Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (9)

Глава девета

Първите лъчи на утринното слънце помилваха покритите със скреж дървета и те заблестяха като обсипани с хиляди скъпоценни камъчета. Гълъбите се раздвижиха в гнездата си.

След кратко почукване Рейнър блъсна вратата към спалнята и завари Вулфгар и Айслин дълбоко заспали. Ала с инстинкта на воин Вулфгар се претърколи встрани и веднага посегна към меча, оставен до главата му. Още преди вратата да е блъснала стената, норманинът се изправи в леглото, готов за бой.

— О, вие ли сте… — промърмори той и се отпусна назад в топлото легло.

Айслин също се събуди, макар и по-бавно. Вдигна сънени очи към Вулфгар, без да забелязва Рейнър, застанал в сянката пред вратата. Кожата, която беше притиснала до гърдите си, разкриваше повече, отколкото скриваше, и рицарят жадно впи очи в блестящата плът. Вулфгар отлично разбра от какво е възхитен неканеният гост и невъзмутимо проговори:

— Днес ни събудиха твърде рано, скъпа. — Младата жена побърза да се пъхне под дебелите кожи и норманинът продължи: — Какво ви води толкова рано, Рейнър?

Черният рицар отвеси ироничен поклон пред голия си началник.

— Моля за прошка, милорд. Просто исках да се сбогувам с вас и Даркенвалд и едновременно с това да попитам дали имате някакво поръчение за мен, преди да се кача на коня. Може би ще изпратите послание на херцога?

— Не, всичко е уредено — отговори Вулфгар.

Рейнър кимна и се обърна към вратата, ала спря и хвърли коварна усмивка към двамата в леглото.

— Нощем би трябвало да се пазите от вълци. Горите са пълни с тях. Тази нощ бяха дошли съвсем близо.

Вулфгар въпросително вдигна вежди. С кого ли се беше забавлявал навън дръзкият рицар?

— Ако продължавате така, скоро населението на Даркенвалд ще се удвои, Рейнър.

— Така е — отговори ухилено рицарят. — И първа ще роди нашата прекрасна лейди Айслин.

Преди да осъзнае какво става, нещо профуча покрай ухото му и се заби във вратата. Рейнър видя изправената в леглото Айслин, стиснала ръце в юмруци, и усмивката му стана още по-широка. Разтърка ухото си, без да сваля очи от треперещите й гърди.

— За кой ли път се възхищавам на страстната ви натура, гълъбице. Толкова ли се разсърдихте, че си позволих да се позабавлявам през изминалата нощ? О, да, не биваше да забравям колко сте ревнива.

— По дяволите! — изсъска Айслин и се огледа за някой друг предмет, който би могла да запрати в главата му. Тъй като не намери нищо, скочи от леглото и вдигна бойния меч на Вулфгар. Ала оръжието беше твърде тежко за крехката й снага.

— Защо се смеете на безсрамието му? — изфуча разярено тя и затропа с крак. — Няма ли най-после да го научите на малко почтителност?

Вулфгар сви рамене.

— Не обръщам внимание на детинските му игри. Ако някога се осмели да стане сериозен, ще го убия.

Усмивката замръзна върху лицето на Рейнър.

— Винаги съм на ваше разположение, Вулфгар — опита се да запази шеговития тон той. — По всяко време.

След като черният рицар излезе от стаята, Айслин остана дълго неподвижна, втренчила очи в затворената врата. После се обърна към Вулфгар:

— Господарю, той се страхува от вас. Но гори от жажда за отмъщение.

— Пак започвате с вашите фантазии — отряза я сърдито Вулфгар. — Рейнър произхожда от едно от най-влиятелните семейства на Нормандия. Мрази ме, вярно, но то е защото според него само децата, родени в законен брак, имат право да бъдат посветени в рицарство. — Засмя се и прибави: — Освен това все още ви желае.

Айслин сърдито се извърна.

— Рейнър ме иска, защото съм ваша.

Вулфгар отново се изсмя и нежно я привлече към себе си. Вдигна брадичката й и впи очи в нейните.

— Как мислиш, ще се ядоса ли, ако му отнема Хлин?

— Пуснете ме, милорд — възпротиви се момичето и се опита да се изтръгне от прегръдката му. — Утро е, трябва да помислите за задълженията си.

— Ще ги отложа за по-късно — промълви дрезгаво той и затвори устните й с огнена целувка, която веднага отслаби съпротивата й и я накара да се примири със съдбата си.

 

 

Гуинет слезе с бодра стъпка в залата. Тази сутрин й идеше да прегърне целия свят. Рейнър току-що беше заминал. Тя му беше помахала от прозореца си и сърцето й все още беше с него. Мъжете седяха около дългите маси и се подкрепяха с хляб и месо. Никой не й обърна внимание. Разменяха се шеговити слова, от време на време избухваха буйни смехове. Болсгар лежеше пред огъня, потънал в дълбок сън. Гуинет се огледа за някое познато лице и видя Хам, който бързаше насреща й със закуската.

— Къде е брат ми? — попита остро тя. — Тези мъже безделничат. Нищо ли не им е заповядал?

— Те го очакват, милейди. Още не е излязъл от стаята си.

— Мързелът е заразителен като чумата — изсъска тя.

— Обикновено милордът става много рано. Не знам какво го е задържало днес.

— Аз обаче знам — отговори презрително Гуинет и се облегна назад. — Онази саксонска курва, без съмнение.

Хам почервеня от гняв и се приготви да й отговори както трябва, но накрая предпочете да премълчи.

Гуинет замислено започна да рови в чинията си. Докато си припомняше всяка подробност от изминалата нощ, в залата влязоха сър Гоуейн и рицарят Бюфон. Мъжете ги поздравиха с весели викове и ги поканиха да седнат на масата.

— Тази сутрин трябваше да отидете в Крейгън, нали? — обърна се Гоуейн към Милбърн, който беше най-възрастният на трапезата.

— Така е, момчето ми, ала Вулфгар очевидно предпочита да прекара деня в спалнята си — отговори развеселено Милбърн. После извъртя комично очи и изщрака с пръсти. Другарите му избухнаха в смях.

Гоуейн се ухили.

— Може би трябва да надникнем в спалнята, за да се уверим, че не лежи в леглото с прерязано гърло. Рейнър беше толкова бесен, преди да замине, че нищо чудно двамата отново да са се сдърпали.

Старият рицар вдигна рамене.

— Сигурно пак заради момичето. Рейнър е като луд, откакто преспа с нея.

Гуинет потръпна като ударена през лицето. Остра болка прониза гърдите й.

— Така е — засмя се Гоуейн. — Ще трябва да се напрегне здравата, ако иска да му я отнеме отново. Макар че заради жена като нея си струва да рискуваш.

— О, момчето ми, тя има гореща кръв — засмя се старият рицар. — По-добре я остави на мъж с опит.

Внезапно всички замлъкнаха. На втория етаж се беше отворила врата. Скоро се появи Вулфгар и заслиза надолу, закопчавайки колана си. Спря пред масата и учтиво поздрави сестра си:

— Надявам се, че сте си починали добре, Гуинет. — Без да изчака отговора й, се обърна към мъжете: — Аха, значи си седите тук и мързелувате, само защото си позволих да закъснея няколко минути. Е, ще трябва да наваксаме изгубеното време. — Отчупи голямо парче хляб, прибави към него къс месо и закрачи към вратата. На прага спря и се обърна към мъжете, които не го изпускаха от очи. — Какво чакате? Потегляме за Крейгън. Тръгвате ли с мен или не?

Мъжете шумно се надигнаха. Знаеха, че ги очаква напрегнат ден, и побързаха да се приготвят за път.

Вулфгар се метна на седлото и зачака, дъвчейки. След като всички възседнаха конете си и застанаха в определения ред, той вдигна ръка и обърна мощния си жребец към пътя за Крейгън. Заби шпори в слабините му и препусна в галоп.

Гуинет бавно се надигна. Чувстваше се слаба и безволна. С усилие изкачи стълбата, спря за миг пред спалнята и понечи да натисне бравата. Ала нещо я възпря. Тръгна към своята стая и се закле, че с всички възможни средства ще си отмъсти на проклетата саксонка. Пристъпваше предпазливо, сякаш омразата можеше да събуди съперницата й.

Айслин скоро се надигна, облече се и слезе в залата. Казаха й, че Вулфгар е заминал за Крейгън. По време на отсъствието му отговорност за дома носеше Суейн. В момента викингът се опитваше да заглади ожесточения спор между две млади жени. Ставаше въпрос за гребен от слонова кост, която едната беше получила като подарък от нормански войник. Другата жена се кълнеше в какво ли не, че е намерила гребена, докато първата я обвиняваше в кражба. Викингът, който оставаше невъзмутим и при най-горещите мъжки спорове, сега изглеждаше безпомощен.

Айслин неволно се засмя. Обърна се към Суейн и иронично промълви:

— Е, щом не можете да се справите с две жени, най-добре им отрежете косите по нормански обичай. Тогава никоя от тях няма да се нуждае от гребен.

С широко разтворени от ужас очи и усти двете жени се обърнаха към нея. Широката усмивка на Суейн показа, че е оценил полезния съвет. Крадлата веднага върна гребена на собственичката му и побърза да се измъкне от залата. Победителката също хукна да бяга, макар и в противоположна посока.

Айслин не можа да се сдържи и избухна в смях.

— О, Суейн, най-после разбрах, че сте истински мъж — подразни го мило тя. — Досега не го вярвах. Ала след като видях как се свихте пред тези проклети жени…

— Няма оправия с тях — изръмжа сърдито викингът и тежко закрачи към огъня.

Състоянието на Болсгар забележимо се подобряваше. Вчера лицето му беше восъчнобледо, докато днес беше възвърнало бронзовокафявия си цвят. Айслин смени превръзката, като внимателно отдели засъхналата тиня и заедно с нея мъртвата тъкан и остатъците от гнойта. Видя, че раната започва да се затваря и краищата й са твърди и розови.

Гуинет слезе в залата едва късно следобед и се обърна към Айслин:

— Имате ли кон? Искам да разгледам новите владения на Вулфгар.

Айслин кимна.

— Имам бърза и силна берберска кобила, но е доста своенравна. Не бих ви посъветвала…

— Щом вие я яздите, аз също ще се справя — прекъсна я надменно Гуинет.

Айслин внимателно подбираше думите си.

— Сигурна съм, че умеете да яздите, Гуинет, ала се боя, че с нея…

Убийственият поглед на другата я накара да замлъкне. Гуинет се обърна и даде заповед да оседлаят коня. Нареди двама стражи да я придружат. Когато доведоха кобилата, Айслин отново се опита да я предпази. Помоли я да държи изкъсо юздите, ала Гуинет само я изгледа сърдито и се метна на седлото. Айслин потръпна, когато камшикът изплющя в слабините на любимата й кобила и животното се понесе в луд галоп начело на малката кавалкада. Проследи я със загрижени очи и се разтревожи още повече, когато Гуинет потегли в посока към Крейгън. Пътищата и пътеките бяха маркирани навсякъде, ала ако ездачите се отклоняха от тях, лесно можеха да попаднат в някой поток или клисура.

Обхвана я мрачно предчувствие, което не изчезна през целия ден. Опита се да се заеме с всекидневните си задължения, но и това не разсея тревогите й. Майда още повече развали настроението й, като я засипа с оплаквания от неучтивото държание на Гуинет. Накрая младата жена не издържа и се скри в спалнята.

Не беше в състояние да постави пред Вулфгар въпроса за поведението на роднините му. Той непременно щеше да й отговори, че пристъпва с предубеждение към Гуинет. Обаче тази сутрин сестра му направо беше прекалила. Първо претърсила раклите на Майда и отмъкнала всичките й прилични дрехи. Тъй като й били малки, дала воля на омразата и безсрамието си. Скоро след това заповядала да й занесат яденето в стаята и така силно ударила Хлин, че момичето избухнало в плач. Сега пък взе любимия кон на Айслин…

В това време Гуинет препускаше безцелно в непознатата местност. Омразата и ожесточението й бяха толкова силни, че вече не беше в състояние да разсъждава разумно. Побесняваше дори само при вида на младата саксонка, която делеше леглото на брат й. И на всичкото отгоре узна, че новият й любовник пръв е спал с тази мръсница! А Вулфгар я ухажваше и се грижеше за нея като за някоя почтена млада дама, въпреки че тя не беше нищо повече от евтина курва. Тази жена беше робиня, а най-безсрамно й заяви, че кобилата е нейна собственост. Откога крепостните притежаваха собственост?

Гуинет гневно заби шпори в слабините на коня и препусна като луда напред. Двамата й придружители, които щадяха конете си, постепенно изостанаха. Ала младата жена беше безмилостна. Кобилата обаче не усети строгата ръка на господарката си и скоро показа буйния си нрав. Втурна се напред по пътеката, без да обръща внимание на юздите и камшика. Гуинет още повече побесня от гняв и с все сила дръпна юздите. Ала кобилата нямаше намерение да спре. Направи огромен скок и напусна утъпканата пътека, за да се забие в гъстите храсталаци отстрани. Гуинет напразно я налагаше с камшика. Животното гордо вирна глава и се понесе през гората. Този път жената се уплаши. От всички страни към нея се протягаха тръни и клонки, скубеха косите и късаха одеждите й. Кобилата препускаше все напред и напред, изкачваше се по стръмни хълмове, профучаваше през тесни клисури. Някъде много назад се чуваха виковете на придружителите й, настояващи да спре. Ала животното не се подчиняваше на юздите.

Гуинет усети как в сърцето й се надига паника. Внезапно се озова пред дълбока долина. Кобилата препускаше право срещу нея, сякаш я гонеше глутница вълци. В момента, в който се приготви да скочи, Гуинет с писък се метна от седлото. Животното се хвърли с главата надолу в гъстия храсталак и с все сила се удари в скалистото легло на горския поток.

Двамата нормани най-после я настигнаха. Гуинет се надигна с треперещи крака. Ала дори не й хрумна да потърси вината за нещастието у себе си. Веднага забрави преживяния смъртен страх и избухна в страшни проклятия към невинното животно:

— Ти, мръсна гадино! — изсъска тя. — Ти, проклета кранто! Когато си на пътя, не се и помръдваш, ала щом се озовеш в гората, хукваш като бързоног елен! — Отърси гуната си от полепналите пръст и листа, приглади косите си и се извърна настрани, без дори да погледне нещастното животно.

Междувременно един от придружителите й скочи от седлото и пристъпи към ръба на пропастта. Когато се обърна, в погледа му се четеше загриженост.

— Милейди, страх ме е, че животното е тежко ранено.

Гуинет презрително разтърси глава и гневно изфуча:

— Тази кобила беше побесняла! Как не обърна внимание на такава дълбока пропаст! Пада й се! Дано си е счупила всички кости.

Внезапно се чуха нови шумове: под тежки конски копита се чупеха трески и клони. Скоро от тъмната сянка на гората изникнаха няколко фигури на коне.

Бяха Вулфгар и свитата му. Рицарят дръпна юздите непосредствено пред Гуинет и мрачно изгледа нея и двамата й придружители.

— Какво става тук? — изръмжа той. — Защо сте дошли насам? Чухме писък.

Вторият придружител на Гуинет, който не беше слязъл от коня, посочи към пропастта и Вулфгар насочи Хън към стръмния бряг. Като позна кобилата на Айслин, лицето му потъмня от гняв. Рязко се обърна към Гуинет и попита:

— Как посмяхте да убиете коня ми, мила сестричке, без дори да ме помолите за позволение?

Гуинет сви рамене и започна да почиства листата от гуната си.

— Голяма работа. Конят е на робинята, нали?

Лицето на Вулфгар се вкамени. С усилия се сдържаше да не изкрещи.

— Кобилата беше добро животно, а вие я убихте с проклетата си небрежност!

— Тя беше бясна и измисляше какви ли не номера — отговори равнодушно Гуинет. — Едва не ме уби.

Вулфгар с мъка потисна острата забележка.

— Кой ви позволи да вземете коня?

— Няма да питам робите, я — отговори презрително тя. — Конят е на Айслин, следователно мога да се ползвам от него, когато си искам.

— Ако Айслин е робиня, цялото й имущество отива в моите ръце — изгърмя Вулфгар. — Аз съм лордът на тези земи и притежавам всичко, което е върху тях. За в бъдеще ви забранявам да се отнасяте зле с конете и робите ми!

— Аз бях тази, с която се отнесоха зле! — изпищя Гуинет. — Погледнете ме само! Едва не загинах, а никой не се потруди да ме предупреди, че животното е бясно. Айслин можеше да го стори, ала тя предпочита да ме види мъртва.

Очите на Вулфгар заплашително святкаха.

— Не мога да ви разбера, братко — продължи коварно Гуинет. — Какво толкова намирате в тази глупачка? Тя е само една коварна английска кучка, която сигурно плете интриги срещу вас. Ако продължавате да я глезите, ще загинете и вие, не само аз…

Без да си даде труд да й отговори, Вулфгар обърна коня си и вдигна ръка към хората си.

— Вулфгар! — изкрещя Гуинет и безпомощно затропа с крак. — Можехте поне да наредите на някой от хората си да слезе и да ми даде коня си. Как ще се върна в къщи?

С каменен поглед Вулфгар обърна глава към нея и мрачно я изгледа. После спокойно заповяда на един от свитата си:

— Вземете я зад себе си на коня, Гард! Нека се прибере в Даркенвалд на голия му гръб. Така ще се научи да цени добрите животни. — Изгледа я още веднъж и продължи: — А сега, мила сестричке, трябва да довърша мръсното ви дело.

Скочи от седлото, метна юздите в един храст и заслиза надолу по стръмния бряг. Когато спря пред падналата кобила, улови с две ръце долната й челюст и издърпа главата й, докато погледна в големите, меки очи. Заби камата си отстрани, където пулсираше голямата вратна вена, и нежно положи на пясъка главата на умиращото животно. Когато отново възседна коня си, по лицето му беше изписана искрена тъга. Хората му почтително мълчаха.

Вулфгар рязко дръпна юздите и Хън препусна напред. С остър тон норманинът заповяда на втория придружител на Гуинет да свали седлото и юздите от мъртвата кобила. После мълчаливо продължи пътя си.

Беше почти нощ, когато достигнаха Даркенвалд. Постът на кулата веднага съобщи за пристигането им. Още отдалеч Вулфгар забеляза синята гуна на Айслин, която ги очакваше пред портата към залата.

Думите на Гуинет не бяха останали без въздействие. Мъжът потиснато се питаше как тази малка саксонска вещица успя да завоюва доверието му. Заминаваше, без да се тревожи, че нещо може да се случи. Но друг, още по-силен глас му повтаряше, че ще бъде голям глупак, ако се вслуша в коварните нашепвания на сестра си и прогони Айслин от сърцето си. Никой мъж не би могъл да си пожелае по-приятна партньорка в леглото. По лицето му пробягна усмивка, но се сети за мъртвата кобила и отново помръкна. Трябваше да съобщи на Айслин лошата вест. Гуинет е виновна за всичко, помисли си той и още повече помръкна.

Айслин мълчаливо очакваше пристигането им. Суейн се присъедини към нея. Вулфгар я погледна с нескрито желание и тя свенливо се изчерви, припомнила си страстните милувки, които тази сутрин я бяха направили толкова щастлива. Ала лицето на мъжа се помрачи, той се извърна рязко и започна да раздава строги заповеди на хората си. Спря пред стъпалата, скочи от седлото и хвърли юздите в ръцете на Гоуейн. После безмълвно мина покрай Айслин и влезе в залата.

Напълно объркана, Айслин местеше очи от един мъж към друг. Ала всички избягваха питащия й поглед. Изнизаха се мълчаливо покрай нея и тя тъкмо се приготви да ги последва, когато видя, че Гуинет слиза от задницата на последния кон. Къде беше Клеом? Малката й кобила не се беше върнала у дома. Прикова очи в Гуинет, която нетърпеливо приглаждаше полите си, и сърцето й се сви. Одеждите на другата бяха покрити с кал, косите й бяха разбъркани. Ала погледът й беше толкова студен и безмилостен, че Айслин не се осмели да отвори уста.

Опитвайки се да потисне хълцанията, които напираха в гърлото й, младата жена забърза след Вулфгар. Видя го начело на масата, с рог в ръка, мрачно загледан пред себе си. Пристъпи към него и тихо попита:

— Да не сте оставили Клеом в Крейгън?

Лошото предчувствие я задавяше.

— Не — въздъхна тежко Вулфгар. — Кобилата си счупи предните крака и не ми остана нищо друго, освен да сложа край на мъките й. Мъртва е.

— Клеом? — пошушна едва чуто Айслин. — Как стана това? Та тя познава всички пътища и пътечки…

Зад гърба й се разнесе остър и гневен женски глас:

— Ха! Тази побесняла глупачка не се справи дори с най-широкия път. Затова пък се понесе като луда право към най-стръмната клисура и ме хвърли от седлото. Едва не ме уби! Защо не ме предупредихте, че е толкова зла, Айслин?

— Зла? — повтори стъписано момичето. — Клеом не беше злобна. Тя беше прекрасна кобила, бърза като вятъра.

— Глупости! Питайте придружителите ми как се държа. Те видяха всичко и ще потвърдят думите ми. Какво смятате, че ще спечелите от моята смърт?

Без да разбира какво й се говори, Айслин поклати глава. После почувства пронизващия поглед на Вулфгар и се сепна. И той ли си задаваше този въпрос? Разтърси глава и се опита да се усмихне.

— Не се шегувайте със смъртта, Гуинет. Вие убихте коня ми.

— Вашият кон! — изпръхтя презрително Гуинет. — Как се осмелявате да твърдите, че притежавате кон! Вие сте само една робиня! — Изсмя се подигравателно и прибави: — Конят е на брат ми, скъпа.

— Не! — изплака отчаяно Айслин. — Клеом беше моя. Татко ми я подари. Тя е единственото, което…

Разхълца се и не можа да продължи. Вулфгар се надигна и успокоително сложи ръка на рамото й. Ала Айслин го отблъсна и побягна към стълбата. Не можеше да понесе близостта му в този миг, трябваше да остане сама. Изкачи първата площадка, когато резкият глас на Гуинет я закова на място.

— Спрете! Ще се оттеглите едва когато ви разрешат!

Дори Вулфгар потръпна при тази жестока заповед. Застана пред сестра си и мрачно я изгледа. Ала нищо не можеше да спре побеснялата от гняв Гуинет.

— Аз съм ви сестра, а тази нещастница не е нищо повече от законна военна плячка — изфуча тя. — Аз ходя боса и в дрипи, а тази английска курва носи великолепни одежди. Правилно ли е роднините ви да страдат от недоимък, а робинята да се ползва от щедрото ви гостоприемство? Кичите се с нея пред мен и баща ми като със знак за храброст, а ние ядем остатъците от масата ви!

Айслин стоеше като вцепенена. Въпреки вълнението, което бушуваше в сърцето й, много добре забелязваше заплашителния поглед на Вулфгар.

Болсгар мъчително се надигна.

— Гуинет! Чуйте ме, Гуинет! — нареди сърдито той. — Престанете да разговаряте по този начин с Вулфгар! Той е рицар на Вилхелм, а норманите завладяха земята ни. Ние дойдохме тук като просяци и сме изцяло зависими от благоволението му. Докато съм твой баща, не ти позволявам да злоупотребяваш с великодушието му!

— Баща сте ми, добре! — продължи все така бясно Гуинет. Застана пред него и посочи с камшика щита без герб. — Бяхте ли мой баща, когато изпратихте брат ми на смърт? Бяхте ли мой баща, когато почина мама? Бяхте ли мой баща, когато ме помъкнахте през половин Англия и ме доведохте тук — в тази жалка дупка, само защото норманите казаха, че имало някакво си копеле на име Вулфгар! Днес обидиха мен, татенце, и едва не загубих живота си. Нима ще застанете на страната на простата робиня, или поне веднъж ще се проявите като мой баща и ще ме защитите?

Тя щеше да продължи с обвиненията си, ала гръмкият глас на Вулфгар я принуди да замълчи.

— Престанете да дрънкате глупости, жено!

Гуинет се обърна като ужилена, ала пронизващият поглед на твърдите сиви очи я стресна.

— Опомнете се! — продължи укорително той. — И внимавайте, сестро! Нарекохте ме копеле и това е вярно. Но аз не съм виновен за съдбата си. Оплаквате се, че почитаемата ви майка била починала. А питате ли се от какво е умряла? Ще ви кажа: преди всичко от угризенията на собствената си нечиста съвест. А брат ми е загинал като смел рицар на бойното поле. Никой не го е принудил да отиде във войската. Подчинил се на клетвата си и на своята рицарска чест. Доброволно е тръгнал на бой и падна като истински мъж. Ала какво ще кажете за мен, сестро? Могъл ли съм някога да избирам свободно? Винаги са ме принуждавали да правя онова, което не искам. Изпратихте ме през морето, за да не опетня доброто ви име!

Обърна се към Болсгар и по-спокойно продължи:

— Вие, милорд, казахте, че майка ми е искала да поправи стореното зло. — Смехът му прозвуча вледеняващо. — А аз ви казвам, че е действала от чиста отмъстителност. Кой трябваше да пострада най-много от признанието й? Тя самата ли? Малко. Или сестра ми? Никак. И без това мама я обичаше повече от всичко на света. Брат ми ли? В никакъв случай. Той стана любим син. Вие ли? Да. Вие страдахте най-много, защото ние с вас бяхме наистина баща и син. За да й угодите, ме изтръгнахте от сърцето си и ме изпратихте в чуждата страна. А онзи лекомислен пияница пропиля златото ви, без да остави нищо за възпитанието ми.

Стоманеносивите очи отново се впиха в Гуинет.

— И не смейте повече да ми припомняте, че имам задължения към семейството си! Вземайте, без да се оплаквате, онова, което доброволно ви предлагам. Нямам задължения спрямо вас. Животът си е мой и го живея, както искам. Вие ще мълчите. Обуздайте острия си език, внимавайте, когато наричате някого копеле или курва. Няма да се поколебая да ви напердаша както трябва. А що се отнася до кобилата, която взехте без мое позволение, ще ви кажа следното: вие я убихте. Отхвърлям обвинението ви, че животното е злобно и непослушно. То е било само изплашено, защото не е било яздено от господарката си след пристигането ни тук. Сигурен съм, че това е била причината за поведението му. Нека приключим с този въпрос. Не желая да чувам от устата ви обвинения, неподкрепени с доказателства. Освен това ви съветвам да се задоволите с досегашния си гардероб. Нямам никакво намерение да се занимавам с подобни дреболии. Щом се чувствате ощетена, не е лошо да поговорите с другите английски жени, за да проумеете какво са изгубили и как страдат сега.

Без да обръща внимание на гневното й лице, Вулфгар я остави и пристъпи в средата на залата. Обърна се още веднъж към нея и продължи:

— Утре заминавам по заповед на херцога. Пътуването ще трае дълго и не се знае кога ще се върна. Надявам се да проумеете, че господарят тук съм аз. През време на отсъствието ми ще ме замества Суейн. Всички му дължите послушание. Ще оставя малко пари, за да посрещате нуждите си. Не го правя, защото ми поискахте, а по своя собствена воля. Сега ви моля повече да не поставяте на изпитание търпението ми. Свободна сте, сестро. Оттеглете се в стаята си.

Гуинет сърдито се запъти към горния етаж. Мина покрай Айслин, без да я удостои дори с поглед. Вулфгар я изчака да се скрие в стаята си и пристъпи към Айслин. Момичето обърна към него пълните си със сълзи очи. Двамата се погледнаха безмълвно, после Айслин се обърна и бавно се заизкачва по стълбите.

Внезапно Вулфгар почувства в гърба си погледа на стария лорд и рязко се обърна. Очакваше обвинения, ала усмивката, с която го дари старият човек, беше благосклонна и одобрителна. С едва забележимо кимване Болсгар се отпусна в постелята си и замислено се загледа в огъня. Вулфгар отмести очи към застаналия край вратата Суейн. Едрият викинг изглеждаше невъзмутим. Ала двамата стари приятели знаеха, че както винаги, могат да разчитат един на друг.

Потънал в мислите си, Вулфгар тръгна по стълбите. Очакваше, че Айслин е много разстроена от загубата на кобилата. Умееше да се справя с гневните й избухвания, но как да успокои една разплакана жена? И той беше виновен за случилото се. Една-единствена дума щеше да предотврати злото, ала мислите му бяха заети с друго. Нали трябваше да се погрижи да остави дома си в добър ред?

Влезе в спалнята и тихо затвори след себе си вратата. Айслин стоеше до прозореца и притискаше ръце до сърцето си. Бузите й бяха мокри от сълзи. Вулфгар хвърли нерешителен поглед към нея и се зае с обичайната грижливост да се разсъблича и да нарежда по местата им ризницата, шлема, меча и щита. В суровия мъжки живот, който водеше досега, нямаше място за нежна привързаност. Никоя жена не беше успяла да събуди в сърцето му желание да има постоянна спътница в живота си. Тази липса на нежност го правеше несигурен. Не знаеше как да се доближи до момичето, как да облекчи мъката му. Никога не беше изпадал в подобна ситуация. Досегашните му приключения бяха кратки и не ангажираха чувствата му. Ала сега сърцето му беше изпълнено със съчувствие. Много добре разбираше болката й от загубата на любимото животно.

Воден от вътрешния си глас, той пристъпи напред и я обгърна с ръце. Притисна до гърдите си разтърсваното от хълцания крехко тяло и неясно отмахна от челото й овлажнелите къдрици. Започна да целува сълзите по бузите й, докато присвитите от болка устни внезапно се надигнаха срещу неговите. Изненада се и едновременно с това се попита какво ли означава тази промяна. Откакто я беше направил своя, Айслин се държеше като покорна робиня и сякаш искаше само едно: да свърши с нея колкото се може по-скоро. Ала сега, в страданието, устата й се впи в неговата с истинска жажда.

Кръвта закипя в жилите му. Забрави съмненията, забрави колебанията. Вдигна я на ръце и я отнесе в леглото.

 

 

Проникващата през капаците луна заливаше помещението с мека светлина. Топла и спокойна, Айслин спеше в обятията на своя рицар. Ала Вулфгар продължаваше да гледа втренчено сребърния лъч, изпълнен с вътрешно неспокойствие. Нищо не можеше да укроти бурята от чувства, бушуваща в душата му.

Айслин се събуди на разсъмване и доволно се протегна, усещайки до себе си топлината на могъщото мъжко тяло. После се сгуши на гърдите му. Отдавна не беше усещала такова вътрешно спокойствие.

„Е, скъпи ми лорде, мислеше си тя, вече си мой и е само въпрос на време да го признаеш.“ Усмихна се при спомена за изминалата нощ и плъзна ръка по гърдите му. После се надигна на лакът и се зае да изследва изсечените черти на лицето му, докато две здрави ръце не я сграбчиха и не я привлякоха върху силното тяло.

Вулфгар престана да се преструва на заспал, отвори очи и с топла усмивка погледна изненаданото й лице.

— Нима желанието ти е толкова силно, скъпа, та ме откъсна дори от сладкия сън?

Айслин пламна от срам и се опита да се освободи.

— Не си въобразявайте чак толкова — произнесе укорително тя.

— Така ли мислите наистина? — усмихна се подигравателно Вулфгар. — Държа на думата си. Вие ме желаете толкова силно, че дори ме събудихте. Някъде дълбоко в сърцето си сте благосклонна към мен, лисичке.

— Не лъжете — отговори остро тя. — Как би могла една англичанка да обикне норманин?

— О! — усмихна се меко Вулфгар. — Убеден съм, че скоро няма да намеря жена като вас, която да ме забавлява толкова добре и на всичкото отгоре да ме обича.

— Ах ти, надменни човече! — изфуча Айслин и заудря с юмруци по гърдите му.

Ала Вулфгар я привлече към себе си, докато гърдите й опряха в неговите.

— Много ми се иска да те взема със себе си, Айслин. Така никога няма да усетя досада. Ала не ми се иска да те подлагам на безбройните трудности на военния поход, да не говорим за другите опасности, които ще те дебнат на всяка крачка.

Сложи ръка на тила й и впи устни в нейните. Целувката им беше дълга и страстна. Вулфгар я притисна с цялото си тяло върху меките овчи кожи, ала това не беше проява на насилие, защото Айслин веднага обгърна с две ръце врата му. В тялото й лумнаха буйни пламъци. Кръвта пулсираше във вените й, сякаш искаше да се слее с мъжката кръв. Тялото й по своя воля се надигаше срещу мощните му тласъци и го приемаше все по-дълбоко в своето. Потребността й от нежност не можа да се успокои дълго след зашеметяващия миг на облекчение. Беше изпълнена от странно разочарование, което не можеше да си обясни.

Срамът от преживяната възбуда и споменът за подигравките му бързо охладиха чувствата й. Изтръгна се от прегръдките му и Вулфгар учудено я изгледа. Пусна я и Айслин се отдръпна към края на леглото.

— Какви са тия глупости? — изръмжа мъжът и отново посегна да я прегърне. — Ела при мен, жено!

— Не! — изсъска Айслин и скочи от леглото, изпълнена с вътрешна съпротива. Гърдите й възбудено се вдигаха и спадаха, медноцветната коса я загръщаше чак до бедрата. — Първо ми се присмивате, а после злоупотребявате с мен за свое собствено удоволствие. Правете го с проститутките от бордея, но аз не ви позволявам да го правите с мен!

— Айслин — произнесе предупредително Вулфгар и отново посегна към нея.

Ала младата жена се изтръгна с вик от прегръдката му и гневно продължи:

— Заминавате, за да убивате сънародниците ми. И на всичкото отгоре очаквате да ви пожелая добър път!

Застанала в светлата ивица на утринната зора, с блеснало в златното слънце стройно тяло, Айслин представляваше прекрасна гледка. Вулфгар се облегна на възглавницата и възхитено я загледа. Тя сърдито отвърна на погледа му. Отлично съзнаваше колко е възбуден, усещаше привлекателната сила на мъжкото тяло, ала оставаше твърдо решена да спаси последната частица от гордостта си.

Вулфгар благосклонно се усмихна.

— Не правете мига на сбогуването още по-труден, скъпа. Знаете, че трябва да замина. Аз съм воин на Вилхелм и трябва да го следвам. — Той се изправи и пристъпи към нея. Видя недоверието в очите й и разбра, че щом протегне ръка, тя ще избяга в другия край на стаята. — Нима искате да занемаря задълженията си заради вас?

— Вашият дълг е струвал живота на много хора. Кога най-после ще свърши това?

— Когато Англия се подчини на Вилхелм — отговори небрежно Вулфгар.

С бързо движение улови ръката й и я привлече към себе си. Айслин напразно се опита да се изтръгне от прегръдката му. Мъжът, изглежда, се забавляваше от усилията й. Най-после тя престана да се бори и застина като вдървена в ръцете му.

— Нали виждаш, скъпа, волята на господаря на дома е закон. Става, каквото иска той, а не каквото кажат робите.

Айслин понечи да отговори, ала устните му задушиха думите й. Този път обаче успя да се пребори с възбудата, надигнала се в тялото й. Увисна в ръцете му, студена и скована. Не мина много време и Вулфгар я пусна с учуден поглед.

— Този път, нормански рицарю — изпъшка гневно тя, — ще се изпълни волята на робинята.

Мъжът отпусна ръце и Айслин грациозно отстъпи назад. Измери го с подигравателен поглед и видя, че възбудата му още не е угаснала.

— Не забравяйте да облечете топли дрехи, милорд. В тези есенни дни и най-силният мъж лесно настива.

Посегна към една от кожите и се уви цялата в нея. Усмивката не слизаше от устните й. Приклекна пред огъня и добави няколко трески. Започна да духа и пепелта се посипа в лицето й. Изписка и се дръпна назад. Вулфгар гръмко се изсмя. Младата жена ядно се изчерви и окачи ведрото с водата над пламналия огън. Вулфгар застана до нея и започна да се облича.

— Моята кожа е много по-чувствителна от вашата, Вулфгар — обясни тя. — Щом сте свикнал да ходите без брада, бръснете се всеки ден. Лицето ви трябва да бъде съвършено гладко. Небръснатите ви бузи са мъчение за мен. И щом хората ви изпробваха изкуството си на бръснари над толкова много мои сънародници, сега ми позволете аз да се заема с тази задача.

Вулфгар недоверчиво изгледа малката кама, поставена върху грижливо сгънатата гуна. Нима желаеше смъртта му, защото отиваше да се бие с англичаните? Как да й обясни, че никога не е проливал невинна човешка кръв? Не, невъзможно! Това беше подходящ случай да провери истинското й отношение към него.

— Надявам се, че имате лека ръка, Айслин — отговори невъзмутимо той. Посегна към парче лен и го потопи в топлата вода. Изстиска го, развя го във въздуха, за да се охлади, нагъна го и го положи върху лицето си.

— О, милорд, каква привлекателна гледка — пошегува се Айслин, гледайки оголената му шия. — Само преди месец умирах от желание да разкъсам гърлото на някой норманин…

Застана пред него и опита с пръст тънкото острие. Вулфгар свали кърпата и очите им се срещнаха. Мъжът въпросително вдигна вежди, при което Айслин се усмихна като малко дяволче.

— Изкушението щеше да бъде още по-голямо, ако не се страхувах до смърт от наследника ви…

Като наказание за нахалството й тежката му ръка здраво я шляпна отзад. Младата жена сърдито изпищя и сериозно се зае за работа.

Внимателно прокара тънкото острие по бузите му, докато станаха гладки и меки. Вулфгар попипа с пръст избръснатите си страни и смаяно установи, че по тях няма нито една драскотина.

— Няма по-добър паж от теб, скъпа — усмихна се с нежна ирония той и посегна под кожата, която скриваше тялото й. После дрезгаво прибави: — Помни винаги, че си моя, Айслин. Няма да те деля с никого.

— Нима все пак означавам нещо за вас, милорд? — промърмори тихо тя и помилва белега на бузата му.

Ала мъжът се престори, че не е чул въпроса. Притегли я жадно до себе си и впи устни в нейните. Този път те бяха топли и покорни.