Шърли Бъзби
Игра на съдбата (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

На Ник му стана неприятно и устните му потрепнаха.

— Да, може да се каже — промърмори той и подкани гостите си да се качат по стълбите, по които Атина току-що беше изфучала.

Не им се извини заради сестра си. Знаеше, че бракът му с Тес ще предизвика неприятности и подозираше, че най-явно ще го критикува Атина. Но не очакваше толкова открита злоба. Едновременно с естествения гняв, който изпитваше заради обидата към съпругата си, беше и малко объркан.

Вярно е, че Талмъдж имаха право да ненавиждат Мандъвил — освен старата трагедия с Бенедикт и Тереза, имаше един по-скорошен нещастен случай — чичото на Тес стана причина за смъртта на Рандъл. Ник присви устни. Ако това, което беше чувал за този позорен дуел беше вярно, то можеше да се каже, че Рандъл си е получил онова, което е заслужавал като умишлено е предизвикал мъж, добре известен с незаинтересоваността си към оръжията. Да се изправи пред Сидни Мандъвил трябва да е било за Рандъл като да улови риба в кофа с вода и Никълъс подозираше, че именно брат му се е изненадал най-много, когато куршумът на Сидни е попаднал в целта. Разбира се, за Атина нещата не стояха така. Според нея брат им никога не би сгрешил — беше изключително привързана към него… Но щом Палас, която беше страдала много повече от постъпките на Мандъвил, можеше да приеме брака му, защо и сестра му да не можеше?

Пристигането на Атина помрачи настроението на групата. Щом влязоха вътре се разпръснаха, разбирайки, че Ник има нужда да остане сам. Лелите отидоха в библиотеката да се забавляват, а братята Рокуел се отправиха към игралната зала.

Когато останаха сами в кабинета му, Тес нежно каза.

— Лейди Атина е много разгневена заради брака ни, нали?

Ник се намръщи.

— Знаех, че така ще стане, но не очаквах да е толкова злобна. — Срещна разтревожения й поглед и продължи. — Надявам се, че не се обиди много от думите й?

— Но защо, след като и двамата знаем, че може да е истина?

— Мислиш ли, че е възможно да си бременна?

— Не мога да знам със сигурност толкова скоро — натъртено отвърна Тес. — Минали са едва десет дни след първата нощ в „Черното прасе“.

Изражението му омекна. Вдигна ръката й и целуна дланта. Вгледа се в очите й и дрезгаво каза.

— Понякога забравям колко отскоро се познаваме — времето ни завъртя в истинска вихрушка, нали, съкровище?

Тес бавно кимна, в гърлото й заседна буца. Нямаше значение дали го познава от десет дни или от десет години, съмняваше се, че ще го обича повече, отколкото сега. В много отношения той олицетворяваше мечтите на повечето девойки — чаровен и един от най-привлекателните мъже, които някога бе срещала. Някои може би намираха обстоятелствата около запознанството и брака им доста впечатляващи и не биха се поколебали да прекарат остатъка от живота си с мъж като Ник Талмъдж — дори и да не беше споменавал и една дума за любов. Беше се показал като благороден, стабилен мъж, дори снизходителен, и Тес не можеше да отрече, че е мил с нея и лелите й. Въпреки че се примири с брака си, все още й се искаше да се бяха срещнали при други обстоятелства. Бракът им щеше да бъде толкова по-сладък, ако знаеше, че Ник тайно се е интересувал от нея и не се е оженил насила.

Последните няколко дни се убеждаваше, че е твърде много да иска от него да я обича толкова, колкото я и желаеше, но не успя. Искаше не само името и тялото му — най-много искаше сърцето му…

Когато Тес не отговори веднага, той стисна ръката й.

— Не съжаляваш за брака ни, нали?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. Просто си мислех как ли щяха да се развият нещата, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства…

Ник дяволито се усмихна и я притегли в прегръдките си.

— Искаш да кажеш, ако те бях видял някоя вечер в Амък?

Тя кимна. С широко отворени очи се вгледа в прекрасните му черти. Дишането й се учести от израза в закачливите му очи и попита.

— Какво щеше да направиш тогава?

— Ами… — каза бавно той и потри устни о нейните — щом откриех коя е очарователната малка госпожица с огнените къдрици щях да изпадна в див гняв.

— Защо? — запита тя леко разтревожена.

— Защото щях да се ядосам като разбера, че единствената жена в цяла Англия, която най-накрая е привлякла вниманието ми, е една от онези Мандъвил! Щях да съм вбесен от номера, който съдбата ми е изиграла.

Въпреки закачката в думите му, Тес продължаваше да чувства тежест в гърдите.

— Толкова много ли ме мразиш, както и семейството ми? — прошепна тя.

Ник я притисна до себе си.

— Тес, малко глупаче! Луд съм по теб и когато те държа в прегръдките си, омразата е последното нещо, за което се сещам.

Целуна я, езикът му проникна надълбоко в устата й и за известно време Тес забрави за факта, че да си луд по някого не е същото като да си влюбен. Когато устните им се разделиха, очите й светеха. Обхвана врата му и палаво каза:

— Мислиш ли, че трябва да изпратим бележка на Авъри, в която да му благодарим, че ме е подтикнал да избягам от покровителството му?

Ник я стрелна с поглед.

— Не! — твърдо отвърна той. — Авъри Мандъвил никога няма да получи благодарности от мен. Но можем да му пратим съобщение, в което да искаме всичките ти вещи, както и тези на лелите ти, да бъдат незабавно изпратени в имението Шерборн.

— О, Боже! Ще бъде абсолютно вбесен!

Ник се усмихна.

— Знам — пусна неохотно Тес и я помоли. — Ще имаш ли нещо против да се присъединиш към лелите си? Искам да започна да чета дневника, а и трябва да говоря с Атина.

Тес го погледна разтревожено.

— О, Ник… не се карай с нея. И без това напрежението напоследък беше голямо. Моля те, не можеш ли да си затвориш очите? Дай й време да свикне с мен. За нея е голям шок, но сигурна съм, че след време всичко ще си дойде на мястото.

Ник изсумтя.

— Не мисля, че говорим за един и същи човек. Атина е много твърдоглава и не разбира от дума. А и тя ме мрази от раждането ми. Не одобрява това, че аз заех мястото на Рандъл. Бракът ми с теб за нея е още един пример за това колко съм недостоен за граф на Шерборн. Повярвай ми — Атина няма да промени мнението си независимо колко време й дам. Въпросът трябва да се разреши сега, не бива да се загърбва. А и не искам пак да те обижда, нито баба ми или гостите ми да търпят злобните й тиради.

— Разбирам — бавно каза Тес, искаше й се да има мирно разрешение. Израснала като единствено дете и заобиколена от любящи роднини, на Тес й се виждаше тъжно, че Ник и единственият му жив родственик са изправени един срещу друг — и то заради нея!

Леко и несигурно му се усмихна и промърмори.

— Предполагам, че в такъв случай, ти си знаеш най-добре. Ще те оставя и ще отида да видя какво правят лелите ми — на вратата се поколеба и го погледна през рамо. — Може би сега, след като е имала време да се поуспокои, няма да е толкова ядосана.

— Пак ти повтарям, не мисля, че говорим за един и същи човек — отвърна Ник. — Гневът на Атина, както по сила, така и по продължителност, е легендарен и злобата й трае по-дълго, отколкото при всеки друг. Можеш да се обзаложиш на месечната си издръжка, че бракът ни, състоял се толкова бързо и потайно, е нещо, което тя няма скоро да прости или забрави. Ще ми го натяква в близките двайсет години. В това, скъпа, съм абсолютно убеден!

От думите му не й стана по-леко. Остави го дълбоко разтревожена и отиде да потърси лелите си.

След като Тес си тръгна, Никълъс незабавно позвъни за Билингам и му нареди да уведоми лейди Атина да дойде в кабинета му. Беше му нервно от предстоящата среща със сестра му и обикаляше напред-назад из стаята, питаше се дали Тес не е права. Дали с времето Атина щеше да се примири с брака им? Дали не трябваше да е по-мек с нея? Дали след първоначалния шок Атина щеше да приеме неизбежното? Все пак не мислеше така.

Не знаеше как да разреши ситуацията, но докато се разхождаше се спря пред прозореца, който гледаше към гората. Кулите на Доуджър Хаус се издигаха над дърветата. По лицето му премина сурова усмивка. Разбира се — идеалното разрешение.

Чу се рязко почукване на вратата и след поканата му Атина влетя в стаята, като затръшна врата след себе си. Върху красивото й лице имаше надменно изражение, очите й бяха пълни със злоба. Застана по средата на стаята.

— Е, какво има? Да не би да си ме повикал тук, за да ме изхвърлиш от собствената ми къща?

Ник седна зад бюрото. Срещна гневния поглед на сестра си и спокойно каза.

— Може би нещата не са чак толкова трагични, но ще те помоля да отдадеш необходимото уважение на съпругата ми и роднините й и да се въздържаш от сцени като тази, която изигра, когато пристигна, или… — гласът му стана по-студен — можеш да се преместиш в Доуджър Хаус. Изборът е твой.

Лицето й потъмня, наведе се напред и постави ръце на бюрото му.

— Нима ще посмееш? — дишаше тежко и не можеше да повярва на ушите си.

Ник непоколебимо посрещна възмутения й поглед.

— Не ми оставяш голям избор. И наистина — бих посмял. Не бих позволил на никой да обижда жена ми — особено на собствената ми сестра! — гласът му омекна. — Атина, не искам да се караме… Знам, че нещата между нас винаги са вървели трудно, но не можеш ли да загърбиш недоволството си? Знам, че си шокирана от внезапния ми брак и се извинявам, че не ти съобщих — поради някои причини…

Устните на Атина презрително се извиха и той разбра, че тя е безразлична към думите му.

— Много добре тогава, това е последната ми дума: или се извини на съпругата ми и се отнасяй към нея с уважение, или се приготви да се преместиш в Доуджър Хаус. Няма… — добави той печално — да ти преча да идваш при баба ни, когато поискаш, освен ако не използваш посещенията си, за да се караш с жена ми. Не искам нито Тес, нито баба ни да се разстройват. Разбра ли ме?

Атина се отдръпна от бюрото му и рече с омраза.

— Знаех си, че така ще постъпиш! Зад чаровната ти усмивка и добри маниери се крие един деспот. Бях сигурна, че много скоро ще покажеш истинската си същност — направи една крачка из стаята и го погледна. Очите й блестяха възбудено, ноздрите й гневно се разширяваха. — О, Боже! Само, ако бях момче! Всичко щеше да е мое. Родена съм преди Рандъл — в едно по-честно общество аз щях да съм наследницата. Ти си най-малкият син — аз трябваше да наследя всичко, а не ти! И сега вместо да се наслаждавам на богатството и властта на Шерборн — съм принудена да живея от милостинята, която ми отпускаш, захвърлена в Доуджър Хаус. — Върху лицето й се появи ненавист и тя каза натъртено. — Никога не съм те харесвала, нали знаеше, но едва сега започвам и да те мразя. За Бога, иска ми се ти да беше умрял, вместо Рандъл!

Ник стоеше непоклатим и я наблюдаваше, докато изливаше гнева си. Когато обаче Атина си пое дълбоко въздух, за да продължи, той рязко я прекъсна.

— Достатъчно. Чувал съм всичко това десетки пъти и повярвай ми, мнението ти ми е добре известно. Съжалявам, че се чувстваш по този начин, но това нищо не променя. Или ми даваш дума, че повече няма да правиш сцени, или се пренасяш в Доуджър Хаус още сега преди вечеря.

Атина гордо се изпъчи.

— Не се безпокой, скъпи братко, няма да ти преча с присъствието си нито миг повече. Предполагам ще ми дадеш време да опаковам нещата си и ще ми предоставиш достатъчно слуги, които да отведа с мен?

— Разбира се — изморено отвърна Ник. — Каквото поискаш.

Защо ли се беше надявал Атина да се вразуми? Гледаше я мрачно как се извърна и се спря точно на прага, за да подхвърли през рамо:

— И разбира се, ще платиш за ремонта на къщата, нали? Искам също конете и каретата ми да бъдат преместени в конюшнята на Доуджър Хаус заедно с необходимите коняри.

— Разбира се — сухо отвърна той. — Всичко, което ще те направи щастлива в новата ти къща.

Атина се изсмя безчувствено.

— Само едно нещо би ме направило щастлива — да те видя погребан под земята.

Вратата се затвори с трясък зад нея и Ник не знаеше дали да се смее или да изругае. Едно нещо си оставаше характерно за Атина, помисли си жлъчно той — тя никога не криеше чувствата си.

Ник остана известно време зад бюрото, като се чудеше дали е постъпил правилно и дали нямаше друг начин да се справи със сестра си. Съмняваше се. Проблемът беше възникнал много преди той да се появи на хоризонта — ако Рандъл и Атина бяха продължили да се разпореждат със семейното богатство в същия дух, от него нямаше да остане почти нищо. Бяха скроени по един калъп — отдаваха се на удоволствия независимо от цената. Никълъс знаеше, че Атина го мрази заради опитите му да спре глупавото й прахосване на пари и ако Рандъл някога беше упражнявал контрол върху нея, сега задачата му щеше да е доста по-лесна. Обтегнатите отношения със сестра му изглеждаха непоправими. Поне след тази караница най-накрая изясниха нещата.

Сцената с Атина остави лош вкус в устата му и с известна неохота Ник извади дневника от чекмеджето и мрачно го погледна. Въобще не беше в настроение да чете за завладяващата тайна любов на дядо му към друга жена. Искаше да намери Тес, да я отмъкне и да се любят до края на деня.

Само като си помисли за нея и настроението му се повдигна малко и с повече ентусиазъм той взе черния тефтер в ръце. Какви ли потресаващи истини се криеха в него? Дали щеше да намери обяснение защо Бенедикт бе изоставил младата си съпруга и малкото си бебе и избягал с жената на друг? А какво ли е станало с диамантите на Шерборн?

Като потисна любопитството си да започне от края на дневника, където дядо му без съмнение беше описал плана си за бягство с Тереза, Никълъс небрежно започна да разлиства тефтера от началото. Намръщи се като прочете за радостта на Бенедикт в деня, когато е бил обявен годежът му с Тереза Долби. От всяка дума на дядо му личеше, че е дълбоко влюбен в Тереза и че тя отвръща на любовта му по същия начин. Ник никога не беше се замислял за прабабата на Тес, възприемаше я просто като жената, която беше отмъкнала дядо му от Палас. Но докато четеше топлите думи на Бенедикт си я представи по друг начин. Приличала е много на Тес, помисли си той с изненада. Имала е същия дух, същата изящна красота и същата страстна натура…

Ник прескочи няколко страници и стигна до момента, когато се разкрива коварството на Грегъри Мандъвил и Бенедикт, вбесен и разтревожен, научава, че голямата му любов е отвлечена и ще бъде омъжена за друг — мъжът, когото Бенедикт някога е смятал за свой приятел. Бенедикт описваше също толкова трагично и новината, че Тереза е бременна от новия си съпруг.

Никълъс често се бе питал защо Бенедикт не е предизвикал Грегъри на дуел и тук намери отговора. Кралят изрично е забранил, независимо, че причината била повече от основателна, за да предотврати смъртоносната разпра между двама от най-приближените си поданици. Родителите на Бенедикт също упражнили своето влияние пред краля. Не искали синът им да рискува живота си заради жена, която вече е бременна от друг мъж. Той бил единственото им дете, последният Талмъдж и трябвало да осигури наследници. Редовете излъчваха такова отчаяние, че симпатията на Ник към дядо му нарасна.

Бенедикт се подчинил на волята на краля и родителите си, но омразата му към Грегъри Мандъвил изгаряше страниците на дневника и Ник с разбиране четеше за гнева на дядо му към другия мъж, за плановете, които измислял, за да го убие. Планове, които никога не се осъществили, защото Бенедикт Талмъдж не бил коравосърдечен убиец, въпреки че страдал жестоко.

Най-накрая Ник остави тефтера настрана, за да си налее чаша бяло вино. После пак се настани удобно на стола си и взе дневника в ръка, за да потъне в трагичната история преди около седемдесет години. Оказа се обаче, че е имало и радостни моменти и Ник с изненада прочете пасажа под датата 17 октомври 1744 г.:

Днес е един чудно щастлив ден! Сладката ми съпруга ме зарадва със здрав син. Кръстихме го Франсис и като повечето горди родители мислим, че е най-красивото бебе на света. Странно е — мислех, че никога повече няма да съм щастлив и все пак днес съм изпълнен с радост. Имам любяща съпруга и здрав, силен наследник. Смятах, че животът ми е свършил, когато Грегъри отвлече Тереза, но открих, че скъпата Палас ми носи голямо задоволство. Не само, че ме дари със син, но със своята нежност и чар прогони до голяма степен тъгата от сърцето ми и я замени със светлина…

Ник затвори дневника и се загледа в пространството пред себе си. Баба му трябваше да прочете този пасаж, щеше да се зарадва като разбере дълбоките чувства, които е пробудила в душата на Бенедикт. Изведнъж се намръщи и се замисли върху думите на дядо си. Това не бяха думи на мъж, който след по-малко от два месеца щеше да изостави тази сладка съпруга и новородения си син и да избяга с друга жена.

Тъкмо се канеше да продължи да чете по-нататък, когато на вратата се почука. Ник се стресна — дълбоко се надяваше да не е Атина, но когато видя барон Рокуел широко се усмихна. Прибра дневника в чекмеджето и го заключи, а после погледна приятеля си въпросително.

— Знам, че не се представям като добър домакин. Вече напълно ли се отегчихте, Томас?

— О, не, не става въпрос за това — побърза баронът да го убеди. — Просто не ми се разглеждат портретите на прадедите ти. Баба ти предложи да разведе дамите из галерията и знаеш ги жените — сметнаха, че ще е много забавно!

След като предложи бяло вино на барона, което той прие с готовност, двамата се настаниха на столове пред прозореца, който гледаше към градината на имението. Беше късно следобед и градината беше залята от златистите лъчи на бавно залязващото есенно слънце. Ник отпи от чашата си и попита.

— Ами Алекзандър? Да не би да си го оставил сам с дамите?

Баронът обидено го изгледа.

— Не съм го изоставил. Сам искаше да отиде с тях — би направил всичко, за да е близо до Хети Мандъвил. Не мога да проумея защо, по дяволите, не се ожени за нея, без повече да се колебае.

Ник едва не се задави. Да се ожени за нея изведнъж? Изглежда приятелят му криеше дързост, която преди не беше забелязвал.

Ник се опита да скрие изненадата си и сухо попита.

— Забелязах, че брат ти е доста хлътнал по дамата.

Баронът изсумтя.

— От години е безумно влюбен в нея!

Ник се намръщи.

— Защо тогава не й е предложил? Едва ли е щяло да има някакви пречки.

— Ами, виждаш ли, историята е следната — започна баронът развълнувано. — Хети е с две години по-голяма от брат ми и когато я видя за първи път в Лондон, тя вече имаше един-двама сериозни обожатели. Дядо й настояваше за брак с някакъв богат херцог и непрекъснато разправяше как внучката му ще стане херцогиня. Всички смятаха, че тя ще се ожени за онзи, така че Алекзандър не си направи труда да й привлече вниманието — мислеше, че е безнадеждно. Мисля, че затова се записа в армията с теб — Рокуел направи пауза, за да отпие от виното си и продължи с охота. — Сватбата с херцога така и не се състоя. Чух, че когато отказала, дядо й едва не получил сърдечен удар. Заплашил да я прати в манастир до края на живота й. Подъл стар дявол. Тогава Алекзандър се окуражи и щом можа, продаде чина си и се върна вкъщи, но виждаш ли, тогава се появи Тес.

— Тес?

Рокуел загадъчно кимна.

— Сираче, нали знаеш. Грегъри заяви, че има нужда от Хети за отглеждането на Тес. Накара я да си помисли, че изоставя малката си племенница, ако се ожени. Разбира се, и Мег е била там, но старият мошеник настоял, и Хети му повярвала, че Тес се нуждае от някой по-млад около себе си. Не й позволявал да ходи в Лондон, докато Тес не пораснала.

— Изглежда си добре запознат с работите на семейство Мандъвил — изкоментира Ник.

— Естествено! — възкликна Рокуел, леко засегнат. — Тес е единственото дете на сестра ми. И ако Алекзандър не се ожени и не осигури нови Рокуел, мои наследници и негови, разбира се…

Ник сви рамене.

— Може и ти да се ожениш и да си имаш собствени наследници.

Красивите сини очи на барона едва не изскочиха от орбитите си.

— Женен? Аз? — извика той ужасен. — О, скъпи приятелю! Не си падам по жените! — поколеба се и добави. — Е, разбира се, освен поредната муселинена фуста, с която се забавлявам. Но брак? — Той потрепера. — Не, никога. Всички тези чуруликащи порядъчни женички и досадните им майки ме ужасяват. Това не е за мен. Вече съм решил.

— Но Алекзандър май не споделя възгледите ти?

— Не — поне не и ако става дума за Хети. Само за това говори.

— Защо тогава не й предложи и да приключи с това? — отново попита Ник. — Хети отдавна вече не е първа младост и след като Грегъри и брат й са мъртви, няма кой да се противопостави на брака. Мога донякъде да разбера, че Алекзандър не искал да разделя Хети от Тес, когато е била дете, но е можел да открие намеренията си през последните няколко години.

— Направи го — тъжно отвърна баронът.

— Да не искаш да ми кажеш, че Алекзандър е предложил на Хети и тя му е отказала? — не можеше да повярва Ник.

Баронът кимна.

— Предложи й два месеца след смъртта на дядо й. Направи го и вчера.

— И тя му е отказала? Но защо, за Бога?

— Много е горда — тъжно отвърна Рокуел. — Първият път не искаше да отива при Алекзандър с празни ръце. Надяваше се, че когато старият умре ще й остави нещо — някаква малка сума. Оказа се, че Сидни не можа да задели пари за нея — търсеше си съпруга, която да ги спаси от трагичното положение, когато умря в дуела с брат ти. Затова Хети и Мег останаха в имението, когато Авъри го наследи. Нямаха пари, нито къде да отидат.

Ник се намръщи.

— Но защо ти и брат ти не им уредихте нещо дискретно? А Тес не можа ли?

Рокуел поклати глава.

— Не, не можа — вбесен отвърна той. — Казах ти, че Хети е горда. Тя и Мег нямаше да позволят на никого от нас да си вдигне пръста, за да им помогне. Опитахме, но казаха, че не е редно. Твърдоглави са и не отстъпиха. Ето защо Тес не си тръгна, когато Авъри се настани в имението. Не искаше да изоставя лелите си. Обича ги!

— Искаш да кажеш, че Хети няма да се омъжи за Алекзандър, защото няма никакви пари?

Баронът печално кимна.

— Но положително сега, когато е очевидно, че не могат да останат в имението Мандъвил и са зависими от мен и жена ми, Хети е променила решението си?

— Не, не е — мисли, че сега повече от преди няма да е правилно да се ожени за Алекзандър. Бои се, че той ще си помисли, че го приема само, защото няма друг изход.

— Но това е абсурдно! — избухна Ник раздразнен. — Жени без пари се женят за богати мъже от край време. В това няма нищо срамно.

Рокуел кимна и мъдро заяви.

— Да, много жени го правят, но не и Хети!

Ник никога не беше се замислял за богатството на Тес, но изведнъж се зарадва, че е голяма наследница. Добре познаваше съпругата си и беше сигурен, че ако тя беше без пукната лира, като леля си, той най-вероятно щеше да се окаже в положението на Алекзандър. Усмихна се тъжно. Разбира се, ако не беше наследница Авъри нямаше да се опитва да я компрометира и тя нямаше да избяга и да се озове в ръцете му. Но това нямаше нищо общо с положението на Алекзандър и той замислено се вгледа в чашата си — в главата му се въртяха различни планове как да събере двамата влюбени. Когато се усети какво прави разбра, че сватбата с Тес трябва да му е размътила ума. Никога преди това не беше се тормозил да размишлява за любовните терзания на някой приятел.

Докато Ник беше потънал в мислите си, баронът отпи от виното си и се наведе напред.

— Доста мислих върху настоящата ситуация. Всички знаят, че не съм много досетлив, но вие с Тес ми дадохте идея как Алекзандър и Хети могат да се съберат. Имам план.

Ник погледна приятеля си с учудване и тревога.

— И планът ти е?

— Да ги компрометираме! Както стана с теб и Тес.