Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (14)

14.

— Какво, по дяволите, си направила? — рече стъписан Алекс на самия праг.

— Не е ли чудесно?

Дейзи доволно огледа превъплъщението на фургона в очарователното и уютно гнезденце, в което го бе превърнала.

Бели чаршафи, весело поръсени с теменужки във виолетово и синьо, скриваха грозния диван, възглавниците в същия десен превръщаха старите мебели в комфортни и привлекателни. Прикрепила бе малки бронзови пръти над жълтите щори на прозорците и бе спуснала от тях тюлени пердета. Пердетата бяха привързани с виолетови и сини панделки от различни материи.

Копринен синьо-виолетов шал прикриваше дупката в абажура на лампата в ъгъла, докато няколко плетени кошници бяха поели купчините от вестници и списания. Привлекателна смесица от най-различни съдини — като се почне от вази от матово стъкло, глинени гърнета и синя кана от уеджуудски порцелан красяха очукания кухненски плот, а разноцветни сплетени ширити, забодени с кабарчета за стените, трябваше да ги държат привързани по време на преход.

Върху масата бяха поставени подходящи по цвят и по десен салфетки и сини порцеланови съдини. Бели пръстени чаени чаши и две кристални чаши за вино, едната с едва забележима пукнатина в основата си, бяха поставени до тъмносините стъклени салатиери. Глазираната пръстена купа в средата на масата бе пълна с диви цветя, които бе набрала в близост до площадката.

— Не можах да направя кой знае какво за килима — обясни тя, все още задъхана от усилията си до последния миг да подреди всичко, — но изчистих най-лошите петна, тъй че не е чак толкова зле. Когато посъбера пари, ще се заема и с леглото, ще му взема едно от онези красиви индиански постелки и ще купя още възглавнички. И макар че не ме бива много като шивачка, мисля, че ще мога да…

— Откъде взе парите за всичко това?

— От заплатата си.

— Харчила си собствените си пари?

— В градовете, през които минавахме, открих всякакви магазини за вехтории, за стоки втора употреба. Знаеш ли, допреди две седмици изобщо не бях влизала в „Уол Март“? Направо е чудо колко много неща може да купи човек, ако е внимателен и пестелив… — Най-сетне съзря изражението на лицето му и усмивката й се стопи. — Не ти харесва.

— Не съм казал такова нещо.

— Няма нужда да го казваш. Изписано е на лицето ти.

— Не че не го харесвам; просто не смятам, че си струва да харчиш пари за това място.

— Не мисля, че е излишно.

— Но това е фургон, за бога! Няма да живеем тук вечно.

Но не това бе истинската причина за възраженията му. Погледна го и разбра, че има две възможности. Можеше да се отдаде на едно напълно заслужено цупене или да го принуди да бъде искрен с нея.

— Кажи ми какво точно не е наред.

— Вече го направих.

— Не, не си. Шеба ми каза, че си отказал много по-хубав фургон от този. — Той сви рамене. — Искал си да ми бъде възможно най-тежко, нали?

— Не го приемай лично. Дори не те познавах, когато взех решение за фургоните.

— Но си чувал за мен от баща ми.

Той отиде до хладилника и извади бутилка вино, която бе купил предишния ден — тя я бе намерила за прекалено разточителство за бюджета им.

Не й се щеше да му позволи да прекрати разговора.

— Искало ти се е да продължаваш да живееш във фургона такъв, какъвто си беше.

— Нищо му нямаше на фургона.

Той извади тирбушона от чекмеджето.

— Не ти вярвам. Ти си мъж, който харесва красивите неща. Забелязвала съм как се наслаждаваш на пейзажа, когато пътуваме, или на нещо красиво в някоя витрина. Вчера като спряхме край онзи ресторант, спомена, че кошницата с плодове ти напомняла на Сезан.

— Искаш ли чаша вино?

Тя поклати глава, вгледа се в него и започна да й просветва.

— Отново прекрачих границата, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Онази невидима граница, която мислено си установил между истинския брак и бракът на ужким. И аз отново я пресякох, нали?

— Изобщо не разбирам какво искаш да кажеш.

— И още как! Съставил си цял списък правила относно въображаемия брак. И аз трябва да следвам указанията ти безпрекословно, да не ти се изпречвам на пътя, освен когато поискаш да спиш с мен. Но най-важното е, че не бива да изпадам в емоционална привързаност. Нямам право да държа на теб, на брака ни, на съвместния ни живот. Нямам право дори да се погрижа за този малък, мръсен фургон.

Най-сетне успя да го извади от равновесие и той стовари пестник върху плота, бутилката вино подскочи.

— Не ми харесва идеята ти за гнезденце, това е всичко! Калпава идея.

— Права бях — рече тихо тя.

Той прокара пръсти през косата си.

— Ти си адски романтична. Понякога, като ме гледаш, си мисля, че изобщо не ме виждаш. По-скоро виждаш онова, което искаш да бъда. И правиш същото и с тази… тази законна връзка помежду ни. Правиш опити да я превърнеш в нещо, което не е.

— Това е брак, Алекс, а не просто законна връзка. Ние поехме свещен обет.

— За шест месеца! Не разбираш ли, че държа на теб? И се опитвам единствено да те защитя, да не се почувстваш наранена.

— Да ме защитиш ли? Разбирам. — Тя пое дълбоко дъх. — Затова ли проверяваш непрекъснато дали си вземам противозачатъчните хапчета?

Изражението му стана каменно.

— Това пък какво общо има?

— Отначало не можех да разбера защо ги намирам на най-горната лавица на аптечката, след като съм ги оставила на най-долната. По-късно разбрах, че си ги пипал.

— Исках само да се уверя, че не си забравила да ги пиеш.

— С други думи си ме проверявал.

— Няма да ти се извиня. Вече ти казах колко много държа да нямам деца.

Тя го изгледа мрачно.

— Между нас не съществува нищо, нали така? Никакво уважение, никаква привързаност, никакво доверие.

— Привързани сме, Дейзи. Поне аз. — Той се поколеба. — А и ти спечели уважението ми. Никога не съм си мислил, че ще вземеш работата на сериозно. Ти си куражлия, Дейзи.

Не изпита благодарност за думите му.

— Но ми нямаш доверие.

— Вярвам в добрите ти намерения.

— Освен това вярваш, че съм крадла. Това някак не се връзва с добрите намерения.

— Когато си взела онези пари, беше отчаяна. Беше уморена и изплашена, иначе нямаше да го направиш. Сега вече го знам.

— Не съм взела парите.

— Добре, добре, Дейзи. Вече не ти се сърдя за това.

Не биваше фактът, че още не й вярва, да бъде толкова болезнен. Единственият начин да го убеди, бе да натопи Хедър, но сега вече знаеше, че не би могла да го направи. И какъв смисъл имаше? Не искаше тя да носи отговорността за наказанието на Хедър. А и щом се налагаше да представя на Алекс доказателства, то вярата му в невинността й щеше вече да е безпредметна.

— Щом ми вярваш, тогава защо проверяваш дали си вземам хапчетата?

— Не мога да допусна никакъв риск. Не искам дете.

— Вече го каза.

Искаше й се да го попита дали самата мисъл да има дете бе толкова отблъскваща или да има дете точно от нея, но се боеше от отговора, който би получила.

— Не искам да проверяваш повече хапчетата ми. Казах ти, че ще ги вземам и ще го правя. Ще трябва да ми се довериш за това.

Забеляза вътрешната му борба. Въпреки начина, по който майка й я бе предала с Ноел Блак, тя не бе изгубила вяра в хората. Но Алекс изглежда не се доверяваше никому, освен на себе си.

За своя изненада усети как негодуванието й стихва, заместено от състрадание. Колко ли ужасно бе да живееш винаги в очакване хората около теб да постъпят по най-лошия начин?

Докосна леко с пръсти ръката му.

— Никога няма да те засегна умишлено, Алекс. Много ще се радвам, ако ми се довериш поне в това.

— Не е толкова лесно.

— Знам. Но е необходимо за самия теб да го направиш.

Той я изгледа продължително, преди да кимне леко.

— Добре. Никакви проверки повече.

Тя някак си усети колко много му струва тази отстъпка и се трогна от нея.

 

 

— И-и-и-и сега, за пръв път на арената на цирк „Братя Куест“ излиза Теодосия, красивата невеста на Алексей Казака!

Коленете на Дейзи трепереха толкова силно, че се препъна и развали първото впечатление от появяването си. Къде се бе дянала необузданата девойка-циганка, запита се Дейзи, докато слушаше въвеждащите думи на Джак за първи път. На сутрешната репетиция той бе започнал с темата за циганката, но когато тя изписка, излезе отчаян от арената. След като Шеба й подхвърли този нов костюм, тя се досети, че бяха възприели друга идея, но Шеба си тръгна, без да благоволи да й даде обяснения.

Музиката на балалайка изпълни шапитото, издигнато на празен паркинг в околностите на курортното градче Сийсайд Хайтс, Ню Джърси. Алекс стоеше в другия край на арената, от ръката му висеше камшик. Блещукащи яркочервени парченца от балоните, които току-що бе спукал, се бяха полепили по ботушите му, а червените пайети на пояса му блестяха като капки кръв.

— Вижда ли ви се изплашена, дами и господа? — Джак направи широк жест в нейна посока. — На мен ми се вижда. Никой от нас не би могъл да разбере напълно каква смелост е била нужна тази млада, израснала в града жена да излезе на арената със съпруга си.

Костюмът на Дейзи леко прошумоля, когато пристъпи бавно напред. Бялата булчинска рокля се спускаше царствено до украсения с изкуствени скъпоценни камъни ръб, а малко преди да излезе на арената, Алекс бе прикачил изкуствена роза между гърдите й. Каза й, че това ще е част от костюма й.

Усети погледите на публиката върху себе си. Гласът на Джак се извиси ведно с руската музика, а шапитото се изду от бриза, носещ се от океана.

— Дъщеря на богати френски аристократи, Теодосия расла далеч от съвременния свят, възпитавана от монахини, които я и образовали.

Монахини ли? Какво си бе наумил Джак?

Докато конферансието продължаваше историята, Алекс начена бавния танц с камшика, който преди бе кулминацията на номера му, а тя стоеше неподвижна точно срещу него, обляна от светлината на прожектора. Осветлението стана по-приглушено и меко, публиката слушаше приказката на Джак, взряна омаяна в грациозните движения на Алекс.

— Тя се запознала с казака, когато циркът изнасял представления край манастира, в който живеела, и двамата се влюбили. Но родителите й се възпротивили тяхната благородна дъщеря да се омъжи за мъж, когото смятали за варварин, затова се отрекли от нея. Теодосия трябвало да изостави всичко познато ней зад гърба си.

Музиката стана по-драматична и танцът на Алекс се промени от атлетична изява към младоженския танец на прелъстяването.

— А сега, дами и господа, тя излиза на арената със съпруга си, но никак не й е лесно. Камшикът ужасява тази нежна, млада жена и затова ви молим да пазите тишина, докато тя се възправя срещу страховете си. Не забравяйте, че тя излиза на арената, защитена само от едно нещо — танцът на Алекс стигна кулминацията си, — от любовта, която изпитва към своя свиреп съпруг-казак.

Музиката достигна кресчендо и Алекс изненадващо изви камшика в дъга и изплющя над главата си. Дъхът й секна от сподавен вик и изпусна рулото, което бе извадила от специалния джоб на роклята, който Шеба й бе пришила само преди няколко часа.

Публиката ахна и тя разбра, че невероятната история на Джак бе подействала. Вместо да се смеят на реакциите й, зрителите бяха на нейна страна. За нейна изненада Алекс дойде при нея, вдигна рулото и й го подаде, сякаш бе роза. Сетне сведе глава и леко докосна с устни нейните.

Жестът бе тъй романтичен, че тя бе почти сигурна, че чу някаква жена на първия ред да въздъхва. И тя би въздъхнала, ако не знаеше, че го бе направил само заради публиката. Пръстите й трепереха, когато протегна рулото колкото може по-далеч от тялото си.

Успя да запази самообладание, докато той го срязваше на парчета, но когато дойде ред да сложи рулото в уста, коленете й отново се разтрепериха. Пъхна го между устните си, затвори очи и се обърна в профил към него. Камшикът изплющя и парче от рулото падна на земята. Тя сви отпуснатите си до тялото ръце в юмруци. Ако си бе мислила, че пред публиката ще й бъде по-лесно, значи се бе заблуждавала.

Той изплющя още два пъти с камшика, докато между устните й не остана само крайчецът на рулото. Гърлото й бе тъй пресъхнало, че не можеше да преглътне. Намеси се отново гласът на Джак — дрезгав и развълнуван:

— Дами и господа, моля за вашето съдействие, докато Алексей ще опита последния удар върху това малко парченце хартиено руло, останало между устните на младата му съпруга. Той се нуждае от абсолютна тишина. Не забравяйте, че камшикът ще мине толкова близо покрай лицето й, че и най-малката грешка от негова страна ще й остави белег за цял живот.

Дейзи изстена. Ноктите й се бяха забили толкова дълбоко в дланите, че се боеше да не е разкъсала кожата.

Плясъкът гръмна в ушите й и камшикът сряза и последното парче от рулото.

Публиката избухна в овации. Дейзи отвори очи, беше толкова замаяна, че се боеше да не припадне. Алекс я посочи с жест, давайки й знак да се поклони. Но единственото, за което имаше сили, бе да кимне леко.

Докато вдигаше глава, крайчецът на камшика вече цепеше въздуха към нея и в следващия миг червената роза, мушната между гърдите й, се превърна в летящи, хартиени листенца.

Тя отскочи назад с вик на изненада и публиката заръкопляска. Той направи рязък жест — знакът да вдигне ръце над главата си и да скръсти китките. Вцепенена, тя изпълни командата.

Камшикът изплющя и публиката ахна, когато се уви около китките й. Той изчака миг, преди да освободи напрежението. Откъм публиката се понесе нестроен ропот. Той й се намръщи и тя си спомни, че би трябвало да се усмихне. Успя някак си да повдигне ъглите на устните си и протегна ръце, за да видят хората, че не бе наранена. Но докато правеше това, камшикът отново изплющя.

Тя трепна. Погледна надолу и видя, че се бе увил около прасците й. Алекс не го бе правил преди и тя го стрелна с обезпокоен поглед. Той я освободи и вдигна предупредително вежди. Тя дари публиката с още една застинала усмивка. Той отново й даде знак да вдигне ръце. Обзета от чувството за неизбежност, тя изпълни заповедта му.

Шляп!

От гърлото й се изтръгна писък — камшикът се бе увил около кръста й. Тя изчака да я освободи, но този път той не го направи. Вместо това дръпна камшика и я принуди да приближи към него. Чак когато полата й докосна бедрата му, той рязко отпусна камшика и я взе в прегръдките си за драматична целувка, която с голям успех би украсила корицата на някой любовен роман.

Публиката аплодира.

Тя се чувстваше замаяна, ядосана му бе, но в същото време бе и неизказано щастлива. Той подсвирна и на арената се върна конят Миша. Отпускайки я само за миг, той възседна коня изотзад, докато препускаше в кръг. По гърба й се застича студена пот. Нима щеше да…

Краката й литнаха във въздуха — той се провеси от коня и я грабна в обятията си. И преди тя да разбере какво става, я положи в скута си.

Светлините изгаснаха и арената потъна в мрак. Аплодисментите бяха оглушителни. Той пусна едната си ръка от нея, но тя го стискаше здраво за кръста му. Миг по-късно се чу оглушителен плясък и над главите им затанцува големият огнен камшик.

 

 

Дейзи прекоси тесния асфалтов път, който отделяше паркинга, където бе построен циркът, от пустия плаж. Вляво от нея ослепителните светлини на крайбрежния булевард хвърляха огнените си отблясъци в нощта върху виенското колело, увеселителното влакче, многобройните павилиони. Първото представление на цирка в морския курорт бе белязано от дебюта й и сега бе прекалено възбудена, за да заспи. Публиката на второто представление бе реагирала още по-въодушевено и умората й бе белязана от чудесното чувство на постигнатото. Дори и Брейди Пепър бе изоставил обичайното си мълчание й й кимна хладно. Вдишвайки древния аромат на морето, тя закрачи по пясъка; изгубил вече топлината си, той стържеше в сандалите й. Обичаше да бъде край океана и бе доволна, че тук бе едно от местата, където циркът щеше да остане повече от една вечер.

— Дейзи?

Обърна се и видя Алекс — бе застанал на стъпалата; силуетът на високото му стройно тяло се очертаваше на фона на светлинното сияние в нощното небе. Бризът рошеше косите му и прилепваше ризата о тялото му.

— Разходката лична ли е, или може да се присъедини и друг човек?

— Въоръжен ли си?

— Камшиците са прибрани.

— Тогава идвай.

Тя се усмихна и му протегна ръка. Той се поколеба за миг и тя се почуди дали жестът й не му се бе сторил прекалено интимен. Той много добре илюстрираше взаимоотношенията им: бе по-интимен, отколкото секса. И все пак, тя не отпусна ръка. Това бе поредното предизвикателство пред нея.

Подметките на ботушите му затропаха по дървените стъпала. Взе ръката й и мазолите по дланта му й напомниха, че бе мъж, свикнал на тежка работа. Силната, топла ръка обхвана нейната.

Плажът бе пуст, но обсипан от боклуците, останали от посетителите през деня, избързали да започнат летния сезон: празни кутийки от безалкохолни напитки, счупения капак на хладилна чанта.

Поеха към водата.

— Публиката хареса новия номер.

— Толкова се изплаших, че коленете ми се подгънаха. Ако не бе новата приказка, номерът щеше да е пълен провал. Опитах се после да благодаря на Джак, но той каза, че идеята била твоя. — Погледна го и се усмихна. — Не мислиш ли, че малко е прекалено с тези френски монахини?

— Нали съм слушал лекциите ти на морални теми, скъпа? Ако не греша, поне част от несистематичното ти образование се дължи на монахините.

Тя не отрече.

Повървяха малко, потънали в спокойно мълчание. Вятърът рошеше косата й, а тътенът на прибоя заглушаваше далечните шумове на увеселителния парк, създаваше у нея усещането, че двамата са сами на света. Очакваше да пусне ръката й, но той не го направи.

— Тази вече се справи добре, Дейзи. Ти си упорит човек.

— Наистина ли мислиш така? Наистина ли мислиш, че съм упорита?

— Да.

— Благодаря ти. Никой не ми е казвал досега нещо подобно. — Засмя се тихо и неодобрително. — А пък и да бяха ми го казали, нямаше да повярвам.

— Но на мен повярва.

— Ти не си човек, който лесно сипе похвали.

— Това комплимент ли е?

— Не съм много сигурна.

— Не е честно.

— Кое?

— Казах ти нещо мило. Можеше поне да ми отвърнеш с нещо подобно.

— Разбира се, че мога. Правиш страхотно чили.

За нейна изненада, той се намръщи.

— Добре. Забрави, че съм ти казал нещо.

Слисана, тя разбра, че го бе засегнала. Мислеше си, че ще я дразни, но би трябвало да разсъди по-добре за Алекс. И все пак, порази я това, че държеше на мнението й.

— Това бе само за загрявка за добрите неща — рече тя.

— Е, не е толкова важно. Всъщност няма значение.

Имаше обаче значение и тя се зарадва.

— Чакай да си помисля.

— Остави.

Тя стисна ръката му.

— Ти правиш онова, което смяташ, че е правилно, дори и другите хора да не го одобряват, затова би трябвало да се възхищавам на последователността ти. И да, аз наистина се възхищавам на последователността ти, но… — Сви пръсти около ръката му. — Наистина ли искаш да бъда откровена?

— Нали го казах?

Тя игнорира войнствено свитата му челюст.

— Имаш чудесна усмивка.

Изглеждаше озадачен, ръката му в нейната се отпусна.

— Харесваш усмивката ми, така ли?

— Да. Много.

— Никой досега не ми е казвал нещо подобно.

— Малцина са я виждали. — Тя скри собствената си усмивка, като видя колко сериозно обмисля той думите й. — Има и още нещо, но не знам как ще го възприемеш.

— Давай.

— Имаш страхотно тяло.

— Страхотно тяло? Това ли било? И това е второто хубаво нещо, което си открила у мен?

— Не съм казала, че е второ. Само споменавам хубавите неща, а то наистина е много хубаво.

— Тялото ми ли?

— Страхотно е. Наистина.

— Благодаря.

— Добре си дошъл.

Тътенът на прибоя изпълни кратката пауза, която ги обгърна.

— Ти също — рече той.

— Какво аз?

— Тялото ти. Харесва ми.

— Моето ли? Че в него няма нищо! Раменете ми са твърде тесни, а бедрата — дебели. Коремът ми…

Той поклати глава.

— Следващия път, когато чуя жена да казва колко са невротизирани мъжете, ще си спомня за този момент. Казваш ми, че харесваш тялото ми и аз какво ти отговарям? Казвам „Благодаря“. Сетне аз ти казвам, че харесвам твоето и какво чувам? Дълъг списък от оплаквания.

— Това е обременеността на жените, които са израсли, играейки си с кукли Барби. — Недоволното му ръмжене й хареса. — Благодаря за комплимента, но бъди искрен. Не мислиш ли, че гърдите ми са донякъде малки?

— Това е въпрос-уловка, нали?

— Кажи ми просто истината.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Да.

— Добре тогава.

Той я хвана за раменете, обърна я срещу океана, сетне застана зад нея. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и обхванаха гърдите й. Кожата й настръхна от желание, когато той леко стисна и разтри плътта й. Прокара палци по меките им склонове и леко докосна втвърдяващите се зърна.

Дъхът й се ускори. Устните му докосваха долната част на ухото й, докато й шепнеше:

— Мисля, че са съвършени, Дейзи. С идеални пропорции.

Тя се обърна и никаква сила на света не би могла да й попречи да го целуне. Сключи ръце на врата му, вдигна се на пръсти и притисна устни в неговите — нейните бяха меки, податливи. Езикът му я подразни и тя отвърна. Изгуби всякаква представа за време и за пространство. Тялото й стана част от неговото, а неговото — част от нейното.

— Виж там, Дуейн! Онези двамата от цирка.

Дейзи и Алекс трепнаха и се разделиха рязко, като ученици, уловени от ченгетата да се целуват.

Жената, която бе произнесла думите, бе пълничка, на средна възраст, облечена в зелената шарена премяна, понесла голяма черна чанта. Бейзболната шапка на мъжа й навярно прикриваше плешивостта му. Панталоните му бяха навити до прасците, а спортната му риза бе измъкната от панталона на корема му.

Жената им се усмихна широко.

— Видяхме представлението ви. Моят Дуейн, той не вярваше, че сте наистина влюбени. Каза, че всичко било измама, но аз му рекох, че не можете да ме измамите в нещо подобно. — Тя потупа мъжа си по тумбака. — С моя Дуейн сме женени от трийсет и две години, тъй че знаем някои неща за истинската любов.

Алекс се бе вдървил като ръжен и остави Дейзи да отвърне на усмивката на двойката.

— Сигурна съм, че е така.

— Нищо друго, освен брака не може да ти помогне да стъпиш здраво на земята.

Алекс кимна леко на двойката, хвана Дейзи за ръката и я помъкна. Тя се обърна и им извика:

— Дано да изкарате още трийсет и две години!

— Вие също, скъпа!

Тя остави Алекс да продължи както си знае, смяташе, че не си струва да възразява. Темата за любовта толкова го плашеше, че предизвикваше у нея абсурдното желание да го утешава. Когато стигнаха до стъпалата, тя реши да се откаже.

— Добре, Алекс, успокой се. Няма да се влюбя в теб.

Докато изричаше думите, усети някакво странно потрепване дълбоко в сърцето си. То я плашеше, защото знаеше, че ако се влюби в него, щеше да стигне до пълно нещастие. Бяха толкова различни. Той бе корав и строг циник, докато тя бе тъкмо обратното.

Тогава защо, питаше се тя, защо събуждаше у нея нещо тъй изконно и дълбоко? И защо й се струваше, че го разбира тъй добре, когато не искаше да й каже нищо за миналото си и за живота си извън цирка? Въпреки това, тя знаеше — по някакъв необясним начин — че й бе помогнал да изгради наново себе си. Благодарение на него сега имаше самочувствието на независима — нещо, което не бе изпитвала никога. За пръв път през живота си тя бе доволна от себе си.

Той изкачи стъпалата.

— Ти си романтичка, Дейзи. Не че се мисля за чак толкова неотразим — Господ ми е свидетел, че не е така, но през всичките тези години съм забелязал, че в мига, в който един мъж вдигне пред жена червен флаг, тя го променя в съзнанието си на зелен.

— Пфу!

Изкачиха се най-горе. Той се облегна на перилата и я погледна.

— Виждал съм го да става много пъти. Жените искат онова, което не могат да имат, но дори и онова, което не могат да имат, не им стига.

— Така ли мислиш за себе си? Че не си достатъчно добър за онези хора, с които е свързан животът ти?

— Просто не искам да те наранявам. Затова се разстроих, когато те видях какво си направила с фургона. Той изглежда страхотно, ще е по-лесно и по-приятно да се живее в него, но не искам да играем ролите на съпруг и съпруга. Независимо от законността на брака, това си е само една връзка. И толкоз.

— Връзка ли?

— Любовна връзка. Както искаш го наречи. Добре — брак при определени условия.

— Глупак такъв!

— Ето, сама доказваш правилността на думите ми.

Тя се опита да овладее гнева си.

— Тогава защо се ожени за мен? Мислех си, че баща ми ти е платил, но сега не вярвам в това.

— Защо промени мнението си?

— Поопознах те.

— И сега смяташ, че не мога да бъда купен?

— Знам, че е така.

— Всеки си има цена.

— Тогава каква бе твоята?

— Дължах на баща ти една услуга и трябваше да се отплатя. Това е всичко.

— Трябва да е била голяма услуга.

Изражението му стана каменно и тя се изненада, че след известно време той продължи:

— Родителите ми загинаха при железопътна катастрофа в Австрия, когато съм бил само на две години и ме дали да ме отглежда най-близкият родственик — братът на майка ми, Сергей. Той бе едно садистично копеле, комуто доставяше удоволствие да ме пребива до смърт с камшици.

— О, Алекс…

— Не ти казвам всичко това, за да търся съчувствието ти. Искам само да разбереш в какво си замесена. — Той седна на пейката и гневът му кой знае защо се изпари. Наведе се напред и разтърка с палец и показалец основата на носа си. — Седни, Дейзи.

Сега, след като вече бе твърде късно, тя се запита дали изобщо трябваше да подхваща темата, но бе стигнала твърде далеч, за да даде заден ход; затова седна до него. Той гледаше право пред себе си, изглеждаше уморен, празен.

— Чела си истории за тормозени деца, за деца, държани затворени на тавана с години. — Тя кимна. — Психолозите твърдят, че дори и след като тези деца бъдат спасени, те не се развиват като останалите. Не притежават същите умения да общуват. Ако до определена възраст не слушат човешка реч, никога не се научават да говорят. Мисля, че и с любовта е нещо подобно. Не съм я изпитал, когато съм бил малък, и сега не мога изобщо да я изпитам.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм от онези циници, които смятат, че любовта не съществува, защото съм я откривал в отношенията на други хора. Но аз не мога да я почувствам. Не и към някоя жена. Към някого въобще. Никога не съм я изпитвал.

— О, Алекс…

— Не, че не съм опитвал. Срещал съм през живота си няколко чудесни жени, но в крайна сметка само съм ги наранявал. Ето защо се безпокоях толкова за противозачатъчните ти хапчета. Защото никога не мога да имам дете.

— Не вярваш, че каквито и отношения да имаш с дадена жена, те ще издържат? Това ли е?

— Знам, че няма да издържат. Но има и нещо по-дълбоко.

— Не разбирам. Да не би да ти има нещо?

— Не слуша ли досега?

— Да, но…

— Не мога да изпитам емоциите, които изпитват другите мъже. Към никого. Дори към едно дете. Всяко дете заслужава да бъде обичано от баща си, а аз не мога да го направя.

— Не ти вярвам.

— Повярвай! Познавам себе си и не те будалкам. Много хора приемат децата твърде лекомислено, но не и аз. Децата се нуждаят от обич и ако не я получат, нещо се уврежда в душата им. Не бих могъл да го преживея, ако знам, че съм причинил подобно нещо на дете.

— Всеки е способен да обича, а още по-сигурно — собственото си дете. Ти искаш да се изкараш някакъв… някакво чудовище.

— По-точната дума е коренно променен. Израстването и възпитанието ми са ме отклонили от нормата. Не мога да понеса мисълта да имам дете, което, като порасне, ще разбере, че собственият му баща не го обича. Детският тормоз започва и свършва с мен.

Нощта бе още топла, но тя потрепери, като осъзна, че грозното наследство от бурното минало на Алекс изобщо не го бе напуснало. А освен това то се бе разпростряло и бе наранило и нея. Никога не си бе въобразявала, че двамата ще имат дете, но може би мисълта за това е била скрита някъде дълбоко в подсъзнанието й, защото сега се почувства ограбена.

Погледна го и видя профила му, очертан на фона на въртящата се в далечината люлка. Съпоставянето я изпълни със съчувствие. Боядисаните в ярки цветове кончета с дървените им гриви бяха сякаш олицетворение на невинността, на безгрижието, на детството, докато Алекс със замислените си очи и пустото си сърце бе олицетворение на прокълнатото. През цялото време досега си бе мислила, че тя бе човекът в нужда, но се оказа, че той бе много по-дълбоко наранен, отколкото тя някога е била.

По пътя към фургона не разговаряха, тя нямаше какво да рече. Тейтър се бе освободил отново и я чакаше. Нададе радостен тръбен звук и затича в тръс към нея.

— Аз ще го върна на мястото му — рече Алекс.

— Не, не е необходимо. Аз ще го направя. Имам нужда да остана за малко насаме.

Той кимна и я погали с палец по бузата, очите му бяха тъй мрачни, че не й бе възможно да го понесе. Обърна се да погали Тейтър по хобота.

— Ела, скъпи.

Отведе го при другите слончета, завърза го, сетне взе старо, вълнено одеяло и го простря до него. След като седна и прегърна коленете си, Тейтър промени позицията си. В един миг й се стори, че ще я настъпи и се напрегна, но сега единият му преден крак бе от едната й страна, а другият — от другата. Спусна хобота си.

Намираше се в топла слонска пещера. Притисна буза към надиплената груба кожа между краката му и чу силното туптене на милото, немирно сърце. Знаеше, че трябва да се премести, но макар да се намираше под еднотонното слонче, никога не се бе чувствала на по-сигурно място. Стоеше там и си мислеше за Алекс, искаше й се да бъде толкова малък, че да може да се вмести там, където сега бе тя — точно под сърцето на Тейтър.