Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (19)

Глава деветнадесета

Ярката дневна светлина проникна между капаците на прозорците и Айслин се събуди. Сънено протегна ръка към другата страна на леглото, ала тя беше празна. Скочи и с мъка разбра, че Вулфгар вече е излязъл.

Помисли със страх за деня, който й предстоеше. Може би всичко беше само кошмар? Ала само след минута вратата се открехна и в спалнята се вмъкна прегърбената Майда. Айслин разбра, че днес наистина ще напусне обичния си Даркенвалд.

Старата жена веднага се зае да събира вещите на дъщеря си, но остър вик откъм леглото я накара да замръзне на мястото си.

— Не, мамо! Ще взема само гуната, която Гуинет захвърли. Другите нека останат тук… — От гърлото й се изтръгна задавено хълцане. — Може би скоро ще му потрябват за Хайлан…

Щом трябваше да се махне оттук, нямаше да вземе със себе си нищо, което да й напомня за миналия живот. Повика Мидред и я посвети в тайната на бягството, за да я помоли за помощ при подготовката му. Жената направи всичко възможно да я отклони от намерението й, но Айслин остана непоколебима. Помолиха Санхърст да оседлае старата кобила, без да му кажат кой възнамерява да я язди.

— Защо не вземеш сивата кобила? — изхленчи жално Майда. — Тя е силна и ще издържи на дългото пътуване.

Айслин поклати глава и твърдо отговори:

— Не. Само тази. Много по-лесно ще ни заподозрат, ако яздим благородно животно, и ще тръгнат да ни преследват.

— Тя ти е подарък от норманина, роклите също. Вземи ги, дъще, той не заслужава друго.

— Не желая подаръците му — сряза я остро Айслин.

Като видя малкото хранителни припаси, които се готвеше да вземе дъщеря й, майката отново избухна в сърдити оплаквания.

— Да не искаш да умрем от глад! Първо вземаш най-старата кранта, която едва се държи на крака, а сега отказваш да се запасим поне с храна!

— По пътя все ще се намери нещо за ядене — опита се да я успокои Айслин.

Скоро потеглиха. Мидред ги придружи до края на градчето и дълго стоя загледана след тях. Обърна се едва когато изчезнаха в далечината и бавно тръгна обратно, изтривайки сълзите си.

Когато се стъмни, Мидред с нетърпение зачака връщането на Вулфгар. Очите й злобно следяха движенията на Хайлан, която приготвяше голямо парче дивеч за вечеря. Зълва й нямаше да заплаче за заминаването на Айслин, даже напротив! И непременно щеше да продължи да се увива около Вулфгар.

С възмущение си припомни безсрамното й изпълнение миналата вечер.

— Не те ли е срам да се кършиш по този начин пред лорд Вулфгар? — изсъска остро тя. — Защо продължаваш с тази игра, след като е ясно, че лейди Айслин е господарката тук?

— Не ми се струва много вероятно — отговори предизвикателно Хайлан. — Вулфгар твърде често заявява, че мрази жените.

— Да не мислиш, че мъжът може да мрази жена, която носи детето му под сърцето си? — избухна Мидред.

Хайлан сви рамене.

— Това не е дете на любовта, а на удоволствието.

Мидред вече не можеше да се сдържа.

— Последната нощ танцува пред него като Саломе пред краля. Да не смяташ да поискаш и главата на Айслин?

Хайлан се усмихна.

— Стига ми само да се махне оттук. Така още по-лесно ще спечеля Вулфгар.

— Тя си отиде — промълви с тъга Мидред. — Радвай се сега!

Тъмните очи на Хайлан се разшириха от изненада.

— Да, Айслин избяга от Даркенвалд — потвърди Мидред. — И не взе нищо със себе си, освен старата си майка, нероденото бебе и една стара кобила, за да я язди майката.

— Вулфгар знае ли? — попита замислено Хайлан.

— Ще го узнае след завръщането си от Крейгън. Аз ще му кажа. Айслин ме помоли да мълча, но се страхувам за живота й.

— Откъде знаеш, че ще тръгне да я търси? Надали ще поиска да я върне — подхвърли лекомислено Хайлан. — Сигурно не му харесва особено в сегашното си състояние.

— Сърцето ти е от лед, Хайлан. Ако някога ти потрябва помощ, мога само да се надявам, че лейди Айслин ще бъде по-милостива, отколкото си ти сега — отговори укорно Мидред.

— За какво ми е помощ? — отговори високомерно Хайлан. — Пък и нея вече я няма…

— Хората от града ще тъгуват за нея — проговори замислено Мидред. — Никой не се грижи така добре за тях, както милейди.

— Милейди! Милейди! — повтори злобно Хайлан. — Тя не ми е господарка и никога няма да стане. По-сръчна съм от нея и ще накарам Вулфгар да се влюби в мен.

— Лорд Вулфгар — поправи я сърдито Мидред, вбесена от нахалството й.

Хайлан тайнствено се усмихна.

— Скоро ще го наричам само Вулфгар — и то пред всички.

В този миг се чу тропот на тежки копита. Рицарите се връщаха от Крейгън.

Мидред отново се обърна към Хайлан:

— Върна се. Сега ще му кажа. Ако не тръгне след нея, заклевам се, че през целия си живот ще държа теб отговорна за смъртта й. Защото тя е безпомощна и няма да се справи сама в тия объркани времена.

— Мен?! — изсъска побесняла Хайлан. — Не съм направила нищо, за да я прогоня. — Зае се с треперещи ръце с работата си. — Какво ме е грижа! Остави ме на мира! Радвам се, че се махна!

Мидред тежко въздъхна и се запъти към обора. Вулфгар и свитата му тъкмо сваляха седлата от конете. Жената страхливо изгледа нервно потропващия Хън и несмело доближи лорда си. Вулфгар разговаряше със Суейн и не й обръщаше внимание. Едва когато тя загуби търпение и го подръпна за ръкава, недоволно се обърна към нея.

— Милорд — заговори с мъка Мидред, — идвам да ви съобщя, че лейди Айслин си отиде.

Лицето на Вулфгар се вкамени.

— Какви ги говориш, жено? — попита заплашително той.

Мидред събра целия си кураж и продължи:

— Лейди Айслин се махна от тук, милорд. Тази сутрин, веднага след като вие заминахте, потегли на път.

Без да каже нито дума повече, Вулфгар метна седлото върху изненаданото животно и с треперещи ръце затегна колана. Хората му мълчаливо го наобиколиха.

— Сигурно на север, към Лондон? — обърна се към треперещата жена той.

— Да, на север, ала не към Лондон. Доколкото разбрах, ще се придържат на запад, за да опишат дъга около столицата. После ще потърсят убежище на север при някой роднински клан — гласеше тихият отговор. Мидред сведе глава и добави: — Там, където още няма нормани, милорд.

От устните на Вулфгар се изтръгна ядно проклятие. Видя, че Суейн също затяга колана на жребеца си, и строго отсече:

— Сам ще я потърся. Ти остани тук, Суейн, и поддържай реда в къщата, докато ме няма.

Огледа обора и като видя петнистата кобила, смаяно попита:

— Защо не е взела коня си или поне каруца? Пеш ли ще върви?

— Не, милорд — поклати глава Мидред. — Взе старата кобила, няколко одеяла и храна за два-три дни. Навсякъде ще ги сметнат за бездомни бегълци, прогонени от войната. — Припомни си бягството на семейството си и със страх прибави: — Много се боя за нея, милорд. Времената са лоши, крадци и разбойници кръстосват пътищата, а и вълците…

— Успокой се, Мидред — проговори утешително Вулфгар и се приведе над гривата на коня си. — С думите, които ми каза днес, си осигури завинаги място под покрива на дома ми. — Стегна юздите и Хън се вдигна на задните си крака.

Вулфгар препусна в луд галоп по северния път. Хън сякаш не усещаше умора и двамата оставяха след себе си миля след миля.

Мидред дълго стоя заслушана в конския тропот, който заглъхваше в далечината. Усмихна се доволно на себе си, защото беше проумяла, че загрубялото в битките мъжко сърце беше запазило копнежа за любов и нежност. Ето че страшният воин се втурна като луд в нощта, подгонен от тревога за любимата си!

Въпреки тежката ризница Вулфгар седеше леко на седлото. Вълнената наметка се вееше на гърба му. По някое време свали стоманения шлем и остави свежия мартенски вятър да прогони съня от очите му.

Скоро в тъмното небе се издигна ярка луна. Тя сякаш привлече към хоризонта мъглите от поляните и блатата и бавно ги събра около себе си. Вулфгар можеше да спре и да се огледа за мъждукащ лагерен огън.

Какво, по дяволите, я беше накарало да предприеме това безумно бягство? Не си спомняше да й е дал повод за това през последните дни. Понякога дори му се струваше, че е напълно доволна от положението си. Всъщност какво ли разбираше той от жени? Ето ти още едно доказателство, че с тях човек никога не е сигурен…

 

 

Айслин провери още веднъж добре ли е завързала юздите и утешително погали старата кобила по потръпващите хълбоци.

— Жалка групичка сме ние — каза си с крива усмивка тя. — Лесно ще станем жертва на вълците.

Върна се при огъня, разтривайки с ръка кръста си, където още от сутринта я мъчеше тъпа, теглеща болка. Майка й спеше кротко, увита в извехтялото одеяло. Айслин приседна до нея и потръпна от студ, когато през оголените клони на дървото повя леден вятър. Чу се ужасяващ вой на вълча глутница, която ловуваше недалеч от тях.

Потънала в мислите си, младата жена притури още няколко съчки на огъня и против волята си се пренесе в топлото легло, където мястото й до Вулфгар оставаше празно. Двете с Майда смятаха да пренощуват в едно селце, разположено на около два часа път оттук, ала кобилата беше започнала да куца с предния крак и ги беше забавила.

Обви с ръце коленете си и се загледа в пламъците. Стори й се, че детето се раздвижи в нея, и за миг забрави жалкото си положение. Малкото беше добре и сладко спеше в топлото майчино тяло. Лицето й се освети от болезнена усмивка.

О, господи, само ако знаеше със сигурност, че семето, което растеше в нея, е на Вулфгар! Все по-често пред очите й изникваше злобно ухиленото лице на Рейнър и тя трябваше да полага извънредни усилия, за да го прогони от съзнанието си. Ала дори да беше на друг мъж, тя нямаше право да изтръгне малкото същество от тялото си. Беше сторила добре, като напусна родните си места по своя воля. Нека Вулфгар живее без нея, както намери за добре. Така ще му спести поне съмненията за бащинството.

Мисълта, че никога вече няма да се върне в милия на сърцето й Даркенвалд, извика сълзи в очите й.

— О, Вулфгар! — проплакаха устните й. — Ако бяхме свързани със свещена клетва и ако Рейнър не беше омърсил девственото ми тяло, може би щях да спечеля сърцето ти. Ала сега трябваше да стоя и да гледам как безформеното ми тяло отблъсква очите ти и те се насочват към друга…

Айслин вдигна очи и огледа гората, която се издигаше пред нея. Нищо не се помръдваше. Времето сякаш беше спряло. Дори звездите бяха забравили вечния си път и не мърдаха от местата си. Само някъде в края на гората проблеснаха две ярки светещи точки и скоро към тях се присъединиха още няколко двойки. Айслин усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Изтри сълзите от очите си и напрегнато се загледа в мрака. Нямаше съмнение — към лагерния огън се промъкваха гладни вълци. Скоро Айслин забеляза озъбените им муцуни и увисналите червени езици. Чу жадното им дишане. Усетила приближаването на натрапниците, старата кобила страхливо изцвили.

Айслин хвърли в огъня дебел клон, за да го разпали, после измъкна от ножницата тясната си кама и улови в другата ръка пламтяща цепеница. Нощните разбойници, които я бяха заобиколили от всички страни, бяха около две дузини. Когато горещият им дъх я удари право в лицето, прозвуча висок, протяжен вой и в осветеното от огъня пространство пристъпи грамаден вълк. Събратята му помахаха с опашки и почтително се отдръпнаха. Водачът внимателно изгледа Айслин и се обърна към глутницата си. Разтвори страшната си паст и заплашително изръмжа. Вълците бавно започнаха да се оттеглят към края на гората.

Грамадното животно застана пред жената и в жълтите му очи грейна странна светлина. Огромните им зеници, които й се струваха много добре познати, сякаш искаха да я успокоят. Без да иска, Айслин склони глава и прошепна:

— Вулфгар!

Животното полегна пред нея, сякаш изпълняваше заповед, и вдигна очи като вярно куче към господаря си. Айслин отпусна пламтящата цепеница и скри камата в ножницата.

Вълкът се прозина шумно и отново просветна с очи, сякаш изразяваше съгласието си. После опря глава на предните си лапи, без да изпуска от очи жената насреща си. Айслин се почувства сред дивата гора също толкова сигурна и добре защитена, както у дома в Даркенвалд. Облегна се на стъблото зад себе си и уморено затвори очи.

По някое време в гората се чу ръмжене и Айслин стреснато вдигна глава. Беше задрямала. Вълкът също се беше изправил и неподвижно се взираше в непрогледния мрак. Айслин не посмя да се обърне и да застане лице в лице с новата опасност. Само след секунди прозвучаха тежки стъпки. Тогава обърна глава и от гърлото й се изтръгна радостен вик:

— Вулфгар!

Водейки коня за юздите, мъжът пристъпи към огъня. Очите му бяха впити в грамадния вълк, който охраняваше любимата му.

Черното животно помаха с опашка и спокойно се запъти към края на гората, където го очакваха другарите му. Скоро се чу как глутницата се втурна някъде надалеч.

Вулфгар най-после се обърна към Айслин.

— Уважаема госпожо, вие сте глупачка — изръмжа ядно той, ала в гласа му ясно пролича облекчение, че я намира здрава и читава.

— А вие, сър, сте негодник, и всяко почтено момиче трябва да бяга от вас като от чума — отговори остро тя.

— Може и да сте права — отговори с усмивка той. — Ала нека не се караме повече, а да си устроим удобна постеля за нощувка.

Завърза Хън до изтощената кобила и изсипа пред двете животни купчина овес от торбата си.

Айслин с усмивка се облегна на стъблото. Е, не можа да стигне много далеч в бягството си! Ала затова пък узна, че все пак означава нещо за него. Вулфгар свали плетената ризница, просна я върху седлото и се изтегна до нея. Притегли я към себе си и грижливо разпростря върху двамата топлата вълнена наметка. Айслин не оказа съпротива. Притисна се до него и се наслади на близостта на горещото му тяло.

Внезапно Майда скочи и се измъкна изпод одеялото, за да притури още дърва на огъня. Видя завързания до кобилата грамаден жребец и смаяно заклати глава.

— Така значи — измърмори сърдито старата жена. — Дори в най-пустата гора норманинът е намерил топла постеля, та даже и момиче в нея. — Уви се отново в одеялото си и продължи да нарежда: — Човек не може да ви обърне гръб нито за минута…

Айслин се засмя и още по-силно се притисна до Вулфгар. Нека майка й се сърди и се кара, тя за нищо на света нямаше да се отдръпне от силните ръце на любимия си.

— Студено ли ви е? — попита меко Вулфгар.

Айслин поклати глава и очите й просветнаха като две ясни звезди. Ала не го погледна, защото не искаше да издаде безкрайната си радост. Само сложи глава на рамото му и замря.

— Малкото се раздвижи — пошепна дрезгаво Вулфгар. — Ама че силно дете!

Айслин не знаеше какво да отговори. Никога досега не бяха говорили за детето, а когато изпитателният му поглед се плъзгаше по фигурата й, й се струваше, че мъжът е обзет от същите съмнения, които мъчеха и нея.

— Вече се движи често — прошепна накрая тя.

— Много добре. Това е признак на сила — отвърна още по-нежно мъжът и се отпусна назад.

 

 

Айслин се събуди още на разсъмване. Усети, че Вулфгар става и се запътва към гората. Надигна се и погледна към майка си. Майда спеше дълбоко, свита под одеялото като куче, което иска да забрави тежката си неволя.

Айслин се прозина и доволно протегна ръце, възхитена от прекрасното мартенско утро. По тревата блещукаха капчици роса. Паяжината над главата й изглеждаше сребърна. Птичките весело подскачаха от клон на клон. Айслин с радост забеляза, че много от дърветата вече са напъпили. Недалеч от нея изскочи зайче и хукна уплашено към гората. Пролетната свежест вече се усещаше във въздуха. Младата жена се усмихна и още по-широко разтвори ръце, сякаш искаше да поеме в себе си всички чудеса на настъпващия ден.

Защо беше толкова щастлива? Нали плановете й се провалиха още в началото? Сега щяха да я заточат някъде в Нормандия. Защо въпреки това сърцето й биеше в замайващ ритъм?

Чу стъпките на Вулфгар зад гърба си и весело му пожела добро утро. Мъжът сякаш се учуди на настроението й, ала после пристъпи напред и застана плътно пред нея. Посегна към вързопчето с припасите, извади храната и въпросително вдигна очи към нея.

— Една агнешка плешка и един хляб! — В гласа му прозвуча подигравка. — Добре сте се подготвили за дългото пътуване на север.

— Гуинет държи под ключ складовете с припаси. Ако бях взела повече, щеше да вдигне страшен шум.

Майда се събуди от звука на гласовете им и с усилие се надигна. Изпръхтя презрително и побърза да се намеси в разговора:

— Бъдете снизходителен към детето, милорд. Айслин не разбира нищо от тия неща. Твърдеше, че ще ни сметнат за крадци, ако вземем по-големи запаси.

Айслин сърдито изгледа майка си.

— Сигурна съм, че оттатък Лондон щяхме да намерим достатъчно храна.

— Без съмнение говорите за великодушните си саксонски сънародници, героите на Севера? — изръмжа презрително Вулфгар.

— Там имаме верни приятели, които щяха да ни приемат с отворени обятия — избухна Майда. — Те помагат на всички пострадали от вашия незаконен херцог.

— Вилхелм е законно избран крал — настави строго Вулфгар. — А вие и верните ви приятели можете да вървите по дяволите. Впрочем, клановете на север искат от пътниците високи такси за преминаване през земите им. Много бегълци се върнаха при нас с изпразнени джобове.

— Ха! — озъби се Майда. — Не говорете за неща, които не разбирате. Ние имаме английска кръв в жилите и познаваме сънародниците си по-добре от някакъв си нахален норманин. — Без да му даде възможност да й отговори, старата жена изчезна в храстите.

Вулфгар отчупи парче хляб, отряза малко месо и го подаде на Айслин. За себе си отряза тройно по-голяма порция и двамата мълчаливо задъвкаха. Мъжът внимателно огледа бедното й облекло и най-сетне попита:

— Наистина ли не взехте нито една златна монета, за да откупите преминаването си? — И тъй като знаеше отговора, продължи със свойствения си сух хумор: — Напълно съм наясно, че лордовете на север с удоволствие щяха да ви приютят в спалните си. Ала майка ви щеше да върши много по-тежка работа, за да откупи храната и подслона си. Така че надали щеше да ви остане много време за почивка между кухнята и леглото.

Айслин сърдито заклати глава. Внезапно Вулфгар стана сериозен.

— Кажете ми най-сетне истината, скъпа. Какво ви накара да избягате? Имахте всичко, което би могло да си пожелае едно момиче: топла постеля, добра храна, защитник и на всичкото отгоре любовник, който съкращаваше дългите зимни нощи.

— Аз ли имах всичко? — процеди през стиснати зъби Айслин. — Постелята, за която говорите, принадлежи на баща ми, който почива в гроба си, пронизан от ръката на верния ви рицар. Онзи, който се опита да ме защити, получи двадесет удара с камшик, а може да усети и острието на меча. Що се отнася до храната, тя също беше собственост на семейството ми — поне доскоро. — Сълзи задавяха гърлото й. — И не ми говорете за защитник и любовник — да не мислите, че това е, което желае сърцето ми? Да не мислите, че жената се радва, когато я изнасили някой пиян чужденец, а после стане робиня на друг, който я връзва за леглото като куче и най-после със заплахи я прави своя? Нима наричате това любов? — Посегна към ръката му и я сложи върху корема си. — Ето, почувствайте корема ми. Усещате ли движенията на детето? То дете на любовта ли е? Ако желаете да чуете истината — не знам…

Вулфгар понечи да възрази, ала Айслин не му позволи да я прекъсне. Отблъсна ръката му и отново заговори:

— Първо ме изслушайте и тогава посмейте да повторите, че имам всичко, което бих могла да си пожелая. Злоупотребиха с мен по най-жесток начин под покрива на дома, в който съм израснала. Взеха ми всичко, което притежавах. Вече нямам нищо, освен тази извехтяла рокля, затова пък с одеждите ми се кичат други жени. Убиха дори любимия ми кон, а вие, лорд Вулфгар, продължавате да твърдите, че имам всичко необходимо, за да бъда щастлива.

Мъжът мрачно я изгледа.

— Нужно е само да изразите желанията си и аз ще направя всичко, което и по силите ми, за да ги изпълня.

Айслин сериозно го погледна в очите и твърдо попита:

— Ще се ожените ли за мен, за да дадете име на детето си?

Лицето му още повече потъмня. Обърна глава и хвърли един дебел клон в огъня.

— Ето го пак този проклет капан, който се разтваря да захапе непредпазливия.

— Разбира се — въздъхна Айслин. — Задоволявах похотта ви, докато тялото ми се закръгли, и сега бягате от отговорност. Вече се оглеждате за нова жертва, нали! Снощи видях с какво желание се взирате в безсрамната Хайлан.

Вулфгар се извърна и изненадано промълви:

— Какво говорите? Нямаше никакво желание. Само се забавлявах…

— Забавлявали сте се, ами! — произнесе подигравателно Айслин. — Тя непременно си е помислила, че я каните да сподели постелята ви!

— Сега ме чуйте добре, ако обичате! Бих се радвал, ако вие също се опитате да ми се харесате, както прави тази жена.

— Какво искате да кажете? — смая се Айслин. — Да не искате да танцувам пред вас с дебелия си корем и да се излагам пред очите на хората?

— Не отклонявайте въпроса. Говорите за неща, които нямат значение за мен — укори я остро Вулфгар. — Фигурата ви е много по-красива от нейната. Тук не става въпрос за танците. Исках само да кажа, че много бих желал да ме дарите с повече нежност, вместо непрекъснато да точите отгоре ми и без това острото си езиче.

— Кой точи езика си върху невинни хора, милорд? — попита със святкащи очи Айслин. — Даже ако облека плетената ви ризница, тя няма да ме предпази от злобните стрели на подигравките ви.

Вулфгар сърдито направи опит да се защити:

— Не мога да се правя на галантен любовник като Рейнър. Не съм свикнал да ухажвам жените с нежни думи. Освен това с вас положих толкова усилия…

— Обичате ли ме поне малко? — попита тихо Айслин.

Мъжът нежно погали ръката й.

— Разбира се — промърмори той. — Ще те любя всяка нощ, докато ти сама ми заповядаш да престана.

Айслин сърдито издърпа ръката си и обидено му обърна гръб.

— Нима ще отречете, че милувките ми ви се нравят? — продължи настойчиво Вулфгар.

Айслин отговори с въздишка:

— Аз съм ваша робиня, милорд. Нима очаквате, че робинята е искрена с господаря си?

В очите му блесна едва сдържан гняв.

— В леглото не сте робиня! Отдавате се на любовната наслада с цялата си страст.

Айслин засрамено погледна в посоката, където беше изчезнала майка й. Майда в никакъв случай не биваше да чуе разговора им.

— Страх ви е майка ви да не разбере, че се отдавате с желание на един норманин, така ли? — Вулфгар се приведе към нея и зашепна: — Нея можете да измамите, но не и мен. Сигурен съм, че не сте избягали заради любовните ни нощи.

Айслин гневно изкрещя и замахна да го удари. Ала мъжът светкавично улови ръката и я изви на гърба й.

— Чувствате се омърсена и обезчестена, така ли? Затова ли избягахте сега, след толкова месеци?

Пъхна коляно между краката й и без усилия стисна двете й ръце в могъщия си юмрук. Айслин усети допира на мускулестото тяло и потръпна. Нямаше къде да бяга.

— Не продължавайте тази жестока игра, Вулфгар — помоли тихо тя. — Първо ме завладявате и изпълвате цялото ми същество с копнеж и желание, а после се надсмивате над чувствата ми. Знаете ли колко искам да лежа под вас безучастна и студена! Тогава няма да ме измъчвате по този позорен начин…

Вулфгар се приведе още по-ниско над нея и нежно целуна нослето, солените от сълзи ресници и сгърчените в тревожна гримаса устни. Само след секунда те доброволно се разтвориха срещу неговите, за да отговорят на нежната целувка. Внезапно грачещият глас на Майда проряза свежия утринен въздух:

— Така значи, а? Даже росата не е в състояние да охлади норманския огън! Не е ли по-добре да се качим на конете и да тръгнем на път?

Вулфгар се обърна и прокара ръка по косите си. Изгледа унищожително старата, после се изправи и се запъти към конете. Сгъна плетената си ризница и я преметна пред седлото.

Майда направи опит да пъхне стъпалото си в стремето на старата кобила и високо простена от болка. В следващия миг две силни мъжки ръце я сграбчиха под мишниците и без усилия я вдигнаха на седлото. Вулфгар възседна Хън и весело смигна към Айслин.

— Кобилата куца и в никакъв случай не може да носи двоен товар.

Айслин спокойно отговори на погледа му.

— Следователно аз трябва да вървя пеш.

Норманинът се приведе към нея и с усмивка попита:

— Не си ли го заслужавате?

Очите й гневно просветнаха насреща му. Решително се извърна и тръгна с енергични крачки по горската пътека. Вулфгар стегна юздите и бавно подкара Хън след нея. Майда едва креташе отзад на жалката си кобила.

Слънцето се издигна високо в небето, когато Айслин спря и с въздишка се отпусна на паднало край пътя стъбло. Свали обувката си и изтърси попадналите вътре камъчета.

Вулфгар спря коня точно пред нея и я изгледа отвисоко. Ала младата жена не пожела да вдигне очи и норманинът се принуди да заговори пръв:

— Изтощи ли се милейди от дългата разходка?

— Вие ме принудихте да вървя пеш, милорд.

— Не е вярно — усмихна се мъжът. — Само ви попитах дали не сте си заслужила удоволствието.

Айслин пъхна крака си в обувката и най-сетне благоволи да вдигне очи.

— Колко сте подъл!

Вулфгар се отдръпна назад в седлото.

— Заповядайте на коня, скъпа — покани я той. — Иначе пътят ще ни се стори твърде дълъг. Много ми се иска да се прибера по-скоро у дома.

Подаде й ръка и Айслин неохотно я улови. Настани се пред него на седлото и преметна крак през високата дръжка.

Майда, която най-после ги настигна, презрително изръмжа:

— По-добре да те заболят краката, отколкото да топлиш скута на един норманин…

Вулфгар обърна глава и сърдито изфуча:

— Ако желаете да яздите сама през гората, няма да ви задържа.

Дръпна юздите на Хън и потегли в галоп.

Майда разкриви лице в грозна гримаса, ала повече не се осмели да отвори уста.

Равномерният тропот на копитата скоро приспа Айслин. Чувстваше се удобно настанена на мекото седло, усещаше приятната топлина на мъжкото тяло в гърба си и често свеждаше очи към силните ръце, които умело управляваха юздите. Обичаше да ги наблюдава, защото знаеше, че те умеят не само да размахват тежкия боен меч, а и нежно да милват и галят. Уви се с дебелата наметка и опря глава на гърдите му.

Умората я завладя и тя склони глава, докато внезапно не се стресна от резкия вик на Майда.

— Толкова мили гълтам праха ви — изхленчи жално старата жена. — Защо ме карате да страдам от жажда, бедняшки лорде? За да се забавлявате на спокойствие с дъщеря ми, нали?

Вулфгар спокойно изслуша оплакванията на Майда и насочи Хън към течащото наблизо поточе. Скочи от седлото и протегна ръце към Айслин. След кратко колебание пристъпи неохотно към старата кобила и вдигна и Майда от седлото.

— Вие, изглежда, още се учите на внимателно отношение към дамите, норманино. При вас е обичай да вземате насила всичко, което поискате. Само така успяхте да заплодите дъщеря ми.

Вулфгар гневно изгледа уморената старица.

— Откъде сте толкова сигурна, че детето е от мен, а не от другия?

Майда подигравателно примигна.

— Ето как стоят нещата: ако малкото се роди черно като гарван, то е на Рейнър. Ако косичката му е златна като лятната пшеница, тогава е ваше. А ако… — Тя се поколеба, но следващите й думи прозвучаха с особено удоволствие: — … ако е червенокосо като утринното слънце, никога няма да се узнае кой е създателят му.

Вулфгар рязко се извърна и поведе конете към поточето. Айслин унищожително изгледа майка си, ала Майда избухна в зъл смях, след което вдигна рамене и се запъти към крайбрежните дървета. Айслин изгледа широкия гръб на Вулфгар, който сякаш я отблъскваше, и с тихи крачки последва майка си.

Когато се върнаха, норманинът беше извадил хляб и месо от торбата с провизии и им предложи да хапнат. По време на яденето никой не каза нито дума. Майда изглежда най-после беше осъзнала, че е опасно да продължава да го дразни, и се затвори в мрачно мълчание.

Скоро отново потеглиха на път. Айслин скоро задряма в мощните обятия на Вулфгар. Когато дълбокият му глас я събуди, се огледа изненадано и видя, че са пред портите на Даркенвалд. Денят беше мъглив. Вулфгар скочи от седлото. Айслин опря ръце върху мощните му рамене и меко се плъзна на земята. Хвърли поглед към свитата върху старата кобила Майда и с мъка отбеляза, че лицето й е посивяло и преуморено. Затича се към нея и посегна към мършавата й ръка.

— Хайде, мамо, ще те изпратя до хижата ти.

Вулфгар заповеднически махна с ръка.

— Аз ще я придружа. Вие се приберете в покоите си и ме чакайте там. Скоро ще се върна.

Майда го изгледа недоверчиво и уморено закрачи по пътечката към къщата си. Айслин погледа известно време след двамата, изчака, докато в прозорчето на хижата проблесна светлинка, и отвори тежката порта към залата.

Изкачи се по стълбите и с учудване откри, че в спалнята е запален буен огън. Сигурно по нареждане на Суейн, помисли си с усмивка младата жена. Верният другар на Вулфгар е бил сигурен, че двамата ще се върнат още на следващия ден.

Съблече с облекчение замърсената гуна и се отпусна на кожите пред огъня. По тялото й се разля сладостна топлина. Свали и долната риза и се уви с дебела вълча кожа. Внезапно пантите на вратата изскърцаха и Айслин стреснато се извърна. На прага стоеше Гуинет.

— Върнахте се, значи — промърмори жената и се облегна на рамката на вратата.

Айслин подигравателно се поклони.

— Както виждате — здрава и читава.

— Много жалко — въздъхна Гуинет. — Толкова се надявах някой гладен вълк да се изпречи на пътя ви…

— Така и стана, ако искате да знаете. Само след секунди ще бъде отново с мен.

— Аха, говорите за нашето смело копеле — процеди презрително Гуинет.

Айслин недоверчиво поклати глава.

— Твърде малко познавате брат си, Гуинет.

Жената направи крачка напред и засъска като змия:

— Признавам, че не го разбирам, особено когато хуква да ви гони посред нощ. И без това скоро ще трябва да ви изпрати в Нормандия, и то завинаги. Не е бил на себе си — това е единственото обяснение.

— Защо го мразите толкова, Гуинет? — попита сериозно Айслин. — Нима ви е сторил зло?

Гуинет презрително се изсмя.

— Вие нямате и понятие от тези неща, саксонска курво! Знаете само едно — да се проснете в леглото му и да изпълнявате желанията му. Ала всичко, което ще спечелите, ще бъдат още няколко копелета.

Айслин здраво стисна зъби, за да не отговори както подобава на нахалството й. После забеляза леко движение в тъмния коридор и видя, че Вулфгар е застанал със скръстени ръце на крачка от вратата и внимателно слуша разговора им. Плетената ризница беше небрежно преметната през рамото му. Гуинет проследи погледа на момичето и срещна твърдия поглед на несъщия си брат.

— Вероятно сте дошли да ни поздравите със завръщането, сестро? — попита рязко Вулфгар. Влезе в спалнята и спокойно започна да сваля снаряжението си. — Защо се отнасяте толкова презрително към всички ни, Гуинет? — продължи подигравателно той. — Не ви ли харесва да живеете под моя покрив?

— Какво? В тази мизерна зала? — избухна ядно тя.

— Свободна сте да напуснете Даркенвалд по всяко време — отговори отмерено Вулфгар. — Никой няма да ви спре.

— Гоните ли ме, братко? — попита Гуинет с разширени от ужас очи.

Вулфгар равнодушно вдигна рамене.

— Просто ви уверих, че сте свободна да решавате сама живота си.

— Ако не беше баща ми, сигурно отдавна щяхте да намерите начин да ме прогоните — промърмори горчиво Гуинет.

— Точно така — потвърди с усмивка Вулфгар.

— Нима пътуващият рицар толкова бързо откри предимствата на уседналия живот? — Гуинет очевидно се опитваше да отклони разговора в друга посока. — Сигурно ви е много трудно да носите отговорност за толкова крепостни и за голямото домакинство. По-рано се грижехте единствено за себе си. Кога най-сетне ще признаете, че не сте дорасли да бъдете лорд на тези земи?

— Понякога наистина се справям трудно — отговори спокойно Вулфгар. — Ала вярвам, че умея да нося този тежък товар.

Гуинет даде воля на презрението си.

— Копелето се опитва да се издигне над калната локва! Даже дървената статуя на светеца ще се изсмее на усилията му!

— Наистина ли смятате така, Гуинет? — Вулфгар с усмивка пристъпи до Айслин и нави на ръката си една от златните къдрици. Младата жена вдигна очи и устните му нежно се притиснаха до кичура. В очите му имаше толкова топлота, че Айслин не можа да устои на усмивката му. — Много добре разбирам презрението ви, сестро, но нали сме само несъвършени хора…

Гуинет проследи с нарастващ гняв нежностите му и надменно изкриви устни.

— Някои хора тук открай време злоупотребяват с търпението ми!

— Така ли? — попита с високо вдигнати вежди Вулфгар. — А аз вярвах, че между нас няма нито един, когото дарявате с благоволението си. Кой е щастливецът, към когото гледате от долу на горе? — Престори се, че размисля, и с мека усмивка продължи: — Да не е Рейнър, онзи страхлив негодник?

Гуинет се сгърчи като ударена.

— Как се осмелявате да говорите така за човек с благородна кръв, след като сте само проклето копеле? — избухна несдържано тя.

— Не е толкова трудно да се отгатне — отговори Вулфгар. — Още в най-ранната си младост опознах хората като вас и Рейнър. Знам на какво държат те, и също така знам, че то не струва пукната пара. Ако пожелаете да опознаете истински някой мъж, изследвайте сърцето му, сестро. То е много по-важно от славните дела на предците му. Предупреждавам ви: внимавайте с Рейнър, защото сърцето му е фалшиво. Който му се довери, ще бъде горчиво разочарован.

— От вашите уста говори единствено завистта, Вулфгар — отвърна надменно Гуинет.

Вулфгар замислено се усмихна.

— Мислете, каквото си искате, сестро, ала не казвайте, че не съм ви предупредил.

Гуинет вирна брадичка и закрачи към вратата. На прага се обърна още веднъж и мрачно изгледа прегърнатата двойка. Ала не каза нито дума и блъсна вратата след себе си с все сила.

Вулфгар тихо се изсмя и насочи цялото си внимание към Айслин. Обгърна я с две ръце и я притисна силно до себе си. После повдигна лицето й към своето. Младата жена не се възпротиви, ала мъжът веднага усети, че мислите й са заети с нещо друго. Изгледа я изпитателно, но виолетово-сините очи се надигнаха срещу неговите с детска невинност.

— Какво ви тревожи? — попита меко той.

— Вече не ви харесвам, нали, милорд? Кажете ми какво желаете да сторя и ще се подчиня, както подобава на робиня.

— Вие сте повече от робиня — процеди ядно мъжът. — Колко пъти трябва да ви обяснявам!

— Моля ви, милорд, аз съм готова да сторя всичко, за да ви задоволя. Желаете ли да обвия с ръце врата ви? — Без да изчака отговора му, Айслин го прегърна нежно и продължи: — Да ви целуна ли сега? — Надигна се на пръсти и впи устни в неговите. — После се отдръпна и равнодушно попита: — Добре ли беше така, милорд?

Вулфгар сърдито й обърна гръб и започна да се съблича. Сгъна грижливо дрехите си, после тежко се отпусна на леглото. Видя, че Айслин се запътва към долния край на леглото, и с нарастващ гняв заследи движенията й. Без да обръща внимание на голотата си, младата жена полегна на студения каменен под до дългата верига. Посегна към железния пръстен и го заключи около глезена си.

— Какво, по дяволите, правиш! — избухна неразбиращо Вулфгар и я издърпа да стане. Айслин се изправи и невъзмутимо се вгледа в потъмнялото му лице. — Какво означава това?

Очите й се разшириха в добре изиграна изненада.

— Нали робите обикновено са във вериги, милорд? За съжаление не разбирам много от тези неща, тъй като отскоро съм ви робиня.

— Вие не сте робиня — повтори с пресекващ от гняв глас Вулфгар.

— Да, добре, милорд — предаде се Айслин и с усилие сдържа напиращата на устните й усмивка. — Както заповядате, милорд.

— Вървете по дяволите! Какво още искате, жено? — избухна безпомощно Вулфгар.

Очите й все още бяха сведени към пода.

— Не искам друго, освен да ви служа, милорд. Защо ми се сърдите? Вашата воля е закон за мен.

— Какво да направя, за да не се смятате вече за робиня? Да го изкрещя на висок глас пред целия свят, така ли?

— Да, милорд — отговори с усмивка Айслин и вдигна очи.

Едва сега мъжът проумя значението на играта й. Наметна жакета си и с гневни стъпки се запъти към вратата.

— Защо си отивате, милорд? Пак ли събудих недоволството ви?

— Ще сляза в залата при Суейн — отговори ядосано Вулфгар. — Той поне ме разбира, без да се налага непрекъснато да давам обяснения.

Блъсна вратата и изчезна. Айслин доволно се усмихна. После се пъхна в топлото легло и се уви с дебелите кожи. Прегърна с две ръце възглавницата, за да вдъхне миризмата му, и скоро заспа дълбок сън.