Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Една кухня не беше лошо място за живеене. Обикновено там се носеха приятни аромати, а топлината от печката прогонваше студа, проникващ през старите каменни стени. Дълбоко в сърцето на руините, които представляваше замъкът, се намираше единствената стая, която Себастиян бе ремонтирал. Старият оръжеен склад в източното крило бе облицован с ламперия, мебелиран и разделен на три стаи, които служеха за спални.

Вече седмица, откакто се бяха прибрали във Франция. Мадам Льо Каре, майката на чифликчията надолу по пътя, идваше всеки ден да им готви. Не държаха слуги освен стария Морис, пазача, който живееше в единствената здрава стражева кула, прикрепена към рушащите се крепостни стени. Преди няколко години се бяха опитали да наемат прислужница, която да им чисти, но никоя не се задържа повече от една-две седмици. Местните селянки ненавиждаха да работят в купчина стари камъни.

След завръщането им Джон прекарваше повечето си време в оранжерията, която сам беше построил.

Както обикновено цветята му бяха прецъфтели в негово отсъствие. Морис отказваше да се грижи за тях, докато Джон го няма, и през зимата се налагаше да го подкупват, за да поддържа огъня в мангалите. Иначе цветята съвсем щяха да загинат.

Откакто се бе присъединил към тях, Тимъти пое грижата за конете, които държаха в старото централно преддверие. Над една малка част от него все още имаше таван, който ги пазеше от дъжд и сняг. Тимъти не харесваше руините и неизменно униваше, докато живееха там. Днес се цупеше, след като за пореден път не беше успял да привлече вниманието на Себастиян.

Заплахата за живота на момчето беше накарала Себастиян да действа в Австрия, но всъщност Тимъти не означаваше нищо за него. Джон го бе обикнал, но Себастиян почти не го забелязваше. Въпреки това беше решил да поеме отговорността за него, а той приемаше сериозно задълженията си. Което щеше да рече, че под негова опека никакво зло не може да застигне Тимъти. Себастиян възприемаше инцидента в Австрия с чувство за отговорност, което му беше насаждано от ранно детство с оглед на бъдещата му титла.

Джон се беше привързал към момчето, тъй като нямаше братя и сестри. Беше израснал само с баща си, дългогодишен иконом на рода Уимис. Бащата беше обучил сина си да поеме неговата длъжност, но Джон предпочиташе работа на по-лично ниво. В действителност просто не му допадаха изключителната отговорност и власт, нужни за един иконом.

Родът Уимис беше много тясно свързан с рода Таунзенд. Най-големите синове на семействата винаги ставаха първи приятели, също като бащите си. И тъй като слугите непрестанно обменят помежду си клюки, Джон пръв научи, че Себастиян е загубил камериера си, и се зарадва на възможността да заеме тази длъжност. Не беше и сънувал, че изборът му ще доведе до такива приключения, но не съжаляваше.

Работата в имението на Таунзендови му харесваше. Той изкара там малко повече от година, когато Себастиян напусна Англия. Без да го молят, доброволно реши да последва господаря си в изгнанието му. Беше се привързал към младия лорд, възприемаше го като свой близък роднина и не можеше да понесе мисълта, че няма да има кой да се грижи за него.

Но в интерес на истината Джон харесваше втората си длъжност, извличаше от нея огромно удовлетворение и съвсем естествено си беше дошъл на мястото. Той умееше да общува с хората, предразполагаше ги да разкриват пред него тайните си. Искаше му се да бе приложил таланта си във Фелбург, преди да ги хвърлят в тъмницата. Но планът им беше само да пренощуват там, затова бе решил да си почине. Негова грешка.

Бяха яздили доста, за да избягат от района на градчето.

— Наистина не смятам, че той ще изпрати някого подире ни, но не се изкушавам да се върна и да проверя лично — бяха окончателните думи на Себастиян по въпроса.

Джон беше по-прагматичен.

— Можехме да не си спечелим нов враг и да изгубим такава благодатна на възможности страна като Австрия, ако бяхме приели ангажимента. Вероятно щеше да му измъкнеш три пъти по-висок хонорар.

— И да се върна в Англия? Не.

Джон очакваше този отговор. Все пак си струваше да опита. Нито веднъж през годините на изгнание Себастиян не се бе изкушил да се завърне в Англия или дори да се осведоми как са баща му и брат му.

Когато семейството му се отрече от него, той също се отрече от тях.

Днес Тимъти закъсняваше за обяд. Двамата мъже не го изчакаха.

— Ще извършим ли някакъв ремонт, след като така и така сме тук? — попита Джон, едва дочакал мадам Льо Каре да си тръгне.

— Защо всеки път ми задаваш един и същи въпрос?

— Ами вижте, сър, това е голям имот, а само кухнята и спалните са що-годе обитаеми.

— Именно. Какво повече ни е нужно от място, където да спим и да се храним? Не се задържаме тук.

— Но замъкът има такъв потенциал!

— Това са само едни глупави руини, Джон — невъзмутимо го отряза Себастиян. — Да оставим нещата каквито са.

Джон въздъхна. Надяваше се да изтръгне господаря си от апатията, която го беше обзела след заминаването им от Австрия, като му измисли полезно занимание. За съжаление настроението на Себастиян се понижаваше при всяко споменаване на Англия в разговор, а във Фелбург това се беше случило на няколко пъти. При Морис се бяха получили три нови делови предложения, но Себастиян дори не се беше поинтересувал за какво става дума.

Джон се върна в оранжерията си зад руините. Към четири часа Себастиян излезе навън с чаша бренди в ръка. Лошо. Брендито беше сигурен знак, че е налегнат от мрачни мисли.

— Кажи ми, Джон, дали през всичките тези години съм имал късмет или ми е вървяло просто ей-така? — отегчено запита той.

— В какво отношение, сър?

— В кариерата, разбира се. Мога да преброя на пръстите на двете си ръце колко пъти е можело да умра или поне да бъда тежко осакатен, но съм се отървавал с някоя и друга драскотина. Освен това без значение колко странни или дори смахнати ангажименти поемам, колко невъзможни са наглед задачите, винаги успявам да се справя, и то с минимални усилия. Държа да чуя твоето честно мнение: късмет или удивителна случайност?

— Забравили сте да включите вашите умения сред вариантите.

Себастиян изсумтя презрително.

— Уменията ми нищо не струват. Боравя прилично с пистолета…

— Имате изключителен мерник — похвали го помощникът му.

Гарвана махна пренебрежително с ръка и продължи:

— Разбирам нещичко от ръкопашен бой…

Джон отново го прекъсна:

— Някога виждали ли сте лицето на нещастника, след като сте му забили един в лицето?

— Това не са забележителни таланти, Джон — леко се подразни господарят. — Те нямат нищо общо в случая.

Джон се намръщи замислено и след малко попита:

— Какво доведе до този самоанализ?

— Рискувах четири пистолета да ме довършат от два метра само за да се докопам до онзи проклет херцог. Съществуваше реален риск поне един от стражите да се окаже достатъчно бърз, феноменалният ми късмет продължава вече единайсет години. Започвам да се притеснявам. Не мислиш ли, че скоро ще настъпи обрат?

Да не би да говорите за оттегляне? Определено ви е време да приключите с този занаят. И… може би да създадете семейство?

— Семейство? — Той се намръщи. — Не. Не бих се пожелал и на най-големия си враг. Обаче сериозно мисля да го подложа на изпитание.

— Кое?

— Изключителния ми късмет.

Джон с безпокойство си даде сметка, че този път господарят му е отишъл твърде далеч. Чувстваше, че част от Себастиян жадува за смърт. Така беше откакто бяха напуснали Англия. Нищо от случилото се през тези години не бе променило убеждението му, че той е трябвало да загине вместо Джайлс. Онзи ден при Камъка на дуелите честта само беше потъпкана допълнително.

— Как възнамерявате за изпитате своя късмет? — загрижено попита Джон.

Преди Себастиян да успее да отговори, Морис се появи и оповести:

— Имате посетител, мосю. Една дама. Да я заведа ли в кухнята?

Пазачът се изхили. Той смяташе за много смешно, че Гарвана, чиято слава се носеше надлъж и нашир, живее в кухня.

Себастиян даже не забеляза тона на Морис, или предпочете да не го забележи.

— Дама ли? Да не би проститутките в кръчмата отново да са се обзаложили? Доколкото си спомням, ти и тях нарече дами.

Морис се изчерви, а Джон едва прикри усмивката си. Денят, в който местните красавици се бяха появили сред руините, се беше оказал доста забавен. Жените се бяха обзаложили коя ще съблазни Себастиян да вкуси от прелестите й. Той беше изявил готовност да ощастливи победителката (трите наистина бяха хубави), но накрая никоя не спечели, защото жените буквално се сбиха за него.

След като си заминаха, се наложи кухнята да претърпи основен ремонт. Сега сред местното население басът им беше прочут поне колкото Гарвана, тъй като жените бяха продължили с караницата и след завръщането си в кръчмата. Сега това не беше нещо между трите. Половината град също се беше обзаложил.

— Тази със сигурност е облечена като дама — увери го Морис. — И е англичанка поне колкото вас.

Джон изпъшка. Не беше изключено пазачът да греши. Може би жената не бе никаква англичанка. Но злото вече бе сторено. Родината на Себастиян бе спомената и сега унинието му само щеше да се засили. Щеше да отпрати жената, без дори да разбере за какво е дошла.

Както можеше да се очаква, той изръмжа:

— Кажи й, че кухнята е затворена и ще остане затворена — за нея.

Морис се обърна към Джон с озадачено изражение:

— Мосю?

Себастиян може би не се интересуваше от гостенката, но Джон определено беше любопитен.

— Върви, Морис. Аз ще се погрижа.