Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (17)

17.

Дейзи преглътна.

— Искаш да се съблека ли?

Знаеше, че думите й прозвучаха идиотски, но Алекс я изненада. Какво имаше предвид под груби неща? Погледът й пробяга към навития камшик, който бе оставил върху облегалката на дивана. Беше го изплашила до смърт, като му каза, че го обича, но не бе очаквала чак такава реакция. И все пак, той бе толкова боязлив на тази тема, че би трябвало да очаква изненадваща реакция.

— Престани да се мотаеш.

Свали тениската си, дънките му бяха се свлекли надолу, изглеждаше неумолим и опасен, като застана пред нея гол до кръста, с онази права линия от тъмни косми, която пресичаше корема и сочеше пътя към опасността, досущ като просветваща неонова стрелка.

— Като каза груби работи…

— Имах предвид, че е време за известно разнообразие.

— Честно да си кажа, не мисля, че съм усвоила напълно дори основата.

— Стори ми се каза, че ме обичаш, Дейзи. Какво ще речеш за доказателствата?

Той определено я провокираше и тя преброи наум до десет.

— Знаеш, че не съм мъж, който си пада по нежностите и цветята. Обичам секса. Обичам да го правя често и необуздано.

Добри боже! Тя наистина го бе изплашила. Прехапа долната си устна. Въпреки казаното от нея, Алекс не бе чак толкова предвидим, затова трябваше да внимава. От друга страна Тейтър и приятелчетата му я бяха научили на едно основно правило при общуването й с едри зверове. Ако отстъпи, се подлага на опасността да я съборят на земята.

— Много добре — рече тя. — Какво искаш да направя?

— Вече ти казах. Съблечи се.

— А аз казах, че искам аз да те любя, а не обратното.

— Може и да не искам да се любя. Може да искам просто да чукам.

Мръсник такъв! Нарочно я провокираше и тя трябваше да държи езика си зад зъбите, ако не искаше да падне в капана. Ако изгубеше самообладание, щеше да му отстъпи първенствуващата позиция, а той желаеше тъкмо това. Трябваше по някакъв начин да се възправи до него и то можеше да бъде осъществено само чрез собствените й методи. Обичаше го прекалено силно, за да го остави да я избудалка така.

Премисли възможностите си, сетне стана от леглото да се съблече. Той не рече нищо; само я гледаше. Изрита обувките си, свали костюма, но когато стигна до сутиена и бикините, изпита нежелание да продължи по-нататък. Той бе силно възбуден, дънките му подчертаваха това, а настроението му бе опасно и тя не знаеше какво би могла да очаква. Може би нямаше да е зле да го разсее. Така щеше да спечели малко време.

Толкова неща се бяха случили след разговора с баща й, че не й остана време да говори с Алекс за удивителните му твърдения. Ако повдигнеше въпроса сега, може би щеше да го улови със свален гард. А един разговор за семейната му история би могъл също да поразведри непредвидимото му настроение.

— Баща ми каза, че си бил потомък на Романови.

— Свали дънките ми.

— И не само това, ами баща ти бил внук на цар Николай Втори.

— Не ме карай да повтарям.

Изгледа я с такава арогантност, че изобщо не бе трудно човек да си го представи седнал на трона на Катерина Велика да нарежда на някаква вироглава женска от рода Петроф да се хвърли във водите на Нева.

— Каза, че си бил наследник на руската корона.

— Замълчи и направи онова, което ти казах.

Тя потисна въздишката си. Господи, колко бе трудно с него. Очевидно нямаше по-сигурен начин да накара този руснак да атакува от едно обяснение в любов. Трудно й бе да срещне погледа му с някакво достойнство, след като бе само по бельо, а той изглеждаше тъй заплашително потентен, но все пак вложи всичко в опита си. Очевидно сега никак не бе време да се опитва да изкопчи отговорите, за които жадуваше.

Той й се подигра.

— Когато сваляш дънките ми, застани на колене.

Непоносим тъпанар!

Устните му се свиха.

— Веднага!

Тя пое дълбоко дъх, още веднъж, трети път. Никога не си бе мислила, че ще постъпи така с нея. Удивително бе какво можеше да направи страхът с един мъж. Сега той имаше намерението да я притиска, докато не се откаже с гръм и трясък от обяснението си в любов. Колко тигри трябваше да смирява само за един ден?

Вгледана във високомерно присвитите му очи, в наглата извивка на ноздрите му, тя изпита неочакван прилив на нежност. Горкият й любим. Той се бореше със страха си по единствения му познат начин, и ако се опиташе да го накаже за това, само щеше да го накара да заеме позиция на още по-глуха отбрана. О, Алекс, какво е сторил камшикът на вуйчо ти с теб?

Гледаше го в очите, докато бавно приклякваше. Усети силна тръпка на чувственост, като забеляза отново колко възбуден е той. Дори и страхът му не бе успял да попречи.

Стиснал бе юмруци до тялото си.

— По дяволите! Къде е гордостта ти?

Тя седна на пети и се взря в лицето му — неумолимо, безкомпромисно, високите му руски скули хвърляха дълбоки сенки, а тънките бледи бръчици обрамчваха устата.

— Гордост ли? Тя е в сърцето ми, разбира се.

— Ти се оставяш да те унизявам!

Тя се усмихна.

— Не можеш да го направиш. Мога да се унизя единствено сама. А съм на колене да те съблека, защото това ме възбужда.

Възцари се несигурно мълчание. Той изглеждаше тъй измъчен, че тя не можеше да го понесе. Изправи се на колене и притисна устни към коравия му корем, току над колана на дънките. И докато го правеше, дръпна копчето и то изщрака под пръстите й. Сетне отвори и ципа.

Кожата му настръхна, а гласът му потрепери.

— Изобщо не мога да те разбера.

— Мисля, че ме разбираш. Себе си не можеш да разбереш.

Хвана я за раменете и я изправи. Очите му бяха толкова потъмнели и тъй нещастни, че й стана мъчно.

— Какво да правя с теб? — попита той.

— Може би ще отвърнеш на любовта ми?

Дъхът му секна изведнъж и със сподавен стон устните му намериха нейните. Тя почувства отчаянието му, но бе безсилна да му помогне. Целувката ги сля: досущ като водовъртеж тя ги повлече в дълбините си.

Не разбра дали се съблякоха един друг или всеки поотделно, но скоро лежаха голи на леглото. Чувствеността — гореща, дълбока — се плъзна по пламналия й корем. Устните му тръгнаха от рамото, слязоха към гърдите, целуна корема й. Тя разтвори крака и го остави да вдигне коленете й.

— Сега ще те галя навсякъде — прошепна той и дъхът му опари бедрата й от вътрешната им страна.

И го направи. Господи, как го направи!

Не можеше да я обича със сърцето си, но можеше да я обича с тяло; направи го с необуздана щедрост, която я изпълни с емоции. Взе онова, което й даваше, но в същото време му отвръщаше със същото, използвайки ръцете си, гърдите си, мекотата на кожата си, устните си.

Когато той най-сетне навлезе дълбоко в нея, тя обви с крака неговите и стисна силно.

— Да — прошепна тя, — о, да.

Бариерите между тях изчезнаха, а докато наближаваха заедно върха, тя заговори.

— О, да. Така. Обичам… Да. Дълбоко. О, да. Само това…

Напяваше му, водена от страст, от инстинкт. Ако спреше да говори, той щеше да опита да забрави коя бе и да я превърне в някакво анонимно женско тяло. А тя не би го понесла. Тя бе Дейзи. Беше негова жена.

Затова говореше, прегръщаше го силно, препускаше с него към онова място, което се нарича единение.

И накрая тъмата отстъпи място на светлината.

 

 

— Беше свещенодействие.

— Не бе, Дейзи. Беше си просто секс.

— Хайде да го направим отново.

— Карам със сто километра в час, снощи не сме спали повече от три часа и вече закъсняваме да пристигнем в Алънтаун.

— Надут тъпанар!

— Кого наричаш надут тъпанар?

— Теб.

Той я стрелна с поглед, в очите му блещукаше дяволито пламъче.

— Само посмей да го кажеш, когато си гола.

— Няма да се съблека, преди да си признал, че бе свещенодействие.

— Какво ще кажеш, ако призная, че бе по-специално? Защото определено бе по-специално.

Тя го погледна самодоволно и изостави темата дотук. Предишната вечер наистина бе далеч повече от специална и двамата го знаеха. Усетила го бе в жаждата, с която се любиха, и в начина, по който лежаха прегърнати след това. Когато погледите им се срещнаха, в тях нямаше нищо скрито, нищо спестено.

Тази сутрин тя го очакваше да прибегне пак до старите си номера, да се прави на начумерен и невъзможен, да стори всичко възможно, за да увеличи дистанцията.

Но за нейна почуда той бе забавен и мил. Сякаш се бе отказал от борбата си. С всеки удар на романтичното си сърце тя искаше да повярва, че се бе влюбил в нея, но знаеше, че няма да е толкова лесно. Засега бе доволна, че поне бе свалил малко гарда си.

Дъжд забарабани по прашното предно стъкло на пикапа с големи, разплискващи се като амеби капки. Беше хладна, мрачна утрин и според прогнозата, времето още щеше да се влоши. Той я погледна и тя изпита чувството, че чете мислите й.

— Не мога да ти устоя — рече тихо. — Знаеш го, нали? Писна ми да се правя, че мога. — Изражението му стана още по-тревожно. — Но не те обичам, Дейзи, а ти нямаш и представа колко съжалявам, че е така, защото ако можех да избирам кого на този свят да обичам, то това щеше да си ти.

Тя преглътна с мъка заседналата в гърлото й топка и рече:

— Пак ли за емоционалното ти изкривяване става дума?

— Не се шегувай с това.

— Извинявай. Просто е тъй невероятно…

„Глупаво.“ Беше глупаво, но тя спести думата. Докато той вярваше, че не може да обича, ако засегне темата, тя само щеше да предизвиква отбранителните му реакции. Освен ако не бе вярно. Тази тъжна мисъл отекна в съзнанието й. Ами ако беше прав и мрачното му, изпълнено с насилие детство го бе обезобразило толкова лошо, че никога да не може да обича? Ами ако просто не можеше да обича нея?

Дъждът забарабани и по покрива на кабината. Тя погледна венчалната си халка.

— Разкажи ми как би изглеждало. Ако ме обичаше.

— Ако те обичах ли?

— Да.

— Да говорим за нещо, което не може да се случи, е само губене на време.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не би могло да бъде много по-добро, отколкото е сега. Сега е много хубаво.

— Но няма да трае. След като свършат шестте месеца, свършва и този брак. Не бих могъл да живея в мир със себе си, като те гледам как страдаш, само защото не мога да ти дам онова, което заслужаваш. Не мога да ти дам любов, Дейзи. Не мога да ти дам деца. А това са нещата, от които се нуждаеш, Дейзи. Такъв тип жена си и без тях ще линееш и вехнеш.

Думите му предизвикаха малки експлозии на болка у нея, но тя нямаше намерение да го наказва за искреността му, като го напада само заради страданието си. Знаеше също, че не би могла да понесе повече от това и затова смени темата.

— Знаеш ли какво ми се иска?

— Предполагам няколко седмици в скъп курорт и да си направиш маникюр.

— Не. Искам да стана детска учителка.

— Така ли?

— Глупаво, нали? Ще трябва да постъпя в колеж, а съм твърде стара за това. Като завърша, ще съм минала трийсетте.

— А на колко ще си, ако не постъпиш в колеж?

— Моля?

— Годините и така ще си минат, независимо дали ще постъпиш в колеж или не.

— Сериозно ли смяташ, че трябва да го направя?

— Не виждам защо не.

— Защото в живота си съм преживяла достатъчно провали и не бих искала да изживея и още един. Знам, че съм интелигентна, но образованието ми в най-добрия случай може да се нарече несистемно, а съм и съвсем недисциплинирана. Не мога да си се представя да се състезавам с куп умни, осемнайсетгодишни хлапета със стандартното им образование.

— Може би е време да престанеш да се подценяваш. Не забравяй, че си дамата, която може да усмирява тигри.

Той й се усмихна загадъчно и тя се почуди кой точно тигър имаше предвид — Синджун или себе си. Но не, Алекс бе твърде арогантен, за да помисли за себе си като за усмирен.

Тя забеляза поредицата от указателни стрелки върху стълб за улично осветление.

— Следва завой.

Откриването на знаците, сочещи пътя към цирка, бе за Алекс толкова естествено, колкото и дишането, и тя заподозря, че ги бе забелязал, но въпреки това й кимна. Дъждът се бе усилил и той пусна чистачките на по-голяма скорост.

— Предполагам, че не бива да се надявам да имаме късмета да играем на асфалтирана площадка.

— Боя се, че не. Площадката ще е в полето.

— И май ще трябва да разбера от първа ръка защо на представленията на циркове като „Братя Куест“ им викат калните шоута. Само се надявам дъждът да не разстрои животните.

— Нищо им няма. Работниците ще си изпатят най-много.

— И ти. Нали ще си с тях навън. Винаги си бил.

— Това ми е работата.

— Необичайна работа за мъж, който ще бъде цар.

Тя го погледна изкосо. Ако си бе въобразил, че е забравила за това, жестоко се лъжеше.

— Пак ли ще се връщаме към това?

— Само ми кажи истината и повече няма да засягам темата.

— Обещаваш ли?

— Кълна се.

— Добре тогава. — Той пое дълбоко дъх. — Има доста основания да се смята, че това е истина.

— Какво?!

Главата й се отметна тъй рязко, че едва не строши врата си.

— Определено нося кръвта на Романови, а от това, което Макс е успял да узнае, бих рекъл, че има доста голяма вероятност да съм праправнук на Николай Втори.

Тя се сви на мястото си.

— Не вярвам.

— Добре. Тогава няма нужда повече да говорим за това.

— Наистина ли си?

— Макс разполага с доста убедително доказателство. Но след като нямам никакво намерение да предприемам нещо, няма и смисъл да обсъждаме въпроса.

— Наистина ли си наследник на руския трон?

— Русия няма трон. В случай, че си забравила, тя не е монархия.

— Но ако беше…

— Ако беше, от гората щяха да изпълзят сума Романови — претенденти за трона.

— А от онова, което баща ми каза, ти имаш най-добрия шанс от всички претенцията ти да издържи, нали така?

— Може би. Но какво от това? Руснаците мразят Романови повече дори от комунистите, тъй че е малко вероятно да възстановят монархията.

— Ами ако го направят?

— Тогава ще си сменя името и ще се скрия на някой тропически остров.

— На баща ми това никак няма да му хареса.

— Баща ти е фанатик.

— Знаеш, че именно затова е уредил брака ни, нали? Мислех си, че се опитва да ме накаже, като ми намери възможно най-необичайния съпруг, но изобщо не е било това. Искал е родовете Романов и Петроф да се сродят и ме е използвал за тази си цел. — Тя потрепери. — Досущ като някакъв византийски заговор. И направо тръпки ме побиват от това. Знаеш ли за какво поиска да разговаряме вчера?

— Може би за същото, за което говори и с мен. За причините, поради които трябва да си останем женени.

— Каза ми, че ако искам да бъда с теб, трябвало да огранича изблиците на личността си. И трябвало, освен това, да те посрещам с чехлите ти на прага.

— Каза ли го?

— Не точно така, но в общи линии това бе идеята му. — Тя замълча, след което попита: — Не разбирам. Защо би искал всичко това за един брак, който ще трае само шест месеца?

— Не е ли очевидно? Той се надява да сбъркаме и ти да забременееш.

Тя го зяпна.

— Иска да осигури продължението на династията. И освен това иска бебето да носи в жилите си кръвта на Романови и фамилията Петроф, за да заеме място в историята. Баща ти е планирал всичко. Ти раждаш митичното бебе, а той дори не дава пет пари дали сме женени или не. Всъщност, той по-скоро би предпочел да изчезна, за да може да те сплаши и да му позволиш да се заеме с детето.

— Но той знае, че вземам противозачатъчни. Амелия ме заведе при нейния лекар. Тя дори изпълни рецептата, защото каза, че не ми вярвала.

— Очевидно Амелия не е толкова въодушевена, колкото баща ти, из къщата да защъка някой ситен Петроф-Романов. А може и да не иска да става още баба. Предполагам, че той не знае за хапчетата, а се и съмнявам, че мащеха ти изобщо ще му спомене за тях.

Тя се загледа мрачно през стъклото напред към четирипистовата магистрала, осеяна с крайпътни заведения за стриптийз. Изпита чувството на нереалност като възприемаше контраста между табелите на модерната цивилизация и разговора за древни монархии. И тогава й хрумна ужасна мисъл.

— Княз Алексей е страдал от хемофилия, а тя е наследствена, нали? Алекс, и ти ли си поразен от тази болест?

— Не. Тя се предава само по женска линия. И макар Алексей да е бил болен, той не е бил приносител. — Навлезе в лявото платно. — Вслушай се в съвета ми, Дейзи, и прогони всичко това от мислите си. Ние няма да останем женени, ти няма да забременееш, тъй че моите семейни връзки нямат нищо общо. Казах ти всичко това, само за да престанеш да ровиш.

— Не ровя.

Плъзна похотлив поглед по тялото й.

— Това е все едно да кажеш, че не…

— Спри се дотук. Ако още веднъж произнесеш думата, която започва с „Ч“, ще съжаляваш горчиво.

— Каква беше тази дума? Прошепни ми я на ухо, та да знам за какво говориш.

— Няма да ти я прошепна.

— Кажи я по букви.

— Няма да я кажа по букви.

Той я предизвиква по целия път до площадката, но въпреки това не успя да я накара да я изрече.

В ранния следобед дъждът се превърна в истински потоп. И макар якето дъждобран, което Дейзи бе заела от Алекс, да пазеше горната й половина суха, докато свърши с обиколката на менажерията и се види с Тейтър, дънките й бяха изкаляни от глезените до коленете, а маратонките й тъй натежаха от калта, сякаш бяха бетонни тежести.

Вечерта преди първото представление при нея минаха на разговорка всички изпълнители. Брейди й се извини за грубостта си от предишния ден, а Джил я покани да пазаруват заедно към края на седмицата. Семействата Толея и Лискомб я поздравиха за храбростта й, а клоуните й подариха букет от изкуствени цветя.

Въпреки лошото време, популярността на цирка, дължаща се на бягството на Синджун, бе предизвикала интереса на доста публика и ранното представление в два часа мина добре. Джак се възползва докрай от героизма на Дейзи, но тя развали донякъде ефекта, като изписка, когато Алекс обвърза китките й с камшика.

Когато спектакълът свърши, тя обу отново калните си дънки в импровизираната съблекалня на изпълнителите, спретната в дъното на шапитото, за да не излизат и да мокрят костюмите си. Закопча якето, сви глава и изскочи под потоците силен дъжд. Макар още да нямаше и четири часът, температурата бе спаднала рязко и докато стигна до фургона, зъбите й вече тракаха. Събу дънките, включи малкия отоплител и запали осветлението, защото бе много мрачно.

След като фургонът се позатопли, а украсата й бе меко осветена, интериорът му й се видя тъй уютен, както никога. Тя извади пухен анцуг в прасковен цвят, обу памучни чорапи и се зае с работа в кухничката. Хранеха се обикновено преди последното представление, а през последните седмици тя бе поела повечето от готвенето — доставяше й удоволствие, след като не трябваше да следва каквито и да е рецепти.

Тананикайки си, наряза един лук, парче целина и започна да ги пасира в малка тенджерка, добавяйки чесън и стиска розмарин. Намери кутия ориз, но изхвърли приложеното пакетче подправки и добави свои билки. Пусна портативното радио на плота на станция с класическа музика. Фургонът се изпълни с приятната миризма на домашна манджа и със сочните акорди на рахманиновата прелюдия в до диез минор. Направи салата, сложи две порции пилешки гърди върху сместа от зеленчуци и ги напръска с малко бяло вино от бутилката, която бяха отворили преди няколко дни.

Прозорците започнаха да се запотяват отвътре, кондензираната влага се застича по черчеветата. Дъждът барабанеше по металната конструкция, а тихата музика и приятните миризми от готвенето я превръщаха в топъл пашкул. Седна на масата със сините й порцеланови съдини, пръстените чаши, кристалните бокали и старата купа за мед с червена детелина — бе я набрала предишния ден, преди да се случат всички онези събития. Огледа стореното и се улови да мисли, че нито една от красивите къщи, в които бе живяла, не бе тъй хубава, като този очукан фургон.

Вратата се отвори и влезе Алекс. По жълтото му яке се стичаше вода, косата му се бе слепнала. Докато затваряше вратата, тя грабна пешкир и му го подаде. Фургонът се разтресе от далечен гръм.

— Тук мирише на хубаво.

Той огледа топлия и меко осветен интериор, а тя забеляза някакъв копнеж в изражението му. Нима никога не бе имал дом? Е, като дете — сигурно, но като възрастен?

— Вечерята е почти готова — рече тя. — Защо не се преоблечеш?

Докато той обличаше сухи дрехи, тя напълни наполовина кристалните чаши с вино и разбърка салатата. По радиото пуснаха Дебюси. Когато се върна на масата, облечен в дънки и сив пуловер, тя вече бе сипала пилето и ориза.

Изчака я да седне и тогава зае мястото си, сетне взе чашата и я вдигна в мълчалив тост.

— Не знам дали яденето стана — рече тя. — Използвах наличните продукти.

Той го опита.

— Много е вкусно.

Известно време се храниха в мълчание, потънали в покоя на музиката, храната и уюта на фургона на фона на дъжда.

— Като си взема заплатата следващия път, ще ти купя мелничка за черен пипер — рече тя. — Така ще можеш да използваш истински пипер, а не от кутия — ужасен е.

— Не искам да си харчиш парите за мелничка.

— Но ти обичаш черния пипер.

— Не в това е работата, а в…

— Ако аз обичах черен пипер, ти щеше ли да ми купиш мелничка?

— Стига да поискаш.

Тя се усмихна.

Той изглеждаше озадачен.

— Това ли искаш да направя? Да ти купя мелничка?

— О, не. Не съм голяма любителка на пипера.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Срамувам се да го призная, Дейзи, но всъщност вече започвам да схващам тези твои усукани приказки.

— Не се учудвам. Ти наистина си интелигентен. — Тя му се усмихна палаво.

— Госпожо, ти си страхотия и половина.

— И секси също.

— Това си се знае от само себе си.

— Но би ли го казал въпреки това, моля?

— Добре. — Изражението му стана нежно. Пресегна през масата и хвана ръката й. — Ти си, без всякакво съмнение, най-секси от всички жени, които съм познавал. И най-сладката.

В гърлото й заседна буца, изгуби се в жълтия кехлибар на очите му. Как бе могла да си мисли, че са студени? Наведе глава, преди да е видял, че очите й се насълзиха.

Той заговори за представлението, посмяха се на гафа на един от клоуните с дама от първия ред. Споделяха малките новинки от деня: проблема на Алекс с един от работниците, нетърпението на Тейтър да го приберат в палатката. Планираха крайно необходимото ходене до пералнята за следващата сутрин, а Алекс спомена, че трябва да смени маслото на пикапа. Изглеждаха съвсем като семейна двойка, помисли си тя, обсъждаха проблемите на деня; не можа да прогони зародилата се надежда, че в крайна сметка всичко помежду им ще се подреди.

Каза й, че той ще измие чиниите, стига да остане да му прави компания, сетне се оплака добродушно за броя на съдините, които бе изпоцапала. Докато я дразнеше, в главата й се зароди една идея.

Макар Алекс да сподели открито за романовския си произход, той не разкриваше нищо за сегашния си живот, който бе далеч по-важен за нея. Докато не й кажеше с какво се занимава, когато не пътува с цирка, помежду им не можеше да се установи истинска връзка. Не можеше обаче да се сети за друг начин да измъкне истината от него, освен чрез измама. Може би в една малка лъжа нямаше нищо лошо, реши тя, след като залогът бе щастието им.

— Алекс, мисля, че май ухото ми се е възпалило.

Той веднага остави всичко и я погледна тъй разтревожен, че се почувства гузна.

— Боли ли те?

— Малко. Не много. Съвсем малко.

— Ще идем на лекар веднага щом представлението свърши.

— Дотогава всичко ще е затворено.

— Ще те заведа на спешен кабинет.

— О, не бих искала. Сигурна съм, че не е толкова сериозно.

— Няма да позволя да ходиш насам-натам с инфекция на ухото.

— Може би си прав — тя се поколеба, знаеше, че следва най-деликатната част, — но имам едно предложение — рече предпазливо. — Би ли имал нещо против ти да го погледнеш?

Той стихна съвсем.

— Искаш аз да го погледна?

Чувството за вина изпълваше всяка нейна пора. Сведе глава и запрегъва хартиената салфетка. В същото време си спомни как я бе разпитвал кога за последен път й бяха слагали инжекция против тетанус, сети се и колко пъти бе оказвал първа помощ на наранили се работници. Имаше правото да узнае истината.

— Предполагам, че независимо от специалността ти, можеш да се справиш с едно ушно възпаление. Освен ако наистина не си ветеринар.

— Не съм.

— Е, тогава…

Той не отвърна нищо. Тя бе много напрегната, докато подреждаше купата с вехнещите детелини, бурканчетата със сол и пипер. Насили се да си мисли, че бе за негово собствено добро. Бракът им не можеше да се осъществи напълно, ако криеше толкова много тайни от нея.

Чу го да се раздвижва.

— Добре, Дейзи. Ще го погледна.

Рязко вдигна глава. Успя! Най-сетне бе паднал в капана! Използвайки цялата си хитрина, тя бе постигнала истината. Мъжът й бе лекар и тя го бе принудила да си признае.

Знаеше, че ще се ядоса, когато я прегледа и разбере, че ухото й не е възпалено, но щеше да му мисли после. Можеше, разбира се, да го убеди, че го е направила единствено за негово добро. Не бе здравословно да е толкова потаен.

— Иди и седни на леглото — рече той. — По-близо до светлината.

Тя изпълни нареждането му.

Алекс изтрива известно време ръцете си с кърпата, преди да я остави на мивката и да приближи.

— Няма ли да ти трябва лекарската ти чанта?

— Тя е в багажника на пикапа и предпочитам да не се мокря, ако не се налага. Освен това възпалението на ухото може да се диагностицира по няколко начина. Кое ухо е?

Тя се поколеба за миг, сетне посочи дясното. Той приглади косата й назад и се наведе да го прегледа.

— Осветлението е слабо. Легни.

Главата й се отпусна на възглавницата. Леглото увисна под тежестта му — седна и обви с ръка гърлото й.

— Преглътни.

Направи го.

Натисна малко по-силно с пръсти.

— Отново.

Тя пак преглътна.

— Хм. Отвори уста и кажи „А“.

— А-а-а-а.

Наведе главата й към светлината.

— Какво мислиш? — попита най-накрая тя.

— Определено имаш инфекция, но не съм убеден, че причината е в ухото.

Имала инфекция ли?

Той мушна ръка под колана й и натисна корема.

— Така боли ли?

— Не.

— Добре. — Обърна се да улови единия й глезен, отдалечи го леко от другия. — Стой неподвижна да премеря алтернативния пулс.

Не помръдваше. Челото й се бе сбърчило от тревога. Как бе възможно да има инфекция? Чувстваше се добре. Сетне си спомни, че предишния ден сутринта я бе боляла леко глава, а по-късно се почувства замаяна, когато се изправи рязко. Може би бе болна, без дори да знае.

Погледна го обезпокоена.

— Пулсът ми нормален ли е?

— Ш-ш-ш-ш-т.

Той премести и другия й глезен, за да разтвори краката й, сетне обхвана леко коленете й през анцуга.

— Наскоро да са те болели ставите?

Дали я бяха болели?

— Не, не мисля.

— Би трябвало да се очакват болки в ставите.

— Така ли?

Вдигна горнището на анцуга и докосна гръдта й.

— Някаква изострена чувствителност тук?

— Не.

Пръстите му докоснаха зърното и макар да изглеждаше съвсем небрежно, тя сви подозрително очи. Сетне се успокои, като видя крайната съсредоточеност, изписана на лицето му. Действаше съвсем професионално: в жестовете му не се долавяше и намек за извратеност.

Докосна другата й гърда.

— А тук? — попита.

— Не.

Свали анцуга й, загърна я и тя се засрами, че се бе усъмнила.

Изглеждаше замислен.

— Боя се, че…

— Какво?

Покри ръката й с длан и я потупа успокоително.

— Дейзи, не съм гинеколог и при нормални условия не бих го направил, но трябва да те прегледам. Имаш ли нещо против?

— Против ли? — Тя се поколеба. — Ами, не, май не. Искам да кажа, че нали сме женени и си ме виждал… но какво мислиш, че ми има?

— Почти съм сигурен, че няма нищо, но проблемите с жлезите могат да се окажат доста сложни и просто искам да се уверя.

Мушна палец под ластика на анцуга й. Тя повдигна бедра и го остава да изуе анцуга ведно с бикините й.

След като захвърли дрехите й настрани, подозрението отново я бодна, но веднага се стопи, след като видя, че дори не я гледаше. Вместо това изглеждаше някак отвлечен, сякаш потънал в размисъл. Ами ако имаше някаква рядка болест и той се опитваше да намери начин да й съобщи?

— Искаш ли да те покрия с този чаршаф? — попита.

Бузите й пламнаха.

— Ти… ъ-ъ-ъ… няма нужда да го правиш. Искам да кажа, че при стеклите се обстоятелства…

— Добре тогава. — Натисна леко коленете й. — Кажи ми ако заболи.

Не болеше. Ама съвсем. Докато я преглеждаше, клепачите й натежаха и се спуснаха и тя сякаш се понесе във въздуха. Докосването му бе удивително. Нежно. Изискано. Пипне тук, нежно бръкне там. Възхитително. Пръстите му оставяха подире си влажна следа. Устните му. Устните!

Главата й рязко отскочи от възглавницата.

— Перверзен тип такъв! — изпищя тя.

Той избухна в гръмък смях и падна на леглото, хванал се за корема.

— Ти не си лекар!

— Нали ти казах! Толкова си лековерна. — Смехът му се засили. Тя се хвърли върху него, а той се отбраняваше с една ръка, докато с другата сваляше ципа си. — Заслужаваше си го, малка измамнице, с твоето измислено ушно възпаление.

Тя присви очи, като видя, че сваля дънките си.

— Какво правиш?

— Има само един лек за болежката ти, мила. И аз съм мъжът, който може да го приложи.

В очите му грееха весели пламъчета, изглеждаше толкова доволен от себе си, че раздразнението й се стопи и с голяма мъка успя да запази намръщеното си изражение.

— Ще те убия!

— Не и преди да съм получил хонорара си.

Дънките му изшумоляха, като паднаха на пода ведно с шортите му. С дяволска усмивка той покри с тяло нейното и нахлу в нея с плавно движение.

— Перверзник! Ужасен си… о… ужасен… м-м-м.

Усмивката му се разтегли широко.

— Какво казваш?

Тя се съпротивляваше срещу растящата си възбуда, решена да не му се даде толкоз лесно.

— Мислех си, че ми има нещо, а ти… ти през цялото това време… ах… през цялото време си се възползвал да пускаш ръка.

— Внимавай какъв език използваш.

Тя изстена и стисна с ръце бедрата му.

— Да ми го казва човек, който току-що е нарушил Хипократовата клетва.

Той се изсмя отново и смехът му предизвика дълбоки и приятни вибрации в цялото й тяло. Погледна лицето му и видя, че онзи напрегнат, опасен непознат, за когото се бе омъжила, бе изчезнал. На негово място се бе появил мъж, когото досега не бе виждала — болезнено млад, радостно безгрижен. Сърцето й пееше.

Очите му заблестяха. Захапа лекичко долната й устна.

— О, Алекс…

— Тихо, обич моя. Мълчи и ме остави да те любя.

Думите му ускориха рязко пулса й. Следваше ритъма му, притисната силно до него, а очите й се изпълниха със сълзи. След няколко часа щеше да се изправи срещу него на арената, но сега нямаше никаква опасност, а само наслада. Тя танцуваше в тялото й, изпълваше сърцето, изригваше в ярки звезди по небесния балдахин.

След това, докато стоеше в банята и слагаше грима си за следващото представление, чувството й на благополучие се изпари. Независимо от това, в което й се искаше да повярва, помежду им не съществуваше истинска интимност, след като Алекс криеше толкова тайни.

— Искаш ли да пием кафе, преди да излезем на дъжда?

Тя остави червилото и излезе от банята. Той стоеше до кухненския плот, само по дънки, с преметната през врата си жълта хавлиена кърпа. Дейзи мушна ръце в джобовете на хавлията му.

— Онова, което искам, е да седнеш и да ми кажеш какво правиш, когато не пътуваш с цирка.

— Пак ли се връщаме към това?

— Мисля, че изобщо не сме го изоставяли. Стига ми толкоз, Алекс. Искам да знам.

— Ако има нещо общо с онова, което ти направих…

— Просто ми напомни. Не желая повече загадки. Щом не си лекар или ветеринар, тогава що за доктор си?

— Какво ще кажеш за зъболекар? — По лицето му бе изписана такава надежда, че тя едва не се усмихна.

— Не си зъболекар. Знам го от това, че не си миеш зъбите всеки ден.

— Не е вярно.

— Лъжеш. Миеш ги най-често през ден. И определено не си психиатър, макар че си достатъчно невротизиран.

Той взе чашата си с кафе от плота и се вторачи в нея.

— Преподавател в колеж съм, Дейзи.

— Какво си?

Той вдигна очи.

— Професор по история на изкуството в един малък частен колеж в Кънектикът. Сега съм в академичен отпуск.

Беше се подготвила за какво ли не, само не и за това, макар че като се замисли впоследствие, не би трябвало да се учудва. Имаше няколко трудно уловими доказателства за това. Спомни си, че веднъж Хедър й бе казала как Алекс я завел в картинна галерия и й говорил за картините. Имаше и списания за изкуство, тя си мислеше, че бяха останали от предишните обитатели на фургона, а освен това на няколко пъти бе споменавал различни картини.

Отиде при него.

— И защо превърна това в такава мистерия? Чакай да отгатна. По същата причина, поради която си постъпил така и с фургона, нали? Избрал си този, вместо някой по-хубав. Знаел си, че ще ми бъде далеч по-удобно с професор, отколкото с Алексей Казака, а не си искал да се чувствам удобно?

— Не исках да изгубиш представа колко сме различни. Аз все пак съм цирков артист, Дейзи. Алексей Казака заема доста съществена част от онова, което съм.

— Но си и университетски професор.

— В някакво си западнало колежче.

Спомни си износената тениска, с която понякога спеше.

— В университета в Северна Каролина ли си учил?

— Там изкарах подготвителните години, а се дипломирах в нюйоркския.

— Трудно е да повярва човек.

Той погали с палец брадата й.

— Това не променя нищо. Вън пак вали като из ведро, предстои ни представление, а ти си толкова хубава, че ми се иска единствено да сваля тази хавлия и да започна отново да си играя на чичо доктор.

Тя се опита да отхвърли тревогите си и да се наслади на мига.

— Ти си безспорно много храбър мъж.

— И защо?

— Защото този път ти ще си пациентът.

 

 

Същата вечер по средата на вечерното представление вятърът рязко се засили. Обшитото с найлон шапито започна да се издува и свива като гигантски мях. Алекс пренебрегна уверенията на Шеба, че бурята щяла да премине и нареди на Джак да прекрати представлението.

Конферансието съобщи това с тих глас: обясни на публиката, че шапитото трябва да бъде свалено от съображения за сигурност и че всички ще си получат обратно парите за билетите. И докато Шеба беснееше заради изгубените приходи, Алекс нареди на музикантите да засвирят жива мелодия, за да ускорят излизането на публиката.

Някои от зрителите пожелаха да останат в голямата палатка до шапитото, за да не се намокрят, но и те бяха накарани да напуснат. Докато помагаше за евакуацията, Алекс не го напускаше мисълта да иде при Дейзи и да се увери, че е последвала инструкциите му да си седи в пикапа, докато вятърът не поутихне.

Ами ако не бе изпълнила нарежданията му? Ами ако бе излязла в бурята, за да търси нечие изгубено хлапе или да помогне на някой възрастен зрител да стигне до колата си? По дяволите, това наистина щеше да е напълно в стила й! Тя притежаваше повече сърце, отколкото здрав разум, нямаше изобщо да помисли за собствената си безопасност, ако сметнеше, че някой друг е загазил.

Изби му студена пот, потребно бе цялото му самообладание, за да изглежда спокоен, докато се евакуира публиката. Продължаваше да си повтаря, че тя ще е добре, дори успя да се усмихне, като се сети какъв номер й бе извъртял.

За късото време, през което бяха заедно, се бе смял повече, отколкото през целия си досегашен живот. Никога не знаеше какво ще предприеме тя в следващия момент; караше го да се чувства като онзи хлапак, който никога не е бил. Какво щеше да прави, когато тя си замине? Не пожела да мисли за това. Ще се справи, това е, както се бе справял с всичко друго. Животът го бе превърнал в самотник и така му харесваше.

Когато и последният зрител напусна шапитото, вятърът освирепя съвсем, мокрият найлон плющеше и се издуваше. Алекс се боеше, че ако не го свалят бързо, можеха и да го изгубят; затова обхождаше групичките работници една по една, издаваше нареждания, помагаше да бъдат освободени обтегачите, за да се свалят и подпорните пилони. Един от работниците освободи обтегача прекалено бързо и той изплющя по бузата му; не му бе за първи път, преодоля болката и продължи да работи.

Студеният дъжд се стичаше във врата му, ослепяваше го, вятърът залепяше якето на гърдите, но през цялото време, докато работеше, Алекс мислеше за Дейзи. „Дано си в пикапа, ангелско лице. Дано си там, в безопасност. В безопасност за мен.“

 

 

Дейзи седеше в средата на клетката на Синджун, тигърът се бе свил на кравай около нея, а дъждът се лееше през решетките. Алекс нямаше вяра в безопасността на фургона и й бе наредил да иде в пикапа, докато вятърът отслабне. Тя пое нататък, но чу дивия рев на Синджун и разбра, че бурята го ужасяваше.

Бяха го оставили навън, на милостта на природната стихия, докато работниците се мъчеха да свалят шапитото. Първо постоя пред клетката, но поради поривите на вятъра и дъжда трудно можеше да остане права. Тигърът обезумя, когато тя се опита да намери подслон под клетката и не й остави никакъв друг избор, освен да влезе при него.

И сега той се бе проснал до нея като голям котарак. Усещаше ритъма на дишането му в гърба си, топлината на тялото му прогони студа. Сгуши се още по-силно в козината му, усещаше се в такъв покой, какъвто бе изпитала само преди няколко часа, когато лежеше в обятията на Алекс.

 

 

Дейзи не беше в пикапа. Не беше и във фургона.

Алекс пресече тичешком площадката, диреше я трескаво. Какво ли бе направила този път? Къде ли бе отишла? По дяволите, вината бе негова! Знаеше колко бе лекомислена и не биваше да я изпуска из очи. Когато бурята избухна, трябваше да я отведе в пикапа и да я върже за волана.

Винаги се бе гордял, че притежава хладен ум по време на криза, но сега не можеше да размишлява. Силата на бурята понамаля малко, след като свалиха шапитото, и той прекара няколко минути в бърз преглед на пораженията. Носени от вятъра предмети бяха строшили предното стъкло на един камион, а един от павилионите бе преобърнат. Тук-там найлонът бе прокъсан, но изглежда пораженията не бяха значителни и той се зае да намери Дейзи. Когато обаче не я откри в пикапа, го обзе паниката.

Защо не я бе държал под око? Беше твърде крехка за този начин на живот, прекалено доверчива. Господи, нека не й се случи нещо лошо!

Видя проблясък на светлина в другия край на площадката, но един от фургоните му пречеше да види. Затича натам, чу гласа на Дейзи и усети как мускулите му се отпускат от облекчение. Втурна се напред и видя нещо така красиво, каквото не бе виждал през целия си живот: с фенерче в ръка тя насочваше двама от работниците, които вкарваха клетката на Синджун в каросерията на камиона на менажерията.

Искаше му се да я нахока за това, че го бе изплашила, но устоя на този порив. Не бе нейна вината, че се бе превърнал в треперещ страхопъзльо.

Като го видя, тя се усмихна толкова доволна, че топла вълна го обля от глава до пети.

— Няма ти нищо! Толкова се безпокоях за теб. — Той се прокашля, пое дъх, за да се успокои. — Имате ли нужда от помощ?

— Мисля, че вече свършихме. — Тя се покатери в камиона.

Макар че единственото, което желаеше, бе да я отнесе във фургона и да я люби до сутринта, той вече я познаваше твърде добре, за да знае, че никакви заплахи от негова страна нямаше да са в състояния да я изкарат от камиона, докато не се увери, че животните са на сигурно място за през нощта. Ако я оставеше, сигурно щеше да им разкаже и приказка за лека нощ.

Тя се появи най-накрая, без никакво колебание протегна ръце и скочи в обятията му. Усети я близо до гърдите си и реши, че най-много харесваше това у нея. Липсата на колебание. Знаеше, че ще я улови на всяка цена.

— В пикапа ли седя по време на бурята? — Целуна я силно по мократа коса.

— Хм… мога да ти кажа, че бях на топло.

— Добре. Хайде да вървим във фургона. И двамата се нуждаем от топъл душ.

— Първо трябва да…

— Да провериш Тейтър ли? Ще дойда с теб.

— Този път не го гледай сърдито.

— Аз никога не гледам сърдито.

— Последния път го направи. Оскърбяваш чувствата му.

— Той няма…

— Има, има, и той има чувства.

— Ти го глезиш.

— Той е въодушевен, а не разглезен. Има голяма разлика.

Той я изгледа косо.

— Повярвай ми, знам много добре каква е разликата между разглезен и въодушевен.

— Да ни би да искаш да кажеш, че…

— Това е комплимент.

— Не ми прозвуча съвсем така.

Дърли се с нея по целия път до фургона на слоновете, но нито за миг не изпусна ръката й. И нито за миг не успя да потисне усмивката, разцъфнала на лицето му.