Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Подобно на много села и градчета в Австрия Фелбург можеше да се похвали с барокова архитектура, шадравани и чаровни площади. Там, където Виена заслепяваше и увличаше, Фелбург предлагаше тишина и спокойствие. Затова Себастиян Таунзенд реши да пренощува в него на път през Алпите.

Току-що беше приключил с една изтощителна задача, която го беше отвела от Франция в Италия, обратно във Франция, оттам в Унгария и накрая във Виена. Мисията му беше да върне няколко много редки книги на техния собственик; книги, задигнати от една съпруга при бягството й от семейното гнездо. Настоящият му работодател беше приел леко загубата на жена си, но държеше на книгите си. Сега те се намираха у Себастиян. Съпругата обаче беше отказала да сътрудничи и се наложи той да ги открадне.

Задачата беше неприятна, но не отвратителна като толкова много поръчки, приемани от Себастиян за времето, откакто беше напуснал родния си дом. През първите няколко години той не подбираше, а караше наред. Просто нямаше основания да се тревожи за каквото и да било. Отхвърлен от баща си, с прекъснати семейни връзки, отровен от мъка, Себастиян не беше човек, когото можеш да подцениш безнаказано. За да ти е мил животът, трябва да имаш причина. Себастиян не ценеше особено своя.

Но някога нещата стояха различно. Богатство, титла, добри приятели, семейство — всичко това бе негово. Все едно беше излязъл от някоя приказка. Радваше се на високо, снажно тяло, изключителна външност и великолепно здраве. Притежаваше всичко, за което може да мечтае човек, допреди да убие най-добрия си приятел на дуел и баща му да го изгони с думите никога повече да не стъпва в Англия.

И младият мъж се беше заклел пред себе си да изпълни точно заръката му. Мисълта за Англия, някога негов дом, сега му навяваше болезнени спомени. Вече единайсет години Себастиян скиташе по света като дърво без корен.

Ако бе длъжен да посочи мястото, което го приюти, той би назовал Европа, но нищо по-конкретно. Беше посетил всяка страна на Стария континент и няколко отвъд него, говореше три основни европейски езика и три от по-второстепенните, усвоени по неволя — общо шест езика. Можеше да си позволи да си купи хубаво имение, където да се установи. Беше напуснал родината си без пукната пара, но си беше намерил доходоносна работа и тъй като нямаше за какво да харчи, натрупа доста голямо състояние. Но представата за „дом“ твърде силно му напомняше какво е загубил и по тази причина той избягваше да се засели някъде. Освен това трудно се задържаше на едно място. Живееше по гостилници и хотели и много често — когато беше на работа — спеше върху сламеник на земята.

Все пак купи един имот в Северна Франция, но само защото го намери за полезен. Рушащите се руини на стария замък трудно можеха да се нарекат дом. Единственото, останало непокътнато в тази развалина, бе тъмницата, но дори и тя се състоеше от голи килии без врати, които Себастиян не си даде труд да ремонтира. Беше купил стария замък главно за да има постоянен адрес, на който може да бъде достигнат пряко или чрез писмо. Освен това му се струваше символично, че притежава руини, досущ като живота му.

Той не пътуваше сам. Колкото и странно да звучи, камериерът му беше предпочел да замине в изгнание с него. Джон Ричард се беше оказал авантюрист по душа и всъщност обожаваше новата си роля. Той все още работеше като камериер на Себастиян, но също така му служеше като източник на информация. Щом пристигнеха в нов град или село, Джон изчезваше и след известно време се завръщаше с ценни сведения за мястото и тамошните първенци. Той говореше два езика повече от господаря си, макар и не блестящо. Беше се превърнал в незаменим помощник за Себастиян. Освен това бе станал негов приятел, макар че никой от двамата не би го признал. Джон се гордееше с ролята си на слуга, макар и от по-висша категория.

Сега в антуража им имаше нов член, смел десетгодишен хлапак на име Тимъти Чарлз. Тимъти беше останал сираче в Париж, където миналата година се бе опитал да задигне кесията на Себастиян. Джон се беше смилил над него, защото момчето му навяваше спомени за родината и се скиташе само в чуждия град. Безмълвно се споразумя с господаря си да задържат Тимъти поне докато не открият за него добър дом. Скоро наистина трябваше да помислят по-сериозно върху това.

— Ако не се лъжа, наричат ви Гарвана?

Себастиян пиеше чаша австрийско вино в трапезарията на гостилницата, където щяха да пренощуват.

Мъжът, застанал до масата му, изглеждаше като вишестоящ лакей — висок, на средна възраст, безупречно облечен. Двамата мъже зад него приличаха на стражи не по дрехите си, защото бяха цивилни, и не по ръст, защото бяха по-скоро ниски. Имаше нещо в начина, по който оглеждаха цялото помещение, без да пропуснат нищо.

Себастиян просто повдигна вежда и равнодушно отговори на високия:

— Наричат ме всякак. Това е едно от имената ми.

Без да го е целял, донякъде заради рекламата, която Джон му правеше, Себастиян имаше славата на наемник, способен да извърши и невъзможното. Не беше сигурен как точно се е сдобил с прозвището Гарвана — вероятно защото с черната си коса и златисти котешки очи в него имаше нещо зловещо, — но нямаше да се изненада, ако това също беше работа на Джон. Камериерът редовно осведомяваше свръзките си кога Гарвана е в града, което често водеше до възложения, за които иначе Себастиян не би и чул.

— Всеки може да ви наеме, нали?

— Обикновено да — ако е готов да плати солидна сума.

Мъжът кимна:

— Човек като вас би трябвало да взима скъпо. Това изобщо не подлежи на договаряне. Моят господар е щедър и охотно ще плати цената ви. Приемате ли?

— Какво да приема? Не се хващам сляпо на всяка работа.

— Не, не, разбира се. Но тази задача е много проста и ще отнеме съвсем малко време и усилия от ваша страна.

— В такъв случай не се нуждаете от мен. Сбогом.

Мъжът изглеждаше шокиран от такова отпращане.

Себастиян се изправи и допи виното си. Не обичаше да се разправя с лакеи, без значение колко са важни.

Да не говорим, че работа, която е по силите на всеки, въобще не го интересуваше. Често се натъкваше на богаташи, които искаха да го наемат само за да се хвалят после пред приятелите си, че прословутият Гарван е работил за тях.

Себастиян понечи да си тръгне, когато двамата стражи изведнъж му препречиха пътя. Той не се засмя. Чувството за хумор отдавна го беше изоставило. За сметка на това силно се подразни, защото се налагаше да подчертае отказа си с груба сила.

Преди да е започнал боят, лакеят се намеси:

— Длъжен съм да настоявам да промените решението си. Херцогът очаква да се заемете с неговата задача. Той не обича да бъде разочарован.

Себастиян отново не се засмя, въпреки че този път му стана смешно. Отне му секунда да се справи с двамата стражи, като блъсна главите им една в друга. Те рухнаха на пода.

— Та какво щяхте да кажете? — попита той, гледайки лакея в очите.

Мъжът се беше втренчил в повалените стражи с израз на погнуса. Себастиян му влизаше в положението. Не беше лесно да намериш качествена работна ръка.

Лакеят въздъхна, преди отново да заговори:

— Вие бяхте пределно ясен, господине. Позволете ми да ви поднеса извиненията си. Подцених проблема, който привидно изглежда елементарен, но всъщност не е. Мнозина други бяха изпратени със същото поръчение, но се провалиха. Пет години непрестанни провали. Сега заинтригувах ли ви?

— Не, но си спечелихте още една-две минути от времето ми — отвърна Себастиян и седна на масата. Посочи на мъжа отсрещния стол. — Този път бъдете точен и кратък.

Мъжът седна и се прокашля:

— Работя за Леополд Баум. В случай че не знаете, този град е негов. Както бихте могли да предположите, хора с положението на херцога доста лесно си създават неприятели. Това е неизбежно. Сред тях попадна и неговата съпруга.

— Още когато са се женели ли е била негов враг?

— Не, но скоро след това се превърна в такъв.

Себастиян повдигна вежда.

— Този херцог толкова лесно ли настройва хората срещу себе си?

— Не, не — настоя лакеят в защита на господаря си. — Но тя вероятно мисли другояче. Както и да е, да се върнем на фактите. Преди пет години тя беше отвлечена или поне така изглеждаше на пръв поглед. Пристигна искане за откуп, което беше удовлетворено, но херцогинята не беше върната. Предположихме, че е била убита. Естествено, херцогът побесня. Нареди щателно издирване, но не разполагахме с улики, за които да се хванем.

— Нека позная — сухо се намеси Себастиян. — Тя е инсценирала отвличането, за да се зареди с малко пари, преди да се отдаде на веселие и разгул?

Лакеят се изчерви.

— По всичко личи, че е било така. Няколко месеца след плащането на откупа са я забелязали да пътува — модно облечена и с луксозна карета — в Европа. По следите й бяха изпратени наемници, които да я върнат. Бяха намерени още няколко улики, но не и самата херцогиня.

— Какво точно желае херцогът? Жена си, парите си или и двете?

— Парите не са важни.

— Ако случаят е такъв, защо е изразходвал толкова много средства да я търси? Оставам с впечатлението, че не гори от желание да си я върне.

— Честно казано, принуден съм да се съглася с вас.

— Аз самият щях да положа повече усилия, ако беше моя жена, а аз още не съм създал наследник.

Себастиян се облегна на стола, донякъде изненадан, но лицето му остана непроницаемо. Той зачака лакеят да обясни какво е имал предвид. Той изведнъж започна да нервничи:

— Не твърдя, че не е вложен достатъчно труд в намирането на херцогинята. Но херцогът е ангажиран човек. Не винаги през последните пет години се е занимавал активно с издирването. Сега обаче е обзет от желанието да я открие, за да се разведе и да се ожени повторно.

— Ах, най-сетне дойдохме на въпроса.

Лакеят се изчерви и кимна едва забележимо. Сега притеснението му стана разбираемо. Говореше неща, които господарят му не би желал да стават нечие достояние.

— Когато се разчу, че сте в града, надеждите на херцога се възобновиха. Носи ви се славата, че винаги изпълнявате задачите си, независимо от трудността им. Той изпита увереност, че ще откриете съпругата му и ще я доведете вкъщи.

— Ако приема.

— Но вие сте длъжен! — извика мъжът и бързо се поправи: — Или задачата е непосилна дори за вас?

Себастиян не захапа кукичката.

— Не обичам особено възложения, свързани с жени. Освен това не съм приключил с последната си задача и сега пътувам към Франция именно с тази цел.

— О, това не е проблем — с облекчение го увери лакеят. — Поръчката на херцога ще ви заведе точно в тази посока. Господарят ми ще си затвори очите за едно малко отклонение.

— Значи изчезналата съпруга за последно е била видяна във Франция?

— Следата водеше в тази посока и по-нататък. Ръката на херцога е дълга. По време на бягството нейната цел е била да се отдалечи от Австрия.

— Към Америка ли е тръгнала?

— Не — поне се молим да сме прави. Навремето една жена, отговаряща на нейното описание, се е качила на парахода за Портсмут. Според последния доклад, който получихме, е взела същия параход, за да се придвижи нагоре по крайбрежието на Англия. Имало е кораб за Северна Америка, но тъй като не го е предпочела, се спряхме на извода, че е решила да се установи в Англия под чуждо име. Не последваха други доклади. Никой от мъжете, които изпращахме да я търсят, не се завърна. — Лакеят млъкна за момент и прошепна: — Предполагам, че са се боели да се появят пред херцога с празни ръце.

Себастиян беше чул достатъчно и стана да си върви.

— Страхувам се, че в края на краищата ще се наложи да откажа — изрече хладно. — Никога няма да стъпя в Англия. Довиждане.

Очакваше мъжът отново да се опита да го спре, но нищо подобно не се случи. Лакеят вероятно беше разбрал, че е безсмислено да настоява повече. И толкова по-добре. Задачите, свързани с жени, имаха допълнителни усложнения. Колкото пъти се беше захващал с такова нещо, толкова пъти замесената жена се бе опитвала да го прелъсти.

Джон намираше това за много забавно и весело, твърдеше, че Себастиян бил прекалено красив за професията на наемник. Себастиян беше на друго мнение. Според него проблемът се дължеше на зловещата слава на Гарвана, на подчертаното му безразличие към жените. Вярваше в максимата „Първо работата, после удоволствието“. Но жените очевидно не вярваха в нея. Заинтригувани от загадъчната му персона, те не виждаха причина да чакат края на работата, за да го опознаят интимно. И точно тук възникваха усложненията.

Той притежаваше здраво вкоренено чувство за дълг, на което дължеше успеха си на избраното поприще. То му помагаше да избягва всичко, което го разсейваше от работата. А жена, която се опитва да те прелъсти, определено действа разсейващо. Себастиян може и да не се наричаше англичанин, но все пак бе мъж. Ето защо не можеше да приеме задачата на херцога.