Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (12)

Глава дванадесета

Около трети петли постът на кулата в Даркенвалд съобщи за пристигането на нормански рицари. Айслин бързо наметна дрехата си и полетя надолу по стълбата. Надяваше се най-сетне да получи вест от Вулфгар, ала надеждата й угасна, когато видя застаналия пред огъня Рейнър де Март. Беше придружен от Вашел и двама непознати. Даде им някаква заповед и мъжете бързо напуснаха залата.

Рейнър беше свалил тежката вълнена наметка и плетената ризница, ала беше запасал дългия си меч над мекия кожен жакет и вълнените панталони. Обърна се към Айслин и на устните му се появи усмивка. Тя се засили, като забеляза разпуснатите коси и босите й крака.

Момичето пристъпи към огъня, за да избегне ледения студ в залата. Кучетата залаяха насреща й и се задърпаха от веригите си. Айслин се приведе и ги отвърза. Глутницата се втурна навън. Младата жена спокойно седна пред огъня и вдигна очи към новодошлия. Беше сама с него. Суейн и Болсгар бяха на лов, а Гуинет още не се беше събудила. Крепостните също не се мяркаха в залата, сплашени от кървавата му слава.

Попита с тих глас:

— Няма ли война, сър Рейнър, или точно по тази причина се връщате в Даркенвалд? Тук май е по-сигурно, отколкото в лагера на Вилхелм. Надявам се, че херцогът вече се е възстановил от заболяването си?

Рейнър я поглъщаше с очи. След малко коленичи и с усмивка взе в ръцете си босите й крачета. Разтърка ги, за да се стоплят, без да обръща внимание на недоволството й. Наслади се докрай на тази любезна услуга и заговори:

— Езичето ви е остро, гълъбице. Май покрай Вулфгар сте намразили всички мъже.

— Напразни надежди — отговори раздразнено тя. — Пък и какво ли разбирате вие от мъже?

Пръстите му се впиха в нежната й плът и веднага й напомниха преживените страдания.

— Във всеки случай е видно, че вие нямате и понятие от тях, скъпа. Как можахте да предпочетете копелето пред мен! Никоя разумна госпожица не би сторила подобна глупост.

Айслин отблъсна ръцете му и скочи.

— До днес нито веднъж не съм съжалила за сторената глупост, сър Рейнър. Вулфгар е господар на този дом и аз съм негова. Решението ми е правилно. Вие притежавате ли нещо друго, освен коня, с който всеки миг можете да офейкате?

Мъжът се надигна в целия си ръст и прокара ръка по копринените коси.

— Жалко, че не мога да остана по-дълго. Така щях да ви докажа колко се лъжете, Айслин. — Вдигна рамене и отстъпи крачка назад. — Ала имам на разположение само няколко часа. Заминавам за крайбрежието с важни писма. Корабът на Вилхелм ме очаква.

— Щом е толкова спешно, какво още ви задържа тук? — попита сърдито тя.

— Наистина е спешно и скоро ще продължа пътя си. Ала желанието да ви видя ме доведе тук, гълъбице — отговори с широка усмивка рицарят.

— Нали ме видяхте! Няма да ви задържам повече. Желаете ли да ви приготвя храна за из път? Мога ли да направя нещо, което да ускори заминаването ви?

— Нищо, гълъбице. — Рейнър сложи десница върху сърцето си и продължи: — Бих се опълчил дори срещу смъртта, за да остана още минута в компанията ви.

На втория етаж се отвори врата и Рейнър отстъпи назад. Скоро на горния край на стълбището се появи Гуинет.

Айслин гневно прехапа устни, защото другата беше облечена в любимата й златножълта гуна, в която Вулфгар й се възхищаваше толкова много. Ала когато Гуинет заслиза по стълбата, на устните й се появи подигравателна усмивка. Плоската гръд на съперницата й направо се губеше в новите одежди.

Гуинет недоверчиво огледа двамата, после се усмихна на Рейнър.

— Вече се съмнявах, че ще ви видя отново, рицарю — поздрави го тя.

— Но как така, демоазел! Вашата прелестна фигурка беше винаги пред очите ми — увери я Рейнър. — Знайте, че не мина нито ден, без да си припомня за вас.

— Думите ви разтапят сърцето ми като сняг на слънце, ала се боя, че само се подигравате с мен — отговори Гуинет.

— Не сте права, сладка моя. Никога не бих си позволил подобно нещо. Но нека си кажем истината: воинът често забравя очакващата го у дома любима, когато притисне в обятията си нежно женско тяло.

— Колко са непостоянни мъжете! — въздъхна Гуинет и отправи зъл поглед към младото момиче. — Забравят любовниците си по-бързо, отколкото си поемат дъх след задоволяване на страстта си. Няма смисъл да ги чакаме вярно и предано. Най-добре е да се махнем някъде далеч, за да не бъдем отблъснати при завръщането им. Сигурно друга жена отдавна е заела мястото ни.

Айслин се протегна и спокойно отговори:

— Не мерете мъжете с най-късата мярка, Гуинет. Аз предпочитам по-дългата, защото само така се разкрива истинската им стойност. Затова и мога да се откажа от ласкателствата на някой фукльо. Предпочитам да позная истинския мъж по делата.

Без да се обърне, младата жена изкачи стълбите. Гуинет я проследи с гневен поглед и презрително изръмжа:

— Ако си въобразява, че брат ми ще се промени заради нея и ще бърза да се върне в обятията й, тя е полудяла.

Рейнър потисна усмивката си и проговори със свиване на раменете:

— Не мога да разбера жените. Задоволявам се да ги обичам. — Посегна към ръката й и я повлече подире си. — Ела с мен, сладката ми, остави ме да почувствам мекотата ти.

Неочаквано жената затропа с юмруци по гърба му.

— Веднага ме пуснете!

Рейнър изненадано я пусна и Гуинет едва не падна по гръб.

— Защо скрихте от мен, че и вие сте спали с тази саксонска курва? — изсъска тя. — Забавлявали сте се с нея и сте ме мамили.

Рейнър се усмихна самодоволно и спокойно се отпусна в близкото кресло.

— Не съм си и помислил, че това ще ви интересува.

Гуинет се хвърли на колене пред него и улови загорялата от слънцето ръка. Очите й умолително потърсиха неговите.

— Как да не се тревожа? Не се шегувайте с мен! Нали се обичаме? Затова трябва да бъдем откровени един с друг, да делим добро и зло. — Ноктите й отчаяно се впиха в кожата му. — Никога няма да се примиря, че съм отстъпила първото място на някаква си курва.

Рейнър недоволно отблъсна ръката й.

— За нещастие то вече се случи, мила моя.

Разкъсвана между ревността и страстта, Гуинет избухна в плач.

— Мразя я — изхълца тя. — Мразя я толкова, колкото обичам вас.

Рейнър доволно се усмихна. Сложи ръка под брадичката й и вдигна лицето й към своето. Целуна я и нежно проговори:

— Онова стана веднага след страшния бой за Даркенвалд — промърмори дрезгаво той. — То нямаше нищо общо с любовта, повярвайте ми.

Устните му се впиха в нейните, отначало меко, после все по-настойчиво. Гуинет усещаше нарастваща възбуда. Надигна се и се озова в скута му. Рейнър започна да милва гърдите й. Докосването до финия лен отново извика в спомените му буря от сладостни усещания. Айслин беше носила тази гуна в нощта преди заминаването му!

— Елате в стаята ми — пошушна Гуинет. — Ще ви чакам.

Изплъзна се от прегръдката му и хукна нагоре по стълбите. На първата площадка се извърна и му хвърли прелъстителен поглед.

Когато жената изчезна в стаята си, Рейнър тежко се надигна и замислено си наля чаша бира. После бавно се заизкачва по стълбата. Спря пред голямата спалня и краката отказаха да го носят по-нататък. Тежката врата беше единственото, което го разделяше от горещо желаната жена. Знаеше, че е залостена отвътре. Айслин внимаваше много за своята сигурност. Сигурно се боеше да не изгуби благоразположението на господаря си. Рейнър с болка си припомни как изглеждаше онази сутрин в леглото на Вулфгар. С каква непринуденост и естествена прелест се държеше в негово присъствие. Ала Вулфгар беше господарят на Даркенвалд и скоро щеше да бъде такъв и по закон. Самата тя му беше заявила, че това е всичко, за което жадува сърцето й. Който притежаваше града и господарския дом, той притежаваше и нея.

Поклони се подигравателно пред затворената врата и промърмори:

— Още малко, гълъбице, имайте само малко търпение.

Промъкна се на пръсти към стаята на Гуинет, бутна вратата и я завари в леглото. Голото й тяло изглеждаше по-привлекателно, отколкото в чуждите одежди. Скръстените под малките гърди ръце ги правеха по-пълни и прелъстителни. Рейнър с усмивка затвори вратата, захвърли дрехите си и се изтегна до нея на леглото.

Прегърна я и ръцете й веднага отговориха на милувката му. Жадните й устни се притиснаха в неговите. Трепереща от възбуда, жената го обгърна с ръце и го привлече към себе си.

Вятърът свиреше в голите клони и капаците на прозорците жално проскърцваха. Гуинет се зарови в топлите кожи и мечтателно изгледа Рейнър, който се обличаше. Когато тръгна към вратата, тя се надигна и го повика:

— Скъпи? — Мъжът спря и се обърна. — Толкова е рано — промълви плахо. — Останете още малко при мен, починете си.

— Да си почина? — засмя се той. — Друг път, скъпа. Сега ме зоват важни задължения.

Без да изчака отговора й, излезе от стаята и тихо затвори зад себе си вратата. Хвърли поглед към голямата спалня и с изненада забеляза отворената й врата. Приближи се и видя, че вътре няма никой. Залата също беше пуста. Разочарованието го стисна за гърлото. Нима нямаше да види Айслин преди заминаването си? Слезе бързо по стълбите и прекоси залата на път към вратата.

Блъсна тежката порта и излезе в слънчевото утро. Повяваше лек бриз. Изскочи навън с разперени ръце и обърнато към слънцето лице. С ъгъла на окото си улови нечие движение и рязко обърна глава. Между дърветата на близката горичка проблесна медноцветна коса, улучена от немирен слънчев лъч.

Вашел и свитата дремеха край конете. Сигурно нямаше да имат нищо против малкото забавяне. Рейнър се усмихна, припомнил си един друг ден пред този портал — и нощта след него. Тогава беше толкова пиян, че Айслин не можа да оцени достойнствата му. Освен това се държа като насилник и изобщо не се съобрази с девствеността й. Сега ще опита другояче. Ще бъде нежен и мил и непременно ще я спечели…

Тръгна след нея, питайки се с внезапно надигнало се съмнение дали все пак си струва да го прави. Вулфгар владееше тази жена без остатък. Друг път Рейнър лесно завоюваше благоразположението на жените, затова сега не можеше да проумее чувствата на Айслин към проклетото копеле. Нима не искаше да разбере, че той ще я напусне също така бързо, както беше изоставял аристократичните дами от двора на Вилхелм? Защо не потърпи още малко? Айслин непременно щеше да стане негова. Защо да я преследва още сега?

Въпреки това ускори крачки. Навлезе в гората и видя пътечката, върху която малките й крака бяха оставили ясни следи. Последва ги с нарастваща възбуда.

 

 

Айслин избяга от къщата, защото не желаеше да се мярка пред очите му. Рейнър беше виновен за всички претърпени унижения и загуби. Представи си как клечеше пред него с въже на шията, почувства грубите му ръце върху тялото си и простена от отвращение. Ала по-страшен беше споменът за мъртвото тяло на обичания баща, проснато в праха пред краката му.

Спря пред поточето и замислено втренчи поглед в тъмнозелената вода. Облегна се на стария дъб, растящ до брега, и вдигна малко сиво камъче от земята. Дълго го въртя между пръстите си, после се прицели в ослепителното слънчево петно и го запрати във водата. Загледа се в разширяващите си кръгове, които се пречупваха в брега непосредствено пред краката й.

— Искате да изплашите рибите ли, гълъбице?

Младата жена изписка уплашено и се извърна. Рейнър с усмивка пристъпи към нея. Коленете й омекнаха. Притисна се към мощното стъбло, докато очите й страхливо се взряха в мъжкото лице, за да разгадаят истинските му намерения.

— Разхождах се из гората и се наслаждавах на тишината й, когато видях следите ви на пътечката. Не е много разумно да се отдалечавате от дома си. Има мъже, които… — Спря за миг, забелязал страха й, и се облегна на стъблото на дъба. — Ах, разбира се, малка моя. Изплаших ви, нали? Моля да ми простите. Разтревожих се за вас. Нямах намерение да ви стресна.

Айслин гордо изправи глава.

— Не се боя от никой мъж, рицарю.

Гласът й прозвуча високомерно, ала сърцето й трепереше от страх.

Рейнър се изсмя.

— Ах, гълъбице, Вулфгар все пак не успя да ви опитоми, нали? Вече се боях, че е изстудил горещата ви кръв.

Изправи се и пристъпи към брега. Клекна и се загледа във водата. След малко отново се обърна към нея.

— Зная, че ме смятате за насилник, Айслин. Ала си припомнете, че съм войник и съм длъжен да въртя меча в защита на господаря си. — Хвърли няколко камъчета във водата и продължи: — Може би съм си загубил ума, ала кой би ме обвинил, че съм така замаян от съвършената ви красота, та понякога се боя за разума си? — Надигна се и втренчи очи в нейните. — Защо ме карате да ви разкрия най-интимните си мисли, Айслин? Толкова много искам да завоювам разположението ви! Защо не ме дарите поне с искрица надежда?

Айслин смутено поклати глава.

— Не настоявайте, Рейнър. Никога не съм ви окуражавала да посегнете към ръката ми. Нямам какво да ви предложа. Освен това съм собственост на Вулфгар. Заклех се да му бъда вярна. Нима искате да го измамя?

Ръката му посегна към тежката къдрица на гърдите й.

— Нима не вярвате, че ви желая заради самата вас, Айслин? Защо ми нямате доверие? Вие сте по-красива от всички жени, които съм познавал, затова ви желая с цялото си същество.

— Аз принадлежа на Вулфгар — отговори тихо тя.

— Никога не говорите за собственото си сърце, Айслин. Никога не признавате на кого всъщност принадлежи то. — Тъмните очи я пронизваха. — Много ми се иска да не бях убивал баща ви, мила, за да можеше и той да се наслаждава на живота заедно с нас. Бих дал цялото богатство на семейството си, за да ви върна предишното положение. — Вдигна мощните си рамене и продължи: — Ала случилото се не може да се върне. Заклевам ви в доброто ви сърце, простете ми! Подарете ми любовта си, за да се уталожи най-после болезненото желание в гърдите ми.

— Не мога — въздъхна тя. — Винаги, когато срещна очите ви, си припомням злото, което причинихте на мен и семейството ми. Нищо не може да заличи кръвта по ръцете ви.

— Аз съм войник, а вашият Вулфгар е не по-малко изцапан с кръв от мен.

Погледът му се плъзна по изваяното лице: сведените клепачи, обкръжени от гъсти тъмни мигли, светлата, опъната кожа, розовите страни и свежите, подканващи за целувка устни. Пожела я с всяка фибра на тялото си.

Айслин вдигна очи и тихо продължи:

— Кой познава сърцето ми, освен Бог, рицарю? Вулфгар ме поиска и аз му се отдадох. Сърцето ми би се обърнало по-скоро към него, отколкото към вас…

Рейнър се намръщи.

— Как се осмелявате да произнесете пред мен името на това куче! Какво има той, което липсва у мен? Той е само едно безименно копеле, което тича от битка към битка и се бие като наемник за шепа злато. Аз съм рицар от благороден дом, свързан с херцога по роднинска линия. Ако станете моя, скоро ще ви представя в двора.

Протегна ръка, сякаш очакваше Айслин да отговори на жеста му. Ала момичето поклати глава и се извърна.

— Не мога. Дори ако Вулфгар ме отблъсне, аз съм част от имуществото му и трябва да му се подчинявам. Никога не би ме освободил. — Тя се усмихна и плъзна ръка по мощното стъбло на дъба. — Ала не се отчайвайте, сър Рейнър. Лейди Гуинет ви намира извънредно привлекателен и с удоволствие би се подчинила на желанията ви. Няма нужда да си губите времето с мен.

— Не се подигравайте — изръмжа Рейнър. — Как да заменя бялата гълъбица с мършава кокошка! Не смейте да говорите такива неща!

Посегна и улови ръката й. Айслин не успя да му избяга.

— Смилете се над мен! Желанието да ви имам ме убива. Подарете ми поне една нежна дума, дарете ме с искрица надежда!

— Не мога — пошепна младата жена и напразно се опита да се освободи. Видя жадния пламък в очите му и още повече се уплаши. — Недейте, умолявам ви! Не го правете!

Рейнър обхвана с ръка лакътя й и понечи да я целуне по тила, докато другата му ръка се плъзгаше по талията й.

— Не се съпротивлявайте, гълъбице. Та аз съм луд по вас — мърмореше в ухото й дрезгавият му глас.

— Не! — изпищя Айслин и се дръпна с все сила. Измъкна от ножницата малката си кама и заплашително я насочи към гърдите му. — Никога вече, Рейнър! Никога няма да ви допусна до себе си!

Рейнър се изсмя с глас.

— Виж ти, женичката имала темперамент!

Дългите силни пръсти светкавично се впиха в китката й. Младата жена изпищя и камата падна на земята. Дясната му ръка се зарови в косите, лявата изви ръката й на гърба. Рейнър я притисна до себе си, усещайки с всяка фибра на тялото си потръпващите млади гърди и гъвкавите силни бедра.

— Ей сега ще опитам повторно сладката птичка — промърмори мъжът и впи устни в нейните.

Айслин отчаяно се изтръгна от ръцете му и се удари в стъблото на дъба. Очите й святкаха, гърдите конвулсивно се повдигаха от страх и безпомощна ярост. Рейнър се изсмя и отново се нахвърли отгоре й.

Внезапно се чу странен, свистящ звук. Тежка бойна брадва се заби в стъблото само на педя от главата на мъжа. Рейнър се обърна рязко и ужасено застина на мястото си, като забеляза застаналия на десетина крачки от тях Суейн.

Викингът беше преметнал лъка си през рамо, а в краката му лежаха навързани убитите току-що гълъби и зайци. Айслин се стрелна към него, ала Рейнър веднага осъзна, че викингът е без оръжие. Извади тежкия си меч и препречи пътя на жената. Тя изпищя и напразно се опита да се изтръгне от ръката му, за да се скрие зад сигурния гръб на северняка.

В следващия миг Суейн издърпа бойната си брадва, завързана за дълъг кожен шнур, от стъблото на дъба, и застана пред рицаря в бойна готовност. Излъсканото до блясък острие и тънкият му връх заплашително блеснаха на слънцето. Брадвата беше небрежно преметната през рамото на собственика си и въпреки това можеше всеки миг да се забие в тялото на противника.

Рейнър пристъпи няколко крачки напред и спря. Лицето му беше разкривено от гняв. За кой ли път този наемник се изпречваше на пътя му! За миг се изкуши да замахне с тежкия си меч и да го стовари върху главата му, ала нещо дълбоко в сърцето му го принуди да се откаже от намерението си. Припомни си с какво спокойствие викингът прикриваше гърба на Вулфгар сред най-ожесточената битка и сякаш чу ужасното свистене, с което брадвата му се забиваше в човешките глави. Почувства се на косъм от студената сянка на смъртта и се опита да се овладее.

С треперещи от гняв ръце пъхна меча обратно в ножницата. Разпери ръце, за да убеди врага в мирните си намерения и унижено отбеляза изписалата се по лицето му усмивка. Викингът отпусна ръка и невъзмутимо отбеляза:

— Пазете се, Рейнър! Моят господар Вулфгар постави тази жена под своя закрила и аз стриктно изпълнявам задълженията си. Не ме интересува, че ще строша някой и друг френски череп.

Рейнър внимателно подбра думите си.

— Ти също се пази, белокоси езичнико. Някой хубав ден ще си поговорим отново. Тогава мечът ми ще остави кървава следа в белите ти къдрици.

— Както желаете, Рейнър — ухили се още по-широко викингът. — Гърбът ми е достатъчно широк и няма да го сбъркате. Ала вярната ми приятелка бди — допълни той и вдигна брадвата. — Жадна е да разцелува онези, които се осмеляват да насочат оръжията си към мен. Ако желаете, ще се запознаете с нея още сега… — Погледът, насочен към излъсканото острие, беше почти нежен. — Мадмоазел Смърт.

Айслин се показа иззад гърба му и с доверие положи ръка върху мощната му китка. Очите й се впиха в бледото лице на норманския рицар.

— Търсете другаде забавленията си, Рейнър. Махнете се от очите ми и ме оставете най-после на мира!

 

 

Когато след малко Айслин се прибра вкъщи, Гуинет се разхождаше гневно напред-назад из залата. Цялата трепереше от гняв.

— Какво има между вас и Рейнър? — изсъска тя. — Отвори си устата, саксонска мръснице!

Айслин също се разгневи. Очите й засвяткаха, ала невъзмутимо вдигна рамене и отвърна:

— Нищо, което да ви засяга, Гуинет.

— Той излезе от гората, а след него и вие. Пак ли му се хвърлихте на врата?

— Пак? — повтори с вдигнати вежди Айслин. — Да не сте полудяла? Как ще се хвърля на врата на негодник като него!

— Нали е спал с вас! — изсъска задавено Гуинет. — Май не ви стига, че брат ми се държи като дете за полите ви. Искате всеки мъж да чезне от любов, нали?

Айслин с усилия запазваше самообладание.

— Рейнър никога не ме е любил така, както си мислите. Взе ме насила, не разбирате ли? Този човек уби баща ми и заради него мама полудя. Как се осмелявате да твърдите, че го желая!

— Той ще ви предложи много повече от брат ми. Произходът му е благороден, а семейството му е много влиятелно.

Айслин презрително се изсмя.

— Не ме интересува. Брат ви е мъж, какъвто Рейнър никога няма да бъде. Щом толкова го харесвате, вземете си го. Давам ви благословията си. И без това си приличате.

Обърна се и изтича нагоре към спалнята.

 

 

С изключение на Вашел всички от свитата на Рейнър получиха по един ритник от тежкия му ботуш. Мъжете сънено възседнаха конете си и препуснаха през хълмистата местност към крайбрежието на Хейстингс. Рейнър яздеше начело, докато другарите му изоставаха. Вашел се държеше в голямата група, за да избегне лошото настроение на братовчед си. Миля след миля се изнизваха под гърмящите конски копита, а предводителят на малката група ставаше все по-мрачен.

За да забрави преживяното унижение, Рейнър се опитваше да се утеши с мисълта, че Вулфгар е спечелил Айслин само с помощта на богати подаръци. Не му се вярваше, че някакъв безименен рицар е в състояние да завоюва благоразположението на една жена, без да я обсипва с богати дарове. По-рано, докато царуваше мир, Вулфгар не играеше никаква роля в светския живот на двора. Ако бяха верни твърденията на Вашел, той даряваше дамите с вниманието си само за кратко време и безцеремонно се освобождаваше от тях, когато задоволеше любопитството си.

По дяволите! Нека се забавлява колкото си иска с придворните дами. Но той беше човек на приключенията и много лесно можеше да си счупи врата при някое от тях… Тогава оставаше само да изтръгне Айслин от сляпата привързаност към мнимия й господар. Хиляди планове се оформяха в главата му, ала той веднага ги отхвърляше, тъй като никой не обещаваше успех.

Когато пред тях изникнаха крепостните стени на Хейстингс и мачтите на корабите в пристанището, Вашел чу облекчените въздишки на мъжете. Всички се радваха на перспективата да се наспят както трябва. След като предадат писмата, щяха да се настанят в някоя кръчма, да се подкрепят добре, да изпият по чаша бира и да се изтегнат в меката постеля.

Слънцето вече се издигаше, когато четирима мъже подкараха конете си по стръмния път, който извеждаше от Хейстингс. Рейнър отново беше начело. Лицето му беше почти толкова мрачно, колкото и предишния ден. Гневът го караше нетърпеливо да пришпорва жребеца си. Този път избра посока навътре в страната, за да не даде възможност на евентуални разбойници по пътищата да ги нападнат.

Мъжете рядко разменяха по някоя дума помежду си. Яздиха през целия ден и устроиха скромния си нощен лагер, едва когато конете им започнаха да залитат от умора. Времето беше меко и на сутринта продължиха пътя си добре отпочинали. Когато слънцето се издигна високо в небето, малкият отряд се изкачи на един хълм и забеляза в далечината група ездачи. Рейнър веднага се оттегли в сянката и напрегнато зачака да забележи бойния им флаг.

Чужденците, изглежда, се съвещаваха. Скоро след това се разделиха на три групи, които се разпръснаха в различни посоки. В този миг слънцето освети знамената им и Рейнър позна цветовете на Вулфгар. Тримата му придружители понечиха веднага да се обадят, ала рицарят ги спря. В главата му започна да се оформя дяволски план. Заповяда на двамата стрелци да препуснат към стана на херцог Вилхелм и да известят за пристигането му. Да му съобщят, че Рейнър и Вашел ги следват с важни писма, ала са останали да се съветват с Вулфгар. След като двамата изчезнаха в горичката, Рейнър се ухили широко и се обърна към братовчед си.

— Сега ще се опитаме да устроим малко представление на славния воин, който е пред нас.

Вашел го изгледа въпросително и Рейнър самодоволно продължи:

— По-далеч от нас има английско селце, чиито жители все още са верни на краля си. Знам, че не обичат норманските рицари. Когато последния път минах оттам, веднага ме подгониха. — Спря за миг и посочи двете групи, които обкръжаваха селото отляво и отдясно, докато Вулфгар яздеше право към него. — Вижте отряда му — обърна се към братовчеда си той. — Доколкото познавам Вулфгар, двете групи имат нареждане да отрежат пътищата за бягство. Самият той ще влезе в селото и ще подкани жителите да се предадат. Ако англичаните избягат, двата отряда ще ги заловят сред полето. Ако пък нападнат Вулфгар, те ще излязат в гръб.

Ухили се като голяма стара лисица, която обяснява на малките си как се лови плячка.

— Ще се постараем да объркаме плана му. Ако се покажем на селяните, тия нещастни английски диваци непременно ще хукнат да гонят двамата самотни нормански рицари. Ще ги поведем право към групата на Вулфгар, преди тя да е излязла от гората.

Вашел не хареса плана му.

— Мисля, че мразя англичаните повече, отколкото презирам онова копеле — произнесе със съмнение в гласа той. — Не искам хората ни да станат жертва на проклетите саксонци.

— Нищо няма да им се случи — отговори равнодушно Рейнър. — Вулфгар лесно ще се справи с тълпа селяци. Но поне ще се научи да не вири толкова нос. Нека види какво значи да те нападнат и да си принуден да се защитаваш срещу коси и бухалки за жито. Ще се принуди да строши някой и друг череп и може би най-сетне ще проумее, че в Даркенвалд просто не можехме да действаме другояче.

Макар и неохотно, Вашел се съгласи с плана на братовчед си и двамата подкараха конете си към селището. Точно както беше предвидил Рейнър, насреща им излезе голяма група селяни, въоръжени с коси, вили и копия. Двамата се престориха на уплашени и селяните ги подгониха с диви викове. Рейнър и Вашел нарочно яздеха бавно и на края на гората селяните почти ги настигнаха. Ала щом се скриха в сянката на дърветата, пришпориха конете си и препуснаха в галоп по пътечката, по която се приближаваше Вулфгар. Отклониха се от пътя още на първия завой и се скриха зад нисък хълм, от който можеха да наблюдават полето на битката.

Скоро след това селяните се появиха на завоя и спряха, за да се огледат. В този мит чуха тропот на много коне и веднага се прикриха между дърветата от двете страни на пътеката.

Рейнър замислено проследи действията им и се обърна към Вашел.

— Май планът ни се обърка. Англичаните искат да го заловят в капан. Не знам какво да правя, а се тревожа и за двамата от свитата ни. Моля те, върви след тях и ги отведи при Вилхелм. Аз ще препусна срещу Вулфгар, за да го предупредя.

Междувременно Вашел беше променил мнението си, защото се приведе на седлото и напрегнато огледа завоя на пътеката.

— Наистина ли искате да го предупредите, братовчеде? Струва ми се много неразумно от ваша страна. — Погледна Рейнър и двамата доволно си смигнаха. — Ще остана тук, докато англичаните смъкнат Вулфгар от седлото. После с удоволствие ще изпълня нареждането ви.

Рейнър мълчаливо кимна. Защитени от гъстите храсталаци, норманите се приближиха още малко до мястото на бъдещата битка.

Вулфгар спокойно напредваше към Кевъншир. Гоуейн и Бюфон бяха заобиколили селището с отрядите си, а след Вулфгар яздеха само сър Милбърн и още трима от свитата му. Както обикновено, Санхърст беше последен. Той все още се страхуваше от чужденците и предпочиташе да се държи на почтително разстояние. За да го подготвят за новата му роля, го бяха въоръжили с къс меч и копие. Отрядът прекоси полянката и се скри в сянката на дърветата. Мъжете внимателно се оглеждаха на всички страни. Едно куче избяга от пътя им, подплашени пъдпъдъци подхвръкваха под краката на конете. Хън се разтревожи, отметна глава назад и задърпа юздите. Вулфгар помисли, че животното предчувства сражението, ала щом стигнаха завоя, Хън страхливо изпръхтя и заби предните си копита в земята. Вулфгар веднага разбра какво означава това, посегна към меча си и предупредително изкрещя.

В следващия миг отвсякъде изникнаха разярени саксонци. Селяните нападнаха малкия отряд, въоръжени с всевъзможни примитивни оръжия. Хън размахваше копита на всички страни и мечът на Вулфгар святкаше над главите им. Ала след минута върху врата му се стовари силен удар и Вулфгар се отпусна върху шията на вярното си животно. Усети как мечът се изплъзна от ръката му. Светът се завъртя около него и той се плъзна от седлото. Пред очите му причерня, после хоризонтът се смали в една-единствена мъничка точица, която скоро угасна.

След много време в съзнанието му се заби ослепителен и болезнен слънчев лъч. Отвори с усилие очи и видя над себе си късче синьо небе, прорязано от множество елхови клонки. Напрегна всичките си сили, надигна се на лакът и се огледа наоколо. Главата му бучеше.

Видя недалеч от себе си тежкия шлем и предпазливо опипа голямата подутина на тила си. Отстрани лежеше дебел прът от английски дъб с разтрошен край. Значи тази тояга го беше улучила! По пътеката се валяха мъртвите тела на няколко местни жители. Между тях бяха и трима от неговите хора. От Милбърн нямаше и следа.

— Не се тревожете, Вулфгар. Все някак ще преживеете този ден. Гласът идваше иззад гърба му, но Вулфгар веднага го позна.

Претърколи се настрани и отново се надигна на лакът, опитвайки се да погледне в лицето на Рейнър, който се беше разположил удобно на едно повалено стъбло. Обляният в кръв меч беше забит в земята.

Черният рицар очевидно се забавляваше от безпомощността на врага си. Питаше се как ли ще реагира Айслин при вида на смелия си герой.

— Мястото не е много подходящо за почивка, Вулфгар — ухили се той и посочи труповете. — Само преди минути трябваше да прогоня цяла глутница смели саксонци, които с удоволствие биха ви отрязали ушите, за да се хвалят с тях пред жените си.

Вулфгар предпазливо раздвижи глава, за да се отърси от замайването си. Простена от болка и проговори:

— Вие сте последният, от когото бих очаквал да ми спаси живота, Рейнър…

Рицарят сви рамене.

— Само помогнах на Милбърн. Притискаха го от всички страни, ала когато се появих, саксонците си помислиха, че след мен идва голям отряд, и хукнаха да бягат.

— Какво стана с Милбърн?

— Тръгна да търси другите отреди, придружен от оня саксонски глупак, който трябваше да пази гърба ви, ала се появи едва след като паднахте.

Вулфгар застана на колене и се задържа в това положение, за да овладее виенето на свят. Примига към Рейнър, без да проумява какво всъщност се беше случило.

— Аз ви унижих, а вие въпреки това ми се притекохте на помощ и спасихте живота ми. Честно казано, днес направихте неизгодна сделка, Рейнър.

— Да се разберем, Вулфгар — махна с ръка рицарят. — Истината е, че Милбърн и аз ви сметнахме за мъртъв. Едва когато ви измъкнахме изпод телата на няколко саксонци, видяхме, че дъхът ви вдига прах из пътя. — Лицето му се изкриви в усмивка. — Можете ли да се изправите?

— Да — промърмори Вулфгар и с усилие се надигна. Изтри с треперещи ръце потта и мръсотията от лицето си.

Рейнър избухна в смях.

— Английският дъб свърши онова, което не можа да стори добре наточеното оръжие. Струваше си да дойда насам, за да ви видя как падате под тоягата на английския селянин.

Надигна се и посегна към меча си. Изтри го в наметката на един мъртвец и посочи пътя пред тях.

— Конят ви е край потока.

Загледа се след Вулфгар, после сведе очи към меча си и се намръщи. Не биваше да се показва толкова рано.

— Е — промърмори ядно той, — безсмислено е да се ядосвам заради пропилените си шансове.

Пъхна меча в ножницата, отиде при коня си и се метна на седлото. Вулфгар поведе Хън за юздата, след като се убеди, че верният му спътник се е отървал невредим.

— Нося от Хейстингс важни писма за Вилхелм — обясни Рейнър. — Трябва да продължа пътя си, затова ще ви оставя.

Вулфгар вдигна шлема и възседна жребеца си.

— Аз също трябва да побързам. Първо ще опожаря проклетото им село и щом горящите къщи озарят вечерния хоризонт, ще отведа хората си на следващото кръстовище, където ще нощуваме. — Наведе се и взе копието си. Стисна го в ръка и изтърси праха от знамето си. — Отивам да се присъединя към хората си.

Поздрави Рейнър с копието, после леко побутна Хън с пети и жребецът полетя като вятър.

Рейнър не откъсна очи от гърба на Вулфгар, докато ездачът и конят не се скриха от очите му. После сърдито дръпна юздите и препусна напред.

Скоро Вулфгар видя част от свитата му да се връща с Милбърн. Рицарят вдигна ръка и спря пред началника си.

— Надявам се, че сте по-добре, сър Вулфгар — поздрави той. — Селяните се прибраха и съобщиха на останалите, че към селото се приближава голям нормански отряд. Грабнаха каквото можаха и избягаха. Ала сър Гоуейн и отрядът му са преградили пътя им само на миля оттук. Ако побързаме, ще ги изненадаме на открито.

Вулфгар кратко кимна и се обърна към Санхърст, който засрамено се криеше зад гърбовете на норманите.

— Щом не умееш да пазиш гърба ми, сега ще погребеш мъртвите. После ще се присъединиш към нас в селото. За в бъдеще само ще ми прислужваш. — Вдигна иронично вежди и добави: — Дано се окажеш поне сръчен прислужник.

После вдигна ръка и малкият отряд препусна напред. Милбърн яздеше начело. Тъй като Вулфгар не можеше да нахлупи шлема върху отеклия си тил, той го окачи на седлото. Очевидно не вярваше, че отново ще им се наложи да се бият.

Скоро преминаха центъра на селото. Едва оставили зад себе си последните къщи, пред очите им се появиха няколко дузини саксонци от всички възрасти. Бегълците се уплашиха от новия неприятел. Майките притиснаха децата до себе си, за да ги защитят с телата си. Мъжете ги наобиколиха и стиснаха в ръце примитивните си оръжия, за да посрещнат атаката на норманите.

Вулфгар прибра копието и препусна срещу човешката купчина. Непосредствено пред нея рязко дръпна юздите, а хората му обкръжиха англичаните със заплашително насочени срещу тях копия. Няколко мига се гледаха очи в очи, после Вулфгар вдигна шлема си от седлото, за да го видят всички, и с гръмък глас попита:

— Кой ме удари по главата?

Английските думи стъписаха саксонците. Един възрастен мъж колебливо пристъпи напред и вдигна поглед.

— Този човек падна почти едновременно с вас и доколкото знам, все още лежи там.

— Жалко за него — промърмори Вулфгар. — Беше силен воин.

Мъжът трепереше от страх пред неизвестността, ала не се осмели да проговори. Норманинът нахлупи шлема си върху седлото и изправи копието си. Хората му обаче продължаваха да държат своите насочени към селяните.

Напрежението се предаде на Хън и жребецът рязко се изправи на задните си крака. Вулфгар го успокои с тихи, гальовни думи, после извиси глас и заповедническият му тон не остави съмнение кой щеше да заповядва тук от сега нататък.

— По правото на оръжията вие сте собственост на Вилхелм. Той е законен крал на Англия, независимо дали това ви харесва или не. Имате избор: или ще пролеете кръвта си в прахта, или ще вложите всички сили, за да построите отново селището си.

Мъжът пред него въпросително вдигна вежди и обърна поглед към селището, което беше невредимо.

— Решението, което изисквам от вас, не е трудно — продължи Вулфгар. — Затова побързайте. Хората ми няма да чакат дълго. Подчинете се и аз ви обещавам да запазя живота ви.

Хън отстъпи крачка назад, Вулфгар вдигна копието и се прицели в гърдите на мъжа пред себе си. Човекът колебливо отпусна меча, после свали бронята и показа голите си ръце. Останалите последваха примера му. Вили, коси и брадви полетяха към земята, докато всички останаха без оръжия.

Вулфгар кимна към хората си и те едновременно отпуснаха копията си. После отново се обърна към селяните:

— Както виждам, сте взели със себе си част от имуществото си. Надявам се, че сте направили добър избор, защото това е всичко, което ви остава. — Обърна се към младия Гоуейн и продължи: — Отведете ги на полето и ги пазете добре. — Вдигна ръка. — Останалите да ме следват.

Обърна Хън и препусна обратно към селото. Спря на площада и започна да дава нареждания на Милбърн.

— Претърсете къщите. Съберете златото, среброто и всичко по-ценно и го струпайте на прага на църквата. Отбележете претърсените къщи и заключете вратите. Накрая хвърлете върху покривите запалени факли. Не закачайте църквата и житниците.

Вулфгар се оттегли на малкия хълм край селото, за да наблюдава как се изпълняват заповедите му. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, сенките се удължаваха. Черните дупки на прозорците плашеха норманите, които тичаха като мравки от къща на къща.

След като събраха ценните вещи и хранителните припаси, за миг настъпи тишина. Внезапно черните дупки се осветиха отвътре. Лумнаха първите пламъци. Огнени езици лижеха сламените покриви. Скоро сивото небе се озари от пожара.

Откъм полето долетяха хълцания и стонове. Норманите излязоха от селото, следвани от скърцащата под тежкия товар кола.

Вулфгар слезе от хълма с натежало сърце. Не понасяше гледката на човешкото нещастие.

Спря пред саксонците, които страхливо се скупчиха един до друг.

— Запомнете този ден! — проехтя страшният му глас. — Никога не забравяйте, че в земите на Вилхелм справедливостта действа бързо. Нека този пожар ви служи за урок. Скоро ще се върна пак да видя какво сте направили. Заповядвам ви веднага да се заемете с възстановяването на селището си! Стройте и помнете, че този път работите за Вилхелм.

Заваля сняг на едри парцали. Вулфгар трябваше да бърза. Очакваше ги дълъг път. Тази нощ им трябваше сигурно убежище, за да се опазят от снежната буря. Вдигна копието и спътниците му препуснаха в указаната посока.

Преди да тръгне, норманинът отново обърна глава към заревото на пожара, видя срутващите се покриви и гъстия облак дим, понесени от бурния вятър. Гръмкият му глас надви воя на бурята:

— Оставих ви църквата и хранителните припаси. Ала зимата ще ви поизмъчи. — Изсмя се и добави: — Обзалагам се, че вече няма да нападате минаващите нормани.

После пришпори Хън и препусна след хората си. Селяните дълго гледаха след него. Лицата им бяха разкривени от болка и унижение. Ала дълбоко в себе си всеки осъзнаваше, че скоро ще си възвърне отнетото. Нали бяха живи и здрави…