Шърли Бъзби
Игра на съдбата (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На Тес не й беше лесно, въпреки че в началото нещата изглеждаха наред. С лудешки разтуптяно сърце, което подскачаше и при най-малкия шум, тя успя да оседлае любимия си кон — бърз, червеникавокафяв, с бяла звезда на челото на име Фаярбол, и да го изведе от конюшните. Възседна го бързо и хвърли последен несигурен поглед към зловещо притихналото имение. След това заби токовете на обувките си в гладките хълбоци на Фаярбол и тъмнината на нощта ги погълна за секунди.

Докато препускаше бясно по тесните пътеки, сърцето й продължаваше да бие силно. Тес отпусна юздите, едва когато се бяха отдалечили на няколко мили от Мандъвил, защото най-важното сега бе да стигне до чичовците си в Лондон колкото се може по-бързо. Вече под тяхна закрила можеше да помогне и на лелите си. Трябваше да бърза не само заради себе си, но и заради леля Мег и Хети…

Знаеше, че трябва да избягва главните пътища, където Авъри може би щеше да я търси — движеше се по-бавно за сметка на сигурността. Яздеше бързо, но преминаването от една пътечка на друга, забавяше бягството й. Времето също не й помагаше — след като двете с Хети се върнаха в Мандъвил се беше разразила буря и сега Тес трябваше да се бори не само с непрогледната тъмнина, но и с плющящия дъжд. Единствената светлина, която прорязваше мрака, бяха сребристите светкавици, които от време на време се появяваха на беззвездното небе. При други обстоятелства определено не би избрала подобна нощ за яздене.

Тес смяташе себе си за доста самоуверена млада жена, способна да се справи с всяка ситуация, но събитията от тази вечер силно я бяха разтърсили. Възпитана като благопристойна млада дама от добро семейство, тя рядко бе оставала съвсем сама — около нея винаги се тълпяха роднини или слуги. Изведнъж почувства откъснатост от всичко, което някога е познавала и я обгърна самота.

Вихърът на бурята непрекъснато се усилваше, а силни ветрове брулеха мократа й пелерина, Фаярбол се плашеше и се дърпаше всеки път щом някоя светкавица прорежеше небето. Тес упорито продължаваше напред, надявайки се при просветванията да забележи някой хамбар или навес, където временно да се скрие.

Въпреки че беше нащрек, тя не усети, че някой я преследва. Когато една черна фигура внезапно се появи пред тях, Тес изпищя от ужас, а Фаярбол се вдигна на задните си крака. Тя успя да се вкопчи в гърба на коня, но изпусна юздите, които непознатият веднага грабна.

Докато Тес и Фаярбол се опитваха да освободят здраво хванатите юзди, от другата им страна се появи още една фигура и секунда по-късно Тес беше свалена от седлото. Тя се бореше като диво животинче и със свити юмруци удряше човека, който я бе хванал. Въпреки опитите й, бе бързо укротена — една голяма ръка стискаше китките й, а друга лежеше върху гърдите й.

— По дяволите, та това е жена! — чу се груб крясък съвсем близо до ухото й.

— Няма значение! — раздразнено отвърна друг глас. — Трябва ни само проклетия кон. Удари я по главата и да се махаме оттук.

Тес разбра, че е попаднала в ръцете на двама контрабандисти, които крадяха коне, за да пренасят нелегалните си стоки до Лондон. След миг светкавица освети трети мъж, който се приближи до тях — висок и строен, с пелерина на много дипли, лицето и косата му бяха скрити под шапка. Тес си помисли, че пред нея стои джентълмен.

Съмнението й се потвърди, когато той с културен, но ледено студен глас каза:

— Глупаци такива! Сигурен съм, че има много други коне, чиито собственици сега спят спокойно. Не сме толкова изпаднали, че да нападаме пътници и да им крадем конете.

— Но животното е хубаво, мистър Браун — мрачно отвърна мъжът, който държеше юздите на изнервения Фаярбол. — Помислихме, че ще е добре да разполагаме с бърз кон, ако войниците тръгнат след нас.

— Мислели били! Съмнявам се, че мозъците ви могат да извършват подобна дейност.

Въпреки тъмнината на Тес изведнъж й се стори, че мъжът, наричан мистър Браун, гледа към нея. Тя инстинктивно се притисна към мъжа, който я беше хванал, като сметна, че е по-добре да е обект на неговата жестокост, отколкото на „джентълмена“, който говореше с такова презрение на другарите си.

— Хайде, отървете се от нея преди да е станало късно — нареди арогантният глас.

Ужасена, Тес отново се опита да се освободи, но силна болка я прониза във врата и й причерня. Мъжът с пелерината я бе ударил и тя изпадна в безсъзнание, като безпомощно се облегна на онзи, който я бе държал до преди малко.

— Не трябваше да удряш малката толкова силно. Може да си я убил.

Мъжът с пелерината погледна спокойно към красивото и бледо лице на Тес.

— Такова ми беше намерението — нямаме нужда от свидетели, особено когато вие, глупаци, споменавахте името ми всяка минута. Скрийте я и да се махаме. Вече изгубихме достатъчно време.

Като вдигна Тес, едрият бандит се скри зад храсталаците и я остави под един голям дъб. „Ако е жива“, помисли си той, „ще има дяволско главоболие, когато се съвземе.“

Когато все пак дойде в съзнание след много часове, Тес се чувстваше полумъртва. Главата ужасно я болеше, умираше от глад, дрехите й бяха прогизнали. Седна и се огледа — нямаше абсолютна никаква представа къде се намира. Като простена, тя отново се отпусна на земята, питайки се дали трябва да се радва, че е жива.

Погледна сивото облачно небе и по разположението на слънцето заключи, че е късно следобед. По небето личеше, че приближава друга буря. Тя отново седна и се опита да подреди мислите си. Живият плет и тук-там разпръснатите по полето дървета не й напомняха нищо. Мислите бавно се размърдаха в главата й и някаква тревога започна да я човърка. Погледна дрехите си — прогизналата черна кадифяна рокля и измачканата пелерина — но от вида им още повече се вцепени. Не само, че не знаеше къде се намира, но и не знаеше коя е и как се е озовала там!

Затвори очи и отхвърли ужаса, който премина през крехкото й тяло. Разбира се, че знаеше коя е — тя е… Ужасяваща празнота изпълваше главата й. Преглътна. Може би това е било просто сън — един лош сън! Ако легне и се успокои за няколко минути, това странно чувство на празнота ще отмине и когато се изправи, всичко ще е наред. Но минутите минаваха и тя заключи, че това не е сън. Не знаеше коя е, къде е и защо лежи там, на земята.

Стомахът й силно изкъркори, напомняйки й, че е гладна и че, ако не иска да прекара още една нощ под дъжда, трябва да се размърда. Обаче нямаше представа накъде да тръгне…

Тялото я болеше, но тя се изправи и се подпря на дъба. Болката в главата й беше мъчителна и тя се олюля, оглеждайки се наоколо — всичко й се струваше изкривено под странен ъгъл. Очевидно не можеше да остане там. Докато стоеше и несигурно се оглеждаше, надявайки се нещо да предизвика у нея някакъв спомен, я обгърна силно чувство на тревога. Да бяга — колкото се може по-далеч и по-бързо!

Инстинктивно се насочи към живия плет и си проби път през него към тясната пътечка. Клатушкайки се, продължи по калния път, убедена, че трябва да продължи да се движи, че някаква неизвестна заплаха я дебне и че ако не се махне веднага оттам, ще се изправи лице в лице с кошмар — по-лош от всичко, което може да си представи.

 

 

Не само Тес се събуди тази сряда с ужасяващо главоболие. Беше почти три следобед, когато Авъри се съвзе от щедрата доза лауданум, която лелите бяха сложили във виното му предишната вечер. Езикът му беше подут, главата му сякаш щеше да се разцепи; изпълзя от леглото и нетърпеливо позвъня за Колмън, камериера.

Мъжът незабавно се появи със сребърен поднос, отрупан с всякаква храна и напитки, за да възбуди апетита на господаря си.

Като стискаше цепещата го глава, Авъри погледна към камериера си и изкрещя:

— Какво, по дяволите, е станало снощи? Какво беше това проклето пиене, което Лоуъл ми сервира?

Като остави подноса на махагоновата масичка до леглото, Колмън кисело отвърна:

— Не мислете, че Лоуъл е виновен. Нещо друго се случи снощи.

Светлосините очи на Авъри пламнаха от гняв.

— Разбира се! Лелите! Трябваше да се досетя, че са разбрали какво замислям и ще се опитат да защитят пиленцето. Може и да са забавили плановете ми, но не могат да я пазят вечно. — Лицето му се изкриви. — Ако искат покрив над главите си, по-добре е да не ми се пречкат!

Колмън деликатно се изкашля и Авъри извърна глава към него. Без да среща очите на господаря си, той каза:

— Мм, никой освен тях двете не е виждал пиленцето днес… Казват, че не се чувствала добре и че допускала само тях в стаята си — той се поколеба, но после измърмори. — Един кон е изчезнал от конюшните — онзи малкия, червеникавокафявия, който тя винаги яздеше.

— Какво? — възкликна Авъри като сви юмруци.

Свикнал с изблиците на господаря си, Колмън предпазливо отстъпи назад и мрачно добави:

— Не им вярвайте, че малката си е в стаята. Мисля, че е избягала и лелите я прикриват.

С един замах Авъри обърна таблата на земята — храна, порцелан и стъкло се разлетяха във всички посоки. Дишаше тежко, лицето му се изкриви от гняв, но се опита да се вземе в ръце.

— Тези проклети глупачки! — най-накрая изръмжа той. — Ако си мислят… — прекъсна, пое си дълбоко въздух и избълва: — Разбери повече за липсващия кон — дискретно и кажи на дамите, на всички дами, че искам да ги видя в кабинета си след час. Почисти тази бъркотия и ми приготви проклетата баня!

Благодарен, че се отърва толкова леко, Колмън бързо почисти счупените съдове и остатъците от закуската. После бързо офейка от стаята, защото изражението на Авъри не предвещаваше нищо добро.

Докато чакаше завръщането на Колмън, Авъри стрелкаше погледни из спалнята си, но мислите му не бяха приятни. Не се съмняваше, че плячката му е избягала и че се беше насочила към Лондон. Като хвърли поглед към прозореца и видя черните облаци осъзна, че дори и да тръгне след час, днес няма да е възможно да преследва Тес. Отново обмисли възможността, но часовникът над камината го разубеди. Минаваше четири часа и, ако снощи Тес е тръгнала за Лондон, тя вече бе пристигнала. Стисна устни. Трябваше да измисли подобаваща история, за да обори приказките, които без съмнение Тес изливаше пред чичовците си в този момент.

Положението изглеждаше безнадеждно. Версията на Тес трябваше незабавно да бъде оспорена, финансовото му положение беше доста разклатено и го заплашваше разорение, особено след последното пътуване до Лондон, когато загуби доста на залагания. Единствено бърз брак за някоя наследница можеше да го спаси. Лицето му се изкриви. Проклета Тес! И тези противни лели!

Внезапно лицето му се проясни. Но разбира се, мистър Браун… Устните му се извиха в свирепа усмивка. „Мистър Браун няма да се зарадва на новите искания. Но какво да се прави“, мрачно си помисли Авъри. Мистър Браун просто трябваше да му предплати значителна сума или да се изправи пред някои обстоятелства…

След час, изкъпан и безупречно спретнат, вече пуснал в ход плановете си, за да предотврати една катастрофа, Авъри се срещна с лелите в кабинета си.

— О, дами — кимна той като влезе и затвори вратата след себе си. — Надявам се, не сте чакали дълго.

Хети и Мег го наблюдаваха безмълвно, а по лицата им се четеше несигурност. Въпреки любезните думи, те забелязаха едва сдържания му гняв и се свиха на столовете си.

Авъри злобно се ухили.

— Какво ли съм направил, за да ме зяпате по този начин? — тихо измърмори той, но сините му очи гледаха остро.

— Н-нищо — заекна Хети, като се поизправи на черния си кожен стол. — Просто сме изненадани от желанието ви да ни видите.

Едната му вежда потрепна.

— Но защо да не искам да ви видя? В края на краищата имаме толкова много да си говорим… нали?

— Какво искате да кажете? — запита Мег без заобикалки, докато здраво стискаше едната ръка на Хети.

Вече загърбил всяка учтивост, Авъри изкрещя:

— Имам предвид това, което ми сипахте във виното снощи и липсата на племенницата ви. Заповедта ми се отнасяше до всички дами.

— Тес не се чувства добре, не може да става от леглото — отвърна Хети.

— Така ли било?

— Да, защо да ви лъжем? — смело настоя Мег.

— Защо ли, наистина — сухо каза Авъри.

Остави ги за момент и отиде до въжето, дръпна го, за да извика някой слуга. Лоуъл се отзова почти веднага.

— Изпълни ли заповедите ми? — попита Авъри направо иконома.

По строгото лице на Лоуъл се плъзна не много приятна усмивка.

— Да, сър — отвърна той и погледна към двете дами. — В стаите им няма никой. Празни са. Пиленцето не е нито в къщата, нито в конюшните. Изчезнала е.

— О, а погрижи ли се за всичко останало?

Лоуъл кимна смирено.

— Освен мен и Колмън, всички слуги са пуснати в отпуск, който вие бяхте така добър да им дадете.

Тръпки полазиха по гърбовете на двете жени от усмивката на Авъри.

— Благодаря ти, Лоуъл. Това е всичко.

Авъри изчака икономът да затвори вратата зад гърба си, преди да се обърне към лелите.

— А сега… — студено продължи той — …надявам се да ми кажете какво точно се случи снощи и къде е скрита Тес.

Хети срещна погледа му и като вдигна спокойно брадичка, отвърна:

— Тя замина за Лондон. При чичовците си.

— Разбирам. Доста внезапно пътуване от нейна страна, нали?

— А вие какво очаквахте? — прибързано запита Хети. — Планирахте да я обезчестите и насила да се ожените за нея! Но, слава Богу, успя да ви избяга!

— О, съмнявам се — мазно отвърна Авъри. — Каква мислите ще е реакцията на барон Рокуел и уважавания му брат, когато им кажа, че с Тес вече сме били интимни? И че това нейно глупаво бягство е резултат от кавга между влюбени, а?

— Това е долнопробна лъжа! — възмутено избухна Хети. — Алекзандър никога няма да ви повярва.

— О, аз пък се питам дали и обществото ще е толкова доверчиво.

Във вълнението си Хети се изправи на крака.

— Алекзандър няма да ви позволи да говорите подобни неща. Ще ви извика на дуел, ако се осмелите да разпространявате тези лъжи.

Авъри я погледна с отегчение.

— Но тогава, разбира се, ще трябва да се обясни причината за дуела, нали?

Непокорството на Хети се стопи и тя отново седна.

— Няма да посмеете — разтреперано отвърна тя.

— Няма ли? — отвърна Авъри развеселен. — О, ще го направя. Мисля че е по-добре за вас, дами, да се примирите с факта, че аз възнамерявам… — очите му проблеснаха — …да се оженя за Тес, без значение как.

Усмихна се при вида на съкрушените им физиономии.

— Ще тръгна рано утре сутринта, за да навестя барона и брат му. Докато ме няма, опасявам се, дами, че ще трябва да се задоволите с услугите на Колмън и Лоуъл — гласът му стана по-строг и той продължи: — Разбира се, ще останете заключени в стаите си и не се надявам някой да ви освободи — Лоуъл и Колмън могат да се справят с всякакви досадници. Може да ми пожелаете успешно пътуване.

Виолетовите очи на Хети бяха пълни с гняв. Изправи се, обхваната от ярост.

— Това, което искам, сър, е да вървите по дяволите!

 

 

Тес не знаеше какво става в имението Мандъвил, но осъзна, че сегашното й положение не е съвсем розово. Най-много я тревожеше ужасяващата празнота в главата. Но докато се клатушкаше по пътеката разбра, че всъщност знае доста неща. Знаеше, че бяга и трябва да отиде в Лондон. Но нямаше представа защо или кого щеше да търси там.

Знаеше, че дрехите, които носеше не са на някоя фермерска съпруга или кръчмарска слугиня, а след като разгледа ръцете си, заключи, че може би е аристократка, гувернантка или камериерка. Тоалетът й не беше нов, нито кожените ботуши на краката, но бяха по модата и от скъпи материали… Но откъде знаеше всичко това?

Въздъхна. Какво от това, че без проблем разпознаваше качеството, щом дори не можеше да си спомни името си. Изведнъж я озари мисълта, че нейното отсъствие вероятно ще предизвика безпокойство. Дали в момента някой не я издирваше отчаяно? Баща? Съпруг? А може би любовник? И кой ли я беше подтикнал да бяга? Това натрапчиво чувство, че е в опасност, че бягаше от някого? Намръщи се. Дали я издирваше приятел или враг? Ами ако никой не я търсеше? Но със сигурност, окуражи се тя, все на някого щеше да липсва!

Огледа се наоколо, но не откри никаква дамска чанта, нито писмо, къс хартия или някакъв предмет, който да й подскаже нещо. Установи доста натъжена, че не разполага и с никакви пари.

Часовете си минаваха, а Тес упорито си пробиваше път напред. Болеше я глава, краката й бяха изморени, а стомахът й къркореше все повече с всяка измината крачка. Из главата й се въртяха всякакви страховити идеи. За момент дори си помисли дали не е избягала престъпница, но бързо отхвърли това съмнение — може и да бягаше от някого, но не чувстваше вина.

Към залез слънце започна да вали на пресекулки и най-важното беше да си намери подслон. Изведнъж се озова на по-широк и по-натоварен път. Инстинктът й подсказваше, че това е главният път за Лондон, но отново не знаеше как се е сетила за това.

Неочаквано в тъмнината се появи мъждукаща светлинка, която се движеше към нея. От страх Тес се мушна сред някакви храсти от едната страна на пътя. След малко, когато светлината приближи, тя си отдъхна като разпозна скърцането на фургон и подвикванията на фермер, който явно възнамеряваше да се прибере вкъщи преди времето да се е влошило още повече.

— Ааа! Хайде, Доли, момичето ми! Чакат те топлата плевня и сладкото сено, не е толкова далеч, Доли, скъпа.

Искаше й се да се обърне към приятелски настроения фермер, но изчака, докато светлината от фенера му изчезна и отново излезе на пътя, за да продължи. Обезсърчена, гладна и трепереща, Тес почти не повярва, когато стигна един завой на пътя и видя пред себе си приканващите светлини на гостилница.

Не беше от тези, които подслоняваха пощенските коли или аристократите, а по-малка, вероятно предназначена за обикновени хора, като фермера, който току-що бе минал покрай нея. Незнайно защо това я обнадежди. Щеше да е на сигурно в място като това…

Нетърпелива да се спаси по-бързо от лошото време, тя изтича напред и спря на десетина крачки пред главната врата. Нямаше никакви пари. Нямаше име. Как щеше да плати за храна или стая?

Близък разтърсващ тътен от гръмотевица й вдъхна увереност. Мина отзад на сградата и застана пред солидната врата, трепереща под дъжда. Какво щеше да каже? Не можеше да очаква някой да й повярва, че току-що си е изгубила паметта. Ами ако я разпознаеха? Отново я обля надежда и тя смело направи няколко крачки напред, но спря като си спомни за усещането, че бяга от някого. Ами, ако наистина я разпознаят и изпратят съобщение на враговете й?

Ослепителната светкавица стопи колебанията й. Дано постъпваше правилно като се представяше за бедно изгубено същество, което има нужда от помощ — което си беше почти вярно. Трябваше да се остави в ръцете на гостилничаря и да се надява на най-доброто…

Планът не се хареса много на Тес, но нямаше друг избор. Пое си дълбоко въздух и почука на задната врата на гостилницата.

Тя веднага се отвори, сякаш някой бе очаквал нейното идване. Тес стоеше несигурна и напрегнато се мъчеше да измисли какво да каже на пълната жена, която се появи на прага и се взря в нея. Изпод разръфаната й шапка се подаваха кичури посребрена коса, а на кръста й бе завързана бяла престилка. Когато забеляза Тес, чертите на лицето й гневно се изкривиха.

— А, най-накрая се появи! Закъсня и веднага ще ти кажа, че не одобряваме подобно поведение! Отсега нататък времето ти ни принадлежи. Тук не е благотворително дружество, въпреки че съпругът ми се съгласи да те вземе за няколко седмици, докато онзи глупак, брат му, е в Нюгейт. Ако ще работиш за нас, момиче, трябва да си точна или се връщаш в Лондон!

Тес понечи да обясни грешката, но преди да успее, жената я дръпна в топлата и осветена кухня. Вътре бе уютно — гредите на тавана бяха почернели от пушека, а подът бе със съмнителна чистота. Като надникна през рамото на жената, Тес забеляза момиче и момче в другия край на стаята, които печаха говежди бут на шиш на открит огън. Острият мирис на подправки, печено пиле и говеждо погъделичкаха ноздрите й и едва не й прималя от глад.

Като огледа слабичката й измокрена фигура, едрата жена се намръщи.

— Винаги съм си мислила, че сладураната на Том е някоя здравенячка. Не знам само каква полза ще извлечем от теб.

Тес я зяпна с отворена уста, като не можеше да повярва на ушите си.

— Боя се, че има някаква грешка… Аз не съм…

— Само не започвай с това! Не ме интересува — това, което знам е, че има работа да се върши, а ти трябваше да си тук преди няколко часа. И така, как се казваш, момиче? Том не бе написал много в тази проклета бележка, която изпрати на съпруга ми — само, че ще пристигнеш тази вечер и ще си ни доста полезна, докато той излезе. — Неприятна усмивка проряза лицето й. — Ако излезе, защото според мен Том Дарли е роден, за да бъде обесен, за разлика от моя Хенри, който е честен и трудолюбив!

Тес още веднъж отвори уста, за да й обясни, но страхливо се поколеба. Като гледаше гостилничарката, с нейните груби и неприятелски черти, разбра, че в нейно лице няма да намери състрадателен слушател. В мига, когато разкриеше, че не е „сладураната“ на Том Дарли, най-вероятно щяха да я изритат навън в дъжда. Какво толкова щеше да й стане, ако само за тази нощ се преструва?

Докато Тес стоеше и прехвърляше наум възможностите, гостилничарката неохотно поде:

— Предполагам, че не си имала възможност да ядеш и аз няма да допусна да се говори, че Сал и Дарли, за теб мисис Дарли, били стисната. Така че ако побързаш, можеш да хапнеш малко хляб и сирене там на масата, преди да те пратя отпред да помагаш на съпруга ми.

Като погледна с неодобрение измокрените дрехи на Тес добави:

— Но преди това свали тези дрехи и сложи нещо по-удобно. И не се мотай! Може това да ти е първата вечер тук в „Черното прасе“, но не очаквай, че ще ти се размине просто ей така.

— Боя се, че това са единствените дрехи, които взех със себе си.

Когато мисис Дарли се опули от изненада, Тес бързо добави:

— Ами-и, трябваше да напусна Лондон доста бързо. Нямах време да си събера багажа.

Жената за първи път се вгледа в Тес по-отблизо и се намръщи.

— Тия дрехи май не се срещат наоколо.

Мисис Дарли така дълго се взира в плата и кройката на дрехите й, че Тес реши, че е открила хитростта й. Но после решително отсече:

— Ела с мен. Има един сандък със стари дрехи, които по-голямата ни дъщеря остави, след като се омъжи това лято. Все нещо ще ти стане.

Тес я последва с благодарност по един тесен коридор, към също толкова тясна стая. Ниско легло и малък умивалник бяха единствените мебели. Мисис Дарли издърпа един черен сандък изпод леглото и бързо го пребърка като извади няколко рокли.

— Това ще е твоята стая, докато си тук.

Погледна я строго и добави:

— И да е ясно — не искам да забавляваш разни „господа“ тук. Какво правиш с тях горе си е твоя работа, но не искам подобни неща в моята част на сградата. Независимо дали Хенри твърди, че било добре за бизнеса!

Тес разбра, че мисис Дарли явно не е лош човек, само дето я бъркаше с друго момиче.

— Мисис Дарли — едва започна Тес, — аз всъщност не съм… — Но внезапно спря.

Откъде да знаеше, че не е точно такава, каквато мисис Дарли предполагаше? Тя мъчително преглътна.

— Казах ти, че няма значение! — строго отвърна стопанката и се извърна да погледне Тес. — Ето, това трябва да ти стане — добави тя и й подаде износена светлорозова муселинена рокля. — Можеш да използваш всичко от сандъка, но не се бави с преобличането.

Смаяна, Тес се загледа във вратата, която мисис Дарли затвори зад тромавата си фигура. Дали постъпваше правилно? Но като реши, че всъщност няма друг избор, свали прогизналите си дрехи и нахлузи старата муселинена рокля. Беше й малко голяма, но меката суха материя обгърна приятно премръзналото й тяло. От сандъка изрови още боти и парче зелена панделка, с която върза разрошените си къдрици.

Докато сгъваше роклята си, тя за миг се поколеба. Може би бе сгрешила по отношение на мисис Дарли; може би, ако отидеше в кухнята и й обяснеше… Да й обясни какво?

Тес бе приятно изненадана, когато влизайки в кухнята видя, че мисис Дарли й бе приготвила не само чиния с хляб и сирене, а и парче печен бут и халба тъмна бира. Мисис Дарли я нямаше, но момчето и момичето срамежливо й се усмихнаха. Като седна на дъбовата маса, девойката лакомо запреглъща храната. Едва като привърши, момичето предпазливо се промъкна до нея.

— Не обръщай внимание на господарката — има лош език, но работи честно и тя ще те зачита. Трябва да се боиш повече от господаря.

Мисис Дарли нахълта в кухнята, когато Тес ставаше от масата. Внезапно спря, вгледа се в Тес и сви устни:

— В тази рокля не изглеждаш достатъчно съблазнителна. Но така е по-добре — „Черното прасе“ има добра репутация и не одобрявам разните приказки, дето някои хора твърдят, че ще привлекат повече клиенти.

Изражението й за момент се смекчи и тя добави.

— Твърде млада и хубавичка си, за да се оставяш да те използват така, детето ми. — После, като че ли сърдита на себе си за малкото отклонение, продължи язвително: — Разбира се, на мен въобще не ми пука! Ела да се запознаеш със съпруга ми — тази вечер ще работиш с него.

Като излязоха от кухнята и тръгнаха по един тесен коридор, тя внезапно попита.

— Ама ти как каза, че ти е името?

Тес преглътна, устата й беше пресъхнала. Как беше името й? Преди да има време да помисли, се чу да произнася съвсем спокойно:

— Доли. Името ми е Доли.

В гърлото й се надигна полуистеричен смях. Предположи, че името на стар кон е добро, колкото и всяко друго, когато нямаш име.

Хенри Дарли наистина бе приятен на вид мъж, но Тес веднага разбра какво е имало предвид момичето от кухнята. Той бе здрав мъж, но малките му кафяви очички бяха лукави, а извивката на устните — егоистична. Беше от тези, пред които е по-добре да не се изпречваш.

След като се запознаха, Хенри я огледа от горе до долу и измърмори:

— Не виждам как с това дребно телце ще привличаш фермерските младежи. Но Том казва, че знаеш какво правиш и че досега не е имал недоволни клиенти. Така че ще видим. Но, между другото, има доста друга работа за теб.

Той кимна към няколкото груби дъбови маси в стаята, отрупани с халби, чинии и кани с вода.

— Почвай да разчистваш масите.

Изпълнена с растящо недоволство, Тес се захвана за работа. Слава Богу, че не се изправи пред някой похотлив дебелак! Какво, по дяволите, щеше да прави, когато дойде моментът, а това несъмнено щеше да стане, и от нея се очаква да отведе някой непознат горе и… ъъъ… да му покаже на какво е способна? Тя потрепера, чудейки се дали сегашното й положение не е по-лошо от предишното. Но едва ли. Тя не чувстваше нещата така.

За щастие, Тес не възнамеряваше да стои дълго, само колкото бе необходимо и се надяваше да си тръгне преди да е изпаднала в някоя още по-неприятна ситуация.

Докато си вършеше работата, Тес крадешком поглеждаше към дългия дървен бар, където Хенри лениво разговаряше с двама по-възрастни мъже, очевидно фермери. Главното помещение в гостилницата беше опушено и доста мрачно — имаше само няколко свещи на бара и тлеещият огън в огнището. Като слушаше плющящия дъжд и тътена на гръмотевиците, Тес изпита радост, че е вътре.

Изведнъж чу крясъци и цвилене на коне — явно някой бе пристигнал. С няколко мръсни халби в ръце, тя замръзна до една от масите и впери поглед в ниския портал. Чу трясъка от отварянето на външната врата, тропот на ботуши и мъжки гласове. Един от тях привлече вниманието й и почувства как я побиват странни тръпки. В следващия миг на портала застана висок мъж, раменете му изглеждаха доста широки под надиплената пелерина, черните му ботуши лъщяха от дъжда. Свали кожената си шапка и наведе глава, за да мине през портала.

Гостилничарят разпознаваше „качеството“ и затова излезе напред да го посрещне.

— Отвратителна вечер, нали, Ваша Светлост? Нека взема пелерината Ви и жена ми ще Ви приготви топло и вкусно ястие, подобно на онези, които сте опитвали в най-богатите къщи в Лондон.

— Благодаря — отвърна Никълъс Талмъдж, докато небрежно оглеждаше помещението. — Ще съм ви признателен, ако ми намерите стая и по едно легло за слугите ми — усмихна се чаровно на гостилничаря и добави: — Наистина, ужасна нощ — надявах се отдавна да съм стигнал имението Шерборн, но заради времето трябваше да спрем някъде.

Тес не можеше да откъсне поглед от високия непознат, а при споменаването на „имението Шерборн“ ахна. Това име й бе познато! Но вместо задоволство, по тялото й преминаха ледени тръпки. Дали това не беше мъжът, от когото бягаше?

Докато тези въпроси се въртяха в главата й, тя изучаваше фините, арогантни черти на джентълмена. Никълъс погледна напред и когато очите й срещнаха неговия черен, пронизващ поглед, Тес изпита ужасяващото усещане, че изведнъж пропада в тъмна бездънна пропаст…