Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (17)

Глава седемнадесета

В края на мразовития януарски ден малката група наближи Даркенвалд. Не ги посрещна фанфарен звън, ала когато влязоха в градчето, любопитните жители наизскачаха по улиците, за да поздравят новия си лорд.

Айслин яздеше сивата си кобилка, увита в топла, подплатена с кожи наметка. Внимаваше да се държи на почтително разстояние от Вулфгар, който любезно поздравяваше събралите се хора. Рицарят скочи от коня непосредствено пред стълбите към залата. Оборският ратай посегна към юздите на кобилата и Вулфгар побърза да свали Айслин от седлото. Застаналата на прага Гуинет грозно смръщи чело.

Новодошлите влязоха в залата, следвани от многолюдна тълпа. Най-отпред, разбира се, бяха децата. По-смелите скришом подръпваха железните ризници. Вулфгар беше заобиколен от любопитни, защото всички бяха жадни да чуят последните новини от столицата. Гуинет побърза да се скрие в дъното.

Цареше невъобразим шум. Кучетата с лай подскачаха около новодошлите. Останалите в Даркенвалд нормани поздравяваха старите си приятели. Айслин със задоволство усети примамливия аромат на печен глиган. Обърна глава към огнището и видя, че две момчета въртяха големия шиш над пламтящия огън.

Всеки звук и всяка миризма, всяко лице и всеки глас в тази зала й бяха близки и мили. Бузите й пламтяха от радостта на завръщането, устните й мълвяха несвързани поздрави. Тук си беше наистина у дома! Едва сега осъзна колко й е липсвал Даркенвалд сред скованата атмосфера на кралския двор.

Слугите започнаха да разнасят храна и напитки. Скоро всеки от мъжете държеше в ръка костен рог. Вдигнаха се наздравици за щастливото завръщане. Около Вулфгар беше особено шумно. Айслин се почувства не на място сред многото мъже и понечи да се присъедини към жените, ала ръката на Вулфгар почиваше заповеднически върху рамото й и я принуждаваше да остане до него.

Скоро съвсем близо до тях прозвуча пронизителният глас на Гуинет и в залата се възцари неловка тишина.

— Е, Вулфгар, убихте ли поне няколко проклети саксонци? — Тя пристъпи напред и продължи: — Тези земи станаха ли най-сетне ваши и по закон, или трябва да си събираме парцалите и да търсим подслон другаде?

Вулфгар се усмихна снизходително и отговори:

— Не, Гуинет. Даркенвалд е наистина мой. Дори Рейнър не успя да оспори иска ми.

— Какво искате да кажете? — сепна се жената.

— Ами — обясни иронично Вулфгар, — бихме се за земите… и за лейди Айслин.

Гуинет гневно присви очи и унищожително изгледа съперницата си.

— Какво е сторила пак тази мръсница? С какво коварство ви принуди да вдигнете оръжие срещу благородния рицар? Всъщност защо ли питам? Представям си как ме е наклеветила пред вас. От устата й излизат само гадни лъжи, макар че умее толкова невинно да върти дяволските си очи.

Вулфгар усети трепването на Айслин и студено изгледа сестра си. Гуинет коварно продължи:

— О, братко, нима не виждате към какво се стреми тази жена? Иска й се с ваша помощ да стане господарка на Даркенвалд и да спечели сърцето ви за своите проклети саксонци. Не се оставяйте низките страсти да ви завладеят! Махнете я оттук, преди да е станало твърде късно! Не е ли по-добре да се забавлявате с дами от благородно потекло? Не е достойно лордът на тези земи да общува с курва. Тя ви води към гибел, не разбирате ли!

Гуинет презрително изгледа Айслин и със злобна усмивка продължи:

— Впрочем, тя спомена ли ви колко добре се забавляваше с бившия си годеник по време на отсъствието ви? Често ги виждах двамата и кой знае какво са правили, когато са били насаме. Сигурно ви е много благодарна, че задържахте този роб в замъка си, за да може необезпокоявано да се среща с него…

Видя, че лицето на Вулфгар се сгърчи като от удар, и разбра, че този път е улучила право в целта.

— А що се отнася до красивата Хайлан, която изпратихте отдалеч, за да живее под покрива на тази зала… — Обърна се и посочи младата вдовица, която плахо беше застанала зад нея в една от най-изисканите роби на Айслин. — … вашата Айслин още от първия ден се обърна срещу нея и отказа да й даде дори най-проста рокличка. Трябваше най-после да въведа ред, защото не е позволено една робиня да нарича вашите неща свои.

Вулфгар мрачно огледа присъстващите и в повечето лица прочете съмнение в злобните думи на Гуинет, дори възмущение. Младият Гоуейн беше стиснал ръце в юмруци и едва се сдържаше да не се нахвърли върху Гуинет. Вулфгар отново се обърна към сестра си и отмерено заговори:

— Е, мила сестричке, трябва да ви разочаровам. Преди да се появите пред очите ми, никой не се осмели да вдигне глас срещу Айслин. Освен това трябва да ви съобщя, че тя не се е оплакала с нито една дума от вас или Хайлан.

Гуинет поруменя и понечи да се защити, ала Вулфгар продължи с подигравателна усмивка:

— Струва ми се, че само вашите собствени уста ви предават, мила сестро. — Гласът му стана твърд и режещ. — Аз съм господар на тези земи, Гуинет, и това е потвърдено с кралска заповед. Тук съдя аз и никой няма право да наказва, ако не е упълномощен от мен. Вие не сте част от семейството ми и не се ползвате с авторитета ми. Затова се подчинявайте както всички останали. И знайте едно — ще наказвам деянията ви, също като на останалите си поданици. От днес нататък бъдете внимателна.

Погледна кратко Хайлан и продължи:

— А сега за хората, които изпратих тук. Имат единствената задача да работят и да изпълняват задълженията си като всички останали. Не съм имал намерение да задържа един от тях под покрива на дома си.

Изгледа втренчено Айслин и отново се обърна към сестра си:

— Вие не искате да разберете, че Айслин ми е вярна и предана и освен това умее да приведе в ред много неща, объркани от вашето лекомислие или злоба. Ценя обществото й и съм й посочил място в дома си, като съм я поставил под своя защита. Всичко, което й давам, е обезщетение за усилията й, и го давам по свободна воля и от сърце. Керуик вече изпита на гърба си как умея да защитавам собствеността си и наказвам посегателствата върху нея. Не вярвам, че още веднъж ще се осмели да протегне ръцете си към нея.

Посочи одеждите на двете жени и с режеща подигравка в гласа продължи:

— Както виждам, поделили сте честно откраднатото. Ала ви предупреждавам за в бъдеще да не докосвате нещата на Айслин. В противен случай ще бъдете безмилостно наказани за кражба. Няма какво да търсите в покоите ни, ако Айслин или аз не сме ви дали изрично позволение.

Гуинет стоеше като ударена от гръм, без да посмее да проговори.

— С оглед на общата ни майка и добрия ви баща се обръщам за последен път с добро към вас — заключи невъзмутимо Вулфгар. — Никога вече не смейте да поставяте на изпитание търпението и снизходителността ми.

Гуинет стисна зъби и сърдито процеди:

— Как можех да очаквам, че ще срещна разбиране в сърцето ви за грижите си, Вулфгар! Нали съм само ваша сестра… — Въздъхна и с достойнство се запъти към стълбата. Хайлан погледна след нея и побърза да отиде при огъня, където се печеше глиганът.

Светлите очи на Керуик блеснаха подигравателно насреща й.

— Одеждите ви са твърде скъпи за тази работа, уважаема.

Беше късно през нощта, когато Айслин най-после последва господаря си в спалнята. Вулфгар затвори вратата и с учудване се взря в щастливото й лице. Младата жена огледа привичната обстановка и се усмихна с истинска радост.

— О, Вулфгар! — прошепна тя. — Колко се радвам, че сме отново у дома.

Мъжът огледа мрачно голямата спалня. Думите на Гуинет бяха посели съмнение в душата му. Айслин спря пред него и изненадано го изгледа.

— Не се ли чувствате добре, Вулфгар? — попита загрижено тя. — Раните ли ви болят?

Мъжът заплашително сви вежди.

— Мамихте ли ме, Айслин?

Момичето смаяно разтвори очи.

— Помислете добре, преди да отговорите — продължи още по-мрачно той. — Трябва да зная истината. Викахте ли Керуик в спалнята по време на отсъствието ми?

В сърцето на жената се надигна гняв. При мисълта, че се съмняват във верността й, цялото й тяло се разтрепери.

— Как се осмелявате! Не стига, че ме направихте робиня и ми отнехте всичко, което имах! Сега ме измъчвате още по-жестоко. О, как ви мразя!

Вдигна една от завивките на леглото, уви се в нея и изхвърча от стаята. Обърна се за миг на вратата, ала не намери думи и затропа с крак в безпомощна ярост. После хукна надолу по стълбата, прекоси залата и излезе през вратата. Дори не забеляза смаяния поглед на седналия край огнището Болсгар. Успокои се едва в ледената нощ и несъзнателно пое към хижата на майка си.

Когато вратата внезапно се отвори и в стаичката влетя възбудената Айслин, Майда стреснато скочи. Момичето побърза да затвори вратата и пусна тежкото резе. После се хвърли на стола и потъна в мрачно мълчание. Старата жена усети какво става в сърцето на дъщеря й и не можа да скрие злобното си задоволство. Разправията между Айслин и Вулфгар можеше да бъде само от полза за плановете й.

Ала преди да се впусне отново в обичайните си злобни тиради, отвън се чуха тежки стъпки и скоро някой зачука по вратата.

— Айслин! — изкрещя гневно Вулфгар. Момичето дори не обърна глава към вратата. — Айслин!

Вратата поддаде под силните удари, но тя нямаше намерение да отвори. Скоро подпорите на резето отлетяха, кожените ремъци се скъсаха и цялата врата полетя навътре в стаята. Майда изпищя и се скри в най-тъмния ъгъл. Айслин обаче скочи и смело се опълчи срещу натрапника.

Вулфгар прескочи падналата врата и даде воля на гнева си.

— Ти, саксонска вещице! Да не мислиш, че някаква си врата ще ме спре, когато идвам да взема своето!

— Наистина ли ме смятате за ваша, милорд? — изграчи подигравателно тя.

— Да, моя сте — изръмжа мъжът.

— И като каква съм ваша? Като законна военна плячка? Или след благословията на свещеник? Или само защото вие сте решили така?

— Спахте ли с онзи нещастник или не?

— Не! — отговори с дълбоко огорчение Айслин. После по-спокойно продължи: — Как бих могла да сторя подобно нещо, след като Хлин, Хам и мама бяха почти винаги край мен? А нощем Суейн пазеше пред вратата на стаята ми. — В очите й проблеснаха сълзи. — Бих ли се съпротивлявала с такава сила срещу обвиненията ви? Бих ли ви молила да ми оставите поне малко гордост и достойнство, ако бях способна на подобна постъпка? Ваша работа е дали ще повярвате в злобните думи на Гуинет или не. Вече няма да се защитавам срещу подобни глупости. Обещавам ви, че за в бъдеще няма да се опитвам да ви убеждавам в искреността си.

Вулфгар дълго я гледа с пронизващ поглед. После протегна ръка и нежно изтри сълзите от бузите й.

— Здраво си се окопала в сърцето ми, малка саксонска вещице. Само ти можеш да ми причиниш болка.

Притисна я до гърдите си и без повече думи я вдигна на ръце. Прескочи отново падналата врата и закрачи към полуотворената порта на замъка, откъдето проникваше мътна светлинка.

Когато прекоси изстиващата зала, Болсгар, който не напускаше мястото си до огъня, тихо се изсмя.

— Блазе им на младите. Когато си влюбен, помирението идва бързо…