Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (6)

Глава шеста

Айслин така и не разбра кога замина Рейнър. Казаха й само, че изчезнал още на зазоряване — забързан, кипящ от гняв, но безмълвен. С леко сърце и бодра крачка тя се зае с всекидневните си задължения. Беше много по-уверена в себе си, отколкото вчера, не на последно място благодарение на камата, която висеше на колана й. Вулфгар сам й я връчи, докато се обличаше сутринта. Отблъсна благодарностите й с обичайната си подигравателна усмивка.

Около обяд Айслин седеше с майка си край гроба на лорд Ерланд. Когато случайно вдигна поглед, с изненада видя някакъв мъж да се промъква между дърветата към замъка. Нещо във вида му й се стори странно и след секунди смаяно осъзна, че косите му висят на дълги разбъркани къдрици, а брадата се развява от вятъра. Затаи дъх и майка й също вдигна глава. Ала Айслин не искаше старата жена да забележи нещо и окуражително й се усмихна. Майда с тъга сведе очи към гроба и с тих глас продължи да оплаква починалия.

Айслин страхливо се огледа наоколо, за да разбере дали някой от норманите не е забелязал чужденеца. Ала по нищо не личеше да е така. Надигна се и предпазливо се промъкна към стената на голямата сграда. Когато се увери, че никой не я преследва или наблюдава, бързо изчезна зад ъгъла и се втурна през полянката, за да се скрие в най-гъстия храсталак в края на блатото. Там смени посоката и стъпи на здрава почва, без да обръща внимание на тръните и острите клончета, които се забиваха в одеждите или нараняваха кожата й.

Внезапно чужденецът се появи точно пред нея. Беше застанал между две ниски дървета и явно беше на края на силите си. Веднага позна Томас, един от васалите на баща си, наскоро провъзгласен за рицар. Сърцето й потръпна от радостно облекчение, защото беше смятала, че и той е мъртъв — като толкова други. Изплака и се втурна към него. В първия миг мъжът се стресна, ала веднага я позна и протегна ръце насреща й.

— О, милейди, вече не вярвах, че ще видя отново Даркенвалд — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи. — Как е баща ви? Раниха ме при Стеймфърд Бридж и лежах там, докато войската продължи пътя си на юг, за да срещне Вилхелм. — Лицето му стана тъжно. — Лоши времена настанаха за Англия. Загубени сме.

— Норманите са вече тук, Томас — прошепна Айслин. — А Ерланд загина в бой. Трябва да ви скрия.

Погледът му изплашено се насочи към господарската къща. Когато проумя значението на думите й стисна в ръка бойния меч. Айслин успокояващо сложи ръка на рамото му и настойчиво заговори:

— Вървете при Хилда. Скрийте се в къщата й. Съпругът й падна, защитавайки Ерланд, а дъщеря й бе убита от мародери. Ще ви посрещне добре. Ще ви потърся там колкото се може по-скоро и ще донеса нещо за ядене.

Мъжът кимна и хукна между дърветата. Когато изчезна от погледа й, Айслин затича обратно към замъка. С помощта на Хлин събра малко хляб, сирене и месо и ги уви в широката си наметка. Хилда я очакваше пред прага на дома си и побърза да я въведе вътре.

— Как е той? — попита тихо Айслин и хвърли тъжен поглед към Томас, седнал със сведена глава пред огъня.

— Само сърцето му е наранено, милейди, също като моето — пошепна Хилда. — Ще се погрижа за него, не се тревожете.

Айслин й подаде вързопчето.

— Ако някой те попита откъде имаш месо, кажи, че аз съм го откраднала. Не искам да те бичуват заради мен.

— Нека ме убият — отговори старицата. — Животът ми свършва, ала вашият едва сега започва.

— Вулфгар няма да ме убие — отговори Айслин, макар да не беше много уверена в това. — Е, ще скриеш ли Томас тук, ако дойдат да го търсят? Не бива да го хванат.

— Не се бойте, милейди. Имам добро скривалище.

— Време е да вървя. — Айслин се обърна към вратата. — Щом стане възможно, ще донеса още храна.

Тъкмо отвори вратата и се приготви да излезе, когато Хилда нададе силен вик:

— Норманите!

Айслин вдигна поглед и се вцепени. Отвън стоеше Вулфгар, следван от няколко воини. По гърба й пропълзя леден страх. Сивите очи я пронизаха. Норманинът пристъпи напред и понечи да влезе в хижата, ала Айслин смело се изправи на пътя му. Единственият отговор беше недоволно ръмжене. Протегна ръка и без усилия я отблъсна настрани.

— Не! Той нищо не е направил! — изплака отчаяно тя и се вкопчи в ръката му. — Не го убивайте!

Вулфгар сведе очи към малките ръце, които стискаха ръкава му, и предупредително произнесе:

— Забравяте се, Айслин Даркенвалд. Този саксонец изобщо не ви засяга.

Айслин хвърли уплашен поглед към Томас, изправен в ъгъла с меч в ръка, и отново се обърна към Вулфгар:

— Милорд, Томас е смел воин. Защо трябва да пролеете и неговата кръв, когато решителната битка вече е дадена и той не е направил нищо друго, освен да се бие достойно на страната на господаря си? И той, и баща ми се бяха заклели да служат вярно на краля. О, милорд, моля ви и този път да докажете своята мъдрост и великодушие! Готова съм да вдигна ръкавиците и да остана ваша робиня до края на живота си.

Вулфгар слушаше с каменно лице.

— Предлагате ми неща, които отдавна са мои. Пак ли се намесвате в решенията ми? Махнете ръцете си и се заемете отново със задълженията си. — Той я отхвърли настрани. Запъти се към младия саксонец, следван от двама свои воини. — Значи името ви е Томас? — произнесе хладно той.

Томас неразбиращо погледна към Айслин.

— Кажете му да свали меча си и да дойде с нас — заповяда Вулфгар.

Айслин побърза да преведе думите му и Томас недоверчиво впи очи в тримата нормани.

— Ще ме убият ли, милейди? — попита тихо той.

Айслин замислено се вгледа в каменното лице на Вулфгар, после сведе очи към широките рамене, пристегнати от ризницата, и спокойната, подпряна върху дръжката на меча ръка.

— Не — отговори уверено тя. — Не вярвам да го сторят. Новият господар на Даркенвалд е справедлив към поданиците си.

Томас колебливо отпусна меча и протегна ръце към Вулфгар. Норманинът взе оръжието и тръгна към изхода на хижата. На минаване хвана Айслин за ръка и я бутна да мине пред него. Томас ги последва между двамата нормански воини.

Когато излязоха на яркото слънце, Айслин смутено вдигна очи към господаря си. Лицето му не издаваше нищо. Продължаваше да я държи за ръка и вървеше с отмерени крачки. Сякаш беше забравил присъствието й. Тя подтичваше след него и непрекъснато се спъваше в камъни и корени. Всеки път ръката му я подхващаше по-здраво и й помагаше да запази равновесие. Пусна я едва в залата и отново съсредоточи цялото си внимание върху Томас. Айслин реши да използва случая и да се скрие в стаята си.

— Останете! — изръмжа Вулфгар и тя замръзна на мястото си.

Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Погледна изпод сведени мигли Керуик, който със страх наблюдаваше едрия норманин, после и Майда, която цялата трепереше.

— Какво желаете, милорд? — попита тихо Айслин.

Гласът му беше студен, рязък.

— Желая да ме удостоите с присъствието си, докато ви позволя да си вървите. Седнете някъде.

Младата жена кимна и приседна на една пейка до масата за хранене. Вулфгар се обърна назад и посочи Керуик:

— Свалете му веригите и го доведете тук!

Керуик пребледня, ала беше безсилен да се пребори с двамата яки нормани. Довлякоха го пред новия му господар и той се сви уплашено под строгия поглед.

Суейн гръмогласно се изсмя.

— Малкият саксонец трепери от страх. Какво е направил, та се е изплашил така?

— Нищо! — извика Керуик. — Пуснете ме!

Суейн повторно се изсмя.

— О, ти все пак разбираш езика ни, саксонецо. Прав беше Вулфгар.

— Какво искате от мен? — попита Керуик и отправи безпомощен поглед към Айслин.

Вулфгар замислено се усмихна.

— Томас не разбира езика ни. Трябва да превеждаш.

Айслин облекчено въздъхна. Ала защо ли не накара нея да превежда думите му, след като много добре знаеше, че отлично владее езика му? Вулфгар остро я изгледа. После небрежно заговори, при което не обръщаше внимание на смутения Томас, затова пък толкова по-внимателно наблюдаваше Керуик.

— Кажи на този мъж следното: има избор да носи вериги и да живее като роб, както крадците, или да заеме отново старото си място, като изпълни три поставени от мен условия. Първо, да сложи оръжие и да се закълне, че няма да го вдигне отново срещу нас. Ще се бие само по моя заповед. Второ, да обръсне брадата и да отреже косите си, както е по нормански обичай. И трето, изисквам още сега да даде васална клетва на херцог Вилхелм.

Докато Керуик превеждаше, Вулфгар пристъпи към Айслин и седна до нея на пейката. Момичето почти не го забеляза, защото следеше внимателно думите, които си разменяха Томас и Керуик. Младият саксонец не искаше да се раздели с разкошните си руси коси. Едва когато Керуик разголи гърба си и му показа едва зарасналите кървави ивици, Томас се подчини и с кимане изрази съгласието си.

Ръката на Вулфгар се отпусна върху рамото на Айслин. Дългите му пръсти нежно се плъзнаха по ключицата, проследиха линията на брадичката и помилваха тила, за да спрат най-сетне в меката извивка на гърдите й. Младата жена смутено забеляза, че Керуик ги наблюдава с потъмняло от гняв лице и свити юмруци. Внезапно осъзна какво смята да прави Вулфгар. Понечи да заговори, ала притискането на ръката му я спря. Погледна в сивите очи и разбра, че е по-добре да си мълчи.

— Струва ми се, че отклонявате вниманието си, Керуик — проговори норманинът, без да сваля очи от нея. — Довършете започнатото.

Керуик отчаяно се опитваше да се съвземе. Опита се да продължи превода, ала гласът му беше задавен и едва се разбираше.

— По-високо, саксонецо. Езикът ти май се е залепил за небцето. Желая думите ми да бъдат ясно разбрани на твоя английски.

— Не мога — процеди през стиснати зъби младежът.

— И защо не можете? — попита почти любезно Вулфгар. — Аз съм вашият господар. Не е ли в реда на нещата да ми се подчините?

Керуик вдигна ръка и посочи към Айслин:

— Тогава не я докосвайте! Нямате право да я милвате! Тя е моя!

Държанието на Вулфгар внезапно се промени. Дългият меч изхвръкна от ножницата и стопанинът му с дълги крачки се втурна към огъня. Стовари блестящото острие върху един грамаден пън и го разсече на две. После вдигна меча и насочи върха му право в гърдите на Керуик, които стоеше неподвижен с побеляло като платно лице. Застана пред него като великан пред джудже.

— Бог ми е свидетел, саксонецо! — изгърмя той. — Днес ме поставяте на най-тежкото изпитание! Вече не сте лорд, нямате нито педя земя. Сега сте само мой крепостен. — Гласът му се понижи в неясно ръмжене. Направи знак с ръка към Айслин и продължи вече по-спокойно: — И двамата владеете френския език, ала освен това тя ми доставя и удоволствия, нещо, което съвсем не може да се каже за вас. Ако желаете да останете жив, не споменавайте повече за отношенията си с нея. — Помълча малко и замислено добави: — Надявам се, осъзнавате истината в думите ми?

Керуик сведе глава.

— Да, милорд. — После решително продължи: — Ала това ще ми коства големи усилия. Трябва да знаете, че много я обичам.

За първи път Вулфгар усети в сърцето си благосклонност и дори уважение към дребния саксонец. Всеки омаян и измамен от жените мъж можеше да разчита на съчувствието му.

— В такъв случай ще смятаме въпроса за приключен — проговори спокойно той. — Вече няма да ви връзват, освен ако ме принудите да го сторя. Отведете този човек със себе си и се погрижете да му отрежат косите и брадата. После го върнете тук, за да даде клетва пред Божия кръст.

Вулфгар се обърна към стълбата, докато Керуик и Томас напускаха залата, следвани от хората му. Изкачи няколко стълби и хвърли поглед през рамо към Айслин, която стоеше като замаяна.

— Защо сте толкова смутена, демоазел? — подразни я с усмивка той и вече сериозно продължи: — Поканих всички мъже от града да се върнат по домовете си. Зимата наближава и трябва да положим задружни усилия, за да задържим глада далеч от себе си. Ако отново откриете някой като Томас, доведете го при мен, вместо да го криете. Няма да му сторя зло. Елате с мен. Време е да хапнем и да утолим жаждата си.

Айслин се надигна и закрачи колкото се може по-достойно нагоре по стълбата. Мина покрай него, без да обръща внимание на развеселения му поглед. Влязоха в спалнята и тя побърза да му помогне да съблече тежката броня.

После застана насред стаята, не знаейки какво да предприеме. Усети болезнено пробождане в сърцето, засегната от непринуденото му държание. Когато той застана пред огъня да се стопли, реши да използва момента и бързо се разсъблече.

Чу някакъв шум и стреснато се обърна. Видя блесналите от желание очи на Вулфгар. Без да се прикрива, норманинът разгледа безупречния гръб, после сведе очи към гъвкавите, стегнати бедра и дългите стройни крака. Странно, но този път Айслин не почувства смущение. По-скоро усети, че в тялото й лумват буйни пламъци. В утробата й пропълзя постоянно нарастваща възбуда, която никак не беше неприятна.

Положи големи усилия да вдигне високо брадичка и да придаде на гласа си подигравателен тон.

— Надявам се, че харесвате онова, което виждате, господарю? Отговорете ми, моля ви, преди да прикрия отново бедното си тяло. Иначе ще бъде жалко да дадете за него дори една от скъпоценните си златни монети.

Очите му се впиха в лицето й. Страстният блясък угасна и отстъпи мястото си на мрачно, недостъпно изражение. Без да каже нито дума, й обърна гръб и изскочи от стаята.

 

 

Около разсъмване небето се покри с тъмни, сиви облаци. Паднаха първите едри капки, после се изля проливен дъжд, който напои обилно изсъхналата земя. Айслин сънено се протегна под вълчите кожи и с усилия отвори едното си око, за да види откъде идва светлината, която я беше събудила. Нима Вулфгар е станал рано-рано и е отворил капаците на прозорците? За миг остана вгледана в сивата пелена на дъжда, зарадвана от успокояващия тропот на едрите капки. После нечия грамадна сянка закри прозореца и младата жена стреснато скочи. Вулфгар наистина беше станал и стоеше пред нея напълно облечен. Носеше военното си облекло и кожени панталони.

— Прощавайте, милорд. Не подозирах, че ще станете толкова рано. Ей сега ще се погрижа да ви донеса нещо за закуска.

— Не — поклати глава Вулфгар. — Нямам бърза работа. Събуди ме дъждът.

Айслин пристъпи към прозореца и застана до него. Отметна глава и разтърси разсипалите по лицето й къдрици. Косите й се спускаха безредно по гърба чак до бедрата. Когато вдигна очи, Вулфгар протегна ръка и вдигна от гърдите й тежкия кичур.

— Снощи си легнахте късно, милорд. Какво ви задържа толкова дълго буден?

— Със сигурност не удоволствията между бедрата на някоя жена, както може би предполагате.

Айслин се изчерви и се приведе от прозореца, за да улови в сключените си ръце дъждовните капки. Когато понечи да повтори опита си, забеляза втренчения поглед на Вулфгар и замръзна на мястото си. Остана неподвижна, загледана в забулената от дъжда местност. Струваше й се, че присъствието на мъжа прониква до последната фибра на тялото й.

Заговори, без да вдига очи:

— Милорд, вие казахте, че не искате благодарност от мен, ала аз просто трябва да ви кажа колко се радвам на добротата, която проявихте към Керуик. Той е усърден и разумен момък.

— Ако не е замаян от женското коварство — допълни, потънал в мислите си Вулфгар.

Айслин рязко се обърна и с потъмнели от гняв страни отговори:

— Бях вярна на годеника си, докато вашият рицар не ме освободи от тази отговорност.

— Питам се дали верността ви нямаше да се разколебае скоро и без намесата на Рейнър, демоазел…

Младата жена се протегна и втренчи очи в лицето му.

— Керуик беше избран от баща ми и аз се заклех да уважавам това решение до края на живота си. Не съм от ония лекомислени момичета, които се хвърлят във всяко попаднало им легло и се оставят да ги възседне първият срещнат жребец.

Погледът му оставаше втренчен в нейния.

— Моля ви само за едно, сър: обяснете ми защо толкова се страхувате от жените и от предполагаемата им изневяра? — Айслин видя, че лицето му помръкна, но смело продължи: — Защо мразите жените и презирате дори онази, която ви е дарила с живот? С какво го е заслужила?

Белегът на бузата му сякаш пламна. Имаше чувството, че ей сега ще я удари. Обърна се и с гневни стъпки прекоси стаята. Спря до леглото и дълго остана така. После заговори, без да се обръща.

— Така е, тя ми подари живота, но нищо повече. Тя беше първата, която ме презря. Малкото момче, което я молеше за любов, не получаваше нищо, освен зли погледи. Когато то порасна и обърна сърцето си към мъжа, когото смяташе за свой баща, онази жена разруши връзката им. Да, и двамата се отърваха от мен, сякаш ме беше заченала някоя уличница!

Внезапно Айслин усети неудържимо желание да отиде при него и да притисне главата му до гърдите си. Искаше й се да заличи завинаги тази горчивина и болка по лицето му. Никога в живота си не беше усещала такъв прилив на нежност към един мъж. Ала той беше враг! Какво я караше да прояви такова силно желание да облекчи страданието му? Каква лудост я тласкаше в неговите обятия?

Пристъпи зад него и меко положи ръка върху неговата. Очите й молеха за прошка.

— Езикът ми е остър и лесно причинява рани. Често са ме укорявали за този порок. Простете ми, моля ви. Не биваше да събуждам отдавна погребаните тъжни спомени.

Вулфгар нежно помилва бузата й.

— Признавам, нямам доверие на жените. — Усмихна се принудено и добави: — Често ме обвиняват за това.

Очите на Айслин се впиха в неговите с искрена нежност.

— Всичко става все някога за първи път, милорд. Нека изчакаме.