Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (2)

Глава втора

Айслин чу някой да я вика по име и постепенно дойде на себе си. Гласът идваше сякаш много отдалеч. Когато осъзна къде се намира, първата й реакция беше да отмести притискащото я мъжко тяло. Норманинът се раздвижи, промърмори нещо в просъница и се отпусна настрани. Лицето му изглеждаше невинно като на дете. Въпреки това погледът на Айслин остана мрачен. Отвращаваше се от онова, което й беше сторил. Твърде пресен беше споменът за грубите му милувки, за коравото голо тяло, което беше притиснало нейното върху кожите на леглото. Разтърси глава, побесняла от гняв при мисълта, че може би е заченала дете от този насилник. О, дано Бог я предпази от тази горчива участ!

— Айслин! — прозвуча отново гласът и младата жена стреснато се обърна. До леглото стоеше майка й и нетърпеливо кършеше ръце. — Да бягаме, детето ми! Нямаме никакво време. — Майда забързано подаде на дъщеря си приготвената гуна. — Ще избягаме, докато постовете спят. Побързай, дъще, моля те!

Айслин почувства смъртния страх в гласа на майка си. Учуди се, че самата тя остава спокойна. Сякаш всички чувства в сърцето й бяха замрели.

— Трябва да излезем веднага, иначе няма да успеем — замоли се отново Майда. — Тръгвай, преди да са се събудили. Трябва да помислим за собствената си сигурност. — Айслин се надигна с мъка, разбита от умора и болки. Нахлузи гуната през глава, без дори да усети грубото вълнено платно върху кожата си, макар че не беше облякла долна риза. Страхът да не събуди спящия норманин я накара да хвърли бърз поглед през рамо. Мъжът продължаваше да диша дълбоко и спокойно.

Младата жена се извърна и пристъпи към прозореца. С нетърпеливо движение разтвори тежките капаци. В ярката светлина на изгряващото слънце крехката й фигурка изглеждаше съвсем дребна, лицето бледо и посивяло след безсънната нощ. Опита се да подреди косите си, да прибере разбърканите къдрици. Ала споменът за дългите пръсти на Рейнър, които се бяха ровили в тях, я накара да замръзне на мястото си. Разтърси тежката коса и тя се спусна като златен водопад над гърдите й чак до бедрата. После прекоси стаята и спря пред майка си.

— Не, мамо — проговори решително тя. — Няма да бягаме. Не и докато милите на сърцето ни мъртъвци лежат на полето и са лесна плячка за вълците и гарваните.

Напусна стаята с енергични крачки, следвана от Майда, която безпомощно кършеше ръце. Двете внимателно си запробиваха път през залата между натъркаляните по пода нормани, потънали в дълбок пиянски сън.

Айслин приличаше на призрак. С учудваща за крехкото й тяло сила тя разтвори тежката порта на Даркенвалд Хол и спря като закована, когато прозвуча протяжното й скърцане. Острата миризма на смъртта я блъсна в носа и тя се олюля. Прилоша й, но продължи решително напред, докато се озова пред мъртвото тяло на баща си.

Лорд Ерланд лежеше на твърдата земя, изстинал, с широко разперени ръце, с притиснати към родната земя могъщи рамене, все още стиснал в юмрук бойния си меч. Дори в смъртта около устните му играеше упорита, презрителна усмивка.

Една сълза се спусна по бузата на Айслин и тя застана до мъртвия си баща. Беше загинал, както беше и живял — с чест. Кръвта му напояваше земята, която беше обичал повече от всичко на света. Щеше много да й липсва, дори със страшните си гневни изблици. Какво отчаяние носеше със себе си смъртта! Майка й пристъпи до нея и политна да падне върху мъртвия си съпруг. Айслин едва успя да я задържи. Майда погледна укорително безжизненото тяло и изкрещя:

— О, Ерланд, не беше справедливо да ни оставиш сами в ръцете на тия крадци, които плячкосаха дома ни! Та те насилиха дори собствената ти дъщеря!

Майда падна на колене и задърпа ризницата на мъртвия си съпруг, сякаш искаше да го изправи. Ала силите й не достигнаха и тя с плач се отпусна до него.

— Какво ще стане с мен? Какво да правя сама?

Айслин внимателно прекрачи през мъртвото тяло и издърпа меча от свития юмрук. Улови трупа за раменете и се опита да го издърпа настрани, да му намери по-достойно място за вечен покой. Майда улови китката на съпруга си и извади от изстиналия му пръст големия пръстен с печата на Даркенвалд Хол. Срещна укорителния поглед на дъщеря си и избухна в отчаян плач.

— Пръстенът е мой! От моята зестра! Я виж, това е шлемът на баща ми — извика тя и пъхна пръстена пред очите на дъщеря си. — Нека остане при мен — помоли тихо.

В този миг проехтя боен вик. Двете жени се сепнаха и скочиха на крака. Старата жена изпусна ръката на мъртвия си съпруг и с учудваща бързина изтича към храсталаците в края на блатото, за да се скрие от заплашващата я опасност. Айслин също отпусна рамото на баща си и бавно се извърна към новодошлия.

При вида на грамадния воин, възседнал мощен жребец, очите й се разшириха от ужас. Никога не беше виждала такъв кон. Носеше тежковъоръжения мъж на гърба си без никакви усилия. С танцуваща стъпка напредваше между мъртвите тела, без да ги докосва. Айслин остана като закована на мястото си и в сърцето й пропълзя паника.

Лицето на рицаря беше засенчено от шлема, но зад начелника блещукаха стоманеносиви очи, които сякаш я пронизваха. Щитът, на който върху златночервена основа беше изрисуван приклекнал за скок вълк пред дебела греда, висеше на седлото. Айслин веднага позна, че мъжът насреща й беше незаконен син. Ако необичайният му ръст и страшният жребец не я бяха изплашили до смърт, тя щеше с все сила да изкрещи в лицето му презрението си. Ала не успя да направи нищо друго, освен да вирне брадичка в безпомощно упорство и да впери в лицето му святкащи от омраза синьо-виолетови очи.

Устните на мъжа се изкривиха в презрителна гримаса, френските думи излязоха от устните му ясни и отчетливи:

— Саксонска свиня! Май нищо по тези места не може да се опази от крадливите ви ръце. — В гласа му пролича неприкрита подигравка.

Гласът на Айслин прозвуча доста по-развълнувано, отколкото й се искаше, но все пак му върна със същата монета.

— Какво говорите, господин рицарю? Нима нашите смели нормански завоеватели не понасят, когато мирно и тихо погребваме мъртъвците си? — После с горчив жест посочи осеяното с мъртви тела поле.

— Ако се съди по миризмата, чакали сте прекалено дълго, за да го направите — отговори със смръщен нос той.

— Осмелявам се да кажа, недостатъчно дълго според един от вашите хора. Щом се събуди, той непременно ще се разгневи от изчезването ми — отговори презрително тя.

Чужденецът се отпусна на седлото, без да я изпуска от очи. Айслин почувства силата на мъжкия поглед и потръпна. Лек повей на утринния бриз уви вълнената гуна около тялото й и очерта примамливата му закръгленост. Очите на мъжа се плъзнаха нагоре и спряха върху красивите й гърди. Айслин поруменя до корена на косата си, побесняла от гняв при мисълта, че е изложена на показ пред очите на този чужденец като последната слугиня.

— Благодарете се, че сте имали какво да предложите на Рейнър, за разлика от тези тук — изръмжа той и посочи с пръст мъртъвците.

Айслин затропа гневно с крак, когато мъжът гъвкаво скочи от седлото и пристъпи към нея. Погледът му я прикова към земята. Рицарят свали шлема и го сложи в свивката на лакътя си. После разкопча качулката и я отметна назад. Обърна се към нея я и погледът му омекна. Посегна към разпилените по гърдите й златни къдрици и меко проговори:

— Да, радвайте се, че сте имали какво да му предложите, демоазел.

— Тези хора дадоха най-доброто, на което бяха способни. Защо не можех и аз като тях да взема меч и да се бия — въздъхна едва чуто Айслин.

Мъжът се извърна и с видимо отвращение огледа осеяното с трупове бойно поле. Устните му промърмориха ядно проклятие.

Въпреки бушуващия в сърцето й гняв Айслин продължаваше да го разглежда с жаден интерес. Рицарят беше едър и силен, надвишаваше я поне с две педи, въпреки че тя също не беше никак дребна. Пепеляворусата му коса беше разбъркана и изглеждаше изгорена от слънцето. Въпреки дългата и тежка плетена ризница той се движеше с учудваща лекота и завидно самочувствие. Сигурно не една и две девици са въздишали по него, като са го виждали облечен в дворцови одежди, помисли си неволно Айслин. Очите бяха раздалечени, а веждите над тях — господарски извити. Когато се сключиха гневно над носа, й заприлича на хищен горски звяр. Пълните чувствени устни бяха красиво извити. От дясната скула до брадичката се извиваше дълъг белег от нож. Сега той беше побелял, защото мъжът гневно стискаше зъби.

Само след миг се извърна рязко и отново впи поглед в Айслин. Тя се взря в студените сиви очи и дъхът й секна. Устните се разтвориха и разкриха два реда едри, ослепително бели зъби. Някъде дълбоко в гърлото му се надигна тихо диво ръмжене — като на куче, уловило следа. Не, още по-опасно: този мъж беше вълк и отмъщението му щеше да застигне всеки неприятел. Без да каже нито дума, непознатият се отвърна от нея и тръгна с дълги отмерени крачки към портата на Даркенвалд Хол. Отвори я и изчезна.

Едва се озова вътре, когато сякаш лятна буря разтърси замъка из основи. Айслин чу гръмотевичния му глас да реве резки заповеди. Забрави възмущението си и любопитно се вслуша, очаквайки по-нататъшния развой на нещата. Майка й се промъкна към мъртвото тяло на бащата и махна на дъщеря си да я следва.

Макар и неохотно, Айслин се зае отново с трудната задача. Улови рамото на мъртвеца и го повлече към края на полето. В този миг прозвуча страшен крясък. Голият Рейнър излетя през портата на замъка. Дрехите и мечът го последваха и се стовариха в праха.

— Безсрамник! — изрева непознатият великан, застанал на стълбите. — Мъртвите нямат никаква стойност за мен!

Айслин доволно потри ръце, без да сваля очи от жалката фигура на Рейнър. Рицарят очевидно страдаше от преживяното унижение. От гърлото му се изтръгна недоволно ръмжене, той разголи зъби и посегна към бойния си меч. Очите му ядно просветваха.

— Внимавай, Рейнър, иначе миризмата на мъртвото ти тяло ще се примеси с вонята на мъртъвците отвън.

— Вулфгар, ти, сатанински сине! — Рейнър едва не се задави от гняв. — Ела насам да те нанижа на меча си — опита се да го предизвика той.

— В момента нямам желание да се бия с някакъв си гол, фуклив чакал — отговори невъзмутимо Вулфгар и посочи с ръка към Айслин, която слушаше с напрежение. — Въпреки че онази дама гори от желание да ви види мъртъв. Аз обаче не мога да се откажа от услугите ви, поне засега.

Рейнър се извърна изненадано. Развеселеният поглед на Айслин още повече засили яда и унижението му. Процеди през зъби някакво проклятие, навлече панталона си и застана пред нея.

— Какво ви доведе тук? — изкрещя той. — Защо напуснахте къщата?

— Защото така ми харесва — отговори с отвращение Айслин и високо се изсмя.

Рейнър занемя. Никоя жена не се беше осмелявала да му отвръща така. Протегна ръка и улови китката й.

— Върнете се в салона и ме чакайте там. Скоро ще проумеете, че сте моя и трябва да ми се подчинявате.

Айслин рязко се отдръпна.

— Нима си въобразявате, че съм ваша, само защото сте успели да ме замъкнете в леглото си! О, има още много да се учите, господин рицарю. Мразя ви и омразата ме превръща във ваш вечен враг. Кръвта на баща ми напои земята ни, за да ми напомня стореното от вас зло. Независимо дали ми позволявате или не, аз ще погреба тялото му. Можете да ми попречите, само ако пролеете и моята кръв.

Рейнър сграбчи крехкото рамо на момичето и пръстите му се впиха болезнено в меката плът. Осъзнаваше, че Вулфгар го наблюдава с нарастващо внимание.

— Има други, които разбират по-добре от погребения — изръмжа през зъби той. — Направете онова, което ви заповядах.

Айслин решително вдигна брадичка и впери поглед в неговия.

— Няма — изсъска тя. — Желая баща ми да бъде погребан от ръцете на най-милите си хора.

Борбата продължи без повече думи. Рейнър я притисна с все сила и сякаш понечи да я удари, но само след миг грубо я отблъсна от себе си. Айслин политна в праха. Рицарят се изправи над нея и тя побърза да закрие разголените бедра. В погледа й се изписа студено презрение.

— Този път ще се съглася с вас, демоазел. Но не ме поставяйте още веднъж на изпитание — произнесе предупредително той.

— Много сте любезен, господин рицарю — поклони се подигравателно тя, стана и разтърка китката си.

Очите й още веднъж пронизаха разкривеното от гняв лице на Рейнър, после се спряха за миг на грамадния рицар, застанал невъзмутимо недалеч от стълбата. Норманинът отговори на погледа й с подигравателна усмивка.

Айслин рязко се извърна и понечи да хване отново рамото на баща си. Двамата мъже я наблюдаваха, без да помръднат. Най-после Рейнър пристъпи напред и поиска да й помогне. Младата жена сърдито отблъсна ръката му.

— Махнете се оттук! — изплака тя. — Не можете ли да ни оставите поне за миг сами! Той е мой баща. Сама ще го погреба.

Рейнър безсилно отпусна ръце и не се осмели да й предложи повторно помощта си.

Айслин решително помъкна тежкото тяло през двора към растящото наблизо дърво. В клоните му пееше птичка. Когато подхвръкна уплашено, Айслин с болка си помисли, че птицата е свободна да отлети, докато тя… Очите й се насочиха към небето и в този миг Вулфгар тихо пристъпи зад нея. Пусна на земята някакъв тежък предмет и младата жена уплашено трепна.

— Дори и ръцете на най-обичните хора имат нужда от помощ, демоазел — проговори той и посочи лопатата.

— Вие сте също така любезен като норманския си събрат, господин рицарю — промърмори хапливо тя. — Или ще заповядате да ви наричам „милорд“?

Непознатият сковано се поклони.

— Наричайте ме както обичате, демоазел.

Айслин гордо вирна брадичка.

— Моят баща беше господар на тези земи. Ще ми бъде много трудно да ви нарека лорд на Даркенвалд — отговори смело тя.

— Познават ме под името Вулфгар — отвърна норманският рицар, без да прояви и най-малко вълнение.

Айслин, която искаше да го предизвика, не остана доволна от въздействието на думите си. Естествено, вече беше чувала това име. Припомни си снощния разговор между Рейнър и младия му братовчед.

— А може би херцогът ще припише именията другиму, макар че именно вие ги завоювахте — опита се отново тя. — Не са ви обявили за законен господар и сигурно никога няма да го направят.

Вулфгар се усмихна невъзмутимо.

— Скоро ще разберете, че Вилхелм е човек, който държи на думата си. Вече смятам тази земя за своя. Скоро цяла Англия ще бъде в ръцете ни. Не смятайте желаното за действителност, демоазел, така няма да стигнете далеч.

— Та нима вие ми оставихте някаква надежда? — прошепна с горчивина Айслин. — Нима все още съществува надежда за Англия?

Веждите му подигравателно се вдигнаха.

— Защо се предавате толкова лесно, скъпа? Вече бях повярвал, че в развените ви поли съм открил дяволски огън и дива решителност. Нима съм се излъгал?

Айслин побесня от подигравката му.

— Смеете се твърде рано, норманино.

Яростта й само го забавляваше.

— Вече виждам, че нито един от ухажорите ви не е успял да оскубе дори перце от красивата ви опашчица. Без съмнение всички са били омаяни от вас и не са се осмелили да ви поставят на място.

— Да не мислите, че вие ще успеете да го сторите? — присмя му се тя. Направи знак с глава към Рейнър, който ги наблюдаваше втренчено. — Как ще започнете? Той ми причини болка, изнасили тялото ми. Вие ще направите същото, нали?

Вулфгар поклати глава. После протегна ръка и повдигна брадичката й към лицето си.

— Не. Имам по-добри методи, с които обуздавам зверчета като вас. Там, където болките са безсилни, удоволствието ще свърши по-добра работа.

Айслин недоволно отблъсна ръката му.

— Самочувствието ви с нищо не е оправдано, сър Вулфгар. Нима наистина вярвате, че ще ме спечелите с любезност?

— Никога не съм бил любезен с жените — отговори небрежно той.

Айслин втренчи очи в лицето му, опитвайки се да разбере значението на думите му. После безмълвно посегна към лопатата и се зае да копае гроб на баща си. Вулфгар проследи несръчните й движения и се усмихна.

— Трябваше да послушате Рейнър. Не е необходимо да се подлагате на това мъчение, само защото сте споделили леглото му.

— Да не мислите, че всички английски жени са курви и избират най-лекия път! — изсъска ядно тя. — Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че тук се чувствам много по-добре, отколкото в леглото на оня отровен паяк? — И тя предизвикателно впи поглед в сивите очи. — Всички нормани са отровни паяци. Няма никаква разлика.

Вулфгар отговори бавно, сякаш за да й даде време да проумее пълното значение на думите му.

— Бъдете по-предпазлива в преценките си за норманите, демоазел, поне преди да сте споделили леглото ми. Може би ще ви достави удоволствие да спите с истински мъж, вместо с онзи жалък самохвалко.

Айслин се смути и не можа да намери думи за отговор. Този мъж просто установяваше фактите, без да заплашва. Внезапно осъзна, че беше само въпрос на време да се озове в леглото му. Припомни си десетките мъже, на които презрително беше отказала ръката си, докато най-после баща й загуби търпение и определи Керуик за неин бъдещ съпруг. Ето че вече не беше годеница на лорд, а само безправна слугиня и мъжете си я подхвърляха един на друг, както си искаха.

— Може и да сте подчинили Англия, норманино, но не си въобразявайте, че аз също ще се покоря на волята ви — изсъска тя.

— Гарантирам, че битката с вас ще ми достави голямо удоволствие, жено. А с още по-голяма радост ще се възползвам от плодовете на победата си.

Айслин величествено се изправи.

— Ама че самонадеян негодник! Да не си мислите, че имате работа с някоя проклета норманска курва! Ако си въобразявате, че е достатъчно да кимнете с глава, за да се озова в леглото ви, много скоро ще се убедите в противното.

— Май наистина са необходими няколко добри урока, демоазел — засмя се мъжът. — Питам се само за кого.

После се обърна и тръгна към замъка. Стресната, Айслин остана загледана след него. За първи път забеляза, че норманинът накуцва. Дали се беше сдобил с този недъг в бой, или му беше белег от рождение? Каквото и да беше, дано му причиняваше адски болки…

Тъй като Рейнър не откъсваше очи от нея, младата жена побърза да се извърне и с всички сили заби лопатата в твърдата земя. Сякаш искаше с един замах да се отърве от врага си. Двамата мъже подновиха спора и макар че Вулфгар говореше тихо, гласът му потреперваше от трудно сдържан гняв.

Рейнър едва се владееше. Не му се искаше да загуби и последните остатъци от достойнството си.

— Заповядаха ми да завзема тези земи за вас. Английските съветници на херцога твърдяха, че тук живеят само стари, негодни за бой мъже. Откъде да знаем, че старият лорд ще ни нападне, а крепостните му ще се нахвърлят отгоре ни като бесни? Какво според вас трябваше да направим? Да се оставим да ни избият като пилци, без да вдигнем оръжие в своя защита?

— Не им ли прочетохте писменото предложение за мир, което ви бях дал? — попита мрачно Вулфгар. — Старият лорд е бил горд човек. Това изискваше от вас тактичност, за да не се пролее кръв. Защо не действахте по-предпазливо, защо нахлухте в земите му като нагли завоеватели, които идват да плячкосат дома му? Господи, защо сте толкова несръчни, та човек не бива дори за миг да ви изпуска от очи? Трябва ли непрекъснато да ви повтарям как да се държите с хора от типа на стария лорд? Какво му казахте?

— Защо сте толкова сигурен, че старецът не се ядоса именно от вашите думи? — отговори подигравателно Рейнър. — Той ни нападна, въпреки изкусно изготвения ви документ. Накарах харолда да прочете именно връченото от вас писмо.

— Лъжете! — изрева Вулфгар. — Там предлагах на него и семейството му мир и сигурност, ако свали оръжието. Той не е бил безумец. Щеше да се подчини, за да спаси близките си.

— Очевидно сте станали жертва на заблуда, Вулфгар — реагира с изкуствена усмивка Рейнър. — Кой би могъл да ви докаже противното? Мъжете ми не знаят варварския му език. Владееше го единствено харолдът. Само той и аз сме виждали с очите си документа. Как ще докажете обвиненията си срещу мен?

— Не са нужни доказателства — изръмжа Вулфгар. — Много добре знам, че вие сте убиецът на тези хора.

Рейнър презрително се изсмя.

— Какво значение има животът на няколко саксонци? Мечът ги освободи от мизерното им съществуване. При Хейстингс вие избихте много повече от няколкото селски негодници, които се търкалят тук.

Лицето на Вулфгар беше като изсечено от камък.

— Беше грешка от моя страна да се включа лично в завземането на Крейгън. Като си помисля, че дори не сте направили опит да отклоните този старец от безполезната борба… Съжалявам, че ви изпратих по тези места. Смъртта на лорда не ме засяга. Ала селяните няма от кого да бъдат заменени.

Думите му пронизаха Айслин право в сърцето. Тя се препъна в тежката лопата и политна към земята. Проплака от болка и се сви на кълбо. С мъка потисна желанието да изкрещи в лицата на мъчителите си целия си гняв и презрение. Нима човешкият живот нямаше никакво значение за тях?

Спорът завърши, поне засега, и двамата мъже отново се обърнаха към нея. Вулфгар изкрещя някаква заповед и от салона изскочи крепостният Хам, дребно, набито момче на тринадесет години. Ритникът на тежкия нормански ботуш го подкани да бърза.

— Погреби лорда си — нареди спокойно Вулфгар.

Ала момчето не проумя какво се иска от него. Норманинът направи нетърпелив жест към Айслин да преведе думите му. Макар и неохотно, тя се подчини и остави лопатата. Застана настрани и със сериозно лице наблюдаваше изкопаването на гроба. Едновременно с това се вслушваше в заповедите на норманския военачалник, който нареждаше на хората си да разчистят бойното поле.

Айслин и Хам увиха тялото на мъртвия лорд във вълча кожа и го положиха в изкопания гроб. Поставиха на гърдите му стария боен меч. Едва когато и последната лопата пръст беше нахвърляна върху тялото, Майда се осмели да се приближи и се хвърли върху прясното хълмче земя, за да даде воля на мъката си.

— Искам свещеник — хлипаше тя. — Трябва да благослови гроба.

— Добре, мамо — отговори успокоително Айслин. — Ще повикаме свещеник.

Трябваше да утеши бедната си майка, макар да нямаше и понятие къде би могла да намери духовник. Параклисът на Даркенвалд пустееше от няколко месеца, след като старият свещеник почина. Освен това преди време избухна пожар и от красивата постройка останаха само опушени стени. Докато търсеха нов свещеник, за жителите на селището се грижеше един монах от Крейгън. Трябваше да рискува живота си, за да го намери. Нямаше вероятност да се изплъзне незабелязано. Конят й беше в обора, а там се бяха разположили доста нормански войници. Нищо не можеше да се направи. Ала майка й беше на границата на лудостта и Айслин се боеше, че ако отклони молбата й, бедната жена напълно ще рухне.

Затова насочи очи към Вулфгар. Той тъкмо сваляше защитната броня на коня си и тя разбра, че се готви да остане в Даркенвалд. Селището имаше по-малко жители от Крейгън, но господарската къща беше просторна и отговаряше на нуждите на въоръжения отряд. Беше построена от камък и можеше да се защитава срещу пожар и нападения по-добре, отколкото дървената къща на господаря на Крейгън. Да, Вулфгар щеше да остане тук. Айслин много добре разбираше, че скоро ще бъде принудена да сподели леглото му. Беше безпомощна срещу норманския произвол и нямаше откъде да събере сили, за да окуражава събратята си по страдание, да им помага в трудната им орис.

— Желаете ли още нещо, милостива господарке? — попита плахо Хам и страхливо втренчи очи в лицето й.

Момчето не знаеше как да се държи с нахлулите в дома им натрапници. Айслин безволно вдигна рамене, без да знае какво да го посъветва. Обърна се и бавно закрачи към Вулфгар.

Той замислено милваше сребърната грива на жребеца си. Погледна я и остана неподвижен.

— Моля ви, милорд — започна сковано Айслин. Не й беше лесно да произнесе това обръщение, но трябваше поне за известно време да потисне гордостта си. Баща й и мъжете на Даркенвалд се нуждаеха от християнско погребение, майка й също имаше нужда от утехата на религията. — Позволете ми да изложа скромната си молба…

Мъжът безмълвно кимна. Хладните сиви очи я измерваха изпитателно. В тях се четеше недоверие и Айслин с усилие потисна желанието си да изкрещи в лицето му дивото си презрение.

Винаги беше успявала да се владее. Дори когато баща й крещеше с всички сили, обвинявайки я, че е отказала на поредния кандидат, нищо не беше в състояние да я сплаши. Оставяше го да бушува, без да трепне. Много добре знаеше, че би могла да наложи волята си с повече мекота и покорност, но не го правеше. Сега обаче трябваше да приспи бдителността на норманина.

— Моля ви, милорд, повикайте свещеник. Не е кой знае какво, нали? Направете го заради мъртвите…

Вулфгар сковано кимна в знак на съгласие.

— Ще наредя да се погрижат за това.

Айслин се отпусна на колене. Беснееше от гняв, че се унижава по този начин, но се принуди да го направи. Вулфгар ядно промърмори нещо и я издърпа да се изправи. Айслин изненадано вдигна поглед. Големите й очи потърсиха някакъв знак в лицето му.

— Стойте изправена, жено. Гневът е израз на достойнство — изръмжа той, обърна се и отмерено закрачи към господарския дом.

Охранявани от група нормани, част от крепостните на Крейгън пристигаха да погребат мъртвите. Айслин с учудване забеляза между тях Керуик, който безсилно се мъкнеше зад едър викинг на кон. Понечи да изтича при него, самозабравила се от радост да го види жив.

Ала Майда я улови за края на дрехата.

— Ония ще го убият — двамата, дето се карат за теб.

Айслин веднага проумя мъдростта на думите й и с благодарност стисна ръката на майка си. Заповяда си да стои спокойно и зачака приближаването на годеника си. Когато пазачите се опитаха да разяснят на крепостните какво се иска от тях, отначало не можаха да се разберат. Айслин с учудване забеляза, че Керуик се крие между хората си. Самата тя го беше научила да говори френски и той се прояви като усърден ученик. Най-после селяните проумяха заповедта и се заеха да погребват мъртвите. Само Керуик продължаваше да стои като замаян. Страшната гледка сякаш го парализираше. Внезапно изтича настрана и започна да повръща. Хората на Вулфгар избухнаха в луд смях. Айслин ги прокле наум и се опита отдалеч да вдъхне кураж на годеника си, защото знаеше какви неща бе преживял в тази проклета война. Въпреки това много й се искаше да беше вдигнал гордо глава и да беше се опълчил срещу нашествениците с твърдост и достойнство. Не биваше да допуска да му се подиграват.

Обърна се и изтича към замъка. Сведе глава и без да обръща внимание на мъжете наоколо, забърза напред. Налетя право в обятията на Вулфгар.

Рицарят беше свалил желязната ризница и стоеше край Рейнър, Вашел и викинга, който беше довел Керуик и останалите, облечен само в кожен жакет.

Задържа я до гърдите си, колкото и да се мъчеше тя да се освободи.

— Кажете, красавице, може би сте нетърпелива да попаднете в топлото ми легло, затова тичате като сляпа? — проговори с подигравателно вдигнати вежди той.

Викингът избухна в смях, но физиономията на Рейнър помръкна. Очите му святкаха от ревност и омраза. Айслин загуби самообладание. Не можеше да понесе и това унижение. Гордостта припламна в душата й, ръката й замахна и с все сила зашлеви белязаната буза на норманина.

Мъжете наоколо затаиха дъх. Всички очакваха тежкият юмрук на Вулфгар да повали на пода безсрамната англичанка. Много добре знаеха как се отнася с жените. Никога не се интересуваше особено от тях. Младите момичета потръпваха от страх пред мрачната му физиономия. А сега тази жалка робиня се беше осмелила да го удари, въпреки че с това рискуваше живота си!

Краткият миг, в който Вулфгар я изгледа учудено, беше достатъчен на Айслин да възвърне самообладанието си. С него се върна и страхът. Виолетовите и сивите очи се гледаха втренчено. Младата жена беше смаяна от постъпката си и изплашена до смърт.

Без предупреждение ръцете на Вулфгар се сключиха като робски вериги около раменете й и я притеглиха в мощната му прегръдка. Айслин имаше чувството, че я притискат към каменна статуя. Стонът й веднага заглъхна, задушен от твърдите устни, които се впиха в нейните. Мъжете подкрепиха Вулфгар с високи крясъци. Само Рейнър не изглеждаше доволен от разиграващата се сцена. Стоеше на крачка от тях с потъмняло от гняв лице и стиснати юмруци и едва се сдържаше да не ги откъсне един от друг.

Ръката на Вулфгар се плъзна по тила й и я принуди да приближи лице до неговото. Устните му притискаха нейните, жадни и търсещи. Сърцето му биеше плътно до гърдите й, коравото му тяло заплашваше да завладее без остатък нейното. Докато едната ръка стискаше тила й, другата безмилостно обгръщаше тънката талия.

Някъде в най-тъмните, неизвестни дълбини на душата й проблесна ярка искра, издигна се към повърхността и обхвана цялото й тяло. Огнена вихрушка стопи съпротивата и изтръгна от сърцето й непознати досега усещания. Цялото й същество се преизпълни с близостта на чуждото тяло, с дъха му, с допира на неговата кожа. Всяка отделна нервна клетка бе обхваната от топла възбуда и Айслин се предаде. Ръцете й по своя воля се увиха около врата му. Стопи се и последното късче от ледената сдържаност. Вече нямаше значение, че този човек е враг, нито пък че хората му ги наблюдаваха и с весели викове изразяваха одобрението си. Двамата бяха сами в света.

Керуик никога не беше я възпламенявал с целувките си. Докосванията му не успяха да запалят огъня в тялото й, да я накарат да изпита желание за по-голяма близост, нетърпение да му принадлежи изцяло. Сега обаче, обхваната в безмилостния обръч на две нормански ръце, Айслин се самозабрави. Отговори на целувката му със страст, която смяташе, че й е напълно чужда.

Внезапно Вулфгар рязко се отдели от нея. Айслин се смути, защото случилото се изглежда го беше оставило напълно равнодушен, докато тя беше разтърсена до дъното на душата си. Нито страхът, нито болката можеха да я унижат толкова дълбоко. Поруменя от срам, осъзнала слабостта си пред този мъж, слабост, подхранвана не от страх, а от неутолимо желание за близост.

Осъзнавайки това, Айслин потърси отмъщение в единственото оръжие, което й оставаше — острия език.

— Безименен нормански помияр! В коя ли кал са те заченали!

Мъжете в залата отново затаиха дъх. Ала по лицето на Вулфгар не пролича дали обидата изобщо го е засегнала. Айслин загуби надежда, че някога ще успее да го нарани.

Мъжът я изгледа с високо вдигнати вежди.

— Не ми харесва начинът ви да изразявате благодарност, демоазел — проговори спокойно той. — Нима вече забравихте, че поискахте да ви намеря свещеник?

Айслин побърза да преглътне гнева си. Стреснато си каза, че никога вече не бива да се поддава на чувствата си. Беше обещала на майка си, че мъртвите ще получат последна благословия, а сега сама поставяше под въпрос обещаната помощ.

Вулфгар мрачно се изсмя.

— Не се бойте, скъпа. Моята дума е равна на клетва. Ще си получите свещеника. Това е също така сигурно, както и че скоро ще ви имам в леглото си.

Смехът на мъжете прокънтя под високия свод. Айслин усети болезнено пронизване в сърцето.

— Не, Вулфгар! — изкрещя с безпомощна ярост Рейнър. — Кълна се във всичко свято, че няма да го допусна! Нали ми дадохте дума, че ще определя сам наградата за услугите си? Затова се дръжте далеч от това момиче! Избрах него като възнаграждение за завземането на селището.

Бавно и отмерено Вулфгар се обърна към побеснелия от гняв рицар. Думите излизаха от устата му тихо, но горчивината в тях ясно се усещаше.

— Потърсете възнаграждението си навън по полята, където тъкмо се извършват погребенията. Нека мъртвите бъдат вашата награда. Ако знаех каква цена ще платя за завземането на градчето, щях да си потърся по-разумен рицар за тази задача.

Рейнър понечи да се нахвърли върху него, ала Вашел скочи между двамата и сграбчи братовчеда си за рамото.

— Спрете, човече, опомнете се! — изсъска в ухото му той. — Не можете да нападате вълка, когато сме заобиколени от глутницата му. Те и без това са жадни за нашата кръв. Овладейте се и бъдете разумен. Нали тази жена носи вашия белег в утробата си. Онова копеле скоро ще се пита чие ще бъде отрочето, което ще се пръкне от нея.

При тези думи Рейнър видимо се успокои. По лицето на Вулфгар нямаше и следа от вълнение. Само белегът на дясната буза побеля и се очерта ясно върху бронзовата кожа. Гласът му прозвуча спокойно:

— Не виждам къде е проблемът. Семето на слабака лесно обърква целта. Само силният умее да открие плодородната почва.

Тайно в себе си Айслин се зарадва на възцарилата се враждебност. Закле се, че ще направи всичко, за да разпали още повече гнева им. Тази мисъл отново събуди куража в сърцето й. Изправи гордо глава — и срещна изпитателния поглед на Вулфгар. Сивите очи проникнаха до дъното на душата й и сякаш прочетоха скритите в най-интимната й същност желания.

— Дамата още не е изказала мнението си — продължи той, обърнат към Рейнър. — Нека тя сама реши кого от нас ще избере. Ако дойде при вас, Де Март, аз ви уверявам, че ще се подчиня на волята й. Тогава ще ви позволя да правите с нея каквото си искате.

Надеждата на Айслин в миг се изпари. Нямаше да има ожесточена борба между двамата. Вулфгар се отказваше без бой и унищожаваше в зародиш всичките й планове.

Видя тъмните очи на Рейнър да се насочват жадно към лицето й, пълни със сладки обещания за бъдещето. Вулфгар стоеше невъзмутимо до него и сякаш й се надсмиваше. Беше отказал да се бие. Наранената гордост крещеше в душата й да избере Рейнър и да отмъсти на вълка за бездушието му. Ала много добре знаеше, че никога няма да се отдаде доброволно на Рейнър. Мразеше го повече от водните плъхове, които се въдеха в блатата наоколо. Отговорът стана двойно по-труден, защото именно в този миг норманските стражи въведоха в залата бедния Керуик. Айслин се помоли в сърцето си да не я забележи, но това не беше възможно. Още с влизането в залата очите му се насочиха право към нея. Когато измъченият му поглед срещна нейния, тя едва успя да откъсне очи от съсипаното му и отчаяно лице.

Не беше ранен. Панталоните и жакетът бяха покрити с кал. Разбърканите руси къдрици падаха по лицето му. Годеникът й открай време беше учен, който предпочиташе книгите и духовните занимания пред военното изкуство. Не му беше мястото тук, сред тези груби и силни мъже. Айслин го съжаляваше, но не можеше да стори нищо, за да му помогне. Не и в този момент, когато враговете нетърпеливо очакваха отговора й.

— Побързайте, демоазел — настоя Вулфгар. — Копнеем да чуем от устните ви присъдата си. — После с подигравателна усмивка продължи: — Кого от двама ни избирате за свой любовник?

Айслин видя как очите на Керуик се разшириха от болка. Огледа се и едва не й прилоша при вида на десетината мъже, които напрегнато очакваха отговора й. Ала не биваше да губи самообладание. Керуик трябваше сам да преодолее болката си. Защото всяка дума, отправена към него, щеше да разкрие пред норманите истината за отношенията им и да доведе до още по-страшни унижения.

Трябваше да говори колкото се може по-спокойно.

— Следователно трябва да избирам между вълка и сокола. Вече знам, че крясъкът на сокола прилича по-скоро на грачене на уловен в примката гарван. — Тя постави ръка върху гръдта на Вулфгар и решително продължи: — Затова избирам вас. Бъдете мой любовник, заемете се с опитомяването на лисицата. — Смехът й прозвуча горчиво. — Е, какво ви донесе тази детинска игра?

— Донесе ми послушна хубавица, която да топли леглото ми — отговори през смях Вулфгар и иронично добави: — Или нещо повече?

— Никога! — изсъска в ухото му Айслин.

Рейнър едва се сдържаше да не избухне. Ръката му конвулсивно стискаше дръжката на меча. Над русата глава на Айслин очите на Вулфгар бяха впити в лицето му. Гласът на рицаря прозвуча опасно тихо:

— Моите заповеди бяха точни и ясни: всеки от нас трябва да получи полагащата му се част от плячката. Преди да се заемете отново с всекидневните си задължения, вие, Рейнър, и хората ви трябва да оставите обратно в купа плячка онова, което тайно сте напъхали по джобовете си. — Той посочи кърпата и продължи: — Редно е херцог Вилхелм пръв да получи дела си. Едва след него идва и вашият ред. Но не бойте се — уверявам ви, че ще бъдете възнаградени за услугите си.

Рейнър политна насреща му в безсилен гняв. Устните му несвързано мърмореха нещо, ръката понечи да издърпа от ножницата тежкия боен меч. Ала само след миг се овладя. Извади от жакета си кесия и изпразни съдържанието й върху купчината с плячка. Айслин позна големия пръстен на майка си и няколко златни украшения, собственост на баща й. Рейнър хвърли кратък поглед към хората си и мъжете започнаха да изпразват джобовете си. Хвърляха скритата плячка и се връщаха обратно по местата си. Скоро купчината се увеличи наполовина. След като се изредиха всички, Рейнър рязко се извърна и с дълги, гневни крачки напусна голямата зала. Вашел го следваше по петите.

Когато грамадната порта се затвори зад тях, рицарят даде воля на гнева си.

— Ще го убия — изрева той. — С голи ръце ще му пречупя врата. Защо момичето избра него? Нима не съм много по-красив?

— Обуздайте гнева си, братовчеде — опита се да го успокои Вашел.

— Ще дойде и неговото време. Малката вещица искаше само да ни насъска едни срещу други. Прочетох го в очите й. Жадна е да пролее кръвта на всички нахлули в земите й нормани. Пазете се от нея като от отровна змия. Но помнете, че може да ни бъде от полза, защото в сърцето й няма и помен от любов към Вулфгар.

Рейнър бързо се овладя. Гласът му прозвуча подигравателно:

— Така е, сигурен съм, че не може да го понася. Той е копеле, а и целият е покрит с белези. Нима би могъл да се понрави на някоя жена?

Очите на Вашел коварно проблеснаха.

— Да й оставим време да замае главата на вълка с чара си. Щом сметнем, че го е отслабила достатъчно, ще му заложим капан.

— Прав си — кимна замислено Рейнър. — Сигурен съм, че ще успее. Готов съм да се закълна, че самият аз съм луд по нея, Вашел. Слабините ми треперят от желание, сетивата ми копнеят да почувстват тялото й под моето и ужасно ми се иска да се хвърля отгоре й още в този миг.

— Търпение, братовчеде, скоро ще я имате отново в леглото си. Тогава и вълкът няма да се изпречва на пътя ви.

— Обещахте ми нещо, Вашел, и аз непременно ще ви го припомня — отговори разгорещено Рейнър. — Трябва да я имам, независимо по какъв начин.