Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Маргарет се протегна, прозя се и седна на ръба на леглото. Понечи да се изправи, но се вцепени, щом погледът й попадна на мъжа, който спеше на пода на по-малко от три метра от нея.

Себастиян се беше увил в дебелата кувертюра, която тя беше пожертвала. Трябваше да каже на Една да му намери допълнителни завивки… Не, какво си мислеше? Той не можеше да нощува в стаята й отново. Щяха да си подновят разговора и този път тя щеше да се наложи по въпроса за спането.

Себастиян лежеше на една страна. Ръката му се подаваше над завивката. Маргарет я проследи с поглед до голото му рамо… той беше свалил ризата и сакото си! Забеляза ги върху облегалката на близкия стол. А какво беше това до тях? Божичко, той си беше събул и панталоните! Непоносимо. Не стига, че беше в една спалня с нея, ами се беше и съблякъл чисто гол!

Маргарет се втурна към бюрото си, грабна чорапи и бельо, измъкна от гардероба първата рокля, която й попадна, и изтича в банята. Затвори вратата, изчака да се съвземе и бързо се облече.

От бързане не можа да достигне всички копчета на гърба на роклята, а чорапите се оказаха различни. Надзърна в стаята, за да се увери, че Себастиян все още спи, и хукна да си вземе шал и обувки. Щеше да го изчака да си тръгне, за да смени чорапите си.

Тъкмо беше стигнала до вратата на спалнята и се канеше да избяга, когато чу едно:

— Отвори я и ти гарантирам, че ще бъдеш скандализирана, когато те спра.

Маргарет притисна чело към вратата и простена. Разбра заплахата. Но той се намираше в другия край на стаята. Със сигурност можеше да се измъкне, преди той да я настигне. Да, а после какво? Гонитба по коридорите? По дяволите! Той като нищо щеше да я подгони.

Сърдита, че Себастиян се държи напълно неразумно, опитвайки се да я задържи в спалнята, тя се обърна, за да му отговори, и загуби ума и дума.

Слава Богу, беше си обул панталоните, но беше бос и без риза. Гръдният му кош беше изумителен. Той изглеждаше невероятно под дрехите си, но без тях това беше потвърдено като безспорен факт. Тяло на древногръцки атлет, стегнати мускули, нито грам излишна тлъстина. Гърдите му бяха покрити с фини косъмчета, които се стесняваха в тънка линия надолу. Здрав, тънък кръст и стройни хълбоци, от които започваха много дълги крака. Мускулести бедра, които релефно се очертаваха под панталона с всяко негово движение.

Дългата му черна коса се беше изплъзнала от опашката на тила му и сега падаше по раменете и гърба му. Той отметна назад един кичур. Приличаше на дивак. Толкова красив дивак, че тя не можеше да диша.

Маргарет неистово затърси опората на справедливия гняв, който изпитваше снощи, и го откри, но просто не можеше да отвори уста, докато той стоеше полугол пред нея. Затова отиде до бюрото си да потърси чорапи, молейки се той да е привършил с обличането, когато отново се обърне с лице към него.

Горе-долу очакванията й се сбъднаха. Той седеше на стола по риза и си обуваше обувките. Косата му обаче все така не беше прибрана и това му придаваше толкова различен вид! Определено не изглеждаше така овладян и зловещ. Изпита желание да му предложи да го среши. Всъщност копнееше да докосне косата му, изглеждаше толкова мека. Вместо това грубо му се тросна:

— Трябва ти бръснар.

— Трябва ми питие — светкавично отвърна той, приковавайки я с очи. — По всяка вероятност това е най-лошата ми нощ.

— Мускулите те болят от твърдия под, така ли? — подсмихна се тя.

— Не, Маги, изгарям от болка по теб.

Тя зяпна от удивление. Думите му предизвикаха приятна тръпка. Но също така тя остана без дъх. Това започваше да се превръща в неин неприятен навик. Завъртя се настрани, пое си дълбоко дъх, запъти се към леглото, за да си смени чорапите, но бързо се отказа и вместо това се насочи към отоманката.

Когато вече беше обута и се изправи, погледна към Себастиян. Той също беше свършил с обличането и дори беше вързал косата си. Така бе много по-добре. Поне изглеждаше цивилизован. Но защо стоеше и я гледаше? Чакаше отговор на непристойната си забележка ли? Имаше да чака!

Спокойно, или поне толкова спокойно, колкото й беше възможно, докато очите му я пронизваха настойчиво, тя изрече:

— Наистина трябва да проявиш повече разум, Себастиян. Просто не можем да делим тази стая поради липса на уединение.

— Съгласен съм.

— Слава Богу. — Прималя й от облекчение.

— Но това не разрешава нашата дилема.

Значи в края на краищата нямаше да се държи разумно. Маргарет кипна:

— Ние нямаме дилема!

— Тихо, Маги.

Тя го удостои с яростен поглед.

— Да не си посмял да ми нареждаш. Ако искам ще говоря!

— Имах предвид тона ти, драга. Говори колкото искаш, но недей да крещиш. Стените са дебели, но не чак толкова.

— О! — смутено се изчерви тя.

— И така, аз имам друго предложение. Но първо ми обясни: откъде имаш толкова пари да ми платиш?

— Нямам, но мога да събера. Семейството ми притежава много недвижими имоти. Ще продам няколко.

— Освен ако не говориш за имения на херцог, няма да събереш повече от няколко хиляди лири.

Страните й поруменяха. Вероятно Себастиян беше прав. Но тя просто не беше мислила чак дотам. Когато не му отговори, той добави:

— Можеш да изтъргуваш нещо друго.

Тя повдигна вежда.

— Друго ли? Нямам друго.

Той я огледа от горе до долу.

— И тялото ти ще свърши работа.

Маргарет остро си пое дъх:

— Ти си достоен за презрение!

— Не, само съм похотлив и възбуден.

Нима би могла да се изчерви повече? Никога не й бяха говорили така, а този мъж сякаш не съзнаваше, че предложението му е непристойно. Себастиян наистина бе забравил как да се държи в добро общество. Твърде дълго се беше подвизавал като Гарвана — груб, безпощаден, смъртоносен наемник.

— Това е изключено — тихо изрече тя. — Ще намеря парите.

Стори ли й се, че той сви разочаровано рамене?

— Не се бави с доказателството, че можеш да събереш сумата — само я предупреди.

— Или какво? Ще си тръгнеш ли? Без да си свършил работата?

— Работа, за която не си ми платила.

— Това е твоето семейство — напомни му. — Не би трябвало да ти плащам.

— Бивше семейство. Предупредих те, че сега то не означава нищо за мен.

— Лъжец — невярващо отвърна тя. — Боже мили, дори самият ти каза, че не си говорел сериозно за цената!

— Промених становището си.

Тръгна към нея. Маргарет настръхна, но щом Себастиян се озова до нея, тя се вцепени. Очакваше най-лошото. Той изглеждаше съвсем сериозен. А от такава близост нервите й се бяха изопнали до крайност. Пулсът й се беше учестил. И изпита сладостно очакване.

Той прокара пръст по бузата й. Докосването му бе невероятно леко, но я възпламени цялата и тя почувства, че ще се разтопи. Как нещо толкова безобидно можеше да я изкара от равновесие? Как бе възможно този мъж да й въздейства така силно?

— Нали съзнаваш, че никой няма да очаква девица, след като си „разведена“? — твърде ласкаво я попита той. — А и това ще реши затрудненията ни с единичната стая. Само си помисли, Маги.

Какво да мисли? Себастиян беше луд за връзване.

Но нямаше да му отговори така, когато той стоеше толкова близо, че тя чувстваше неговото топло тяло, долавяше дишането му. Трябваше да си напомни да диша! Искаше да се отдръпне, наистина искаше, но просто се бе вцепенила. Дали от страх? Сигурно. Той я ужасяваше. Да, това заключение бе много по-приемливо, отколкото да признае, че я възбужда.

Мълчанието й сигурно го бе насърчило, защото той я погали. Толкова лекичко, че тя дори не би забелязала, ако беше някой друг.

— Мека си — промърмори той. — не го очаквах, понеже си толкова твърдоглава.

Маргарет примигна. Нима този мъж си позволяваше да се шегува, когато тя беше толкова изтормозена, че не можеше да мисли? Това й помогна да излезе от вцепенението и със залитане да се отдалечи от него.

Но разстоянието й позволи да мисли ясно и тя бързо отговори:

— Има и друг вариант, който е най-разумният. Просто се връщаш в „Белите дъбове“, докато баща ти се възстановява. Измисляш си някакъв предлог. Така или иначе, не можеш да разговаряш с Дъглас, докато е в безсъзнание. Няма смисъл да се редуваме да спим на пода.

Той като ли че обмисли думите й.

— Не. Трябва да съм тук, когато Жюлиет се върне от Лондон. Искам да видя как ще реагира на моята поява. Освен това да си тръгна сега, когато имам достъп до „Горския кът“ обезсмисля нашия „брак“. Освен това от „Белите дъбове“ не бих могъл да разбера какво става тук.

Маргарет въздъхна.

— Добре. Тогава аз ще се върна вкъщи, а ти ще бдиш край леглото.

— Няма да бдя край ничие легло. Нали не искаме моето лице да бъде първото, което баща ми ще види при събуждането си? Това вероятно толкова ще го шокира, че той отново ще изпадне в безсъзнание. В това отношение Дентън има право: Дъглас те предпочита за своя болногледачка.

Маргарет скръцна със зъби. Никоя нормална жена не можеше да се разправя с този човек. Той очевидно си беше наумил, че трябва да делят една спалня.

Тя тръгна към вратата.

— Добре тогава, но ще спиш в банята. Там подът е предостатъчно — да не си посмял да твърдиш обратното! И вратата помежду ни ще остане затворена. Ще чукаш, преди да влизаш в тази стая. Това е последната ми дума. Точка по въпроса.

Маргарет отвори вратата и го изгледа яростно, предизвиквайки го да си намери извинение да обори думите й. Той мълчеше и я наблюдаваше с обичайното си непроницаемо изражение. В крайна сметка беше получил каквото искаше — създаде впечатлението, че двамата делят една спалня. Беше внесъл смут в нейните чувства и тя беше загубила битката. Негодник!

— Освен това изобщо не съм твърдоглава — добави, преди да затвори вратата. — Просто ми е останал здрав разум.