Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (8)

Глава осма

След като монахът привърши с освещаването на гробовете, Айслин се качи в спалнята. Искаше й се да остане сама. Ала когато влезе, завари Вулфгар, застанал до прозореца, загледан мрачно в далечината. В ръка държеше свитъка, предаден му от Рейнър. Пред огъня стоеше Суейн. Когато вратата се отвори, двамата се обърнаха. Айслин плахо се извини и понечи да се оттегли.

Вулфгар поклати глава.

— Останете тук. Вече сме готови.

Младата жена колебливо пристъпи в стаята. Почувства погледите на двамата мъже върху себе си и се изчерви. Обърна им гръб и остана неподвижна.

Вулфгар продължи разговора със Суейн.

— Предавам всичко в твои ръце.

— Да, сър — прозвуча спокойният отговор. — Ще внимавам и ще си отварям добре очите.

— Така ще мога да спя спокойно.

— Странно чувство след толкова години, Вулфгар. И след толкова битки, които издържахме заедно.

— Така е, но дългът го изисква. Трябва да бъда сигурен, че оставям всичко в добри ръце. Надявам се да не трае дълго.

— Англичаните са много твърдоглави.

— Така е — въздъхна Вулфгар. — Но херцогът е още по-упорит.

Суейн кимна и се сбогува.

Айслин все още избягваше да срещне погледа на Вулфгар. Започна да търси разкъсаната си долна риза с надеждата, че ще успее да я закърпи, ала не можа да я открие.

— Моля ви, милорд — промълви най-после тя и учудено смръщи чело. — Не видяхте ли някъде долната ми риза? Беше на леглото.

— Оставих я там — отговори небрежно той.

Айслин отново претърси леглото, въпреки че вече беше проверила там. Размести възглавниците и промърмори:

— И тук я няма.

— Може би Хлин я е изнесла — усмихна се Вулфгар.

— Не, тя никога не би се осмелила да влезе тук без ваше разрешение. Страх я е.

— Сигурно е прибрана някъде — отговори недоволно той. — Не се тревожете сега за това.

— Не ми останаха много ризи — оплака се Айслин. — Нямам и пари да си купя лен. Без долна риза вълната разранява кожата ми. А вие вече ми заявихте, че няма да давате пари за нови дрехи.

— Престанете най-сетне. Говорите като всички останали жени, които непрекъснато искат все повече и не се задоволяват с нищо.

Айслин се сгърчи като ударена и побърза да извърне лице. Не можеше да се познае. Как можа да избухне в сълзи заради някаква си риза, когато цяла Англия беше в прах и пепел! Ала дали ставаше въпрос единствено за ризата — не плачеше ли по-скоро заради самата себе си? Тя, смелата, решителната Айслин Даркенвалд, се оставяше да я унижава някакъв си мъж, да я сравнява с онези мизерници, които се влачеха след войските.

Преглътна напиращите сълзи и сърдито вирна брадичка.

— Не ви моля за нищо, милорд. Просто искам да запазя собствеността си, също като вас.

Зае се отново с търсенето, полагайки огромни усилия да се отърси от обхваналото я чувство на безнадеждност. Когато най-после се осмели да вдигне очи към повелителя си, мрачният поглед на сивите очи я прикова към мястото й.

— Какво има, господарю? — прошепна тя. — Ако ме обвинявате в нещо, кажете го открито. Не съм извършила нищо лошо. Не поисках да ме облечете в нови дрехи, а вие ме гледате, сякаш заслужавам камшик. Толкова ли ме мразите?

— Да ви мразя? — изпръхтя презрително Вулфгар. — Защо да ви мразя, демоазел? Вие сте прелестна и всеки мъж ви желае.

Мислите лудо се блъскаха в главата й. Внезапно си припомни думите на Рейнър и дъхът й секна.

— Сигурно се боите, че нося под сърцето си дете от друг мъж, милорд? — попита смело тя. Видя святкащите му очи и продължи: — Сигурно ви тревожи мисълта, че то може да е ваше дете, ала никога няма да сте абсолютно сигурен в това.

— Млъкнете! — изръмжа Вулфгар.

— Не, сър. — Айслин разтърси глава и разбърканите, несресани коси са разпиляха по раменете й. — Трябва да знам истината. Ако наистина съм бременна, бихте ли разменили брачна клетва с мен, за да предпазите невинното малко същество от страданията, които сте изживели самият вие?

— Не. Нали чухте какво казах на свещеника — отговори сърдито Вулфгар.

Айслин събра целия си кураж и продължи:

— Моля ви да ми кажете само още нещо. Откъде знаете, че вече не сте създали на белия свят поне едно копеле? Всички ли жени, с които сте спали, оставаха безплодни? И за мен ли се надявате на същото? — Мъжът гневно потръпна и Айслин предугади отговора. — Предпочитате да съм безплодна, нали? Като останалите жени? — Застана плътно пред него и впи очи в каменното лице. Едва се владееше. — Аз също се надявам да съм безплодна, милорд. Не ми се вярва, да се зарадвам особено на детето ви.

Вулфгар потръпна като ударен. Ужасна мисъл го прониза. Сграбчи ръцете й и я притегли към себе си.

— Айслин, никога не си помисляйте, че честта ви ще бъде възстановена, като извършите саможертва. Чувал съм за жени, които слагали сами край на живота си, защото не можели да понесат позора, за мен това е лудост.

Айслин се изтръгна от прегръдките му.

— Не се бойте, благородни господарю, за мен животът е най-голямата скъпоценност. Ако наистина съм забременяла, ще износя детето докрай, все едно дали го искате, или не.

Лицето му се отпусна.

— Не искам животът ви да тежи на съвестта ми.

— Ами да, нали тогава няма да има кой да ви обслужва — отговори горчиво тя.

— Айслин — произнесе предупредително мъжът, — мерете думите си. Вашите обвинения постепенно започват да ми омръзват.

— Наистина ли, милорд? Дори не подозирах, че могъщ рицар като вас се бои от езика на едно бедно момиче като мен.

— Милорд! Милорд! — имитира я подигравателно той. — Вече ви казах как ми е името. Какво ви пречи да го използвате?

Айслин гордо вдигна глава.

— Аз съм ваша робиня. Нима наистина ще позволите на робите си да ви наричат по име?

— Заповядвам ви, скъпа — усмихна се Вулфгар и галантно се поклони, сякаш се намираше пред кралица.

Айслин величествено кимна.

— Е, добре, щом ми заповядвате… Вулфгар.

Мъжът пристъпи към нея, сложи ръце на раменете й и я принуди да посрещне погледа му.

— Вие сама избрахте ролята на робиня. Аз исках друго. Но ви позволявам да правите каквото си искате, стига само да задоволявате напора на страстта ми.

Устните му се впиха в нейните и задушиха в зародиш всяка съпротива. Айслин разтвори устни и посрещна жадната целувка. Главата й се замая. Опита се да се освободи, ала ръцете му я притискаха в железен обръч. Устните му се отделиха от нейните и се спуснаха надолу по врата й. Хълбоците му я притискаха с все сила и Айслин разбра, че няма да устои дълго на тази страстна прегръдка. Отчаяно се опита да запази самообладание.

— Милорд… Вулфгар! Боли ме! — проплака тя, ала устните му покриха лицето и шията й с леки целувки и я принудиха да замълчи. Простена и отметна глава назад. — Пуснете ме — помоли тя, разгневена повече на себе си, отколкото на него. Тялото й отказваше да се подчинява. — Моля ви, пуснете ме!

— Не — промърмори мъжът и я притисна още по-силно до себе си.

Устните му се плъзнаха към гърдите й и изгориха нежната кожа дори през плътната вълнена гуна. Мушна ръце под коленете й и въпреки сърдитите й протести я отнесе на леглото.

Положи я внимателно и започна да я разсъблича. Косата й се разстла като огромно копринено ветрило върху вълчите кожи. Вулфгар се отдели от нея за момент и нетърпеливо се разсъблече. Пламтящите му очи изследваха всяка подробност на тялото й.

— Не е прилично! — изплака Айслин и бузите й пламнаха. В ярката светлина на деня мъжът се възправяше пред нея в цялата си мощ. Приличаше на бронзов воин от езическите легенди, диво и въпреки това великолепно същество, което трябваше да улови и задържи до себе си завинаги. — Посред бял ден! — пошушна засрамено тя.

Вулфгар тихо се изсмя и полегна до нея.

— Не се грижи за това. В бъдеще няма да имаме тайни един от друг…

Ръката му с възхищение се плъзна по меките линии на тялото й, което потръпваше при всяка милувка. Тази кожа беше по-мека и фина от най-тънкото кадифе! Айслин почувства, че няма да може да го удържи. Милувките му я изгаряха. Ала беше твърдо решена да не показва бушуващата в сърцето й буря, да го остави да прави каквото си иска, да лежи под него напълно безучастна.

Когато му дойде времето, мъжът утоли жаждата си, без да се съобразява особено с нея. Едва когато се успокои и се отдели от нея, Айслин срещна отчуждения му поглед.

— Струва ми се, че мамиш не мен, а себе си, скъпа — промърмори той. — Сигурен съм обаче, че ще дойде моментът, когато ще ме молиш да те взема само след едно кратко докосване.

Предизвикателният й поглед спокойно издържа неговия. Мъжът въздъхна недоволно, надигна се и посегна да вземе дрехите си. Ала се обърна и очите му се впиха с нескрито възхищение в дългите изваяни крака. Айслин побърза да метне отгоре си вълчата кожа. Вулфгар се изсмя и започна да се облича.

Когато се облече, вдигна дрехите й и ги подхвърли към леглото. Айслин ги улови и безмълвно посочи с очи вратата. Ала мъжът засмяно поклати глава.

— Няма да изляза. Ще трябва да свикнеш с присъствието ми, скъпа. Няма да допусна да ми развалиш удоволствието с прекалената си срамежливост.

Младата жена го стрелна с гневен поглед и рязко отпусна вълчата кожа. Мина покрай него и спокойно се изправи пред огъня. Като я видя пред себе си в цялата й естествена прелест, Вулфгар затаи дъх от възхита. Айслин впи очи в неговите и отлично усети колко е смутен от дълбочината на собствените си чувства.

В този миг на двора се чу вик. Към Даркенвалд приближаваха чужденци. Вулфгар очевидно се зарадва, че му попречиха. Грабна меча си и хукна навън.

Айслин помисли, че и друга рицари на Ерланд се връщат от бойното поле, и бързо навлече дебелата гуна. Приглади небрежно косите си и забързано се спусна по стълбите.

Едва не се сблъска с Рейнър, застанал на долната площадка. Рицарят веднага прегради пътя й.

Виолетовите очи гневно засвяткаха.

— Да повикам ли за помощ, или ще ме пуснете? — попита остро тя. Видя застаналия пред портата Вулфгар, очакващ непознатите, и високо продължи: — Вулфгар ви предупреди да не се изпречвате на пътя ми. Май наказанието не ви е научило на нещо по-добро?

— Някой ден ще го убия — промърмори Рейнър и усмихнато попипа тежките медноцветни къдрици. — Ще приема дори смъртта, стига да бъда близо до вас, моя малка саксонке.

Айслин недоволно разтърси глава, ала не успя да се отърве от милувката му.

— А като удовлетворите желанието си и ви омръзна, ще ме окачите на най-близката бесилка — укори го горчиво тя.

Рейнър се изсмя.

— Никога не бих го направил, гълъбице. Не мога да бъда жесток с такава прекрасна жена. — Плъзна ръка по закръглените гърди и ядно изръмжа: — Онзи май не ви изоставя. По заруменелите ви бузи ясно личи какво сте правили досега.

Айслин пламна от срам и се опита да го отблъсне. Рейнър сграбчи ръката й.

— Закъде бързате? — промълви галантно той. — Няма ли да ме изпратите с някоя мила дума?

Айслин изненадано вдигна вежди.

— Пак ли ни напускате? Кога?

— Не показвайте толкова явно радостта си, гълъбице. Това е ужасна обида.

— Вярно е. Във ваше отсъствие нямам никакъв шанс да бъда взета насила — отговори подигравателно тя. — Кажете ми обаче, защо продължавате да ме преследвате? Няма ли жени там, където отивате?

Рейнър се приведе и заклинателно прошепна в ухото й:

— Тръни, само тръни. Аз обаче искам розата.

Преди Айслин да успее да се отдръпне, горещите му устни се впиха в нейните. Безпомощната й ярост изглежда го забавляваше. Отстъпи крачка назад, сложи ръка на сърцето си и тържествено заяви:

— Ще отнеса със себе си спомена за парещата ви целувка, скъпа моя.

Айслин най-после можа да продължи пътя си. Излезе навън и видя покрита с чергило каруца и след нея самотен ездач, които се приближаваха към господарската къща. Каручката спря до един от постовете и мъжът посочи с ръка излезлия навън Вулфгар.

Странната процесия продължи пътя си и Айслин видя, че в каручката седеше мършава млада жена с пепелноруси коси. Конят, който теглеше возилото, беше стар и куцаше. Въпреки покритата с белези кожа, животното явно беше от благороден произход. Снаряжението на рицаря беше старомодно и занемарено. Самият той беше едър и силен, а дългите му крайници можеха да се мерят единствено с тези на Вулфгар. Жената дръпна юздите непосредствено пред портата и обходи с поглед големия дом.

— Добре сте се наредили, Вулфгар. — Изправи се и скочи на земята, без да чака помощта му. Махна с ръка към каруцата и стария рицар и горчиво прибави: — Много по-добре от нас, във всеки случай.

Айслин усети как в сърцето й се надигна враждебност. Тази жена се отнасяше към Вулфгар толкова интимно, сякаш му беше съпруга. Когато непознатата вдигна лице, присъстващите видяха нежни, аристократични черти и безукорна бледа кожа. Жената беше по-стара от Айслин, очевидно отиваше към трийсетте, ала не беше загубила нищо от привлекателността си. Айслин усети болезнено пробождане в сърцето. Коя беше тази жена и какво право имаше да се държи така с Вулфгар!

Старият рицар също слезе от коня и почтително кимна с глава. Един лорд поздравяваше друг. Вулфгар учтиво отговори и двамата мъже втренчиха очи един в друг. Непознатият заби копието в земята и свали шлема си. Айслин смаяно забеляза дългите бели коси, типични за саксонците. Лицето му обаче беше голо, очевидно избръснато съвсем наскоро. Смутено се запита какво търси в Даркенвалд въоръжен саксонски рицар. Никога не беше виждала лицето му и на щита му нямаше герб, въпреки това веднага усети доверие към него. Вулфгар заговори и гласът му прозвуча съвсем необичайно.

— Подслонът, който ви предлагам, е тесен и бедняшки, ала въпреки това сте добре дошли в дома ми, милорд.

Старецът остана неподвижен, явно засегнат от думите му.

— Не, Вулфгар. Ние не търсим кратковременен подслон. — Старите очи се втренчиха някъде далеч. Гласът беше дрезгав, сякаш говоренето му струваше усилия. — Вашите нормани ме прогониха от земята ми. Немалко саксонци ме нарекоха предател, когато не взех участие в битките на страната на Харолд. От имуществото ми не остана почти нищо. Пък и вече нямам сили да се издържам. Затова идвам при вас с молба да ме приемете в дома си.

Вулфгар извърна лице и се загледа право в яркото обедно слънце. Когато отново обърна очи към стареца, гласът му беше твърд и решителен както винаги.

— Поканата ми важи и сега, милорд. Бъдете добре дошли.

Старецът кимна и лицето му видимо се отпусна. После затвори очи, сякаш събираше сили за нова, още по-тежка задача. Посегна към второто копие, заби го в земята от лявата си страна и окачи отгоре му тежкия щит. После подхвана с ръка дясното си коляно и се опита да го вдигне. Лицето му се разкриви от болка. Не можа да прехвърли крак през високото седло. Вулфгар пристъпи напред, ала старецът отклони помощта му.

С последни сили рицарят преметна крак през седлото и се удари болезнено в хълбока на коня си. В това време Суейн излезе напред и го вдигна на ръце, без да обръща внимание на протестите му. Сложи го на земята и го подкрепи с мощните си рамене.

Старецът се усмихна на едрия викинг и сърдечно му подаде ръка. Човекът от севера добродушно се засмя и разтърси подадената десница.

— Суейн, добрият ми Суейн — промълви рицарят. — Не си се променил…

— Е, малко съм остарял — усмихна се отново викингът.

— Така е — въздъхна замислено непознатият. — Аз също.

Жената се обърна към Вулфгар:

— Умираме от жажда. Изгоряхме по прашните пътища. Може ли да помолим за някакво питие?

Вулфгар кимна.

— Заповядайте вътре.

За втори път през този ден Айслин трябваше да осъзнае колко е неподходящ външният й вид, когато погледите на двамата непознати се насочиха към нея. Разрошените къдрици и босите крака, които надничаха изпод набързо облечената гуна, веднага привлякоха вниманието им. Айслин поруменя и се опита да приглади дрехата си, смутена от изпитателния поглед на непознатата. Суейн скрито изгледа господаря си, сякаш го съжаляваше.

Русата жена пристъпи към стълбището и любопитно вдигна очи към Айслин. В този миг на вратата застана Рейнър и дръзката му усмивка сякаш я разголи пред очите на всички.

Чуждата жена вдигна вежди и в очите й се изписа презрение. Не можеше да проумее как това момиче се осмелява да вдигне гордо глава при тези обстоятелства. Хвърли към Вулфгар поглед, изискващ обяснение. Ала рицарят спокойно пристъпи към Айслин и взе ръката й в своята. Срещна недоумяващия й поглед и развеселено се усмихна.

— Това е демоазел Айслин, дъщерята на предишния лорд Даркенвалд. Айслин, това е моята несъща сестра Гуинет — продължи той, посочвайки непознатата. Усети как момичето до него изненадано трепна и със сърдечен жест представи стария рицар: — А това е лорд Болсгар Каленхам, баща й.

— Лорд? — усъмни се старият Болсгар. — Тези времена отминаха. Сега вие сте лорд, а аз съм беззащитен стар рицар.

— Толкова години ви наричах лорд Каленхам, че не мога да го забравя лесно — промърмори Вулфгар. — Затова бъдете снизходителен.

Айслин се усмихна на стареца, който смръщено я измери с очи.

— Старият господар на Даркенвалд се чувстваше почетен, когато в залата му отсядаха гости. И преди щяха да ви посрещнат тук също толкова сърдечно, колкото сега ви посреща лорд Вулфгар.

Рейнър пристъпи напред и помоли да представят и него. Наведе се над ръката на Гуинет и притисна топлите си устни в нея. Жената потръпна под този допир и в тялото й се надигна топла възбуда. Рейнър веднага усети, че е направил ново завоевание.

Обърна се към Вулфгар и по лицето му се изписа зла усмивка.

— Не сте ни казвали, че имате роднини в тази страна, милорд. Вилхелм сигурно много ще се заинтересува от тази новина.

— Спестете си усилията, сър Де Март. Няма да му съобщите нищо ново.

За да избегне по-нататъшни въпроси, Вулфгар се обърна и разтвори вратата към залата. После пристъпи към Болсгар и мушна ръка под мишницата му. Двамата със Суейн внимателно поведоха ранения по широкото стълбище.

Айслин придърпа към камината тежкото кресло и нареди да поднесат храна и напитки на изтощените пътници. Постави ниско столче до креслото, мъжете внимателно положиха стареца и Вулфгар настани ранения крак на столчето. Старият саксонец изкриви лице от болка, ала после въздъхна дълбоко и облекчено се отпусна назад. Айслин веднага коленичи и напразно се опита да пререже с камата си кожените ремъци, които стягаха раната. Тъй като кракът беше ужасно подут, всяко раздвижване причиняваше ужасни болки и Болсгар тихо простенваше. Вулфгар й се притече на помощ. Коленичи до нея, извади ножа от колана си, пъхна го под ремъците и ги преряза с един-единствен силен напън.

Когато Айслин понечи да свали превръзката, старецът възмутено извика:

— Махнете момичето оттук, Вулфгар! Това не е гледка за млади очи.

Айслин усмихнато поклати глава.

— Не можете да ме отпратите, сър Болсгар. Нервите ми са здрави и освен това всички твърдят, че съм ужасно упорита. — Тя усмихнато погледна Вулфгар и прибави: — Затова ми позволете да ви прегледам.

Очите на норманина развеселено проблеснаха.

— Така е, всички казват, че е упорита.

Айслин го изгледа сърдито, после вдигна очи към приближилата се Гуинет, която ги гледаше отвисоко. Майда бързо нареждаше масата.

— Как се чувствате като победител, Вулфгар? — попита високомерно Гуинет.

— Дръж си езика, дъще! — укори я строго Болсгар.

Вулфгар, който заедно с Айслин се беше привел над ранения крак, равнодушно вдигна рамене.

— Бих казал, че по-добре, отколкото ако бях сред победените.

Гуинет почувства, че думите й заседнаха на гърлото, защото двамата внимателно оголиха зейналата рана, тъмночервена, подута и гноясала. Обърна се настрани и позволи на Рейнър да я отведе до масата и да й предложи ядене и пиене. Новият кавалер скоро я завладя с норманската си галантност.

Миризмата от мръсните превръзки и гноясалата рана беше толкова силна, че Айслин побледня. Повдигна й се, но Вулфгар успокояващо положи ръка на рамото й, и тя решително тръсна глава. Направи опит да издърпа мръсната превръзка, но не успя.

— Кажи ми какво трябва да се направи — помоли Вулфгар, обезпокоен от бледото й лице.

— Не — отговори меко тя. — Сама ще се справя.

Посегна към една дървена гаванка и повика Керуик.

— Нали знаеш онази дупка в блатото? — Младежът кимна и тя му подаде съдчето. — Напълни го с най-черната тиня.

Керуик мълчаливо забърза навън, без някой от норманите да се опита да го спре.

Вулфгар вдигна очи към мъжа на майка си.

— Откъде е тази рана, милорд? Норманска ръка ли ви рани толкова тежко?

— Не — въздъхна старецът. — Иначе щях да се гордея с нея. Ала всичко стана по моя вина. Конят ми се препъна в една бразда и притисна крака ми под себе си. Остър камък проби дрехата и проряза прасеца. Въпреки всички мерки положението се влошаваше от ден на ден.

— Никой ли не се погрижи за вас? — попита изненадано Айслин. — Такава рана трябва да бъде лекувана веднага.

— Кой би могъл да го направи?

Айслин остро изгледа Гуинет, ала не каза нито дума. Мислите й се върнаха към времето, когато превързваше и най-малките рани на баща си. Що за човек беше сестрата на Вулфгар?

Тръсна глава и започна да дава бързи нареждания:

— Вулфгар, донесете ведрото с вода от огъня. Мамо, извади от раклата чисто платно. А вие, Суейн, пригответе сламеник край огъня.

Старият рицар с учудване забеляза, че дори гордият Вулфгар с готовност изпълни дадената заповед. Айслин се зае да събира паяжините от всички ъгли на голямата зала.

Вулфгар и Суейн свалиха ризницата на стария рицар и внимателно го настаниха върху сламеника, покрит с меки вълчи кожи. Айслин коленичи пред него и вдигна високо ранения крак, за да почисти и последните остатъци от мръсните превръзки. После разпростря върху сламеника бяла козя кожа и я завърза така, че да дава опора на крайника и да го обездвижи. Обърна крака с раната нагоре и разкъса на две парче лен. Спря за малко и съчувствено изгледа стареца.

— Ще ви заболи, милорд — прошепна тя. — Но няма как.

Рицарят с усмивка се опита да разсее съмненията й.

— Усетих меката ви ръчичка, лейди Айслин, и много се съмнявам, че тя би могла да ми причини болка, която да не мога да понеса.

Айслин наля вряща вода в дървена купа, потопи в нея парче лен и внимателно започна да промива гнойта. Кракът потрепери и младата жена спря. Старецът все още се усмихваше, ала по челото му бяха избили капчици пот. Ръцете му се впиваха в сламата.

Айслин все още почистваше зейналата рана, когато тежката врата се разтвори с трясък и в залата се втурна останалият без дъх Керуик. С горда усмивка младежът постави до огнището съдинката с черна тиня.

Айслин гребна с шепа и я сложи в плоска паница, прибави паяжините и с пръсти смеси всичко на гъста каша, която разпредели на дебел слой върху раната. После потопи няколко парчета лен в горещата вода, уви крака от всички страни, накрая привърза отгоре и меката козя кожа. Така превръзките нямаше да мърдат и кракът щеше да остане неподвижен.

Отпусна се назад и започна да почиства ръцете си. След малко вдигна очи към Болсгар и настойчиво заговори:

— Не бива да движите крака си, милорд. В никакъв случай. Освен ако желаете да се сдобиете с дървен крак и да тропате с него из двора.

Обърна се към Вулфгар и с усмивка добави:

— Сър Болсгар има нужда от голяма глътка студена бира.

Старецът се усмихна с искрена благодарност. Изпразни предложения му рог и скоро потъна в дълбок сън.

Рейнър излезе от залата с Вулфгар и Суейн. Айслин заведе Гуинет и стаята за гости и сама се оттегли в спалнята. Застана пред разбърканото легло и сякаш усети отново топлото тяло на Вулфгар в своето. Разтърси глава и отиде до прозореца. Загледа се навън и потръпна при спомена за студените, пронизващи очи на Гуинет. Отлично разбираше какво мисли за нея другата жена. А какво ли ще си каже довечера, когато Айслин седне до Вулфгар на масата за вечеря, а после се оттегли в спалнята му?

Направи опит да успокои обърканото си сърце и започна да подрежда разхвърляната стая. После грижливо се облече за вечеря. Сплете копринени панделки в косата си, облече бледожълта долна риза и над нея златножълта гуна с дълги влачещи се ръкави, украсени с богата бродерия. Стегна тънкия си кръст с фино изработен колан и мушна в ножницата украсената с благородни камъни кама, която я издигаше поне малко над робското й положение. Накрая превърза челото си с тънка копринена панделка, която обхвана като диадема разкошните дълги коси.

След падането на Даркенвалд не беше полагала особени грижи за външността си и сега плахо се запита какво ще каже новият й господар. Керуик сигурно ще се учуди много, а още повече Майда, която много добре знаеше, че тази прекрасна дреха беше определена за сватбата й с младия саксонец. Но за какво ли й беше сега? Можеше да й послужи единствено да завладее своенравното сърце на могъщия нормански рицар…

Когато слезе в залата, навън вече се смрачаваше. Големите маси на норманските воини бяха приготвени за вечеря, ала никой от мъжете не беше се върнал. Гуинет се разхождаше неспокойно напред-назад и Айслин веднага забеляза, че е измила и сресала косите си, ала все още носи овехтялата, прашна от пътуването дреха. Може би не трябваше да облича новата си гуна пред тази жена…

Гуинет я изгледа мрачно, докато слизаше по стълбите. Погледът й обхвана всяка подробност от красивата одежда — от малките пантофки до копринената панделка в тежките медноцветни коси.

— Е, норманите все пак са ви оставили дрехи за преобличане — проговори с отровен глас тя. — А на мене ми взеха всичко. Вероятно защото не ги дарих с благоволението си.

Айслин се закова на мястото си. Поруменя от срам и прехапа устни, за да задържи напиращата в гърлото й острота. Как така Гуинет беше останала една от малкото жени, на които норманите не бяха причинили зло? Без съмнения, бяха й оказали уважение като на сестра на един от рицарите им. Ала това съвсем не й даваше право да се подиграва на другите обезчестени саксонки. Овладя се и пристъпи към огъня, за да види стария рицар, който все още спеше спокойно и дълбоко. Очите й се плъзнаха по могъщата му фигура и съчувствието се разля като балсам върху раната, разтворена от острите думи на Гуинет.

След малко в залата се втурна Хам и почтително попита:

— Яденето е готово, господарке. Какво ще заповядате да направим?

— Бедният ми Хам — усмихна се Айслин. — Трябва да се научим да се придържаме към обичаите на норманите. У тях няма и следа от точността на баща ми.

Гуинет пристъпи към тях и презрително се обади:

— Би трябвало да научим норманите да спазват правилата на учтивостта. Нека ядат студено ядене. Веднага ми донесете вечерята. Държа да е топла.

Айслин я измери от глава до пети и хладно отговори:

— В тази къща обичаят е лордът пръв да седне на масата, лейди Гуинет. Щом не е заповядал нищо друго, ще го чакаме да се върне. Няма да допусна правото на домакина да бъде нарушено от нетърпението ви.

Гуинет понечи да отговори, ала Хам вече се беше оттеглил. Никой не можеше да оспори авторитета на Айслин в очите му. Сестрата на Вулфгар се намръщи и ядно процеди:

— Би трябвало да научите на почтителност слугите си.

— Те винаги са ни служили вярно — отговори меко Айслин.

Навън се чу конски тропот. Айслин изтича и разтвори вратата. Проследи с очи как Вулфгар скочи от коня точно пред стълбите и се запъти с дълги крачки към нея. Мъжът спря на прага и изненадано плъзна очи по стройната й фигура. В очите му просветна искрена нежност, когато промърмори:

— Голяма чест ми оказвате, скъпа. Не бях помислял, че можете да станете още по-красива.

Айслин поруменя от комплимента му и се почувства неудобно, защото Гуинет не ги изпущаше от очи. Вулфгар се приведе напред и впи горещите си жадни устни в нейните. Ала младото момиче смутени се отдръпна назад и посочи другата жена.

— Сестра ви е много гладна, милорд — промълви тя. — Хората ви ще се забавят ли още много?

Мъжът сърдито вдигна вежди.

— Пак ли? Нима забравихте заповедта ми, Айслин?

Младата жена умолително го изгледа.

— Много се забавихте — продължи тихо тя. — Вече се питахме дали няма да се храним сами.

Вулфгар изръмжа нещо неразбираемо и отиде до огъня. Като видя, че старецът още спи, се постара да стъпва колкото се може по-тихо. Обърна гръб на пламъците и с мрачен поглед проследи гъвкавите движения на Айслин, която даваше нареждания на прислугата. Младата жена се обърна като привлечена от магнит, почувствала неодобрението му. В това време Болсгар се раздвижи и тя веднага коленичи край него. Сложи ръка върху сбръчканото чело и с облекчение установи, че треската е преминала. Даде му купа с вода, след което старецът доволно се отпусна в постелята си. Очите му обходиха залата и спряха най-напред върху мрачното лице на дъщеря му. После се втренчиха във Вулфгар, който мълчаливо наблюдаваше движенията на Айслин.

Усетил погледа му, по-младият мъж се извърна. Заговори, без да поглежда стария лорд. Очите му бяха празни.

— Не споменахте майка ми с нито една дума, милорд. Как е тя, добре ли е?

Старецът дълго мисли, преди да отговори.

— През декември ще стане една година, откакто почина.

— Не знаех — промърмори Вулфгар.

Много добре си спомняше, че когато я видя за последен път, майка му ужасно приличаше на днешната Гуинет. Затова и веднага беше познал несъщата си сестра. Тази картина се беше запечатала в съзнанието му.

— Веднага изпратихме вест в Нормандия, за да уведомим Робърт за смъртта й — произнесе извинително старецът.

— Не съм виждал брат й нито веднъж през изминалите десет години — отговори спокойно Вулфгар.

— Платихме му добре, за да те приеме в дома си. Мисля, че задоволихме претенциите му.

— Така е — усмихна се горчиво Вулфгар. — И те му послужиха да се налива всеки ден с бира и да разправя на целия свят, че сестра му е изиграла великолепен номер на някакъв си саксонец и племенникът му не е нищо друго, освен най-обикновено копеле. Много се забавляваше при мисълта, че никой не ме признава за свой син.

— Ти си възпитан като законен син. Получи посвещение в рицарство — отговори укорително старият човек.

— Да — въздъхна Вулфгар. — Робърт ме направи свой паж и нае възпитатели, ала едва когато Суейн брутално му напомни задълженията му.

Старецът замислено кимна.

— Робърт открай време си беше лекомислен. Трябваше да го предвидя. Добре, че изпратих Суейн с теб.

По лицето на Вулфгар се изписа горчива мъка.

— Толкова ли ме мразехте, та не можехте да понесете да ме виждате край себе си?

Айслин не сваляше очи от него. Сърцето й беше препълнено със съчувствие. Погледна бързо към Болсгар и с тревога забеляза сълзите в очите му.

— Когато узнах истината, те намразих — опита се да обясни старецът. — Гризеше ме мисълта, че не съм истинският ти баща. Беше мой първороден син и аз се гордеех с теб. Заради теб занемарих възпитанието на втория си син. Възпитах те в бързина, умела езда и всички рицарски умения. Животът просто пулсираше в жилите ти. А слабото, болнаво момче, което се роди след теб, така и не намери достъп до сърцето ми. Ти беше като мен. Обичах те повече от всичко на света.

— Докато мама ви каза, че не съм ваше дете. Убеди ви, че съм син на някакъв си норманин, макар че отказа да съобщи името му — промърмори с нарастваща горчивина Вулфгар.

— Каза ми, че иска да поправи стореното зло. Не можела да гледа как от ден на ден се привързвам все повече и повече към чуждото дете, а занемарявам своята собствена плът и кръв. Не понасяла мисълта, че не обръщам внимание на другите деца. Затова предпочела да ми признае вината си и да помогне законните ни деца да встъпят в правото си. Уважих решението й. Затова не обвинявай единствено майка си. Бях побеснял от гняв и те отблъснах. За мен ти беше като вятъра край лицето ми, като сянка в горещите дни, ти беше цялата ми радост от живота — а се оказа, че не си ми истински син. Опитах се да обърна сърцето си към собствения си син, да му вдъхна повече кураж и воля за живот. Ала смъртта ми го отне в разцвета на младостта. Често ми се искаше да бях умрял вместо него. За съжаление продължих да живея, а сега се ядосвам до смърт със свадливата си дъщеря, която наследи острия език на майка си.

Старият саксонец втренчи поглед в пламъците и се замисли. Айслин го погледна и очите й се напълниха със сълзи. Вече разбираше какво е преживял Вулфгар в детството си. Първо го беше отблъснала рождената му майка, после и обожаваният баща. Много й се искаше да протегне ръка и да помилва бръчката, изписана върху челото му. До днес й се струваше, че има насреща си скала — горда и непревземаема, ала сега проумя, че страшният рицар може да бъде слаб и безпомощен като дете. Надигна се и тихо се премести в голямото кресло пред камината, за да го вижда по-добре.

— Изпратихме те в родината на майка ти, без да подозираме, че ще се върнеш като завоевател — продължи дрезгаво старецът, опитвайки се да овладее вълнението си. — Знаеш ли, че брат ти загина в битката при Сенлак?

Вулфгар потрепери. Очите му изпитателно се впиха в лицето на стареца. Гуинет пристъпи към огъня и зловещо изсъска:

— Така беше. Норманските разбойници го убиха! Убиха бедния ми брат!

Вулфгар обърна лице към нея и невъзмутимо проговори:

— Нормански разбойници? Естествено, имаш предвид мен, нали?

Жената вирна брадичка.

— Да, този израз подхожда и за теб, Вулфгар.

— Внимавайте, сестричке — продължи все така спокойно норманинът. — Победените не би трябвало да дразнят победителите, това е в техен собствен интерес. Вземете пример от моята Айслин. — Той пристъпи към седналата в креслото саксонка и изпитателно я изгледа. Тя решително отговори на погледа му. — Отлично играе ролята на победена. — Зарови пръсти в гъстите коси и прибави: — Толкова добре, че понякога се съмнявам дали наистина съм победител или не.

Айслин незабележимо се усмихна. Очите й блеснаха. Ала никой, освен Вулфгар не биваше да забележи реакцията й. Пръстите му нежно се плъзнаха по бузата й.

— Да, сестрице, не е зле да се поучите от нея.

Гуинет потрепери от гняв и направи крачка напред. Вулфгар предизвикателно я изгледа.

— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита спокойно той.

Гърдите й неравномерно се повдигаха.

— Да! — изсъска тя. — И ще ви го кажа направо. Много ми се иска вие да бяхте паднали в битката вместо Фолсуърт! — изкрещя тази обида в лицето му, без да обръща внимание на умолителните погледи на Болсгар. — Презирам ви! Мразя мисълта, че съм принудена да се възползвам от гостоприемството ви, за да оцелея в тези проклети времена. — После обърна поглед към Айслин и младата жена потрепери от нечовешката омраза, изписана в сивите й очи. — Как смеете да ми давате за пример тази саксонска мръсница! Не ви ли прави впечатление колко разкошно е облечена? Нима може да бъде пример за сломените английски жени?

— Радвайте се, че съм още жив, сестро — прекъсна я строго Вулфгар. — А иначе щяхте да сте принудена да печелите хляба си с тежък труд. Така поне се ползвате от някакви удобства.

— Какво става тук? — обади се от входа Рейнър, следван от голяма група нормани, които се втурнаха към приготвените маси. — Нима членовете на семейството се скараха още на първия ден? — Очите му се впиха в стройната фигура на Айслин, подчертана още повече от новата гуна. После обаче посегна към ръката на Гуинет и я притисна до гърдите си. — О, уважаема Гуинет, нима вълкът побърза да ви покаже острите си зъби? Простете поведението му, милейди. Или ми дайте правото да го накажа за дързостта му.

Гуинет смутено се усмихна.

— Естествено е братът да открие у сестра си повече грешки, отколкото един почти чужд човек.

— Дори ако любовта ме заслепи като светкавица — промърмори в ухото й Рейнър, — не бих могъл да открия и най-малката грешка в прекрасната ви душа.

Горещият му дъх галеше бузите й. Гуинет засрамено издърпа ръката си и тихо отговори:

— Вие сте твърде дързък, уважаеми рицарю. Нима си въобразявате, че ще ви стана любовница?

Рейнър усмихнато я изгледа.

— Все пак надеждата не ме напуска, демоазел.

Гуинет неловко отмести очи към Вулфгар, който ги наблюдаваше изпитателно. Брат й посегна към ръката на Айслин и я поведе със себе си. После с кимане на глава посочи на сестра си мястото от другата страна на масата.

— Нека вечеряме в мир, Гуинет. Щом не се виждаме често, не би трябвало да се караме помежду си.

Гуинет се извърна рязко и позволи на Рейнър да я отведе до масата. Черният рицар любезно се зае да я обслужи. Настани я да седне и се приведе към ухото й с блеснали от възбуда очи.

— В сърцето ми гори любовен пожар. Какво да сторя, за да се сдобия с благоволението ви? Вие ме превръщате в покорен роб.

— Много сте смел, сър Де Март — смотолеви Гуинет. — Забравяте, че вие, норманите, убихте истинския ми брат. Това не ме изпълва с особена симпатия към народа ви.

Рейнър се отпусна на стола до нея.

— О, демоазел, не бива да обвинявате всички нормани за смъртта на брата си. Клетвата ни задължава да бъдем верни сподвижници на Вилхелм. Щом трябва да мразите някого, мразете херцога, не мен. Умолявам ви, демоазел!

— Майка ми също беше норманка — промълви Гуинет. — Не я мразя.

— Тогава не мразете и мен — пошепна горещо Рейнър.

— Не го и правя — отвърна едва чуто тя.

Доволна усмивка пропълзя в ъгълчетата на устните му. Посегна към ръката й с блеснали очи.

— Щастлив съм да чуя това, милейди.

Гуинет смутено отвърна очи и се загледа към Вулфгар, който тъкмо наместваше стола на Айслин до своя. Помръкна, но веднага се овладя и усмихнато се обърна към брат си.

— Забравихте да ни кажете, че сте се оженил, Вулфгар.

Норманинът учудено вдигна глава.

— Не съм. Какво искате да кажете?

Гуинет устреми очи в лицето на Айслин и коварно продължи:

— Тогава тази Айслин изобщо не е член на семейството? Бяхте толкова почтителен към нея, та реших, че скоро сте се венчали.

Рейнър високо се изсмя. Случката явно го забавляваше. Айслин го изгледа сърдито и той ухилено вдигна чаша в нейна чест. После се приведе към ухото на Гуинет и й пошепна нещо, за което беше възнаграден с пронизителен смях.

Айслин стисна ръце в юмруци. В никакъв случай не биваше да показва, че е наранена от презрението им. Едва се овладя да не скочи от масата и да избяга. Вулфгар натрупа в чинията й най-апетитните късчета месо, ала залците засядаха на гърлото й. Не докосна и чашата с вино.

Норманинът не я изпускаше от очи. Дълго време не каза нищо, после небрежно отбеляза:

— Печеното прасе е великолепно, Айслин. Няма ли поне да го опитате?

— Не съм гладна — промърмори тя.

— Ще отслабнете, ако не се храните — продължи укорително той. — Не ме привличат кокалести жени, предпочитам закръглените. Обичам меките ви форми и смятам, че спокойно можете да се закръглите още малко. Хапнете, ще ви се отрази добре.

— Достатъчно съм силна — отговори хладно Айслин.

Мъжът иронично вдигна вежди.

— Така ли? Моето впечатление е съвсем различно. Само като си помисля как безпомощно лежахте под мен преди час. — Почеса се по гърдите и с безсрамна усмивка продължи: — Да бъда проклет, ако не призная, че драскащата и хапеща лисица ми беше много по-приятна от слабото и мързеливо същество преди малко, което безропотно се подчини на съдбата си. Кажете ми, скъпа, съществува ли и друга Айслин, която не е нито дръзка, нито покорна, а съвсем различна?

Айслин пламна от гняв.

— Сестра ви чува всяка ваша дума, милорд. Не е ли по-добре да се отнасяте към мен по-малко интимно?

— Какво? Да не би да искате да се промъквате в спалнята ми по тъмно, за да не ви види никой? — Изсмя се и поглъщайки я с очи, прибави: — Нямам търпение да чакам толкова дълго.

— Шегувате се, а аз се опитвам да говоря сериозно с вас — укори го горчиво тя. — Защо държите семейството ви да разбере, че съм ви любовница?

Мъжът се ухили предизвикателно.

— Да им го съобщя ли официално, или да изчакаме малко?

— О! Невъзможен сте — разсърди се Айслин. Веднага съжали, че е повишила глас, защото Гуинет вдигна очи към тях. Ала сестрата скоро се обърна отново към Рейнър и Айслин можа да продължи: — Нима наистина не се интересувате от мнението им? — попита тихо тя. — Нали са от семейството ви.

— Семейство? — изръмжа Вулфгар. — Нямам семейство! Не чухте ли с каква омраза ме ругае сестра ми! Всъщност не съм и очаквал друго. Ала няма да й позволя да се меси в живота ми. Не ме е грижа за злобните й намеци и обвинения. Вие сте моя и нямам намерение да ви крия, само защото са се появили някакви си роднини.

— Но няма да се ожените за мен — прибави едва чуто Айслин.

Вулфгар вдигна рамене.

— Вече ви притежавам. Това ми е достатъчно.

Загледа се мрачно пред себе си, очаквайки реакцията й. Ала когато дълго време не се случи нищо, вдигна поглед и се озова лице в лице с две тъмновиолетови звезди, дълбоки и загадъчни. Напразно се опита да прочете мислите й и едва не побесня при вида на тънката усмивка в ъгълчетата на устните й.

— Добре, Вулфгар, аз съм ваша робиня — пошепна тя. — Щом това ви задоволява, аз също ще се примиря с положението.

Вулфгар се облегна назад като замаян. Не за първи път изпадаше в нерешителност. Тази жена беше истинска лисица. Гуинет рязко прекъсна размишленията му.

— Слушайте, Вулфгар, нима смятате да храните тия мъже цяла зима? — И тя посочи пълните маси. — Ако го направите, семейството ви ще умре от глад.

Вулфгар огледа двайсетината мъже, които лапаха като изгладнели вълци отличните ястия на Даркенвалд, и спокойно се обърна към сестра си:

— Има още доста, ала в момента са на път. Те защитават града от разбойници и крадци. Задачата им е да пазят и мен, и вас, и крепостните ми. Затова не смейте да ги обвинявате, че унищожават запасите ни.

Гуинет се сви уплашено под строгия му укор. Скоро след това Айслин се надигна и отиде да види как е Болсгар. Смени влажните кърпи около крака му и помоли Керуик да поддържа огъня през студените нощни часове, за да не изстине старият човек. Нареди му да стои близо до него и ако забележи, че състоянието му се влоши, веднага да я повика.

Керуик мрачно вдигна очи.

— Ще събудя Майда и тя ще ви извика.

Айслин издържа на погледа му и с въздишка отговори:

— Изглежда животът ми е изложен на показ. Дори обикновената проститутка има някое тайно кътче, но не и аз. — Изсмя се горчиво и прибави: — Всяко мое движение се възвестява на площада. Какво от това, че ще дойдете сам?

— Щом имате за любовник човек, който е господар на толкова много хора, трябва да свикнете с мисълта, че ви наблюдават любопитни очи — отговори остро той. — Може би ще ме накарате да уважавам връзката ви като законно сключен брак? Как да се държа с вас за в бъдеще?

Айслин поклати глава и умолително вдигна ръце.

— Недейте така, Керуик. Вече не можем да върнем времето преди идването на норманите. Вратата помежду ни е затворена завинаги. Забравете, че някога бях ваша годеница.

— Между нас няма врата, Айслин — отговори упорито той. — Има друг мъж.

Тя вдигна рамене.

— Добре. Има мъж, който не иска да ме освободи.

— Вие сте тази, която го държи в плен — премина в нападение Керуик и посочи новата гуна. — Вече започнахте да се гиздите, за да го замаете окончателно. — Помълча малко и със съвсем друг тон продължи: — Любовникът ви ни наблюдава, а аз нямам никакво желание отново да усетя върху себе си острите зъби на кучетата или да чуя плющенето на камшика. Идете да му правите компания и се постарайте да го развеселите.

Айслин кимна и отново коленичи край Болсгар. Старецът беше проследил внимателно всичките й движения. Изчака да го завие с дебелата вълча кожа и уморено се усмихна.

— Много сте мила, лейди Айслин. Старото ми сърце се стопли от допира на топлата ви ръчица. — Вдигна ръката й и я целуна. После се отпусна с усмивка в постелята си и доволно затвори очи.

Айслин стана и прекоси залата, усещайки върху себе си бдителния поглед на Вулфгар. Спря зад стола му и втренчи очи в тила му. Не искаше да бъде изложена на погледите му. Норманинът изглеждаше разведрен и отпуснат. Ала трябваше да положи големи усилия, за да запази учтиво държание към несъщата си сестра, която продължаваше да го засипва с все нови въпроси и обвинения. Поиска да узнае в какви отношения е с Вилхелм и каква част от плячката получава. После го укори, че е много снизходителен към крепостните.

Този път Вулфгар бавно вдигна поглед към Рейнър, който доволно се облегна назад в стола си.

— Радвам се, че толкова бързо произнасяте присъдите си, Гуинет — усмихна се норманинът.

Ала сестра му се направи, че не забелязва сарказма в думите му.

— Скоро ще се убедите, че нищо не се изплъзва от очите ми, братко — отговори тя с хитра усмивка на тънките си устни и устреми очи в Айслин.

Вулфгар невъзмутимо вдигна вежди и посегна към ръката на любимата си.

— Нямам какво да крия. Всеки може да знае как живея и как управлявам имуществото си.

Вбесена от равнодушието на Вулфгар, Гуинет замлъкна за миг. А Айслин отново се запита дали повелителят й не играе някаква тъмна игра с всички присъстващи.

Вулфгар продължи да милва ръката й, докато разменяше шеговити думи с хората си. Очите на Гуинет изпущаха гневни искри, които болезнено се впиваха в сърцето на Айслин. Яростта й още повече се усили, когато господарят сложи ръка върху стройната талия и поведе момичето нагоре по стълбата.

— Какво толкова намира в тая уличница? — изсъска тя и сърдито се отпусна назад.

Рейнър едва успя да откъсне очи от прекрасната фигура на младата англичанка. Приведе се към масата, погълна на един дъх остатъка от бирата си и с изкуствена усмивка се обърна към сътрапезницата си.

— Не мога да кажа какво, милейди, защото очите ми виждат само вас. О, ако знаете как ме възпламенява представата да остана насаме с вас, да почувствам до себе си голото ви тяло, жадно притиснато до моето! За да го преживея, съм готов да се откажа дори от райските блаженства…

Гуинет гърлено се изсмя.

— Сър Де Март, не ме карайте да се боя за добродетелта си. Никой не ме е ухажвал с такава смелост.

— Нямам много време — продължи дръзко Рейнър. — Още утре сутринта трябва да замина надалеч, за да се присъединя към Вилхелм. — Изписалото се по лицето й разочарование го накара да се усмихне самодоволно. — Ала не бойте се, сладка моя, ще се върна при вас, дори ако тук ме очаква смъртта.

— Смърт! — извика смаяно Гуинет. — Къде отивате? Трябва ли да се боя за живота ви?

— Да, мила, заплашват ме опасности. Англичаните не обичат норманите. Много им се иска да отблъснат претенциите на Вилхелм и да изберат друг крал. Трябва да ги убедим, че той е най-добрият владетел за Англия.

— Значи вие се биете смело за херцога, докато брат ми си седи тук и се забавлява с някаква английска уличница. Този човек е напълно лишен от чувство за чест!

Рейнър вдигна рамене.

— Поне ще има щастливи спомени, като замине да се бие.

— Нима Вулфгар ще ви придружи? — попита изненадано Гуинет.

— Не, но скоро ще се присъедини към войската. Ала дотогава може да съм паднал на бойното поле и никой няма да поплаче на гроба ми…

— О, недейте така, рицарю. Аз много ще се тревожа за вас — призна, поруменявайки, Гуинет.

Рейнър посегна към ръката й и я притисна до сърцето си.

— О, скъпа, какви сладки думи! Нима не чувствате как лудо бие сърцето ми! Вече знаете колко ви желая. Елате с мен навън, за да разстеля наметката си върху тревата и да ви обгърна с нежността си. Кълна ви се, че няма да посегна на добродетелта ви. Искам само да ви подържа в обятията си, преди да ви напусна.

Гуинет цялата почервеня.

— Вие сте опитен прелъстител, рицарю.

Ръката му притисна нейната.

— Не мога да устоя на красотата ви, демоазел. Обещайте, че ще дойдете. Дайте ми малък знак на привързаност, преди да ме откъснат от вас.

— Не е много прилично — промълви победена Гуинет.

— Никой няма да ни види. Баща ви е дълбоко заспал, а брат ви е заслепен от желание. Обещайте, че ще дойдете, скъпа!

Отговорът беше едва забележимо кимване.

— Никога няма да съжалявате за великодушието си — продължи дрезгаво Рейнър. — Ще се огледам за някое сигурно местенце. После ще се върна да ви взема. Бъдете готова за мен. Не искам да губим време.

Впи устни в ръката й и Гуинет усети, че в тялото й се надига сладко вълнение. Рицарят се надигна и бързо излезе навън.

 

 

Вулфгар затвори вратата зад себе си и уморено се облегна на стената. Благодарно погледна към вдигащата пара вана, която го очакваше пред огъня.

— Водите домакинството ми, сякаш сте родена за това — промърмори доволно той и започна да се съблича.

Айслин дръзко го изгледа през рамо.

— Мама ме възпитаваше за това още от най-ранни години.

— Прекрасно — изръмжа Вулфгар. — Полезна робиня сте вие…

Айслин се опита да се засмее.

— Така ли мислите, милорд? Баща ми често казваше, че никой не е в състояние да укроти дивата ми природа.

— Напълно съм съгласен с него — отговори Вулфгар и бавно се отпусна в топлата вода. Въздъхна със задоволство и се облегна назад. — Общо взето, много съм доволен от отношенията си с вас.

— О! — отвърна тихо тя. — Значи въобще не се тревожите от мисълта, че ще създадете на белия свят едно или няколко незаконни деца?

— Все още не сте ми дала доказателство, че сте способна на това, скъпа.

— Времето още не е узряло, милорд. — Тя се усмихна и свали новата си гуна. Обърна му гръб и продължи: — Надеждите ви се градят върху погрешни представи. Повечето жени са в състояние да зачеват деца. Просто сте имали късмет в досегашните си приключения.

— Не само късмет — бях винаги предпазлив — поправи я весело той. — Създадох си навика преди това да се осведомя много точно за състоянието на дамата.

— Но с мен не го направихте — подсети го тя.

Мъжът вдигна рамене.

— Приех, че вие и без това не знаете много за тези неща. Така е, когато човек си има работа с неопитни девици.

Айслин се изчерви.

— Никога ли не сте спали с девица, милорд?

— Така исках.

— Да не би да се хвалите, че сте имали всяко момиче, което сте пожелали?

— Жените не са особено сдържани. Можех да имам, която си поискам.

— О! — преглътна тихо Айслин. — Колко сте сигурен в себе си! Но аз не съм като вашите уличници!

Вулфгар бавно натри гърдите си със сапун и скритом я погледна отстрани.

— Може би трябва да призная, че вие сте най-интересната от всички, скъпа.

— Вероятно защото съм по-млада от досегашните ви завоевания — процеди през зъби тя. Обърна се и застана пред ваната, дръзка и извънредно привлекателна в голотата си. — Гърдите ми не са увиснали, краката ми са прави и стройни. Талията ми е тънка, а брадичката ми не е скрита между гънки от тлъстина. Сигурно именно тези мои предимства дотолкова са ви замаяли главата, та ме любехте без обичайните мерки на предпазливост.

Сивите очи втренчено я изгледаха и в тях проблеснаха весели пламъчета. Внезапно мъжът протегна ръка и я издърпа до себе си във ваната. Айслин изпищя и сърдито зарита с крака.

— Пак ми съсипахте ризата — проплака тя. — Най-хубавата ми долна риза, а вие я развалихте.

Вулфгар отметна глава назад и високо се изсмя. Приближи лице до нейното, без да сваля очи от нея.

— Ако ви призная, че сте най-прекрасното от завоеванията ми и че всеки мъж във ваше присъствие забравя кой е и какви убеждения има, това само ще засили обичайното ви високомерие. И без това сте суетна и нахална, а така направо ще ми се качите на главата. — Притисна я до себе си и продължи: — Сигурно ще си въобразите, че никога няма да обърна очите си към друга жена, че цял живот ще желая само вас и никоя друга. Не ви правя признания, скъпа, и по този начин даже ви улеснявам. Много е възможно да отворите сърцето си за мен и да не искате да ме освободите, когато харесам друга жена. Не се влюбвайте в мен, Айслин, защото ще бъда принуден да ви причиня болка.

Айслин почувства, че очите й се пълнят със сълзи, но издържа погледа му.

— Не се тревожете. В целия християнски свят надали има мъж, по-малко достоен за любов от вас.

— Добре тогава — усмихна се Вулфгар.

— Нали винаги казвате, че презирате жените? Защо непрекъснато ме предупреждавате да се пазя? Така ли се отнасяхте и с предишните си любовници?

Вулфгар я пусна и се облегна назад във ваната.

— Не, мила, вие сте първата. Ала вие сте най-млада от всички, затова сте и най-лесно ранима.

Айслин дръзко се усмихна.

— Но аз също съм жена, милорд. Защо ми оказвате любезността, отказана на всички жени досега? Очевидно е, че означавам за вас повече от предшественичките си. — Стройните й пръсти се плъзнаха по грозния белег на бузата му. — Внимавайте, милорд, вие също може да се влюбите в мен.

Вулфгар мушна ръка под коленете й и я вдигна от ваната.

— Никога не съм обичал жена — отговори остро той. — Няма и да обичам. В момента се забавлявам с вас по-добре, отколкото с всички други. Това е всичко.

Айслин скочи и се скри в най-далечния тъмен ъгъл на стаята. Този човек беше твърдо решен да запази независимостта си. Презираше жените и не спираше да играе с тях жестоката си игра. Съвсем съзнателно ги дразнеше и измъчваше, докато рухнат или избягат от него.

Не, този път номерът му няма да мине, каза си решително тя. Той все още не знаеше колко голяма е вътрешната й сила. Дори не подозираше истинската й същност и това щеше да бъде решаващо за бъдещите им отношения. Тя непременно щеше да открие слабото място в непробиваемата му на вид броня.

Потръпна в мократа си долна риза, изхлузи я през главата си и се пъхна в леглото. Вулфгар се присъедини към нея минута по-късно, ала тя се престори на заспала. Усети върху себе си изпитателния му поглед и усмихнато се запита какво ли ще предприеме сега. Отговорът дойде бързо. Ръката му обгърна раменете й и я обърна по гръб. Мъжът се наведе над нея и Айслин засмяно отвори очи.

— Май не сте заспала, демоазел — произнесе подигравателно той.

— Това изобщо не би ви попречило, нали? — осведоми се саркастично тя.

— Ни най-малко — прошепна мъжът и приближи устни до нейните.

 

 

Гуинет излезе на осветената от луната полянка. Едва не изпищя, когато тежка ръка се отпусна върху рамото й. Обърна се и облекчено въздъхна.

— Наистина дойдохте, скъпа.

— Ето ме, рицарю.

Рейнър я вдигна на ръце и я отнесе навътре в гората. Гуинет потрепери от вълнение, усещайки възбудата му. Изхихика смутено и обви с ръце врата му.

— Загубих ума си по вас — прошепна тя в ухото му. — Чак не ми се вярва, че се срещнахме едва тази сутрин.

— Нима наистина днес ви видях за първи път? — попита дрезгаво мъжът и я притисна до себе си, за да усети поне някаква малка закръгленост в мършавото й тяло. — Като че мина цяла вечност, преди да ви видя да напускате залата.

Впи устни в нейните и телата им се затърсиха едно друго с нарастваща възбуда. Рейнър сръчно смъкна гуната и долната риза и нежно я притисна върху разстланата на земята наметка. Огледа слабото тяло, сребърно в меката лунна светлина. Помилва малките гърди и в съзнанието му изникна споменът за други, много по-пищни и гъвкави. Почувства аромата на медноцветните къдрици и уханието на меката като коприна кожа. Представи си ръцете на Вулфгар върху разкошните гърди и ядно простена.

Гуинет изплашено скочи.

— Какво има? Идва ли някой? — прошепна тя и се опита да се прикрие с широката наметка.

Ръцете му я спряха.

— Няма нищо. Спокойно. Луната ми изигра лоша шега. Помислих, че нещо се раздвижи в храстите, но съм се излъгал.

Гуинет се сгуши в обятията му и плъзна ръка под кожения жакет. С наслада вкопчи пръсти в силните, мускулести гърди.

— Аз съм в неизгодно положение спрямо вас, рицарю — пошушна тя. — При това ме измъчва любопитство.

Рейнър се изсмя и бързо смъкна дрехите си.

— Така е по-добре — усмихна се жената. — Колко си красив, любими. Тъмен като топлата земя и силен като столетните дъбове. Никога не бях помисляла, че един мъж може да бъде толкова красив.

Плъзна ръце по тялото му и още повече разпали дивата страст в гърдите му.

— Бъдете нежен с мен — пошушна жената и се отпусна върху дебелата наметка. Бледосините очи приличаха на далечни звезди. Когато мъжът се наведе над нея и съедини тялото си с нейното, те бавно и с наслада се затвориха.

Мина много време, преди Рейнър отново да се надигне. В далечината виеше вълк. Мъжът седна и впи очи в светлата ивица, която проникваше през прозореца на господарската спалня. Очерта се и фигурата на мъж, който застана за миг пред прозореца, ала скоро се извърна и се приведе над леглото, чието местоположение Рейнър отлично си спомняше. Болезнено си пожела сега той да беше на мястото на Вулфгар. Щеше да се приведе и да навие около пръстите си тежките къдрици с цвят на мед, разпилени като коприна около прекрасното овално лице.

Жаждата за отмъщение го изгаряше. Споменът за нощта, в която бе държал Айслин в обятията си, никога не го напускаше. Знаеше, че на всяка цена трябва да я има, за да се успокои. Само тя можеше да задоволи копнежа му. Усмихна се, сигурен в отмъщението си.

— За какво мислиш? — промълви ласкаво Гуинет и помилва твърдия му гръб. Рейнър се обърна и отново се отпусна върху нея.

— Мислех колко щастлив ме направи с любовта си, моя най-скъпа. Вече спокойно мога да се присъединя към Вилхелм, защото сладкото ти личице ще ме придружава ден и нощ.