Шърли Бъзби
Игра на съдбата (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Тес доста се въртя преди да заспи. Сама в това огромно легло, тя трескаво мислеше, вперила поглед в танцуващите сенки на замиращия огън в камината.

Как можа да изрече тези думи толкова прибързано? В мига, когато излязоха от устата й, тя разбра, че немирният й език отново я е въвлякъл в неприятност — самодоволната усмивка върху лицето на Шерборн само го потвърди.

Подведе я гнева й, и въпреки че искаше да върне думите си назад, по някакъв начин да поправи белята, старият инат и гордост не й позволиха. Не желаеше да се унижава още повече.

Може би, ако Никълъс се бе опитал да се възползва от нея, тя щеше да отстъпи, но сякаш знаейки какво се върти в главата й, той я съпроводи от стаята и в следващите няколко часа беше безкрайно мил с нея. Проклет да бъде!

Държа се като идеалният домакин. Поддържаше приятен разговор, докато слизаха по стълбите и когато я развеждаше из останалата част на къщата и градината. Срещата със Сара в кухнята мина гладко и всички опасения на Тес, да не се изправи пред досадна педантка, се изпариха в мига, когато видя закръглената фигура на Сара Лайдлоу и усмихнатото й лице.

Не след дълго Тес разбра, че семейство Лайдлоу обожават графа на Шерборн и че за тях думата му е закон. Каквото и да искаше, те щяха да изпълнят. Никълъс не й го каза направо, но на Тес й стана ясно, че ако се опиташе да избяга — Лайдлоу бързо щяха да предотвратят подобно недоразумение.

Докато се разхождаха, тя само дебнеше момента, кога той ще свали учтивата си маска, за да се заяде с него, но това така и не стана. Никълъс или небрежно я пренебрегваше, или просто сменяше темата всеки път щом Тес направеше някой коментар — изпълняваше перфектно ролята си на домакин.

Въпреки бушуващия смут в душата й, разглеждането на къщата и градината й се стори доста приятно. Влязоха в големия празен салон с богата махагонова ламперия; стаята за закуска и кабинета в задната част на къщата. Най-накрая видяха кухнята, килера за провизии и просторните стаи, в които щяха да живеят Томас, Роуз и Сара. Тес трябваше да признае — негласно, разбира се — че щом къщата се почистеше и обзаведеше, щеше да е доста удобна и приятна. „Идеалното любовно гнезденце“, помисли си тя и кисело се усмихна.

Вечеряха в гостната, като трябваше да поставят на коленете си подносите, които Том им сервира. Щом започна да се свечерява Никълъс стана и й пожела лека нощ. Повика Лъвджой и двамата отпътуваха. Тес съвсем не го очакваше и остана доста озадачена.

„Не мога да го разбера“, заключи тя. Беше я отвлякъл, без да се церемони беше определил положението й в живота си, беше убеден, че единствената й цел е да измъкне от него предложение за брак и въпреки това по свой си начин се държеше мило с нея.

„Но какво да правя?“, отчаяно си зададе този въпрос поне за десети път, откакто си беше легнала. Като потъна още по-дълбоко в меките, ухаещи на лавандула завивки, тя огорчено призна, че предпочита да е тук, отколкото в „Черното прасе“. Но бе сигурна, че Никълъс нямаше да я остави да спи сама всяка нощ, и че скоро, даже утре, щеше да дойде и да настоява, но дали щеше да му устои…

Неспокойно се мяташе в леглото и се опитваше да прогони еротичните образи, които танцуваха пред очите й. Само ако знаеше коя е! И защо толкова се страхуваше от барон Мандъвил… Може би, ако имаше тези отговори щеше да е по-наясно за връзката си с невероятно привлекателния граф Шерборн.

Сънят дойде трудно и при Никълъс, но съвсем не заради същите проблеми, които вълнуваха Тес. Той поне знаеше кой е, но след като прекара вечерта с по-голямата си сестра Атина, вече не мислеше, че семейството е чак толкова голяма работа. Той и Атина не се разбираха добре и сега, когато имаше дързостта да надживее любимият й Рандъл и да наследи титлата, нещата се влошиха още повече.

Разликата им беше десет години и това издигаше естествена преграда между тях, но характерите им бяха толкова различни, че отношенията им винаги щяха да бъдат конфликтни. Рандъл, средното дете, беше като буфер в споровете им. Но в последните дни без благотворното влияние на Рандъл между Никълъс и Атина се разразиха истински бури. Тя не преставаше да се вайка, че не се е родила момче, че първо Рандъл, а сега и Ник наследяваха цялото богатство на Шерборн. Тя доброволно отстъпи бащиния им имот на Рандъл, но сега злобееше, че Никълъс зае мястото му. И съвсем не го криеше.

Като си спомни арогантните й забележки, Никълъс поклати глава — не беше изненадан, че Атина е все още неомъжена. Кой нормален мъж би търпял този сприхав език до края на живота си? Въздъхна. Ако не се случеше нещо неочаквано, май той трябваше да я търпи.

Тази мисъл не му се видя кой знае колко привлекателна. Но може би, ако успееше да й намери съпруг… След по-малко от месец щеше да навърши четиридесет и две и отдавна беше бита карта, но ако й припишеше една солидна сума…

Все още беше привлекателна жена, неохотно призна той, като си я спомни как царствено слезе по стълбите, за да го посрещне. С високия си ръст, за Атина важеше повече определението „представителна“, отколкото „красива“. Имаше гъстата черна коса и големите блестящи очи на Талмъдж, както и почти същите нос и брадичка като на Никълъс.

Той не за първи път се замисли защо не се беше омъжила досега — като млада сигурно е била привлекателна, а и хапливият й език едва ли е бил толкова остър. Ако се беше задомила, нямаше сега да му е такъв проблем и конфликтите между тях нямаше да са толкова чести — несъгласия, които дори присъствието на баба им не можеше да изглади.

Като си представи баба си Палас, чертите на лицето му омекнаха. Обичаше единствено нея от семейството, може би защото тя единствена му беше показала привързаността си. Не, че родителите му не го бяха обичали; но все пак бяха заети със своя си живот, а понеже не беше наследник, Никълъс винаги оставаше на втори план — нещо като резерва в случай, че с Рандъл стане нещо.

Той присви устни. Е, нещо наистина се случи с Рандъл и дяволски му се искаше Атина просто да приеме този факт и да престане да се държи така, сякаш той беше виновен за неочакваната смърт на Рандъл. Поклати глава. Вече почти година от смъртта на Рандъл, а тя още не можеше да свикне с мисълта, че той е графът на Шерборн.

„Ако не престане да се заяжда с мен пред Палас, ще настоявам да се премести в къщата в Доуър!“ По лицето му премина тъжна усмивка. „О, представям си колко остро ще ме смъмри, ако се осмеля.“ Но след миг отхвърли Атина от мислите си и се върна към Палас и неуспеха си в търсенето на съпруга.

Наля си бренди и седна на един кожен стол. С изпружени крака, отпуснат, отпиваше бавни глътки, а мислите му се въртяха около миналата вечер, когато с малката привлекателна червенокоска пресушиха цяла гарафа с бренди…

Сепна се и отхвърли еротичните видения, за да се върне отново към важния проблем: баба му Палас искаше да го види задомен преди да си отиде от този свят.

Трябваше да признае, че баба му е много очарователна жена. Бяха я омъжили на петнайсет. На шестнайсет станала майка. И е трябвало сама да понесе скандала, който съпругът й Бенедикт — неговият дядо, предизвикал, когато изчезнал с диамантите на Шерборн и жената на най-близкият им съсед.

Но Палас все пак беше на осемдесет и три, и му изглеждаше много слаба и крехка. Изведнъж гърлото му се сви. Не искаше баба му да умре и по-точно, не искаше да я разочарова като не изпълни единственото нещо, за което го беше помолила — съпруга, и разбира се, наследник. И щом тя го искаше женен и зает с отглеждането на следващото поколение Талмъдж — за Бога, той щеше да го направи!

Изведнъж се натъжи. Когато обаче успееше да намери идеалната булка… За негова най-голяма изненада пред очите му се появи привлекателно лице с големи теменужени очи и лъскави червени къдрици, но той решително го отблъсна. Жените като нея бяха идеални за любовници, но не и за съпруги!

Но все пак трябваше да уважи желанието на баба си. Осъзнаваше нуждата от наследник. Той беше последният в рода и ако нещо непредвидено му се случеше, в имението Шерборн нямаше да има повече графове.

След като наследи титлата, Никълъс вече гледаше на дома им различно и съзнаваше, че цялата отговорност за всичко в имението лежи на раменете му. Трябваше да се грижи не само за имението, но и за фермите и селото, и усещаше в себе си силното желание да види земите си плодородни и хората — доволни. Искаше те да не се страхуват от него и да знаят, че приема съдбата им присърце.

Намръщи се. Ето още една причина, поради която беше съгласен с желанието на баба си за наследник. Всички трябваше да знаят, че родът ще бъде продължен и тяхното бъдеще осигурено. Бог знае, язвително си помисли той, ако нещата бяха оставени в ръцете на Атина — тя жизнерадостно щеше да замине за Лондон и да изцежда имението до деня, в който почине. Тя и Рандъл имаха определена склонност към масите за покер и въпреки че състоянието на Шерборн беше голямо, все пак не беше неизчерпаемо. Ако двамата бяха продължили да го прахосват така, следващото поколение щеше да наследи твърде малко от него, плюс дълговете им.

Именно дълговете на Атина предизвикаха сблъсъка тази вечер. Бяха привършили вечерята и понеже не искаше сам да пие портвайна си, Никълъс се присъедини към двете дами в синия салон — любимата стая на баба му.

— Нима не се наслаждаваш на собствената си компания? — попита развеселена Палас.

— Не и когато мога да бъда с теб — усмихна й се в отговор Никълъс.

Графинята на Шерборн беше дребна жена, русата й някога коса сега беше посребрена, розово-бялото й лице — поруменяло, но годините й си личаха. Никълъс виждаше, че в последно време лесно се изморява и вече не става с пукването на зората, както преди години. Загледа се в тънките й пръсти, докато му подаваше чаша чай и внезапно осъзна колко скоро можеше да я загуби.

— Ти си добре, нали, скъпа? — попита той загрижено.

— О, да. Особено след като ти си тук.

Атина седеше срещу тях и се топлеше до камината. При думите на Палас тя силно изсумтя.

— О, бабо! — каза тя с отвращение. — Не му се подмазвай! Той и без това е изцяло погълнат от себе си — обича да се перчи с това, че е граф на Шерборн.

Никълъс присви очи.

— Така ли? — провлачено попита той. — Като имаме предвид, че не съм бил възпитан за званието, мислех че се държа доста благоразумно. Имаш ли някакви оплаквания?

Веднага съжали, че точно това се изплъзна от устата му.

— Знаеш много добре! — разгорещено му отвърна Атина. — За Бога, ако се бях родила момче, аз щях да съм наследник! И нямаше да се чудя как да преживявам с тази жалка издръжка, която ми отпускаш.

Никълъс въздъхна.

— Ако не залагаше толкова безразсъдно, щеше да видиш, че е предостатъчна. И не аз определих размера й — беше Рандъл, ако си спомняш. Аз само продължавам да изпълнявам желанието му — и пак, ако си спомняш, когато го обсъждахме преди няколко месеца, ти каза, че издръжката напълно покрива нуждите ти.

— Но Рандъл — процеди тя през зъби, — винаги ми даваше назаем, когато изпитвах затруднение. Никога не би ми казал да се върна в Шерборн, ако джобовете ми са празни!

— Ти и без това щеше да се прибереш до края на месеца — и имайки предвид как профука парите, които ти дадох, просто не виждах смисъл да ти давам още на заем, за да ги заложиш на покер или да си купиш други чехли с диамантени токчета.

Атина скочи, пръстите й се свиха в юмруци.

— Горко на жена ти — ако въобще имаш късмет да намериш някое нещастно същество, което да се съгласи да търпи деспотизма ти! Иска ми се ти да беше умрял в онзи дуел вместо Рандъл!

— О, Атина, скъпа — каза тъжно Палас. — Не може да говориш истината.

— Нима? — извика тя и изхвърча разярена от стаята.

Никълъс и баба му се спогледаха. Очите на Палас издаваха тревога.

— Човек би си рекъл, че след толкова години се е научила да контролира темперамента си. Сигурна съм, че не говореше сериозно. Познаваш Атина — винаги приказва преди да мисли. Не позволявай на думите й да те наранят, Никълъс, скъпи.

Той се усмихна и нежно задържа една от ръцете й в своите.

— Няма, бабо, знам, че й е трудно — с Рандъл бяха много близки, а и той така безсрамно я глезеше.

— А ти не можеш ли да правиш същото? — обнадеждено попита Палас.

— Ако това ще те направи щастлива, ще говоря Робъртсън да увеличи месечната й издръжка, само да има мир в семейството.

— О, не трябва да го правиш за мен, а за Атина… и може би, за да се разбирате по-добре.

— За всички нас — въздъхна Никълъс.

Палас топло му се усмихна.

— Няма да съжаляваш и се надявам един ден да започнеш да уважаващ сестра си. Може да е раздразнителна, но не е толкова арогантна и заядлива, колкото изглежда. По-миналата зима, когато ме беше налегнала онази ужасна кашлица — проточи се с месеци — тя беше непрекъснато до мен, толкова добра и внимателна. Изглежда изваждате най-лошото един от друг.

— Щом казваш — сухо отвърна той.

— Ами да!

Очите й блестяха, когато го погледна. Отпи от чая си и остави чашата върху масата.

— А сега, кажи ми, моля те, защо се върна вкъщи толкова неочаквано? — направо го попита тя. — Мислех, че ще останеш в Лондон до края на „малкия“ сезон… или докато не намериш…

Никълъс огорчено сви устни. Какво можеше да й отговори? Няма, разбира се, да й каже, че се е опасявал да не се размекне и да поиска ръката на лейди Мериан Холиуел и затова се е върнал толкова прибързано. Целта на пътуването му до Лондон беше да си намери съпруга. А колкото до разговора му с херцог Роксбъри… Не, колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

Палас беше наклонила глава на една страна и замислено го наблюдаваше.

— Няма нищо общо с неприятната особа на Мериан, нали?

Никълъс подскочи.

— Ти откъде си информирана за нея? — попита той преди да помисли.

— Скъпи, трябва да знаеш, че в нашия дом няма тайни — слугите знаят всичко — усмихна му се тя. — Когато преди няколко години я срещна за първи път, Лъвджой писа за това на чичо си Билингам, а той пък споменал на моя камериер Симпсън, който го предаде на мен. По-късно научихме, че тя е проявила лошия вкус да избере някой по-стар и по-богат. От някои мои приятели, които излизат в обществото повече от мен, знам, че сега е вдовица и все още много красива… Опитва ли се да те съблазнява?

— Ти си… — започна Никълъс смаян и озадачен — …опасна! Нищо ли не може да се скрие от теб?

Баба му се изсмя и отпи от чая си.

— О, сигурна съм, че ако има нещо, за което наистина не искаш да разбирам, ще имам големи затруднения да го направя. Разбира се, трябва да си доста умен, за да го скриеш от мен.

Никълъс изсумтя.

— Дяволски умен! Но да отговоря на въпроса ти — да, предполагам, че заради Мериан напуснах Лондон толкова прибързано. Сега тя би се омъжила за мен, нали знаеш…

— Наистина ли, скъпи? Но разбира се няма да стане, нали? Все пак имаше шанс и го изпусна — малкото носле на Палас се сбръчка от отвращение. — Ние, Талмъдж, не се задоволяваме с неща втора употреба — освен ако сърцето ти не я желае. Тогава предполагам, че просто ще трябва да се примирим.

— Вече не съм влюбен в нея, но намирането на съпруга се оказа по-трудно, отколкото си мислех — отвърна мрачно той.

— Естествено! Не е като да купуваш кобила за конюшните си. Ти си търсиш съпруга все пак. Жена, която да бъде майка на децата ти и с която да прекараш остатъка от живота си — баба му решително се наведе напред. — Знам, че искаш да удовлетвориш желанието ми и е важно да се ожениш скоро, но Никълъс, трябва също и ти да си доволен. Това е на първо място. Ти ще живееш с тази жена, дай Боже много години, след като аз изгния в гроба. — Натъжи се, но продължи: — Не бързай толкова, за да не направиш някоя ужасна грешка…

— Както стана с теб…

Палас се смути, защото разбра точно какво имаше той предвид.

— О, не, скъпи! Никога не съм приемала брака си с дядо ти като грешка.

Досега не бяха обсъждали този въпрос — името на дядо му рядко се споменаваше, обикновено само когато се караха — но на Никълъс изведнъж му стана ясно, че никога не е чувал Палас да говори лошо за съпруга си.

— Не го обвиняваш, че те е напуснал? За това, че се е отнесъл толкова подло с теб — запита той недоверчиво.

Очите й блеснаха и тя погледна към голямата картина, която висеше на отсрещната стена.

— Не — дрезгаво отвърна тя. — Никога не съм го винила. Обичах го, уважавах го и тъгувах за него повече, отколкото мога да изразя с думи…

Никълъс се учуди, стана и отиде пред картината.

— Били сте хубава двойка…

Портретът беше рисуван шест месеца след сватбата им. По лицето на Палас се четеше такава явна любов към високия й съпруг, че Никълъс се натъжаваше всеки път щом го погледнеше. Палас беше седнала в същата тази стая, облечена в копринена бледосиня бална рокля и обкичена с диамантите на Шерборн — короната, обиците, огърлицата, брошката, гривната и пръстена — с най-големият диамант, който Никълъс някога беше виждал — и които бяха изчезнали заедно със съпруга й.

Като отмести поглед от внушителния пръстен, Никълъс се загледа в лицето на дядо си — лице, което поразително приличаше на неговото. Излъчваше гордост, дори арогантност, гъстата черна коса отметната назад, в испанските черни очи играеше искрица хумор, брадичката беше решителна, а в извивката на дългите устни се долавяше слаба ирония. Не беше лице на мъж, който би отвлякъл чужда съпруга и заедно с това безгрижно да изостави своята и новородения си син. На портрета едната ръка на Бенедикт лежеше собственически върху облегалката на стола, на който седеше Палас, а с другата беше стиснал сабя. Никълъс си помисли, че тези прости жестове говорят много за дядо му, че не са обикновена поза. Всичко подсказваше, че това е мъж, който сам се грижи за себе си.

— Винаги съм смятал, че си го мразила — каза той бавно и се върна на стола си.

Палас поклати глава.

— Никога. Той беше добър с мен, Никълъс. — Тя отмести поглед, налегнаха я спомени. — Бях толкова млада и влюбена в него — и все още съм. Знаех цялата ужасна история за разваления годеж, за отвличането на Тереза, но бях сигурна… — устните й печално се изкривиха. — Бях сигурна, че мога да накарам Бенедикт да ме обича, че мога да залича образа на онази жена от сърцето му… — тя слабо се усмихна. — Разбира се, не успях. Връзката помежду им беше твърде силна. Не бяха виновни, че се обичат толкова безразсъдно и не можех да му се сърдя, че се ожени за мен, докато още я обичаше — все пак имаше нужда от наследник. И въпреки че знаех, че цялата му любов принадлежи на нея, по свой си начин той никога не ме остави да почувствам, че сърцето му е някъде другаде, не ми даде и най-малкия знак, че се е оженил за мен само защото обстоятелствата са налагали родът да бъде продължен. Винаги се отнасяше към мен с уважение и разбиране — нещо, с което малко жени от моето поколение могат да се похвалят.

— Какво мислиш е станало с тях? От това, което съм чувал, те сякаш са потънали вдън земя.

Палас сви рамене, но в очите й се мерна болка и Никълъс се учуди, че случка, станала преди повече от шестдесет и пет години, може да предизвика такова дълбоко чувство.

— Не знам. Когато съм в добро настроение се надявам да са успели да стигнат до колониите и да са живели дълго и щастливо. Друг път си мисля, че животът им сигурно е бил дълъг и ужасен, и че тази обичана Тереза се е оказала рижава опърничава жена.

Никълъс се засмя и си размениха усмихнати погледи. Като реши, че твърде дълго бяха говорили за тъжното минало, той подметна:

— Стига толкова за миналото, кажи ми сега какво се случи вкъщи, докато ме нямаше.

Небрежно разговаряха и в продължение на няколко минути Палас успя да му предаде събитията от живота в имението Шерборн. Никълъс удобно се отпусна в стола си и остави приятният й говор да го погълне. Но после дочу нещо, което го накара да наостри уши.

— Нима старият Фрамптън е починал? Мислех, че старият дявол е такъв инат, че няма да се остави да умре.

— Ммм, да, знам — и аз си го мислех — отвърна Палас. — Но все пак почина, май преди три години. Сега най-големият му син Джон зае мястото му. Спомняш ли си го?

Никълъс поклати глава.

— Не много добре. С няколко години е по-голям от мен, нали?

— Да, мисля, че е около тридесет и девет… Той и сестра ти понякога се държат доста приятелски.

— О?

— Е, вероятно не е нещо специално, а и трябва да кажа, че приятелите му не ми харесват — разпуснати младежи, които отскоро са в околността. Тези дни в общината се носят разни слухове. Подочух, че за развлечение се присъединяват към „контрабандистите“ и им помагат да си пренасят стоките. Смятат за голямо забавление да водят за носа войниците. Старият никога не би одобрил подобни дързости.

Замъкът Фрамптън се намираше в края на областта Ромни Марш. Като си спомни за задачата, възложена му от Роксбъри, на Никълъс му се видя интересно, че новият собственик, дори и само за удоволствие, помага на контрабандистите. Ами „разпуснатите“ му приятели…

— Контрабандистите засилиха ли дейността си последните месеци? — запита Никълъс с престорена небрежност.

— Аз пък откъде да знам за тези незаконни дейности? — примигна Палас срещу него.

— Ами, защото почти нищо не става в разстояние от петдесет мили, за което ти да не знаеш — отвърна той със смях.

— Може би, но не искам да говорим за тези отвратителни престъпници. Нека ти разкажа за новите ни съседи — погледна го закачливо и продължи: — И за дъщерите им…

Никълъс изръмжа.

— Бабо! Наистина, обещах да си намеря съпруга, но се надявах да си отдъхна от превзети девойки в шумолящи муселинени рокли.

— О, стига си се оплаквал — сигурна съм, че тези млади дами ще ти допаднат. И докато щастието ти е най-важното за мен, не е нужно да се мусиш, че нито една жена няма да те удовлетвори.

Когато Никълъс направи някаква гримаса, тя се усмихна и продължи.

— Първо лорд Спенсър — много приятен човек — помниш ли братовчед му?

Никълъс поклати глава.

— Ами той наследи титлата и имението от братовчед си преди около четири години и сега от година той и семейството му — две дъщери и един син, живеят там. Не са много богати, но притежават няколко ферми в областта и имат добри връзки. Дъщерите са безстрашни ездачки и с весел нрав.

Никълъс не изглеждаше заинтригуван от думите й и тя се намръщи.

— Никълъс, скъпи — най-накрая каза тя — знам, че ти е трудно, но наистина трябва да си намериш съпруга. Поне се срещни с тези момичета и ги огледай. Можеш да останеш изненадан какво има под носа ти.

— Също и дъщерята на адмирал Брайтънинг — оживено каза тя. — Той се пенсионира преди няколко години и се нанесоха в старата къща Колдуел. Знаеш го това странно място по средата на областта — направи доста подобрения по къщата. Както и да е, Джейн тъкмо навърши осемнайсет и има изискани маниери — но разбира се, като най-малката в семейството е малко разглезена. Има двама братя — може би ще ти допадне компанията им. — Палас се поколеба. — Смятат Робърт — по-големият брат — е малко див и за голяма тревога на баща си, той понякога се присъединява към Джон Фрамптън и приятелите му в техните контрабандни забавления. Сега, когато си тук, ще бъдеш добър пример за мъжете в областта.

Никълъс се намръщи като си спомни този разговор и обнадежденото изражение на баба си. Боже Господи! Ако знаеше какво го чака в Шерборн, определено щеше да се замисли дали да напуска Лондон. Но после пред очите му изникна прелестната червенокоса обитателка на кулата и се усмихна. Може би няма да е толкова лошо да забавлява три превзети девойки и да наставлява група калпазани, за да задържи Доли при себе си…