Шърли Бъзби
Игра на съдбата (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Въпреки подозренията си, в следващите дни Ник не можеше да упрекне Атина за нищо. Изглежда се привърза към Тес, възхищаваше се на някои неща, които беше донесла в новия си дом и я канеше да й гостува в Доуджър Хаус. И след като къщата се намираше само на една миля надолу по пътя, Ник не можеше да има никакви възражения. Но в тези редки следобеди, когато Тес преминаваше гъстата гора, за да прекара известно време с Атина, Ник се чувстваше особено неспокоен. Не знаеше защо, но винаги настояваше Тес да взима със себе си двама слуги, които имаха заповед да не се връщат в имението Шерборн без господарката си. Тес му се подиграваше за прекомерната загриженост, но когато й напомни за скорошното, почти фатално, нападение, тя се съгласи.

Ноември ги зарадва с хубаво време, имаше само няколко дъждовни дни. Прекарваха чудесно. Въпреки че с Атина се виждаха често, имаше дълги часове, когато оставаха сами и се отдаваха на магията на любовта. След около месец, когато наближаваше декември, Ник стигна до заключението, че баба му е била права като е решила да ги остави сами. Имаше дълги страстни нощи, когато опознаваха телата си, и мързеливи следобеди, които, ако времето им позволяваше, прекарваха като се мотаеха из обширните земи на графство Шерборн. Стояха часове наред в библиотеката пред пращящия огън в камината, четяха, разговаряха и все по-дълбоко се влюбваха един в друг.

Когато новината за брака им се разпространи, трябваше да приемат обичайните поздравления. Земеделецът Фрамптън дойде да ги посети, както и адмирал Брайтънинг със съпругата си, и лорд и лейди Спенсър. Всеки ден пристигаха и купища с поздравителни картички.

Въпреки че се наслаждаваше на компанията на съпругата си и с всеки ден се чувстваше по-щастлив, Ник не забравяше ужасната тайна, която лежеше погребана в подземията на имението Мандъвил и чакаше да бъде разкрита. Толкова много искаше да се вмъкне там, че дори му хрумна да се измъкне скришом от Тес и сам да отиде на разузнаване, но разумът му надделя само при мисълта, че при завръщането му ще го посрещне една разярена жена с гневни очи. Към това можеше да се прибави и фактът, че не издържаше дълго без нея. В случаите, когато посещаваше Атина, той обикаляше напред-назад из кабинета си и нетърпеливо очакваше момента, когато ще чуе гласа й в коридора. Призна си, че е напълно увлечен и без съмнение дълбоко влюбен в Тес, но това ни най-малко не го безпокоеше.

От време на време се сещаше и за неуловимия мистър Браун, но докато контрабандистите не се завърнеха в кулата, не можеше нищо да направи. Понякога се опасяваше, че мистър Браун повече няма да се появи.

Дневникът и тунелите заемаха голяма част от мислите и на двамата. Непрекъснато говореха за това и чакането ги правеше все по-нетърпеливи.

От изолацията им произлезе и друго хубаво нещо — Ник и Атина започнаха да се опознават. За своя изненада Ник откри, че сестра му е забавна компания. Изглежда успяха да постигнат примирие, което предвещаваше добро бъдеще. Ако някой сега ги видеше отстрани не би се досетил за предишната дълбока неприязън помежду им. В началото бяха сковано-учтиви един към друг. Но в следващите дни и двамата се отпуснаха и Ник започна да вижда в сестра си някои от добрите качества, които баба му на няколко пъти беше изтъквала. Дори започна да харесва острия ум на Атина и да се забавлява, но някаква част от него предпазливо стоеше настрана от нея.

Преместването в Доуджър Хаус изглежда беше поохладило яда на Атина и тя почти бе овладяла омразата си към него; фактът, че се държеше толкова приятелски със съпругата му, караше Ник да я възприема по-снизходително и да иска да разшири дружбата им. Уважаваше правото им на интимност и не се мотаеше из къщата непрекъснато, но все пак ги посещаваше често, така че беше неизбежно да разбере на дневника.

Стана случайно. Един дъждовен понеделнишки следобед Атина се отби и ги завари в библиотеката, седнали на тъмночервеното канапе, а малкият черен кожен тефтер лежеше между тях. Ник и Тес за стотен път обсъждаха хронологията на събитията, които бяха довели до изчезването на Бенедикт и Тереза. Атина влетя в стаята без да почука, което й беше навик, но очевидната тревога по лицата им я накара внезапно да спре.

— Какво има? — бавно запита тя. — Да не е станало нещо? — разтревожи се. — Да не сте получили лоши новини от баба?

Ник бавно поклати глава и стана.

— Не, нищо подобно. Просто имахме… напрегнат разговор.

— Кавга между влюбени?

Ник се усмихна, после се протегна и прибра дневника в джоба на сакото си.

— Не, не се карахме — просто обсъждахме нещо.

Атина присви очи.

— Нещо от тази малка черна книга, която така се стараете да скриете от мен?

Изражението на Тес беше изпълнено с такава вина, че Атина избухна в смях.

— Е, хайде де, какво има? Ако не ми кажете, ще си помисля най-лошото.

Ник и Тес се спогледаха.

— Може би трябва да й кажем — колебливо промълви Тес. — Тя има право да знае, както и останалите.

Ник въздъхна и погледна Атина.

— Закълни се, че няма да издадеш на никого това, което ще ти кажа.

Усмивката на Атина изчезна и лицето й стана сериозно.

— Какво има? И двамата изглеждате толкова изплашени.

— Закълни се — строго нареди Ник.

Атина седна на стол до огъня и след като подреди гънките на рубиненочервената си рокля, ги погледна.

— О, добре де — най-накрая заяви тя, когато стана ясно, че няма да отстъпят. — Заклевам се. И една дума от това, което ми кажеш, няма да излезе от устата ми.

Неохотно и с редица опасения, Ник й разказа за дневника и за подозренията им. Атина остана вцепенена, удивена и ужасена. За няколко минути в стаята настъпи тишина, докато тя проумяваше голямото разкритие.

— Баба толкова ще се зарадва, като разбере, че той я е обичал и не я е напуснал. Тя винаги е вярвала в него. Винаги протестираше, когато баща ни говореше лошо за него. Това ще я направи неимоверно щастлива — в очите й проблеснаха сълзи. — Ще се ужаси като разбере каква е била съдбата му, но все пак ще узнае, че не я е изоставил.

— При условие, обаче, че успеем да влезем в тези подземия и докажем подозренията си — мрачно отвърна Ник. — Дотогава не искам тя да разбира за дневника. Ще се изтормози от съмнения дали тялото му лежи в тунелите или все пак е избягал с Тереза. Едва след като проуча тунелите и съм сигурен какво наистина е станало с него, ще й кажа за дневника. Дотогава тази информация трябва да остане между нас тримата.

По лицето на Атина премина странно изражение и Ник се опита да го разгадае. Триумф? Или съжаление? Не беше сигурен. Приличаше на смесица от двете и това го разтревожи — отново се върна старото му чувство, че Атина замисля нещо. Инстинктивно усети, че е нещо, което не вещаеше добро за него и Тес…

Сестра му погледна встрани, към огъня.

— Как смяташ да слезеш в тези подземия? Авъри си е вкъщи и се съмнявам, че ще ти позволи да нахлуеш ей така и да започнеш да разрушаваш тухлената стена, която Тес твърди, че съществува.

— Смятаме да изчакаме, докато Авъри замине за Лондон или при приятели. Ще отидем там след края на годината, когато Рокуел и другите се върнат от Корнуол — при условие, разбира се, че Авъри не е в имението.

— Рокуел и останалите знаят ли за този план? — нехайно попита Атина.

— Не — отвърна Ник. — За момента само ние тримата знаем за съществуването на дневника и за нашите подозрения.

— Началото на следващата година е страшно далеч. Ужасно е да чакаме толкова дълго, за да открием истината — каза Атина, загледана в огъня.

— Знаем — промълви Тес със съжаление. — През последните седмици не говорим за нищо друго, но май няма как иначе да го направим.

— Да предположим, че Авъри замине, за да прекара празниците с приятели… пак ли ще чакате завръщането на другите?

— Тази възможност е много съблазнителна, но с Тес решихме да чакаме другите. Тя се бои Авъри да не се върне неочаквано и да ме спипа в подземията.

— Но ако тримата заедно слезем долу… — започна Атина развълнувано, черните й очи блестяха особено, — няма да има никаква опасност. Все пак не може да убие и трима ни.

Ник се засмя.

— И аз това й казах преди време, а тогава дори щяхме да сме петима.

Тогава и Тес се засмя, макар и малко неохотно.

— Знам, че звучи глупаво, но просто нямам доверие на Авъри.

— О, тримата безспорно ще го надхитрим — развеселено каза Атина.

— Да, без съмнение — отвърна Ник. — Но преди това Авъри ще трябва първо да замине нанякъде.

— Мм, да, това наистина е проблем, нали? Но кой знае, може изведнъж да му хрумне да се отправи към Лондон… Искате ли да проверя?

— Ти? — попита Ник учуден. — Но откъде го познаваш?

Атина невинно се усмихна.

— О, с новия барон доста се срещахме в Лондон. Като имам предвид кой всъщност е той, съвсем не сме приятели, но го познавам достатъчно добре, за да разменя по няколко изречения, ако пътищата ни се пресекат.

За миг се замисли.

— Не мога да се сетя кой ми каза, че Авъри обича да язди всяка сутрин… А, да, земеделецът Фрамптън. Спомена, че често се срещат на главния път. Ще помоля Фрамптън да ме придружи на тази сутрешна разходка и не се знае кого може да срещнем.

Ник и Тес не бяха очаровани от плана на Атина, но не можаха да оспорят идеята й дискретно да го разпита за плановете му по празниците. Оживеният ентусиазъм на Атина леко раздразни Ник.

Приключиха темата дотук, но същата вечер като си легнаха, Ник каза.

— Надявам се, че не сгрешихме като включихме Атина в плановете си — въпреки че предвид обстоятелствата едва ли можехме да го избегнем. Знам, че нещата между нас напоследък вървят добре, но все пак не мога напълно да й се доверя… От друга страна с нищо не може да навреди, но съм сигурен поне в едно — много е привързана към баба ни и затова с готовност иска да помогне в разгадаването на мистериозното изчезване на Бенедикт.

— Не мислиш, че би могла да ни предаде, нали? Дали не е по някакъв начин свързана с Авъри?

Първата мисъл на Ник беше да отрече подобна грозна вероятност, но се поколеба. Най-накрая промърмори.

— Не вярвам, но не мога да се преструвам, че напълно й се доверявам. Имам усещането, че замисля нещо, но нямам ни най-малка представа какво би могло да бъде.

— Може би защото толкова дълго сте били в обтегнати отношения и затова сега ти е трудно да повярваш, че наистина се е променила.

Ник се намръщи.

— Може би. Но докато не направи нещо, което да увеличи подозренията ми, ще трябва привидно да приема действията й.

— Няма ли да е чудесно, ако Авъри наистина замине за празниците и тримата успеем да слезем в подземията преди баба ти да се е върнала? — запита Тес, а лицето й сияеше от ентусиазъм. — Само си помисли, можем да отнесем новините за откритието ни в къщата на Рокуел.

Ник изсумтя, по-малко очарован от идеята, колкото съпругата си. Но веднъж щом им беше влязла в главите нямаше да си отиде току-така и Ник се надяваше Атина да им донесе добри новини. Така и стана.

Тя пристигна точно на другия ден следобед, когато Ник и Тес се канеха да излязат на разходка. Радостното й изражение им подсказа, че е успяла и носи добри новини.

— Скъпи мои, сутринта ми беше много успешна. Ще ви разказа всичко… — погледна многозначително към конярите, които се мотаеха из конюшнята и прошепна, — но първо нека се отдалечим.

Тримата бързо потеглиха и едва когато конюшнята се изгуби от погледа им, Атина проговори.

— Тази сутрин с Фрамптън отидохме да пояздим по главния път и кого мислите срещнахме? — Широко се усмихна. — Да, разбира се! Барон Мандъвил. Поговорихме си малко и той спомена, че този четвъртък заминава, за да прекара празниците с приятели в Йоркшир. Сигурно ме е помислил за луда при явното ми въодушевление от заминаването му.

— Да не си го накарала да заподозре нещо? — рязко запита Ник.

Атина поклати глава.

— Не, не разбира се! Да не съм глупачка. Е? Ще го направите ли?

Ник се поколеба; погледна Тес и като видя порозовелите й бузи от възбуда и искриците на ентусиазъм в теменужените й очи, бавно кимна.

— Мисля, че да…, но ще ни трябва причина, за да посетим имението — не можем просто да отидем там и да искаме да влезем.

Тес ги погледна замислено.

— Ами, ако им кажа, че искам да си взема любима моя брошка или огърлица, наследство от майка ми — това достатъчна причина ли ще е? Никой от слугите няма да се усъмни в думите ми.

— Чудесно! — възкликна Атина. — Това е идеално извинение да отидем в имението.

Ник бе по-малко ентусиазиран, но най-накрая се съгласи, че това вероятно е единствената разумна причина, която може да се измисли. Решиха Атина да помоли Фрамптън да разбере дали Авъри наистина е заминал за Йоркшир и колко слуги са останали в имението.

Ник повдигна вежда и строго погледна сестра си.

— Можеш ли да го накараш да направи това за теб, без да повдигнеш любопитството му?

Атина се усмихна невинно.

— Знаеш, че Джон е доста увлечен по мен — вярва на всичко, което му кажа. Ще се придържам към нашия план и ще му кажа, че Тес много иска да вземе някаква брошка от майка си, но не желае да рискува да попадне на Авъри. Няма да му е трудно да разбере кога точно е заминал и колко слуги са останали там.

Ник не се съмняваше в успеха на плана, не можеше и да предложи по-добър, но все пак… Отхвърли чувството на несигурност и се присъедини към начинанието.

Ако преди бяха нетърпеливи, то времето между вторник и петък им се стори безкрайно, докато чакаха нещата да влязат в ход. Когато Атина се появи в петък сутринта с усмивка на лицето, знаеха, че Авъри е заминал.

Тримата останаха сами в библиотеката и като свали кожените си ръкавици и шапка, Атина каза:

— Заминал е вчера следобед. Камериерът му е тръгнал с него, а на иконома и на повечето слуги е дал отпуск до началото на новата година. Останали са само няколко стари прислужника, които да поддържат имението, докато той се върне.

— Значи този следобед можем да пристъпваме към действие? — каза Тес. Очите й блестяха от вълнение.

Атина бавно кимна и за първи път Ник забеляза известно униние в нея. Извивката на устните й беше решителна и той се почуди на слабия проблясък на съжаление в очите й.

— Какво има? Да не би да си променила решението си? — тихо попита той.

Атина си пое дълбоко въздух и огледа богато мебелираната стая, в която се намираха. Най-накрая се обърна към него и като го гледаше право в очите, твърдо каза.

— Не, не съм. Всичко ще стане както е планирано.

След това Атина тръгна, обещавайки да се върне в уговорения час — два следобед.

Тес беше толкова възбудена, че дори подразни Ник.

— Това е много по-вълнуващо, отколкото да проучваш тунелите под кулата. Умирам от нетърпение да разбера дали подозренията ти са верни — и добави вече по-спокойно: — Знам, че ще е зловещо и тъжно, но толкова се радвам, че ще бъда с теб, когато разберем какво в действителност им се е случило — отхвърли мрачните си мисли и весело се усмихна. — Няма само на теб да се падат всички приключения!

Мислите на Ник бяха някъде другаде и той й отвърна небрежно като се извини за момент под предлог, че иска да поговори с Лъвджой, който беше горе в стаята му. Като затвори вратата зад себе си, Ник започна направо.

— Май постъпвам адски глупаво, стари приятелю. Все пак не мисля така, а и не бих рискувал и косъм да падне от косата на Тес, но бих се почувствал по-добре, ако знаех, че ти си в течение на това, което сме замислили.

Лъвджой го погледна право в очите и остави настрана сакото, което четкаше.

— А сега пък в какво сте се забъркали? Ник слабо се усмихна.

— Не съм сигурен. Не би трябвало да има опасност, иначе нямаше да вземам съпругата си. Струва ми се, че колкото повече остарявам, ставам по-предпазлив — и той извади дневника от джоба на сакото си, подаде го на Лъвджой и бавно каза: — Пази го. И ако нещо ми се случи, го дай само на баба ми. С жена ми и Атина отиваме в имението Мандъвил днес следобед. — При изненадата на Лъвджой Ник добави: — О, не се безпокой — баронът няма да е там. Искаме да разкрием една тайна и ще отидем на разузнаване в подземията на имението. Ако с госпожата не се върнем до седем часа тази вечер, искам ти и няколко слуги да дойдете в Мандъвил да ни потърсите. Независимо какво ще ви кажат, не напускайте това проклето място без нас двамата.

Лъвджой изглеждаше много обезпокоен.

— Подозирате, че може да е капан?

Ник поклати глава.

— Не съвсем. Просто не искам да поемам никакви рискове.

— Не може ли да се откажете? — тихо попита Лъвджой.

— Не. Трябва да разбера истината за… някои неща.

Остави камериера и се приближи до гардероба, който заемаше една от стените на спалнята му. Порови се малко и най-накрая откри това, което търсеше — малък пистолет и дълъг нож. Ловко пъхна ножа в ботуша и скри пистолета в джоба на сакото си.

— Ето, в случай, че ни чакат някакви изненади и аз ще имам няколко.