Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (13)

13.

— Защо не опиташ този път с отворени очи?

Дейзи виждаше, че Алекс губи търпение с нея. Двамата стояха зад фургоните, подредени в едно мерилендско бейзболно игрище, подобно и на онова, на което бяха стояли предишния ден и по-предишния, и така — почти две седмици.

Тейтър стоеше малко встрани и, или въздишаше по дамата на сърцето си, или ровеше из праха. След сблъсъка й със слончето преди няколко седмици, Тейтър започна да се отделя от останалите и да я търси, а от време на време Дигър дори го наказваше с шоковия прът. Дейзи не можеше да го понесе и затова бе поела отговорността за слончето през деня, когато то обикновено просто се шляеше. Всички от цирка, с изключение на Дейзи, вече бяха свикнали с картината: тя върви нанякъде, а Тейтър подтичва в тръс подире й, досущ като свръхголямо пале.

— Ако отворя очи, ще потрепна — каза Дейзи на своя владеещ камшиците мъж, — а ти ми каза, че единственият начин да бъда ударена, е, ако помръдна.

— Ти държиш мишената толкова далеч от тялото си, че можеш да си танцуваш Лебедово езеро и пак няма да те засегна.

В думите му имаше голяма доза истина. Рулото хартия в ръката й бе дълго около трийсетина сантиметра и тя го държеше с протегната ръка, но всеки път, когато камшикът му изплющяваше и срязваше края на рулото; тя трепваше. Не можеше да направи нищо за това.

— Може би утре ще отворя очи.

— След три дни излизаш на арената. Няма да е зле да го направиш преди това.

Дейзи бързо отвори очи, като чу гласа на Шеба — язвителен и обвиняващ. Собственичката на цирка стоеше малко встрани, там, където на земята лежеше навит един от камшиците на Алекс. Скръстила бе ръце, а спуснатата й коса гореше като адски огън на слънцето.

— Вече би трябвало да свикнеш.

Наведе се и взе от земята едно от шестинчовите рула. Това бяха истинските мишени, които Дейзи би трябвало да държи по време на представленията, но Алекс досега не бе успял да я накара да тренира с руло, по-късо от един фут.

Шеба превъртя малкото, с формата на пура руло с пръсти, сетне отиде и застана до Дейзи.

— Отдръпни се.

Дейзи се оттегли.

Шеба погледна Алекс, в очите й блесна предизвикателно пламъче.

— Хайде да видим сега какво можеш.

Обърна се в профил към него, опъна косата си назад и постави рулото между устните си.

В първия момент Алекс не направи нищо и Дейзи усети, че помежду им сякаш прескочиха искрите на цяла история, история, за която тя не знаеше нищо. И в следващия миг, толкова неочаквано, че тя почти не видя движението му, той завъртя китката си.

Шляп! Камшикът мина на сантиметри от лицето на Шеба и крайчето на рулото изчезна.

Шеба не помръдна. Стоеше си тъй спокойна, като гостенка на градинско парти, докато Алекс отново и отново изплющя с камшика и с всеки удар рулото намаляваше и намаляваше и накрая остана само едно нищожно парченце между устните на Шеба.

Тя го извади, наведе се да вземе ново и го подаде на Дейзи.

— Хайде сега да видим теб.

На Дейзи не й бе трудно да съзре каквото и да е предизвикателство, но тези хора бяха възпитани да търсят опасността. Всичкият кураж, с който бе родена, тя го призова на помощ при сблъсъка си с Тейтър.

— Може би по-късно.

Алекс въздъхна и свали камшика си.

— Шеба, това няма да стане. Ще продължа да изпълнявам номера си сам.

— Дотам ли я докарахме, Алекс? Носиш в кръвта си наследството на пет поколения циркови артисти, а си дал фамилното име Марков на човек, който няма куража да излезе с теб на арената. — Зелените й очи потъмняха и тя изгледа презрително Дейзи. — Никой не те кара да ходиш по високо опънато въже или да яздиш без седло. Всичкото, което трябва да правиш, е само да стоиш тук. Но не можеш да направиш дори това, нали?

— То… съжалявам, но не ме бива за тая работа.

— А за какво изобщо те бива?

Алекс пристъпи напред.

— Не е честно! Дейзи се грижи за менажерията, макар повече да не е необходимо да го прави, и животните са в по-добра форма, отколкото от години насам.

— Браво на нея! — Погледът на Шеба й подейства като изплющяването на алексовия камшик. — Знаеш ли нещо за фамилията Марков?

— Алекс не споделя много за миналото си.

Той не споделяше много и за настоящето. Винаги когато се опитваше да го попита нещо за живота му извън цирка, той сменяше темата. Подразбра, че е бил в колеж, че иконката, която носеше, бе семейна реликва и май — само толкоз.

— Остави това, Шеба — предупреди я Алекс.

Шеба мина покрай него, без да сваля очи от Дейзи.

— Фамилията Марков е една от най-известните циркови фамилии в света. Майката на Алекс бе най-прочутата ездачка без седло на своето време. Алекс също би могъл да бъде шампион при ездачите, ако не бе израсъл толкова като юноша.

— Дейзи не се интересува от това — вметна той.

— Не, интересувам се. Разкажи ми, Шеба.

— Семейството му по майчина линия е от пет поколения циркови артисти в Русия — там са играли пред царете. Интересното в тази фамилия е, че по-голямата част от историята й се проследява по женска линия. Без значение за кого са се омъжвали, жените винаги са запазвали фамилията Марков и са я предавали на децата си. Но и мъжете от семейството са били големи изпълнители, майстори на камшика, едни от най-добрите ездачи, които някога са играли в цирка.

Алекс се бе заел да прибира хартиените рула в стара брезентова торба.

— Хайде, Дейзи, за днес стига.

Изражението на Шеба помрачня.

— Мъжете от фамилията Марков винаги са почитали традицията и много внимателно са подбирали съпругите си. Поне допреди Алекс. — Тя замълча, очите й излъчваха ледено презрение. — Ти не ставаш да седиш в сянката му, Дейзи, да не говорим за това да носиш името му.

След тези думи тя се обърна и си тръгна с такава царствена походка, че дори невзрачната обстановка сякаш изглеждаше величествена.

На Дейзи леко й призля.

— Тя е права, Алекс. Не ме бива за нищо тук.

— Глупости! — Той нави камшика, който бе преметнал през рамо. — Шеба се отнася към традициите в цирка както някои се отнасят към религията. Не й обръщай внимание.

Дейзи се бе вторачила в торбата с хартиените рула. Разсеяно взе едно от тях.

— Какво правиш?

— Опитвам се да бъда жена от семейство Марков.

— Остави го, за бога! Казах ти да не й обръщаш внимание. Във фамилията е имало и маса негодници. Вуйчо ми Сергей бе най-гадният от тях, когото съм срещал.

— Просто се опитваш да ме успокоиш, но аз не мога да пренебрегна думите й. — Отиде до мястото, където стоеше преди, и се обърна в профил към него. — Писна ми непрекъснато да се провалям.

Вдигна рулото към устните си, но коленете й трепереха така силно, че се боеше той да не забележи. Ако Алекс не улучеше, щеше да я удари през лицето и може би щеше да й остави белег за цял живот.

— Престани, Дейзи…

Тя затвори очи.

— Дейзи!

Тя не го погледна.

— Просто го направи, Алекс. Колкото повече отлагаш, толкова е по-трудно за мен.

— Сигурна ли си?

Изобщо не бе сигурна, но захапа рулото и затвори очи, молеше се само да не трепне.

Шляп!

Изписка, когато изшляпването сякаш гръмна в ушите й и силната въздушна струя зашлеви лицето й. Ушите й писнаха. Тейтър отвори уста и измуча.

— Ударих ли те, Дейзи? По дяволите, знам, че те ударих!

— Не… не… няма нищо. Просто… — Тя се наведе, вдигна рулото, което бе изпуснала, забеляза, че бе отсякъл малко парченце от края му. — Само съм малко нервна, това е.

— Дейзи, няма нужда да…

Тя отново захапа рулото и затвори очи.

Шляп!

Отново изпищя. Тонът на Алекс бе сух:

— Дейзи, писъците ти започват да ме изнервят.

— Ще млъкна! Само не се нервирай. — Вдигна рулото, беше доста по-късо отпреди. — Колко пъти още?

— Два.

— Два ли? — Тонът й бе писклив.

— Два.

Този път едва-едва захапа малкото парче.

— Опитваш се да мамиш.

Капчица пот се търколи между гърдите й, докато наместваше рулото както трябва. Пое дълбоко въздух.

Шляп! Злокобният въздушен поток изсвистя и залепи кичур коса за бузата й. Едва не припадна, но успя да сподави вика си.

Само веднъж още. Само веднъж.

Шляп!

Тя бавно отвори очи.

— Готово, Дейзи. Свърши се. Сега единственото, което ти остава, е да се поклониш на публиката.

Беше жива и без белези. Зашеметена, тя се обърна към него и рече с дрезгав шепот:

— Успях.

Той се усмихна и преметна камшика през рамо.

— Разбира се, че успя. Гордея се с теб.

Тя нададе победоносен вик, затича се и скочи към него. Той я улови машинално. Притисна я и усети как тялото й изпука. Спусна я на земята.

Тя знаеше, че не му бе хубаво, дето му отказа да се любят след онзи следобед на пот и секс, който я бе обезпокоил тъй дълбоко. Мензисът й служи за оправдание известно време, но и той мина преди няколко дни. Беше го помолила да й даде малко време, за да подреди мислите си, и той се бе съгласил, но не му бе никак хубаво.

— Има още един номер — рече той — и свършваме за деня.

— Можем да изчакаме до утре.

— Той е по-лесен, отколкото предишния. Дай да го направим, преди да си изгубила решителността си. Застани там, където беше.

— Алекс…

— Хайде. Няма да те заболи. Обещавам.

Тя неохотно се върна на мястото си.

Той взе най-дългия от камшиците си и подхвърли леко дръжката му на ръка.

— Ако искаш, можеш да затвориш очите си.

— Не искам.

— Довери ми се, скъпа. Трябва да затвориш очи.

Тя го направи, но усети как десният й клепач потреперва.

— Вдигни ръце над глава.

— Ръцете си ли?

— Над глава. И кръстосай китките си.

Тя ококори очи.

— Май забравих да кажа на Трей за новата храна на Синджун.

— Всяка жена от семейство Марков е изпълнявала този номер.

Обзета от чувството на неизбежност, тя вдигна ръце, кръстоса китки и затвори очи. Повтаряше си през цялото време, че нищо не може да бъде по-страшно от срязването на рулото, което бе захапала.

Шляп!

Съзнанието й едва регистрира изшляпването на камшика, когато усети как се увива около китките й и ги свързва здраво. Този път писъкът й излезе сякаш от дън душа. Свали бързо ръцете си и почувства как раменете й се извиват. Погледна изумена китките си.

— Ти ме удари! Каза, че няма да ме удариш, но го направи.

— Спокойно, Дейзи, и престани да пискаш. Не заболя.

— Не ме е заболяло ли?

— Да.

Тя отново сведе поглед към ръцете си и бавно осъзна, че бе прав.

— Но как…?

— Изплющях камшика, преди да те е докоснал. — Той извъртя китка, за да свали напрежението на камшика и тя се освободи. — Това е стар номер и публиката много го харесва. Но след като впримча китките ти трябва да се усмихнеш на публиката, за да разбере, че не съм те наранил. Иначе можеш да ме докараш и до арест.

Тя разтърка първо едната, а после и другата си китка.

— Ами какво… какво ще стане, ако изплющиш камшика, след като впримчиш китките ми?

— Няма да го направя.

— Можеш да сбъркаш, Алекс. Не можеш винаги изпълняваш номера си безпогрешно.

— Разбира се, че мога. Правя го от години и никога досега не съм наранявал асистентките си.

Той започна да събира камшиците си, а тя с почуда наблюдаваше абсолютната му арогантност, макар и да я безпокоеше понякога.

— Тази сутрин нещата потръгнаха по-добре — рече тя, — но не виждам как ще изляза с теб на арената след два дни. Джак казва, че трябва да играя ролята на необуздана циганска мома, но не мисля, че дивите циганки пищят като мен.

— Ще измислим нещо.

За нейна изненада той я целуна леко по върха на носа, понечи да тръгне, но се обърна. Изгледа я продължително, сетне се върна, сведе глава и устните му намериха нейните.

Ръцете й обвиха врата му, когато я притисна към себе си. И докато съзнанието й продължаваше да настоява, че сексът трябва да е свещенодействие, тялото й копнееше за ласките му, не можеше да му се насити.

Когато най-сетне се разделиха, той я погледна — сладък, дълъг миг — и прошепна:

— Приличаш на слънчев лъч. — Тя се усмихна. — Ще ти отпусна още няколко дни, скъпа, защото знам, че това е ново за теб, но само няколко дни и толкоз.

Нямаше нужда да го пита какво има предвид.

— Може да ми потрябва и повече време. Трябва да се опознаем по-добре. Да изградим взаимно уважение.

— Скъпа, когато работата опре до секса, не изпитвам нищо друго, освен уважение към теб.

— Моля те, не се преструвай, че не разбираш за какво говоря.

— Сексът ми харесва. На теб — също. Харесва ни да го правим заедно. И това е всичко.

— Въобще не е всичко! Сексът трябва да е свеще…

— Не го казвай, Дейзи! Ако изречеш думичката, която започва със „С“, кълна се, че ще флиртувам с всяка келнерка по пътя от тук до Синсинати.

Тя присви очи.

— Само да си посмял. А пък свещен не е мръсна дума. Хайде, Тейтър, имаме още работа.

Тя се затича, последвана от слончето. Ако й бе хрумнало да се обърне, щеше да види нещо изненадващо. Щеше да види коравия си, мрачен съпруг широко усмихнат като някакъв тийнейджър.

Въпреки протестите на Алекс тя продължи да работи в менажерията, макар Трей вече да вършеше голяма част от всекидневните рутинни задачи. Синджун гледаше приближаващото слонче. Тигрите и слоновете са естествени врагове, но присъствието на Тейтър дразнеше Синджун повече от всичко. Алекс каза, че ревнувал, и тя никак не можеше да свърже една такава емоция със своенравния стар тигър.

Огледа доволна Синджун. Благодарение на подобреното му хранене и всекидневните душове, козината му й изглеждаше по-здрава. Направи му шеговит реверанс.

— Добро утро, Ваше Величество.

Той оголи зъби, жест, който тя интерпретира като напомняне да не се прави на много интересна с него.

Повече не й се бяха случвали онези мистични контакти с него и бе започнала да мисли, че навярно са се дължали на преумората й. И все пак, дори когато бе само наблизо до него, бе изпълнена с благоговение.

Оставила бе до купа сено торбата с лакомства, които бе напазарила с парите за храна; взе я и се запъти към клетката на Глена. Горилата вече я бе забелязала и бе притиснала лице към решетката в търпеливо очакване.

Сърцето на Дейзи се късаше от копнежа на Глена за човешки контакт, съчетан с безмълвното примирение, с което приемаше съдбата си. Погали меката като коприна длан, протегната през решетките.

— Здравей, мила, донесла съм ти нещо. — Извади от торбата зряла, тъмночервена слива. Плодът й приличаше при допир на пръстите на Глена. Твърда, гладка кожа, мекота под нея.

Глена взе сливата и седна в дъното на клетката, където я заяде на малки, деликатни хапки, поглеждайки с благодарност към Дейзи.

Дейзи й подаде втора и продължи да й говори. Като свърши, горилата отново протегна ръка, но този път към косата на Дейзи.

Първия път, когато го направи, Дейзи се изплаши, но сега вече знаеше какво иска Глена и махна ластичето, с което бе стегнала конската си опашка.

Стоя дълго и търпеливо пред клетката и остави горилата да я пощи като своя рожба — чистеше косата й от въображаеми гниди и въшки. След като свърши, Дейзи усети как гърлото й се свива от емоция. Кой каквото ще да говори, но не бе справедливо това човекоподобно същество да бъде затворено в клетка.

Два часа по-късно Дейзи и слончето й поеха обратно към фургона; забеляза Хедър, която тренираше с обръчите си до входа на игрището. Сега, след като вече не бе толкова изтощена, Дейзи можеше да помисли по-ясно за онова, което се бе случило вечерта, когато бяха откраднати парите, и затова реши, че бе дошло времето да поговори с Хедър.

Като наближи, Хедър изпусна един от обръчите и докато се навеждаше да го вземе, погледна с опасение към Дейзи с ъгълчето на окото си.

— Искам да поговоря с теб, Хедър. Нека седнем на онези пейки.

— Нямам какво да ти кажа.

— Добре. Тогава аз ще говоря. Хайде, мърдай.

Хедър я погледна нацупено, но се подчини на властния й тон. Събра обръчите си и последва Дейзи към пейките, влачейки обутите си със сандали крака.

Дейзи седна на третия ред, докато Хедър се настани един ред по-долу. Тейтър си намери място до входа и се зае да събира прах и да поръсва с него гърба си — това бе част от инстинктивната му охладителна система.

— Предполагам, че ще искаш да ми се накараш заради Алекс.

— Алекс е женен, Хедър, а бракът е свещена връзка между мъжа и жената. Никой няма право да се опитва да я разруши.

— Не е честно! Не си направила нищо, за да го заслужиш.

— Не си ти човекът, който ще го прецени.

— Ти си наистина най-добричката, така ли?

— Как мога да съм най-добричката? — попита тихо Дейзи. — Нали съм крадла, забрави ли?

Хедър сведе поглед към ръцете си и загриза една кожичка.

— Всички те ненавиждат за това, че открадна парите.

— Знам. И това също не е честно, нали?

— Не, честно е.

— И двете знаем, че не съм го направила.

Гърбът на Хедър се вдърви и тя закъсня съвсем малко с отговора си.

— Не, ти го направи.

— Ти беше в Червения фургон онази вечер във времето между проверката на Шеба и часа, в който затворих.

— И какво от това? Не съм откраднала парите, няма да можеш да ми го припишеш.

— Тогава потърсиха Алекс по телефона. Аз се обадих и докато вниманието ми бе отвлечено, ти си взела двестате долара.

— Не съм! Не можеш да докажеш нищо!

— Сетне си се промъкнала във фургона и си скрила парите в чантата ми, та всички да си помислят, че аз съм го направила.

— Лъжеш!

— Трябваше веднага да се сетя, но бях толкова уморена от усилията си да се адаптирам към всичко, че забравих за твоето присъствие там.

— Ти лъжеш — повтори Хедър, но този път далеч по-тихо. — И ако отидеш и кажеш на баща ми, ще съжаляваш.

— Не можеш да ме уплашиш с нищо по-лошо от онова, което вече ми направи. Аз нямам приятели, Хедър. Никой не иска да разговаря с мен, защото всички ме смятат за крадла. Дори и собственият ми мъж го вярва.

Лицето на Хедър бе самото изображение на вина и Дейзи разбра, че бе права. Погледна тъжно девойчето.

— Онова, което направи, е много грешно.

Хедър наведе глава, хубавата й руса коса се спусна и скри лицето й.

— Не можеш да докажеш нищо — промърмори тя.

— Така ли възнамеряваш да живееш? С нечестни постъпки? Като проявяваш жестокост към друг човек? Ние всички допускаме грешки, Хедър, и част от порастването е да се научиш как да се справяш с тях.

Раменете на девойчето увиснаха и Дейзи съзря, че бе дошъл моментът то да се предаде.

— Ще кажеш ли на баща ми?

— Не знам. Но ще трябва да кажа на Алекс.

— Ако му кажеш, той ще отиде право при баща ми.

— Може би ще стане така. Алекс притежава силно чувство за справедливост.

Една сълза капна върху бедрото на Хедър, но Дейзи събра кураж да не се размекне.

— Татко каза, че ако направя някоя беля, веднага ще ме прати да живея при леля Тери.

— Може би е трябвало да помислиш за това, преди да ме натопиш.

Хедър не отвърна нищо и Дейзи не я пришпори. Момичето избърса очи с крайчето на тениската си.

— Кога ще му кажеш?

— Не съм мислила за това. Може би тази вечер. Може би утре.

Хедър рязко поклати глава.

— Аз само… видях парите… не съм го планирала и така нататък.

Дейзи се опита да преглътне съжалението си към нея, напомни си, че поради постъпката на това дете мъжът й я смята за крадла и бракът й бе отровен, преди изобщо да бе получила каквато и да е възможност.

— Онова, което си сторила, е грешно. И трябва да понесеш последствията.

— Да, знам, ясно ми е. — Опита се да изтрие сълзите с ръка. — Донякъде даже се радвам, че си разбрала. Трудно ми бе — знам, че не го заслужавам, но не би ли могла да кажеш първо на Шеба, вместо на Алекс? Нека тя каже на баща ми. Те двамата непрекъснато се карат, но се уважават един друг и може би ако тя му каже, ще може да му попречи да се побърка напълно.

Дейзи се поизправи.

— Баща ти избухва ли много?

— Да, така е. Искам да кажа, че крещи и така нататък.

— А бие ли те?

— Татко ли? Не, никога не ме е удрял. Но толкова много се ядосва, че понякога ми се е искало по-скоро да ме удари.

— Разбирам.

— А и, струва ми се, рано или късно щеше да се наложи да се върна у леля. Знам, че се нуждае от помощта ми за децата и така нататък. Май постъпвам егоистично, като искам да остана тук. Вярно, децата са истински негодници, но понякога като направят беля, тя си го изкарва на мен.

Дейзи постигна повече, отколкото бе предполагала, и неочаквано усети, как в нея се забиват ноктите на вината.

Девойчето се надигна от пейката, очите му блестяха от сълзите.

— Извинявай, че бях такава глупачка и че ти причиних толкова неприятности. — Една сълза се откъсна от миглите й. — Би трябвало да знам как се чувстваш, след като съм го изпитвала с децата на Тери и така нататък. Не биваше да го правя, но толкова ревнувах Алекс. — Гласът й излизаше с леки спазми. Гърдите й се вълнуваха. — Беше глупаво. Той е твърде стар… и никога не би пожелал някоя като мен. Но винаги се е държал мило и предполагам… предполагам, че желаех това да продължи завинаги, макар… — Тя с мъка пое дъх. — Макар да знаех, че не може да стане. Извинявай, Дейзи.

Тя изхлипа и побягна.

Дейзи се върна при Тейтър и слончето я обгърна с хобот. Облегна се на него и се опита да реши какво да прави. Преди разговора си с Хедър всичко й се струваше ясно, ала сега не бе толкова сигурна. Ако не кажеше на Алекс истината за Хедър, той щеше да продължи да вярва, че е крадла. Но ако му кажеше, Хедър щеше да бъде наказана жестоко, а Дейзи въобще не бе сигурна, че би го преживяла.

Видя отсреща Алекс да се качва на пикапа да отиде до града. Беше й споменал, че ще ходи да оправя някакъв проблем с компанията, поддържаща химическите тоалетни, и че може да отсъства няколко часа. А тя бе решила да използва това време, за да изрови тайните покупки, които бе правила през последните месеци — те трябваше да превърнат грозния зелен фургон в нещо, което поне да наподобява на дом; сблъсъкът й с Хедър обаче я бе лишил от част от ентусиазма й. И все пак, по-добре бе да работи, отколкото да седи, потънала в нерадостни мисли.

Запъти се към фургона и усети как духът й се повдига. Най-сетне щеше да се заеме с нещо, за което я биваше. Нямаше търпение да види изражението на Алекс след това.