Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (19)

19.

Брейди бе разярен на Шеба.

— Не искам да си пъхаш носа в тая работа.

— Давам ти известно време, за да поохладнееш малко. Ела тук.

Той изкачи стъпалата и отвори яростно вратата. Беше твърде разстроен, за да обърне внимание на скъпата вградена мебел, която превръщаше фургона на Шеба в най-луксозния от всички в цирка.

— Тя е крадла! Моята дъщеря е една проклета крадла! И съвсем съзнателно е натопила Дейзи.

Бутна настрани чифт гирички и се отпусна на дивана, прокара пръсти през косата си.

Шеба извади бутилка Джак Даниелс от шкафа над мивката и сипа щедро в две чаши. Никой от двамата не бе сериозен пияч и той се изненада като я видя как обърна една чаша, преди да му донесе неговата. Докато вървеше из фургона, халатът й се увиваше около бедрата, разсейваше го, макар и за малко, от случилото се.

Шеба притежаваше способността да превръща мозъка му в каша. Това не бе чувство, което му се нравеше, затова му се съпротивляваше още от самото начало. Тя бе мъжеубийца-куражлия, твърдоглава и разглезена. Във всяка ситуация трябваше да има водеща позиция, нещо, което той не би позволил на нито една жена, без значение колко го привличаше. А той изобщо не подлагаше в мислите си на съмнение факта, че тя го привличаше. Беше най-вълнуващата жена, която някога бе познавал. И най-гневящата го.

Тя му подаде уискито в тежката чаша и седна на дивана до него. Халатът й се разтвори, разкри крака й от прасеца до бедрото. Беше дълъг, мускулест и гъвкав, а той знаеше от наблюденията на тренировките й с артистите на трапеца, колко бе силна. Фургонът й бе пълен с тренировъчна екипировка, която тя използваше, за да поддържа формата си. Инсталирала бе лост на около фут височина под арката, която водеше към спалнята й в дъното. Велоергометър бе монтиран в единия ъгъл, около него бяха разхвърляни различни гири и тежести.

Облегна се на дивана и затвори очи. Лицето й бе изкривено, едва ли не се готвеше да заплаче, нещо, което той изобщо не бе чувал, че може да направи.

— Шеба?

Тя отвори очи.

— Какъв е проблемът ти?

Кръстоса крака като мъж — глезен върху коляно, положение тъй безсрамно, че на него не му бе ясно как въпреки това успяваше да запази женствеността си.

Зърна тъмночервения плат между краката й и намери нов прицел за яростта си.

— Защо не седнеш като дама, вместо като курва.

— Аз не съм ти дъщеря, Брейди. Мога да си седя както искам.

Никога през живота си не бе удрял жена, но в този момент знаеше, че главата му щеше да се пръсне, ако не я наранеше. С толкова бързо движение, че тя изобщо не го видя, той уви с юмрук реверите на халата й и я вдигна на крака.

— Търсеше си го, миличка.

— Твърде зле е, че не си мъжът, който може да ми го даде.

Не си спомняше друг път да бе изпитвал подобна ярост, а Шеба се превърна в прицел на всичките емоции, които кипяха в него.

— Дотам ли изпадна, Шеба? Не можеш ли да намериш някой по-добър от мен? Да не си забравила, че съм син на бруклински месар?

— Ти си един недодялан негодник с голяма уста.

Тя съвсем нарочно го подиграваше. Сякаш искаше да го накара да я нарани, а той бе готов да се съгласи с радост. С рязко движение дръпна халата и го изтръгна.

Отдолу бе гола, ако изключим копринените тъмночервени бикини, високо изрязани на бедрата. Гърдите й бяха едри, с тъмнокафяви зърна с големината на половиндоларова монета. Коремът й вече не бе плосък, бедрата й се бяха позакръглили повече, отколкото би трябвало. Бе сластна, зряла, даже минала зенита си, но той никога не бе желал някоя жена повече от нея.

Тя не опита да се закрие. Вместо това го погледна в очите и с дързост, от която дъхът му секна, се поклони. Преви се на две и изнесе напред левия си крак. Сложи ръка на хълбок и гърдите й се надигнаха. С него бе свършено.

— По дяволите!

Тя го подигра:

— Постарай се, Брейди. Постарай се.

Той посегна към нея, но бе забравил колко бърза бе тя. Изметна се встрани, червената й коса се развя, гърдите й се разлюляха. Той отново се хвърли към нея, но тя отново се изплъзна. И му се изсмя — грозно, подигравателно.

— Май вече си остарял за тая работа, а, Брейди?

Той ще я укроти. Независимо как, но ще подчини тази жена на волята си.

— Нямаш никакъв шанс — изсмя й се той.

— Е, ще видим.

Вдигна една от гиричките и я запрати към него, досущ като топка за боулинг.

Въпреки че се изненада, той с лекота я избягна. Видя предизвикателното пламъче в очите й, зърна лъскавината на потта по гърдите й. Играта започна.

Направи финт наляво, след което се втурна вдясно. В един миг почти я улови, пръстите му докоснаха ръката й, но тя подскочи нагоре и се улови за лоста, монтиран на арката.

С триумфален вик се залюля. Напред. Назад. Извиваше гръб и засилваше с крака, като му пречеше да я улови. Гърдите й се люлееха подканващо, а бикините й се посмъкнаха толкова, колкото да разкрият няколко кичура тъмнокестеняви косми. Никога през живота си не бе виждал по-красиво представление от това, което Шеба Куест, кралицата на арената, изпълняваше специално за него.

То можеше да доведе само до едно. Той свали тениската си през глава, сетне изрита и сандалите си. Тя се люлееше и го гледаше как изува и шортите си. Не обичаше да носи много дрехи и под тях нямаше нищо друго. Погледът й внимателно попиваше всяка частица от тялото му, за да оцени качеството на видяното.

Направи крачка напред, тя ритна напред и той улови глезените й.

— Ха сега да видим какво имаме.

Бавно разтвори краката й във въздушен шпагат.

— Ти си самият дявол, Брейди Пепър.

— Би трябвало да го знаеш.

Докосна с устни сгъвката на коляното й, сетне продължи нагоре по дългия, корав мускул от вътрешната страна на бедрото й. Когато стигна до ръбчето от тъмночервена коприна, спря, погледна я в очите, сетне сведе глава и я захапа лекичко през коприната.

Тя изстена и обви с бедра раменете му. Хвана я за задника и продължи влажната си милувка. Пусна лоста и позицията на тялото й се промени. Той навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, а тя стискаше силно с бедра раменете му.

Наведе глава, за да мине под арката, докато я отнасяше към голямото легло в дъното. Паднаха заедно. Тя подлудя, когато свали бикините, нахлу с пръсти и се зае с гърдите й.

Изви тялото си така, че тя да е отгоре, опита се да го възкачи, но той не го допусна.

— Тук вече не командваш ти.

— Да не мислиш, че ще си ти?

— Знам го.

Обърна я по корем, изтегли коленете й, за да може да навлезе в нея изотзад, но разбра, че не биваше да я обладае така. Не можеше да се лиши от гледката на това високомерно лице, когато нахлуе в нея.

Преди да успее да се отдръпне, тя издаде нисък гърлен звук. С едно мощно движение се обърна, краката й профучаха над главата му и легна по гръб, вторачена в него. Можеше да усети сексуалната й възбуда — бе не по-слаба от неговата собствена.

Гърдите й се надигаха от учестеното й дишане.

— Няма да можеш да ме пречупиш.

— А може би и не искам.

Думите му прозвучаха изненадващо и за двама им и известно време никой не проговори.

Шеба облиза устни.

— Добре. Защото не можеш да го направиш.

Протегна ръце, хвана мощния му бицепс и го притегли върху себе си. Така той получи доминиращата позиция, но само защото тя го бе пожелала и затова не изпита превъзходство. Наказа я с мощно и дълбоко нахлуване.

Тя контрира с повдигане на бедрата, за да го посрещне, а гърленият й шепот погали ухото му.

— По-бавно с мен, негоднико, инак ще те убия.

Той се засмя.

— Ти си хитрана, Шеба. Истинска хитрана.

Тя сви ръка в юмрук и го цапардоса по гърба.

Битката за надмощие бе в ход и по негласно споразумение онзи, който се отдадеше пръв, щеше да е губещият. Акробат и изпълнителка на трапец — гъвкавите им, добре тренирани тела предлагаха безкрайни възможности в любенето. Отдадоха се изцяло на желанието да завладеят и победят, но еротичните наказания, които си налагаха един на друг, бяха и самонаказания. И това ги принуди да вкарат в действие и острите си като рапири езици.

Тя рече:

— Позволих ти да го направиш, само за да не нараниш Хедър.

— Как ли не!

— Това бе единственият начин, който можах да измисля, за да се поохлади малко умът ти.

— Лъжкиня. Нуждаела си се от жребец. Всички знаят колко много се нуждае малката Шеба от жребец.

— Ти не си никакъв жребец, а жалко подобие.

— Алекс бе единственият мъж, когото си пожелавала за нещо повече от жребец, нали? Жалко, че не ти отвърна със същото.

— Мразя те.

Така продължиха, наранявайки се, наказвайки се, но в един момент злобните думи пресекнаха. Притиснаха се силно, едновременно се възпламениха и в един разтърсващ миг светът престана да съществува и за двама им.

След това тя се опита да се изплъзне от леглото, но той не я пусна.

— Постой, миличка. Само за малко.

И за пръв път острият й език замлъкна и тя се сгуши в обятията му. Кичури червено-кестенява коса, досущ като копринени панделки се пръснаха по гърдите му. Усети я как потреперва, като проговори.

— Сега Дейзи ще се превърне в героиня.

— Заслужава го.

— Мразя я. Мразя и него.

— Те нямат нищо общо с теб.

— Не е вярно! Не разбираш. Когато всички я мислеха за крадла, нещата бяха наред. Но не и сега. Сега той ще си мисли, че е победил.

— Остави това, миличка. Просто го остави.

— Не се боя от теб — рече предизвикателно тя.

— Знам, че не се боиш. Знам.

— Не се боя от нищо.

Той я целуна по слепоочието и не я упрекна за лъжата. Боеше се и още как! Кой знае по каква причина кралицата на арената вече не знаеше коя е всъщност и това я плашеше до смърт.

 

 

Алекс гледаше, без да вижда към затъмнената витрина на магазина Холмарк. Три врати по-надолу светеше изпод входа на малка пицария, а до нея уморено мигаше неоновата реклама на ателие за химическо чистене. Отдавна бе престанал да държи карез на Дейзи за кражбата на парите, но изобщо не повярва, че бе невинна. И сега трябваше да приеме факта, че сам бе участвал в ужасната несправедливост, извършена спрямо нея.

Защо не й повярва? Гордееше се, че е справедлив, но бе толкова сигурен, че отчаянието й я бе подтикнало към кражбата, че дори не се и усъмни. А би трябвало да знае, че силният й морал никога не би й позволил да открадне.

Тя се размърда до него.

— Ще вървим ли?

Не искаше да го придружи в тази нощна разходка по пустата търговска улица, граничеща с цирковата площадка, но той не бе готов да се прибере в ограниченото пространство на фургона и бе настоял да се поразходят. Извърна се от изложените порцеланови ангелчета и фотоалбуми, усети напрегнатостта й и разбра колко бе обезпокоена.

Синьо-черни къдрици се виеха около бузите й, устните й бяха тъй меки и уязвими. Изпита благоговение, че тази сладка, малка главица с желязна воля, му принадлежеше.

— Защо не ми каза за Хедър?

— Можем да поговорим за това по-късно.

Погледът й нетърпеливо пробяга по улицата и тя отново се опита да се отдръпне от него.

— Чакай.

Хвана я нежно за раменете, но тя потропа с крак като ядосано хлапе.

— Пусни ме веднага! Не биваше да позволяваш Брейди да я отведе така. Знаеш колко бе ядосан. Ако я нарани…

— Искрено се надявам да й насини дупето.

— Как можа да го кажеш? Та тя е само на шестнайсет, а това лято бе ужасно за нея.

— И за теб не бе кой знае колко розово. Как можеш да я защищаваш, след като е постъпила така?

— Това не е важно. Онова, което преживях, ме закали, а аз имах нужда от това. Защо му позволи да я отведе, след като бе толкова ядосан? Ти на практика му разреши да постъпи жестоко с нея. Очаквах съвсем друго от теб, Алекс, наистина. А сега те моля, умолявам те! Пусни ме да ида и да се убедя, че тя е добре.

„Умолявам те!“ Дейзи изричаше тези думи непрекъснато. Същите думи, които бяха отровили духа на Шеба Куест преди две години, когато молеше за любовта му, Дейзи ги произнасяше с лекота и дори без да се замисли. Сутрин, захапала четката за зъби ще му извика от банята: „Кафенце! Моля те! Умолявам те!“. Предишната нощ го погъделичка по ухото с тихия си, зноен шепот: „Люби ме, Алекс. Умолявам те!“. Сякаш имаше нужда да го умоляват.

Ала молбите изобщо не заплашваха гордостта на Дейзи. Това бе просто начинът й на общуване и ако той бе толкова глупав да ги приеме за унизителни, то тя го поглеждаше с онзи тъй добре познат му снизходителен поглед и му казваше да престане да се прави на важен.

Той прокара показалец по долната й устна.

— Имаш ли представа колко много съжалявам?

Тя отблъсна нетърпеливо ръката му.

— Прощавам ти! А сега, хайде да вървим!

Искаше му се хем да я целуне, хем да я разтърси.

— Не разбираш ли? Заради Хедър всички в цирка те мислеха за крадла. Собственият ти съпруг не ти повярва.

— Това е защото си по природа песимист. И стига вече за това, Алекс. Разбирам, че се чувстваш гузен, но просто ще трябва да се оправяш с това някой друг път. Ако Брейди я е наранил по някакъв начин…

— Няма. Той е бесен като дявол, но няма да я докосне с пръст.

— Откъде си толкова сигурен?

— Брейди приказва много, но физическото насилие не е в стила му, особено пък спрямо собствената му дъщеря.

— Винаги съществува първи път.

— Чух, че Шеба го заговори, малко преди да влезем във фургона си. Тя ще защищава Хедър като лъвица.

— Не мога да й се доверя.

— Тя е избирателно злобна.

— И определено ме ненавижда.

— Тя би ненавиждала която и да е, щом съм се оженил за нея.

— Може би. Но не и по такъв начин. В началото не бе чак толкова лошо, но напоследък…

— Беше й по-лесно, когато и останалите не те харесваха. — Той разтърка рамото й. — Съжалявам, че си въвлечена в тази война, която Шеба води с гордостта си. Тя бе толкова талантлива, дори като дете, че хората й правеха отстъпки, които не биваше да й правят. Баща й я тренираше здраво, но същевременно напомпваше самочувствието й и тя израсна с мисълта, че е съвършена. Не може да приеме факта, че и тя си има човешки слабости, като всички други, затова предпочита да хвърля вината другиму.

— Мисля, че никога не е лесно да признаеш слабостите си.

— О, не, не е лесно. Само не започвай да я съжаляваш. Дръж винаги гарда си вдигнат, когато тя е наблизо, чуваш ли?

— Но аз не съм й направила нищо.

— Омъжи се за мен.

Тя се намръщи.

— Какво се е случило помежду ви?

— Тя си мислеше, че е влюбена в мен. А не беше — беше влюбена в произхода ми, но още не го е осъзнала. Имаше една грозна сцена и се разделихме. Всяка друга жена би се отнесла към това като към неприятен спомен, но не и тя. Твърде е високомерна, за да вини себе си, затова вини мен, че съм я видял в такова положение. Бракът ни бе силен удар върху гордостта й, но докато ти самата бе в немилост, не й бе чак толкова зле. Сега обаче съм сигурен, че ще реагира.

— Предполагам — лошо.

— Тя и аз се познаваме много добре. Можеше да приеме миналото, ако притежава нещо, с което да ме уязви, но сега всичко ще започне отначало. Ще иска да ме накаже за щастието ми, а аз имам само едно слабо място. — Той я погледна.

— Аз ли? Аз ли съм слабото ти място?

— Ако уязви теб, ще уязви и мен. Ето защо искам да си нащрек.

— Струва ми се чиста загуба на време и на енергия да се опитваш да убедиш света, че си по-добър от всички останали. Не го разбирам.

— Естествено, че не го разбираш. Ти с най-голямо удоволствие разкриваш слабостите си пред всеки, който пожелае да те чуе.

Сигурно намери раздразнението му за забавно, защото се усмихна.

— Хората и без това ще открият слабостите ми, ако прекарам известно време с тях. Така им спестявам усилията.

— Онова, което ще открият, е, че си сред най-почтените хора, които някога са познавали.

По лицето й пробяга изражение на гузност, макар той да не можа да си представи защо изобщо би трябвало да се чувства гузна. Но то бързо отстъпи място на тревогата й.

— Сигурен ли си, че с Хедър няма да се случи нищо лошо?

— Не съм казвал подобно нещо. Брейди ще я накаже и това е сигурно.

— След като аз съм засегнатата в случая, би трябвало аз да определя наказанието.

— Брейди едва ли ще мисли така, още по-малко — Шеба.

— Шеба! Толкова е лицемерно! На нея й харесваше да вярва, че съм крадла. Как може тя да наказва Хедър за това, че бе изпълнила най-голямото й желание?

— Докато Шеба вярваше, че това е истина, тя бе доволна. Но тя притежава и силно чувство за справедливост. Хората в цирка живеят заедно и няма нещо, което да ненавиждат повече от крадците. След като Хедър откраднала и излъгала, тя е престъпила онези закони, в които Шеба вярва.

— И все пак смятам, че е лицемерно и нищо не може да промени мнението ми. Ако не разговаряш ти с Брейди, ще го направя аз.

— Не, няма да го направиш.

Тя понечи да възрази, но преди да успее да каже думица, той се наведе и я целуна. Съпротивлява се цели две секунди, опитвайки се да му докаже, че не е лесен противник, но след това омекна.

Господи, как обичаше да я целува, да усети връхчето на езика й, да почувства мекия допир на гърдите. Какво бе сторил, та да заслужи тази жена? Тя бе неговият личен ангел.

Бодна го отчаяние, защото тя не се стремеше да получи онова, което й се полагаше. Отмъщението не бе присъщо на характера й и поради това бе уязвима.

Отдръпна се леко, колкото да може да заговори, но му бяха нужни големи усилия да изрече думите през свитото си гърло.

— Извинявай, мила. Толкова съжалявам, че не ти повярвах.

— Това не е важно — отвърна му шепнешком тя.

И той знаеше, че говореше сериозно, а сърцето му щеше да се пръсне.