Шърли Бъзби
Игра на съдбата (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Никълъс все още нямаше отговор на въпросите си, когато стигна до кулата. Дъждът, който валя силно цял ден бе преминал в мъгла; на небето нямаше никакви звезди, нито луна. „Нощта е идеална за всеки самоуважаващ се контрабандист“, с усмивка си помисли той, докато връзваше коня си в последното отделение на конюшнята.

Доста умува дали да остави животното там — присъствието на оседлан кон, ако го откриеха, щеше да предупреди контрабандистите, че има човек наблизо. Но явно, поне засега, те не бяха стъпвали там. Завърза торба със сено за муцуната му, за да е сигурен, че животното ще стои мирно, дори и ако наблизо има други коне.

След това тръгна към къщата и се промъкна от задната страна. Беше заповядал всички огньове да се изгасят рано и да се спуснат завесите, за да не се виждат никакви светлини отвън. Всичко беше изпълнено и той беше спокоен, че контрабандистите ще продължат да си мислят, че кулата е необитаема. Освен, ако новините от тази вечер не бяха вече стигнали до бандитите по някого от гостите на баба му…

Никълъс влезе през задната врата и забеляза слаба светлинка откъм кухнята. Възможно ли е да са вече тук? Провери дали револверът му е зареден и тихо се промъкна по посока на светлината.

Спря на прага на кухнята и като видя Тес да седи на масата и да хрупа ябълка, си отдъхна. Беше видял светлинката от малката й свещ.

Прибра револвера и прекрачи, обзет от радостта, че я вижда и разтревожен, че не е горе под меките завивки. Не го беше усетила да влиза и когато внезапно изникна от мрака, тя тихо извика и подскочи. Сърдито го погледна.

— Изплаши ме!

— Добре, че аз те изплаших, а не онези бандити — сухо й отвърна той. — Мислех, че си в леглото.

Загърна се още повече в новия светлосин пеньоар и го погледна виновно.

— Бях — призна тя. — Но огладнях и слязох да хапна нещо — всички завеси и капаци са спуснати и мислех, че не ще пропуснат светлина.

— Не пропускат, но все пак си поела риска да бъдеш открита — и меко добави: — Не го допускай отново — не искам риск.

Тес направи физиономия.

— Не мислех, че е толкова опасно. Освен това е твърде рано за контрабандистите да са навън, нали?

Никълъс сви рамене.

— Може би, но е доста след полунощ и се съмнявам, че имат точен час, в който да започват работата си. Надявам се само да не съм закъснял.

— Защо? — стресна се тя изведнъж. — Да не мислиш, че вече са идвали и са си отишли?

— Не, но тази вечер се случи нещо неприятно…

Това още повече я разтревожи и тя се приближи до него.

— Какво? Какво е станало?

— О, нищо толкова трагично, но баба ми ме попита — и то пред всички — какво става тук в кулата. Всички я чуха и новините, че мястото отново е обитавано, предизвика доста силна реакция у един от гостите.

И той набързо й разказа какво се беше случило.

Изненада се, че въобще й разказва инцидента — обикновено не обичаше да говори за работите си — но почувства, че е съвсем естествено да обсъжда любопитния епизод с нея. С още по-голяма изненада откри, че му се искаше да узнае какво мисли тя за това и дали е стигнала до същите заключения като него.

Едва беше свършил с разказа си, когато тя възкликна въодушевено:

— Някой от тези хора знае за скритите стоки! И, ако е така, ще бързат да ги изнесат, преди да си ги открил — предполагат, че още не знаеш за присъствието им.

— Това е и моето мнение! Затова се качваш горе още сега, а аз слизам долу и ги чакам да дойдат.

— О, не! — изплака тя развълнувано. — Не сега! Може да ти устроят капан. — И когато той не се трогна особено от думите й, тя го сграбчи за реверите и го разтърси. — Не разбираш ли — може би те чакат!

Сложи ръце върху нейните.

— Шшт! Постарах се да не издавам, че нещо с кулата не е наред. Сигурно си мислят, че стоките още не са открити и ще бързат да ги преместят незабавно. Не виждаш ли, скъпа, това е луд късмет! Кой знае кога щяха да дойдат отново? Можеха да минат седмица или две преди да се решат да ги преместят. През това време трябваше да седя в студеното влажно мазе и да ги чакам. Но вече не могат да рискуват — сигурно ще дойдат тази вечер. — Гласът му стана по-твърд. — Сега, когато сме в кулата, колкото повече протакат, толкова по-опасно става.

— Но Ник, нима не виждаш? Щом знаят, че някой живее тук, ще са два пъти по-предпазливи от обикновено. Това, което смяташ да правиш преди беше опасно, а сега е безразсъдно! Откажи се!

— Не мога. Трябва да го направя. Нещата са по-сложни от обикновена контрабанда — щом думите излязоха от устата му, той прокле бъбривия си език.

Боже мой! Тази жена наистина го беше омагьосала. В нейно присъствие започваше да бръщолеви като стара селска клюкарка и изглежда забравяше всичко научено във войската и по-специално, че тайната си е тайна.

Отвратен от себе си, той я отблъсна.

— Стига вече! Трябва да сляза и да заема позиция преди да са дошли. — И рязко добави: — Всяка секунда, докато стоя и споря тук с теб увеличава вероятността да бъда разкрит. Качваш ли се горе в леглото?

Тес се извърна и излезе, отнасяйки свещта със себе си. Никълъс остана в тъмната кухня; намръщи се. Жените са истински дяволи! — помисли си той с раздразнение.

Нямаше време да мисли за това и тихо се насочи към килера. Там беше още по-тъмно. Спъваше се в разни предмети, разпръснати по пода и реши да запали малката свещ, която си беше взел. След няколко секунди безпрепятствено стигна до вратата на мазето и духна свещта. Постоя няколко минути, като се ослушваше за шум, но не чу нищо. Не му се искаше да слиза по стълбите в абсолютна тъмнина, но нямаше друг избор — ако бандитите бяха наблизо щяха да видят светлината му. Разбира се, ако паднеше и си счупеше врата всички планове щяха да отидат на вятъра.

Пое си дълбоко въздух и предпазливо отвори вратата. Бързо слезе по стълбите и отново запали свещта. Хвърли бърз поглед и видя, че всичко си е така, както го бяха оставили контрабандистите. Но все пак, въпреки че Том бе заличил техните следи, личеше, че някой наскоро е слизал в мазето. Никълъс въздъхна. Надяваше се, че ще дойдат и ще си приберат стоката, а няма просто да оглеждат.

Не знаеше къде ще е най-добре да се скрие и едновременно с това да има добра позиция за наблюдаване. Един от многото коридори, които се разклоняваха от главното помещение, му се стори добър избор и той се насочи към него. Беше точно срещу външните врати, а можеше да вижда и струпаната стока. Удовлетворен, той загаси свещта. Облегна се на стената и се запита колко ли ще се наложи да чака и дали въобще щяха да дойдат.

Времето се точеше ужасно бавно, тъмнината беше потискаща, тишината — тежка и изнервяща. Изминаха около петнайсетина минути; после още толкова — или поне Никълъс си мислеше така. И тъкмо когато вече реши, че е сгрешил, чу шепот.

Никълъс се вцепени на мястото си, сърцето му започна лудо да бие. Ето отново — идваше откъм външните врати. Стисна револвера си и зачака. Не усети кога отвориха вратите — нямаше луна, а и пантите бяха добре смазани, долавяше само слаби шумове. Изведнъж го заслепи силна светлина, после и втора, и той разбра, че който и да беше слязъл, е запалил фенер. На бледата светлина, която изпълни помещението, Никълъс различи четирима мъже с оръфани дрехи, които се насочиха към струпаните стоки. После се заеха да изнасят сандъците навън — личеше си, че са обикновени работници и Никълъс се почувства разочарован. Явно водачът им нямаше да се появи тази вечер. Трябваше да ги проследи и да се надява да го отведат при него.

Наистина, в околността се вихреха няколко групи от контрабандисти и за първи път му проблесна, че точно тези тук може и да не са замесени в пренасянето на секретни данни. Ако това беше истина, той само си губеше времето. А му се удаваше такава възможност! Контрабандни стоки съвсем под носа му и неочакван шанс да наблюдава крадците почти веднага след пристигането си в Кент! Нямаше да се занимава да задава дискретни въпроси и да души насам-натам. Всичко изглеждаше като дар от Бога. И снощи този инцидент у баба му… Дали не му придаваше твърде голяма важност? Дали не беше просто случайност?

Едва ли… С Роксбъри бяха стигнали до заключението, че шпионинът сигурно е от аристокрацията. Някой, който спокойно се движи сред висшестоящите и може да подпитва тук-там, без да го заподозрат.

Никълъс беше убеден, че човекът, когото търсеше, беше сред гостите на баба му тази вечер. Беше също убеден, че тези мъже ще го отведат при онзи човек и че независимо по какви причини — случайност или съдба — той имаше голям късмет да открие контрабандни стоки в собственото си мазе!

Мъжете бързо и тихо изнасяха сандъците и точно когато вече бе убеден, че водачът им няма да се появи, на прага на вратата застана висок мъж с пелерина. На светлината на фенера Никълъс можа да го огледа — държанието, както и дрехите му показваха, че е човек с положение. Беше нахлупил шапката си толкова надолу, че не се виждаше лицето му. Трябваше да направи само една крачка, за да излезе от сянката. Ник побесня. „Дай ми да видя лицето ти, по дяволите!“

Четиримата мъже го посрещнаха с ентусиазъм.

— Време беше да се появиш — изръмжа един от тях. — След като ни извика толкова спешно си помислих, че ще дойдеш и сам ще помогнеш да изнесем проклетия товар, щом било наложително да го махнем оттук.

— Закъде си се разбързал, бе тъпак? — попита го един от другарите му, нисък, с прошарена брада. — От години крием стоката тук без проблеми. Не ми казвай само, че обитателите на къщата са ни открили!

Новодошлият каза нещо, но Никълъс не можа да чуе; от реакциите на другите обаче предположи какво може да е било.

— Брей! За к’во му е да го прави. Т’ва място е запустяло откакто се помня.

— Да живее тук! Проклетите графове имат голяма къща, за к’во му е тая кула?

Мъжът с пелерината отново измърмори нещо. След това изведнъж извърна глава и Никълъс можеше да се закълне, че е погледнал точно към него. Инстинктивно се прилепи до стената, като се скри в сянката и чак тогава забеляза, че светлина идваше не само от фенера в мазето, но и зад гърба му.

Разсърди се на себе си, че не беше проучил подземията по-обстойно и тъкмо понечи да се извърне, когато нещо силно го удари. Едва успя да види мъж, приличащ много на новодошлия, преди болката да експлодира в главата му и да му причернее.

Още един мъж се надвеси над тялото на Никълъс, като го гледаше хладнокръвно. Държеше фенера си високо и извика останалите.

— Елате тук, глупаци, и вижте колко близо сме били до провала тази вечер.

Петимата се скупчиха в тесния тунел.

— Боже! Брей, мистър Браун! Това е графът! К’во прави тука? — каза учудено един от работниците.

— Няма значение — отвърна господинът, наречен мистър Браун. — Това, за което трябва да се погрижим, е да занесем това тук на ново място. А сега побързайте и следващия път като ви кажа да се оглеждате — правете го! Ако не бях решил да използвам тайния вход за мазето, щяха бързо-бързо да ни спипат.

Четиримата носачи се заловиха за работа, а двамата мъже с пелерини останаха при тялото на Никълъс.

— Сега какво ще правим? Това усложнява нещата, нали? — Въпросът бе зададен към мистър Браун.

Мистър Браун се намръщи.

— Обърква ги много повече, отколкото си мислиш. Не беше някакъв каприз, който ме накара да мина през тайния вход — преди да дойда се поогледах наоколо и открих, че нашият приятел използва кулата като любовно гнезденце за последното си пиленце. Подозирах, че може да е наблизо, но не и че ще го открия тук долу!

Другият мъж изглеждаше разтревожен.

— Очевидно знае, че използваме кулата за скривалище на стоки, докато стане безопасно да ги транспортираме до Лондон. Чудно, защо ли не е информирал сър Чарлз?

Мистър Браун злобно се усмихна.

— О, предполагам, че нашият граф е имал нужда от тръпка след големите му подвизи на полуострова. Вероятно се е смятал за герой.

— Може и така да е, но все пак, ако каже на сър Чарлз какво е открил? Тогава какво? Това местенце беше идеално. Не мога да се сетя за друго такова.

— Твърде много се притесняваш! Когато графът се съвземе, всички следи от нас ще са вече заличени. Ще прилича на истински глупак, ако отиде при сър Чарлз да се оплаква от контрабандисти. Съмнявам се също, че ще иска да се разчуе, че е бил повален от обикновен бандит. Но стига сме говорили за него — ще трябва да преместим стоката за няколко месеца и после, когато му се разтури любовното гнезденце, ще се нанесем отново — този път с по-голяма предпазливост.

— Ами, ако любовната му авантюра продължи по-дълго? Възможно е да е абсолютно завладян от нея и историята им да се проточи с месеци. Тогава какво ще правим?

Мистър Браун замислено се вгледа в тялото на Никълъс.

— Съмнявам се, че положението е такова, но за да сме сигурни, че кулата скоро отново ще е празна, на дамата ще й се случи инцидент. При това фатален.

— Искаш да кажеш да убием жена?

Погледите им се срещнаха.

— Защо не? С предишните случаи беше съгласен. Каква е разликата, ако сега е жена? Залозите определено са високи… или предпочиташ да рискуваш и каналите ни да бъдат разкрити? Нали заради парите пренебрегна скрупулите си?

По-високият мъж сви устни.

— Знаеш много добре, че е така — никога нямаше да стана изменник, нито убиец, ако не беше онзи глупак…

— Това никъде няма да ни отведе. Затънали сме твърде дълбоко и няма да позволим на нищо да застане на пътя ни, още повече една жена! Другите си тръгнаха. Хайде и ние да се омитаме — ще обсъждаме нещата по-късно.

— Ами той?

Мистър Браун се усмихна с презрение.

— Остави го. Като се съвземе ще има ужасно главоболие.

 

 

Думите му излязоха верни. Известно време след това, когато Никълъс дойде в съзнание, първото нещо, което усети бяха пронизващи болки в главата, а после твърдия студен и влажен под на мазето. След това разбра, че не е сам — Доли се беше надвесила над него, разтърсваше го и викаше името му.

Отвори очи, но веднага ги затвори, защото светлината от фенера й остро рикошира в главата му като пробождане с нож.

— Махни проклетата светлина, преди да съм ослепял — извика той и седна. — И какво, по дяволите, правиш тук долу?

— Исках да разбера дали си жив или мъртъв! — процеди Тес през зъби. Изправи се и вдигна фенера от земята. — Щом си жив, а не мъртъв, както се опасявах, мога спокойно да те оставя тук! Лека нощ!

Никълъс се намръщи.

— Чакай! — каза той, вече по-спокойно. — Извинявай, че ти се троснах, но в момента имам дяволско главоболие.

— О, Ник! — извика Тес, а гневът й за миг се изпари и тя му подаде ръка да се изправи. — Толкова се тревожех за теб! Знам, че ми каза да стоя горе, но когато минаха часове и ти не се върна, се изплаших и дойдох да те търся.

Погледът й разтревожено се плъзна по него.

— Бях сигурна, че контрабандистите или не са дошли тази вечер, или са те… Знаех, че нещо не е наред и когато те намерих да лежиш тук студен и неподвижен… — замлъкна, бореше се с емоциите си и най-накрая тихо промълви: — Помислих, че си мъртъв!

— Нужно е повече от удар по главата, за да ме убие, съкровище — отвърна той нежно и я притисна до себе си. — Благодаря ти, че дойде да ме търсиш. Хайде да се качваме горе и да си запалим огън — тук долу е дяволски студ.

Отправиха се към кухнята и скоро огънят вече пращеше в огнището, а Тес сложи чайник с вода да се топли. Докато открие къде Сара държи чая, Никълъс вече беше донесъл брендито.

Главоболието на Никълъс постепенно изчезваше и сега усещаше само пулсираща болка в слепоочията. Изглеждаше по-здрав, отколкото беше и започна да разказва на Тес какво се беше случило. Когато свърши, тя го гледаше ококорено.

— Таен вход! Водачът им те е ударил изотзад! О, колко вълнуващо!

Никълъс повдигна вежди.

— Можеше да проявиш малко симпатия към мен, преди да се развълнуваш толкова за водача на контрабандистите и за тайния вход — каза той със закачлива нотка в гласа.

Тя направи физиономия.

— Вече напълно се възстанови. А и си е вълнуващо да знаеш, че към мазето има таен вход. Не можеш да го отречеш! О, Ник, помисли си само — вход, за който никой друг не знае освен водачът им. — Очите й искряха. — Не е за приказване какво можем да открием.

— Направо си непоправима! — засмя се той. — Но съм съгласен — трябва да намерим този таен вход.

Усмихнаха се един на друг и помежду им премина електричество.

— Ще ми позволиш да помогна в търсенето, нали? — с надежда попита тя.

Изражението на Ник се промени.

— Мисля, че да — съгласи се той против волята си и крайно изненадан от себе си. — Но първо трябва да ми дадеш дума, че няма сама да тръгнеш на разузнаване.

Тес нетърпеливо кимна.

— Имаш я. Кълна се! Кога започваме?

Никълъс внезапно се прозя.

— Боя се, че не веднага. След тежката вечер предполагам, че ще се събудим чак към обяд. Така че засега ще ти пожелая лека нощ и ще се видим в ранния следобед. — Хвърли й предупредителен поглед. — И никакви самоинициативи преди да съм дошъл.

— Да, да — отвърна радостно тя, доволна, че й беше разрешил да му помага.

Целуна я продължително и си тръгна. Като остана сама в кухнята, Тес не знаеше да се радва или да се тревожи от това, че той не пожела да прекара остатъка от нощта с нея.

Излезе от кухнята намусена и се отправи към стаята си. След като бандитите бяха идвали и открили Никълъс, вече нямаше смисъл да е толкова предпазлива. В стаята беше хладно и тя запали огън. Погледна леглото с досада. Трябваше да е около пет часа през нощта и, въпреки че прекара будна почти цялата нощ, Тес се съмняваше, че ще може да заспи.

Запали няколко свещи и закрачи из стаята. Новината, че има таен вход към мазето я очарова, а също и това, че Никълъс не възразяваше да го придружи в търсенето.

Най-накрая седна пред огъня, твърде възбудена и нетърпелива за приключения, за да заспи. И както си седеше, почти неусетно я обзе чувството, че преди също бе седяла в тази стая в очакване на новия ден…

Потрепера — тези странни откъслеци памет не й харесваха много. Дали бяха поглед към миналото й или нещо друго? Имаше усещането, че не изживява собственото си минало, а това на някой друг. Дали беше човек, когото познаваше?

Чувството на близост, на познатост беше толкова силно, че я притискаше, подлъгваше, молеше, настояваше да си спомни. Безпомощно огледа стаята, като се мъчеше да открие някакво обяснение за странното си чувство. За момент погледът й се плъзна по леглото, на което тя и Никълъс се бяха любили вчера следобед, ярките цветове на копринените завивки бяха леко избелели от времето… Като в транс Тес седеше и гледаше леглото, а пред слисания й поглед се появиха призрачните фигури на мъж и жена, които поразително приличаха на нея и Никълъс. Седяха на колене върху леглото един срещу друг — нежно се прегърнаха и се целунаха със силна страст. Като омагьосана Тес не можеше да свали очи от тях — сякаш гледаше себе си и Никълъс.

Призрачните фигури се изпариха. Силно изпращяване на съчките в камината я стресна и развали магията — върху леглото имаше само купчина разхвърляни завивки.

Погледна към огъня и разтърси глава, като че ли искаше да дойде на себе си. Дали не полудяваше? Отново огледа стаята и се намръщи. Имаше нещо в тази стая, в кулата… Бяха й толкова познати и все пак беше сигурна, че никога преди не е била тук.

Неочаквано огънят се разгоря, шумно запращя, пламъците се издигнаха, като че духнати от вятър и това привлече вниманието й. Погледът й се плъзна по каменната облицовка на камината. Нещо по-силно от нея я накара да стане и да се приближи. Протегна ръка към един ръбест камък, който бе забелязала по-рано и започна да го дърпа. За нейна изненада той се помръдна и падна в ръцете й. Очите й блестяха; след миг пред погледа й се откри черна дупка. Взе една свещ и я приближи. На мъждукащата светлина различи стара малка метална кутия, скрита навътре. Сърцето й започна лудо да бие и Тес с треперещи ръце я извади от мястото, където бе стояла кой знае колко време — може би десетилетия, дори векове…

Остави свещта на масата и се отпусна на стола близо до огъня, като здраво стискаше кутията с една ръка. Сърцето й все още биеше силно и тя остана за дълго време неподвижна, вгледана в неочакваната си находка.

Пое си дълбоко въздух и с едно бързо движение я отвори. За нейно разочарование в нея нямаше нищо друго освен малък тефтер с кожена подвързия. Изведнъж й стана любопитно какво ли е съдържанието му. Някой си беше направил труда да го скрие доста добре от чужди погледи. Защо беше толкова важен, че собственикът му се беше погрижил да го сложи на толкова потайно място?

Тес го взе в ръце и го разгърна. Страниците бяха изписани с черно мастило — приличаше на дневник. Погледът й падна на датата на страницата, където беше отворила — 5 октомври 1742 г.:

 

 

Снощи тя отново дойде при мен — въпреки обета, който си дадохме да не се виждаме повече. Тази тайна и бърза любов разбива и двама ни и все пак, о Боже, не мога, дори и да обричам душата си на вечен огън, да се откажа от тази жена! Обичам я безумно — тя е другата ми половина. Ако не я видя отново — усмивката й, прекрасното й лице, ако не я прегърна, целуна или не усетя тялото й да се движи под моето, ще умра. Но става твърде опасно — съпругът й, проклетникът, подозира…