти казвам нещо. — Тя сключи ръце. — Нещо лошо.

Той се напрегна.

— Не си бременна, нали?

— Не! — По бузите й изби червенина. — Винаги си мислиш за мен най-лошото!

Той се отпусна на стола си.

— Извинявай, скъпа. Само дето остарявам, а ти си толкова хубава. Безпокоя се за теб.

Това бе най-хубавото нещо, което й бе казвал през цялото лято, но тя не можа да му се наслади, след като знаеше какво й предстоеше да му каже. Може би би трябвало да каже първо на Шеба, но не от Шеба се боеше тя, а от баща си. Сълзи запариха в очите й, но тя премигна и ги прогони, защото мъжете мразеха сълзите. Мат и Роб твърдяха, че плачели само мамините детенца.

— Аз… аз направих нещо. И повече не мога да го пазя в тайна.

Той не рече нищо. Само я гледаше и чакаше.

— Това… това е просто нещо грозно, което непрекъснато расте у мен и не престава.

— Най-добре е да ми кажеш.

— Аз… — преглътна трудно тя. — Онези пари, които всички мислеха, че Дейзи е откраднала… — Думите най-сетне изригнаха: — Аз го направих.

В първия миг той не реагира, но сетне скочи като ужилен.

— Какво?!

Тя го погледна от долу нагоре и дори и в мрака забеляза яростта, изписана върху лицето му. Стомахът й се сви, но въпреки това намери сили да продължи.

— Аз бях. Аз… аз взех парите, сетне се промъкнах във фургона им и ги скрих в чантата й, за да си помислят всички, че го е направила тя.

— Хич, ама хич не мога да повярвам! — Той замахна с крак и ритна шезлонга, в който седеше тя. Преди да падне я улови за ръката и я изправи. — Защо направи такова нещо? По дяволите! Защо излъга?

Ужасена, тя се опита да се откопчи от него, но той не я пускаше, а тя пък не можа повече да сдържа сълзите си.

— Аз… аз исках Дейзи да загази. Беше…

— Малка гаднярка!

— Аз й разказах и й се извиних — изхлипа Хедър. — И наистина съжалявам! Тя вече е моя приятелка! Не исках да…

Той я раздруса здраво.

— Алекс знае ли за това?

— Н-н-н-е.

— Накара всички да повярват, че Дейзи е крадла, в същото време виновната си била ти! Направо ми се повдига от теб.

Без да каже нищо друго, той я помъкна през площадката. Носът й течеше, бе толкова изплашена, че зъбите й затракаха. Знаеше си, че ще се вбеси, но не бе предполагала, че ще е чак толкова зле.

Помъкна я покрай фургона на Шеба към фургона на Алекс и Дейзи, двата бяха паркирани един до друг. С ужасяващ жест той вдигна ръка и издумка по вратата. Вътре светна и Алекс веднага отвори.

— Какво се е случило, Брейди?

Лицето на Дейзи се появи иззад рамото на Алекс и като видя Хедър, изражението й стана тревожно.

— Какво се е случило?

— Кажи му — рече със заповеден тон баща й.

Хедър понечи да каже нещо през хълцанията си.

— Аз… аз съм тази, която…

— Гледай го в очите, когато говориш с него! — Баща й хвана брадичката й и я повдигна, не бе болезнено, но по-скоро би умряла, отколкото да срещне погледа на Алекс.

— Аз взех парите! — изплака Хедър. — Не беше Дейзи. Аз бях! Промъкнах се във фургона ви и ги скрих в чантата й.

Тялото на Алекс се вдърви, изражението му бе досущ като бащиното й, затова Хедър се отдръпна назад.

Дейзи издаде тих тревожен звук. Макар и да не бе едра, успя да измести Алекс достатъчно, за да профучи покрай него по металните стълбички. Протегна ръце към Хедър, но баща й я дръпна.

— Да не си посмяла да проявяваш съчувствие! Хедър е постъпила като страхливка и аз обещавам, че ще си получи заслуженото.

— Но аз не искам тя да бъде наказвана! Това се случи преди месеци. Вече не е никак важно.

— Като си помисля за всичките мъки, които си изживяла…

— Няма значение. — Изражението на Дейзи бе тъй упорито, както когато поучаваше Хедър относно мръсния език. — Това е моя работа, Брейди. Моя и на Хедър.

— Грешиш. Тя е моя плът и моя кръв, аз отговарям за нея и никога не ми е минавало и през ум, че ще се срамувам толкова. — Погледна към Алекс. — Разбирам, че това са вътрешни проблеми на цирка, но ще го оценя високо, ако ме оставиш аз да се заема с него.

Хедър потрепери, когато Алекс студено кимна.

— Не, Алекс! — Дейзи отново протегна ръце, но Алекс я хвана и я дръпна назад.

Брейди помъкна Хедър между фургоните, без да изрече и дума, а девойчето никога не се бе бояло повече през живота си. Баща й никога не я бе удрял, но и тя, на свой ред, никога не бе постъпвала тъй лошо.

Той рязко спря, когато Шеба пристъпи иззад големия си фургон. Облечена бе със зелената си копринена роба, цялата обсипана в цветя и птици, а Хедър тъй се зарадва да я види, че бе готова да се хвърли в обятията й; но това бе до мига, в който видя ужасения й поглед и разбра, че бе чула всичко.

Хедър наведе глава и сълзите отново рукнаха. Сега и Шеба я мразеше. Би трябвало да го очаква. Шеба мразеше крадците повече от всичко на света.

Гласът й я разтърси.

— Искам да говоря с теб, Брейди.

— По-късно. Сега имам друга работа.

— Не, ще говорим сега. — И тя направи рязък жест с глава. — Лягай си, Хедър. Баща ти и аз ще се заемем с това утре сутринта.

„Какво те интересува теб? — искаше да изпищи Хедър._Ти_ мразиш Дейзи.“ Но знаеше, че думите й няма да имат никаква тежест за момента. Шеба бе корава, досущ като баща й, когато станеше дума да се следват правилата на цирка.

Хватката на баща й се поохлаби и Хедър хукна. Докато тичаше към безопасността на спалнята си, тя разбра, че бе изгубила и последната възможност да го накара да я обича.